Михаел Енде
Момо (20) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Двадесета глава
Преследването на преследвачите

Като начало Момо отиде и отвори малката вътрешна вратичка, на която стоеше името на майстор Хора. След това бързо изтича по коридора с големите каменни фигури и отвори и външната голяма врата от зелен метал. Трябваше да употреби всичките си сили, понеже огромните крила на вратата бяха много тежки.

Когато свърши, тя изтича обратно в залата с безброй часовници и с Касиопея в ръка зачака какво ще се случи.

И ето че се случи следното:

Изведнъж всичко като че ли се разтърси, но не самото помещение се разтърси, а времето — едно времетресение, тъй да се каже. Това, което се почувствува, не би могло да се опише с думи. Случилото се бе съпроводено от звук, нечуван никога преди това. Приличаше на въздишка, дошла от дълбините на вековете.

После всичко отмина.

В същия миг многогласното тиктакане, почукване, прозвъняване и ехтене на безбройните часовници внезапно спря. Люлеещите се махала замръзнаха по местата си. Вече нищо, съвсем нищо не се помръдваше. И се разпростря тишина — толкова съвършена тишина, каквато още никога и никъде досега не бе царувала на света. Времето беше спряло.

И Момо осъзна, че държи в ръка едно прекрасно, много голямо час-цвете. Не бе почувствувала как цветето се озова в ръката й. Просто изведнъж то беше вече тук, сякаш винаги е било.

Момо предпазливо направи една крачка. Наистина, можеше да се движи — без усилие, както винаги. Върху масичката все още стояха остатъците от закуската. Момо седна на една от тапицираните табуретки, но сега те бяха твърди като мрамор и при сядане вече въобще не се потъваше в тях. В чашката си имаше останала глътка шоколад, но изобщо не можеше да я помръдне от мястото й. Момо поиска да натопи пръст в течността, но и тя беше твърда като стъкло. Същото бе станало и с меда. Дори трошичките от хляб в чинията бяха напълно неподвижни. Нищо, дори и най-нищожната дреболия не можеше да се промени, след като вече времето го нямаше.

Касиопея помаха с краче и Момо я загледа.

„ГУБИШ ВРЕМЕТО СИ!“ — се появи върху гърба й.

Ах, наистина! Момо скочи. Изтича през залата, промуши се през малката вратичка, премина през останалата част от коридора, озова се пред голямата врата на ъгъла и в същия момент стъписана се дръпна назад. Сърцето й започна яростно да бие. Времекрадците изобщо не си бяха отишли! Напротив, прииждаха откъм Улица-никога, в която сега обратното време бе спряло, и се насочваха към Къщата-никъде! Това не бе предвидено в плана!

Момо побягна назад в голямата зала и се скри с Касиопея в ръка зад един голям стенен часовник.

— Хубавичко започва — прошепна тя.

После чу кънтящите стъпки на сивите господа вън в коридора. Един след друг те се тълпяха и влизаха през малката вратичка, докато в залата се събра цял отряд. Заоглеждаха се.

— Възхитително! — обади се един от тях. — Значи това е нашият нов дом.

— Момиченцето Момо ни отвори вратата — каза един друг пепелносив глас, — аз тъкмо наблюдавах. Разумно дете! Любопитен съм какво е направила, за да се доберем до стария.

А един трети, съвсем подобен глас отговори:

— Според мене Въпросния е отстъпил. Това, че времепоглъщането в Улица-никога е спряно, може само да означава, че именно той го е изключил. Следователно е разбрал, че ще трябва да се приспособи към нас. Сега ние няма много да се церемоним с него. Къде всъщност се крие той?

Сивите господа търсещо се огледаха, след което един от тях, чийто глас бе още по-пепелносив, внезапно каза:

— Нещо не е в ред, господа! Часовниците! Погледнете само часовниците! Те всички са спрели. Дори пясъчният часовник.

— Той всъщност ги е спрял — обади се един друг несигурно.

— Пясъчният часовник не може да се спре! — извика първият. — Но вижте, господа, пясъкът е застинал както е текъл! Часовникът не може да се помести! Какво означава това?

Още докато той говореше, в коридора се разнесоха стъпки на тичащ човек, след което през малката врата шумно се промъкна един друг сив господин. Той ръкомахаше възбудено и извика:

— Току-що пристигна вестта на нашите агенти от града. Колите им са спрели, всичко е спряло. Светът е спрял. Невъзможно е да се вземе от който и да било човек дори съвсем мъничко време. Целият наш запас пропада! Няма повече време! Хора е спрял времето!

В миг се възцари мъртвешка тишина. После някой попита:

— Какво казвате? Нашият запас пропада? Но какво ще стане тогава с нас, щом се свършат и последните ни пури?

— Сам знаете какво ще се случи тогава с нас! — извика друг.

— Това е ужасна катастрофа, господа!

И в миг всички един през друг закрещяха:

— Хора иска да ни унищожи!… Ние веднага трябва да прекратим обкръжението!… Трябва да се опитаме да се доберем до нашите времехранилища!… Без коли? Не бихме могли да го направим навреме! Пурите ни ще стигнат само за още двадесет и седем минути!… Моите за двадесет и осем!… Тогава, съгласете се!… Вие луд ли сте?… Да се спасява кой както може!

Всички се бяха струпали до малката вратичка и едновременно напираха навън. От скривалището си Момо можеше да наблюдава как в своята паника те един друг се изблъскват, изтикват, издърпват и все по-често влизат в ръкопашен бой. Всеки искаше да изпревари другия и се бореше за сивия си живот. Бутаха шапките от главите си, биеха се един друг и си издърпваха малките сиви пури от устата. И всеки, когото сполетеше това, внезапно сякаш изгубваше всичките си сили и прострял ръце, с плачливо, страхливо изражение на лицето бързо ставаше все по-прозрачен и накрая изчезваше. Не оставаше нищо от него, изчезваше дори и бомбето му.

Най-накрая в залата се оказаха само още трима сиви господа и на тях им се удаде да се измъкнат през мъничката вратичка и да избягат.

Момо с костенурката под мишница, а в другата ръка с часа-цвете, се втурна след тях. Сега вече всичко зависеше от това тя да не изпуска из очи сивите господа.

Когато излезе от голямата порта, тя видя, че времекрадците вече бяха изтичали до началото на Улица-никога. Там сред кълбата дим стояха още няколко групи сиви господа, които възбудено ръкомахаха и се убеждаваха нещо един друг. Когато видяха тримата тичащи откъм Къщата-никъде, те също се затичаха, към тях се присъединиха други и само за няколко мига цялата армия през глава търчеше обратно. Един почти безкраен керван от сиви господа тичаше в посока към града през призрачната местност със снежнобели къщи и с различно падащи сенки. След спирането на времето естествено и тук бе престанало тайнственото обръщане на бавно в бързо. Тълпата от сиви господа премина покрай големия паметник-яйце и стигна до мястото, където започваха първите обикновени къщи, онези сиви, големи, порутени сгради, обитавани от хора, които живееха на ръба на времето. Но и тук всичко беше застинало.

На прилично разстояние от последните бягащи бързаше Момо. И така започна една обратна гонитба през големия град, гонитба, в която огромната тълпа от сиви господа бягаше, а ги преследваше едно малко момиченце с цвете в ръка и костенурка под мишница.

Но колко странно изглеждаше градът сега! По пътищата стояха колите в редици една след друга, зад кормилата седяха неподвижни шофьорите с ръка на спирачката или върху клаксона (един тъкмо се бе почуквал по челото, вперил ядосано поглед в съседа си отсреща), колоездачи с прострени ръце, даващи знак за завой, а по тротоарите стояха напълно неподвижни и застинали пешеходци, мъже, жени, деца, кучета и котки, дори димът от ауспусите стоеше застинал във въздуха.

По уличните кръстовища регулировчиците бяха застинали, махайки и със свирка в уста. Ято гълъби неподвижно висеше във въздуха над един площад. И високо над всичко това като нарисуван върху небето стоеше един самолет. Водата на фонтаните изглеждаше като лед. Политнали от дърветата листи висяха насред въздуха. А едно мъничко куче тъкмо вдигнало краче до един уличен стълб, бе застинало като препарирано.

И сред този град, безжизнен като фотография, тичаха и препускаха сивите господа. Момо неотлъчно ги преследваше, но постоянно внимаваше да не я забележат времекрадците. Ала те не забелязваха вече нищо, понеже бягството им ставаше все по-тежко и по-напрегнато.

Не бяха навикнали да изминават бегом толкова огромни разстояния. Задъхваха се и не им достигаше въздух. А не трябваше нито за миг да изпускат от устата си мъничките сиви пури, без които всъщност бяха загубени. Ако при тичането някой изпуснеше пурата си, още преди да я намери на земята, той вече се стопяваше във въздуха.

Но не само външните обстоятелства затрудняваха все повече тяхното бягство, непрестанно се увеличаваше и опасността от самите тях. Някои, чиито пури догаряха, изтръгваха в отчаянието си пурата от устата на друг. И така техният брой бавно, но постоянно намаляваше.

Онези, които носеха в чантите си малък запас от пури, много внимаваха другите да не забележат нищо, защото тези, които вече нямаха никакви пури, се втурваха към по-богатите и се опитваха да им отнемат богатствата. Ставаха яростни сбивания. Цели пълчища се нахвърляха един върху друг, за да заграбят по нещичко от чуждите припаси. По улиците се търкаляха пури и те ги мачкаха с крака в блъсканицата. Страхът, че трябва да изчезнат от света, бе лишил сивите господа напълно от разум.

И колкото по-навътре в града навлизаха те, толкова по-големи трудности им създаваше още нещо. На някои места в големия град човешките тълпи бяха толкова гъсти, че сивите господа само с големи усилия можеха да се проврат между хората, сякаш те бяха дървета в гъста гора. За Момо, която беше малка и слаба, това естествено бе значително по-лесно. Но дори една перушинка, застинала сред въздуха, бе така неподвижна, че сивите господа едва не си изпочупиха главите, блъскайки се при тичането в нея.

Пътят беше дълъг и Момо нямаше никаква представа колко още щеше да продължи. Тя загрижено погледна своето час-цвете. То едва сега напълно бе разцъфтяло, тъй че нямаше причина за безпокойство.

Но ето че се случи нещо, което накара Момо да забрави в момента всичко друго: в една странична улица тя съгледа Бепо Уличния метач!

— Бепо! — извика тя извън себе си от радост и се затича към него. — Бепо, навсякъде те търсих! Къде беше през цялото време? Защо не дойде? Ах, Бепо, скъпи Бепо!

Поиска да му се хвърли на врата, но отхвръкна от него сякаш от желязо. Доста се бе ударила и от очите й се показаха сълзи. Хълцайки, тя се изправи пред него и го загледа.

Мъничката му фигура изглеждаше още по-превита от преди. Доброто му лице беше съвсем слабо, изпито и много бледно. Бялата му сплъстена брада беше бодлива и небръсната, понеже той не си бе оставил никакво време за бръснене. В ръцете си държеше стара метла, напълно изтрита от много метене. Стоеше неподвижен като всичко наоколо, вперил поглед през малките си очила в уличната мръсотия.

Най-после Момо го беше открила, сега, когато това изобщо не можеше да й помогне, защото той нямаше как да я види. И навярно го виждаше за последен път. Кой можеше да знае как ще свърши всичко. Ако свършеше лошо, старият Бепо щеше да остане да стои тук вечно.

Костенурката се разшава под мишницата на Момо.

„ПО-НАТАТЪК!“ — се появи върху гърба й. Момо изтича обратно на главната улица и се изплаши. Не се виждаше никакъв времекрадец! Измина известно разстояние в посоката, в която бяха изчезнали сивите господа, но напразно.

Беше изгубила следите им!

Тя безпомощно се спря. Какво трябваше да направи сега? Питащо погледна Касиопея.

„ЩЕ ГИ НАМЕРИШ! ТИЧАЙ НАТАТЪК!“ — гласеше съветът на костенурката.

Значи, след като Касиопея знаеше предварително, че тя ще намери времекрадците, това непременно бе вярно, независимо кой път щеше да поеме Момо. Тъй че тя просто продължи да върви нататък както й дойдеше в момента — ту наляво, ту надясно, ту направо.

Междувременно бе достигнала до онази част в северния край на големия град, където се разпростираха новопостроените квартали с еднаквите сгради и правите като стрели улици чак до хоризонта. Момо тичаше все по-нататък и по-нататък, но понеже всички къщи и улици напълно си приличаха една на друга, тя скоро изпита чувството, че изобщо не мърда от мястото си, че тича на едно и също място. Беше един истински лабиринт, но лабиринт на правилността и еднаквостта.

Момо тъкмо бе започнала да губи кураж, когато изведнъж съзря един сив господин да завива зад ъгъла. Той подскачаше, панталонът му беше скъсан, бомбето и чантата му липсваха и само в здраво стиснатите му устни димеше угарката на една мъничка сива пура.

Момо го последва до мястото, където в безкрайната редица от къщи неочаквано една липсваше. Вместо къща се издигаше висока ограда от груби дъски и заграждаше широк четириъгълник. В оградата имаше врата, която бе малко открехната и именно през нея се провря последният от сивите господа.

Над портата висеше табела и Момо се спря, за да я разчете: