Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Momo (oder Die seltsame Geschichte von den Zeitdieben und von dem Kind, das den Menschen die gestohlene Zeit zurückbrachte), 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Федя Филкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Михаел Енде. Момо или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време
Немска, второ издание
Превод: Федя Филкова
Редактор: Милка Стефанова
Технически редактор: Ети Бобева
Формат 70X90/16. Печатни коли 16.
ИК „Дамян Яков“, 2008 г.
ISBN: 978-954-527-426-8
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Когато се вижда напред без да се гледа назад
Момо нямаше представа колко време бе минало. Понякога проехтяваха ударите на градския часовник, но тя въобще не го чуваше. Топлината се връщаше във вкочанените й крайници много, много бавно. Чувствуваше се като парализирана и не можеше да вземе никакво решение.
Трябваше ли да си отиде в къщи, в стария амфитеатър и да легне да спи? Сега, след като всяка надежда за нея и нейните приятели бе изгубена завинаги? Тя вече знаеше, че никога нямаше да бъде пак добре, никога…
Към това се прибавяше и страхът за Касиопея. Какво щеше да стане, ако сивите господа наистина я намереха. Момо започна горчиво да се упреква, че изобщо беше споменала за костенурката. Но тя беше така смаяна по време на разговора, че въобще не се сети да поразмисли малко.
„А навярно — опита да се утеши Момо — Касиопея вече отдавна е при майстор Хора. Да се надявам, че вече не ме търси. Какъв голям късмет за нея, а и за мене…“
В този момент нещо нежно я докосна по босия крак. Момо трепна и бавно се наведе надолу.
Пред нея беше костенурката! И в тъмнината една след друга пробляснаха буквите: „A3 ОТНОВО СЪМ ТУК“.
Без да мисли, Момо я грабна и я скри под сакото си. След това се изправи и започна да дебне и да се ослушва в тъмнината наоколо, понеже се страхуваше, че сивите господа може да са наблизо.
Но всичко тънеше в тишина.
Касиопея силно риташе с крачка под сакото и правеше опити да се освободи. Момо я притисна до себе си, но надзърна вътре и прошепна:
— Моля те, дръж се прилично!
„КАКВО ЗНАЧИ ТАЗИ ГРУБОСТ?“ — заблестя върху черупката.
— Не бива да те виждат! — глухо отвърна Момо.
Сега върху гърба на костенурката се появиха следните думи: „АМА ВЪОБЩЕ ЛИ НЕ СЕ РАДВАШ?“.
— Напротив — каза Момо и почти зарида, — напротив, Касиопея, и то как! — и тя многократно я целуна по нослето.
Буквите върху гърба на костенурката видимо почервеняха, когато тя отвърна: „МОЛЯ ЗА ИЗВИНЕНИЕ!“.
Момо се засмя.
— Ти през цялото време ли ме търсеше?
— „ЕСТЕСТВЕНО“.
— И как тъй ме намери тъкмо сега и тъкмо тук?
— „ЗНАЕХ ПРЕДВАРИТЕЛНО“ — гласеше отговорът.
Следователно костенурката очевидно през цялото време бе търсила Момо, макар да е знаела, че няма да я намери? Та тогава изобщо не е имало нужда да я търси? Това бе една от поредните загадки на Касиопея, при които човек загубваше ума и дума, колкото повече размисляше над тях. Но сега не бе най-подходящият момент да си блъска главата над този въпрос.
Момо шепнешком разказа на костенурката какво се бе случило междувременно.
— Какво ще правим сега? — попита тя накрая.
Касиопея внимателно я бе слушала. Върху черупката й се появиха следните думи: „ЩЕ ОТИДЕМ ПРИ ХОРА“.
— Сега ли? — извика Момо почти ужасена. — Но те навсякъде те търсят! Просто в момента ги няма. Не е ли по-разумно да останем тук?
Но на гърба на костенурката просветнаха думите: „A3 ЗНАЯ, НИЕ ОТИВАМЕ“.
— Значи — каза Момо, — направо ще им се напъхаме в ръцете.
„НЯМА ДА СРЕЩНЕМ НИКОГО“ — бе отговорът на Касиопея.
Е, след като тя знаеше с такава сигурност, човек естествено можеше да й се довери! Момо постави Касиопея на земята. Но в този момент си помисли за дългия изморителен път, който бяха извървели тогава и изведнъж усети, че силите й нямаше да стигнат.
— Върви сама, Касиопея — каза тя тихо, — не мога повече. Върви сама и най-сърдечно поздрави майстор Хора от мен.
„СЪВСЕМ БЛИЗО Е!“ — заблещука върху гърба на Касиопея.
Момо го прочете и учудено се огледа. Постепенно си припомни, че наистина това бе бедният и сякаш безлюден квартал, от който те тогава бяха достигнали до онази местност с белите къщи и със странната светлина. Ако наистина беше така, може би тя действително щеше да стигне до Улица-никога и до Къщата-никъде.
— Добре — каза Момо, — ще тръгна. Но не е ли по-добре да те нося, за да стане по-бързо?
„ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ“ — можа да прочете Момо на гърба й.
— Защо непременно ти самата трябва да пълзиш? — по пита Момо.
Заблестя загадъчен отговор: „ПЪТЯТ Е В МЕНЕ“.
След това костенурката тръгна и Момо тръгна подире й — бавно, стъпчица по стъпчица.
Момиченцето и костенурката едва бяха се изгубили в една от вливащите се в площада улички, когато тъмните сенки на къщите наоколо оживяха. На площада като скърцане премина беззвучно хихикане. Това бяха сивите господа, които бяха подслушали цялата сцена. Една част от тях бяха останали, за да могат тайно да наблюдават момиченцето. Наложи им се да чакат много дълго, но и самите те не бяха очаквали, че чакането им ще завърши с такъв успех.
— Ето ги, тръгнаха! — прошепна един пепелносив глас. — Да ги хванем ли?
— Естествено не — прошушна един друг. — Ще ги оставим да вървят.
— Как така? — попита първият глас. — Ние трябва да хванем костенурката. Казаха ни да я хванем на всяка цена.
— Вярно. Но защо ни е нужна тя?
— За да ни заведе до майстор Хора.
— Именно. И тя точно това прави. Дори не трябва да я принуждаваме. Прави го доброволно, макар и не нарочно.
През тъмните сенки около площада отново премина вятърът на беззвучно хихикане.
— Уведомете всички агенти в града, търсенето може да се преустанови. Нека всички се присъединят към нас. Но бъдете крайно внимателни, господа! Никой от нас не бива да им препречва пътя. Навсякъде той трябва да бъде открит. Не бива да срещнат никого от нас. Хайде, господа, нека напълно спокойни последваме нашите двама предводители, които нищо не подозират!
Именно това бе причината Момо и Касиопея действително да не срещнат нито един от своите преследвачи. Защото накъдето и да свърнеха, преследвачите се отстраняваха и своевременно изчезваха, за да се присъединят към другарите си, които вървяха по петите на момиченцето и костенурката. Една постоянно растяща процесия от сиви господа, скрита зад зидове и ъгли на къщите, безшумно следваше пътя на двете бягащи.
Момо бе тъй изморена, както още никога досега в живота си. Понякога й се струваше, че в следващия миг просто ще падне и ще заспи. Но после се насилваше, правеше една крачка, после друга и продължаваше. След това за известно време й ставаше по-добре.
Само костенурката да не пълзеше толкова бавно! Но нищо не можеше да се промени. Момо вече не поглеждаше нито в ляво, нито в дясно, а само в краката си и в Касиопея.
След цяла вечност, както й се стори, тя забеляза, че улицата под краката й внезапно просветлява. Момо повдигна клепачи, които сякаш бяха от олово, и се огледа наоколо.
Да, те най-после бяха достигнали онази част на града, където царуваше светлината, която не беше нито утринна, нито вечерна дрезгавина и където всички сенки падаха в различни посоки. Ослепително бели и непристъпни се издигаха къщите със своите черни прозорци. И там тя отново съзря и оня странен паметник, който не изобразяваше нищо друго освен едно огромно яйце върху черен каменен блок.
Момо събра смелост, защото явно не след дълго щяха да бъдат при майстор Хора.
— Моля те — каза тя на Касиопея, — не можем ли да вървим малко по-бързо?
„КОЛКОТО ПО-БАВНО, ТОЛКОВА ПО-БЪРЗО“ — бе отговорът на костенурката. Тя продължаваше да пълзи сякаш по-бавно отпреди. И Момо забеляза, както и предишния път, че по този начин тук тя се придвижваше по-бързо напред. Изглеждаше тъй, като че ли самата улица под нозете им се плъзгаше толкова по-бързо, колкото по-бавно вървяха двете.
Защото това беше тайната на оня бял квартал: колкото по-бавно крачеше там човек, толкова по-бързо се придвижваше. И колкото по-бързо искаше да пристигне, толкова по-бавно пристигаше. Но тримата сиви господа, които бяха преследвали Момо с трите коли, тогава не знаеха това. И тя им се бе изплъзнала.
Тогава!
Но сега нещата стояха съвсем другояче. Сега те изобщо не искаха да настигнат момиченцето и костенурката. Вървяха след двете точно толкова бавно, колкото и те. Тъй че също откриха тайната. Белите улици бавно се изпълниха с армия от сиви господа. И тъй като вече знаеха как да се движат тук, те вървяха дори още по-бавно от костенурката и по този начин я изпреварваха и се приближаваха все по-близо и по-близо. Цялото това ходене бе едно обратно състезание, състезание по бавност.
Надлъж и шир преминаваше пътят през тези нереални улици, все по-навътре и по-навътре към сърцевината на белия квартал. Стигнаха и до ъгъла на Улица-никога.
Касиопея вече беше завила и изтича към Къщата-никъде.
Момо си спомни, че тук, на тази улица, не може да се движи по друг начин освен като се обърне и тръгне обратно. Затова и сега направи същото.
В този момент сърцето й почти спря да бие от ужас.
Като сива, подвижна стена напредваха времекрадците, един до друг, изпълнили улицата по цялата й ширина и редица след редица, докъдето погледът й стигаше.
Момо изкрещя, но не можа да чуе собствения си глас. Тичаше обратно по Улица-никога и гледаше с широко отворени очи следващата я армия от сиви господа. Но сега още един път се случи нещо странно: когато първите от гонителите се опитаха да проникнат в Улица-никога, те буквално се разтвориха пред очите на Момо и изчезнаха. Първо се изгубиха протегнатите им ръце, после краката и телата, а най-накрая лицата, върху които лежеше изненадан и ужасен израз.
Но не само Момо бе наблюдавала случилото се, а естествено и всички други, тълпящи се зад тях сиви господа. Първите се изпречиха срещу прииждащата маса отзад и за миг между тях възникна ръкопашна схватка. Момо видя гневните им лица и заплашително размаханите юмруци. Но никой не посмя да я последва по-нататък.
Тъкмо тогава Момо стигна най-после в Къщата-никъде. Голямата тежка врата от зелен метал се разтвори. Момо влетя вътре, притича през коридора с каменни фигури, отвори съвсем мъничката врата на другия край, провря се през нея, пробяга през залата с безброй часовници и стигна до малката стаичка в средата между стенните часовници — там тя се хвърли на малкото канапе и зарови лице под една възглавница, без желание да види и да чуе каквото и да било.