Сюзън Кери
Парна баня (3)

Трета глава

Джо говореше по телефона в бара на „Колумбия“, когато чу силния гръм. Първата му мисъл бе за вицепрезидента.

— Тед — каза той разтревожено, — нещо става! Не, не зная какво. Ще ти се обадя по-късно!

Изтича навън и видя, че по-голямата част от гостите бяха скупчени на кея — точно до пилона, за който бе вързана неговата яхта. Хората викаха и жестикулираха, като че ли се бе случило някакво нещастие. Вицепрезидентът не се забелязваше никъде.

— За бога, извикайте линейка! — чу силен глас.

Може би опит за убийство?! Ужасен, Джо разбута тълпата и в миг замря вцепенен. Някаква моторна лодка, вече сплескана на пихтия, се бе блъснала в „Соренто“. Но не това бе най-трагичното! Там, върху кормилото на смачканата лодка, бе неговата малка руса компаньонка — отпусната безжизнено, с пребледняло лице и затворени очи. Единият от прекрасните й крака бе заел неестествено положение. От раната на челото й се стичаше тънка струйка кръв.

Как, по дяволите, бе могла…

Един от бодигардовете на вицепрезидента се бе навел над нея и мереше пулса й. След миг се изправи и кимна доволно.

— Жива е — подвикна той на колегата си на кея. — Вероятно е в шок. Все още диша. Обадихте ли се за линейка?

Вече бе сторено.

Неколцина си предложиха услугите да я измъкнат от лодката. Но и двамата телохранители поклатиха отрицателно глави. По-добре бе да не се движи, след като не знаеха какви са нараняванията.

Като изпревари полицая, който се опита да му препречи пътя, Джо слезе в катастрофиралата лодка.

— Господин Кербоун — протестира бодигардът, измерил пулса на Мел, — това не влиза във вашите задължения!

Джо тревожно се взря в неподвижното тяло. „Как се случи това, по дяволите? — терзаеше се той. — Вече можеше да е мъртва! Само ако не беше този телефонен разговор!“ Пребледнялото й, безжизнено лице го отчайваше. Чувстваше се напълно безпомощен.

— Тя е моя приятелка — обясни той след малко, без да се старае да контролира опустошаващите го емоции. — Не трябва ли да я завием с нещо, след като е в шок?

— Добра идея — кимна агентът.

В далечината се чу вой на сирена — очевидно приближаваща се, защото се засилваше с всеки миг. Джо съблече ослепителнобялото си вечерно сако и зави Мел.

Според фелдшера нараняванията й не бяха така сериозни, както изглеждаше на пръв поглед. Лявото й коляно бе изкълчено. Няколко драскотини и подутини. И мозъчно сътресение — установено след повдигане на клепачите и насочване на фенерче в зениците.

За по-сигурно я пренесоха на носилка. Мел не дойде в съзнание. Един от фелдшерите се канеше да затвори вратата.

— Идвате ли с нас? — обърна се той към Джо, вземайки го очевидно за съпруг или приятел. — Ще се нуждаем от някои данни.

След като разбра, че ще я откарат в Градската болница на Тампа, Джо мислеше да ги последва с мерцедеса си. Но сега внезапно промени решението си. Мел можеше да се събуди по пътя и да изпадне в паника — в плен на болката, загубила ориентация от травмата на главата и особено като види, че е сред непознати. Трябваше да й спести поне тези емоции.

— Да, идвам — качи се той. — Всъщност не я познавам добре и се опасявам, че няма да ви бъда много полезен.

 

 

В Градската болница на Тампа часовникът отброи поредния час. Джо крачеше напред-назад в невзрачната чакалня на спешното отделение. Не бе успял да научи почти нищо определено за състоянието на Мел. По последни данни все още й поставяха диагноза. Около четиридесет минути след пристигането им, се появи една сестра и съобщи, че лекарят, поел нейния случай, е разпоредил да се направи скенер на мозъка. Все още била в безсъзнание.

Джо реши да се поразходи в коридора — разполагаше с много време и главата му гъмжеше от противоречиви въпроси. Видя телефонен автомат и навъртя в офиса. Поръча да му се обади една от дългогодишните служителки, която също бе присъствала на приема.

След няколко минути телефонът иззвъня. Беше главната счетоводителка. Тя бе поразпитала няколко свидетели на неприятния инцидент и му разказа, че някакъв пияница налетял на Мел. При опита си да го отблъсне, тя се озовала на самия край на кея, загубила равновесие и паднала в моторната лодка. Обърканите собственици, обзети от чувство за вина, по-късно си признали, че оставили мотора включен.

Джо тъкмо се отправяше обратно към чакалнята, когато се сети, че трябва да уведоми близките на Мел. Спомни си за сака й — може би вътре бе дамската й чанта, тъй като не бе забелязал да носи нещо в ръце. Налагаше се да потърси тефтерчето й с телефонни номера, но и личното й досие в офиса също би трябвало да съдържа подобна информация. Отново набра телефона на счетоводителката. Ще бъде ли така любезна да потърси сака в яхтата и заедно с данните от досието да го донесе в болницата?

„По дяволите, всичко тръгна наопаки! — отпусна се Джо на един от пластмасовите столове в чакалнята и след миг отново скочи на крака. — Мелисанд Тейлър щеше да си бъде жива и здрава, ако бях при нея!“ Искаше му се да извие врата на пияницата, който й бе досаждал! И на нехайните собственици на лодката! Да не говорим за бояджията, който се бе сбил с един от електротехниците на новия строеж — факт, принудил главния инженер да се консултира с Джо относно уволнението му.

Вицепрезидентът сигурно вече летеше към Маями, където трябваше да произнесе реч. Ако не беше това нещастно стечение на обстоятелствата, двамата с Мелисанд Тейлър щяха да са на борда на новата му яхта, поели курс на юг, към Мексиканския залив. Отляво ги очакваше ниския, обрасъл с палми бряг, а отдясно — слънцето, изтъняващо в нажежен меден диск, докато бавно се гмуркаше във водата.

По време на търга се почувства ужасно неудобно, когато Кери Лебъф подтикваше аудиторията с разни романтични подмятания — как ръката му ще обгръща раменете на спечелилата щастливка и т.н. Намекът бе, че се очакват дори още по-големи изненади. Оттогава, като смяташе, че компаньонката му ще бъде доста приятната четиридесетгодишна дама, подписала чека, той отдели не малко време, за да обмисли подходящото си държание — нещо средно между интимност и приятелство. Не можеше да симулира първото, нито да спи с жена, само защото имаше подходящ случай. Въпреки че бе симпатична, приятелката на Мел — Джанет, не запали у него никакви искри.

Намеренията му претърпяха драматична промяна, когато от лимузината се подаде Мел. Желанието му да запази емоционалната си независимост — да поддържа известно разстояние заради изкуствено създадената ситуация — се стопи като буца лед под слънцето на Флорида. Без съмнение, защото вече бе обмислял как да я покани на среща! С търг или без търг, Джо бе решил да се обади на Мел, веднага щом се върне от Италия след десетина дни.

Сега Мел бе ранена. Той нямаше представа колко е сериозно, нито какви бяха неговите шансове в бъдеще. Нищо чудно, когато се изправи на крака, Мел да бъде толкова разгневена загдето я бе изоставил сред тълпата непознати, че да не иска изобщо да го погледне!

Керъл Кинли, счетоводителката на Джо, пристигна със сака, личната чанта и ксерокопие от досието на Мел, точно когато лекарят го повика. Според скенера мозъчното сътресение не бе тежко. Изкълченото й ляво коляно бе успешно наместено. Имаше и пукнатина на капачката. Бяха й направили специална гипсова шина, която можеше да се сваля при къпане. Трябваше да я носи, докато оттокът спадне и ставата възвърне нормалното си състояние — най-малко две-три седмици. Поръчани бяха и патерици.

— Дойде ли в съзнание? — попита Джо, като се надяваше да поговори с Мел.

— Все още не — поклати глава докторът. — Има травма на главата — отпред вдясно. Относително лека, като се има предвид инцидента, но все пак травма. Ще се събуди след няколко часа — вероятно със страхотно главоболие. — След кратка пауза, през която даде указания на един лаборант, притиснатият от ангажименти лекар добави, че Мел е преместена в стая на горния етаж. — Вие приятел ли сте й? Или роднина?

Джо поклати глава.

— Всъщност не я познавам много добре.

— Трябва да се обадите на близките й.

— Да, мислих по този въпрос. Ще направя каквото мога.

Джо намери телефоните на родителите й и на Джанет Рис в малката спретната чанта. Успя да се свърже с Джанет и й обясни всичко. Тя остана поразена. Заразпитва разтревожено за състоянието на Мел и при всяка подробност ахкаше съкрушено. Накрая каза, че веднага тръгва за болницата.

Джо изпита известно облекчение и отново набра номера на родителите й. Очевидно бяха решили да прекарат вечерта навън. С личните вещи на Мел в ръка, той купи три дузини прекрасни червени рози и се отправи към асансьора.

Неподвижна и бледа в болничното легло, Мел изглеждаше доста по-млада и беззащитна, отколкото при пристигането си на приема в „Колумбия“ преди няколко часа. „Като наранено дете“ — помисли си Джо. Тъмните сенки под очите и огромната, вероятно доста болезнена буца на челото накараха сърцето му да се присвие от мъка.

Докато я наблюдаваше, една сестра влезе да й измери пулса. Забеляза розите на Джо и донесе ваза. След това прибра личните вещи на Мел в гардероба и отнесе чековата й книжка в сейфа на болницата. Когато излезе, Джо придърпа един стол и седна до леглото. Дишането й бе леко и равномерно — като че ли спеше. В болничната нощница, без никакъв грим и въпреки подутините и синините, Мел бе много хубава. Излъчваше някаква вътрешна сила.

„Съжалявам, че плановете ни така се объркаха! — обърна се той към нея безмълвно. — Много, много съжалявам, че пострада така тежко! С нетърпение очаквах да се запознаем — по-силно, отколкото би могла да предположиш. Да покорим заедно морската шир! Да се разхождаме под луната по пустия нощен плаж и да се вслушваме в плясъка на вълните…“

Може би, когато се възстанови, всичко това ще бъде осъществимо. Дължеше й този уикенд, не — самият той искаше да го прекарат заедно! По време на танца изживя нещо необикновено — ръцете му така естествено я държаха в прегръдка, като че ли винаги бяха копнели само за нея!

„Не трябва да стоя тук и да се възползвам от безпомощното ти състояние — помисли Джо. — Все още сме почти непознати. Може би не искаш чужди хора да те виждат така!“ Но не можеше да си тръгне и да я остави — поне докато не пристигне приятелката й.

Когато след малко Джанет се появи — с ужасно разстроена физиономия — телефонният приемник избръмча.

— Все още ли е в безсъзнание? — попита жената, платила за уикенда, като тревожно се вглеждаше в Мел. После погледът й се плъзна върху лицето на Джо.

— Докторът каза, че го очаква, но според него тя е извън опасност. Ще ме извините ли за миг да телефонирам в офиса?

Отново го търсеше главният инженер. Бояджията се бил върнал, пиян до козирката, и се разразила истинска буря. Джо трябвало да отиде на място и да види щетите.

— Ужасно съжалявам — обърна се той към Джанет, — но имам служебни неприятности и трябва да тръгвам! Когато госпожица Тейлър се събуди, моля ви, предайте й, че ми е много тежко, дето страда! Попитайте я дали мога да й помогна с нещо. Ще се обадя по-късно вечерта да видя как е.

 

 

Болничната стая на Мел бе съвсем слабо осветена от лампата в коридора, когато малко след четири часа сутринта тя отвори очи. Премига един-два пъти, без да помръдне. „Къде се намирам? — учуди се тя, като долови далечния разговор и шума от гумените чехли по коридора. — Това не е моето легло! Нито моят апартамент! Не познавам това място!“

Левият й крак бе привързан към нещо твърдо, което не му позволяваше да се движи. Опита се да го повдигне, но установи, че и най-слабото движение предизвиква страхотна болка. Главата й също щеше да се пръсне. Всъщност цялото й тяло пулсираше от болка и й се струваше, че ако се раздвижи по-рязко, ще се разпадне на хиляди парчета.

Като че ли се бе блъснала в нещо неподвижно.

„Моторната лодка — спомни си Мел. — Но тя се движеше…“

— О, господи! — изстена тя на глас, като си припомни.

— Мел? Каза ли нещо? — Джанет се изправи от стола, където дремеше, и се приближи до леглото.

— Къде сме? — попита Мел. — Как… се озова тук?

— В болницата сме, мила. Джо Кербоун ме извика. Не можахме обаче да се свържем с родителите ти.

„Защото са на ежегодното си пътешествие в търсене на по-хладен климат“, понечи да каже Мел, но не намери сили. Вместо това само промълви:

— Той… тук ли е?

— Кой? Джо Кербоун ли?

— Да.

— Не, тръгна си, щом пристигнах! — поклати глава Джанет.

„Най-добрият начин за излизане от тази тъпа ситуация — помисли си Мел. — Един «уикенд на мечтите», няма що! Вероятно ме смята за голяма смотанячка!“ И все пак, освен че се бе възкачила на необичайните седемсантиметрови токчета и бе допуснала пияницата да й досажда, останалото не бе по нейна вина.

— Кажи ми нещо — помоли я Джанет. — Как се чувстваш?

— Смазана. Мислиш ли, че ще се оправя?

— Разбира се, че ще се оправиш! Имаш мозъчно сътресение — това е всичко. И изкълчено коляно заедно с пукнатина на капачката. Като се съди по щетите, нанесени на лодките, отървала си се много леко. Сега, след като се събуди, всичко ще се оправи.

— Какво каза… лодките ли? Лодката, в която паднах, не се ли блъсна в пристана?

— Не.

— А в какво?

— В яхтата на Джо Кербоун. — На Мел й се прииска да се обърне и умре. „Никога няма да мога да го погледна в очите“, помисли тя. — На твое място не бих се притеснявала! — добави Джанет с очевидното желание да я успокои. — Невъзможно е да няма застраховка. Освен това вината на собствениците на моторната лодка е несъмнена!

Мел се бе озовала в една изключително неприятна ситуация. Очевидно, когато се изправеше на крака, трябваше да си търси нова допълнителна работа! Междувременно колежките щяха да довършат сделките й срещу част от хонорара. Е, налагаше се да поотложи с няколко месеца първата вноска за мечтаното луксозно бунгало! Тя уморено притвори очи.

— Мразя болниците! Ще се измъкна веднага щом успея да се придвижа!

 

 

Когато Мел се събуди, Джо вече спеше четиридесет и пет минути. Прекарал бе една кошмарна вечер. Освен тревогите около Мел и разочарованието от проваления им уикенд, работите на новия строеж вървяха зле. Наложи се да подаде оплакване в полицията.

Като се прибра в луксозния си апартамент на последния етаж в сградата на Харбър Айлънд, където се помещаваха офисите и търговските кантори на фирмата, той се мушна в шорти и тениска, пусна климатика и си отвори бира. Следващата задача бе да се обади в болницата.

Според хладния безличен глас състоянието на Мел било добро. Тъкмо затвори и се разнесе ново бръмчене. Какво ли става пак?

Този път се обаждаше по-голямата му сестра, наскоро разведена, с двама синове.

— Слава богу, че успях да те намеря! — възкликна тя. — Преди половин час открих Томи да пуши трева в стаята си! Трябва му мъжко присъствие, а знаеш какъв е баща му! Ще дойдеш ли да си поговорите?

Джо бе опора в семейството — не можеше да откаже. Когато отново се прибра у дома след изнесената лекция, усети, че не може да се отпусне. Изгледа късното шоу, претършува почти празния хладилник и препрочете част от любимо криминале, а мислите му непрестанно се връщаха към Мел и съсипания им уикенд. Доскоро ергенската самостоятелност му доставяше неимоверно удоволствие, но той се нуждаеше и от ласки.

На сутринта се събуди на канапето с очила за четене, кацнали на носа. Слънцето бе заляло стаята, омаловажавайки скромния принос на нощната лампа. Първата му мисъл бе за Мел и той мигновено се обади в болницата. Непознат глас му съобщи, че е вече по-добре. Посещенията започваха в един следобед.

Окрилен, Джо взе душ, избръсна се, прочете сутрешния вестник и хапна две понички. Тъй като вече й бе занесъл цветя, реши да купи кутия бонбони. За нещастие, налагаше се да отпътува за Италия в понеделник. Е, ако все пак Мел не се чувстваше ужасно зле, може би имаше нужда от малко компания…

За негова голяма изненада, когато подмина сестринската стая, първото нещо, което забеляза, бяха неговите рози — украсили един шкаф в същата ваза, която му бе донесла сестрата. Защо ли — да не би Мел да е алергична?

Забърза към края на коридора и надникна в стаята й. Беше празна, с идеално изпънато легло. В друга стая ли беше? Или бе в реанимацията? Докторът не би могъл да я изпише!

— Какво стана с госпожица Тейлър? — обърна се Джо запъхтян към секретарката в сестринската стая.

— Мисля, че тази сутрин, въпреки възраженията на лекаря, се подписа и напусна — измърмори тя след кратка пауза, без да престава да рови из картоните. — Една приятелка я закара у дома. Не… Не е оставила бележка.