Линда Хауърд
Свръхнатоварване (7)

Седма глава

— Идеята за това показно занимание беше твоя. — Гърлото й се сви при мисълта да преразказва подробностите и да съживява кошмарите. Не можеше да го направи!

— Ти пожела да узнаеш за мен някои неща.

— Исках да разбера поне в кой колеж си учил. Не е като да си пъхаш носа в личния живот на хората. — Развълнувана, тя се изправи и отиде до огромните прозорци. Само тези два пласта прозрачен материал я държаха тук, заключена с него. Интересно, дали кола би могла да разбие стъклото? Всъщност то само изглеждаше трошливо…

Спокойна на външен вид, дълбоко в себе си Елизабет се боеше и това я ужасяваше.

— Недей да отбягваш от отговора — предупреди я Куинлън.

— Не го отбягвам.

Внезапно той стана и тръгна към нея — едър и почти гол, само по тъмните спортни гащета. Мускулестите му гърди бяха покрити с малки къдрави косъмчета. От тях надолу към коремната област се спускаше тънка тъмна ивица. Дългите крака придаваха на фигурата му атлетичност — беше един превъзходен мъж в разцвета на силите си. Без да иска, погледът й се спря върху слабините му и очите й се разшириха. Куинлън също погледна надолу.

— Да, знам, че на моята възраст не би трябвало да се възбуждам по този начин. И обикновено не става така — рече той замислено. — Но тялото ми реагира така единствено към теб. Ела при мен, скъпа. — Гласът му беше мек и галещ.

Елизабет се запита дали няма да започнат да се гонят около мебелите. Ако тя затича, Куинлън определено щеше да я подгони, воден от инстинкта да укроти непокорната женска. Би могла да си спести този фарс. Ако пък останеше спокойна, резултатът щеше да е същият. Единствената възможност беше да запази достойнство. Ако не изпитваше нищо към него, трябваше да му каже „не“, но не бе в състояние да го отблъсне. Точно сега, при създалите се обстоятелства, тя не можеше да му устои. И двамата го знаеха.

Той се приближи съвсем близо до нея.

— Тази нощ си моя. — В очите му проблясваше страст. — Не можеш да избягаш. А и не искаш, нали? Обстоятелствата са необичайни. Когато излезем оттук, ще имаш възможност да избираш, но сега си принудена да бъдеш с мен. Каквото и да се случи, грешката няма да е твоя. Просто не мисли.

— Изглежда си и добър психолог, така ли? Но аз не съм страхливка. И мога да вземам решения. Точка по въпроса.

Той приближи и ръката му се плъзна по гърба й. Елизабет го погледна — разрошена коса, настоятелни сини очи… Сърцето й се сви.

— Добре — прошепна тя. — Тази нощ. Докато сме заключени тук. — Тя затвори очи и потръпна в очакване. Щеше да си позволи поне да се наслади на взаимната им чувственост. Дано нощта ги закриля и прогони тревогите поне за кратко, помисли тя. Съвсем скоро трябваше отново да го отблъсне. Защо тогава да губи ценни минути в борба със себе си и с него? — Искам всичко — чу се да казва, когато той я взе на ръце. Гласът й беше странен, натежал от желание. — Само тази нощ.

— Всичко ли? — засмя се Куинлън и я остави върху възглавниците. — Можеш да си навлечеш доста неприятности заради една интересна нощ.

Тя измъкна ръката си и докосна голите му гърди.

— Да, бих могла.

— Ти наистина си котка… — Когато свали бикините й и ги захвърли настрани, дишането му се ускори. — Това няма да ти е нужно до края на нощта.

— А на теб — това — дръпна тя ластика на гащетата му.

— Боже мой, нося ги само защото си мислех, че ще се бориш като дива котка! — Той бързо ги събу.

Елизабет с нетърпение очакваше умелата му любовна игра. Куинлън беше от мъжете, които обичат да удължават удоволствието. Този път обаче не беше така. Той разтвори бедрата й, коленичи и навлезе в нея с мощен тласък, който я разтърси цялата. Тялото й започна да вибрира, а мускулите й се свиха в стремежа си да забавят безжалостното нахлуване.

Той проникваше все по-навътре, възбуден от тази стегнатост. Елизабет се сви, за да сграбчи хълбоците му и да го задържи, но той се отдръпна, после отново се върна в нея.

— Така ли те караше да се чувстваш бившият ти съпруг?

Главата й се мяташе върху възглавниците. Беше й трудно да се съсредоточи върху думите му.

— Н-не… — едва прошепна тя, завладяна изцяло от усещанията.

— Добре. — Куинлън не успя да скрие задоволството в гласа си. Не искаше да си представи дори, че някой друг може да я дари с подобно неземно удоволствие, каквото тя изпитваше единствено с него. Беше го разбрал още първия път, но изпитваше нужда да го чуе от нея, да му признае, че на никой друг не е отвръщала с подобна страст.

— Какво правеше той? — зададе й втори въпрос и отново се отдръпна от нея.

Възмутена, младата жена отвори очи и се протегна към него. От устните й се отрони тих вик на протест за прекъснатия физически контакт. Внезапно Елизабет осъзна въпроса му, отдръпна се рязко, отблъсна го и седна.

— Мръсник!

Куинлън я събори върху възглавниците, обхвана бедрата й, върна я в предишната поза и се плъзна в нея.

— Разкажи ми! Тормозеше ли те? Какво, по дяволите, е направил, че ме караш аз да плащам заради него?

Елизабет отново го отблъсна. Чувстваше се зле, желанието й да се любят изчезна напълно. Опита да се прикрие с ризата му, като през цялото време се упрекваше за глупостта си. Как можа да си помисли, че нощта им принадлежи?! Невъзможно е да бъде заличено миналото. И не би трябвало да забравя, че Куинлън никога не се отказва.

Тогава защо да не му каже? Няма да е лесно, но това бе единственият начин да обясни отчаяната си съпротива срещу всеки опит да властват в живота й; както и причината да си забрани любовта, която толкова искаше да му дари.

Тя седна встрани от него, сви колене и подпря глава върху тях, а косата скри лицето й. Том се опита да я прегърне, но тя не помръдна.

— Не ме докосвай! Щом искаш да разбереш, седни и слушай!

Той се намръщи. Почувства се виновен — изглежда беше прекалил. Стисна зъби и се помъчи да запази самообладание. Щом Елизабет бе готова да му разкаже за бившия си съпруг, най-добре щеше да бъде, ако я изслуша.

Тя заговори, без да вдига глава от коленете си, но в празното фоайе ясно отекваше всяка нейна дума.

— Срещнах го една година, преди да завърша колежа. Казваше се Ерик. Ерик Ландърс. Но ти знаеш името му от моето проклето досие, нали? Ерик имаше фирма за вътрешен дизайн, в която работех. Да си намериш почасова работа там беше истински късмет. — Тя въздъхна тъжно и някак уморено. — Беше на трийсет и пет, а аз — на двайсет и една. Красив, изтънчен и самоуверен, той имаше репутация на кавалер и добър професионалист. Бях повече от поласкана, когато ми предложи да излезем. Направо бях като замаяна. Чики би изглеждала тъжна в сравнение с мен. Изминаха около три месеца, преди да ми предложи женитба. През това време се чувствах като принцеса. Водеше ме навсякъде, вечеряхме в най-хубавите ресторанти. Интересуваше се от всичко, което вършех. Едва ли друга жена е била глезена така. До този момент не бях спала с никого — нещо необичайно за момиче в колеж, но бях страшно заета — учех и работех едновременно. Ерик не ме насилваше в това отношение. Казваше, че щом толкова дълго съм останала девствена, той ще ми даде възможност да изживея всички традиционни ритуали и ще почака до първата брачна нощ…

— Нека отгатна — намеси се Куинлън. — Бил е хомосексуалист, нали?

— Не. Репутацията му на галантен мъж не беше измислица. Държа се много мило през онази първа нощ. Изобщо не ме е тормозил.

— Ако не възразяваш — прекъсна я Куинлън, — бих предпочел да не слушам за интимния ти живот с него, след като проблемът не в това.

— Да не би да ревнуваш? — изненада се Елизабет.

— Не е точно ревност — измърмори той. — Просто не искам да слушам, че ти е било приятно да се любиш с него. Да, по дяволите! Ревнувам!

Тя се усмихна, изненадана, че е възможно нещо да я развесели, когато говори за толкова тежък период от живота си. Но Куинлън изглеждаше толкова разтревожен, че й беше трудно да остане сериозна.

— Ако трябва да бъда справедлива, можеш да се поздравиш, защото ти си първият мъж, който… хм…

— … ти доставя истинско удовлетворение — довърши той. Върху лицето му се изписа искрено смайване.

— Не съм много опитна. Ти си първият, с когото съм спала след развода. Не исках никого след Ерик.

Елизабет млъкна. Слънцето залезе и стана по-тъмно. Чувстваше се по-добре в прегръдката на нощта.

— Защо? — най-после се обади Куинлън.

Сега, след облекчението от смеха, й беше по-лесно да говори. А и тъмнината скриваше лицата им. Елизабет се почувства малко по-спокойна.

— Той като че ли предпочиташе да съм безчувствена. Искаше да бъда неговата съвършена принцеса, една жива кукла Барби. Така свикнах с покровителственото му държание, че не се впечатлих, когато и след сватбата продължи да излиза с мен всеки път, щом си покажех носа навън. Винаги успяваше да ме разубеди да кандидатствам за някоя работа. Накара ме да се откажа и от тази при него. Идваше да пазарува с мен, избираше дрехите ми… Отначало всичко това ми беше приятно. После започна да ми нарежда да не се виждам с приятелите си, защото уж не били добри за мен. Не можех да ги каня вкъщи, не ми позволяваше да ги посещавам, нито пък да излизам с тях. Забрани ми да разговарям по телефона, изобщо постепенно ми забрани всичко. А в същото време беше нежен и мил. Сякаш имаше сериозно основание за това, което върши. Обграждаше ме с внимание… за което мечтаят много жени. Все повтаряше, че иска да ми е добре…

Куинлън започна да нервничи. Облегна се назад и протегна краката си.

— Мания за контрол — изръмжа той.

— След около шест месеца осъзнах, че ме е откъснал от всички и от всичко — продължи тя. — Опитах да възстановя душевното си равновесие, като реша самостоятелно някои дребни въпроси като, например, къде да си подстрижа косата.

— Нека пак да опитам да позная — изведнъж е престанал да бъде толкова нежен, нали?

— Беше направо бесен, че отидох на друго място. Взе ми ключовете от колата. Тогава за първи път се ядосах. До този момент все гледах да оправдавам поведението му. Не му се бях противопоставяла, но тогава се развиках. И той ме наби — бързо довърши тя.

Куинлън скочи на крака. Беше толкова ядосан, че не можеше да стои на едно място. Започна да се разхожда напред-назад като разярен тигър.

Елизабет продължи да разказва. Веднъж започнала, искаше да стигне до края. А и не беше така болезнено, както очакваше. Може би фактът, че споделя миналото си с друг, а не преживява всичко сама, притъпяваше болката.

— Станах негов затворник. Всеки път, щом исках да се защитя по някакъв начин, той ме наказваше. В повечето случаи ми удряше плесница, но понякога просто се развикваше и не знаех какво ще последва. Ако се отървавах само с караница, следващият път непременно ме удряше и аз се стараех да не го предизвиквам. Но никога не успявах. Бях толкова нервна, че все се случваше да сбъркам. Или пък той си намираше причина. Сега ми е трудно да повярвам, че съм била толкова глупава. Когато осъзнах какво бе направил, започнах да се боря. Така бе промил мозъка ми, че се чувствах напълно безпомощна. Нямах нито пари, нито приятели, нито кола. Страхувах се хората да не разберат какво става. За всичко щях да изляза виновна аз. Веднъж опитах да избягам, но той бе платил на портиера да му позвъни, ако изляза и след половин час ме намери. Този път не ме би. Просто ме завърза за леглото и ме остави. Предпочитах боя, защото това означаваше, че случаят е приключен. Държа ме вързана два дни, а аз крещях като истеричка, всеки път, щом той влизаше в стаята…

Куинлън спря да се разхожда, но напрежението, което се излъчваше от него, не изчезна.

— Сложи катинар на телефона, така че нито можех да се обаждам, нито да отговарям на позвъняванията. Един ден така ме удари, че окото ми посиня. Дори не помня защо. Не му трябваше много, за да го направи. Когато на следващата сутрин се погледнах в огледалото, сякаш се събудих от някакъв кошмарен сън и разбрах, че или трябва да избягам, или да го убия. Не можех да живея повече така.

— Аз бих избрал убийството! — рече Куинлън.

— После всичко стана някак много лесно — продължи тя, без да му отговаря. — Просто си събрах нещата и излязох. Портиерът ме видя, посегна към телефона, но забеляза окото ми и остави слушалката. Отвори ми вратата и предложи да извика такси. Казах му, че нямам пари, а той си извади портфейла и ми даде четиридесет долара… Отидох в приют за малтретирани жени. Това беше най-унизителното нещо, което ми се е случвало. Странно е, че винаги жените са тези, които се чувстват неудобно. Те са жертвите, а не могат да погледнат хората в очите. Знам, че е така, защото бях една от тях. Мъжете не само ги тероризират, но обикновено считат това за свое право. Разведох се. Без никакви затруднения. В приюта ми бяха направили снимки, така че имах доказателства за малтретиране. Ерик не успя да направи нищо, за да запази репутацията си. О, той се опита да ме върне, обеща какво ли не, закле се, че всичко ще бъде различно. Дори се изкуших за момент. Но вече не можех да вярвам на собствената си преценка за хората, така че най-сигурният вариант бе да съм далеч от романтичните взаимоотношения като цяло, и от Ерик Ландърс — в частност.

Господи, най-после всичко се изясни! Най-после Куинлън осъзна какви грешки е допуснал в отношението си към нея. Нищо чудно, че се бе отдръпнала. Искаше я толкова много, че опита да поеме всичко в свои ръце — да я глези, да я защитава… Такъв беше нормалният мъжки инстинкт, но точно той я бе разтревожил. Имала е нужда от свобода, а той я бе обсебил. Бил е твърдо решен да я има и е вярвал, че нищо не може да го спре, ала вместо да я привърже към себе си, я бе накарал да побегне…

— Аз не съм като Ландърс — каза той с дрезгав глас. — Никога няма да те нараня, Елизабет! Кълна се.

— Как да ти повярвам? — промълви тя след кратко мълчание. — Не съм сигурна дори в себе си. Какво ще стане, ако отново сбъркам? Ти си доста по-силен от Ерик, а и по-умен. Мога ли да направя нещо, ако ме удариш? Как да се защитя? Искаш да властваш над мен, признай си. Освен това си потаен. Господи, Куинлън, обичам те, но ти ме плашиш до смърт!

При тези думи сърцето му заби лудо. Тя го обичаше! Знаеше, но го чуваше за първи път. В същото време се упрекна, че не намери начин да спечели единственото значимо и важно нещо за връзката им — доверието й. Защото Елизабет бе загубила способността си да вярва на хората и се нуждаеше от помощ.

Той не знаеше какво да предприеме. За първи път нямаше план за действие. Разчиташе единствено на инстинктите си, макар да не беше сигурен в тях. Всичко беше объркал! Когато опита да си представи какво би бил живота му без Елизабет, го обхвана чувство за празнота. Дори през онези адски месеци, когато тя отказваше дори да говори с него, не се бе чувствал по този начин, защото се надяваше, че ще успее да я върне…

Трябваше да бъде негова! Не искаше друга! Харесваше я такава, каквато е — елегантна, саркастична и страстна.

Куинлън предполагаше, че ако й предложи една обикновена връзка, тя щеше да се съгласи. Елизабет се страхуваше от обвързване. Освен това, когато й спомена за брак и деца, тя се обиди, защото не я бе питал, преди да вземе решение. Беше ли усетила, че се кани да й направи това предложение?

Той се прокашля. Струваше му се, че върви със завързани очи през минирано поле, но не можеше да се откаже.

— Имам причини да не говоря за себе си.

— Сигурна съм, че е така — отвърна тя с ирония.

Той безпомощно сви рамене. Не знаеше какво да й каже. Положението изглеждаше безизходно.

— Обичам те, Елизабет!

Думите сами се отрониха от устата му. Беше си дал сметка за това наскоро, след като се запознаха. Но оттогава бе изминало много време и сега значението им го стресна. Разбира се, беше ги произнасял по време на брака си. Но тогава не го затрудняваха. Може би когато нещо действително има значение, то се произнася с мъка.

— Вярвам ти — отвърна Елизабет.

— Но не можеш да ми повериш живота си, нали?

— Няма да намеря по-добър от теб, ако имам нужда от защита. Но се ужасявам да допусна някой до себе си толкова близо, че да има отново влияние върху мен.

— Можем само да се виждаме — предложи той. — Знам, че прекалих, но обещавам, че повече няма да те притеснявам и да те карам да бързаш.

— Няма да е справедливо спрямо теб. Ти искаше да се оженим.

— Искам теб! По законен или незаконен начин! Чувстваме се превъзходно в леглото и ни е приятно заедно. Можем да се наслаждаваме на това и без да сме женени.

— Искаш само една обикновена връзка?

— Не, по дяволите! Искам всичко: халка, деца, дом, обич… Всичко! — повтори той. — Но ще се съглася и на един роман. А ти? Какво би искала?

Тя дълго мълча, после отвърна:

— Не съм в състояние да взема решение сега. Ситуацията е необичайна. Когато се измъкнем оттук и животът навлезе в нормалните си релси, тогава ще ти кажа.

— Тази нощ обаче е все още моя и нямам никакво намерение да губя и една минута.