Линда Хауърд
Свръхнатоварване (4)

Четвърта глава

— Да отидем да вземем сандвичи от онези автомати — смотолеви Елизабет, грабна вързопчето със сладкиши и тръгна към вратата. Около половин минута, която й се стори безкрайно дълга, Куинлън стоя загледан в нея. Очите му проблясваха хищнически и тя се почувства като животно, попаднало в клопка.

После той бавно излезе с нея.

— Накъде? Не си падам по този вид храна, затова не знам къде са автоматите — попита тя, след като заключи офиса и се огледа.

— В другия край на коридора е автоматът за безалкохолни напитки, а за сандвичи е в офиса на застрахователната компания. Имат стая за почивка, която ние също използваме. — Той се упъти натам. Елизабет го последва.

— Как ще влезем? Да не искаш да стреляш в ключалката?

— Ако трябва… — пошегува се той. — Но, струва ми се, няма да се наложи.

— Дано да е така!

Беше чувала, че застрахователните компании губят чувството си за хумор, когато стане въпрос за такива неща. Представи си колко неприятно би било да получи сметка за нанесени щети.

Когато стигнаха, Куинлън коленичи пред вратата. Отвори чантата си и извади малко портмоне, подобно на тези, в които тя държеше четчиците си за гримиране. Вътре имаше метални инструменти със странна форма. Той взе два от тях и пъхна единия — дълъг, тъничък и изкривен — в ключалката. След това мушна и другия до него и ги раздвижи бавно и внимателно.

Елизабет предпазливо приближи, за да види по-добре:

— Ще научиш ли и мен? — попита тя, без да откъсва очи от ръцете му.

— Защо? Да не би току-що да откри у себе си заложби на крадец? — Ъгълчетата на устните му трепнаха.

— А ти имаш ли? — не му остана длъжна младата жена. — Просто подобно умение ми се струва полезно. Човек не знае кога и къде може да остане заключен.

— И ще носиш всичко това в чантата си?

— Защо не? Нали и ти носиш такъв несесер?

— Това не е несесер. А, най-после! — въздъхна той, защото в този миг вратата се отключи. Събра нещата си и постави всичко на място. После спокойно отвори.

— Обясни ми разликата между моя несесер и твоя — каза тя, след като влязоха в тихия офис.

— Не се нарича така. Разликата е в тяхното съдържание.

— Разбирам. Ако преместя съдържанието, тогава ще стане ли несесер?

— Предавам се — меко рече той. — Нека да е несесер. Само че мъжете го наричат калъф за инструменти.

— Хм… Все едно на розата да й дадем друго название — измърмори победоносно тя.

— Ето това е едно от нещата, които харесвам най-много у теб — засмя се той. — Успяваш по изтънчен начин да печелиш битките. И никога не се колебаеш да злорадстваш.

— Просто някои си го търсят. — Тя се огледа и като не забеляза нищо, освен празни бюра с компютри върху тях, попита: — Къде е помещението за почивка?

— Оттук, моля.

Стаята имаше два прозореца и не беше тъмно. Имаше различни автомати — за сандвичи, кафе, сокове, които бяха до едната стена, а срещу тях бе поставен хладилник. На един рафт имаше микровълнова фурна. Едно канапе и сгъваеми столове около няколко маси довършваха обзавеждането.

— Докато се занимавам с машините, ти провери дали в хладилника още има лед. Засега не ни трябва, но е хубаво да знаем за всеки случай. Направи го колкото можеш по-бързо, за да не излезе студеният въздух.

— Зная как се борави с хладилници и какво се прави, когато спре токът — подчерта тя. Отвори внимателно вратата на камерата и около нея се образува пара. Имаше шест форми за лед, всичките пълни. После бързо я затвори. — Да, има.

— Хубаво. — Той вземаше бисквити от машината за закуски.

Елизабет дръпна вратата на хладилника и остана разочарована. Вътре се мъдреше един книжен плик с няколко мазни петна по него. Не пожела дори да надникне. Намери една ябълка и я взе. Рафтчетата на вратата бяха пълни с различни подправки, но тя не прояви интерес.

— Има само една ябълка — докладва тя. Куинлън прибра плячката в кожената чанта и обобщи:

— Чудесно. Имаме кекс, бисквити и бонбони, плюс онова, което намери ти. Според мен ще излезем оттук най-рано утре сутринта, така че това трябва да ни стигне. Искаш ли безалкохолно или сок? Долу има вода, така че не е нужно да разбиваме и този автомат. Въпрос на предпочитание е, все пак.

— Водата напълно ме устройва — кимна тя.

— Значи това е всичко. Да отиваме да се настаним долу — каза той и затвори ципа на чантата.

— Ще оставим ли бележка?

— Няма нужда. Аз ще се погрижа за всичко, когато дойде токът и нещата се нормализират.

Слизането надолу беше значително по-лесно с едно от фенерчетата. Скоро отново се озоваха във фоайето. Установиха, че е значително по-хладно, отколкото горе. Елизабет погледна през тъмните стъкла на двойния вход — улицата беше странно пуста. Само от време на време профучаваше някой автомобил. Патрулна кола мина бавно.

— Изглежда странно — промърмори тя. — Сякаш всички са евакуирани.

— Ако токът не дойде, когато слънцето залезе и захладнее, ще стане по-оживено. Между другото, опитах да звънна от моя кабинет. Исках просто да разбера какво става и да кажа все пак на някого, че сме тук, но не успях да се свържа. Ако в целия град няма ток, както предполагам, обажданията са задръстили мрежата. Намерих обаче един транзистор и ще можем да чуем новините.

— Включи го — предложи тя и се отпусна на канапето. — Нека разберем какво става.

Той го извади и затърси станция. Внезапно чуха глас, невероятно чист за този миниатюрен апарат: „… в няколко щата беше повикана Националната гвардия, за да спре грабежите…“.

— По дяволите! — измърмори Куинлън. — Никак не звучи добре.

— Информацията е непълна — продължи говорителят, — но от многото съобщения, които непрекъснато пристигат, се разбира, че на Югоизток, в по-голямата част от Тексас явно няма електричество.

— Не съм експерт — намеси се друг глас, — ала южните покрайнини на страната от две седмици страдат от голямата горещина и мога да си представя как нуждите от електричество са претоварили системата. Имаме ли изявление на губернатора?

— Все още не. Вероятно защото телефонните линии са блокирани. Моля ви, уважаеми слушатели, използвайте телефона само при спешен случай. Хората не могат да се свържат с Бърза помощ, ако вие звъните на приятелите си, за да им съобщите, че нямате ток. Повярвайте ми, те знаят това.

— Не забравяйте предупрежденията на Министерството на здравеопазването — изрецитира първият говорител. — Без електричество не могат да работят климатичните инсталации и вентилаторите. Ако е възможно, стойте в къщите си. Отваряйте прозорците, за да се проветрява, и пийте много течности. Не се движете повече, отколкото е необходимо. Пестете енергията си. Ще предаваме цяла нощ, като използваме генератори. Ако нещо се случи, вие първи ще научите на честота…

— Е, вече е ясно какво става — рече Куинлън и изключи радиото. — Трябва да съхраним батериите колкото се може повече.

— Какво? Искаш да кажеш, че нямаш резервни? — погледна го тя с насмешка.

— Радиото не е мое — оправда се той.

Прииска й се да си бе тръгнала навреме и да не е тук сега. Но едва ли щеше да се чувства по-сигурна в апартамента си. Определено тук беше по-надеждно.

Проблемът се оказа сложен. Не ставаше въпрос за нещо, което можеше да се поправи за няколко часа. Възможно бе да останат заключени до сутринта.

— Дали и тук няма да стане опасно горещо? — обърна се тя към Куинлън.

— Не съм абсолютно сигурен, но реално — не. Ще ни бъде добре. Имаме вода, а това е най-важното. Всъщност на нас май ни е по-добре, отколкото на останалите в града. Като изключим, разбира се, онези с генераторите. Стане ли ни прекалено горещо, просто ще си свалим част от дрехите.

Сърцето й подскочи и изведнъж й стана топло. Стомахът й се сви при мисълта да лежи гола до него в тъмнината. Умът се тревожеше, ала тялото си спомни страхотното удоволствие от неговите ласки. Елизабет се обърна към прозорците, за да не забележи Том изражението й. Докато гледаше навън, се сети за нещо друго:

— Когато се стъмни и включим фенерчето, няма ли да ни виждат отвън? Стъклата запазват ли качествата си през нощта?

— Ако някой гледа отблизо, предполагам, ще види светлината — отвърна той замислено. — Но нищо повече.

Достатъчна й беше само вероятността някой да ги види. Елизабет се канеше да подреди нещата близо до входа, но се отказа. Във фоайето имаше няколко удобни кътчета за сядане и тя избра това в центъра. Беше някак уединено, защото имаше високи до кръста сандъчета с цветя, които създаваха усещане за ниша. Освен това оттук тоалетните бяха по-близо.

Тя подреди провизиите на една ниска масичка, а Куинлън размести столовете, за да направи повече място. После събра възглавниците и ги подреди като легло, когато им се доспи. Елизабет им хвърли кос поглед. Когато Куинлън се намираше толкова близо, не можеше и да помисли за сън!

Погледна го и се сепна, защото видя, че той я наблюдава. Не отмести поглед от нея, докато сваляше вратовръзката, после разкопча копчетата на ризата си и нави ръкавите. Все обикновени неща, ала видът на широките му гърди и стегнатия корем събуди у нея необикновено усещане.

— Защо не свалиш този чорапогащник? — предложи й той с кадифен глас. — Сигурно ти е ужасно горещо с него.

Така беше. Тя се поколеба, а после реши, че едва ли тъничкият копринен чорапогащник би я защитил от него. Само тя можеше да направи това. Куинлън не беше насилник и ако тя кажеше „не“, той едва ли ще я насилва. Не се страхуваше от него — просто не беше сигурна в себе си, че ще го отблъсне… Ето една от причините да го отбягва в продължение на шест месеца. Така че свалянето на чорапогащника беше само въпрос на удобство.

Взе фенерчето и отиде в тоалетната. Малката стая беше задушна, затова тя бързо се събу и веднага усети промяната. После сложи ръце под студената вода и охлади лицето си. Вече се чувстваше значително по-добре.

Няколко дълбоки вдишвания и бе готова да държи Том Куинлън на разстояние за още доста време. Върна се във фоайето, взела в една ръка фенерчето, а в другата — чорапогащника.

Той я чакаше, изтегнат небрежно на един от столовете. Сините му очи я приковаха на място.

— А сега — рече той — да си поговорим.