Артър Конан Дойл
Тигъра на Сан Педро (1)

I. Необикновеното преживяване на господин Джон Скот Екълс

В бележника ми е записано, че това се е случило в един студен и ветровит ден към края на март 1892 година. Докато обядвахме, Холмс получи телеграма и надраска нещо в отговор. Не каза нищо, но явно новината продължаваше да го гложди, защото, след като стана от масата, се изправи пред камината със замислено изражение, като пуфкаше с лулата и от време на време хвърляше поглед на посланието. Неочаквано се обърна към мен с дяволито пламъче в очите.

— Предполагам, Уотсън, че трябва да те смятаме за човек на словото — каза той. — Какво е определението ти за думата „нелепо“?

— Странно… удивително — предложих аз.

Той поклати глава в знак на несъгласие:

— В нея определено се крие повече — намек за нещо трагично и ужасно. Ако си припомниш някои от разказите, с които тормозиш многострадалните читатели, ще видиш колко често нелепото се превръща в престъпно. Спомни си незначителния случай с червенокосия мъж. Отначало беше нелеп, но завърши с безразсъден опит за кражба. Или пък онзи нелеп случай с петте портокалови семки, от които се стигна до заговор за убийство. Тази дума ме кара да заставам нащрек.

— Има ли я там? — попитах.

Той прочете телеграмата на глас:

Току-що преживях нещо крайно невероятно и нелепо. Може ли да се посъветвам с вас?

Скот Екълс, пощенска станция Чаринг крос

— От мъж ли е или от жена? — поинтересувах се.

— От мъж, естествено. Никоя жена няма да изпрати телеграма с платен отговор. Щеше направо да дойде.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Скъпи ми Уотсън, знаеш каква скука ме е налегнала, откакто пратихме в затвора полковник Каръдърс. Умът ми е като въртящ се мотор, който се разпада, защото не е свързан с устройството, което трябва да задвижи. Животът е банален, вестниците — скучни. Дързостта и романтиката сякаш завинаги са си отишли от престъпния свят. Бива ли в такъв случай да ме питаш дали съм готов да разследвам някаква нова загадка, колкото и банална да се окаже? Но ако не греша, клиентът ни май вече е тук.

По стълбите се чуха отмерени стъпки и след миг влезе пълен висок мъж със сиви бакенбарди и сериозен достолепен вид. Цялата история на живота му се четеше по самодоволните му черти и надутите маниери. От гетите до очилата със златни рамки той беше консервативен религиозен съвестен гражданин, изцяло подчинен на традицията и закона. Но по разрошената коса, зачервеното лице и жестовете, които издаваха смут и вълнение, си личеше, че бе преживял нещо удивително, което бе нарушило присъщото му самообладание. Той тутакси се впусна да разказва.

— Преживях нещо изключително странно и неприятно, господин Холмс. Никога досега не съм попадал в подобно положение. Изключително непристойно… направо скандално. Не мога да оставя нещата, без да стигна до някакво обяснение.

Изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от гняв.

— Седнете, ако обичате, господин Скот Екълс — каза Холмс успокоително. — Ще позволите ли най-напред да ви запитам защо дойдохте точно при мен?

— Ами, сър, онова, което се случи, едва ли ще заинтересува полицията и все пак, когато чуете фактите, ще трябва да признаете, че не можех да оставя нещата така. Частните детективи са съсловие, към което не изпитвам никакви симпатии, но вашето име съм чувал…

— Ясно. Но тогава ще ви питам защо не дойдохте веднага?

— Какво искате да кажете?

Холмс хвърли поглед на часовника си.

— Сега е два и петнайсет — каза той. — Телеграмата ви е изпратена около един. Но щом погледне вида и облеклото ви, човек не може да не забележи, че тревогите са ви връхлетели още когато сте се събудили.

Клиентът ни приглади невчесаната си коса и прокара длан по небръснатото лице.

— Прав сте, господин Холмс. Така и не помислих за сутрешния си тоалет. Единствената ми грижа бе по-скоро да се махна от онази къща. Но преди да дойда при вас, пообиколих, за да направя някои проучвания. Посетих агенцията за недвижими имоти, където ми казаха, че наемът на господин Гарсия е платен предварително и че с вила „Глициния“ всичко е наред.

— Чакайте, сър, поспрете малко — прекъсна го Холмс през смях. — Приличате на приятеля ми доктор Уотсън, който има лошия навик да започва историите си отзад напред. Моля ви, подредете си мислите и ми разкажете в съответната последователност събитията, които се ви принудили, небръснат и рошав, с официални обувки и закопчана накриво яка, да търсите съвет и помощ.

Клиентът ни огледа оригиналния си вид с печално изражение.

— Сигурно изглеждам зле, господин Холмс, обаче не си спомням досега да ми се е случвало нещо подобно. Но съм убеден, че когато ви разкажа цялата странна история, ще признаете, че имам сериозно оправдание.

Разказът му обаче беше попарен в зародиш. Отвън се вдигна някаква суматоха, госпожа Хъдсън отвори вратата и въведе двама яки мъже с вид на държавни служители. Единият беше добре познатият ни инспектор Грегсън от Скотланд ярд, енергичен, сърцат и — доколкото му стигаха силите — способен полицай. Той се здрависа с Холмс и представи спътника си — инспектор Бейнс от полицията в Съри.

— Двамата цял ден вървим по една следа, господин Холмс, и накрая тя ни доведе тук — той впи в нашия посетител изпитателен поглед. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Попъм хаус, Лий?

— Да, аз съм.

— Издирваме ви от сутринта.

— Несъмнено сте го проследили по телеграмата — каза Холмс.

— Точно така, господин Холмс. Хванахме следата в пощенската станция на Чаринг крос и стигнахме тук.

— Но защо ме търсите? Какво искате?

— Господин Скот Екълс, искаме да разберем какво знаете за събитията, които снощи са довели до смъртта на господин Алойсиъс Гарсия от вила „Глициния“ до Ъшър.

Клиентът ни се надигна от стола ококорен и пребледнял от изумление.

— Смърт ли? Да не би да е умрял?

— Да, господине, умрял е.

— Но как? Нещастен случай?

— Убийство без никакво съмнение.

— Мили Боже! Това е ужасно! Да не би да твърдите, че… да не би да подозирате мен?

— В джоба на убития е намерено писмо от вас, от което става ясно, че сте имали намерение да нощувате в дома му.

— И там нощувах.

— О, така ли?

На бял свят излезе официалният полицейски бележник.

— Почакайте, Грегсън — обади се Шерлок Холмс. — Искате само показанията на господина, нали?

— И съм длъжен да го предупредя, че те могат да се използват в негова вреда.

— Когато влязохте, господин Скот Екълс точно се канеше да ни разкаже историята. Смятам, Уотсън, че малко бренди със сода няма да му навреди. А сега, сър, предлагам да не обръщате внимание на новодошлите и да продължите с разказа си точно както бихте го сторили, ако не беше това прекъсване.

Посетителят ни отпи от брендито и лицето му полека започна да добива цвят. И като хвърли неспокоен поглед към бележника на инспектора, веднага започна необикновения си разказ.

— Аз съм ерген. Общителен съм по природа и поддържам много приятелства. Сред приятелите ми е семейството на един пенсиониран пивовар, Мелвил, който живее в Албъмарл маншън в Кенсингтън. На неговата трапеза се запознах преди няколко седмици с един младеж на име Гарсия. Доколкото разбрах, бил испанец по произход, свързан по някакъв начин с посолството. Говореше съвършен английски, имаше приятни маниери и беше най-красивият мъж, когото съм виждал някога. По някаква причина с този младеж завързахме приятелство. Изглежда, му се понравих от пръв поглед, защото два дни след като се запознахме, ме посети в Лий. Видяхме се още няколко пъти и накрая ме покани да прекарам няколко дни в дома му, вила „Глициния“, между Ъшър и Оксшот. Снощи заминах за Ъшър да изпълня обещанието си. Той предварително ми бе описал обитателите на вилата. Живеел със свой верен слуга, негов съотечественик, който му прислужвал. Този човек говорел английски и се грижел за домакинството. Освен това по думите му имал чудесен готвач — мулат, когото срещнал по време на пътешествията си, — който можел да поднесе чудесна вечеря. Спомням си забележката му, че в затънтената провинция подобна компания изглежда доста странна. Помня и как се съгласих с него, макар че всичко се оказа много по-странно, отколкото предполагах. Стигнах с двуколката до дома му, на около три километра южно от Ъшър. Къщата беше доста голяма, с лъкатушеща алея, оградена от високи вечнозелени храсти. Стара, порутена и крайно занемарена сграда. Когато двуколката спря на обраслата с трева алея пред мръсната и потъмняла от времето врата, се запитах доколко е разумно да гостувам на човек, когото познавам толкова бегло. Но той сам ми отвори и ме приветства извънредно сърдечно. Меланхоличният и смугъл лакей пое багажа ми и ме поведе към отредената за мен стая. Цареше потискаща атмосфера. Вечерята ни беше на четири очи и макар че домакинът полагаше всички усилия да я разнообрази, мислите му, изглежда, блуждаеха и той говореше така неясно и хаотично, че едва го разбирах. Непрестанно барабанеше по масата, гризеше си ноктите, издаваше всевъзможни признаци на безпокойство. Самата вечеря не беше нито добре сервирана, нито добре сготвена, а и мрачното присъствие на безмълвния слуга никак не допринасяше за оживяване на настроението. Уверявам ви, неведнъж ми се щеше да измисля някакво извинение и да се върна в Лий. Спомням си нещо, което може да има връзка с въпроса, който разследват господата. Тогава не ми направи впечатление, но към края на вечерята слугата внесе някаква бележка. Забелязах, че след като я прочете, домакинът ми стана още по-разсеян и чудат. Изобщо престана да се преструва, че поддържа разговора, и просто седеше и пушеше непрестанно, потънал в собствените си мисли. Към единайсет с радост отидох да си легна. След известно време, когато вече бях угасил светлината, Гарсия надникна в стаята ми и попита дали съм звънял. Отвърнах, че не съм. Той се извини, задето ме е обезпокоил толкова късно, било почти един часа. След това се унесох и съм спал непробудно цялата нощ. А сега стигам до изумителната част от разказа си. Когато се събудих, слънцето отдавна беше изгряло. Погледнах часовника си — наближаваше девет. Изрично бях помолил да ме събудят в осем и останах много изненадан от тази разсеяност. Станах и звъннах, за да повикам прислужника. Никой не се появи. Позвъних още няколко пъти, но пак безрезултатно и накрая заключих, че звънецът е повреден. Навлякох си дрехите и изключително ядосан, бързо слязох долу, за да поръчам топла вода. Представяте си изненадата ми, когато установих, че няма никой. Извиках в коридора. Никой не се обади. Обиколих всички стаи. Оказаха се празни до една. Предната нощ домакинът ми беше показал своята стая, почуках на нейната врата. Нищо. Натиснах дръжката и влязох. Стаята беше празна и никой не беше спал в леглото. Чужденците бяха заминали. Домакинът, лакеят, готвачът — всички бяха изчезнали през нощта! Така свърши гостуването ми във вила „Глициния“.

Шерлок Холмс потриваше длани и се подсмихваше доволно, докато прибавяше това чудато произшествие към сбирката си от необикновени епизоди.

— Доколкото съм осведомен, преживяването ви е абсолютно неповторимо — каза той. — Ще позволите ли да ви запитам, сър, какво направихте после?

— Бях вбесен. Първата ми мисъл беше, че съм станал жертва на глупава шега. Събрах си багажа, затръшнах вратата след себе си и с чантата в ръка се отправих към Ъшър. Минах през „Алън брадърс“, агенцията за недвижими имоти в селото, и разбрах, че вилата е била наета чрез нея. Помислих, че всичко едва ли е било организирано само за да ми изиграят шега, и вероятно основната цел е била да избягат, без да платят наема. Наближава краят на март и предстои плащането за тримесечието. Но това предположение се оказа невярно. Агентът ми благодари за предупреждението, но каза, че наемът е платен предварително. Тогава се върнах в града и отидох в испанското посолство. Оказа се, че там не познават такъв човек. След това посетих семейство Мелвил, в чийто дом се запознах с Гарсия, и разбрах, че всъщност те знаят за него по-малко и от мен. И накрая, когато получих отговора на телеграмата, която ви изпратих, дойдох тук, тъй като знам, че сте човек, който дава съвет в трудни случаи. Но от думите ви, господин инспектор, когато влязохте в стаята, разбирам, че това не е цялата история, че се е случило нещо трагично. Уверявам ви, това, което ви разказах, е истина и не знам абсолютно нищо за съдбата на този човек. Единственото ми желание е да помогна на правосъдието с всичко, с което мога.

— Сигурен съм в това, господин Скот Екълс, вярвам ви — каза изключително любезно инспектор Грегсън. — Длъжен съм да отбележа, че всичко, казано от вас, съвпада с онова, което видяхме ние. Например бележката, пристигнала по време на вечерята. Случайно да забелязахте какво стана с нея?

— Да, Гарсия я смачка и я хвърли в камината.

— Какво ще кажете за това, господин Бейнс?

Провинциалният детектив беше едър и пълен червендалест мъж, но с изключително проницателни очи, почти невидими между пълните бузи и гъстите вежди. Леко усмихнат, той извади от джоба си смачкано потъмняло листче.

— Камината имаше решетка, господин Холмс, а той е хвърлил бележката прекалено силно. Извадих я почти непокътната.

Холмс се усмихна в знак на признание.

— За да намерите едно хартиено топче, сигурно сте претърсили цялата къща много внимателно.

— Точно така, господин Холмс. Такъв ми е навикът. Да я прочета ли, господин Грегсън?

Лондончанинът кимна.

— Бележката е написана на обикновена кремава хартия без воден знак. Четвъртинка от по-голям лист. Изрязана с две кръцвания на малка ножичка. Била е сгъната на три и запечатана с лилав восък, сложен набързо и притиснат с плосък елипсовиден предмет. Адресирана е до господин Гарсия, вила „Глициния“. Гласи: Нашите цветове, зелен и бял. Зеленият отворен, белият затворен. Главното стълбище, първият коридор, седмата вдясно, зелено сукно. Бог да те пази. Д. Почеркът е женски, перото е било остро, но адресът е написан или с друга писалка, или от друг човек. Както виждате, буквите са по-дебели и плътни.

— Много интересна бележка — каза Холмс, като я погледна. — Трябва да ви поздравя, господин Бейнс, за това, че не са ви убягнали такива подробности. Може да се добавят една-две дреболии. Елипсовидният печат несъмнено е обикновено копче за ръкавели, само то може да има такава форма. Ножичките са извити, за маникюр. Макар разрезите да са съвсем малки, ясно се вижда изкривяването при всеки.

Провинциалният детектив се позасмя.

— Мислех, че съм изстискал всичко, но сега виждам, че е имало още малко. Трябва да кажа, че единствените изводи, които мога да направя от тази бележка, са, че е писана набързо и че в дъното на всичко както обикновено стои жена.

По време на този разговор господин Скот Екълс се въртеше неспокойно на стола.

— Радвам се, че сте намерили бележката, защото тя потвърждава разказа ми — каза той. — Но ви моля да отбележите, че все още не съм чул какво се е случило с господин Гарсия и слугите му.

— Е, за Гарсия отговорът е лесен — каза Грегсън. — Тази сутрин е бил намерен мъртъв в общинската мера на Оксшот, на около километър и половина от дома му. Главата му е била направо смазана от силни удари с торбичка с пясък или нещо подобно. Мястото е усамотено, на триста-четиристотин метра наоколо няма никаква къща. Явно първо е бил повален с удар отзад, но нападателят ожесточено е продължил да удря и след като е умрял. Няма никакви отпечатъци или улики, които да ни насочат към престъпниците.

— Грабеж?

— Не, не личи нещо да е откраднато.

— Много неприятно… много неприятно и ужасяващо — каза жално господин Скот Екълс, — особено тежко за мен. Аз нямам нищо общо с нощната разходка на домакина ми и с тъжната му кончина. Как така се оказах забъркан в случая?

— Много просто, господине — отвърна инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен в джоба на убития, беше писмо от вас, в което пишете, че ще му гостувате през нощта, в която е бил убит. Именно от плика на това писмо разбрахме името и адреса му. Когато пристигнахме в къщата малко след девет часа, не намерихме никакви следи нито от вас, нито от някой друг. Телеграфирах на господин Грегсън да ви издири в Лондон, а аз претърсих вила „Глициния“. После пристигнах в града, присъединих се към господин Грегсън и ето ни тук.

— Аз мисля — каза Грегсън, изправяйки се, — че трябва да оформим нещата официално. Господин Скот Екълс, вие ще дойдете с нас до управлението и ще изложите писмено показанията си.

— Разбира се, веднага ще дойда. Но ми се иска да остана ваш клиент, господин Холмс. Моля ви да не пожалите средства и усилия, за да стигнете до истината.

Приятелят ми се обърна към инспектора от провинцията.

— Предполагам, че не възразявате да си сътрудничим, господин Бейнс?

— О, сър, за мен ще е голяма чест.

— Изглежда, досега сте се справили с нещата компетентно и делово. Може ли да попитам за точния час, в който е загинал младежът?

— Малко преди един часа. По това време е валял дъжд, а смъртта му категорично е настъпила преди това.

— Но това е напълно невъзможно, господин Бейнс — възкликна клиентът ни. — Няма начин да съм сбъркал гласа му. Мога да се закълна, че именно той се обърна към мен в спалнята ми точно по това време.

— Много показателно, но съвсем невъзможно — каза Холмс с усмивка.

— Имате ли някакви догадки? — попита Грегсън.

— На пръв поглед случаят не е много сложен, макар определено да се отличава с оригинални и интересни особености. За да рискувам да изразя окончателно и категорично мнение, трябва да се запозная с фактите по-подробно. Впрочем, господин Бейнс, докато претърсвахте къщата, намерихте ли още нещо необикновено?

Детективът погледна приятеля ми със странно изражение.

— Имаше — каза той — едно-две много необикновени неща. Може би, когато свърша в полицейското управление, ще дойдете с мен на местопрестъплението и ще ми кажете какво мислите за тях.

— Изцяло съм на вашите услуги — каза Шерлок Холмс и позвъни. — Изпратете господата, госпожо Хъдсън, и бъдете така добра да пратите момчето да отнесе тази телеграма и да плати пет шилинга за отговора.

След като посетителите си тръгнаха, поседяхме безмълвно известно време. Холмс пушеше неспирно, смръщил вежди над пронизващите си очи, с издадена напред глава, както му беше навикът.

— Е, Уотсън — обърна се внезапно към мен, — какви са твоите заключения?

— Не мога с нищо да си обясня загадката със Скот Екълс.

— А убийството?

— Ами като се има предвид изчезването на слугите, логично е да се предположи, че са свързани с убийството по някакъв начин и са избягали от правосъдието.

— Тази гледна точка е напълно възможна. Трябва да признаеш обаче, че е много странно двамата слуги да са заговорничили срещу него и да са го нападнали точно в нощта, когато е имал гост. Във всеки друг ден е бил в ръцете им сам и беззащитен.

— Тогава защо са избягали?

— Точно така. Защо са избягали? Това е единият голям факт. Другият е забележителната преживелица на клиента ни, господин Скот Екълс. Е, скъпи Уотсън, наистина ли човешката изобретателност не е способна да даде обяснение, което да обедини двата факта? А ако се намери такова, което да вземе предвид и тайнствената бележка, формулирана така странно, би си струвало да го приемем за временна хипотеза. Ако новите факти, които узнаем, се впишат в схемата, хипотезата ни може постепенно да се превърне в решение.

— Но каква е нашата хипотеза?

Холмс се облегна в креслото с притворени очи.

— Трябва да признаеш, скъпи Уотсън, че идеята за шега е невъзможна. Както показват събитията, в ход е бил пуснат зловещ замисъл и подмамването на Скот Екълс във вила „Глициния“ е свързано по някакъв начин с него.

— Но по какъв?

— Да проследим веригата брънка по брънка. Очевидно има нещо странно и неестествено във внезапното сприятеляване на младия Гарсия със Скот Екълс. Тъкмо младежът ускорява нещата. Посещава Скот Екълс в другия край на Лондон два дни, след като са се запознали, и поддържа с него близки отношения, докато не го доведе в Ъшър. Но какво иска от Екълс? Какво би могъл да му даде той? Не виждам в него никакъв чар. Не блести с интелигентност, не прилича на човек, който би допаднал на един находчив испанец. Защо в такъв случай Гарсия избира именно него като особено подходящ за целта? Дали пък не притежава някакво изключително качество? Според мен притежава. Той е същинско олицетворение на традиционната британска почтеност и е тъкмо човек, чиито свидетелски показания друг британец би приел безусловно. Сам видя, че на инспекторите и през ум не им мина да се усъмнят в разказа му, колкото и необикновен да беше.

— Но на какво е трябвало да бъде свидетел?

— На нищо, както се е оказало, но ако нещата са се били развили другояче, на всичко. Така тълкувам събитията.

— Ясно, можел е да докаже нечие алиби.

— Точно така, драги Уотсън, можел е да докаже алиби. Ще предположим условно, че обитателите на вила „Глициния“ са били съучастници в някакъв заговор. Покушението, каквото и да е то, е трябвало да стане преди един часа. Напълно е възможно чрез някакъв трик с часовниците да са накарали Скот Екълс да си легне по-рано, отколкото си е мислел, и е почти сигурно, че когато Гарсия се е отбил и е споменал, че е един, всъщност е било най-късно дванайсет. Ако беше успял да извърши замисленото и да се върне преди споменатия час, той явно щеше да разполага със силен довод срещу всякакви обвинения. Ето го безупречния във всяко отношение англичанин, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил в къщата през цялото време. Застраховка, в случай че нещата се развият зле.

— Да, да, разбирам. Но какво ще кажеш за изчезването на останалите?

— Все още не разполагам с всички факти, но не мисля, че има някакви непреодолими трудности. И все пак е грешка човек да разсъждава, ако не знае всички факти. Може несъзнателно да ги преиначи, за да ги нагоди към хипотезата си.

— Ами бележката?

— Какво гласеше: Нашите цветове, зелен и бял. Звучи като конни надбягвания. Зеленият отворен, белият затворен. Това явно е сигнал. Главното стълбище, първият коридор, седмата вдясно, зелено сукно. Това пък е местоназначението. Може да се окаже, че в дъното стои ревнив съпруг. Явно начинанието е било опасно. Тя нямаше да пише Бог да те пази, ако не беше така. А Д. сигурно е указание.

— Младежът е бил испанец. Предполагам, че Д. е съкращение от Долорес, широко разпространено женско име в Испания.

— Добре, Уотсън, много добре — но съвсем неприемливо. Една испанка би писала на свой сънародник на испански. Авторката на тази бележка със сигурност е англичанка. Е, не ни остава друго, освен да запазим търпение, докато се върне нашият способен инспектор. А междувременно можем да благодарим на щастливата си участ, че в продължение на няколко часа сме спасени от непоносимо изнурителното безделие.

Но преди да се върне полицаят от Съри, пристигна отговор на изпратената от Холмс телеграма. Той го прочете и когато се канеше да го мушне в бележника си, зърна очаквателния ми поглед. Подаде ми листа с усмивка и с думите:

— Навлизаме във високопоставени среди.

Телеграмата съдържаше списък с имена и адреси:

Лорд Харингби, Дингъл, сър Джордж Фолиът, Оксшот тауърс, господин Хайнс Хайнс, мирови съдия, Парди плейс, господин Джеймс Бейкър Уилямс, Фортън олд хол, господин Хендерсън, Горен Гейбъл, преп. Джошуа Стоун, Недър уолслинг.

— Елементарен начин да се ограничи полето на действие — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с методичния си ум вече е възприел подобна тактика.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Е, скъпи приятелю, вече стигнахме до заключението, че бележката, получена от Гарсия по време на вечерята, е уговорка за среща или за покушение. Ако това натрапващо се тълкуване е правилно и за да отиде на срещата, човек трябва да се качи по главното стълбище и да потърси седмата врата по коридора, става ясно, че къщата е много голяма. Не по-малко сигурно е, че тази къща не може да е на повече от два-три километра от Оксшот, той като Гарсия се е отправил в тази посока, а според хипотезата ми е трябвало да се върне във вила „Глициния“ навреме, за да си осигури алиби, което е валидно само до един часа. Предположих, че големите имения около Оксшот не са много, телеграфирах на агенцията, спомената от Скот Екълс, и получих от тях списък. В тази телеграма фигурират всички големи къщи, а другият край на заплетеното кълбо трябва да е сред тях.

Към шест часа вечерта се озовахме, придружени от инспектор Бейнс, в китното селце Ъшър в Съри.

С Холмс си бяхме взели нужното за преспиване и намерихме удобни стаи в странноприемница „Бикът“. Накрая потеглихме заедно с детектива към вила „Глициния“. Мартенската вечер беше студена и тъмна, с пронизващ вятър и ситен дъждец и напълно отговаряше на пустошта около пътя и трагичната цел, към която се бяхме отправили.