Линда Хауърд
Свръхнатоварване (9)

Девета глава

В неделя, малко преди пет сутринта, на вратата се позвъни. Елизабет се препъна, докато ставаше от леглото и погледна часовника объркано. Дали погрешно го беше навила да звъни в 4:54, или на вратата наистина имаше някой?

— Куинлън… — измърмори тя и тръгна да отвори.

Погледна през шпионката, за да се увери. Като се прозяваше, махна веригата и отключи.

— Не можа ли да почакаш още няколко часа? — попита тя и се запъти към кухнята.

Ако трябваше да води с него сериозен разговор, се налагаше да изпие поне половин литър кафе.

— Не — отвърна той. — Не съм спал и искам да приключим с този въпрос.

И Елизабет не бе спала много. След като Куинлън си бе отишъл, тя дълго се разхожда из апартамента, неспособна да се занимава с каквото и да било. Скоро осъзна, че е самотна. Прекараха заедно трийсет и шест часа — любиха се, приказваха, смяха се…

Спирането на тока ги сближи. Освен това я накара да анализира старите кошмари и дори да се примири с тях.

Леглото й се стори прекалено голямо, студено и празно. За първи път си зададе въпроса дали не е сгрешила, като скъса с Том. Той определено не приличаше на Ерик Ландърс. С Куинлън се чувстваше обичана и закриляна, струваше й се, че никога няма да я нарани.

Тревожеше я обаче нещо друго — неговата потайност и упорито налагане. По принцип тя одобряваше твърдостта, дори понякога я харесваше. Но дали можеше отново да рискува свободата си? Възстановяването след неуспешния брак й струваше страхотни усилия.

Куинлън имаше упорит характер и малко хора можеха да му се противопоставят. Елизабет не знаеше нищо за важните моменти в живота му и за причината той да бъде толкова властен. Ами ако той криеше нещо важно и станеше твърде късно тя да се предпази?

Елизабет не хранеше никакви илюзии относно брака. Знаеше, че дори в наши дни мъжът си е запазил известна свобода. Хората не бяха склонни да се забъркват в домашни разправии, дори когато ставаше въпрос за мъж, който пребива от бой съпругата си. Понякога в някои полицейски участъци започваха да обръщат повече внимание на този род оплаквания, но всички бяха така затрупани с престъпления, наркотици и злополуки по магистралите, че нечие женско насинено лице или счупена ръка не ги трогваше.

А Куинлън искаше да се ожени за нея… Тя можеше да забави решението си, като не се виждат известно време, но скоро неговата упоритост щеше да я принуди да му даде окончателен отговор.

Елизабет все още имаше сили да откаже, ала с всеки изминат ден решителността й намаляваше.

Докато тя приготвяше кафето, Том не отрони дума. От кафе машината започна да тече готовото кафе и стаята се изпълни с приятния му аромат.

— Нека да седнем — предложи той и остави дипломатическото си куфарче на един стол.

— Ако ще обсъждаме нещо, изчакай поне да си изпия кафето.

— Не знам. Понякога си мисля, че ще имам по-голям шанс, ако се осланяш само на инстинктите си.

— Искаше да кажеш „на хормоните“.

— Наричай ги както искаш. — Той потри брадичката си и въздъхна. — Предполагам, че и аз мога да изпия чаша кафе, нали?

Куинлън се беше преоблякъл — сега носеше джинси и бяла памучна риза. Тези дрехи го правеха да изглежда поне с десет години по-млад. Но около очите му имаше тъмни кръгове и не беше бръснат. Наболата черна брада му придаваше вид на престъпник. Всъщност той много приличаше на онези, които наемаше…

Тя наля кафето и седнаха. Том отвори куфарчето и извади две папки. Едната бе тънка, а другата — дебела около три сантиметра.

— Прочети първо тази — и плъзна по-тънката към нея.

Беше неговото досие — съвсем кратко, само с най-важната информация — дата и място на раждане, описание на външността, образование и настояща месторабота, плюс най-съществените факти около женитбата му. Сякаш след развода си не бе живял.

— Да не би след развода да си бил замразен за петнайсетина години? — попита тя и му върна папката. — Ценя жеста ти да ми предоставиш някаква информация за себе си, но като че ли нещо липсва.

— Не са много хората, които успяват да бъдат иронични в пет часа сутринта.

— По това време мога да бъда само такава.

— Ще го запомня — рече той и подбутна дебелата папка към нея. — Това е информацията, която няма да намериш, ако решиш да ме проучваш.

Документите вътре представляваха ксерокопия от оригинала. Тя зачете един от тях.

— Досието ти е поверително, нали?

— Не представлява държавна тайна, но информацията е защитена заради мен.

След изнервянето от тайнствеността му, сега изведнъж животът му беше пред очите й, а тя изгуби желание да научи подробностите… Вероятно, защото се страхуваше, че ако някога му се случи нещо, тази информация би й донесла само неприятности.

— Не са замесени филмови звезди — увери я той усмихнато.

— Разочарована съм. Искаш да кажеш, че не си бил таен агент?

— Това е разпространеният термин, но професионалистите го наричат „оперативен работник“. Аз обаче не съм бил такъв. Просто събирах информация, поставях алармени инсталации и работех с антитерористични групи. Неща, за които не можеш да си побъбриш в бара с приятели.

— Разбирам. Научил си се да не говориш за себе си, нито за това, което правиш.

— То е нещо повече от навик, защото може да засегне живота на много хора. И продължавам да мълча, защото все още познавам специалисти, които се занимават с това. Информацията е най-ценната придобивка и същевременно — най-голямата заплаха за едно правителство.

— Тогава защо ми показваш досието си? — забарабани тя с пръсти по папката.

— Защото ти вярвам — каза простичко той, после се усмихна. — И защото смятах, че няма да приемеш сериозно изявления, като: „Досието ми представлява държавна тайна, затова не мога да говоря за себе си, поверително е“. Щеше да ми се изсмееш в лицето. Това са част от глупостите, с които можеш да впечатлиш единствено празноглавците. А ти не си от тях.

— Прав си — рече тя, като прелисти няколко страници. — Не бих повярвала. Не са много хората, които се занимават с подобна работа.

— Както ти казах, завърших Калифорнийския технически университет и бях много добър.

— Очевидно, след като продължаваш да работиш по специалността си. Само че вече го правиш за себе си, а не за правителството. — Изведнъж се сети за нещо. — Ами хората, които наемаш, и те ли…

— Да, някои от тях.

— И онзи мотоциклетист?

— И той — каза Куинлън през смях. — Господи, да не си мислиш, че вземам на работа всеки, който изглежда така, без да го познавам? Всъщност той беше обикновен оперативен работник.

— И идват при теб, когато се пенсионират?

— Не. Аз не съм приют за изгонени служители. Осведомявам се за хората и установявам връзка с тях, за да разбера дали искат да работят за мен. Повечето от тях са съвсем обикновени хора и става въпрос само за преместване от един компютър на друг.

Тя бутна папката към него.

— Няма ли да я прочетеш? — попита той.

— Не. Не искам да знам всеки детайл от живота ти. Един кратък преглед е достатъчен.

— Е, добре, това е. Направих каквото можах. Не зная как да ти докажа, че никога няма да постъпя като Ландърс. Ти си тази, която трябва да повярва в това. Елизабет, скъпа, ще се омъжиш ли за мен?

Тя не успя да се сдържи и избухна в смях. Знаеше, че не би трябвало да реагира на подобно предложение по този начин, но настойчивостта бе така характерна за Куинлън, че тя не успя да потисне напушилия я смях. Вероятно щеше да чува същия въпрос всеки ден, докато не даде желания от него отговор. Фактът, че видя тази папка, означаваше за нея повече, отколкото той можеше да предположи. Досието не само й разкри живота му. Най-важното бе, че когато й го даде, той изрази пълното си доверие в нея.

Най-сетне Елизабет престана да се смее и го погледна сериозно. Онова, което се бе случило през последните дни, донякъде бе прогонило сянката на Ерик Ландърс. През изминалите дълги нощи тя най-после разбра какво всъщност се бе случило. Имаше сили да се справи и за първи път осъзна, че все още е пленница на Ерик. Създаденият от него страх й бе попречил да заживее истински. И все още се страхуваше, но изведнъж се изплаши да не загуби Куинлън. „Дали е възможно да си отиде, този път — завинаги?“, запита се тя. Разбира се, че беше възможно, ако не оцени предложението, което той й направи! Бе настъпил часът да направи своя избор. Тя пое дълбоко въздух.

— Искаш да се оженим, а не просто да поживеем отначало заедно, за да видим как ще тръгне, така ли?

— Да. Искам да се оженим. Искам клетви за любов, вярност и уважение. До гроб.

Тя го погледна изпитателно. Беше непоколебим, когато си наумеше нещо!

— Не ми харесва, че ще постигнеш своето, и то — по-бързо, отколкото си очаквал — измърмори тя.

Той вдигна дясната си ръка и изрече тържествено:

— Обещавам да бъда най-милият съпруг! Жена като теб трябва да има свобода и възможност за изява.

Елизабет точно отпиваше от кафето. Не можа да преглътне течността, задави се и се закашля.

— А защо досега не си ми предоставил въпросната „свобода и възможност за изява“?

— Защото се страхувах да не ме отблъснеш. — Том се усмихна смутено и протегна към нея ръка. — Ти също ме плашеше, скъпа. Опасявах се да не решиш, че можеш да минеш и без мен.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ако мислиш, че като се ожениш за мен, ще се сдобиеш с прислужница, дълбоко се лъжеш! Няма да ходя и да подреждам след теб. Не обичам да готвя и ненавиждам разхвърляни навсякъде дрехи!

— Не се тревожи. Доста съм прибран за мъж.

— Не е достатъчно. Вече съм го чувала.

— Добре, обещавам да си прибирам дрехите, да мия чиниите и да ставам с децата, за да…

— Децата ли?

Той повдигна въпросително вежди и Елизабет едва сдържа усмивката си.

— Добре, добре. Но не повече от две — рече помирително тя.

— Съгласен съм. Договорихме ли се?

Тя се направи, че размисля, което предизвика на лицето му напрегнато изражение.

— Да — прозвуча най-сетне отговорът й.

Куинлън въздъхна с облекчение, протегна се и я придърпа към себе си. Прегърна я и започна да я целува и милва, докато тя цялата затрепери от възбуда. Когато устните му се откъснаха от нейните, лицето му бе озарено от щастлива усмивка…

— Винаги постигам това, което искам, скъпа — промълви той.

— Зная — въздъхна Елизабет.

 

 

Около час по-късно той вдигна глава от възглавницата и я погледна съсредоточено.

Елизабет се протегна лениво. Тялото й още тръпнеше от преживяното удоволствие.

— Цели шест месеца ме отбягваше… — започна Куинлън след кратко колебание. — А едно обикновено спиране на тока промени всичко…

— Харесвам спирането на тока. Без него нямаше да можеш да ме принудиш да прекарам толкова време с теб.

— Искаш да кажеш, че нищо нямаше да се получи, ако не бяхме заседнали в асансьора, така ли?

— Просто нямаше да имаш възможност да се доближиш до мен. Не съм играла игрички, Том. Действително се страхувах от теб и от вероятността отново да загубя свободата си…

— Тогава Господ да благослови спирането на тока! Все пак по някакъв начин, благодарение на пръста на съдбата, се добрах до теб.

— Това едва ли щеше да стане без нейната намеса. В противен случай единственият ти изход беше да ме отвлечеше.

— Точно това щях да направя през уикенда, ако откажеше да дойдеш с мен на вечеря в четвъртък!

— Аха. А аз си помислих, че онзи следобед ме причакваше нарочно.

— Човек трябва да предприеме нещо, след като жената, която обича, не го поглежда и не му дава никакъв шанс. Направо бях отчаян! Обичам те! А все още не съм чул официалния ти отговор. И понеже съм традиционалист, ще те попитам отново: ще се омъжиш ли за мен, Елизабет Мейджър?

— Да, Том Куинлън, ще се омъжа за теб!

Той се наведе и я целуна.

— Около девет ми напомни да звънна по телефона, скъпа — промърмори Куинлън след малко. — Трябва да отменя отвличането ти…

Тя се смя, докато не усети силно проникване в тялото си. От гърдите й се изтръгна тих стон, предизвикан от невероятното удоволствие, което само той можеше да й дари. Вкопчи се в раменете му, а устните сами произнесоха:

— Господ да благослови спирането на тока!