Карол Бък
Сензационна новина (3)

Трета глава

— Честно, Мич, не знаех, че съм го взела!

— Вярвам ти, Кристи.

— Искам да кажа… Изобщо нямах представа, че е в чантичката ми…

— Нека просто забравим за това.

Кристи въздъхна тежко, като си мислеше, че иска да направи точно това. Погледна към пръстите на лявата си ръка. Там нямаше халка…

Прониза я силна болка. „Не беше моя вината, че не се оженихме. Мич предложи да отложим сватбата“, помисли тя с горчивина.

Спомни си задръстването, в което бяха попаднали с Мич за повече от половин час. Улиците бяха пълни с хора, които бързаха да се приберат вкъщи. Шофьорът на колата зад тях започна да свири с клаксона. Кристи погледна към Мич, който бе вперил поглед напред. И на неговия пръст нямаше халка…

— Съжалявам за това, което се случи в офиса на Бърнсайд — въздъхна тя нежно.

— Така ли? — Той не отместваше поглед от пътя.

Тя премигна, изненадана от предизвикателния му тон.

— Разбира се, че съжалявам!

— Добре, Кристи.

— Но…

— Защо не се обадиш пак в телевизията?

Кристи се поколеба, но после реши, че това не е нито мястото, нито времето за разнищване на личния им проблем. Щяха да имат достатъчно възможности да го обсъдят по-късно. Тя се наведе напред и взе слушалката на телефона в колата на Мич.

Набра номера, но чу само пращене. Опита още два пъти.

— Няма шанс — каза тя и остави слушалката. После погледна към празното място, където би трябвало да има радио. За съжаление то бе дадено на поправка.

— По дяволите, бих искал да знам какво става! — измърмори Мич.

Кристи се опита да измисли нещо успокоително, но вместо това започна да си припомня какво й каза Мич след телефонния разговор с Гюс Мълрони, когато излизаха — неженени, естествено, от кабинета на съдията:

— Нали Гюс спомена нещо за хора, заседнали в асансьора? — попита нетърпеливо тя, когато двамата с Мич слизаха по аварийните стълби. Въпреки че бе чула само част от разговора, това й бе достатъчно да се разтревожи.

— Гюс каза, че два от асансьорите са заседнали между етажите.

— Има ли пострадали?

— Не мисля.

Поне това беше добра новина.

— Знаеш ли кой е заседнал?

— В единия асансьор са седем човека — четирима техници, Рик Бенет от специалния отдел, Джек и Пит от спортната редакция. В другия асансьор са Брент Харпър и Линда… Съвсем сами…

Линда трябваше да замества Кристи по време на отпуската й, а двамата с Брент бяха…

— Господи, кой води емисията в шест часа? — възкликна тя.

Предполагаше, че въпреки спирането на тока, „УИЗ“ ще излъчва някаква програма. Последва напрегнато мълчание.

— Може би Уоли… — предположи най-накрая Мич.

— Уоли?! Метеорологът?

— Или той, или Дилия.

— Но това е ужасно! — намръщи се Кристи.

Дилия Ренолдс беше най-новият член на информационния екип. Освен това беше приятелка на собственика на телевизионната станция. Русокоса и миловидна, бивша кралица на красотата, Дилия се оправяше чудесно със сладникави светски репортажи, но ако ставаше дума за новината на деня…

— И аз така си помислих — каза сухо Мич.

Стигнаха до сградата, в която бе разположена станцията. Мич паркира колата и слязоха от нея. Вечерният въздух беше влажен и горещ. Кристи се задъха, а Мич свали сакото си и го преметна през рамо.

— Можеше да бъде и по-зле — рече той, когато се запътиха към сградата.

— Имаш предвид избора между Уоли и Дилия ли?

— Не. Положението можеше да бъде по-лошо от девет човека, заседнали в два асансьора. Гюс каза, че третият асансьор тъкмо бил стигнал двайсет и четвъртия етаж, когато токът спрял. За щастие успели да отворят вратите.

— Кой е бил в него?

— Нашият любим режисьор Дейв Бомън, новият оператор на робокамерите — Скот, директорът на продукцията Уейн Джексън и гримьорката Сю Бий Хокинс.

Последното име накара Кристи да се закове на място.

— Сю Бий Хокинс ли? Мислех, че най-сетне е излязла в майчинство!

— Да, но новият гримьор постъпил снощи в болница. Затова е решила да се върне на работа за няколко дни.

— Господи, Мич, та тя всеки момент може да роди!

Звукът от клаксон върна Кристи към реалността. Тя се обърна към Мич и видя объркването, изписано на лицето му. Но в очите му имаше нещо мрачно и много по-обезпокоително…

Хвърли й поглед, който много приличаше на този, който й отправи при повторното си предложение за отлагане на сватбата…

— Поне Гюс знае, че ще отидем. — Гласът на Кристи обаче не звучеше особено успокоително.

 

 

— Господин Нелсън! Госпожице Кавано! Какво правите тук? — попита портиерът.

— Идваме на работа, Джо. Такова голямо събитие трябва да бъде отразено!

— Можете ли да ми кажете какво става?

— Вероятно ти знаеш повече от нас, особено ако слушаш радио.

Прошареният портиер остана разочарован.

— Опитах се да хвана някоя станция, но без особен успех. Единственото, което успях да чуя, е, че не само ние сме без електричество. Поне още седем-осем щата са в тъмнина. Някакъв научен експерт се опитваше да обясни всичко с разни слънчеви изригвания и петна. Тук обаче има нещо гнило! Както и да е, кметът обяви извънредно положение. Като че ли ще има някаква полза, ако политиците ни го кажат. Губернаторът също ще прави изявление. А може би после и президентът ще говори…

— Какво е положението в сградата? — попита Кристи.

— Има заседнали в асансьорите.

— Да, знам. Добре ли са?

— Предполагам. Освен това опитвам да се обадя на аварийната служба, но телефонът дава постоянно заето. Климатичната инсталация излезе от строя. Скоро ще бъде адски горещо, но поне няма да е съвсем тъмно.

Мич предположи, че генераторът за аварийни ситуации се е включил.

Работните помещения на студиото бяха на двайсет и четвъртия етаж! Двайсет и четири етажа по трийсетина стъпала!

— Бях забравил за стълбите — призна Мич.

— Аз също.

Кристи подръпна роклята си и той забеляза, че плътно е прилепнала по тялото й.

— Все пак по-добре стълби, отколкото тунел на метро като миналия път…

— Миналия път ли? Не знаех, че ви се е случвало и преди — учуди се Джо.

— В Ню Йорк през седемдесет и седма — отвърна Мич кратко, като не изпитваше желание Джо да продължи да го разпитва. Обзе го носталгия.

— Били сте в тунела на метрото? — полюбопитства обаче портиерът.

— Така се случи, че седяхме с Мич един до друг… — започна да обяснява Кристи. — Тогава още не се познавахме. Когато токът спря, се оказахме между две гари. Аз сграбчих ръката му и пет часа по-късно, когато дойдоха аварийните служби, аз все още я държах…

 

 

Някъде между седмия и осмия етаж яростта, насъбрала се в Мич, достигна критичната точка.

Тя каза, че го обича, но…

Каза, че ще се омъжи за него, но…

Тя винаги поставяше граници и измисляше извинения!

Единственият път, когато се обърна към него съвсем импулсивно — като се изключат любовните им нощи — беше в нощта на тринайсети юли 1977 година, в Ню Йорк. Кристи бе хванала ръката му — ръката на един непознат, и здраво я беше стиснала.

— Предполагам, че още не сме приключили с въпроса за женитбата — каза той.

Кристи, която почти бе достигнала площадката на осмия етаж, спря и се обърна.

— Какво?

Мич също спря.

— Когато бяхме в кабинета на Бърнсайд, исках да те попитам дали искаш да се върнем на работа и да забравим за сватбата, но не успях да довърша изречението си.

— Но сватбата не е забравена, а само отложена! — отвърна рязко Кристи.

— Докога? — скептично изстреля той.

— Не знам точно. Нали ти го предложи, Мич?

— А ти твърде бързо се съгласи!

— Какво искаше да направя? Да настоявам да се оженим и при тези обстоятелства ли?

В този миг Мич разбра, че точно това искаше от нея. Той копнееше най-сетне да чуе от нея нещо недвусмислено, без думички като „ако“ и „но“. А тя просто търсеше извинение, и то чрез него, за да отложи сватбата!

Устните й се разтвориха в ням протест. Очевидно предусещаше хода на мислите му.

— Предложението ти да отложим сватбата някакъв тест ли беше?

— Ако е било така, то ти се провали, Кристи. — Отмина я и продължи нагоре по стълбите.

— Не е честно! — извика тя след него.

Той знаеше, че е права, но честността вече нямаше никакво значение.

— Мич! Не е моя вината!

— Вината ли?! За какво?

— Че не се оженихме. Аз бях готова…

— О, да! Толкова готова, че се измъкна при първата появила се възможност.

— Смяташ, че може би най-голямото изгасване на тока в Съединените Щати е първа появила се възможност да избягам, така ли?

— Е, ти би го нарекла „огромен журналистически шанс“.

— Дори и така да е! Ти също го нарече „голямо събитие“ пред Джо. — Качваше се, без да се обръща.

— Не е същото!

— Разбира се, че е!

— Приеми го както искаш! Ти винаги правиш каквото си намислиш! — Продължаваше да се изкачва нагоре.

— Мич! — извика Кристи, но той дори не я погледна.

Тя се затича след него.

— Защо си толкова сигурна, че женитбата щеше да бъде грешка? — най-после се обърна към нея той.

— Не…

— Не отричай! Не всички бракове са като този на родителите ти.

— Знам! — отвърна разтреперана Кристи. — Някои пък са като тези на сестрите ми. Те вече са се омъжвали по пет пъти. А някои бракове са като твоя. Колко продължи той, Мич? Две години?

Двамата продължаваха да се изкачват по стълбите, ала този път Кристи вървеше напред, а Мич я следваше.

— Ожених се за Аманда, защото приличаше на теб! — извика той. — По дяволите, Кристи, обичам те!

— И аз те обичам, но… — отвърна тя.

Мич побесня.

— Не можеш ли да спреш да го повтаряш?!

— Кое? — подхвърли Кристи през рамо.

— Това „но“! То е твоята вратичка за измъкване. Обичаш ме, но… Ще се омъжиш за мен, но…

Тя спря, като го изгледа учудено, и преди да успее да се спре, от устните й се изплъзна:

— Но…

— Забрави! — извика Мич. — И за сватбата, и за всичко! — Беше извън себе си от ярост.

Настъпи мъчителна тишина. „Господи, какво направих?!“, помисли той ужасено.

Нямаше смисъл да търси отговора на този въпрос. Видя го изписан върху лицето й.

— Добре, щом като искаш, нека бъде така! — Тя се обърна напред и почти се затича по стълбите, макар че вече бяха изкачили почти десет етажа.

— Кристи!

Тя обаче не спря.

Не я обвиняваше. Настигна я чак на площадката на двайсет и четвъртия етаж. Когато стигнаха до студиото, и двамата бяха останали без дъх.

— Кристи, Мич, не знаех, че сте заедно! — учуди се Айчарт, съвсем младият асистент-режисьор.

Кристи го прониза с убийствен поглед.

— Бяхме заедно, но вече не сме! — едва изрече тя, като дишаше тежко. След това, препъвайки се, тръгна към залата.

— Нещо лошо ли казах?

— Най-лошото! — отговори Мич и се облегна на стената. Чувстваше се много зле.

— Но…

— Не казвай „но“! Това също е лошо! — Взря се в часовника си.

Трябваше му време да осъзнае какво показва: 20:06.

Той се намръщи. Този час му напомняше нещо. После се сети — самолетът, с който трябваше да заминат на сватбено пътешествие, беше излетял преди шест минути…