Сюзън Кери
Парна баня (8)

Осма глава

Мел се размърда, когато един слънчев лъч, обхождащ игриво покривите и върховете на младите палми по югоизточния бряг, проблесна върху клепачите й. Нямаше представа колко е часът. Джо го нямаше.

Матракът бе напоен от росата. Бяха го обърнали след втория субтропичен порой. Влагата й се стори много приятна, тъй като във въздуха се усещаше жежкият дъх на новия ден.

Джо бе донесъл една риза. А Мел я бе облякла със запретнати ръкави.

Как ли ще се държи към нея, мислеше тя, като разсеяно закопча няколко копчета. Дали ще се зарадва, че я вижда? Или тайничко ще си мечтае аварията да приключи, за да се отърве от нея?

Токът може би бе дошъл, но не й се вярваше. Плъзгащите се стъклени врати бяха широко отворени към хола, но Мел не долавяше никакъв полъх от електронния климатик. Мислите й продължаваха да се реят около настроението на Джо, когато той внезапно изникна. Изглеждаше страхотно, въпреки разрошената коса и тъмната покарала брада. Върху лакираната японска табла в ръцете му се мъдреха две чаши и кана портокалов сок.

— Съжалявам! — В широката му усмивка се четеше приятелско благоразположение и притаен интерес. — Без кафе! Не разполагаме със средства за затопляне.

— Портокаловият сок е разкошен заместител!

Напълно подвластна на очарованието му, но далеч от всякакви изблици, Мел пое чашата с благодарност. Сокът се плъзна по гърлото й — освежаващ и хладен.

— Останаха някои неразгледани точки от снощната програма — напомни й Джо, като поседна до нея и пи от чашата си. — Искаш ли да им обърнем внимание?

Очевидно, нямаше предвид възобновяване на въпроса с делото или играта на „събличащ“ покер!

— Назови някоя! — не отстъпи тя.

— Твоят педикюр.

Полази я тръпка.

— Не мислех, че наистина…

Като пресуши чашата и я остави настрана, той размаха лака, който вчера бе взел от секретарката.

— Ето го! Подай ми един крак!

Горещият вулкан, който изригваше в слабините й под влияние на магическото му излъчване, й бе до болка познат. Мел не можа да се пребори и се предаде. За хубаво или за лошо — но откритието, че само допирът на десния й крак до дланта му е достатъчен да я възбуди толкова силно, я разтрепери. Докато едната му ръка тръскаше лака, пръстите на другата леко, почти разсеяно, масажираха невероятно чувствителните точки по стъпалото на крака й — факт, който ни най-малко не намаляваше обзелото я вълнение.

Само благодарение на твърдата си решимост Джо успя да украси и десетте нокти в яркорозово, докато най-сетне вибриращите нервни окончания завзеха положението. Джо я придърпа в скута си.

— Внимателно… Лакът ще се размаже!

— Е, и какво? Ще си направим удоволствието да го възстановим! — Той се наведе и невъзмутимо я целуна.

— Светло е! Някой може да ни види!

— Голяма работа! Облечени сме съвсем прилично. Ще си помислят, че играем гимнастика!

„Приличното облекло“ включваше полуразкопчаната й риза и шортите му. По-настойчивият оглед би довел до заключението, че й липсва бельо. Ръцете му вече се движеха под ризата. Загубила напълно самообладание, Мел преустанови всякакви протести. Желаеше го силно, въпреки че вече два пъти бяха потъвали до неизследваните дълбини на неутолимата си страст.

След миг двамата отново се любеха.

 

 

Гонитбата из апартамента бе накъсана от смях и весели закачки. Мел разчиташе предимно на придобитата с патериците сръчност, а Джо куцукаше, подпрян на машата от камината. В 11.05 часа Мел предложи да се свържат с външния свят чрез радиото. И двамата останаха безкрайно учудени. Аварията била отстранена преди пет минути!

— А защо тук е такова мъртвило? — намръщи се Мел и безуспешно се опита да включи една от лампите.

— Не зная — измънка Джо, като се стараеше да не изглежда така виновен, както се чувстваше, и същевременно търсеше извинение, което да го отведе в сушилнята при бушоните. Радиото го спаси.

— Според мнението на една от компаниите — започна говорителят, — потребителите, които все още имат проблеми, трябва да проверят бушоните. Може да са изгорели в резултат на енергийния скок, причинен от вчерашните изригвания.

— Сигурно е това — смотолеви Джо. — Извини ме, ей сега идвам.

В първия миг неравномерното бръмчене на хладилника и климатика им се сториха като звуци от чуждоземен свят. Мел не можа да потисне една въздишка. Не, краят на аварията ни най-малко не я зарадва! Трябваше да си тръгва! И можеше да не го види повече!

Мислите на Джо бяха насочени в същата посока. Принудителният затвор в апартамента му като че ли бе спрял времето. Или по-точно — все едно, че разполагаха с цялото време на света! Защо не се възползва от веселото преследване из стаите, за да я покани на вечеря? Или да настоява за неосъществения уикенд? Би могла отново да изчезне — особено след като делото вече не я тревожеше!

— Май ще трябва да се облечем! — подхвърли разсеяно той, като си мислеше, че ако случайно все още не е пристигнала, секретарката му ще се появи всеки момент.

В редките случаи, когато не го заварваше в офиса, Еди Мегнюсън почукваше на вратата на апартамента, за да разменят няколко думи.

Мел придаде съвсем различен смисъл на думите му. Стори й се, че Джо иска да се отърве от нея. Просто ей така. Без обещания и съжаления.

В очите й избликнаха сълзи и тя извърна глава. На масичката за кафе се мерна шишенцето лак. Едно чудесно оправдание да излезе за миг и възвърне самообладанието си!

— Само ще го оставя на място! — избърбори тя, сграбчи лака и се спусна към вратата, която ги свързваше с офиса.

Ако сутринта асансьорът работеше — което бе почти несъмнено — Еди трябваше да е на работа от няколко часа. Сигурно го чакаха и няколко посетители!

— Мел… Недей! — извика Джо.

Но вече бе късно! Боса, със съблазнително развята около голите бедра риза, тя нахълтваше в личното му светилище. В следния миг изскърца и дръжката на вратата към секретарската стая. Мел замря като парализирана. За нейно неописуемо удивление, само няколко минути след идването на тока секретарката на Джо седеше спокойно пред компютъра и пишеше. Мъж с вид на отговорник на строителен обект търпеливо чакаше във фотьойла. Като капак на всичко, един от търговците — бегъл познат на Мел — току-що внасяше няколко рекламни брошури, за да ги представи на Джо.

Никой от тримата нямаше вид да е изкачвал пеша дванадесет етажа.

— Какво правите всички тук? Без асансьор…

Тримата служители се вторачиха в Мел с безумно разширени очи. Секретарката първа се окопити и успя да попита:

— Госпожица… Тейлър, нали? — Гласът й бе шокиран, но все пак овладян. — Може би ще си спомните, тъй като работехте тук, че сградата е осигурена с авариен генератор. Асансьорът работи от около шест снощи.

Сега бе редът на Мел да зяпне от почуда. Джо я бе излъгал! Така неоспоримо, както ако й бе обяснил, че липсва аварийно захранване. А за всички негови „защо“ тя просто нямаше сили да мисли!

С известно закъснение Мел си припомни, че е почти гола. Господи, какво ли си мислеха всички?! Сякаш някой плисна кофа с моравочервена боя върху лицето й. Ръцете й нервно сграбчиха свободно развяващите се краища на ризата. Нямаше много място за догадки — секретарката и двамата й посетители очевидно се досещаха как Мел и шефът й бяха прекарали нощта! Клюките щяха да полетят из „Ричи & Кербоун“ със скоростта на светлината.

Убедена, че е била подмамена и манипулирана, а сега вече уличена и като едно от безкрайните завоевания на Джо, Мел искаше тутакси да се махне. Веднага! Да остане сама, в собствения си живот, доколкото бързо й го позволяваше комбинацията от един здрав крак, един изкълчен и две патерици.

„Дрехите — мина й през ума. — И чантата!“

Неумело смени посоката на движение, заклатушка се обратно през кабинета и се блъсна в Джо. Беше се забавил, за да обуе панталон. Необяснимо защо, но нежеланието му да се покаже пред подчинените по бельо допълнително наля масло в огъня.

— Махни се от пътя ми! — изкомандва тя, на ръба на взрива.

— Права си! — Гласът му трептеше, умоляващ и виновен. — Държах се като прасе! Но си имам причини! Ако не бях…

В отговор Мел размаха заканително една от патериците.

— Ако не се дръпнеш и не ме оставиш да си събера багажа, ще изкрещя, като че ли ме убиваш!

Джо бе готов да спори, но все пак й направи път. Нямаше да спечели нищо, ако предизвика сцена. Ако й даде време да се успокои и размисли, може би ще успее да я вразуми! Сега, след всичко случило се между тях, имаха повод за доста дълъг разговор!

Мел усети, че Джо няма да опита да я спре, подмина го и разгневено сграбчи дрехите си от черното кожено канапе, където, в края на покера, бе седяла на коленете му. Когато срещна собствените си очи в огледалото, докато нахлузваше смачканата рокля и заличаваше следите от бурната нощ, установи, че трепери от гняв. По дяволите, беше я използвал по най-долния начин! Ухажваше я, за да си уплътни времето! В съседния хотел сигурно имаха телефон. Оттам ще повика такси!

 

 

Пет дни по-късно, докато нестихващата жега продължаваше да изпича бетонната площадка край реката точно под прозорците на „Ричи & Кербоун“, Джо седеше умислен на бюрото под разхлаждащия климатик. Откак Мел изфуча от апартамента и от живота му миналия четвъртък, той не бе способен да свърши никаква работа. Нито да спи. И най-елементарната задача му се виждаше невъзможна.

Беше опитвал многократно. Но не успя да се свърже с нея нито веднъж! Единственият му събеседник бе телефонният секретар. Вече знаеше наизуст жизнерадостното, но безлично съобщение.

Нима Мел не разбираше, че това, което се случи между тях, бе повече от обикновен флирт?

Джо искаше… Това, което всъщност искаше, бе едновременно просто и разтърсващо: да се ожени за нея, да изградят щастливо семейство!

Тази неочаквано избистрена мисъл го стресна и оживи — нима най-после се бе случило? Не можеше да се начуди — значи наистина се хвана на въдицата? Отговорът бе недвусмислен. Той мислеше за това, откакто Мел се появи вместо приятелката си на вицепрезидентския прием. Мисълта взе да придобива реални очертания, когато тя нахлу в офиса, възмутена от съдебния иск. Но никога досега не го бе изразявал с думи!

И ето, че се случи! Познаваха се неотдавна, но въпреки това една природна аномалия му помогна да открие, че Мел Тейлър е предопределената за него жена!

Джо се отпусна назад в лъскавия служебен стол и взе да се разтушава със спомени за щастливите им мигове. На устните му заигра весела усмивка. Господи, как безрезервно се отдаваше Мел, когато я любеше! Разбира се, че ще имат деца — най-малко две. Представи си разходки в парка, тържествени семейни Коледи. Пухкави бебоци с неговите очи и нейните медноцветни коси обвиваха врата му с пълнички ръчички…

Но първо трябваше да я открие — и да я убеди, че неговите мечти са и нейни. Нямаше да е лесно! Беше я излъгал — независимо от добронамерените си мотиви и незабравимите, секващи дъха мигове. Не знаеше и адреса й. Телефонният номер, който бе взел от прекия й шеф, бе все още нерегистриран и телефонната компания не можеше да му даде нужната информация. Хващайки се за сламка, Джо помоли Тод Елгрън — временно назначен в компютърния отдел стажант от Университета на Южна Флорида — да се заеме с издирването. Тод поиска връзка с Джо по вътрешната линия през Еди Мегнюсън.

— Нека влезе — каза Джо, като се надяваше на невъзможното.

Кльощавият очилат стажант щастливо се хилеше, докато му поднасяше един лист принтерна хартия.

— Открих адреса, който търсехте, в най-неочакваното място, господин Кербоун! — издекламира той, възхитен от себе си. — Мелисанд Тейлър е ваша наемателка, въпреки че сигурно не го знае, тъй като официалните документи още не са готови. Живее в Сейнт Питърсбърг, „Хибискус Тауърс“ 722-Е. Това е районът, който закупихте миналия месец с цел разширяване и обновление.

Мел му бе наемателка! Какви нови, неочаквани възможности за сближаване! Забързано благодари на Тод, нареди на Еди да не пропусне да добави солидна премия към следващата му заплата и скочи в асансьора. Мерцедесът изфуча от обичайното си място на паркинга и Джо нетърпеливо сграбчи радиотелефона. До тенискортовете на „Хибискус Тауърс“ го чакаше домакинът на блока, в който живееше Мел.

— Всъщност, как да ви разбирам, господин Кербоун? — започна учудено той. — Искате да изпробвате резервния генератор ли? Може, щом настоявате. Но трябва да ви кажа, че не ми е създавал никакви неприятности по време на аварията!

Въпреки че цялото му съзнание бе завладяно от представата за Мел, отпусната в прегръдките му, Джо го изслуша търпеливо и снизходително.

— Направи го заради мен, Фред! Искам да те помоля за следното — дай ми достатъчно време да стигна до седмия етаж и дръпни шалтера. О, да, и още — преди това нагласи автоматичния часовник на генератора на пауза от пет минути.

Всъщност — би искал не по-малко от двадесет! Но трябваше да помисли и за другите хора в сградата!

Въпреки че изрази разбиране на поставената задача, Фред се почеса недоумяващо по главата и седна до Джо в колата. Дори огромният букет жълти рози, наместен върху елегантната кожена седалка между тях да бе възбудил допълнително любопитството му, той с нищо не го показа.

След няколко минути Джо чукаше по вратата на Мел. Тя се позабави, но все пак отвори.

— Ти? — изуми се тя, като мигновено се опита да затвори.

— Не бързай толкова! — Подпряната с крак врата осуети намеренията й. Джо успя да се провре и влезе в апартамента — приятен, но малко попретрупан с книги, както бе очаквал. — Това е за теб! — мушна той букета в ръцете й.

— Не ги искам!

— Не възразявам! Кажи ми все пак какво би желала за подарък — като допълнение към разкошния годежен пръстен, който те очаква? Небето е единствената граница!

Мел се вторачи, неразбираща. Какво искаше да каже — годежен пръстен? Дали не бе нов капан, за да я хвърли в леглото си?

— Това, което искам, е незабавно да си тръгнеш! — не отстъпи тя.

Още не бе свършила, когато климатикът издъхна с въздишка. Лампата, на която четеше едно криминале с надежда да избяга от отчаянието и мъката, угасна. Перките на вентилатора на тавана забавиха ход и лениво замряха.

— Прилича ми на нова авария! — подсмихна се Джо. — Как смяташ, дали са слънчевите изригвания?

Мислите на Мел се движеха на забавени обороти.

— Не ми се вярва! — заяви тя. — Лично твоя идея, нали? Не зная как си успял, но съм сигурна, че е така!

Лицето му грейна с целия си чар и привлекателност.

Въпреки че нямаше никаква логика, Мел усети как започва да омеква. Джо бе толкова непоправим! А усмивката му бе направо пагубна — с тези закачливи ситни бръчици, цъфнали в краищата на устата. Колко силно бе копняла да го види!

— Искам да разбера как успя да се вмъкнеш в блока?

Джо грижливо сложи букета на шкафчето в антрето и я притегли в прегръдките си.

— Аз съм ти хазяин, скъпа! — повдигна той воала на неизвестността, след което я целуна по устните — страстно, но нежно. — Да не говорим, че съм и бъдещият ти съпруг! Кажи „да“… и да не губим ценно време, докато дойде токът!

Думите му неволно й напомниха всичко онова, което се бе случило на неговата тераса. За разлика от целия й житейски опит, любенето им бе странна смесица от страст и възвишена душевна наслада, амалгама от неутолимост, безпомощност и екстаз. През последните пет дни тя също тръпнеше, мечтаейки за присъствието му. Сигурно бе полудяла! Но от сърцето й бликаше любов!

Достатъчен повод за преговори.

— Да не би… да говориш сериозно за това? — трепна гласът й.

Предчувствайки скорошна капитулация, Джо издърпа патериците и я взе на ръце. Когато вентилаторът отново забръмча, те бяха тържествено сгодени и разгорещени по средата на това, което и на двамата доставяше най-голямо удоволствие.

— Генераторът! — прошепна Джо и силно я прегърна. Той владееше напълно тялото й.

С всяка измината минута Мел навлизаше в рая. О, никога не би се наситила на тази върховна, несравнима наслада — дори да доживее сто години!

— Искаш… да кажеш… че има… и тук?

— Да. Инсталираха го… преди две седмици. Ако случайно съм забравил… да спомена… обичам те!

Внезапно, трепетно тя се изправи пред ръба на бездната.

— О, Джо! Сигурно знаеш… Аз също те обичам!

Не успя да продължи, тъй като мощен пристъп на неуправляеми тръпки разтърси тялото й. Джо бе обзет от същия страстен пристъп, беззащитен пред екстаза. Не си спомняха нищо за миналото, бяха едно цяло — устремени един към друг, споени по Божията воля!

Хладните ласки на климатика по горящата им плът накара Джо да придърпа завивките.

— Знаеш ли какво? — каза той с неприкрито задоволство. — Радвам се, че нашият уикенд на Кептива се провали, въпреки че бих желал не твоята злополука да е причината!

Доколкото си спомняше, Мел никога не се бе чувствала толкова щастлива. И закриляна. Значи това било любовта! Каква прелест!

— И защо? — попита тя.

— Защото, ако бяхме тръгнали по стандартния път, щяха да ни трябват месеци, за да стигнем до този миг! Парната баня, на която се подложихме в моя апартамент, не е нищо друго, освен подарък от Бога!

„И, доста умело режисирана от теб!“ — додаде тя мълчаливо. Удивена, но толерантна към необичайната му тактика, довела до такъв бляскав резултат, Мел се сгуши в прегръдките му.

— Сигурно си прав!

— Напълно съм убеден! — целуна я той самодоволно по ухото. — Мислиш ли, че приятелката ти ще има нещо против, ако прибавим подаръка й към сватбеното пътешествие?