Линда Хауърд
Свръхнатоварване (5)

Пета глава

Сърцето й заби лудо в гърдите. Струваше й неимоверни усилия да отиде и седне на стола, ала го направи. Дори кръстоса крака и се облегна небрежно назад, досущ като него.

— Добре — отвърна спокойно тя.

Куинлън отново я изгледа изпитателно, сякаш мислеше как да постъпи с нея. В първия момент Елизабет изпита яд, но си наложи да го потисне. Не бе забравила колко упорит можеше да бъде Том. Тя трябваше да сложи ред в мислите си и да не допусне гнева да я провали.

Той мълчеше и продължаваше да я наблюдава. Ясно какво искаше от нея — просто чакаше отговор.

Въпреки усилията да сдържа яда си, младата жена започна решително:

— Намерих досието си в дома ти. Проучвал си ме.

— О! Това ли било? Разбира се, че те проучвах.

— Няма място за „разбира се“! Нахлуваш в личния ми живот…

— Така като и ти в моя — прекъсна я Том. — Досието не беше оставено на видно място.

— Да, така е. Надникнах в бюрото ти — призна тя, без да се колебае.

— Защо?

— Бях притеснена. Търсех някои отговори.

— И защо не ме попита?

— Питах те. И то неведнъж. Но ти си цар на измъкването. Макар да сме спали в едно легло, аз не знам повече за теб, отколкото когато те срещнах.

— Каква е причината да се чувстваш притеснена? — избегна той прекия отговор с нов въпрос. — Никога не съм те заплашвал, нито пък съм те насилвал. За мен знаеш, че притежавам и ръководя своята компания, че съм платежоспособен и не съм мошеник.

— Ти току-що го направи отново — натърти тя. — Умееш добре да се изплъзваш. Не ми трябваше дълго време, за да го разбера. Забелязах, че ти просто отговаряш на въпросите ми с отклоняващ въпрос.

Куинлън я изгледа мълчаливо от глава до пети и каза:

— Не обичам да говоря за себе си.

— И аз също. Исках обаче да разбера нещо за теб и не успях. Но не съм те проучвала.

— Не бих възразил.

„Едва ли щеше да успееш, скъпа“, добави той наум. Трудно можеше да се открие нещо за по-съществените моменти от живота му след гимназията.

— Браво. Само че аз възразявам.

— И това ли е всичко? Зарязваш ме само защото си сърдита, че съм те проучвал? Ами защо не ми се развика, например? Или не хвърли нещо по мен? За бога, Елизабет, не мислиш ли, че си отишла малко далеч? — Тонът му беше сърдит и в същото време — скептичен. Очевидно смяташе реакцията й за неадекватна.

Тя се вцепени от начина, по който я караше да се чувства виновна, че е на погрешен път, без значение какво точно се е случило. Опита се да спре нахлуващите спомени. Нямаше да позволи никому повече да я принуди да се чувства така! Беше се възстановила след развода и вече знаеше цената си. Все пак си даваше сметка, че макар да не беше действала по най-добрия начин, но резултат имаше.

— Не, не смятам, че съм отишла далеч. Бях обезпокоена. Откритието, че ме проучваш, само преля чашата, но това не беше единствената причина да те напусна.

— Защото не съм отговорил на някои твои въпроси ли?

— Наред с другите неща.

— Като например?

— Като например навикът ти да се налагаш. Пренебрегваш моите предложения или възражения, все едно, че не съм казала нищо.

— Възражения за какво? — Гласът му бе рязък, а сините очи — присвити. Отново беше ядосан.

— За всяка дреболия. Не ги водя на отчет…

— Страхотно ме изненадваш — измърмори той.

— Но ти постоянно се налагаше. Ако поисках да отида на пазар, ти настояваше да те изчакам; ако възнамерявах да облека пуловер, ти държеше да сложа палто. По дяволите, Куинлън, та ти се опитваше да ме накараш да сменя дори банката си!

— Банката, с която работиш, е твърде далеч, а аз ти предложих по-удобна.

— За кого? Ако аз съм доволна от банката си, значи не ми е неудобна, нали така?

— Тогава не я сменяй. И какъв е проблемът?

— Проблемът е — започна тя бавно, като подбираше думите си, — че ти искаш да решаваш и да вършиш всичко сам. Не търсиш партньорство, а си диктатор.

За миг той остана спокоен, с протегнати напред крака, а в следващия — се озова пред нея. Наведе се и сложи ръцете си върху страничните облегалки на стола, затваряйки я в капан. Елизабет премигна срещу едва сдържаната ярост, изписана на лицето му, но не се сви. Напротив, вдигна брадичка, за да го погледне в очите.

— Не вярвам! — почти изкрещя той. — Зарязала си ме, защото съм искал да си смениш банката! Глупости! — Отдалечи се на няколко крачки, като нервно приглаждаше косата си.

— Не! — извика в отговор тя. — Зарязах те, защото не исках да ми се налагаш! — Не можеше да седи спокойно на стола и също стана. Изведнъж Куинлън се завъртя и със светкавична бързина хвана ръцете й и я притегли към себе си толкова близо, че усети мъжкия аромат на тялото му. Тя жадно го поглъщаше.

— Защо не ми каза, че си била омъжена?

Въпросът не беше неочакван, но въпреки това я стресна. Естествено, той знаеше, след като притежаваше нейното досие.

— Нямам намерение да говорим за това — сопна се тя. — Но то не е държавна тайна. Ако отношенията ни имаха някакво развитие, щях да ти кажа. Или очакваше да ти изпея целия си живот в мига, в който те срещнах?

Куинлън внимателно наблюдаваше лицето й. Забеляза предателското трепване, въпреки че бе отговорила веднага. И се усъмни.

— Колко време щеше да ти е нужно да излизаме заедно, за да ми кажеш? Никой от двама ни нямаше друга връзка. И макар да не се бяхме любили до онази нощ, свързваха ни доста пламенни чувства.

— И тогава се съмнявах в теб…

— Да, но това не ти попречи да ме желаеш. Както ме желаеш и сега… — Той се наведе и я целуна. Елизабет понечи да се отдръпне, но се почувства безсилна. — Стой спокойно, мила.

Тя отдръпна рязко глава, но беше принудена да се приближи отново. Вместо да я целуне обаче, той задържа устните си на сантиметър от нейните.

— Защо не ми каза? — прошепна той, а топлият му дъх галеше лицето й.

Едва ли щеше да я пусне, без да е получил задоволителен отговор. Предишният страх се надигна у нея и тя започна да се съпротивлява. Ала бързо беше укротена от силната му и топла прегръдка. Не можеше да му избяга.

— Какво стана? — попита той, като не спираше да я целува. — Защо трепна, когато те попитах? Разкажи ми. Трябва да знам. Изостави ли те?

— Не — тя нямаше намерение да му отговаря, но притисната в стоманената му прегръдка, приласкана от примамливата й топлина, думата се изплъзна от устата й. — Не! Не ме е изоставил. — Щеше да го преживее по-лесно, ако я беше мамил. — Куинлън, спри! Пусни ме.

— Защо ме наричаш Куинлън? Преди ми казваше Том.

Наричаше го с фамилията му, за да го държи на разстояние. Малкото име Том свързваше с онази нощ, когато се бе вкопчила в раменете му, а тялото й трескаво отвръщаше на мощните тласъци и тя повтаряше името му в екстаз отново и отново… Том се казваше нейният любовник, а Куинлън — мъжът, от когото бе избягала.

И ето сега пак имаше работа с Куинлън — онзи, който никога не се отказваше. Беше безпомощна в неговата хватка, защото той не спираше да я целува. Елизабет престана да се съпротивлява и разтвори устни. Той веднага ги пое и двамата потръпнаха от истинско удоволствие.

После Куинлън замачка гърдите й с ръка. Стонът й се загуби в неговите устни. Притежаваше способността да я съблазнява без никакво усилие, както бе станало и първия път. Въпреки че Елизабет съзнаваше това, нямаше воля да го отблъсне. Обичаше го и го желаеше прекалено силно. Харесваше целувките му и ласките на тези силни ръце.

Том усещаше втвърдените й от възбуда зърна дори през дрехите — тя не носеше сутиен. Когато рязко разкопча блузата й и плъзна ръка по голите гърди, целувката му стана още по-страстна.

Пръстите му откриха, леко притиснаха чувствителните връхчета и тя изстена отново. Обляха я чувствени вълни.

После Куинлън впи устни в гърдите й. Приведен над нея, утоляваше жаждата си, влуден от вкуса и аромата на нежната плът, ликуващ от нейната реакция. Тя го искаше — само като я докосваше, потръпваше от удоволствие, нуждаеща се от него, готова за милувките му.

Остави гърдите и лакомо целуна устните й. Господи, колко силно я искаше! Никоя жена не бе желал така! С нито една не си бе пасвал така, както и по никоя не бе хлътвал толкова.

Искаше да я люби сега, а имаше още толкова неясноти… И ако не изяснеше нещата, докато тя беше с него тук, без да има възможност да избяга, вероятно щяха да минат още шест месеца, преди да може отново да я хване натясно.

Куинлън с неохота се откъсна от устните й. Всяка частица от тялото му крещеше за удовлетворение. Знаеше, че може да го получи, само ако не й позволи да се измъкне от опияняващото физическо задоволство. Но едновременно с това искаше и отговор на своите въпроси, а нямаше търпение да чака повече.

— Разкажи ми… — нежно прошепна той. Устните му се плъзнаха по врата й. Най-после беше на вярна следа. — Кажи ми какво те накара да избягаш от мен…