Михаел Енде
Момо (15) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Петнадесета глава
Намерен и изгубен

На другия ден още в ранни зори Момо се отправи на път, за да намери къщата на Гиги. Тя, естествено, отново взе костенурката със себе си.

Момо знаеше къде се намира Зеления хълм. Това бе едно вилно предградие, твърде отдалечено от стария амфитеатър. Намираше се в близост до оня еднообразен новопостроен квартал, следователно от другата страна на големия град.

Трябваше да измине дълъг път. Наистина Момо бе привикнала да върви боса, но когато най-после стигна Зеления хълм, краката я боляха.

Седна върху решетката на една канавка, за да си отдъхне за миг.

Наистина беше много изискан квартал. Улиците тук бяха широки, много чисти и почти без хора. В градините зад високите зидове и железните огради се издигаха прастари дървета и рееха върхове във висините. Къщите в градините бяха предимно дълги сгради от стъкло и бетон с плоски покриви. Равно подстригани поляни пред къщите зеленееха сочно и направо те подканваха да се премяташ по тях. Но никъде не се виждаше никой, който да се разхожда в градините или да играе по поляните. Вероятно собствениците нямаха време.

— Само да можех да разбера — каза Момо на костенурката — къде живее Гиги.

„ВЕДНАГА ЩЕ УЗНАЕШ“ — се появи върху гърба на Касиопея.

— Мислиш ли? — попита Момо с надежда.

— Ей ти, мърльо — прозвуча внезапно един глас зад нея, — какво търсиш тук?

Момо се обърна. Пред нея стоеше мъж, облечен със странна жилетка на линии. Момо не знаеше, че слугите на богатите хора носят подобни жилетки. Тя стана и попита:

— Добър ден, търся къщата на Гиги. Нино ми каза, че той сега живее тук.

— Чия къща търсиш?

— На Гиги Екскурзовода. Той е мой приятел.

Мъжът с раираната жилетка недоверчиво изгледа детето. Зад гърба му градинската врата бе малко открехната и Момо можа да хвърли един поглед и вътре. Видя широка тревиста поляна, по която се разхождаха няколко хрътки и шумолеше фонтан. На дърво, обсипано с цветове, бе кацнала двойка пауни.

— О! — извика възхитена Момо. — Какви красиви птици!

Понечи да влезе, за да ги разгледа отблизо, но мъжът с жилетката я дръпна за яката.

— Стой тук — каза той, — какво ти е хрумнало, мърльо!

После отново пусна Момо и си изтри ръката с носната кърпа, сякаш беше пипал нещо мръсно.

— Твое ли е всичко това? — попита Момо и показа нататък през портата.

— Не — каза мъжът с жилетката още по-недружелюбно, — изчезвай! Нямаш работа тук.

— Не е вярно — увери го настоятелно Момо, — търся Гиги Екскурзовода. Той ме чака. Не го ли познаваш?

— Тук няма никакви екскурзоводи — отвърна мъжът с жилетката и се обърна. Влезе обратно в градината и поиска да затвори вратата, но като че ли в последния момент му хрумна нещо.

— Да не би да имаш предвид Гироламо, прочутия разказвач?

— Именно него, Гиги Екскурзовода — отговори зарадвано Момо. — Точно така се казва. Знаеш ли къде му е къщата?

— Той наистина ли те очаква? — поиска да разбере мъжът.

— Да — каза Момо, — съвсем сигурно. Той е мой приятел и ми плаща всичко, което изям при Нино.

Мъжът с жилетката вдигна вежди и поклати глава.

— Ах, тези хора на изкуството! — каза той ядно. — Какво ли не правят понякога заради странните си прищевки! Но ако ти наистина мислиш, че твоето посещение ще е от полза за него, къщата му е последната горе на улицата.

И градинската порта хлопна.

„Фръцльо!“ — се появи върху гърба на Касиопея, но надписът веднага угасна.

Последната къща съвсем горе на улицата беше заобиколена от ограда, по-висока от човешки бой. Градинската порта, подобна на тази при мъжа с жилетката, също беше желязна, тъй че вътре не можеше да се види нищо. Никъде нямаше нито звънец, нито табелка с име.

— Искам да знам — каза Момо, — дали това изобщо е новата къща на Гиги. Въобще не му прилича.

„ТЯ Е ОБАЧЕ“ — заблестя върху гърба на костенурката.

— Защо тогава всичко е затворено! — попита Момо. — Тъй няма да мога да вляза.

„ЧАКАЙ!“ — появи се отговорът.

— Е, да — въздъхна Момо — но може би ще трябва дълго да чакам. Откъде да знае Гиги, че аз съм тук, навън, ако той изобщо е вътре.

„ТОЙ ИДВА ВЕДНАГА“ — можа да прочете Момо върху гърба на костенурката.

Тъй че Момо седна точно пред портата и търпеливо зачака. Дълго време не се случи нищо и Момо започна да си мисли дали всъщност Касиопея не се е заблудила.

— Съвсем сигурна ли си? — попита тя след малко. Вместо отговор, върху гърба на костенурката се появи следното: „ВСИЧКО ДОБРО!“

Момо се изплаши.

— Какво искаш да кажеш с това, Касиопея? Отново ли искаш да ме напуснеш? Какво си намислила?

„ОТИВАМ ДА ТЕ ТЪРСЯ!“ — бе още по-загадъчното обяснение на Касиопея.

В този момент портата изведнъж се разтвори и една дълга елегантна кола стремително излетя навън. Момо едва успя в последния миг да се спаси със скок назад, след което падна.

Колата измина известно разстояние и така удари спирачки, че гумите проскърцаха. Отвори се вратата и Гиги изскочи навън.

— Момо! — извика той и простря ръце. — Наистина е моята малка Момо!

Момо вече бе скочила и тичаше към него. Гиги я прегърна, вдигна я високо, целуна я стотици пъти по двете бузи и затанцува с нея по улицата наоколо.

— Уби ли се? — попита той, останал без дъх, но не изчака отговора й, а възбудено продължи да говори. — Съжалявам, че те изплаших, но ужасно много бързам! Отново ще закъснея! Къде беше през цялото това време. Трябва всичко да ми разкажеш! Вече изгубих вяра, че някога ще се върнеш! Намери ли ми писмото? Да? Беше ли там още? Добре, а ходи ли да ядеш при Нино? Сладко ли ти беше? Ах, Момо, ние имаме да си разказваме толкова много, ужасно много неща се случиха междувременно. Как си всъщност? Кажи най-после! А нашият стар Бепо, той какво прави? Вече цяла вечност не съм го виждал. А децата? Ах, знаеш ли, Момо, често мисля за времето, когато все още всички бяхме заедно и аз ви разказвах истории. Бяха хубави времена. Но днес всичко е другояче, съвсем, съвсем другояче.

Момо многократно се опитваше да отвръща на въпросите на Гиги, но тъй като потокът от думи, който излизаше от устата му, не секваше, тя просто реши да изчака и го загледа. Сега той бе различен от преди — изглеждаше грижливо гледан. И ухаеше много хубаво. Ала някак й беше странно чужд.

Междувременно от колата бяха слезли още четирима души, които се приближиха: мъж с кожена шофьорска униформа и три дами със строги, но силно гримирани лица.

— Пострадало ли е детето? — попита едната, по-скоро укорително, отколкото загрижено.

— Никак, няма и следа от удар — увери Гиги, — само се е изплашило.

— Какво тогава се мотае тук пред портата? — каза втората дама.

— Но това е Момо! — извика засмяно Гиги. — Моята стара приятелка Момо е това!

— Ах, значи това момиченце наистина съществува? — попита удивено третата дама. — Аз винаги го мислех за ваша измислица. Но тогава веднага можем да се обърнем към пресата! „Повторна среща с приказната принцеса“ или нещо подобно, това страшно ще заинтригува хората! Веднага ще се разпоредя. Ще бъде бомба!

— Не — каза Гиги, — не бих искал.

— Ами ти, малката — обърна се първата дама към Момо и се усмихна, — ти сигурно с удоволствие ще се появиш във вестника, нали?

— Оставете детето на мира! — каза сърдито Гиги. Втората дама хвърли поглед към ръчния си часовник.

— Ако ние сега не дадем газ, самолетът ще излети под носа ни. Вие сам знаете какво ще означава това.

— Боже мой — отговори Гиги нервно, — та не мога ли поне веднъж да си поговоря спокойно с Момо след толкова време! Но ти сама виждаш, дете, че не ме оставят тези робски надзиратели, не ме оставят!

— О! — добави остро втората дама. — На нас ни е напълно безразлично, ние само си изкарваме парите по този начин. Плащате ни да организираме вашите срещи, уважаеми учителю.

— Да, естествено! — омекна Гиги. — Следователно тръгваме! Знаеш ли, Момо, ти просто ще дойдеш с мен до летището. Ще можем да си поговорим по пътя, а моят шофьор после ще те закара до вкъщи. Съгласна ли си?

Той не изчака какво ще отговори Момо, а просто я притегли за ръката след себе си и се качиха в колата. Трите дами заеха местата на задната седалка, Гиги се настани до шофьора и взе Момо в скута си. Пътуването започна.

— Значи — каза Гиги, — сега можеш да разказваш, Момо! Но всичко по ред. Как така изчезна изведнъж!

Момо тъкмо понечи да започне и да разкаже за майстор Хора и за часовете-цветя, когато една от дамите се надвеси напред.

— Извинявайте — каза тя, — но точно в този момент ми хрумна фантастична идея. Ние непременно трябва да представим Момо на организацията „Пъблик-филм“. Тя е абсолютно копие на детето-чудо от вашата скитническа история, която предстои да се снима. Представяте ли си сензацията? Момо играе Момо.

— Не разбрахте ли — попита остро Гиги, — че в никакъв случай не искам да замесвате детето?

— Действително не знам какво искате — отвърна обидено дамата. — Всеки друг на ваше място щеше да си облизва пръстите от радост при подобен случай.

— Аз не съм всеки друг! — изкрещя внезапно Гиги ядосано. После, обърнат към Момо, добави: — Извинявай, Момо, ти навярно не можеш да разбереш, но аз просто не искам цялата тази паплач да те пипне.

Сега вече и трите дами се обидиха.

Гиги с охкане се хвана за главата, после извади една сребърна кутийчица от джоба на жилетката си, измъкна едно хапче и го глътна.

В продължение на няколко минути никой не каза нищо.

Най-накрая Гиги се обърна назад към дамите:

— Извинявайте — промърмори той омаломощен, нямах вас предвид. Просто съм зле с нервите.

— Е, това вече постепенно ни стана ясно — отвърна първата дама.

— А сега — продължи Гиги и се усмихна на Момо с малко крива усмивка, — сега нека говорим за нас.

— Само още един въпрос, преди да е станало прекалено късно — намеси се втората дама. — Между другото вече пристигнахме. Няма ли да ми позволите поне да направя едно интервю с детето?

— Край! — изруга Гиги, раздразнен до крайност. — Аз искам сега да говоря с Момо, и то съвсем лично! Това е важно за мене. Колко пъти трябва да ви обяснявам?

— Вие самият постоянно ме упреквате — отвърна дамата също така ядосано, — че не ви правя достатъчно ефективна реклама!

— Правилно! — простена Гиги. — Но не сега! Не сега!

— Много жалко! — каза дамата. — Това би трогнало хората до сълзи. Но както искате. Може би ще имаме възможност да го направим и по-късно, когато…

— Не! — прекъсна я Гиги. — Не сега и по-късно също не, изобщо не! А сега, ако обичате, си затворете устата, докато свърша разговора си с Момо!

— Правете каквото искате! — отвърна дамата също тъй яростно. — В края на краищата става дума за вашата известност, не за моята. Трябва добре да си помислите дали в момента можете да си позволите и да изпуснете подобна възможност!

— Не — извика Гиги отчаяно, — не мога да си го позволя! Но Момо ще остане извън играта! А сега със сълзи на очи ви се моля, оставете ни двамата поне за пет минути на спокойствие!

Дамите замълчаха. Гиги изтощен прокара ръка по очите си.

— Ето, виждаш, дотам съм я докарал — и той се засмя със ситен, горчив смях. — Не мога вече да се върна назад, дори и да искам. Свършено е с мен. „Гиги ще остане Гиги!“ — спомняш ли си още? Но Гиги не остана Гиги. Казвам ти, Момо, най-опасното в живота са мечтите, които се сбъдват. Във всеки случай така стана с мене. Вече нямам за какво да мечтая. Дори и при вас не бих могъл да се науча отново. Дошло ми е до гуша от всичко.

Гиги с тъжен поглед гледаше през стъклото на прозореца.

— Единственото, което мога сега да направя, би било да държа устата си затворена, да не разказвам повече, да онемея, може би за целия остатък от живота си или поне толкова дълго, че всички да ме забравят и аз отново да се превърна в един непознат бедняк. Но да бъдеш беден без мечти — не, Момо, това е ад. Тъй че по-добре да остана тук, където съм сега. Тук действително е ад, но поне удобен. Ах, какво говоря? Ти не би могла да разбереш всичко това.

Момо само го гледаше. Разбра преди всичко, че той е болен, смъртно болен. Усети и видя намесата на сивите господа. Но не знаеше как би могла да му помогне, още повече щом той самият не го искаше.

— Но аз постоянно говоря само за себе си — каза Гиги, — кажи най-после какво преживя през това време, Момо?

В този миг колата спря пред летището. Всички слязоха и забързаха към сградата. Стюардесите се бяха приготвили да посрещнат Гиги. Няколко репортери от различни вестници му направиха снимки и му зададоха въпроси. Но стюардесите го подканиха да побърза, тъй като самолетът щял да излети след няколко минути.

Гиги се наведе към Момо и я погледна. И внезапно от очите му избликнаха сълзи.

— Чуй, Момо — каза той толкова тихо, за да не разберат другите наоколо, — остани при мен! Ще те взема на пътуването и ще те водя навсякъде. Ще живееш при мен в моята красива къща и ще ходиш облечена в кадифе и коприна като истинска малка принцеса. Само трябва да бъдеш тук и да ме слушаш. Тогава може би отново ще ми хрумват истински истории, такива като някога, искаш ли? Само кажи да, Момо, и всичко ще бъде наред. Моля те, помогни ми!

На Момо тъй й се искаше да помогне на Гиги. Чак сърцето я болеше от мъка. Но чувствуваше, че това не е правилният начин. Той отново трябваше да стане Гиги и тя нямаше да му помогне, ако не е вече Момо. Очите й се наляха със сълзи. Тя поклати глава.

И Гиги разбра. Кимна тъжно, след което дамите го отведоха — той им плащаше за това. Махна с ръка още един път отдалеко, Момо също му махна в отговор, след което той изчезна.

Момо не успя да каже нито една дума по време на цялата им среща. А толкова много имаше да му разказва. Стори й се, че едва сега, когато най-после го намери, тя истински го изгуби.

Момо бавно се обърна и тръгна към изхода на аерогарата. И внезапно я жегна ужасен страх: беше загубила и Касиопея!