Михаел Енде
Момо (5) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Пета глава
Истории за много и истории за една-единствена

С течение на времето Гиги Екскурзовода не можеше вече да живее без Момо. Той бе обхванат, доколкото това може да се каже за едно такова непостоянно и лекомислено младо момче, от дълбока любов към чорлавото малко момиченце и му се искаше навсякъде да я води със себе си.

Разказването на истории, както ние вече знаем, бе неговата страст. И тъкмо в това отношение с него бе настъпила промяна, която той самият много ясно усети. По-рано разказите му бяха доста бедни, просто невинаги му хрумваше нещо особено, повтаряше някои неща и или разказваше гледан филм, или вземаше някоя история от прочетен наскоро вестник. Неговите истории бяха тъй да се каже пешеходци, що се отнасяше до бързината на фантазията, но откакто се запозна с Момо, те изведнъж придобиха криле.

И нещо друго — когато Момо беше при него и го слушаше, фантазията му разцъфваше като пролетна поляна. Деца и възрастни се трупаха край него. Сега вече той можеше да разказва истории, които продължаваха дни и седмици наред и хрумванията му бяха неизчерпаеми. Между другото той самият се слушаше с любопитство, понеже не знаеше предварително накъде ще го изведе фантазията му.

Когато веднъж отново се появиха екскурзианти и поискаха да разгледат амфитеатъра (Момо седеше малко отстрани на каменните стъпала), той започна по следния начин:

— Уважаеми дами и господа! Както на всички ви е известно, царицата Главоболия Аугустина е водила безбройни войни, за да защищава царството си срещу постоянните набези на треперушковците.

Когато веднъж за пореден път подчинила тези народи, тя тъй била разгневена от непрестанното безпокойство, че заплашила да изтреби всичко живо, ако царят на нападателите Ксаксотраксолус не й предоставел за наказание своята златна рибка.

По онова време, дами и господа, златните рибки по тези места били още неизвестни. Царицата Главоболия научила обаче от един пътник, че царят Ксаксотраксолус притежава една малка рибка, която, порасте ли, ще се превърне в чисто злато. И тази рядкост именно царицата искала непременно да притежава.

Царят Ксаксотраксолус потрил ръце. Златната рибка, която той действително притежавал, скрил под леглото си. На царицата наредил да изпратят вместо нея един малък кит в украсен със скъпоценни камъни супник.

Царицата наистина малко била озадачена от големината на животното, тъй като си представяла златната рибка по-дребна. Но, казала си тя, колкото по-голяма, толкова по-добре, защото толкова повече злато щяла в края на краищата да й донесе рибата. Във всеки случай тази златна рибка съвсем не проблясвала като златна и това я обезпокоило. Но пратеникът на царя Ксаксотраксолус й обяснил, че едва когато рибата порасне, ще се превърне в злато, не по-рано. Именно затова било необходимо да не се нарушава развитието й. Царицата Главоболия намерила отговора за задоволителен. От този ден младата риба растяла все повече и повече и унищожавала невероятно големи количества храна. Но нали царицата Главоболия не била бедна — рибата получавала толкова, колкото можела да погълне и все по̀ дебелеела и тлъстеела. Скоро супникът й станал тесен.

„Колкото по-голяма, толкова по-добре“ — казала царицата Главоболия и я преместила в своята вана. Но след известно време тя вече не се побирала и във ваната. Растяла ли, растяла. Тъй че я пренесли в царския басейн. Това било едно твърде трудно пренасяне, понеже рибата тежала вече колкото вол. Един от робите, които трябвало да я носят, се подхлъзнал и царицата наредила нещастникът веднага да бъде хвърлен на лъва, тъй като рибата била вече за нея всичко.

Всеки ден тя дълги часове седяла отстрани на басейна и я наблюдавала как расте. Постоянно мислела за многото злато, понеже, както е известно, тя водела много разточителен живот и парите никога не й стигали.

„Колкото по-голяма, толкова по-добре“ — мърморела си постоянно тя.

Това изречение било обявено за всеобщ девиз и написано с бронзови печатни букви върху всички държавни учреждения.

Накрая обаче дори и царският басейн станал тесен за рибата. Тогава именно Главоболия заповядала да издигнат тази постройка, дами и господа, чиито руини вие виждате пред себе си. Това било един гигантски аквариум с формата на окръжност, напълнен до краен предел с вода и в него рибата можела най-после спокойно да се разпростре.

Нейно величество царицата ден и нощ седяла на онова място ей там, наблюдавайки огромната риба и очаквайки я да се превърне в злато. Не вярвала вече никому — нито на своите роби, още по-малко на своите роднини и се страхувала да не й откраднат рибата. Тъй че тя седяла, слабеела от страх и грижа, не мигвала нито за миг и охранявала рибата, която весело подскачала насам-натам из водата и въобще не мислела да се превръща в злато. И все повече и повече Главоболия занемарявала своите правителствени дела.

Треперушковците това и чакали. Под предводителството на царя Ксаксотраксолус предприели един последен военен поход и мигновено завладели цялото царство. Те не срещнали изобщо никакъв войник, а на народа и без това му било безразлично кой ще го управлява.

Когато царицата Главоболия най-накрая научила за случилото се, тя извикала познатите думи „Горко ми! О, ако аз бях…“ Останалото за съжаление не е достигнало до нас. Сигурно е обаче, че тя се хвърлила в този аквариум и се удавила при рибата — гроба на всички нейни надежди. Царят Ксаксотраксолус заповядал да заколят кита в чест на победата и в продължение на осем дни целият народ ял пържено филе от кит.

Виждате, скъпи дами и господа, докъде може да доведе лековерието!

Гиги завърши разказа си и думите му явно бяха направили на слушателите голямо впечатление. Те разглеждаха руината с погледи, изпълнени със страхопочитание. Само един от тях бе недоверчив и попита:

— И кога се е случило всичко това?

Но Гиги никога не се замисляше при отговор и каза:

— Царица Главоболия, както е известно, е била съвременничка на прочутия философ Ноиозиус старши.

Недоверчивият екскурзиант обаче не искаше да признае, че няма представа кога е живял прочутият философ Ноиозиус старши и затова отвърна само:

— Аха, така ли, много благодаря.

Всички слушатели с дълбоко задоволство казаха, че посещението си струвало и че така нагледно и интересно още никой не им е разказвал за онези стари времена. Гиги скромно протегна каскета си и хората съответно се показаха щедри. Дори недоверчивият хвърли вътре няколко монети. Между другото, откакто се бе появила Момо, Гиги вече не разказваше една история два пъти. Щеше да му бъде толкова скучно! Когато Момо се намираше сред слушателите, му се струваше, че вътре в него сякаш се е отворил шлюз, откъдето извират и бликат все нови и нови хрумвания, без той изобщо да се замисля.

Гиги обаче най-много обичаше да разказва тогава, когато Момо беше сама и никой друг не го слушаше. Най-често й разказваше приказки, тъй като тях Момо най-много харесваше и почти винаги това бяха приказки, в които се разказваше за самите Гиги и Момо. Те бяха определени само за тях двамата и звучаха съвсем различно от всичко останало, което Гиги иначе разказваше.

Една красива топла вечер двамата тихичко седяха един до друг върху най-горния ред на каменните стъпала. На небето току-що бяха пробляснали първите звезди и луната изгряваше голяма и сребърна над черните силуети на пиниите.

— Ще ми разкажеш ли една приказка — помоли Момо тихичко.

— Добре — каза Гиги, — за какво да се разказва в нея?

— Най-добре за Момо и Гироламо — отвърна Момо.

Гиги размисли за момент и попита:

— А как да се казва приказката?

— Може би приказка за вълшебното огледало?

Гиги замислено кимна.

— Звучи добре. Ще видим как ще потръгне.

Той сложи ръка на рамото на Момо и започна:

— Имало едно време една красива принцеса на име Момо, която ходела облечена в кадифе и коприна и живеела високо над света върху един покрит със сняг планински връх, в замък от пъстро стъкло.

Тя имала всичко, каквото можел човек да си пожелае, ядяла само отбрани ястия и пиела само най-сладки вина. Спяла върху копринени възглавници и седяла върху столове от слонова кост. Имала си всичко, но била съвсем самотна.

Всичко около нея — прислугата й, камериерките й, нейните кучета, котки, птички и дори цветята й, всичко било само отражение.

Принцеса Момо имала всъщност едно вълшебно огледало, голямо и кръгло и от най-фино сребро. Тя всеки ден и всяка нощ го изпращала да обикаля света. И голямото огледало се носело над земи и морета, над градове и поля. Хората, които го виждали, въобще не се учудвали от появата му, а просто казвали:

— Това е луната.

И всеки път, когато вълшебното огледало се връщало, то изсипвало пред принцесата всички отражения, уловени от него по време на пътуванията му. Това били красиви и грозни, интересни и скучни отражения, както се случело. Принцесата си избирала тези, които й харесвали, а другите просто хвърляла в едно поточе. И много по-бързо, отколкото можеш да си представиш, освободените отражения се стрелкали обратно по реките на земята и се връщали при своите собственици. Именно затова, щом се наведеш над някой кладенец или локва, собственото ти отражение се появява насреща ти.

Аз обаче забравих да кажа, че принцесата Момо била безсмъртна. Тя самата всъщност още никога не се била виждала във вълшебното огледало. Защото този, който видел вътре своето собствено отражение, ставал смъртен. Принцеса Момо знаела това много добре и затова не го и правела. Тъй че тя продължавала да живее с всички свои отражения, играела си с тях и била сравнително доволна.

Но един ден вълшебното огледало й донесло един образ, който тя почувствувала по-скъп от всички други. Това било отражението на един млад принц. Когато го зърнала, изпитала такъв силен копнеж, че непременно поискала да отиде при него. Но как можела да изпълни това си желание? Тя нито знаела къде живее, нито кой е той и дори не знаела неговото име.

Тъй като не знаела как да си помогне, тя решила все пак да надзърне във вълшебното огледало. Помислила си: Може би огледалото ще отнесе образа ми на принца. Може би той, щом огледалото затрепти на небето, съвсем случайно ще погледне нагоре и тогава ще види моя образ. Може би ще тръгне след огледалото и ще ме открие тук.

Тъй че тя задържала погледа си във вълшебното огледало, след което го изпратила по света със своя образ. Но по този начин естествено тя станала смъртна.

После веднага ще ти разкажа какво се случило с нея по-нататък, но сега искам първо да чуеш за принца.

Принцът се казвал Гироламо и царувал в едно голямо царство, което сам си бил създал. И къде било това царство? То не било във времето вчера и не било във времето днес, а винаги било един ден напред в бъдещето. И затова го наричали Страната-утре. И всички хора, които живеели там, обичали принца и му се възхищавали. Един ден обаче министрите се обърнали към принца на Страната-утре:

— Ваше височество, вие трябва да се ожените, тъй като така е редно.

Принц Гироламо нямал какво да възрази на това и в двореца били доведени най-красивите млади дами на Страната-утре, за да може да си избере една от тях. Всички те се били разкрасили доколкото могли, понеже всяка от тях искала да се ожени за него, разбира се.

Сред девойките обаче в двореца се била промъкнала и една лоша фея, която имала не червена и топла кръв във вените си, а зелена. Това в същност не се забелязвало, тъй като тя извънредно изкусно се гримирала.

Когато принцът на Страната-утре пристъпил в огромната златна тронна зала, за да направи своя избор, тя бързо прошепнала една магия и от този миг нататък бедният Гироламо гледал само нея и никоя друга. И тя му се струвала така прекрасна, че той още там я попитал дали иска да му стане жена.

— С радост — просъскала лошата фея, — но аз имам едно условие.

— Ще го изпълня — прибавил принц Гироламо необмислено.

— Добре — отговорила лошата фея и се усмихнала така сладко, че на злочестия принц му се появили кръгове пред очите. — Ти не бива в продължение на една година да поглеждаш нагоре към трептящото сребърно огледало. Ако го направиш, в същия миг ще забравиш кой си. Ще забравиш кой си в действителност и ще трябва да заживееш в Страната-днес, където никой не те познава и там ти ще трябва да живееш като неизвестен сиромах. Съгласен ли си?

— Щом е само това! — извикал принц Гироламо. — Условието е лесно!

Какво обаче се случило междувременно с принцеса Момо?

Тя чакала и чакала, но принцът не идвал. Тогава решила сама да отиде по света и да го потърси. Върнала свободата на всички отражения, които я заобикаляли. После съвсем сама заслизала със своите нежни пантофки от пъстроцветния стъклен дворец през покритите със сняг планини надолу към света. Тя преминала през земите на всички владетели и накрая пристигнала в Страната-днес. Пантофките й се били изтрили от ходенето и тя трябвало да продължи боса. Но вълшебното огледало с нейния образ продължавало да се носи над света.

Една нощ принц Гироламо седял на покрива на своя златен дворец и играел на дама с феята, която имала зелена и студена кръв. В този момент изведнъж върху ръката на принца капнала мъничка капчица.

— Не е възможно — казал принцът, — не може да бъде, тъй като на небето няма никакъв облак.

И той погледнал нагоре и спрял поглед в средата на голямото сребърно вълшебно огледало, което плувало там. Тогава той видял образа на принцеса Момо и забелязал, че тя плаче и че една от нейните сълзи капнала върху ръката му. И в същия миг разбрал, че феята го била измамила, че в действителност тя не е красива и че в жилите й има единствено зелена и студена кръв. Принцеса Момо била тази, която той обичал в действителност.

— Ти наруши обещанието си — казала зелената фея и лицето й така се изкривило, че заприличало на змийско, — ще трябва да ми платиш за това!

Тя протегнала към принц Гироламо зелените си дълги пръсти, той седял като вкочанен и тя докоснала гърдите му и вързала възел в сърцето му. В същия миг той забравил, че е принц на Страната-утре. Подобно на крадец в нощта напуснал двореца си и своето царство. И дълго бродил по света, докато достигнал Страната-днес, където продължил да живее като беден, никому неизвестен неудачник и се наричал вече само Гиги. Единственото, което взел със себе си, бил образа от вълшебното огледало. От този момент нататък то зеело празно.

Междувременно дрехите на принцеса Момо от коприна и кадифе съвсем се изпокъсали. Сега тя носела едно старо, прекалено голямо мъжко сако и пола от пъстри кръпки. И живеела в една стара руина.

Тук те се срещнали двамата в един красив ден. Но принцеса Момо не разпознала принца от Страната-утре, тъй като сега той бил само един беден човечец. И Гиги не познал принцесата, понеже тя вече също не приличала на принцеса. Но в своето нещастие двамата се сприятелили и взаимно се утешавали.

Една вечер, когато сребърното вълшебно огледало, вече празно, отново заплувало по небето, Гиги измъкнал отражението и го показал на Момо. То било вече много измачкано и избеляло, но принцесата веднага познала своя собствен образ, който била изпратила някога. И в същия миг под маската на бедния Гиги тя познала принца Гироламо, когото била търсила винаги и заради когото станала смъртна. Тя му разказала всичко.

Но Гиги тъжно поклатил глава и казал:

— Аз нищо не мога да разбера от това, което ми казваш, тъй като в сърцето ми има възел и аз за нищо не си спомням.

Тогава принцеса Момо докоснала гърдите му, съвсем леко развързала възела на сърцето му и в миг принц Гироламо внезапно си спомнил кой е той и къде е страната му. Той хванал принцесата за ръка и те заедно поели нататък — към далечината, където се намирала Страната-утре.

След като Гиги свърши, те помълчаха мъничко и Момо запита:

— По-късно те станали мъж и жена, нали?

— Мисля, че да — каза Гиги, — по-късно.

— И са умрели междувременно, нали?

— Не — отвърна Гиги уверено, — със сигурност знам това, съвсем точно. Вълшебното огледало правело смъртен само ако погледнеш сам в него. Но ако погледнели двама, те отново ставали безсмъртни. А те двамата погледнали.

Голяма и сребърна висеше луната над черните пинии и тайнствено осветяваше старите камъни на руината. Момо и Гиги тихичко седяха един до друг и дълго продължиха да се взират в нея, усещайки съвсем ясно, че двамата са безсмъртни в този миг.