Артър Конан Дойл
Тигъра на Сан Педро (2)

II. Тигъра на Сан Педро

След около трикилометров преход в студ и униние стигнахме до висока дървена порта, зад която започваше мрачна кестенова алея. След няколко завоя стигнахме до ниска къща, черна на фона на сивкавото небе. От предния прозорец вляво от вратата мъждукаше светлина.

— В къщата има полицай — каза Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той нагази в тревата и потропа с длан на прозореца. През прашното стъкло зърнах как някакъв мъж с пронизителен вик скочи от креслото до камината. След миг, пребледнял и запъхтян, полицаят отвори вратата, а в треперещата му ръка се люшкаше пламъчето на свещта.

— Какво има, Уолтърс? — попита остро Бейнс.

Мъжът попи челото си с кърпичка и въздъхна облекчено:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Вечерта беше дълга, а нервите ми са опънати до краен предел.

— Какво говориш, Уолтърс? Та ти изобщо не си нервен човек.

— Къщата е пуста, сър, тихо е като в гробница, а и онова шантаво нещо в кухнята… Освен това, като почукахте на прозореца, си помислих, че той се е върнал.

— Кой се е върнал?

— Дяволът, господине. Беше на прозореца.

— Кой беше на прозореца и кога?

— Преди около два часа. Тъкмо се смрачаваше. Седях в креслото и четях. Не знам защо вдигнах глава, но иззад стъклото ме гледаше някакво лице. Боже, какво лице! Истински кошмар.

— Хубава работа, Уолтърс! Това не са приказки, достойни за полицай.

— Знам, сър, знам, но целият се разтреперах и няма смисъл да го отричам. Не беше черен, сър, нито бял, нито в който и да е познат цвят, а някаква особена сянка, като глина, върху която е разсипано мляко. И голям, два пъти колкото вас на бой, сър. С опулени очища и бели зъби като на гладен звяр. Ей Богу, сър, и пръста си не можех да помръдна, направо ми секна дъхът, докато не се изгуби изведнъж. Изтичах навън и влязох в шубраците, но, слава Богу, там нямаше никой.

— Ако не знаех, Уолтърс, че си съвестен полицай, би трябвало за това да ти сложа черна точка. Ако ще да е бил самият дявол, един полицай на пост за нищо на света не бива да благодари на Бога, че не е могъл да го залови. Предполагам, че всичко това не е плод на въображението и опънатите ти нерви?

— Това поне може да се провери много лесно — каза Холмс, запалвайки джобното си фенерче. — Да — обади се, след като хвърли поглед към тревата, — според мен обувката е номер дванайсети. Ако се съди по отпечатъка, наистина е бил великан.

— Какво е станало с него?

— Изглежда, се е шмугнал в гъсталака и се е отправил към пътя.

— Така… — каза инспекторът мрачно и замислено. — Който и да е бил и каквото и да е искал, сега вече го няма, а ние си имаме по-неотложна работа. Господин Холмс, ще позволите ли да ви разведа из къщата?

Спалните и дневните не разкриха нищо при внимателното претърсване. Явно наемателите не бяха внесли нищо или почти нищо и цялата мебелировка до най-малките дреболии е била наета заедно с къщата. Имаше доста дрехи с етикет на „Маркс и ко“, Горен Хорбърн. Вече направеното запитване по телеграфа беше показало, че единственото, което Маркс знае за клиента си, е, че е плащал щедро. Сред личните вещи имаше дреболии, две-три лули, няколко романа, два от които на испански, старовремски револвер с ударник и китара.

— И сред всичко това — нищо — каза Бейнс, като крачеше из стаите със свещ в ръка. — Но, господин Холмс, моля ви да обърнете внимание на кухнята.

Тя беше мрачно помещение с висок таван в задната част на къщата. На един сламеник в ъгъла несъмнено беше спал готвачът. Масата бе затрупана с остатъци и мръсни чинии от вечерята предната вечер.

— Вижте това — каза Бейнс. — Какво ще кажете?

Той вдигна свещта пред един чудноват предмет в дъното на бюфета, толкова набръчкан и съсухрен, че беше трудно да се каже какво представлява. Беше черен и от кожа и приличаше на джудже. Когато го разгледах, отначало помислих, че е мумифицирано бебе негърче, а после ми заприлича на сгърчена стара маймунка. Накрая така и не можах да реша дали е на човек или животно. През средата беше препасан с двойна редица бели миди.

— Крайно интересно, наистина много интересно — каза Холмс, като се взираше в зловещата реликва. — Още нещо?

Бейнс безмълвно го поведе към мивката и протегна свещта. В нея бяха пръснати крайниците и тялото на някаква бяла птица, свирепо накъсана на парчета, както е била с перата. Холмс посочи гребена на обезобразената глава.

— Бял петел — отбеляза той. — Много интересно! Случаят наистина е изключително любопитен.

Но господин Бейнс беше запазил най-злокобния си експонат за накрая. Той извади изпод мивката цинкова кофа, пълна донякъде с кръв. После взе от масата тепсия с купчина овъглени костици.

— Нещо е било убито и изгорено. Събрахме ги от камината. Лекарят, който ги видя тази сутрин, каза, че не са човешки.

Холмс се усмихна и потри длани.

— Трябва да ви поздравя, инспекторе, за майсторската работа по случая. Надявам се, няма да ви засегна, ако кажа, че способностите ви надминават възможностите, с които разполагате.

В очите на инспектор Бейнс проблесна задоволство.

— Прав сте, господин Холмс, тук в провинцията линеем. Един такъв случай предоставя чудесна възможност и аз се надявам да не я изпусна. Какво е заключението ви за тези кости?

— Или са от агне, или от дете.

— А за белия петел?

— Необикновено, господин Бейнс, много необикновено. Бих казал почти уникално.

— Да, сър, в тази къща очевидно са живели много странни хора със странни привички. Един от тях е покойник. Дали не са го убили слугите му? Ако са те, ще ги заловим, защото всички пристанища са под наблюдение. Но аз не мисля така. Да, сър, не мисля така.

— Значи имате някаква хипотеза?

— И ще работя по нея сам, господин Холмс. Ако се справя, заслугата ще е само моя. Вие имате заслужена репутация, но аз тепърва трябва да градя моята. Ще се радвам, ако след това мога да кажа, че съм решил случая без ваша помощ.

Холмс се засмя добродушно:

— Добре, инспекторе. Вървете по своя път, аз ще вървя по моя. Ако пожелаете, по всяко време съм готов да споделя с вас моите резултати. Смятам, че вече видях в тази къща всичко, което може да се види, и има други места, където ще оползотворя времето си по-резултатно. Au revoir и успех!

По безчет неуловими признаци, които друг не би забелязал, долавях, че Холмс е попаднал на гореща следа. Колкото и безучастен да изглеждаше отстрани, стаеното нетърпение и напрежението в блесналите му очи и оживените движения ме увериха, че плячката не е далеч. Верен на навика си, той не ми каза нищо, а и аз, верен на моя, не зададох никакви въпроси. Стигаше ми да участвам в лова и да оказвам скромната си помощ за залавянето, без да разсейвам този концентриран ум с ненужно прекъсване. Когато му дойдеше времето, щях да науча всичко.

Ето защо зачаках, но за мое все по-голямо разочарование напразно. Минаваха ден след ден, а приятелят ми не напредваше. Един предобед беше в Лондон и от случайна забележка разбрах, че е посетил Британския музей. С изключение на това единствено пътуване, дните му минаваха в дълги и често самотни разходки или в бъбрене с неколцина селски клюкари, с които се бе запознал.

— Мисля си, Уотсън, че една седмица в провинцията ще е безценна за теб — отбеляза той. — Много е приятно да видиш първите зелени филизи на живия плет и ресите в лещака. Могат да се прекарат поучителни дни само с една лопатка, кутия и елементарен учебник по ботаника.

Самият той обикаляше, екипиран по този начин, но растенията, с които се прибираше вечер, не бяха много.

От време на време, докато се разхождахме, срещахме инспектор Бейнс. Когато поздравяваше приятеля ми, пълното му червендалесто лице се разливаше в усмивка и очичките му блестяха. Почти не говореше за случая, но от малкото казано разбрахме, че и той не е недоволен от развитието на нещата. Трябва обаче да призная, че бях малко изненадан, когато пет дни след убийството отворих сутрешния вестник и видях голямото заглавие:

ЗАГАДКАТА В ОКСШОТ РАЗКРИТА

ПРЕДПОЛАГАЕМИЯТ УБИЕЦ АРЕСТУВАН

Когато го прочетох на глас, Холмс скочи от креслото като ужилен.

— Не може да бъде! — извика той. — Да не искаш да кажеш, че Бейнс го е заловил?

— Да — отвърнах аз и зачетох дописката:

Голямо вълнение обхвана късно снощи Ъшър и околностите му, когато стана ясно, че е извършен арест във връзка с убийството в Оксшот. Както помнят читателите, господин Гарсия от вила „Глициния“ беше намерен мъртъв в общинската мера на Оксшот със следи от свирепо насилие по тялото, а същата нощ слугата и готвачът му избягаха, което подсказваше, че са замесени в престъплението. Беше изказано предположението, макар и недоказано, че убитият е държал в дома си ценности и че мотивът за престъплението е кражба. Инспектор Бейнс, който разследва случая, положи всички усилия, за да намери скривалището на бегълците, тъй като имаше основателни причини да смята, че не са стигнали далеч, а се спотайват в предварително подготвено убежище. От самото начало обаче бе сигурно, че накрая ще бъдат открити, той като готвачът според показанията на един-двама търговци, които го били зърнали през прозореца, бил човек със забележителна външност — огромен на ръст мулат с явни негърски черти. Той бил видян и след престъплението и полицейският служител Уолтърс го преследвал следващата вечер, когато проявил дързостта да се завърне във вила „Глициния“. Тъй като предположил, че подобно посещение има някаква цел и вероятно ще се повтори, инспектор Бейнс освободил къщата, но оставил засада в храстите. Снощи дивакът влязъл в капана и бил заловен след борба, в която тежко ранил полицейския служител Даунинг. Научаваме, че полицията ще пледира пред съда задържаният да остане в ареста и на това залавяне се възлагат големи надежди.

— Трябва незабавно да се срещнем с Бейнс! — извика Холмс и си грабна шапката. — Ще го хванем, когато излиза.

Забързахме по селската улица и както и очаквахме, видяхме инспектора да излиза от жилището си.

— Видели сте вестника ли, господин Холмс? — попита той и го протегна към нас.

— Да, Бейнс, видяхме го. Моля ви не се обиждайте, но ще си позволя да ви отправя едно приятелско предупреждение.

— За какво, господин Холмс?

— Проучих случая доста внимателно и не съм убеден, че вървите по вярната следа. Не ви съветвам да отивате толкова далеч, ако не сте сигурен.

— Много мило от ваша страна, господин Холмс.

— Уверявам ви, че ви желая само доброто.

Стори ми се, че за миг господин Бейнс почти намигна.

— Споразумяхме се всеки от нас да следва своята диря, господин Холмс. Това и правя.

— Чудесно! — каза Холмс. — Тогава не ме обвинявайте за нищо.

— Няма да го направя, сър, вярвам, че наистина ми мислите доброто. Но всеки от нас има свои методи, господин Холмс. Вие имате вашите, може би и аз също.

— Да не говорим повече за това.

— Винаги с радост ще ви съобщавам всичко ново. Този човек е абсолютен дивак, як като товарен кон и свиреп като дявол. Едва не отхапа палеца на Даунинг, наложи се няколко души да го обуздаят. Не говори думица английски, измъкнахме от него само някакво грухтене.

— И според вас имате доказателства, че той е убил господаря си?

— Не съм казал подобно нещо, господин Холмс, нищо такова не съм казал. Всички имаме свои пътечки. Вие вървете по вашата, аз по моята. Нали така се разбрахме.

Холмс сви рамене и отминахме.

— Не мога да разбера този човек. Като че ли си търси белята. Какво пък, да вървим, както каза, по своите пътеки и да видим къде ще ни изведат. Но в инспектор Бейнс се крие нещо, което не разбирам докрай. Седни в това кресло, Уотсън — каза Шерлок Холмс, когато се върнахме в „Бикът“. — Искам да те запозная с положението, тъй като довечера може би ще се нуждая от помощта ти. Ще ти представя развитието на случая, доколкото успях да го проследя. Колкото и да изглеждаше прост отначало, по пътя към решаването му се натъкваме на неочаквани трудности. Още има празнини, които трябва да запълним. По-късно ще се върнем на бележката, получена от Гарсия в нощта на убийството му. Можем да пренебрегнем идеята на Бейнс, че слугите на Гарсия са замесени в случая. Доказателство за това е фактът, че именно той е уредил гостуването на Скот Екълс с единствена цел осигуряването на алиби. Освен това именно Гарсия е кроял някакъв замисъл, и то престъпен замисъл, за същата нощ, през която е срещнал смъртта си. Казвам престъпен, защото само човек с престъпни намерения ще се опита да си осигури алиби. В такъв случай кой е най-вероятният му убиец? Явно човекът, срещу когото е бил насочен престъпният заговор. Струва ми се, че дотук догадките ми са верни. А сега да видим причината за изчезването на слугите на Гарсия. Те всички са били съучастници в същото неизвестно престъпление. Ако то бе осъществено успешно, след завръщането на Гарсия всякакво подозрение щеше да се разсее от показанията на англичанина и всичко щеше да свърши добре. Но начинанието е било опасно и е имало вероятност самият той да стане жертва. И затова уговорката е била, в случай че не се върне в уречения час, съучастниците му да се укрият в някакво предварително подготвено място, където биха могли да избягат от правосъдието и по-късно да направят нов опит. Това напълно би обяснило фактите, нали?

Цялата необяснима загадка сякаш се разплиташе пред очите ми. И както винаги се питах как дотогава бях останал сляп за всичко това.

— Но защо единият слуга се е върнал?

— Предполагам, че когато са избягали презглава, е забравил нещо ценно, нещо, с което не е могъл да се раздели. Това би обяснило упорството му, нали?

— А каква е следващата брънка?

— Следващата брънка е бележката, получена от Гарсия по време на вечеря. Тя сочи съучастника в другия край. Но къде по-точно? Вече ти показах, че вероятно се е намирал в голямо имение, а броят им в околността е ограничен. Посветих първите дни в селото на поредица разходки, като между ботаническите си проучвания се запознах с всички големи имения и със семейната история на обитателите им. Една-единствена къща прикова вниманието ми — Горен Гейбъл, прочутото имение от времето на Джеймс Първи^[1] на километър и половина от Оксшот и на по-малко от километър от местопрестъплението. Останалите имения са собственост на прозаични и благопорядъчни люде, но господин Хендерсън от Горен Гейбъл несъмнено е необикновен човек, на когото могат да се случат необикновени неща. Затова съсредоточих вниманието си върху него и останалите обитатели на имението. Странна компания, Уотсън, като най-странен от всички е самият той. Успях да се срещна с него под благовиден претекст, но май прочетох в черните му, дълбоки и мрачни очи, че е напълно наясно със заниманията ми. Към петдесетгодишен мъж е, силен, жизнен, със сива коса, гъсти черни вежди, гъвкава походка и вид на император — жесток и деспотичен човек, който зад суровите черти крие огнен дух. Или е чужденец, или е живял дълго време в тропиците, защото е мургав и сух, но много жилав. Неговият приятел и секретар господин Лукас очевидно е чужденец, с шоколадова кожа, хитър, мазен и гъвкав като пантера, ужасно изискан в приказките. Както виждаш, Уотсън, вече разполагаме с две групи чужденци — във вила „Глициния“ и в Горен Гейбъл — и празнините започват да се запълват. Тези двама мъже, близки и доверени приятели, са в центъра на домакинството. Но има и още една личност, която вероятно е още по-важна за непосредствената ни цел. Хендерсън има две дъщери, на единайсет и тринайсет години. Гувернантката им госпожица Бърнет е около четирийсетгодишна. Освен нея има и един камериер. Тази групичка образува истинско семейство, защото пътуват заедно, а господин Хендерсън е голям пътешественик. Върнал се е в Горен Гейбъл едва преди няколко седмици след едногодишно отсъствие. Мога да добавя, че е баснословно богат и каквито и да са прищевките му, лесно може да ги задоволи. Освен това къщата е пълна с икономи, лакеи, прислужнички и обичайния охранен и ленив персонал на всяко голямо провинциално английско имение. Толкова научих отчасти от селските клюки, отчасти чрез собствените си наблюдения. Няма по-добри информатори от несправедливо уволнените слуги и на мен ми провървя да открия един от тях. Разбира се, нямаше да го срещна, ако не бях го потърсил. Както отбеляза Бейнс, всеки си има методи. Та моите ми помогнаха да открия Джон Уорнър, бивш градинар в Горен Гейбъл, уволнен в пристъп на гняв от тираничния му господар. Той пък има приятели сред слугите в къщата, обединени от страха и неприязънта към господаря. Така получих ключа за тайните на имението. Странни хора, Уотсън! Не твърдя, че вече всичко ми е ясно, но поне хората не могат да останат незабелязани. Къщата е с две крила, слугите живеят в едното, а семейството — в другото. Единствената връзка между двете крила е камериерът на Хендерсън, който сервира по време на хранене. Всичко се отнася до определена врата. Гувернантката и децата излизат само в градината. Хендерсън никога не ходи сам, чернокожият секретар му е като сянка. Слугите си шушукат, че господарят им изпитва ужасен страх от нещо. „Продал си е душата на дявола за пари — каза ми Уорнър — и сега чака той да дойде и да си поиска своето.“ Никой няма представа, откъде идва и какъв е. Много е жесток. На два пъти Хендерсън се нахвърлял с камшик върху селяни и само благодарение на дълбоката кесия и солидното обезщетение му се разминал съдът. А сега, Уотсън, да видим положението в светлината на тези нови сведения. Можем да приемем, че писмото е от някой от това странно семейство и е представлявало уговореният знак Гарсия да извърши някакво вече планирано покушение. Кой е написал бележката? Явно човек от крепостта, при това жена. Кой, ако не госпожица Бърнет, гувернантката? Всички улики водят към нея. Да приемем за момента тази хипотеза и да видим до какво ще доведе. Ще добавя, че възрастта и характерът на госпожица Бърнет категорично изключват първоначалното ми предположение за любовна история. Ако бележката е написана от нея, тя вероятно е приятелка и съучастничка на Гарсия. Тогава какво би направила при вестта за смъртта му? Ако го е сполетяла при някакво престъпно деяние, вероятно ще мълчи. И все пак е вероятно дълбоко в сърцето си да изпитва скръб и омраза към убийците и да помогне, с каквото може, те да получат възмездие. Можем ли в такъв случай да се срещнем с нея и да се опитаме да я използваме? Това беше първата ми мисъл. Но тук изниква един злокобен факт. Никой не е виждал госпожица Бърнет от нощта на убийството. Оттогава е изчезнала. Жива ли е? Дали не е убита в същата нощ като приятеля, когото е повикала? Или е само затворена? Това са въпроси, на които тепърва предстои да отговорим. Ти, Уотсън, ще оцениш колко сложно е положението. Няма нищо, на което да се опрем и да поискаме арест. Изложена пред съда, цялата ни постройка ще изглежда нереална. Изчезването на жената не означава нищо в този необикновен дом, където всеки обитател може да остане невидим със седмици. И все пак има вероятност в настоящия момент животът й да е в опасност. По силите ми е само да следя къщата и да оставя агента си Уорнър на пост до портала. Не можем да си позволим подобно положение да продължава дълго. Ако законът е безсилен, трябва сами да поемем риска.

— Какво предлагаш?

— Знам коя е нейната стая. Дотам може да се стигне по покрива на една външна пристройка. Предлагам довечера двамата да идем и да проверим дали няма да намерим точно там отговора на загадката.

Трябва да призная, че перспективата не ми се стори примамлива. Стара къща, в която цари злокобен дух, странни и чудати обитатели, неизвестни опасности, свързани с проникването ни в къщата, и това, че се поставяхме извън закона — всичко това никак не ме въодушевяваше. Но в хладнокръвните разсъждения на Холмс се криеше нещо, което не даваше на човек никаква възможност да се отклони от замисленото приключение. Ясно бе, че това е единственият начин да се стигне до решение. Мълчаливо стиснах ръката му и жребият беше хвърлен.

Но не беше писано разследването ни да има толкова рискован завършек. Към пет часа, вече на смрачаване, в стаята ни се втурна развълнуван селянин.

— Заминаха, господин Холмс. Хванаха последния влак. Дамата се отскубна и сега е долу в един файтон.

— Отлично, Уорнър! — извика Холмс, като скочи. — Уотсън, празнините се запълват стремително.

Във файтона седеше жена, почти припаднала от нервно изтощение. По изпитото й лице се четяха следите от неотдавнашна трагедия. Главата й беше отпусната апатично, но когато я вдигна и обърна към нас безизразните си очи, видях, че зениците й представляват две черни точици в центъра на големите сиви ириси. Беше упоена с опиум.

— Наблюдавах портата, както ми заръчахте, господин Холмс — каза нашият пратеник, уволненият градинар. — Когато каретата излезе, я проследих до гарата. Жената вървеше като насън, но когато се опитаха да я качат на влака, се опомни и започна да се съпротивява. Натикаха я във вагона. Тя пак се отскубна. Застъпих се за нея, настаних я във файтона и ето ни тук. Няма да забравя лицето на прозореца на вагона, докато я отвеждах — черноокия жълт дявол с изкривена от бяс физиономия. Няма да живея дълго, ако му попадна в ръцете.

Качихме жената горе, сложихме я на канапето и няколко чаши силно кафе не след дълго прочистиха ума й от мъглите на опиата. Холмс повика Бейнс и му обясни накратко положението.

— О, сър, намерили сте доказателството, което ми е нужно — каза инспекторът, стискайки сърдечно ръката на приятеля ми. — От самото начало и аз вървя по същата следа.

— Какво! Подозирали сте Хендерсън?

— Да, господин Холмс. Докато вие дебнехте в храстите до Горен Гейбъл, аз ви виждах от едно съседно дърво. Просто беше въпрос на късмет кой пръв ще получи доказателства.

— Тогава защо арестувахте мулата?

Бейнс се подсмихна.

— Бях сигурен, че Хендерсън, както се е нарекъл, усеща, че е под подозрение, и докато има някаква опасност, ще се спотайва и няма да предприема нищо. Арестувах невинен човек, за да го накарам да си мисли, че сме свалили подозрението от него. Знаех, че тогава вероятно ще се разкрие и ще ни даде възможност да стигнем до госпожица Бърнет.

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.

— Ще стигнете далеч в попрището си. Притежавате инстинкт и интуиция — каза той.

Бейнс се изчерви от удоволствие.

— Цяла седмица на гарата дежури цивилен полицай. Където и да идат обитателите на Горен Гейбъл, той ще ги държи под око. Но сигурно му е било трудно да реши какво да прави, когато госпожица Бърнет се е изскубнала. Слава Богу, че вашият съгледвач се е погрижил за нея и всичко свърши добре. Не можем да го арестуваме без нейните показания, затова колкото по-скоро ги получим, толкова по-добре.

— Тя се възстановява с всяка минута — каза Холмс, като хвърли поглед към гувернантката. — Но кажете ми, Бейнс, що за човек е този Хендерсън?

— Хендерсън — отвърна инспекторът — е дон Мурильо, наричан навремето Тигъра на Сан Педро.

Тигъра на Сан Педро! За миг като светкавица през ума ми мина цялата история на този мъж. Беше прочут като най-разгулния и кръвожаден тиранин, управлявал някога под маската на цивилизован управник. Силен, безстрашен и пълен с енергия, той имаше достатъчно достойнства, за да тероризира народа си в продължение на десет-дванайсет години. Името му всяваше ужас в цяла Централна Америка. Накрая се бе вдигнал всеобщ бунт срещу него. Но с извънредната си хитрост той усетил задаващата се опасност и скришом натоварил съкровищата си на борда на кораб с екипаж, съставен от предани поддръжници. На следващия ден бунтовниците превзели празен дворец. Нямало ги диктатора, двете му деца, секретаря и богатството. От този миг той изчезнал вдън земя и в европейските вестници често се пишеше за него.

— Да, сър, дон Мурильо, Тигъра на Сан Педро — повтори Бейнс. — Ако направите справка, ще видите, че цветовете на Сан Педро са зелено и бяло като в бележката, господин Холмс. Той се наричаше Хендерсън, но аз проследих назад дирята му през Париж, Рим и Мадрид до Барселона, където корабът му акостирал през 1886 година. Търсили са го през цялото време, но едва тук успели да го намерят.

— Откриха го преди година — обади се госпожица Бърнет, която беше седнала и напрегнато следеше разговора. — Направиха опит за покушение, но някакъв зъл дух го спаси. Ето и сега, благородният самоотвержен Гарсия загина, а чудовището още е живо. Но ще дойде друг, след него ще има и още, това е толкова сигурно, колкото утрешният изгрев.

Тя стисна в юмруци слабите си ръце и лицето й пребледня от прилив на омраза.

— Но как попаднахте вие сред тях, госпожице Бърнет? — попита Холмс. — Как така една английска дама се оказва замесена в тази смъртоносна история?

— Защото на света няма друг начин да се въздаде справедливост. Какво го е грижа английското правосъдие за реките кръв, пролети преди време в Сан Педро, или за кораба, натоварен с откраднати богатства? За вас това са престъпления, извършени сякаш на друга планета. Но ние знаем. Ние познахме истината в скръб и страдание. За нас няма по-страшен дявол от Хуан Мурильо и няма да имаме покой, докато жертвите му продължават да зоват за възмездие.

— Без съмнение той е точно такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Чух, че бил звяр. Но какво общо има това с вас?

— Ще ви разкажа всичко. Полицията на този злодей под един или друг предлог убиваше всеки, срещу когото имаше и най-малкото подозрение, че след време може да стане опасен бунтовник. Моят съпруг — истинското ми име е сеньора Виктор Дурандо — беше посланик на Сан Педро в Лондон. Тук се запознахме и се оженихме. Не е имало по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо чу за неговите достойнства, привика го под някакъв претекст и заповяда да го застрелят. Предчувствайки съдбата си, той ме накара да остана тук. Земите му бяха конфискувани, а аз получих пенсия и останах да скърбя. После тиранинът падна. Избяга, както казахте. Но безчет хора, чийто живот той разби, чиито най-близки и скъпи същества бяха подложени от него на страдания и смърт, не пожелаха да оставят нещата така. Обединиха се в съзаклятие, което ще изчезне едва след като извърши делото си. Когато познахме в Хендерсън сваления тиранин, задачата ми беше да се промъкна в семейството му и да осведомявам останалите за всяко негово движение. Успях да го сторя, получих работа като гувернантка. Той дори не подозираше, че тази, която седи срещу него на масата, е жената, чийто съпруг той бе изпратил на небето за по-малко от час. Усмихвах му се, занимавах се с децата и чаках да настъпи часът ми. В Париж беше направено покушение, уви, неуспешно. Обикаляхме напосоки из Европа, за да се отървем от преследвачите, и накрая се върнахме в тази къща, която бе наел при първото си пристигане в Англия. Но и тук го очакваха пратениците на правосъдието. Тъй като знаеше, че ще се върне тук, Гарсия, син на бивш висш сановник в Сан Педро, го чакаше с верните си другари с по-скромен произход, но и в тримата гореше пламъкът на отмъщението. През деня не можеше да стори нищо, защото Мурильо вземаше всевъзможни предпазни мерки и никъде не мърдаше без неотлъчната си сянка Лукас, или Лопес, както беше известен по времето на своето величие. Нощем обаче спеше сам и отмъстителят би могъл да го стигне. Написах последните указания, защото Мурильо винаги беше нащрек и непрекъснато сменяше спалнята си. Трябваше да се погрижа вратата да е отключена, а сигналът със зелена и бяла светлина на прозореца към пътя трябваше да уведоми Гарсия, че всичко е наред или че покушението се отлага. Но всичко се обърка. По някакъв начин съм събудила подозренията на секретаря Лопес. Той се промъкна зад мен и се хвърли отгоре ми точно когато завършвах бележката. Двамата с господаря му ме завлякоха в моята стая и обявиха, че съм осъдена на смърт като предателка. Готови бяха на място да ме убият с ножовете си, ако можеха да избягнат последиците. Накрая след дълго умуване решиха, че убийството ми е свързано с голям риск. Но решиха да се отърват завинаги от Гарсия. Запушиха ми устата и Мурильо започна да ми извива ръката, докато не им казах адреса. Кълна се, че щях да мълча, дори да я беше счупил, ако знаех какво ще сторят с Гарсия. Лопес сложи адреса на бележката, написана от мен, запечата я с копчето на ръкавела си и я изпрати по прислужника Хосе. Не знам как са го убили, знам само, че именно ръката на Мурильо е нанесла смъртоносните удари, защото Лопес остана да ме пази. Мисля, че звярът е чакал в храстите, между които се вие алеята, и е нападнал Гарсия, когато е минавал. Отначало мислеха да го оставят да влезе в къщата и да го убият като крадец, но решиха, че ако се окажат замесени в разследване, току-виж самоличността им излезе наяве и станат уязвими за нови нападения. Имаше вероятност със смъртта на Гарсия преследването да спре, тъй като подобна смърт можеше да уплаши и да обезкуражи останалите. Можеше всичко да им се размине, ако аз не знаех. Не се съмнявам, че имаше мигове, когато животът ми висеше на косъм. Бях затворена в стаята ми, подложена на най-ужасяващи заплахи, жестоко малтретирана, за да сломят духа ми — вижте раната на рамото ми и синините по ръцете ми, — а когато се опитах да извикам през прозореца, ми запушиха устата. Това жестоко пленничество продължи пет дни, като ме хранеха, колкото да не умра от глад. Днес следобед ми донесоха обилен обяд, но след като го изядох, разбрах, че са ме упоили. Като насън си спомням, че ме завлякоха до каретата. В същото състояние ме качиха във влака. Едва тогава, когато той вече тръгваше, изведнъж осъзнах, че свободата ми е в собствените ми ръце. Изскочих навън, те се опитаха да ме издърпат обратно и ако не ми беше помогнал този добър човек, който ме отведе до файтона, така и нямаше да успея да им се изплъзна. Сега благодарение на Бога завинаги съм спасена от ръцете им.

Всички изслушахме внимателно този необикновен разказ. Холмс наруши мълчанието.

— Проблемите ни не са свършили — поклати той глава. — Работата на полицията свършва, но предстои работата на правосъдието.

— Точно така — потвърдих аз. — Един ловък адвокат може да представи всичко като самозащита. Възможно е в миналото да са извършили стотици престъпления, но могат да бъдат съдени само за това.

— Хайде, хайде — каза ободрително Бейнс. — Аз имам по-голяма вяра в правосъдието. Самозащитата е едно. А да причакаш хладнокръвно човек с намерение за убийство, е съвсем друго, на каквато и опасност да си бил изложен. Не, не, всички ние ще бъдем удовлетворени, когато видим обитателите на Горен Гейбъл на следващата сесия на Лондонския съд.

Историята обаче показа, че трябваше да измине още време, преди Тигъра на Сан Педро да си получи заслуженото. С хитрост и дързост той и спътникът му се отървали от преследвача, като влезли в някаква сграда на улица „Едмънтън“ и излезли през заден вход на площад „Кързън“. От този ден никой повече не ги видя в Англия. Половин година след това в стаите им в хотел „Ескориал“ в Мадрид бяха намерени убити маркиз Монталва и секретарят му сеньор Рули. Престъплението беше приписано на нихилисти и убийците така и не бяха арестувани. Инспектор Бейнс ни посети на улица „Бейкър“ с писмено описание на чернокожия секретар и властните черти, приковаващите черни очи и гъстите вежди на господаря му. Не остана никакво съмнение, че макар и закъсняло, правосъдието най-накрая беше възтържествувало.

— Объркан случай, скъпи Уотсън — отбеляза Холмс, докато пушеше лулата си след вечеря. — Няма да можеш да го представиш в сбитата форма, която толкова обичаш. Той се състои от две части, засяга две групи тайнствени личности, а допълнително го усложнява достопочтеното присъствие на приятеля ни Скот Екълс, благодарение на когото разбрах, че убитият е имал методичен ум и силно развит инстинкт за самосъхранение. Забележителен е дори само фактът, че сред същинска джунгла от улики, добити и с ценното съдействие на инспектора, не изпуснахме най-важното и минахме по лъкатушещата пътека. Има ли нещо, което да е останало неясно за теб?

— Защо се е върнал мулатът?

— Мисля, че обяснението се крие в странното чудовище в кухнята. Готвачът е бил първобитен дивак от горските пущинаци на Сан Педро и това е бил неговият фетиш. Когато са побягнали към предварително подготвеното убежище — вече заето без съмнение от съучастник, — другарят му го е убедил да не взема толкова издайнически предмет. Но сърцето на мулата е останало с него и отново го е отвело там на следващия ден, когато, надничайки през прозореца, е зърнал оставения на пост полицай Уолтърс. Изчакал е още три дни и накрая благоговението или суеверието са го накарали да опита отново. Инспектор Бейнс, който с обичайното си лукавство омаловажи пред мен това произшествие, му е заложил капан, в който той е попаднал. Нещо друго, Уотсън?

— Разкъсаната птица, кофата с кръв, обгорелите кости и изобщо загадката със странния вид на кухнята?

Холмс се усмихна, като отвори бележника си.

— Прекарах един предобед в Британския музей в четене на това-онова. Ето един цитат от труда на Екерман „Вуду и негърските религии“: Последователят на вуду не предприема нищо важно, без да направи жертвоприношение пред нечистите си богове. В крайната им форма тези обичаи са във вид на човешко жертвоприношение, последвано от канибализъм. По-честите жертви са бял петел, който бива разкъсван жив, или черен козел, чието гърло се прерязва, а трупът се изгаря. Виждаш, че нашият дивак е следвал ритуала много строго. Това е нелепо, Уотсън — добави Холмс, докато бавно закопчаваше бележника си, — но както вече имах случай да отбележа, от нелепото до ужасяващото има само една крачка.