Михаел Енде
Момо (4) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Четвърта глава
Един мълчалив възрастен и един приказлив младеж

Дори когато някой има много приятели, сред тях винаги неколцина са му особено близки и тях той особено много обича. Така беше и с Момо.

Тя имаше двама най-добри приятели, които я посещаваха всеки ден и споделяха всичко с нея. Единият беше млад, а другият — стар. И Момо не можеше да каже кого от двамата обича повече.

Възрастният се казваше Бепо Уличния метач. В действителност сигурно имаше и друго фамилно име, но тъй като по професия беше уличен метач и всички го наричаха така, той самият също така се наричаше.

Бепо Уличния метач живееше близо до амфитеатъра в една колиба, която сам си бе построил от тухли, парчета вълнообразна ламарина и картон. Бепо бе необикновено нисък, а освен това винаги вървеше и малко приведен, тъй че съвсем мъничко превишаваше Момо. Голямата си глава, покрита с къс бял перчем, държеше постоянно леко наклонена, а върху носа си носеше малки очила.

Някои хора бяха на мнение, че Бепо Уличния метач не е съвсем в ред. Причината бе, че на всички въпроси той само сърдечно се усмихваше и не даваше никакъв отговор. Размисляше. И ако не намереше за нужно да отговори, замълчаваше. Когато обаче сметнеше един отговор за необходим, започваше да го премисля. Понякога това траеше два часа, а нерядко продължаваше даже и цял ден, докато той отговори. Междувременно другият естествено вече беше забравил какво е питал и думите на Бепо му се струваха странни.

Единствено Момо умееше толкова дълго да чака и разбираше думите му. Тя знаеше, че на него му е необходимо това време, за да не каже никога нещо невярно. Според него цялото нещастие на света идваше от многото лъжи — от нарочните, но и от неволните, казани само от бързане или от неточност.

Той всяка сутрин дълго преди изгрев-слънце отиваше със своето старо, скърцащо колело до една голяма сграда в града. Там чакаше на двора заедно със своите колеги, за да му дадат метла и количка и му посочат определената улица, която ще трябва да измете.

Бепо обичаше тези часове преди изгрев-слънце, когато градът все още спеше. Вършеше работата си с любов и старание. Знаеше, че това е една много необходима работа.

Когато метеше улиците, той го правеше бавно, но равномерно: на всяка крачка поемаше въздух и при всяко поемане на въздух замахваше с метлата. Крачка — въздъх — замах с метлата. Крачка — въздъх — замах с метлата. Понякога се спираше за известно време и съсредоточено гледаше пред себе си. После отново продължаваше — крачка — въздъх — замах с метлата…

И докато се придвижваше: пред него мръсната улица, а зад него — чистата, често го спохождаха големи мисли. Но това бяха мисли без думи, мисли, които трудно можеш да предадеш, като лъх, за който вече само си спомняш, или като цвят, който си сънувал. След работа, седейки при Момо, той й обясняваше своите големи мисли. И тъй като тя слушаше по своя особен начин, езикът му се развързваше и той намираше необходимите думи.

— Виждаш ли, Момо — казваше й той например, — ето, така е: понякога имаш една много дълга улица пред себе си. Мислиш си — тя е толкова ужасно дълга, че никога няма да можеш да я пометеш.

Той помълчаваше известно време с поглед, вперен пред себе си, след което продължаваше:

— А после започваш да бързаш. И бързаш все повече и все повече. Всеки път, когато дигнеш глава, виждаш, че улицата, проснала се пред тебе, въобще не намалява. И ти се напрягаш все повече и повече, обзема те страх и накрая оставаш без дъх и не можеш повече. А улицата непокътната лежи пред тебе. Така не бива да се прави.

Известно време той прекара в размисъл. След това отново заговори:

— Никога не бива да се мисли за цялата улица наведнъж, разбираш ли? Трябва да се мисли само за следващата крачка, за следващия въздъх, за следващия замах с метлата. И винаги само за следващия.

Той пак се спря и размисли, преди да добави:

— Тогава ти доставя радост. Това е важно, защото тогава добре вършиш работата си. Така би трябвало да бъде.

И за пореден път след една дълга пауза той отново продължи:

— Изведнъж забелязваш, че крачка по крачка ти си помел цялата улица. Въобще не си забелязал как, а и не си останал без дъх.

Поклати глава и заключи:

— Това е важно.

Друг път дойде, седна мълчаливо до Момо и тя видя, че той размишлява и иска да каже нещо много особено. Внезапно я погледна в очите и започна:

— Аз познах нас.

Измина доста време, преди да продължи с тих глас:

— Случва се понякога… по обед… когато в жегата всичко спи… Тогава светът става прозрачен… Като река, разбираш ли?… Можеш да видиш дъното.

Той кимна и помълча мъничко, после още по-тихо добави:

— Там лежат други времена, там долу на дъното.

Той пак се замисли дълго, търсейки правилните думи.

Но изглежда все още не ги намираше, защото внезапно обясни със съвсем обикновен тон:

— Днес метох край старата крайградска стена. Там има пет камъка в зида, които са съвсем различни на цвят от другите. Разбираш ли?

И той нарисува с пръст в праха едно голямо „Т“. Заразглежда го с наклонена глава, след това внезапно прошептя:

— Аз ги познах, тях, камъните.

След една дълга пауза, заеквайки, той продължи:

— Били са други времена, някога, когато е строена стената… Много са работили там… Но е имало и двама, които са вградили тези камъни… Било е някакъв знак, разбираш ли?… Аз го познах.

Той прокара ръка по очите си. Изглежда се напрягаше от това, което искаше да каже, защото, когато продължи да говори, думите прозвучаха с усилие:

— Те са изглеждали другояче, тези двамата някога, съвсем другояче.

После заключавайки и почти ядосано каза:

— Но аз отново познах нас — тебе и мене. Отново познах нас.

Не бива човек да се сърди на хората, които се усмихваха, чувайки Бепо Уличния метач да говори така, а някои дори се чукаха по челата зад гърба му. Но Момо го обичаше и съхраняваше думите му в сърцето си.

Другият най-добър приятел на Момо беше млад и във всяко едно отношение пълна противоположност на Бепо Уличния метач. Той беше хубаво момче със замечтани очи, но и с една чисто и просто невероятна уста. Винаги беше пълен с шеги и закачки и така безгрижно се смееше, че другите също започваха да се смеят, независимо дали искаха, или не. Неговото име беше Гироламо, но му казваха просто Гиги.

Тъй като нарекохме стария Бепо с името на неговата професия, нека и при Гиги спазим същото, макар че той въобще нямаше истинска професия. Нека го наречем следователно Гиги Екскурзовода. Но както вече казахме, екскурзовод беше само една от многото професии, упражнявани от него според случая, а и да бъде екскурзовод съвсем не му беше служебно задължение.

Единствената предпоставка, която той притежаваше за тази дейност, беше един каскет. Слагаше си го веднага, щом видеше туристи да се скитат заблудени из околността. Пресрещаше ги със сериозна физиономия и им предлагаше да ги разведе навсякъде и да им обясни всичко. Когато чужденците се съгласяваха, той започваше и разказваше щяло и нещяло. Пръскаше около себе си измислени събития, имена и дати, тъй че на бедните слушатели главите им напълно се объркваха. Някои забелязваха и ядосани си тръгваха, но повечето го вземаха за чиста монета и затова плащаха с чиста монета, когато Гиги протегнеше накрая своя каскет.

Хората от близката околност се смееха на хрумванията на Гиги, но понякога правеха и замислени физиономии и казваха, че всъщност не е редно така, че не бива за истории, които са измислени, да се плащат на всичкото отгоре и добри пари.

— Но тъй постъпват всички писатели — отвръщаше тогава Гиги, — а нима хората нищо не са получили срещу парите си? Казвам ви, получили са тъкмо това, което са искали! И каква е разликата дали всичко това е написано в някоя учена книга, или не? Кой ви е казал, че историите в учените книги също не са измислени, само дето навярно никой не го знае вече?

Или пък един друг път каза:

— Ах, какво означава изобщо истинско или неистинско? Кой може да знае какво се е случило тук преди 1000 или 2000 години? Вие знаете ли?

— Не — признаваха другите.

— Ето, виждате ли — извикваше Гиги Екскурзовода, — как можете тогава да твърдите, че моите истории не са истински? Та може случайно да е било тъкмо така. И в такъв случай аз съм казал чистата истина.

На това трудно можеше да се възрази. Да, що се отнасяше до устата на Гиги, човек трудно можеше да го надприказва.

За съжаление много рядко идваха екскурзианти, които искаха да разгледат амфитеатъра, тъй че Гиги често беше принуден да упражнява и други професии. Според случая биваше парков пазач, свидетел по сватби, развождач на кучета, преносвач на любовни писма, участник в погребения, търговец на сувенири, продавач на храна за котки и още много други неща.

Но Гиги мечтаеше да стане прочут и богат. Щеше да живее в една приказно красива къща, заобиколена от парк; щеше да яде от позлатени чинии и да спи на копринени възглавници. А самия себе си той виждаше сред блясъка на своята бъдеща слава като слънце, чиито лъчи още отсега, така да се каже от разстояние, го топлеха в неговата бедност.

— И аз наистина ще постигна това! — извикваше той, когато другите се смееха над неговите мечти. — Вие всички ще си спомните за моите думи!

Как щеше да го направи, той самият не можеше да каже. Защото не беше особено трудолюбив и не обичаше много-много тежката работа.

— Така никак не е трудно — казваше той на Момо, — по този начин нека става богат всеки, който иска. Та погледни ги как изглеждат тези, които за мъничко благосъстояние са си продали и живота, и душата! Не, аз няма да бъда такъв, по този начин не. И макар дори често да нямам пари за една-единствена чашка кафе, Гиги ще си остане Гиги!

Всъщност може човек да помисли, че е съвсем невъзможно двама души толкова различни, с толкова различни възгледи за света и живота, каквито бяха Гиги Екскурзовода и Бепо Уличния метач, да бъдат приятели. Но въпреки всичко туй бе факт. Странно е, че единственият човек, който никога не кореше Гиги за неговата лекомисленост, беше тъкмо старият Бепо. И също така странно тъкмо приказливият Гиги беше единственият, който никога не се подиграваше на чудатия и стар Бепо.

Причината се криеше и в начина, по който малката Момо слушаше и двамата.

Никой от тримата не подозираше, че съвсем скоро една сянка ще помрачи тяхното приятелство. И сянката щеше да падне не само над тяхната дружба, а и над цялата околност — сянка, която растеше и растеше и вече, тъмна и студена, се разпростираше над големия град.

Това беше едно безмълвно и незабележимо поробване, което всекидневно проникваше все по-напред и срещу което никой не се съпротивляваше, тъй като никой не го забелязваше съвсем ясно. А поробителите — кои бяха те?

Дори старият Бепо, който виждаше неща, които другите не виждаха, не забелязваше сивите господа, които все по-многобройни кръстосваха из големия град и изглеждаха неуморно заети с нещо. При това те в никакъв случай не бяха невидими. Човек ги виждаше и въпреки това не ги забелязваше. Те умееха по странен начин да бъдат незабележими, тъй че човек просто ги отминаваше с поглед или пък веднага забравяше как изглеждат. Така те имаха възможност да работят тайно, именно защото не се криеха. И понеже на никого не правеха впечатление, никой естествено не се и питаше откъде са дошли и откъде продължават да идват, тъй като с всеки ден те ставаха все повече и повече.

Те се движеха с елегантни сиви коли по улиците, влизаха във всички къщи, седяха по всички ресторанти. Често записваха нещо в малките си бележничета.

Бяха господа, целите облечени в паяжинно сиво. Дори лицата им бяха с цвета на сива пепел. Носеха кръгли бомбета върху главите си и пушеха малки, пепелносиви пури. Всеки от тях постоянно носеше със себе си една оловносива чанта.

И Гиги Екскурзовода не бе забелязал, че вече няколко пъти доста от тези сиви господа бяха разглеждали околността, записвайки в своите бележничета най-различни неща.

Само Момо внимателно ги разгледа, когато една вечер техните тъмни силуети изникнаха в най-горния край на руината. Предаваха знаци един на друг, а по-късно сбраха главите си, сякаш се съвещаваха. Не можеше да се чуе нищо, но Момо внезапно потръпна от студ така, както още никога до сега не бе потръпвала. Не се стопли дори когато още по-плътно се уви в своето голямо сако, понеже това не бе обикновен студ.

После сивите господа си отидоха и оттогава не се бяха появявали.

През онази вечер Момо не успя да слуша тихата и същевременно могъща музика както обикновено. Но на следния ден животът си продължи постарому и Момо престана да мисли за странните посетители. Дори и тя ги забрави.