Сюзън Кери
Парна баня (4)

Четвърта глава

На шестнадесети юли, след десетдневна командировка в Италия, Джо влезе в офиса си и установи, че е затрупан от работа. Настроението му бе приповдигнато благодарение на особено успешната мисия — сътрудничеството с фирмата „Конструкционе Италия“, спечелила търга за строеж на еднофамилни къщи.

На личния небосклон плуваше само едно тъмно облаче.

Когато се опита да се свърже с Мел в деня на изписването й от болницата, откри в досието й съобщение, че даденият телефонен номер е сменен. Нов липсваше.

В понеделник, малко преди да отпътува за Италия, той взе новия номер от прекия й шеф, само за да изживее поредното разочарование — Мел се криеше зад телефонния секретар и не вдигаше слушалката. „По дяволите, та тя работи за мен! — помисли си той. — Не може да ме избягва непрестанно!“

Сега на бюрото му лежеше оставката й. Лаконична и прегледно напечатана, тя не повдигаше никакви искания, във връзка с инцидента. Нито дума за проваления уикенд.

„Трябва да успея да се добера до тази госпожица! — размишляваше Джо, отпуснат в кожения фотьойл, с поглед, зареян в небето над Тампа. — Вярно, че… Чувствам се почти виновен за неприятностите, които я сполетяха, но всъщност никой не може да ме упрекне. Влязох да се обадя по телефона, а не я бутнах от кея.“ В този миг секретарката го повика:

— Кевин Фрейзиър иска да ви види.

Адвокатът на Джо бе извън града. Заместваше го един по-млад съдружник от същата фирма.

— Нека влезе!

След като поговориха, Кевин повдигна въпроса за пострадалата яхта. Незапознат с обстоятелствата около инцидента, младият адвокат се интересуваше дали Джо ще подаде съдебен иск за нанесени щети.

— Искате да кажете… срещу собствениците на моторната лодка ли? — намръщи се Джо. — Не виждам необходимостта. Нито те, нито застрахователната им компания са оспорвали валидността на нашите искания.

— Така е — кимна Кевин, — бяха доста отзивчиви. Но все още не е сигурно дали застраховката им ще покрие разходите по ремонта. И тъй като госпожица Тейлър се е оказала на кормилото без тяхно разрешение, тя споделя отговорността.

Каквото и да казваше законът, Джо не можеше да приеме, че Мел носи вина. Но идеята да й изпрати едно заплашително писмо му се стори доста интересна. В най-лошия случай ще получи някакъв отговор — поне по телефона. Тогава би могъл да й се извини и да каже, че е станала досадна грешка. След изясняване на недоразуменията, Джо ще й предложи да възобновят плановете си за Кептива. Известно време яхтата щеше да бъде неизползваема, но можеха да пътуват с кола или самолет.

— Вие сте специалистът — одобри Джо сърдечно. — Постъпете както намерите за добре!

 

 

Затворена като в кутия в миниатюрния си, взет под наем апартамент, с патерици до дивана и включен на максимум климатик, Мел бе в ужасно настроение. Горещината навън бе непоносима. Налагаше се да направи сериозен принос в сметката си за ток, освен ако не предпочиташе да прекара деня по бельо, обляна в пот.

Което не бе най-добрата алтернатива, особено като имаше предвид сериозното намаление на приходите си. Най-неприятна бе прогнозата, че може да остане на легло до септември. И да пропусне началото на есенния семестър. Бавно, но сигурно спестените пари за почивката на мечтите й щяха да се стопят.

„И какво, ако напуснеш «Ричи & Кербоун»? — ядовито се запита тя, без да обръща внимание на сапунената опера по телевизията. — Там си само на комисиона! Без право на болнични. Няма да загубиш много!“ Веднага щом оздравее, ще си потърси друга допълнителна работа в бизнеса с недвижими имоти. „Не искам да работя за човек, който мисли, че съм не по-сръчна от крава на ролкови кънки — размишляваше тя, заличила спомена за нежния си танц с Джо. — Та той дори не се потруди да ме потърси, след като на Джанет й излезе така солено моето неосъществено романтично пътешествие!“ Една чашка, един танц и господинът я захвърли на произвола на съдбата. Ще настоява Джанет да си поиска сумата обратно!

Както седеше и се ядосваше, на вратата се позвъни. О, боже, кой ли беше?

— Ако е пратка, оставете я! — извика тя. — Ако продавате нещо, вървете си! С патерици съм.

— Извинете, госпожо! — Непознатият мъжки глас бе доста смутен. — Важно е. Ще ви изчакам да се придвижите.

— Ами, добре…

Мел с мъка се изправи на крака и бавно се повлече към вратата. Дребничкият оплешивяващ мъж й тикна в ръцете един сгънат лист.

— Поздравления от Общинския съд на Хилсбъроу! — подхвърли той, без никакви признаци на ирония. — Приятен ден!

Стомахът й болезнено се присви на топка. Някой бе завел дело срещу нея! Облегна се на рамката на вратата, разгъна документа и прегледа съдържанието му. Възмущението й забълбука до точката на кипене!

Като собственик на яхтата „Соренто“, нехайно блъсната на 2-ри юли вследствие незаконно обсебване на моторна лодка от Мелисанд Тейлър при падането й от кея на Харбър Айлънд, Джо Кербоун искаше обезщетение за неупоменати тук щети. Нечувано! Като че ли бе предизвикала сблъсъка нарочно!

Господи!

От три седмици не се бе возила на кола, като се изключи мъчителното кошмарно транспортиране от болницата до дома й и едно-две посещения при доктора — реализирани с помощта на Джанет. Нахлузи една памучна рокля, прекара четката през косата си и повика такси. В последния момент добави обеци, една много шик огърлица и грим. След като се налагаше да даде такъв урок на Джо Кербоун, че да му държи влага за дълго, нуждаеше се от всичките си бойни оръжия!

В блока й имаше асансьор, което донякъде я улесни. Но беше сизифовска задача да се вмъкне в таксито с неподвижния като дъска крак. Наложи се шофьорът да й помогне.

Докато прекосяваха залива по същия мост, по който бяха преминали за приема, гневът, попритихнал за малко, отново заклокочи в гърдите й. Когато се измъкна от колата и закуцука към входа на доскорошната си служба, пожарът на възмущението пламтеше с пълна сила. Асансьорът я отнесе до дванадесетия етаж, където бе офисът на Джо.

— Не сте ли…? — започна секретарката му, като я изгледа изпитателно.

— Точно така. Мелисанд Тейлър! Позната още като „ответната страна“! Искам да видя Джо Кербоун. — Леденият, но преливащ от гняв глас не остана незабелязан от петдесетгодишната добре облечена служителка.

— Ще го попитам дали е свободен — посегна тя колебливо към вътрешния телефон. — Но тъй като нямате предварително определена среща…

— Всичко е наред, Еди — разнесе се от една полуотворена врата плътният кадифен глас, който Мел би разпознала навсякъде. — Няколко пъти опитвах да се свържа с госпожица Тейлър, но не успях. Ще се радвам да поговорим!

Мел поприсви платната, но само за миг. Облечен в спортно сако, бледосиви плътни копринени панталони и италианска вратовръзка на цветя, Джо като че ли представяше идеалния образ на преуспяващ млад бизнесмен, при това с по-ярък замах. Обля я гореща вълна, като си припомни как потъваше в настойчивите му весели тъмни очи. За миг забрави, че той е противната страна в съдебно дело.

Когато дойде на себе си, тя се вбеси още повече. Ефимерната полуусмивка, загатната в ъгълчетата на устните му, от която се раждаха онези малки чаровни бръчици, я подлудяваше! А също и безмълвният израз на мощ в свободните му маниери.

За разлика от него тя се чувстваше неловко, като някаква повлекана в щампираната памучна рокля, опряна на патериците.

— Има ли нещо забавно у жените с патерици? — повиши тон тя, което накара секретарката да затаи дъх от изумление. — Или нещо по-специално у мен ви развеселява? Искам да знам защо сте подали съдебен иск срещу мен, след като тъкмо аз съм жертва на тази нелепа случайност?!

„Писмото на стария Кевин е сигурно доста рязко, за да се хване на въдицата за истинско дело“ — помисли Джо, като с известно закъснение се постара да приеме нещата с неутрална физиономия.

„Е, поне свърши работа. Доведе я тук! Сега от мен зависи да пригладя разрошената й перушина, при това без прибързана капитулация. Не мога да я изпусна отново в нелегалност!“

— Няма ли да влезете в офиса ми, госпожице Тейлър? — предложи той, като се отдръпна встрани, за да й направи път. — Убеден съм, че ще се почувствате по-удобно.

Мел възприе думите му като израз на елементарно внимание. Стрелна го с поглед, който изразяваше съмнение, че изобщо би могла да се чувства удобно в негово присъствие и прие поканата. За съжаление, когато минаваше покрай него, краят на патерицата й се закачи във върха на мокасината му. Той ловко я прихвана за раменете.

— Внимателно! — предупреди я той, а на устните му заблестя онази многозначителна усмивка на лошо момче. — Не желаем повече инциденти!

Наистина я мислеше за непохватна смотанячка — стопроцентова причина за цялата неприятна история! Как смееше да се държи така покровителствено?!

— О, не се безпокойте! — кимна тя и го фиксира с поглед, докато не си свали ръцете. — Не ми се мисли за мерките, които бихте предприели, ако се блъсна в бюрото ви!

Враждебното й настроение щеше да се окаже сериозен проблем — по-сериозен, отколкото Джо бе предполагал. И като намигна на възмутената си секретарка и й напомни, че е време да си тръгва, той тихо затвори вратата на офиса. С неподражаема любезност й предложи да седне.

— Какво предпочитате — започна той, след като Мел се бе отпуснала в един от двойните кожени фотьойли пред бюрото му, — кафе или нещо разхладително?

— Искам да оттеглите този абсурден съдебен иск! И да възстановите сумата от две хиляди и петстотин долара на приятелката ми за уикенда, който така и не се състоя! Ако сте съгласен, няма да се мяркам повече пред очите ви!

Последното обещание, което Джо искаше да чуе! Тя не успяваше да прикрие емоциите си, но вместо презрение, той изпита възхищение от куража й. Долавяше, че тази крехка жена с деликатни черти и стройна фигура, можеше да бъде не само принципна, но и страстна. Имаше ерудирания, изтънчен вид на учителка. Същевременно не й липсваше и сексуално излъчване. Както я гледаше, през съзнанието му прелетяха думите „най-доброто момиче“.

Спомни си, че баща му се обръщаше така към майка му. Въпреки че нямаха нищо общо по външен вид и възраст, Мел Тейлър и Роуз Ричи Кербоун доста си приличаха. Малката руса госпожица, която му се падна да разходи до Кептива с яхтата си, отговаряше на представите му за жена, която полага тържествена клетва за „вярност в радост и тъга“, а по-късно става майка на децата му.

„Като че ли сега е време да отстъпиш — обади се вътрешният му глас, — ако искаш да запазиш ергенството си!“ Но мъжът в него не бе склонен да приема съвети.

— Струва ми се, че имаме два различни проблема — отвърна той най-после, като реши, че дамата си струва риска и седна до нея, вместо зад безопасната преграда на бюрото.

Коленете им — нейното, приклещено от грамадния гипс, и неговото, подвижно и прекрасно очертано под финия плат на панталона — почти се докосваха. Зад тях небето над Тампа, впримчено в рамката на прозореца, потрепваше в потискащата мараня.

— Мисля, че имате право — отстъпи Мел.

— Нека да започнем с втория. — Той се наведе леко напред и парфюмът му я облъхна. — Не виждам защо трябва да възстановя тези две хиляди и петстотин долара. Не е моя вината за провала на плановете ни. Веднага щом се пооправиш, аз съм готов да изпълня поетия ангажимент!

Не беше най-сполучливият избор на думи. Мел се слиса.

— Но… Наистина ли мислите, че ще замина с вас? — възкликна недоумяващо тя. — След този съдебен иск срещу мен?

И преди малко спомена за това. Време бе да се изяснят.

— Едно писмо от адвоката ми едва ли може да се сравни със съдебно преследване, госпожице Тейлър! — обясни Джо, като наблюдаваше извивката на устните й и си мислеше колко приятно би било да я целуне.

— Не мислите ли, че и аз схващам разликата? — Тя мушна ръка в чантата си и извади документа, пристигнал преди малко.

Джо го взе и леко се намръщи. Един бърз преглед го убеди, че Мел е напълно права. Той наистина я бе дал под съд! След като му даде пълна свобода, Кевин Фрейзиър бе преминал всяка граница! Благоприличието изискваше от Джо да се извини и отстъпи веднага. И ако Мел желае — да напише чек на приятелката й! Заслужаваше го — след всичко, което преживя. „Но ако постъпиш така — продължи да размишлява Джо, — тя ще излети оттук като победител и вече няма да я видиш!“ Единствената правилна тактика бе да се остави да бъде убеждаван колкото може по-дълго — за да има Мел възможност да го опознае и… хареса.

— Не ми е приятно да си призная — започна той и нарочно докосна пръстите й, като й подаваше документа, — но ти си права! Това наистина е съдебен иск. Мисля, че всичко започва да ми се изяснява! Три дни след злополуката заминах в командировка за Италия. Когато се върнах и установих, че не си отговорила на телефонните ми обаждания, оставих нещата изцяло в ръцете на адвоката ми.

— Очевидно идеята е негова! — „Много близо до истината — зарадва се Джо. — При това, без да споменавам крайната си цел!“

Когато в понеделник след изписването й Джо звънеше по телефона, Мел се чувстваше прекалено съсипана и смутена, за да може да вдигне слушалката. Което не й попречи да се разтушава с мисли за Джо — колко е разстроен от сполетялото я нещастие, какви угризения изпитва, загдето я бе оставил сама на приема. Фантазиите й имаха много кратък живот, тъй като във вторник телефонът замлъкна. Сега Мел разбра, че е бил извън страната и не е имал възможност да позвъни.

„Трябваше да се обадя, когато чух гласа му по телефонния секретар! — укори се тя. — Щях да избегна съдебното дирене!“

— Значи искът е по идея на адвоката ви! — започна тя след малко. — Мислите ли, че е правилен?

Е, това е щекотливият въпрос! Той повдигна рамене.

— А защо не? „Соренто“ е доста смачкана. Ако плати моята застрахователна компания, очевидно вноската ми за застраховка ще се вдигне!

„Каквато и да ти е вноската, можеш да си я позволиш! — ядоса се Мел. — След като повредите не се дължат на невнимание от моя страна, отговорността си е твоя!“

— Състоянието на яхтата и условията на застраховката нямат нищо общо с въпроса за моята вина! — отсече тя рязко.

Умът й бе остър като бръснач! От кафявите му очи струеше топлина — истински конкурент на смазващата юлска жега. За секунда Джо сведе поглед.

— Струва ми се, че трябва да обсъдим този въпрос — предложи той, като разхлаби вратовръзката си. — Какво ще кажеш да се пренесем в апартамента ми — отсреща? Работният ден приключи и можем да се поотпуснем. Да пийнем и поговорим…

Според опита на Мел, думите „да се поотпуснем“ предшестваха съвсем недвусмислени аванси. Вместо да й съчувства, като я гледа как се влачи с този гипс, той мислеше само за себе си! Мел дълбоко се засегна.

— Съжалявам! — троснато рече тя, като непохватно се изправи на крака. — Мисля, че няма да мога да се отпусна! Надявах се, че като поговорим, ще признаете истината… Тоест, че инцидентът с лодката ви не е по моя вина. Не дойдох тук за разговор „тет-а-тет“!

Джо веднага последва промяната на вятъра.

— Моля те, повярвай ми, просто исках да бъда гостоприемен!

— Разбира се, че си! Като паяка, поканил мухата в покоите си! Или Вълкът — любезен домакин на Червената шапчица!

За пръв път Джо онемя.

С резки решителни движения на патериците Мел напусна офиса и пресече широкото фоайе на дванадесетия етаж. Натисна копчето на асансьора и погледна часовника — 5.23. Обикновено в работно време сградата бързо опустяваше. Дано има късмет да не срещне някой от колегите си, за да не му обяснява за злополуката!

Асансьорът безшумно се изкачваше и на таблото над лъскавите му врати етажите светваха един след друг. Но в миг приглушеното бръмчене утихна. Светлинният панел угасна. Може би бе плод на въображението й, но й се стори, че и климатикът спря.

„Няма защо да се притеснявам!“, окуражи се тя, като се облегна на патериците. Обичаен токов удар — резултат от мълния. Тампа и околностите бяха световната столица на светкавиците, и слънцето, което припичаше при пристигането й, не означаваше, че някъде наоколо не се разразява буря. Токът сигурно щеше дойде всеки миг!

Но той не идваше.

Изминаха две минути. После три. От вентилаторите на тавана не полъхваше прохлада. В асансьорната шахта бе тихо като в гроб.

„Може да е претоварване на мрежата“, чудеше се Мел. През лятото, с високите около тридесет и пет градуса температури, всички климатици работеха на пълна мощност. Електрическата компания не можеше да се справи. Е, в такъв случай пускаха тока след двадесетина минути!

Във фоайето нямаше нито един стол. Ако имаше, Мел с удоволствие би го използвала. Измъчваха я и естествени нужди. Не можеше да си представи как ще се справи с патериците и тежкия гипс по стълбите.

Можеше да потисне повика на природата и да изчака, докато повредата бъде отстранена. Или да се възползва от любезната покана на Джо Кербоун. Но като имаше предвид как бе излетяла от офиса му преди малко, упреквайки го в безчестни намерения, втората възможност би изисквала не малко поклони и раболепни усмивки.