Сюзън Кери
Парна баня (2)

Втора глава

Джо проследи Мел, която забързано излезе навън в задушната юнска нощ, докато жената, платила баснословна сума за един уикенд с него, чакаше търпеливо на опашка, за да предаде чека си. Походката на Мел му харесваше.

„Абсолютна разминавка! — помисли си Джо. — Бих могъл да се закълна, че са заедно.“ Надяваше се да размени по някоя дума и с двете. Ех, веднъж да отхвърли ангажимента с този 4-ти юли и кратката презокеанска командировка, щеше да слезе да се поразходи из канторите на отдел „Почивки“ и да опипа почвата! Държеше на принципа си да не се среща със свои служителки, но… Е, ще направи изключение заради русокосата хубавица! Ако има шанс, ще я покани на вечеря или на кафе!

— Искате да кажете, че не възнамерявате да отидете на срещата лично, така ли? — недоумяваше Дона Песи. — Похарчихте две и петстотин, за да я преотстъпите на друг?

— Точно така! — С царствен замах Джанет написа името и телефона на Мел на формуляра. — Ще кажете ли на господин Кербоун…

— Но защо не го сторите сама?

В този миг Джо се изкачи на подиума, подредил старателно Мел в подсъзнателната си картотека — за по-добри времена. С леко превзета, но чаровна усмивка той дръпна формуляра от ръката на Джанет и прочете на глас:

— Мелисанд Тейлър, приятно ми е да се запознаем! — Подаде й мило ръка, без да осъзнава пълната си заблуда. Все пак името му напомни нещо. Но какво? — Излезе ви доста солено! Това обаче не ми пречи да очаквам срещата ни с нетърпение! Искате ли да спрем някъде на чашка и да обсъдим подробностите?

Джанет се поколеба, но реши да не му казва направо.

— Ще ми бъде много приятно, но живея от другата страна на залива — в Сейнт Питърсбърг — и една приятелка ме докара. Сигурно се е изнервила на паркинга. Имате ли нещо против да ми се обадите по телефона?

В кафявите му очи заблестяха доволни искрици. „Залагам десет към едно, че въпросната приятелка е моята руса хубавица!“ От друга страна спокойното уравновесено държане на застаряващата дама го успокояваше, че не таи никакви задни мисли. Всичко бе само на шега! Очевидно, можеше да си го позволи! Е, ако шестото чувство не го лъжеше, значи би могъл да й зададе някои въпроси…

— Не, разбира се, че не! С удоволствие!

 

 

Половин час по-късно Мел ококори очи над ръба на повдигнатата чаша бира. Настанени в един ресторант на Четвърта северна улица в Сейнт Питърсбърг, двете с Джанет очакваха пристигането на своите мексикански специалитети.

— Какво си направила? — слиса се тя.

— Много добре чу! — Джанет дори не трепна. — Дадох на Джо Кербоун името и телефонния ти номер. Всъщност той помисли, че това съм аз! Ще ти се обади утре в службата за уточняване на детайлите.

Мел бе зашеметена. Манипулираха я против волята й! Засегна я и фактът, че Джо Кербоун не помнеше името й, въпреки че се бяха запознали при постъпването й на работа. Очевидно не бе оставила незабравими впечатления!

— Е, можеш да му звъннеш рано сутринта и да го просветлиш! — отсече Мел. — Няма да отида! Край, окончателно е!

— Мислех, че ти е омръзнало да бъдеш сама. Че искаш да създадеш дом…

— Не и с такъв като Джо Кербоун!

— Но какво ти е направил човекът?

Мел прехапа устни.

— Първо, много е превзет. Вечен ласкател и сваляч, ако може да се вярва на клюките в службата. Освен това чу какво каза Кери — дори не е завършил гимназия! Обикновено си падам по умни, образовани мъже. По-добре да си избера от обявите!

— Нали така се запозна с Дъг?

Мел леко се изчерви. Не можеше да отрече истината. Оттогава не бе поглеждала обявите. Напоследък следеше с интерес само хороскопа си. Джанет реши да използва този миг на слабост за стратегическа атака.

— Виж какво — започна тя откровено, — ти си най-добрата ми приятелка. Бих направила всичко, за да те видя щастлива! Но никога няма да успееш, ако не изпробваш късмета, който направо ти се изпречва на пътя! Знаеш ли старата поговорка: „Да изпуснеш питомното и да гониш дивото“? Уикендът с Джо Кербоун е като цяло опитомено стадо!

За да не я обиди, Мел се престори на объркана:

— Джан, зная, че си права! Наистина съм ти много задължена за усилията. Толкова си щедра! Това, че не искам да отида…

— За бога, тези няколко дни на Кептива не са доживотна каторга! Не може да не ти е писнало да си седиш у дома и да дремеш пред повторенията по телевизията! Колкото и да ти се иска, господин Съвършенство няма да ти падне от небето!

— Кой знае! — На бузите й грейнаха две трапчинки.

— Е, освен ако не е коминочистач! Джо Кербоун…

— … Това е моят шеф! Както ти споменах…

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на келнера с димящ поднос в ръце. Когато отново останаха сами, Джанет се облегна назад. Изключително тактичен пълководец, кален в обуздаване на седмокласниците в часовете по математика, тя очевидно прецени, че е необходимо да смекчи тона.

— Какво ще кажеш да сключим примирие и да унищожим тези диетични вкуснотии, докато са топли? — предложи тя мило. — Единственото, за което те моля, е да размислиш над предложението ми! През последните години късметът ти с мъжете не е особено завиден! Искам поне веднъж да получиш възможно най-доброто!

 

 

Въпреки че бе твърдо решена да не се оплете в мрежата от планове на Джанет, Мел не можеше да се освободи от мисълта за Джо Кербоун. Докато мачкаше възглавницата, за да се намести по-удобно в леглото, и слушаше монотонното бръмчене на климатичната инсталация, съзнанието й бе обсаждано от най-чудновати образи. Виждаше се на яхтата на Джо, вятърът се рееше в косите й, а ръката му грижовно прислоняваше раменете й — точно според описанието на Кери Лебъф.

В тази неуловима, безплътна картина, която все пак Мел не бе способна да изтрие, тъмните му очи бляскаха, мамещи и страстни. По дяволите, та той бе една неоткрита филмова звезда — герой от сладникавата „Лодка на бляновете“! Най-после, изнервена от безсънието и от дебнещия я след по-малко от осем часа работен ден, тя отиде в кухнята за чаша мляко и пусна една плоча с нежна мелодия.

На следната утрин, докато паркираше в служебния гараж зад дебелата маса от бетон и стъкло, подслонила „Ричи & Кербоун“ на Харбър Айлънд, Мел установи, че, противно на очакванията, колебанията й не са намалели ни най-малко. „Прецени нещата така! — подхвърли авантюристът в нея. — Имаш три варианта. Можеш да прекараш 4-ти юли на барбекю с родителите си в двора им в Гейнсвил. Или сама вкъщи, освен ако Дъг не цъфне в последния миг, за да поплаче на рамото ти. Или да разтягаш локуми с Джо Кербоун.“

Ако се погледне от тази страна…

Приклещена между очаквания разговор с Джо и окончателното си решение относно подаръка на Джанет, Мел се залиса, претрупана от работа. Така че, когато малко преди обяд телефонът й кратко иззвъня, тя неусетно бе успяла да изтласка целия „Уикенд на мечтите“ нейде на заден план.

— Уреждане на почивки — издекламира тя разсеяно. — Приятно ми е, Мел Тейлър.

В личния си офис, долепен до апартамента му на последния етаж в същата сграда, Джо сбърчи чело. Дамата с посивялата коса, спечелила го на търга, също ли работеше за него? Или за някой конкурент? Беше набрал самостоятелен номер, а не вътрешен, според написаното от нея във формуляра. Наистина, към същата централа. Както и да е, но тази сутрин гласът й звучеше съвсем различно.

— Джо Кербоун е — спазвам си обещанието! — каза той. — Как сте днес?

Гласът му бе дълбок и приятен — като коприна. Нетърпението, с което отклоняваше затрогващия жест на Джанет, започна да притихва.

— Да, досетих се — рече Мел.

Къде бе спокойното невъзмутимо поведение от снощи, учуди се Джо. Може би вече съжаляваше за пропилените пари? В такъв случай не можеше да й се сърди. За нещастие бе прекалено късно да си променя мнението! Ремонтът на болницата не можеше да продължи, без тези средства. Несъмнено чекът й бе вече депозиран в банката.

— Благодаря ви още веднъж, че заложихте на мен — продължи Джо с надежда, че дамата няма да се почувства измамена, като чуе продължението. — Не обичам да подхвърлям разни клопки, но тази сутрин секретарката ми напомни, че вицепрезидентът възнамерява да се отбие в Тампа в петък следобед на 2-ри юли. Ако си спомняте, точно тогава трябваше да потеглим за Кептива. Оказа се, че съм дублирал срещите си! Всъщност, кметът ще дава прием и коктейл в негова чест тук, на Харбър Айлънд — на един хвърлей от офиса ми. Съгласих се да му помогна с организацията.

Мел изпита усещането, че си е глътнала езика.

— Искате да кажете… вицепрезидентът на Съединените щати? — едва успя да попита тя.

— Точно така.

Като си помисли, че почти се бе навила да замине с него! По-малко от двадесет и четири часа след търга той се опитваше да се измъкне от поетия ангажимент! Или в най-добрия случай — да го отложи за неопределено време. Въпреки че тя самата не одобряваше този „ергенски търг“ като средство за запознанство, спечелилите все пак имаха право да получат нещо срещу парите си!

— Е, след като ви се налага, значи нямаме друг избор — подчерта тя пренебрежително, но разочарованието издайнически се прокрадваше в гласа й. — Естествено, Джанет… Аз очаквам пълна парична компенсация!

— Не ме разбрахте правилно! — Коя, по дяволите, беше Джанет? — Бих искал да ви поканя да ме придружите на приема! — Ах, тези продрани, кадифени нотки, на които беше толкова трудно да се устои! — Пред „Колумбия“, на пристана, има стълбове за акостиране. — Ставаше въпрос за крайбрежния ресторант, където обикновено предлагаха ордьоври и напитки. — Предполагам, че ще бъде около тридесет градуса на сянка. Но ако не ни изненада някоя следобедна буря, ще организираме празненството на открито — на стълбите с изглед към реката и Конгресния център. Яхтата ми ще ни чака на пристана. В най-лошия случай ще загубим няколко часа. — Тъкмо свикна с мисълта, че всичко се проваля — и ето, нова промяна! Обзе я силно колебание. Но въпреки съветите на здравия разум и доскорошните бурни протести, изкушението да се съгласи загложди душата й. — Според мен има само един проблем — продължи Джо в отговор на мълчанието й. — Тъй като съм един от домакините, трябва да посрещна вицепрезидента на летището. Няма да мога да ви доведа лично. Нали няма да ви бъде много неприятно, ако изпратя шофьор с кола да ви вземе?

Когато след около минута затвори телефона, Мел бе зашеметена от неочаквания развой на събитията. Като че ли не тя, а някой друг бе казал, че предложението е чудесно и бе дал адреса й. Нима всичко това бе истина — да се съгласи да прекара един романтичен уикенд с нищо неподозиращия си шеф?!

Съвсем скоро обаче, всичко ще му се изясни! Ами ако не оправдае очакванията му? Изпълниха я съмнения. Ако после разбере, че се е пукнал от скука, докато са били заедно? Е, в такъв случай не би имала друг избор, освен да напусне!

 

 

Джанет заяви, че е във възторг от новината, и положи неимоверни усилия, за да я насърчи и убеди да си купи нови дрехи. Мел не бе склонна да харчи пари, тъй като спестяваше за първа вноска за едно прекрасно бунгало в Индиана Рокс Бийч. Но най-после се остави приятелката й да я уговори за няколко разточителни покупки. В противен случай усещаше, че Джанет сама ще плати. И без това бе направила прекалено много за нея.

Но когато изпробва тоалетите пред огледалото в спалнята, Мел не съжали за безумните си разходи. Беше страхотно парче — в новите жълти бански бикини и плажната рокля на бяло и червено райе, с кръстосани презрамки на голия гръб и дълга до средата на бедрото пола.

Дните се изтърколиха неусетно и петък, 2-ри юли, дойде. Прогнозата за деня бе „плачевна“. Получила разрешение от прекия си шеф, тя напусна работа по-рано с определено усещане за лекота и замайване в главата. Изкъпа се, преоблече се и си приготви багажа. С наближаването на уговорения за срещата час, нервността й нарастваше в геометрична прогресия. „Не трябваше да се съгласявам! — отекваше в съзнанието й. — Това не е в моя стил. Защо да не му звънна и да му кажа, че е станала грешка…“

В този миг стенният часовник удари точен час и на вратата се позвъни. Беше наетият шофьор.

Униформеният мъж на средна възраст я съпроводи до колата и почтително отвори задната врата. Одобрителните му погледи я насърчиха. Самочувствието й се повиши и от прическата — възможно най-добрата, а също така и от седемсантиметровите токчета — напълно необичайни за нея. Не беше от жените, които изтъкваха преимуществата си, но знаеше, че краката й са доста над средното ниво. Кокетните вечерни обувки, които идеално подхождаха на роклята, й стояха много елегантно.

Докато перлената лимузина умело се промъкваше през трафика и се носеше по моста, разсякъл искрящата синева на залива, Мел се предаде на склонността си към фантазии. За Джо Кербоун — нашепваше й магьосникът мечтател, уикендът не бе само едно досадно задължение — той лудо ще се влюби в нея! Ако след този уикенд Мел откаже да се среща с него, сърцето му ще бъде разбито…

Господи, естествено, че не се уповаваше на тези глупости! Красив и богат, мъж като Джо Кербоун можеше да си избере най-блестящата от всички жени! Криволичеха между небостъргачите на Тампа и вече пристигаха — ето, подминаха мостчето, което Мел пресичаше всяка сутрин през лятото, когато отиваше на работа пеша. Стомахът й болезнено се присви. Дано не излагаше душата си на риска да бъде уязвена!

Заради визитата на вицепрезидента мерките за сигурност бяха повишени. Точно след мостчето ги спря един полицай и поиска поканата й. После я изгледа и ги пропусна. През прозореца Мел видя, че приемът е в разгара си.

На широките терасирани бетонни площадки, които водеха от нароените на острова магазини и ресторанти към реката, мъже в леки вечерни костюми и жени в ярки официални тоалети, разкриващи равномерния загар на раменете им, се смееха и приказваха с чаши в ръка. Няколко двойки танцуваха под нежните трели на изискана музика — оркестърът свиреше с гръб към водата. Под огромната, раирана в бяло и червено тента, опъната от входа на „Колумбия“, бяха бюфетът и външният бар. Около дузина яхти и множество малки лодки бяха вързани към пилоните на пристана.

Като призрак, гмурнал се в шумотевицата на празненството, лимузината безшумно спря. Ами сега? Шофьорът излезе и докато заобиколи, за да й отвори вратата, увереността на Мел се изпари. Трябваше ли да си грабне багажа и да потъне в тази тълпа непознати, търсейки кавалера си?

Тъкмо направи три крачки, и пред нея изникна Джо Кербоун.

— Вие? — възкликна той, като пое пътната чанта от ръката й. Дрезгавият му покоряващ глас потрепваше от изненада и задоволство. — Не мога да повярвам на очите си! Какво правите тук? Мислех, че…

Мел не очакваше, че може да изглежда толкова привлекателен и елегантен. След свежия въздух от климатика в колата, горещината и влагата на късния следобед направо я смазваха. Но Джо като че ли не ги усещаше. Изглеждаше хладен и недосегаем — с елегантна папионка и безупречно официално сако. От очите му струеше искрена радост. Но сексуалното му излъчване… о, той бе огън и плам! Мъж и половина — като Шон Конъри в „Мълнията“.

Въпреки лошите си предчувствия, айсбергът на непреклонността й започна да се топи. „Е, добре — отстъпи тя на сантиметър, — физически ме привлича, но това не означава…“

— Този уикенд ми е подарък от една приятелка — обясни Мел, като усещаше как отмалява в нетърпимата жега. Дано само не започне да се поти! — Тя заложи на вас! Аз… почти й отказах.

Джо не вярваше на съвпаденията в живота. Съществуваше единствено голямата съдба. Този следобед тя му бе позволила да надникне зад тайнствената завеса. Да прекара уикенда с русокосата миньонка, на която се чудеше как да предложи среща, бе истинско чудо!

— Щастлив съм, че все пак не сте отказали! — прошепна той тайнствено, като че ли влагаше във всяка дума някакъв особен смисъл.

И като премести сака, за да не му пречи, той повдигна ръката й и я докосна с устни. Очите й се разшириха и Мел се вцепени. Топлият му дъх, ефирният, неуловим полъх на този неочакван допир, я омагьосаха.

„О, нима е възможно? — помисли си Джо, притаил дъх, докато пръстите на Мел се изплъзваха от хватката му. — С какво разполагаме тук? Нима е от онези чаровници, които подхранват мъжките мечти за рая?“

При запознанството им, а също и на търга миналата седмица, я бе поставил в категорията на привлекателните, сексапилни, но принципни жени — онези малко старомодни момичета, които ти се иска да прегръщаш и целуваш, без да изпитваш неудобство да ги представиш на майка си. Изобщо не очакваше да бъде поразен от тези прогарящи, високоволтови искри! Или да попадне в клопката на зелените очи, които не потрепнаха, докато безпомощно се оглеждаха в неговите.

Всъщност, беше доста резервирана. Дори малко срамежлива — хващаше се на бас!

— Работите за „Ричи & Кербоун“, нали? — попита той. — Спомням си, че сме се срещали. Името ви Мелисанд Тейлър ли е? Или ви бъркам с дамата от търга?

Като че ли не обръщаше внимание на това, че му е подчинена. Нито пък, че не бе дамата, която очакваше да се появи.

— Всъщност това е моето име — потвърди Мел. — Приятелката ми Джанет Рис, която участва в търга, ви го е дала вместо нейното — вероятно, за да приема плана й. Приятелите ме наричат Мел. А по втория въпрос — да, работя на час в отдел „Почивки“ — вечер, през уикендите и лятото. През другото време преподавам.

Имаше право фино носле, осеяно с лунички. Дълги мигли. Страхотна фигура. Излъчваше естествена невинност.

— Искам да ми разкажеш за преподавателската си кариера, Мел. И всичко друго, което би желала да споделиш. За щастие разполагаме с цял уикенд, за да се опознаем. Какво ще кажеш да оставим сака ти на яхтата и да си вземем нещо за пиене? Или да потанцуваме? Естествено, искам да те представя и на вицепрезидента. Той е сред онази купчина хора там — може би под не по-малко от десетина тела.

— Както кажете — съгласи се тя, като въпреки волята си потъваше в някакво еуфорично състояние. — Вие сте импресариото…

— Наричай ме Джо. Хайде, да вървим! — И като плъзна покровителствено ръка около кръста й, той я поведе надолу по стълбите.

Яхтата „Соренто“ бе просторна и елегантна. Тя остана на пристана, а той отнесе багажа й в луксозната кабина, притегна въжето и подскочи до нея — гъвкав, самоуверен, внушаващ доверие.

— Какво да бъде? — подхвърли весело той, като повдигна брадичката й. — Студено питие или танц?

Той нахлуваше в неприкосновената й лична територия — бомбардираше я с ухание, звук и фантазии — едно емоционално свръхнатоварване, срещу което тя не се противеше. Усещаше съвсем осезателно изопнатите възли на мускулите му, смеещите се кафяви очи. Тръпчивото ухание на одеколона му. Типично италианския начин, по който използваше ръцете си. Досега го познаваше само от разстояние. Но сега, като я приковаваше с цялата си мъжка мощ, той събуди у нея такава могъща първична възбуда, че тя едва намери сили да й устои.

— И двете — реши тя, като запокити предпазливостта зад борда. — В обратен ред, ако искаш.

— Това е и моето предпочитание!

Мел помисли, че ще я заведе в онзи край на площадката, където вече се въртяха няколко двойки: Нищо подобно. Той мигновено я прегърна и плавно я понесе в ритъма на музиката. Притисна я до себе си нежно, почти неуловимо и грижовно положи дясната й ръка на гърдите си — жест, вероятно усъвършенстван дълги години.

Около тях хората бъбреха и отпиваха от коктейлите си. Някои се отдръпнаха, като се усмихваха снизходително, и преди Мел да осъзнае какво става, двамата се озоваха в центъра на малък кръг. За нейно най-голямо изумление, Джо се усмихна и благодари с кимване на публиката. Лицата около тях още повече грейнаха. Тъй като никога не бе имала ексхибиционистични наклонности, Мел се сгуши още по-дълбоко в рамото му — в търсене на убежище, реши тя. Джо отвърна с доволно измъркване и долепи буза до косата й.

Мел не би могла да определи колко време продължи техният танц — обсадени от равномерното жужене на партито, със силуети, гравирани върху пиринченото небе, на фона на разстлания зад тях град. Може би само няколко минути. Част от нея копнееше той никога да не свършва. Ужасно налудничаво! Илюзия, която би я довела до пълен крах. Но, докато увлечени под звуците на музиката, те се носеха като едно тяло, Мел изпита странното усещане, че мястото й е тъкмо тук!

Когато свършиха мелодията, музикантите решиха да си починат. Някой включи на запис с по-бързо темпо. Ненадейно се разнесе тихо, но настойчиво бръмчене, което грубо наруши призрачната хармония.

— По дяволите! — измърмори Джо, бръкна в джоба на сакото си, извади досадното устройство и натисна един бутон. „Обади се на 555-3496“, съобщиха от офиса. Радиотелефонът на главния строителен инженер. Съвестен служител, при това добре запознат с ангажиментите на Джо не само за вечерта, но и за уикенда, той не би го безпокоил, освен ако ситуацията не бе екстрена. Дано само някой не бе пострадал! — Ще вляза вътре и ще позвъня! — В гласа му трептеше съжаление. Пусна приемника обратно в джоба и бавно плъзна ръка, преплитайки пръсти с Мел. — Мога ли преди това да ти донеса нещо от бара?

— Доста съм жадна — призна тя, все още не на себе си.

Той я съпроводи до тентата и й поръча джин с тоник и резенче лимон. След което й го поднесе и леко я стисна:

— Няма да се бавя — обеща той. — Не се превръщай в тиквичка!

След миг високата му фигура изчезна зад плъзгащата се стъклена врата на „Колумбия“. Мел обходи с поглед гостите — напълно непознати. За нещастие един около петдесетгодишен, силно загорял от слънцето и с доста замъглен поглед господин бе твърдо решен да се запознае с нея.

— Не сме ли се срещали преди? — изломоти той доста несвързано, преди Мел да успее да се отскубне на безопасно разстояние. — В бара на Малио, а?

— Съжалявам, грешите!

Мел му обърна гръб и като стъпваше внимателно, за да не разплиска питието, пое надолу по стълбите. Ще чака Джо до яхтата. Честно казано, нуждаеше се от тези няколко минути самота. Въпреки жегата, мисълта, че съвсем скоро след отпътуването на вицепрезидента ще потеглят за Кептива — сами на „Соренто“ — я караше да настръхва. Джо Кербоун може и да не бе много образован, размишляваше тя, като с наслада посрещаше бриза, който рошеше косите и разхлаждаше лицето й. Може и да е сваляч, както му се носи славата. Но не е възможно да му се отрече, че има безупречни маниери. Никой от познатите й не би могъл да го конкурира в тази област!

Няколко минути отлетяха, но той все още не се появяваше. Дали не му се бе случило нещо? Една малка моторна лодка, боядисана в крещящо оранжево, акостираше до „Соренто“. „Може би трябва да вляза в бара… да видя какво го задържа?“

Обитателите на лодката ловко се изкачиха на кея, като оставиха мотора да работи.

— Сетих се! — измуча петдесетгодишният пияница зад рамото й. — Беше в „Мариот“!

„О, не! — замоли се Мел. — Не отново!“ Примигвайки от силния мирис на алкохол, струящ от дъха му, Мел отстъпи назад.

— Вече ви казах — подчерта тя, — че не се познаваме! Моля да ме извините…

Неканеният почитател очевидно нямаше намерение да се предава. Усещайки, че е доста нестабилен, той стопи разстоянието между тях и облегна дундестата си ръка на рамото й.

— Е-е, не е ли сега най-подходящият миг да се запознаем? — весело предложи той. — Казвам се Джордж Алардис. А ти?

За малко щеше да разплиска питието си върху роклята й!

Ужасена, Мел го отблъсна и отстъпи още назад.

— Ако не престанете да ми досаждате — предупреди го тя, — ще изкрещя!

В следващия миг изпълни заканата си. Едно от седемсантиметровите й токчета се закачи в ръба на бетонния кей. Пред очите й причерня — може би рязък скок на адреналина — тя загуби равновесие и политна назад в празното пространство. Пияницата се опита да я хване, но не успя.

„Няма да умра — крещеше нещо диво в нея, в очакване реката да я обгърне всеки миг. — Мога да плувам!“

Но вместо в реката, тя се приземи върху моторната лодка. Болка, остра като стрела, прониза главата и лявото й коляно. Един скоростен лост поддаде под тежестта на тялото й и превключи. Лодката се разтресе от резкия скок напред. Последва оглушителен трясък. Запокитена върху кормилото, Мел се свлече и загуби съзнание.