Линда Хауърд
Свръхнатоварване (2)

Втора глава

Червената аварийна лампа започна да мига почти веднага с мъждивата си тайнствена светлина. Елизабет не можеше да помръдне. Сковаваше я някаква странна смесица от тревога и задоволство. Беше се проснала върху Куинлън, сключила инстинктивно ръце около врата му. Усети топлината на тялото му дори през дрехите. Мъжественият аромат на кожата предизвика спомени за една отминала нощ…

Той я притисна плътно към себе си. На червената мигаща светлина очите му изглеждаха черни. В тях горяха решителност и желание.

За миг Елизабет се изкуши да се отпусне в прегръдката му, но точно тази решителност в очите му я разколеба. Макар и с нежелание, той я пусна и леко се олюля.

— Добре ли си? Да не си се ударила?

— Не, добре съм. А ти? — Тя приглади полата си.

Отвърна й нещо неразбрано, докато отваряше капака на аварийния телефон. После натисна бутона, за да алармира асансьорната бригада. Вдигна въпросително вежди, докато изчакваше, и накрая тресна слушалката.

— Не отговарят. Сигурно са си отишли по-рано, както всички останали.

След като нямаше шайба, очевидно беше свързан само с асансьорната бригада.

— Няма въздух — забеляза Елизабет и протегна нагоре ръка. Климатичната инсталация не работеше и липсата на тихия, добре познат шум я бе разтревожила.

— Сигурно токът е спрял — каза Том и заоглежда вратата.

В тясното пространство започна да става задушно. Макар да не й бе приятно, младата жена реши да не изпада в паника.

— Може би скоро ще го пуснат.

— Ако не беше тази жега, бих се съгласил с теб. Но обстоятелствата са доста необичайни и най-вероятно е станало претоварване на електрическата мрежа. Ако е така, възстановяването може да отнеме часове. Трябва бързо да излезем оттук. Това аварийно осветление е на батерии и едва ли ще издържи дълго. Освен това температурата ще се повиши, а ние нямаме нито вода, нито достатъчно кислород. — Докато говореше, той се мъчеше да отвори вратата. Елизабет направи опит да му помогне, макар да знаеше, че ще се справи и сам. Просто не искаше да се чувства безполезна.

Бяха заседнали между етажите, на около метър от външните врати, които се виждаха от пода на асансьора. Отвориха и тях. Без да каже и дума, той се наведе и изскочи от асансьора.

— Само се плъзни. Аз ще те хвана — протегна ръце към нея Куинлън.

Отдавна не й се бе случвало и за миг се обезпокои.

— Благодаря, няма нужда. Взела съм си изпита по гимнастика в колежа. — Пое дълбоко въздух и скочи грациозно, въпреки чантата и обувките на висок ток. Той повдигна едната си вежда и изръкопляска, а младата жена се поклони. Можеше да се шегува с него и това много й харесваше. Всъщност у този мъж имаше доста неща, на които трудно устояваше, дотолкова, че пренебрегна склонността му да се разпорежда, поне докато не откри досието си в неговия апартамент. Това вече не можеше му да прости!

— Впечатлен съм — каза той.

— Аз също. Доста време мина, откакто завърших колежа.

— Била си в отбора по гимнастика, нали? Не си ми го споменавала досега.

— Защото не съм била в отбора. Прекалено съм висока. Но тренирах, за да поддържам добра форма, както и за развлечение.

— Доколкото си спомням, все още изглеждаш чудесно.

Елизабет бързо тръгна към стълбите, без да обръща внимание на интимното подмятане. Куинлън вървеше след нея, като огромен звяр, дебнещ плячката си. Тя бутна вратата към аварийното стълбище и спря изненадана.

— О!

Беше тъмно като в рог. Прозорци, естествено, нямаше. Все едно, че влизаше в кладенец. Завладя я някакъв първичен инстинкт да не продължи.

— Няма нищо — каза Куинлън толкова близо, че дъхът му раздвижи косата, а гърдите му докоснаха гърба й. — Освен ако нямаш клаустрофобия.

— Не, но всеки момент ще получа.

— Бързо ще слезем и няма да имаш време. Намираме се на третия етаж и не след дълго ще излезем навън. Ще държа вратата, докато се хванеш за парапета.

Тъй като единствената друга възможност беше да чака да дойде токът, Елизабет сви рамене, пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да се гмурне, и стъпи в тъмната неизвестност, стиснала здраво парапета.

— Добре, сега изчакай да дойда при теб — каза той и пусна вратата зад себе си.

Изведнъж й се стори, че се намира в гробница. Секунда по-късно той се озова до нея. Хвана едната й ръка, а другата сложи зад нейната на парапета. Елизабет се почувства защитена от неговата сила в горещата задушна тъмница.

— Няма да падна — каза тя с хаплива нотка в гласа си.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна той спокойно и не я пусна.

— Куинлън…

— Хайде да вървим.

И тя се подчини, защото това беше най-бързият начин да се освободи от хватката му. Отначало тъмнината й пречеше, но после свикна и успяваше да слиза с нормално темпо. В края на стълбите той я пусна, мина напред и отвори вратата на първия етаж. Благодарна, Елизабет изтича в слънчевото фоайе. Вече дишаше свободно.

Куинлън веднага се запъти към бюрото на пазача, чието място обаче се оказа празно. Обикновено пазачът седеше на мястото си, но сега…

Той заотваря чекмеджетата — всичките бяха заключени. Изправи се и извика:

— Хей! — Плътният му глас отекна в тихото фоайе.

Когато разбра какво е станало, Елизабет простена.

— Сигурно и той си е тръгнал по-рано.

— Би трябвало да остане, докато всички си отидат.

— Този заместваше. Обади в офиса и Чики му каза, че ще изляза преди четири. Сигурно е решил, че съм си тръгнала. А ти?

— Аз ли? — Куинлън вдигна рамене и притвори очи. — Същата история.

Тя не му повярва, но се отказа да пита. Отиде до вратата и започна да я дърпа. Тя обаче не помръдна. Значи бе заключена отвън.

— Трябва да има някакъв начин да излезем.

— Няма — отвърна той с равен глас.

Тя спря и се втренчи в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че сградата е като запечатана. Тук са монтирани системи за сигурност, които при спиране на тока се задействат и блокират всички изходи и прозорци. Така тук не могат да проникнат крадци. Стъклата на прозорците са бронирани и издържат на удар. Дори да се обадим в службата на пазачите и те да изпратят някого, той няма да може да отключи, преди да пуснат тока. Както в банките.

— Нали си специалист по охранителните системи. Изведи ме оттук! Направи нещо!

— Абсурд.

— Едва ли. Или признаваш, че не можеш да се справиш?

Той скръсти ръце на гърдите си и се усмихна мило.

— Искам да кажа, че аз съм правил алармената инсталация на тази сграда и е невъзможно да бъде елиминирана. Не и преди да дойде токът. Дотогава не мога да проникна в системата. Никой не може.

Елизабет едва се сдържа да не избухне. Дразнеше я по-скоро неговото отношение, отколкото обстоятелствата. Изглеждаше толкова самодоволен!

— В такъв случай ще се обадим на Бърза помощ.

— Защо?

— Как така защо? Малко ли е, че сме заключени в тази сграда!

— Болен ли е някой от нас? Или ранен? Има ли опасност за живота ни? Не става въпрос за спешен случай, а за някакво неудобство. А съм сигурен, че те са затрупани с работа. Освен това няма да могат да влязат. Единственият начин да излезем, е, ако се качим на покрива и ни вземат с хеликоптер. Но това ще ни струва твърде скъпо, а и всъщност не сме в беда. В сградата има и вода, и храна. Разумът изисква да останем тук.

Тя не можеше да обори тези солидни аргументи.

— Зная — въздъхна тя. — Просто се чувствам като в капан.

— Ще бъде забавно. Можем да оберем автоматите за сандвичи…

— Те също работят с ток.

— Не съм казал, че ще използваме монети — намигна й Том. — При тези обстоятелства никой няма да възрази.

Тя обаче би възразила. Страхуваше се ужасно, а всичко това можеше да продължи с часове. Последното нещо, което искаше, бе да остане насаме с Куинлън, но изглежда нямаше друга възможност. Да можеше поне да се поотпусне в неговата компания… Тогава нямаше да има нищо против. Ала сега изпитваше безкрайно неудобство пред него. Напрежението й се дължеше на няколко различни неща. Първо — на гняв от това, че си бе напъхал носа в живота й. Второ — на чувство за вина, че му дължеше поне обяснение, а истината беше болезнена. Трето — на някакъв копнеж по всички приятни мигове, прекарани с него. И накрая — на желание. Да, разтърсващо желание, което месеци наред бе подхранвано единствено от спомена за онази нощ.

— Въздухът няма да ни създава проблеми — отбеляза той и огледа двуетажното фоайе. — Тук ще стане по-топло, но изолацията и специалните стъкла ще ни предпазят от прекомерно загряване. Ще се чувстваме идеално.

Елизабет си наложи да помисли разумно. Нямаше как да излезе от тази ситуация. Тогава защо да не извлече максимална полза и да прекарат тук възможно най-удобно. В този случай удобно означаваше спокойно. Изглежда наистина имаха вода и храна, макар да се налагаше да я крадат. Освен това беше пълно с дивани и кресла с безброй възглавници по тях. Погледът й се плъзна към стълбите. Спомни си последните думи на Куинлън, че ще стане по-горещо…

— Ако отворим вратата към стълбището, ще се получи нещо като отдушник, който ще издърпва топлината нагоре — предложи тя.

— Браво. Аз ще се кача до офиса, за да взема фенерче и малко сандвичи. Ти искаш ли нещо?

Тя разрови мислено кабинета си и откри няколко дреболии, които можеха да й бъдат полезни.

— Всъщност по-добре да дойда с теб.

— Няма смисъл и двамата да изкачваме стъпалата в тая тъмница. Просто кажи какво искаш.

Винаги прави така, помисли тя раздразнено, иска всичко да върши сам, без нея!

— По-разумно е да отидем двамата. Ти ще провериш дали не е останал някой от персонала, а аз ще взема някои дреболии от кабинета ми. Струва ми се, че някъде имах фенерче, но не си спомням къде точно.

— Този път обаче няма да слизаме, а ще изкачваме, и то повече стълби. — Куинлън погледна предупредително високите токове на обувките й.

Елизабет ги събу и вдигна вежди в очакване. Той я погледна сериозно, отстъпи назад и направи жест да мине пред него. Премести една саксия с огромно дърво и подпря вратата на аварийното стълбище. Направи го без усилие, а саксията тежеше поне петдесет килограма. Елизабет имаше представа за тези неща, защото обичаше растенията и домът й тънеше в зеленина. Запита се как би се чувствала, ако притежаваше неговата сила и самоувереност, които му помагаха да се справи с всяка ситуация. Защото всъщност той демонстрираше мълчаливо високомерието на човек, който знае силите и възможностите си.

Този път тръгнаха по-спокойно по стълбите, защото имаше достатъчно светлина от отворената врата. Нагоре обаче цареше непрогледен мрак. Както и преди, Куинлън се хвана за перилото зад нея, а със свободната си ръка я държеше за лакътя. Всеки път, когато слизаха или се качваха, той демонстрираше вниманието си по този начин, припомни си тя. В началото й беше приятно, но после започна да я дразни, докато накрая направо я разтревожи. Това негово собственическо чувство я правеше по-скоро неспокойна, отколкото сигурна.

— Ако някой от нас пушеше, щяхме да имаме запалка и да си осветяваме пътя — отбеляза остроумно тя, само за да наруши тишината.

— Ако някой от нас пушеше — отвърна той сухо, — нямаше да ни стигне дъх да изкачим стълбите.

Тя се усмихна и се съсредоточи върху изкачването. Беше във възможностите й да изкачи пет етажа, но все пак се изискваха усилия. Когато стигнаха, тя вече дишаше тежко, а тъмнината я изнервяше. Куинлън мина напред, отвори вратата и пропусна дневната светлина.

Всеки тръгна към своя офис. Късният следобед разливаше светлина през прозорците и й припомни, че всъщност е изминало съвсем малко време, откакто асансьорът заседна. Погледна часовника си и не можа да повярва — само половин час!

Претърси чекмеджетата, докато намери фенерчето. Като се молеше батериите да не са изтощени, го включи и остави върху бюрото. Двете с Чики не си купуваха кафе от автоматите, а си го правеха сами, тъй като то ставаше по-хубаво. Затова реши да вземе двете чаши и ги сложи при фенерчето. С тях щяха да пият по-лесно. Освен това секретарката й едва ли щеше да възрази Куинлън да използва чашата й. Напротив.

Знаеше още, че Чики обича сладкишите и затършува из шкафовете. Когато намери кутия с шест шоколада, в която липсваше само един, тя се усмихна доволно. Откри още неначенато пликче със смокини, дъвка, медена кифличка и голяма кифла с боровинки. Вярно, храната не беше прясна, но поне нямаше да останат гладни. Накрая взе две меки възглавници от столовете в кабинета си, защото бяха много по-удобни, отколкото тези във фоайето.

Вратата се отвори и Куинлън застана на прага. Беше свалил сакото си и носеше малка кожена чанта. Погледна провизиите и се засмя.

— Да не си скаут случайно?

— Не е моя заслугата. Чики е любителката на сладкиши.

— Напомни ми да я поздравя, щом се видим.

— Тя би предпочела да я запознаеш с онзи мотоциклетист, който дойде днес следобед.

— Обича авантюрите, а?

— Чики винаги е била авантюристка. Той ваш клиент ли е?

— Не.

Разбра, че няма да й каже нищо повече. Както винаги, Куинлън държеше езика си зад зъбите, щом станеше дума за бизнеса, клиентите или персонала му. Когато излизаха, говореха предимно за нея, като той се интересуваше от всяка подробност. В същото време внимателно отклоняваше неуверените й опити да научи нещо повече за него. Скоро този определен интерес и отказът му да говори за себе си я накара да се чувства страшно неудобно. Елизабет разбираше, че понякога човек няма желание да говори; имаше периоди, в които на нея също не й бе до приказки, но неговата тайнственост беше толкова крайна, че тя не знаеше дори дали Том има семейство. А в същото време той усилено се интересуваше от нейния живот.

На стола имаше копринен индийски шал. Елизабет го разстла и започна да нарежда нещата върху него.

— Дали хората купуват шалове само защото стоят добре, преметнати върху стола? — попита Куинлън и хвана небрежно меката тъкан.

— Разбира се. И защо не?

— Не е ли глупаво?

— Зависи. А не е ли глупаво да се харчат пари за украсяване на колите само защото така изглеждали по-добре?

— Колите са нещо полезно.

— Също и столовете — рече тя сухо. Събра четирите краища на шала и ги завърза. — Готов ли си?

— Докато сме все още тук, трябва да си вземем сандвичи. Не можем да разчитаме само на намереното.

Елизабет го погледна подозрително:

— Защо ни е толкова храна? Смяташ ли, че ще стоим тук дълго?

— Може би не, но е по-добре да имаме повече, отколкото недостатъчно. Винаги можем да върнем неизяденото.

— Логично — призна тя.

Том се обърна да й отвори вратата и тя зяпна втрещена черния пистолет, затъкнат в колана му.

— Мили боже, какво ще правиш с това?