Михаел Енде
Момо (8) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Осма глава
Много мечти и няколко съмнения

Късно следобед дойдоха Гиги и Бепо. Те завариха Момо да седи в сянката на зида, все още мъничко бледа и загубила ума и дума. Седнаха до нея и загрижено я попитаха какво й е. Момо, заеквайки, заразправя какво е преживяла. И най-накрая дума по дума повтори целия си разговор със сивия господин.

Докато разказваше, старият Бепо много сериозно и изпитателно я гледаше. Бръчките на челото му се задълбочиха. И след като Момо свърши, той нищо не каза.

Гиги обаче бе слушал с растящо вълнение. Очите му засвяткаха, както често се случваше, когато той самият се опияни от някой свой разказ.

— Сега, Момо — каза той и сложи ръка върху раменете й, — е ударил нашият велик час! Ти си открила това, което още никой не знаеше! И сега ще спасим не само нашите стари приятели, не, сега ние ще спасим целия град! Ние тримата — аз, Бепо и ти, Момо!

Междувременно той бе скочил и бе протегнал напред ръцете си. В своята фантазия се виждаше изправен пред една огромна човешка тълпа, която го приветствуваше — него, победителя.

— Добре — каза Момо малко объркано, — но как ще го направим?

— Какво имаш предвид? — попита Гиги смутено.

— Имам предвид — обясни Момо, — как ще направим тъй, че да победим сивите господа?

— Е — каза Гиги, — естествено, че в момента не знаем още толкова точно. Това сега ще трябва да го измислим. Но едно е все пак ясно: след като вече знаем, че тях ги има и знаем какво правят, то ние трябва да поведем борба срещу тях или ти се страхуваш?

Момо замислено кимна с глава.

— Смятам, че не са обикновени мъже. Този, който беше при мене, изглеждаше някак си съвсем другояче. А и студът е много лош. И като са много, навярно са много опасни. Аз вече се страхувам.

— Ах, недей — извика въодушевено Гиги, — та работата е съвсем проста! Тези сиви господа могат да вършат своето тъмно дело само когато са непознати. Твоят гост сам ти е казал това. Следователно, ние трябва да се грижим единствено за тяхното разпознаване. След като веднъж са разпознати от някой човек, той ще ги запомни, а който си спомня за тях, веднага ще ги разпознава! Тъй че те изобщо нищо не могат да ни направят — ние сме неуязвими!

— Мислиш ли? — попита Момо с известно съмнение.

— Разбира се! — продължи Гиги с блеснали очи. — Иначе твоят гост нямаше да избяга така презглава от тебе. Те треперят пред нас!

— Но тогава — каза Момо — ние навярно изобщо няма да можем да ги намерим? Те вероятно ще се скрият от нас.

— Това всеки случай ще бъде лесно — отвърна Гиги, — просто ще трябва да ги измъкнем от скривалищата им.

— А как? — попита Момо. — Мисля, че те са много хитри.

— Нищо по-лесно от това — извика Гиги и се засмя, — ще ги хванем с тяхната собствена стръв. Мишките се ловят със сланина, следователно времекрадците се ловят с време. А ние имаме достатъчно време! Ти например би трябвало да седнеш като примамка и да ги привлечеш. И когато дойдат, Бепо и аз ще излезем от нашето прикритие и ще ги победим.

— Но те вече мен ме познават — допълни Момо, — не вярвам, че ще се хванат на тази въдица.

— Добре — каза Гиги, чиито хрумвания валяха едно след друго в надпревара, — тогава ще направим нещо друго. Сивият господин нали е споменал за времеспестовната каса. Това би трябвало да е някаква сграда. Вероятно се намира в града. Ние само трябва да я открием. А това сигурно ще направим, понеже съм уверен, че тя е съвсем особена сграда: сива, загадъчна, без прозорци, един гигантски сейф от бетон! Ето, аз я виждам пред себе си. Щом я открием, ще влезем вътре. И ето: всеки от нас държи в двете си ръце по един тежък пистолет. „Веднага върнете цялото откраднато време!“ — казвам аз…

— Но ние нямаме никакви пистолети — прекъсна го Момо загрижено.

— Тогава ще го направим без пистолети — отвърна Гиги важно, — дори още повече ще ги изплашим. Достатъчно ще бъде само да се появим и те ще изпаднат в панически ужас.

Навярно ще бъде добре — каза Момо, — ако тогава бъдем повече хора заедно, а не само тримата. Мисля също, че ако и други участвуват в търсенето, ние по-скоро ще намерим времеспестовната каса.

— Много добра идея — отвърна Гиги, — ще трябва да вдигнем на крак всички наши стари приятели. Също и децата, които сега постоянно идват тук. Предлагам тримата веднага да тръгнем и да известим на всяко дете, което открием. Те пък да предадат на другите. Нека утре следобед в три часа се срещнем всички тук за голямо съвещание!

И без да се бавят нито миг, те се отправиха на път — Момо в една посока, Бепо и Гиги в друга.

Когато двамата мъже вече бяха изминали известно разстояние, Бепо внезапно се спря, макар до този момент той все още да не беше проговорил нито дума.

— Чуй, Гиги — каза той, — загрижен съм.

Гиги се обърна към него.

— За какво всъщност?

Бепо погледна приятеля си и каза:

— Аз вярвам на Момо.

— Е, и какво? — попита Гиги учудено.

— Смятам — продължи Бепо, — вярвам, че е истина това, което Момо ни разказа.

— Добре, и какво по-нататък? — попита Гиги, който не разбираше какво иска да каже Бепо.

— Знаеш ли — обясни Бепо, — ако всъщност е истина това, което Момо ни каза, ще трябва добре да размислим какво да правим. Ако действително става дума за тайна разбойническа банда — с подобни човек не бива да започва война необмислено, разбираш ли? Ако ние само ги предизвикаме, ще поставим Момо в тежко положение. За нас изобщо да не говорим, но ако сега привлечем и децата, тогава ще изложим всички на опасност. Ние наистина трябва да обмислим какво да правим.

— Ах — извика Гиги и се засмя, — ти постоянно си създаваш грижи! Колкото повече хора участвуват, толкова по-добре.

— Струва ми се — каза Бепо сериозно, — че изобщо не вярваш в истинността на това, което каза Момо.

— Какво означава всъщност истинско! — отговори Гиги. — Ти си човек без фантазия, Бепо. Целият свят е една огромна история и ние сме участници в нея. Не, Бепо, не, аз вярвам на всичко, което Момо разказа точно както и ти!

Бепо не знаеше какво да отвърне на тези думи, но във всеки случай грижите му не намаляха след отговора на Гиги.

После те се разделиха и всеки тръгна в различна посока, за да съобщят на приятелите и децата за утрешното събрание — Гиги с леко, Бепо с натежало сърце.

През тази нощ Гиги сънува бъдещата си слава като освободител на града. Себе си видя облечен във фрак, Бепо с редингот, а Момо с рокля от бяла коприна. И на тримата им бяха окачени златни огърлици и лаврови венци. Прозвуча могъща музика, а в чест на спасителите градът организира факелно шествие, такова, каквото никога преди това човешки очи не са виждали — толкова голямо и разкошно шествие.

В същото време старият Бепо лежеше в леглото си и сън не го хващаше. Колкото по-дълго размишляваше, толкова по-отчетливо се открояваше опасността на цялата работа. Естествено, той нямаше да остави Гиги и Момо сами да тръгнат към гибелта си, щеше да тръгне с тях, каквото и да се случеше. Но най-малкото трябваше да се опита да ги спре.

 

 

Следващия следобед в три часа руината на стария амфитеатър отново се огласи от възбудените викове и бърборенето на множество гласове. За съжаление, по-възрастните от старите приятели не бяха дошли (освен Бепо и Гиги естествено), но пък бяха наприиждали около петдесет-шестдесет деца от близо и далеч, бедни и богати, добре възпитани и палави, по-големи и по-малки. Някои, като момиченцето Мария например, водеха със себе си братчета и сестричета за ръка или пък ги носеха в прегръдките си и тези малки участници наблюдаваха необикновеното събрание с широко отворени очи и пръст в устатата. Естествено, Франко, Паоло и Масимо също бяха тук, докато почти всички други деца бяха от онези, които едва в последно време започнаха да посещават амфитеатъра. Разбира се, те много се интересуваха от работата, за която щеше да стане дума тук. Между другото се бе появило и малкото момче с транзистора, сега обаче без транзистор. Седеше до Момо, на която днес още в самото начало бе казал, че се казва Клаудио и че се радва да вземе участие в общото дело.

Когато най-после се разбра, че вече няма кой друг да идва, Гиги Екскурзовода се изправи и с широк жест поиска тишина. Разговорите и дърдоренето замряха и над каменния кръг се възцари очакваната тишина.

— Скъпи приятели — започна Гиги високо, — вие всички вече горе-долу знаете за какво става дума. Казахме ви при поканата за това тайно събрание. До днес беше тъй, че все повече хора имаха все по-малко време, макар постоянно да се пестеше време с всякакви средства. Но виждате ли, тъкмо спестеното време на хората им се губеше. И защо? Момо откри причината! Това време буквално се краде от хората с помощта на банда времекрадци! И за да пресечем действията на тази ледена престъпна организация, ние се нуждаем от вашата помощ. Ако сте готови да участвувате, тогава цялата беда, надвиснала над хората, ще бъде унищожена с един замах. Смятате ли, че си заслужава да се борим за това?

Той направи пауза и децата заръкопляскаха.

— Ние — продължи Гиги — ще обсъдим после какво да предприемем. Но нека преди туй Момо ви разкаже как се е срещнала с един от тези типове и как той се е издал.

— Момент — каза старият Бепо и стана, — чуйте, деца! Аз съм против това Момо да говори. Не е редно. Ако говори, ще изложи както себе си, така и всички вас на голяма опасност…

— Не — извикаха няколко деца, — не сме съгласни, нека разкаже!

После се намесиха още гласове и накрая вече всички викаха в хор:

— Момо! Момо! Момо!

Старият Бепо си седна обратно на мястото, свали малките си очила и изморено прокара пръсти по очите си.

Момо объркана се изправи. Не й стана съвсем ясно чие желание трябваше да последва — дали това на Бепо, или това на децата. Най-накрая обаче тя започна да разказва. Децата напрегнато слушаха. Когато Момо свърши, се възцари продължителна тишина.

Докато Момо разказваше, всички изведнъж като че ли се поуплашиха. Не бяха си представяли тези времекрадци тъй ужасни! Някаква мъничка сестричка заплака високо, но веднага бе успокоена.

— А сега? — попита Гиги сред тишината. — Кой се решава да започне борба заедно с нас срещу тези сиви господа?

— Защо Бепо не искаше — попита франко — Момо да ни разкаже своето преживяване?

— Той смята — обясни Гиги и окуражително се усмихна, — че този, който знае тайната, ще бъде преследван от сивите господа, защото те го приемат като заплаха за себе си. Но аз съм сигурен, че е тъкмо обратното и че всеки, който знае тяхната тайна, е неуязвим и те нищо не могат да му направят. Това е толкова ясно! Признай, Бепо, че е така!

Но Бепо само бавно поклати глава. Децата мълчаха.

— Едно във всеки случай е сигурно — взе Гиги отново думата, — сега ние трябва да се подкрепяме и в щастие, и в нещастие! Трябва да бъдем предпазливи, но не бива да си внушаваме страх. И именно затова ви питам още един път — кой от вас иска да участвува?

— Аз! — извика Клаудио и стана. Беше малко попребледнял.

Отначало плахо, а после все по-решително, примера му последваха и други, докато най-накрая всички присъствуващи дадоха съгласието си.

— Е, Бепо — каза Гиги и посочи децата, — какво ще кажеш?

— Добре — отговори Бепо и тъжно кимна, — аз естествено също ще участвувам.

— Значи сега — обърна се Гиги отново към децата — ще трябва да решим какво да правим. Кой има някакво предложение?

Всички се замислиха. Най-накрая Паоло, момчето с очилата, попита:

— Но как го правят? Имам пред вид как може наистина да се открадне време. Как става това?

— Да — извика Клаудио, — какво е изобщо време?

Никой не можеше да отговори.

От другата страна на каменния кръг се изправи момичето Мария с малката си сестричка Деде и каза:

— Вероятно е нещо подобно на атомите? Те нали могат да записват с машина дори мислите, които някой човек има в главата си. Видях го с очите си по телевизията. Днес за всичко съществуват специалисти.

— Хрумна ми една идея! — извика дебелият Масимо с момичешкия си глас. — Когато се правят филмови снимки, после всичко е записано на филма. Също и при магнетофонните записи записаното е върху лентата. Навярно те имат апарат, с който могат да записват времето. Ако знаем къде са записите ние можем просто да ги извъртим обратно и времето отново ще се върне тук!

— Във всеки случай — каза Паоло и дигна очилата си на носа, — като начало трябва да намерим един учен, за да ни помогне. Иначе нищо не можем да направим.

— Ти с твоите вечни учени! — извика Франко. — На тях не може да им се има вяра! Представи си, че намерим някой, който да знае, но откъде можеш да бъдеш сигурен, че той вече не работи за времекрадците? Тогава хубаво ще се насадим!

Възражението му беше основателно.

След него се изправи едно явно добре възпитано момиче и каза:

— Мисля, че най-добре ще бъде да съобщим всичко на полицията.

— Само това оставаше! — запротестира Франко. — Какво може да направи полицията! Това не са обикновени крадци! Полицията или вече знае и очевидно е безсилна, или въобще още нищо не е забелязала от цялата свинщина, което също е безнадеждно! Поне аз мисля така.

Последва безпомощна тишина.

— Но все пак трябва да направим нещо — обади се Паоло най-накрая.

— И то по възможност много бързо, преди времекрадците да са подушили нещо за нашето съзаклятие.

Сега се изправи Гиги Екскурзовода.

— Скъпи приятели — започна той, — премислих случая много основно. Нахвърлях стотици планове и отново ги отхвърлях, докато най-накрая намерих един, който със сигурност ще ни доведе до целта. Достатъчно е всички да вземете участие! Исках само първоначално да чуя да не би някой от вас да има по-добър план. Тъй че искам да ви кажа как ще постъпим.

Той направи пауза и бавно огледа всички в кръга. Повече от петдесет детски лица бяха обърнати към него. Толкова много слушатели отдавна не беше имал.

— Властта на тези сиви господа — продължи той, — се крие, както вие вече знаете, в това, че са незабележими и работят тайно. Тъй че най-простото и най-действено средство, което ще ги обезвреди, е всички хора да научат истината за тях. А как да стане това? Ще организираме голяма детска демонстрация! Ще нарисуваме плакати и лозунги и ще преминем с тях по всички улици. Ще привлечем върху себе си вниманието на обществеността. И ще поканим тук в стария амфитеатър целия град, за да разкажем всичко.

Сред хората ще настъпи небивало оживление!

Хиляди и хиляди ще се притекат! И когато тук се събере една огромна човешка тълпа, ние ще разкрием ужасната тайна! И тогава — тогава светът ще се промени с един удар! Никой повече няма да може да краде времето. Всеки ще има толкова, колкото иска, понеже от този момент отново вече ще има достатъчно за всички. А това, мои приятели, ние можем заедно да постигнем, само ако го искаме. Искаме ли?

Един многогласен, възторжен вик беше отговорът.

— Следователно установявам — приключи Гиги речта си, — че ние единодушно взехме решението да поканим следващия неделен следобед при нас, в стария амфитеатър, целия град. Но дотогава най-строго мълчание за нашия план, разбрахте ли? А сега, приятели, на работа!

През този и през следващите дни в стария амфитеатър цареше тайно, но трескаво оживление. Децата домъкнаха хартия и тенджери с бои и четки, глина и дъски, картон, дръжки за плакатите и всичко друго, което беше необходимо. (Как и откъде е по-добре да не питаме!) И докато едните майсторяха плакати и лозунги, другите, които умееха да пишат добре, измисляха изразителни текстове и ги рисуваха.

Това бяха възгласи, които гласяха например следното:

Освен това върху всички плакати и лозунги бе написано също така мястото и датата на срещата.

Когато всичко бе готово, децата се строиха едно след друго, Гиги, Бепо и Момо застанаха начело и след това потеглиха с плакатите и лозунгите в индийска нишка през града. Крачеха и вдигаха шум с ламаринени капаци и свирки, рецитираха в хор и пееха следната песен, съчинена лично от Гиги за случая:

Чуйте, хора, кой където свари:

хей, дванадесет без пет удари.

Събудете се и умната, от вас

времето ограбват всеки час.

 

Чуйте, хора, кой където свари:

оставете мъките си стари

и в неделя някъде към три

чуйте ни за мъничко дори!

Песента естествено имаше още куплети, общо двадесет и осем, но тук не е нужно да изреждаме всичките.

На няколко пъти полицията се намеси и се опита да разгони децата, тъй като задръствали уличното движение. Но децата изобщо не се обезсърчиха. Те пак се събираха на други места и започваха наново. Иначе нищо не им се случи и никъде не можаха да открият сиви господа, макар зорко да бдяха.

Но много деца, които видяха шествието и досега не бяха чували нищо за сивите господа, се присъединиха и тръгнаха с тях, докато накрая вече имаше стотици и дори хиляди деца. Навсякъде в големия град по улиците се движеха дълги детски шествия и канеха възрастните на важното събрание, което трябвате да промени света.