Линда Хауърд
Свръхнатоварване (8)

Осма глава

Любиха се, докато накрая и двамата останаха без дъх. Мракът ги обгърна, а времето сякаш спря. Часовете пълзяха бавно, а улиците навън оставаха тъмни и пусти. Елизабет и Куинлън не пожелаха да включат радиото, за да не позволят външния свят да ги безпокои.

Беше прекалено горещо, за да се спи, въпреки високия таван на фоайето. Елизабет и Том лежаха на възглавниците и разговаряха. Той непрекъснато милваше голото й тяло. Когато на нея й се доспиваше, Куинлън я притискаше към себе си и сънят бягаше от очите й. Всеки негов допир бе невероятно възбуждащ.

Тя го остави да следва желанията си и се отдаде на удоволствието…

Когато слънцето най-сетне изгря, температурата започна да се покачва, но електричество все още нямаше. Елизабет остана доволна, че си бяха направили уютно скривалище, макар да знаеше, че отвън не се вижда какво става вътре. Закусиха, пиха вода, после Елизабет отиде да се измие и разхлади.

Докато беше в тоалетната, тя чу гласове и замръзна. Вероятността да я заварят гола накара сърцето й да бие лудо. Да не би токът да е дошъл? Невъзможно, в банята беше тъмно. Ами ако пазачът просто е изключил светлините, преди да си тръгне?

После чу музика и си отдъхна — беше радиото, разбира се!

— За малко да получа инфаркт — каза тя, когато излезе. — Помислих, че някой е дошъл.

— И аз съм гол.

Той лежеше изтегнат на възглавниците, сякаш си беше вкъщи.

— Не мога да повярвам, че всичко това е истина — засмя се Елизабет.

„Ще има какво да разказваме на внуците си“, искаше да добави Куинлън, ала навреме се спря. Беше обещал да не я кара да бърза. Протегна ръка към нея и Елизабет се озова в прегръдките му.

— Какво казаха по новините?

— Нощта в Далас е била относително спокойна, като се изключат няколко обира. Прекалено горещо е човек да се натоварва физически с каквото и да е.

— Така ли?

Той се засмя, обърна я по гръб и легна върху нея.

— Та какви са новините?

— А, да. Националната гвардия била мобилизирана. В Маями имало размирици, но положението вече било овладяно.

— Доколкото си спомням, ти каза, че било относително спокойно…

— Да, така е. При положение, че почти една четвърт от страната е без електричество, наистина е учудващо спокойно.

Не му се искаше да говори за това. Голото тяло на любимата жена го възбуждаше. Целуна я страстно, очаквайки моменталната й реакция. Тя разтвори бедра и той се плъзна в нея. Усети сладостното стягане на мускулите й, а пръстите се вкопчиха в раменете му. Страстта му го погълна и той пожела електричеството никога да не дойде…

По-късно, сгушена на рамото му, тя попита:

— Не казаха ли кога ще пуснат тока?

— Може би следобед.

Толкова скоро? Стана й неприятно, сякаш й бяха обещали ваканция, а сега я прекратяваха. Но за много хора това бе криза, а не ваканция. Липсата на електричество би могло да означава смърт за някои болни. Затова реши да оползотвори няколкото часа възможно най-добре.

Изглежда и той мислеше така. Не я пускаше от обятията си, освен когато ставаха да се разхладят и да пият вода. Дори като се чувстваше изморен, той просто лежеше сгушен до нея. Куинлън бе обсебил усещанията й и Елизабет би се разтревожила, ако не бе забелязала в погледа му истинска страст. Очевидно чувствата им бяха взаимни.

Въпреки горещината, двамата задрямаха прегърнати.

Струя свеж въздух ги накара да отворят очи.

— Токът дойде — каза Куинлън и стана. — Сега е единайсет часът.

— Нали очакваха електричеството следобед? Защо са подранили толкова?

— Вероятно са си дали по-дълъг срок, в случай че стане нещо непредвидено.

Младата жена бързо навлече дрехите си, притеснена от силната светлина на лампите.

— Какво ще правим сега? — попита го и прибра косата си назад.

— Отиваме си вкъщи.

— Как? На портиера ли ще се обадим?

— Да, но по-късно.

Докато той се занимаваше с алармената инсталация, Елизабет подреди мебелите. Смути се при мисълта, че някой би могъл да открие тяхното гнезденце във фоайето. От днес нататък едва ли ще може да минава оттук, без да се изчервява при спомена за преживяното.

— Хайде! — извика Куинлън и я сграбчи за ръката. Бе отворил страничната врата.

Тя едва успя да грабне чантата си и той я избута навън. Силната слънчева светлина ги накара да примижат, докато свикнат с нея.

— Не можем да оставим сградата отключена.

— Вратата се заключва автоматично. — Той я хвана за ръка, заведе я на паркинга и преди да реагира, я напъха в колата си.

— Но аз си имам кола! — запротестира Елизабет.

— Знам. Не се тревожи, няма да изчезне. Не сме сигурни дали в целия град има ток. Ще дойда с теб у вас, за да се уверя, че всичко е наред. — В тона му отново се долавяше предишната властност, но тя вече не я тревожеше.

Вероятно защото й се спеше. А може би Том беше прав… Всъщност нямаше значение. Тя се отпусна на седалката и затвори очи.

Движението не беше голямо и не след дълго пристанаха. Когато Том влезе с нея, тя не възрази. Чуваше се тихото бръмчене на климатичната инсталация.

— Под душа — изкомандва Куинлън.

— Какво?! — примигна недоумяващо тя.

— Под душа — повтори той, сложи ръце на раменете й и я обърна към банята. — Ще си вземем един студен душ и ще се почувстваме по-добре. Повярвай ми.

Тя го остави да я съблече и не се изненада, когато Куинлън влезе да се къпе с нея. Водата я накара да настръхне, но усещането беше чудесно. Тя се завъртя, за да измие гърба си, извила глава назад, така че водата да мокри косата й.

— Приятно е, нали? — мърмореше той. Не спираше да движи ръцете си по тялото й така, сякаш я сапунисваше, само дето нямаше сапун.

— Да, много…

Елизабет вдигна глава към него. Ръцете й се плъзнаха около голото му тяло, а устни се впиха в неговите. Да можем да останем така завинаги, помисли замаяно тя…

Внезапно той я вдигна, подпря я на стената и я облада. Всичко стана много бързо, пламенно, диво, както първия път на пода…

Малко по-късно си легнаха. Тя едва държеше очите си отворени. Том изсуши косата й, занесе я в леглото и я сложи върху прохладните чаршафи. Елизабет се отпусна и моментално заспа.

Когато следобед се събуди и го видя да лежи до нея, тя не се изненада. Погледът й се плъзна по силното му тяло. Поникналата брада стоеше като тъмна сянка на лицето му. Косата му беше разрошена, а изражението — невинно като на дете. Странно, но това определение досега й се струваше нетипично за него. Разбира се, беше нежен с нея, дори в страстта си. Изобщо не приличаше на Ерик Ландърс, който очевидно е искал да има до себе си една кукла, която да бъде обличана и показвана за негово собствено удоволствие. А Куинлън беше толкова безпомощен в страстта си, колкото и Елизабет.

Тялото й потръпна от близостта му. Все още сънена, тя се притисна към него. Той веднага отвори очи и се обърна по гръб.

— Какво има, скъпа?

— Много неща. — Елизабет се плъзна върху него и веднага усети промяната под себе си. — Прекалено дълго не съм имала това — добави тя и плъзна ръка между бедрата му.

Той изстена и се изви, докато тя го насочваше.

— Страшно съжалявам — извини се той и простена, когато тя насочи доказателството за неговото желание и го почувства в себе си.

Точно така си я представяше и такава я искаше — пламенна, невъздържана, интригуваща, непресторена. Беше замаян от удоволствие.

Очите й пламтяха от страстта, устните бяха подути от неговите целувки, а косата падаше на вълни върху раменете. Забеляза как лицето й се напрегна, а очите плътно се затвориха.

— Само това е достатъчно — промърмори тя, — за да се почувствам на върха… — Задъха се, когато движенията му предизвикаха вълни на удоволствие, заливащи тялото й.

Внезапно Куинлън се изви нагоре, като почти я вдигна от леглото и стоновете им се сляха…

Когато се отпусна изтощена върху гърдите му, и двамата бяха останали без капчица сила. Той зарови пръсти в косата й. Елизабет поглъщаше мъжествения аромат на тялото му и слушаше ударите на сърцето. Заспаха прегърнати. Когато слънцето залязваше, се събудиха и се любиха отново.

После Том стана, пусна телевизора и се върна при нея, за да я вземе в обятията си, докато гледат новините. Елизабет се чувстваше малко объркана, сякаш тази национална криза бе преминала, без да я засегне. Вероятно защото беше прекарала последните двадесет и четири часа в мисли не за липсата на ток, а за отношенията й с Куинлън.

„Голямото претоварване“, както го наричаха журналистите, бе нарушило работата на доста служби по електрозахранване. Топлинната вълна, пиковото натоварване и слънчевата радиация бяха претоварили и извадили от действие цели енергийни блокове и системи.

Куинлън остана при нея и през нощта. Не я помоли за разрешение, а и тя не възрази. Елизабет знаеше, че така само отлагат неизбежното, но искаше да е с него. Фактът, че му разказа за Ерик, с нищо не промени намеренията й, така както не се промени и характерът на Куинлън, след като научи за бившия й съпруг.

Когато утрото настъпи, и двамата знаеха, че е дошъл краят на това райско изживяване. Беше невъзможно да избягат от реалността.

— Какво става? — тихо попита Куинлън.

Елизабет отпи от кафето и погледна през прозореца. Беше събота. И двамата не бяха на работа. Веднага щом станаха, Том говори с няколко свои колеги и сега нямаше никакви ангажименти. Само една дума от нейна страна и щяха да прекарат и уикенда в леглото. Би било чудесно, но идваше понеделник и тогава ще й е още по-трудно да отпрати Том…

— Не мисля, че ситуацията се е променила — най-накрая рече тя.

— По дяволите, Елизабет! — Той рязко стана. — Кажи ми честно, приличам ли ти на Ерик?

— Много си властен.

— Но ти ме обичаш!

— Навремето си мислех, че обичам и него. Възможно е отново да греша. Сигурно не можеш да разбереш колко трудно ми е било, след като не си го преживял. По-скоро бих умряла, отколкото да преживея нещо подобно. Все още не те познавам достатъчно добре. Поне не така, както ти — мен. Толкова си потаен, че не знам кой си всъщност. Как да ти се доверя?

— А ако знаеше всичко за мен?

— Но не знам! — отвърна тя.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Доста „познавам“ и „не знам“ се събраха в тези няколко изречения — добави Елизабет.

— Поне знаем за какво говорим — каза той и отново се разсмяха. Когато спряха, той я помилва по главата. — Нека още веднъж се опитам да променя мнението ти.

— Означава ли, че ако не успееш, ще спреш да опитваш? О, Том, та ти дори не знаеш какво означава да се откажеш!

— Не съм желал никоя друга жена толкова силно — усмихна се той. — Все пак имам известен напредък — ти отново започна да ме наричаш Том.

Когато се облече, Куинлън я целуна и тръгна към вратата, но на прага се спря:

— Ще се върна възможно най-скоро. Може да не е днес. Но има нещо, което искам да ти покажа, преди да вземеш окончателно решение.

След като той излезе, Елизабет се облегна на вратата и се замисли. Окончателно решение ли? Не знаеше да се смее ли, или да плаче. От шест месеца насам решението беше окончателно за нея. Защо тогава й се струваше, че ако не даде отговора, който той иска, ще се наложи поне пет години да му обяснява защо е постъпила така?