Линда Хауърд
Свръхнатоварване (3)

Трета глава

— Каквото се наложи — отвърна Куинлън меко, повдигнал вежди.

— Благодаря, че ме успокои! Очакваш ли някакви неприятности? Струва ми се каза, че сградата е като запечатана.

— Действително е така и не очаквам неприятности. Но това не означава, че трябва да бъда неподготвен, ако съм се излъгал. Не се тревожи. Винаги ходя въоръжен по един или друг начин. Просто сега обръщаш внимание на това.

— Обикновено не носиш пистолет — взираше се в него тя.

— Напротив, нося. Нямаше да го видиш, ако не си бях свалил сакото.

— Не носеше онази нощ, когато…

— … се любихме — довърши той вместо нея. Наблюдаваше я внимателно. — Не, онази нощ не носех. Знаех, че ще се любим и не исках да те плаша. Затова, преди да те взема, заключих пистолета в жабката на колата. Но имах нож в ботуша, както и сега.

— Знаел си, че ще се любим?!

— Едва ли искаш да говорим за това точно сега. — Изгледа я със сериозно изражение. — Нека прекратим този разговор и да слезем долу, преди да е станало тъмно, за да запазим батериите на фенерчетата.

Още едно разумно предложение, като изключим факта, че към девет щеше да мръкне, а дотогава имаше много време. Тя се облегна на бюрото и скръсти ръце.

— Защо да не искам да говоря сега за това?

— Само предполагам. Повече от половин година ме избягваш, затова не допускам, че изведнъж си решила да водим задълбочен разговор. Ако греша, тогава да започваме. — В очите му припламна опасно пламъче. — Прекалено груб ли бях? Пет пъти много ли са за теб? Не мисля така, защото ти буквално изцеди всичките ми сили — каза той безцеремонно. — Да не говорим как сключваше крака около мен и не можех да мръдна. Освен това нито хъркам, нито бълнувам, така че не разбирам какво те накара да избягаш.

Говореше тихо, безмилостно. Беше се приближил и се извисяваше застрашително над нея. Никога не го бе виждала да губи самообладание, но яростта в очите му й подсказа, че е на прага да избухне. Това малко я стресна. Не че се страхуваше, или поне не в този смисъл. Просто не допускаше, че бягството й е имало толкова голямо значение за него.

После, решена да не позволи разговорът да бъде насочен единствено към нея, както много пъти досега, попита:

— Какво искаш да кажеш със: „Знаех, че ще се любим“?

— Тъкмо това, което казах.

— Как е възможно да си бил сигурен? Самата аз не го бях предвидила.

— Знаех, както знаех и че няма да ме отхвърлиш.

— Не знаеш ли твърде много? — сопна се тя.

— Да, така е. Само дето не успях да разбера защо избяга след това. Така че по-добре ми кажи. После можем да разрешим проблема и да продължим откъдето сме спрели.

Елизабет го гледаше сърдито, без да помръдне. Той прокара ръка през тъмната си, подстригана по войнишки коса. Това бе един от малкото жестове на раздразнение, които бе запомнила.

— Добре — измърмори Куинлън. — Ясно е, че криеш нещо от мен. Вероятно, защото не вярваш в станалото между нас. Мислех, че след като сме се любили, ти ми принадлежиш, ще ми се довериш и ще спреш да се колебаеш.

— Аз да ти принадлежа?! Добре ли чух? Да не би да имаш някакъв документ за покупко-продажба, за който не знам?!

— Да, принадлежиш ми! — извика той. — Исках да се оженим, да имаме деца, но ти продължи да ме отбягваш. А аз не знаех защо. И все още не знам.

— Брак и деца ли? — Беше толкова изненадана, че едва изричаше думите. — Предполагам, не ти е хрумнало да ме уведомиш за плановете си, нали? О, не си прави труда да ми отговаряш! Ти си решил и това е достатъчно, няма значение какво съм изпитвала аз!

— Зная какво изпитваше! Ти беше влюбена в мен. И все още ме обичаш. Затова няма смисъл да бягаш.

— Може би за теб бягството ми няма смисъл, но аз съм на друго мнение. — Елизабет извърна поглед, страните й пламтяха. Не знаеше, че чувствата й са така очевидни, макар отрано да бе разбрала, че го обича. Колкото по-притеснена ставаше, толкова повече се мъчеше да скрие дълбочината на преживяванията си.

— Тогава защо не ми разкри тайната си? Уморен съм от това. Каквото и да съм направил, се извинявам. Загубихме достатъчно много време.

Дързостта му я изненада. Общо взето, Куинлън беше скромен човек, но това бе скромност на някой, който нямаше какво да доказва нито на себе си, нито на друг. Очевидно искаше да сложи край на неудобното положение.

— Слушай, Куинлън, твоите планове не ме интересуват! Просто ме изхвърли от тях! Не желая…

— Не мога — прекъсна я той.

— Защо?

— Заради това.

Тя видя пламъчето в очите му и моментално се отдръпна от бюрото с намерението да избяга. Направи го бързо, ала той се оказа по-бърз. Сграбчи я за китките, изви ръцете й назад и здраво я притисна в прегръдката си. Беше го виждала съблечен и знаеше, че дрехите само прикриват добре развитите мускули, така както знаеше, че няма никакъв шанс да избяга, освен ако той самият не реши да я пусне. Отказа се от борбата, задоволявайки се само с гневния поглед.

— Имаш котешки очи — измърмори той. — Още първия път, когато те видях, усетих, че не си дама. Очите ти те издадоха. И, слава богу, оказах се прав. В нощта, която прекарахме заедно, разбрах, че пет пари не даваш за онова, което е прието за една дама. Ти си дива и необуздана и тогава едва не счупихме леглото. Би трябвало да си разбрала, по дяволите, че няма да те изпусна току-така!

Беше възбуден. Усети напрегнатото му тяло, когато се опитваше да я изкуши да разтвори бедрата си и да се притисне към тях. Наистина я изкушаваше! Желаеше го и никога не се бе опитвала да отрича това, ала не можеше да му се довери.

— Няма ефект — изрече тя дрезгаво.

— Напротив. — Говореше с мек, равен глас. Топлият му дъх опари устните й и я накара да ги разтвори миг, преди да я целуне. Елизабет не възнамеряваше да му позволява това, но не можеше и да се противопостави. Още от самото начало целувките му я омайваха. Този мъж демонстрираше своята самоувереност дори в такъв момент. Не се колебаеше, нито пък бе непохватен. Просто пое устните й, сякаш му принадлежаха, езикът се плъзна между тях и тя потръпна от удоволствие.

Притисната към него, усещаше нарастващата му възбуда. Никога досега не я бе насилвал, макар още от първата им среща да личеше колко силно го привлича тя. Той ту се отдаваше на страстта си, ту ставаше хладен и точно това я бе заинтригувало и накарало да се влюби в него още в началото. Не се чувстваше застрашена по никакъв начин. Всъщност, като погледнеше назад, Куинлън дори се стараеше да не я тревожи. Не беше проявявал и агресивност в сексуално отношение. Нямаше случай да е отишла на среща с усещането, че й предстои турнир по борба. Онази нощ, когато се любиха, тя сякаш не разбра колко настойчиви и искрени са целувките му, докато не се озова в леглото, съблечена и изгаряща от желание. Чак след това си даде сметка колко сериозен е бил Том…

Споменът я уплаши и тя откъсна устни от неговите. Ако не го спреше сега, той щеше да я обладае! Измамна беше тази гореща чувственост, която я възбуждаше по-бързо, отколкото очакваше. Точно като през онази нощ. Едва я беше целунал и вече копнееше по него! До този момент не знаеше, че съществува такова удоволствие и плам.

— Какво има? Не ти ли харесва? Или ти харесва твърде много?

Напрежението й се засили и тя започна да се съпротивлява. За нейна изненада той веднага разхлаби прегръдката си.

— Какво има, скъпа? Кажи ми. — Гласът му беше загрижен и мил. — Не мога да оправя нещата, ако не зная какво те тревожи.

Тя сложи ръце на гърдите му, за да го отблъсне, но вместо това усети твърдата топла плът под тъничката памучна материя и я прониза болезнена слабост. Усещаше дори силните удари на сърцето му.

— Куинлън…

— Кажи — приласка я той и отново я целуна. Тя с мъка се отмести встрани от него. Тялото й гореше от възбуда. Ако не му кажеше, той щеше да продължи да я съблазнява, а Елизабет не знаеше докога ще издържи!

— Добре. — Дължеше му обяснение, макар че нямаше намерение да продължи да излиза с него. Трябваше да му каже по-рано, ала тогава я занимаваше единствено мисълта да е по-далеч от него. — Само че… по-късно. Не сега. Да вземем онова, което ни трябва, и да се настаним долу.

— Къде ли съм чувал това? — светнаха весело очите му.

— Недей да злорадстваш, не е учтиво.

— Сигурно не е, но е адски приятно.

Беше напрегната, а Куинлън не можеше да разбере защо. Не смяташе, че това е характерно за нея. Чудеше се каква е причината, както вече шест месеца се чудеше защо бе започнала така внезапно да го отбягва след онази нощ. Тя не се страхуваше от него и това много му харесваше. Впечатляваше се предимно от интелигентни жени, но те пък се плашеха от него.

Не можеше да промени страховитото си излъчване, защото не бе в състояние да промени навиците, нито инстинктите, които го правеха такъв. А и не искаше. Те бяха част от него, бяха негова същност. Беше имал и по-повърхностни отношения с представителки на нежния пол, само за физическо удоволствие, но дълбоко в себе си очакваше нещо по-различно. Понякога смяташе, че малко хора наистина забелязват какво става около тях и живеят като коне с капаци на очите. А напоследък Том не се чувстваше добре и жадуваше за нещо нормално, поне според стандарта на обикновения човек. Искаше да има семейство, деца, с една дума — спокоен и сигурен живот. В момента, в който срещна Елизабет, разбра, че е търсил точно нея.

Не го привличаше само външният й вид, макар Господ да му бе свидетел, че го заливаха горещи вълни, дори само да я зърнеше. Беше висока малко над средното, слаба като клечка, с лъскава черна коса, която обикновено носеше прибрана на кок. Отначало даже не подозираше, че тя е толкова чувствена. Ала онова, което го грабна, бяха очите й — очите на котка, както бе казал. И не толкова зеленият цвят, колкото изражението им ги правеше да изглеждат така. Нейната природа се отразяваше в тях. Беше му хвърлила предупредителен поглед, примесен с хладно презрение, сякаш искаше да каже, че не се плаши от него. Досущ като котка…

Завладяха го вълнение и страст. Колкото повече научаваше за нея, толкова повече искаше да я има. Тя беше извънредно интелигентна, остроумна, понякога — саркастична. Притежаваше силно развито чувство за хумор и от време на време се случваше да го свари неподготвен, ала за него словесните им двубои бяха истинско удоволствие. Елизабет излъчваше някаква вътрешна сила, която неудържимо го привличаше, както магнитът — желязото.

Силата на това влечение го изненада. Искаше да знае всичко за нея, дори спомените й от детството — време, в което той не можеше да проникне. Искаше да има деца от нея и бе омаян от мисълта за дъщеря с нейния образ — мъничко ангелче с остър език, силна воля и трапчинки на бузките.

Отначало Елизабет говореше открито, без капчица надменност, което показваше, че няма какво да крие. Но след това сякаш започна да премълчава нещо. Не можеше да го назове, по-скоро бе някакво отдалечаване, сякаш тя издигна защитна стена около себе си и нямаше намерение да го пусне вътре.

Нито опитът му, нито неговата природа можеха да позволят да остави нещата така. Това нейно оттегляне беше безсмислено, защото той усещаше, че и тя изпитва същото влечение към него. Елизабет го искаше. Обичаше го. Ако наистина криеше нещо, Том щеше да настоява да го узнае. И без това той притежаваше всичко необходимо — умение, източници, за да разбере абсолютно всичко. Неговите проучвания извадиха на бял свят факта, че е била омъжена. Бракът й изглежда е бил доста кратък — нещо, което се случва с много студенти, защото скоро разбират, че не са подготвени за брачния живот.

На тяхната възраст той също имаше своя опит в това отношение, така че знаеше как става. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече му правеше впечатление, че тя не говори за времето, когато е била омъжена, дори не бе споменала този факт.

Беше достатъчно вещ, за да разбере значението на премълчаното от нея и да започне да я подпитва за тези две години. В същото време, като усети, че му се изплъзва, опита да заздрави отношенията им и да я вкара в леглото, като разчиташе на спойката от физическия контакт, за да премахне бариерите и да я задържи до себе си, докато свикне да му се доверява напълно, но не се получи…

На следващата сутрин тя бе избягала, докато той се къпеше, и чак сега за първи път оттогава двамата оставаха насаме.

Бе загубил повече от половин година. Почти седем дяволски дълги месеца — безкрайни нощи, изпълнени с чувство на безнадеждност!

Но сега Елизабет бе тук сам-самичка и преди да напуснат тази сграда, той възнамеряваше да разбере какво става и да я убеди, че му принадлежи. Всецяло и завинаги.