Карл Сейгън
Космос (5)

Глава 4
Небеса и ад

Девет свята помня аз.

Исландската еда на Снори Стурлусон, ок. 1200

Аз съм се превърнал в смърт, разрушител на светове.

Бхагавад Гита

Вратите на небесата и ада са съседни и неразличими една от друга.

Никос Казандзакис, „Последното изкушение на Христос“

Земята е красиво и повече или по-малко мирно място. Нещата се променят, но бавно. Възможно е през целия си живот да не се сблъскаме с по-страшно природно бедствие от някоя буря. И така постепенно ставаме самодоволни, отпуснати и разсеяни. Но в историята на Природата се пазят ясни спомени. Цели светове са били опустошени. Дори и ние, хората, сме постигнали съмнителната техническа характеристика да можем да си създадем свои собствени катастрофи — както целенасочени, така и по невнимание. В пейзажите на други планети, където са запазени записите на минали събития, можем да намерим изобилни свидетелства за големи катаклизми. Всичко е въпрос на времеви мащаб. Едно събитие, което би било немислимо в рамките на сто години, може да се окаже неизбежно в рамките на сто милиона. Странни природни явления са спохождали дори и Земята, дори и в рамките на XX в.

В ранните сутрешни часове на 30 юни 1908 г. жителите на Централен Сибир видели огромно огнено кълбо да се движи с висока скорост през небето. Когато кълбото докоснало хоризонта, избухнала страховита експлозия. Тя изравнила със земята около 2000 км² гора и хиляди дървета били изпепелени от пожари в близост до мястото на удара. Взривът предизвикал ударна вълна в атмосферата, която на два пъти обиколила земното кълбо. В продължение на два дни след това в атмосферата имало толкова много фин прах, че посред нощ човек можел да чете вестник на разсеяната светлина по улиците на Лондон. На 10 000 километра от мястото на събитието.

Царското правителство на Русия решава да не си дава труд да разследва едно тъй тривиално събитие, което — в крайна сметка — се е случило толкова далеч, сред изостаналите тунгуски племена в Сибир. Едва десет години след революцията към мястото се отправя експедиция, която да проучи следите и да разпита свидетелите. Ето някои от разказите, които са събрани:

Рано сутринта, когато всички спели в палатката, тя внезапно била вдигната във въздуха заедно с обитателите си. Паднали обратно на земята и цялото семейство се отървало само с леки натъртвания, но Акулина и Иван загубили съзнание. Когато дошли на себе си, чули силен шум и видели, че около тях гората гори, а голяма част от нея е унищожена.

Седях на входа на къщата си в търговската станция Вановара. Беше около време за закуска и гледах на север. Тъкмо бях вдигнал брадвата си, за да затегна обръчите на една бъчва, когато внезапно… небето се разцепи на две. Високо над гората цялата северна половина на небето сякаш се покри с огън. В този момент усетих силна горещина, все едно ризата ми се беше запалила… Исках да сваля ризата си и да я захвърля, но в този момент в небето прозвуча гръм и последва силен взрив. Бях хвърлен на земята на около три сажена от входа и за момент съм загубил съзнание. Жена ми изскочи навън и ме внесе в колибата. Взривът беше последван от звук на падащи камъни, все едно стреляха оръдия. Земята трепереше и когато се проснах на земята, покрих главата си с ръце, тъй като се боях да не ме ударят камъните. В момента, в който небето се отвори, от север покрай къщите повя горещ вятър, все едно от оръдие. Той остави следата си върху земята…

Когато седнах да закуся до ралото си, чух внезапни гърмежи, все едно от артилерийски огън. Конят ми падна на колене. От северната страна над гората изригна огън… Тогава видях, че еловата гора се е огънала от вятъра и си помислих, че идва ураган. Хванах се с две ръце за ралото, за да не ме отвее вятърът. Той беше толкова силен, че вдигна във въздуха буци пръст, а след това ураганът издигна стена от вода нагоре по река Ангара. Видях всичко съвсем ясно, тъй като земята ми е на склона на хълма.

Бученето до такава степен подплаши конете, че някои се впуснаха в панически галоп, теглейки ралата в различни посоки, а други паднаха на земята.

След първия и втория взрив дърводелците започнаха да се кръстят от изумление, а когато прозвуча и третият гръм, те паднаха назад от сградата върху дървените стърготини. Някои от тях бяха толкова втрещени и така силно уплашени, че се наложи да ги успокоявам. Всички оставихме работата си и отидохме в селото. Там всички жители ужасени се тълпяха по улиците и говореха за явлението.

Бях в полето… и тъкмо бях впрегнал единия кон в браната и бях започнал да привързвам другия, когато отдясно чух нещо, което ми заприлича на един-единствен силен гърмеж. Веднага се обърнах и видях издължен пламтящ предмет да се носи в небето. Предната му част беше много по-широка от опашката и имаше такъв цвят, какъвто има огънят през деня. Беше много по-голям от слънцето, но не толкова ярък, така че можеше да го гледаш с просто око. Зад него подобно на прах се носеха пламъци. Беше опасано от малки облачета дим, а след пламъците отзад оставаха сини пушеци… Веднага щом пламъкът изчезна, се чуха гърмежи, които бяха по-силни от тези на оръдие, земята започна да трепери и капаците на прозорците на колибата отхвръкнаха.

Перях вълна на брега на реката. Внезапно чух шум като от пляскането на крилете на подплашена птица… и нагоре по реката мина нещо като вълна. След това чухме един-единствен кратък гръм, който беше толкова силен, че един от работниците… падна във водата.

Това забележително явление е наречено „Тунгуското събитие“. Някои учени са изказали предположението, че то е причинено от парче носеща се антиматерия, която е била анихилирана при контакта си с обикновената материя на Земята и е изчезнала във взрив от гама лъчи. Но отсъствието на радиоактивност на мястото на сблъсъка опровергава тази хипотеза. Други твърдят, че миниатюрна черна дупка е минала през Земята, като е проникнала през Сибир и е излязла от другата страна. Но описанието на ударната вълна в атмосферата не показва следи от тяло, което да е излетяло от водите на Северния Атлантик по-късно през същия ден. А може би става дума за космически кораб на някаква невъобразимо по-напреднала от нас извънземна цивилизация, който да е имал нерешим технически проблем и да се е разбил в далечен район на една незначителна планета. Но на мястото на удара няма никакви следи от подобна катастрофа. Всяка една от тези идеи е била предложена, някои от тях — повече или по-малко сериозно. Нито една обаче не намира подкрепа в доказателствата. Ключовият момент в Тунгуското събитие се състои в това, че е имало чудовищна експлозия, силна ударна вълна и огромен горски пожар, но на самото място на сблъсъка няма оставен от удара кратер. Изглежда има само едно обяснение, което не противоречи на фактите: през 1908 г. Земята е била поразена от парче от комета.

В огромните пространства има много тела, някои от които са изградени от скали, други — от метали, трети — от лед, а четвърти — отчасти от органични молекули. Техните размери варират от прашинки до блокове с неправилна форма и големината на Никарагуа или Бутан. Понякога се случва така, че на пътя им се изпречва планета. Възможно е Тунгуското събитие да е било причинено от ледено парче от комета с диаметър от стотина метра — т.е. с размерите на футболно игрище — и с тегло от около един милион тона. То се е движело със скорост около 30 километра в секунда или 70 000 мили (около 112 000 км) в час.

Ако един такъв сблъсък се случи днес, той може да бъде объркан — особено в паниката на момента — с атомна експлозия. Ударът и огненото кълбо ще наподобят всички ефекти на атомен взрив от един мегатон, включително и гъбовидния облак, с две изключения — няма да има гама радиация и радиоактивни частици. Възможно ли е едно рядко, но въпреки това естествено явление — сблъсък с голямо парче от комета — да сложи началото на атомна война? Това би бил странен сценарий: една малка комета удря Земята, подобно на милиони преди това, а реакцията на нашата цивилизация е бързо да се самоунищожи. Може би няма да е лошо да започнем да разбираме кометите, сблъсъците и катастрофите малко по-добре, отколкото го правим в момента. Ето един пример. На 22 септември 1979 г. американският сателит „Вела“ регистрира на границата на Южния Атлантик и Западния Индийски Океан два ярки проблясъка светлина. Първите спекулации предполагат, че става дума за таен опит с маломощно (два килотона — около една шеста от енергията на бомбата от Хирошима) ядрено оръжие, проведен от Южноафриканската република или Израел. Предвиждат се сериозни политически последствия по целия свят. Какво ще стане обаче, ако въпросните проблясъци са причинени от малък астероид или от парче от комета? И тъй като полетите над района на събитието не показват следи от необичайна радиоактивност във въздуха, това остава една реална възможност и подчертава опасностите, които крие липсата на внимание към сблъсъците с космически тела в епохата на ядрените оръжия.

Кометите се състоят най-вече от лед — основно воден (H₂O) лед, с малки количества метанов (CH₄) и амонячен (MH₃) лед. При навлизане в земната атмосфера един сравнително скромен фрагмент от комета ще се превърне в гигантско огнено кълбо и ще предизвика силна ударна вълна, която ще изпепели дърветата, ще изравни цели гори със земята и ще бъде чута по целия свят. При сблъсъка си с повърхността обаче това парче няма да остави значителен кратер. Ледът ще се е разтопил по време на полета. Би трябвало да останат някакви различими частици от кометата — може би единствено шепа зрънца от нейното масивно ядро. Наскоро съветският учен Е. Соботович идентифицира голямо количество малки диаманти, разпръснати в района на Тунгуското събитие. Вече се знае, че такива диаманти присъстват в метеорити, които са оцелели след сблъсъка, като те в крайна сметка могат да извеждат произхода си от кометите.

През много ясни нощи, ако търпеливо се взирате в небето, ще видите някой самотен метеор да проблесне над главата ви. Има нощи, когато можете да станете свидетели на дъжд от метеори, винаги на точно определени дни в годината — естествена заря от фойерверки, небесно шоу. Тези метеори представляват миниатюрни зрънца, по-малки от синапени семена. Те са не толкова падащи звезди, колкото падащ прах. Когато навлязат в земната атмосфера, те проблясват за миг, тъй като се нагряват и биват разрушени от силите на триенето на височина от около сто километра. Метеорите са останки от комети^[1]. Старите комети, които са били сгорещени от многобройните си преминавания покрай Слънцето, се разпукват, изпаряват и в крайна сметка се разпадат. Останките им се разпръсват и запълват цялата кометна орбита. Там, където тази орбита се засича с орбитата на Земята, ни очаква цял рояк метеори. Някои части от този рояк са винаги на едно и също положение в орбитата на Земята, поради което наблюдаваме метеоритен дъжд на един и същи точно определен ден всяка година. 30 юни 1908 г. е денят на метеоритния дъжд Бета Таврид, който се свързва с орбитата на кометата Енке. Изглежда Тунгуското събитие е било предизвикано от парче от кометата Енке, което е било значително по-голямо от малките фрагменти, пораждащи блещукащите и безобидни метеоритни дъждове.

Кометите винаги са предизвиквали страх, благоговение и суеверия. Техните епизодични появи по тревожен начин отправят предизвикателство към идеята за един неизменен и божествено подреден Космос. Изглеждало немислимо толкова забележителен език от млечнобял пламък, който всяка нощ изгрява заедно със звездите, да се е появил без определена причина и да не носи някаква поличба за човешките дела. Така се развива идеята, че кометите са предвестници за надвиснала катастрофа, вестители на божествения гняв — че предсказват смъртта на владетели и гибелта на цели царства. Вавилонците смятали, че кометите са небесни бради. Гърците ги разглеждали като летящи коси, а арабите — като пламтящи мечове. По времето на Птолемей кометите надлежно са класифицирани според формата си — „лъчи“, „тромпети“ и „делви“. Птолемей вярва, че кометите носят със себе си войни, горещини или „тревожни времена“. Някои средновековни изображения на комети приличат на неидентифицирани летящи разпятия. През 1578 г. един лутерански „надзорник“, т.е. епископ на Магдебург, на име Андреас Целихиус публикува „Теологическо припомняне за новата комета“, в което излага вдъхновеното си виждане, че кометата е „гъстият пушек от човешките грехове, които се издигат всеки ден, всеки час и всяка минута, изпълнени със смрад и ужас пред Божия лик; пушекът постепенно става толкова гъст, че образува комета, с нейните вълнисти и преплетени коси, които най-накрая биват запалени от горещия и огнен гняв на върховния небесен съдия“. Други обаче възразяват, че ако кометите биха били пушекът от човешките грехове, то тогава небесата щяха постоянно да са изпълнени с огън.

Най-древното описание на появата на Халеевата (или която и да било друга) комета е включено в китайската „Книга на принц Хуай-нан“, който съпровожда похода на император Ву срещу Чжоу от Ин. Годината е 1057 пр.Хр. Приближаването на Халеевата комета към Земята през 66 г. сл. Хр. е вероятното обяснение за разказа на Йосиф Флавий, в който се описва меч, който висял над Ерусалим в продължение на цяла година. През 1066 г. норманите стават свидетели на още едно завръщане на Халеевата комета. Тъй като тя трябвало — или поне така смятали те — да предвещава падението на някое кралство, кометата насърчила и в известен смисъл дори ускорила нахлуването на Вилхелм Завоевателя в Англия. Кометата надлежно е отбелязана в един от вестниците на епохата — гоблена от Байо. През 1301 г. Джото, един от основателите на съвременната реалистична живопис, става свидетел на още една поява на Халеевата комета и я включва в сцената на Рождество Христово. Голямата комета от 1466 г. — всъщност поредната поява на Халеевата комета — хвърля в паника християнска Европа. Християните се опасяват, че Бог, който изпраща кометите, може би е минал на страната на турците, които току-що са превзели Константинопол.

Водещите астрономи на XVI и XVII в. са обсебени от кометите и дори Нютон проявява известно залитане към тях. Кеплер описва кометите като стрелкащи се през пространството, „подобно на рибите в морето“. Според него слънчевата светлина ги разпръсва, тъй като опашките им винаги сочат в противоположната на Слънцето посока. Дейвид Хюм, който в много случаи се изявява като безкомпромисен рационалист, най-малкото се заиграва с идеята, че кометите са репродуктивните клетки — яйцата или семето — на планетните системи и че планетите се раждат вследствие от нещо като междузвезден секс. Още като студент, преди изобретяването на огледалния телескоп, Нютон прекарва много последователни безсънни нощи, взирайки се с невъоръжено око в небето в търсене на комети, като ги преследва с такъв жар, че в крайна сметка се разболява от изтощение. Приемайки мнението на Тихо и Кеплер, Нютон също стига до заключението, че видимите от Земята комети не се движат в планетната атмосфера (както смятат Аристотел и други след него), но че са по-далечни от Луната, макар и по-близки от Сатурн. Кометите, подобно на планетите, светят с отразена светлина, „и тези, които ги поставят толкова далеч, колкото са неподвижните звезди, са в голяма грешка; защото ако беше така, кометите щяха да получават от Слънцето точно толкова светлина, колкото нашите планети от неподвижните звезди.“ Нютон доказва, че също като планетите, и кометите се движат по елипсовидни орбити: „Кометите са един вид планети, които обикалят около Слънцето по много ексцентрични орбити.“ През 1707 г. тази демистификация и възможността да бъдат предсказани правилните кометни орбити довеждат неговия приятел Едмънд Халей до заключението, че кометите от 1531 г., 1607 г. и 1682 г. са всъщност появи — през интервал от 76 години — на една и съща комета, която трябва отново да се завърне през 1758 г. Кометата послушно се появява отново и е кръстена на негово име, вече след неговата смърт. Халеевата комета е изиграла интересна роля в човешката история и би могла да бъде цел на първата космическа сонда, която да вземе проби от нея при следващата й поява през 1986 г.

Някои от съвременните планетни учени твърдят, че сблъсъкът на комета и планета ще предизвика сериозни промени в планетната атмосфера. Например всички водни пари, които днес съществуват в атмосферата на Марс, биха могли да намерят обяснението си в един неотдавнашен сблъсък с малка комета. Нютон отбелязва, че материята от опашките на кометите се разпилява в междупланетното пространство и малко по малко се поддава на гравитационната сила на намиращите се наблизо планети. Той вярва, че водата на Земята постепенно намалява, тъй като „се използва от растенията и става жертва на разложението, като постепенно се превръща в суха пръст… Ако не са доставяни отвън, течностите би трябвало непрекъснато да намаляват, докато най-накрая не изчезнат напълно.“ Нютон явно е вярвал, че земните океани са с кометен произход и че животът е възможен само защото материя от кометите пада на повърхността на планетата. В пристъп на мистицизъм той отива дори по-далеч: „Освен това подозирам, че именно от кометите идва по-голямата част от духа, който наистина е най-малката, но най-фина и полезна съставка на нашия въздух и който е толкова необходим, за да поддържа живота на всички създания около нас.“

Още през 1868 г. астрономът Уилиям Хъгинс открива идентични черти в спектъра на една комета и в този на естествения „етиленов“ газ. Всъщност Хъгинс е открил органична материя в кометите; през следващите години в опашките на кометите е открит цианоген (CN — състоящ се от един въглероден и един азотен атом), който е една от молекулните части на цианидите. И когато през 1910 г. Земята трябва да премине през опашката на Халеевата комета, много хора изпадат в паника. Те пренебрегват факта, че опашката на кометата е изключително разредена; реалната опасност от отровата в нея е много по-малка от тази от индустриалното замърсяване в големите градове, дори и през 1910 г.

Това обаче не успокоява никого. Сред заглавията в броя от 15 май 1910 г. на излизащия в Сан Франциско „Кроникъл“ присъстват и следните: „Кометна камера с размерите на къща“, „Кометата вкарва съпруг в правия път“, „Кометни партита на мода в Ню Йорк“. Излизащият в Лос Анджелис „Екзаминър“ възприема един по-лек тон: „Хей! Кометата още ли не ви е обгазила?… Цялото човечество очаква безплатната газова баня“, „Очаквайте неземни аромати“, „Мнозина чувстват цианогенния дъх“, „Жертви се катерят по дърветата, опитват се да телефонират на кометата“. През 1910 г. наистина се организират празненства — последна възможност човек да се позабавлява, преди светът да загине от цианогенно отравяне. Предприемчиви търговци пускат на пазара противокометни хапчета и противогази, като последните се явяват зловещо предчувствие за бойните полета на Първата световна война.

Кометите предизвикват объркване дори и в наши дни. През 1957 г. бях докторант в обсерваторията на Чикагския университет в Йеркис. Късно една вечер бях сам в обсерваторията, когато чух телефона да звъни настоятелно. Когато вдигнах, един глас, който издаваше доста напреднало алкохолно опиянение, каза: „Мо’е ли да говоря с некой ’штроном?“ „Какво мога да направя за вас?“ „Ами ви’ите ли, тука сме си напра’или едно градинско парти в Уилмет и в небето има нещо. Смешното е обаче, че ако го гле’ате напра’о, изчезва. Ако обаче гле’ате настрана, си стои там.“ Най-чувствителната част на ретината не се намира в средата на зрителното поле. Ако леко отклоните погледа си, можете да видите някои слаби звезди и други обекти. Знаех, че по това време в небето присъстваше новооткритата комета Аренд-Роуланд, която едва-едва се забелязваше. Затова отговорих, че най-вероятно гледа комета. Последва дълга пауза, след което дойде въпрос: „К’во е комета?“ „Кометата — поясних — е снежна топка с диаметър от една миля.“ Последва още по-дълга пауза, след което гласът от другата страна помоли: „Мо’е ли да говоря с некой истински ’штроном?“ Питам се, когато Халеевата комета се появи отново през 1986 г., какви ли страхове ще предизвика сред политическите лидери и какви ли други глупости ще ни хрумнат.

Въпреки че планетите се движат по елипсовидни орбити около Слънцето, техните орбити не са чак толкова елипсовидни. На пръв поглед са почти напълно подобни на кръг. Именно кометите — особено тези с дълъг период — имат драматично елипсовидни орбити. Планетите са кореняците във вътрешните части на Слънчевата система, кометите са пришълци. Защо планетните орбити са почти кръгови и са така ясно разделени една от друга? Защото ако се движат по силно елипсовидни орбити, така че пътищата им да се пресичат, рано или късно ще се стигне до сблъсък. Вероятно в ранната история на Слънчевата система е имало много планети в процес на образуване. Тези с елипсовидни орбити обикновено са се блъскали една в друга и са се разрушавали. Другите, които са имали кръгови орбити, обикновено са оцелявали и нараствали. Орбитите на настоящите планети са тези на оцелелите от катастрофалния естествен подбор — улегналата средна възраст на една планетна система, доминирана от ранни унищожителни сблъсъци.

По външната периферия на Слънчевата система, в мрака далеч отвъд планетите, има огромен сферичен облак от един билион кометни ядра, който се движи около Слънцето със скорост, която едва ли е по-голяма от тази на участващ в ралито „Индианаполис 500“ състезателен автомобил. Една общо взето типична комета би била подобна на гигантска търкаляща се снежна топка с диаметър около един километър. Повечето никога не пресичат границата, прокарана от орбитата на Плутон. Понякога обаче някоя преминаваща звезда предизвиква гравитационен хаос и сблъсъци в облака комети и група ядра се оказват носещи се по силно елипсовидни орбити към Слънцето. След като траекторията им бъде подложена на още промени от гравитационните сблъсъци с Юпитер и Сатурн, те обикновено възприемат орбита, която приблизително веднъж на всеки сто години ги довежда във вътрешните части на Слънчевата система. Някъде между орбитите на Юпитер и Марс кометата започва да се нагрява и изпарява. Материята, която е издухвана от атмосферата на Слънцето — слънчевите ветрове — отнася частици прах и лед зад кометата, които образуват зачатъчна опашка. Ако Юпитер беше с диаметър само един метър, нашата комета щеше да е по-малка от прашинка, но в пълния си блясък опашката й би могла да покрие цялото разстояние между двата свята. И когато, следвайки някоя от орбитите си, стане видима от повърхността на Земята, тя ще предизвиква пристъпи на суеверен трепет сред земляните. В крайна сметка обаче те ще разберат, че тя не живее в тяхната атмосфера, а навън сред планетите. Те ще изчислят нейната орбита. И може би някой ден ще изстрелят малък космически апарат, който да изследва този посетител от царството на звездите.

Рано или късно кометите ще се сблъскат с планетите. Земята и нейната спътница Луната трябва да бъдат бомбардирани от комети и малки астероиди — отломки, останали от образуването на Слънчевата система. И тъй като съществуват много повече малки, отколкото големи тела, сблъсъците с малките тела ще са по-чести от тези с големите. Сблъсък на малък фрагмент от комета със Земята, подобен на този от Тунгуска, би трябвало да се случва веднъж на всеки хиляда години. Но сблъсък с голяма комета, каквато е например Халеевата, чието ядро е с диаметър може би около 20 км, би трябвало да става веднъж на всеки един милиард години.

Когато едно малко ледено тяло се сблъска с планета или луна, то може и да не остави сериозен белег. Но ако чуждото тяло е по-голямо и е изградено основно от скали, тогава ударът ще бъде съпроводен с експлозия, която ще издълбае полусферична вдлъбнатина или кратер. И ако няма процес, който да изтрие очертанията или да запълни кратера, той може да просъществува в продължение на милиарди години. На Луната почти няма ерозия и когато разгледаме нейната повърхност, откриваме, че тя е покрита с кратери — много повече, отколкото биха могли да бъдат обяснени от сравнително малобройното население от кометни и астероидни отломки, което изпълва вътрешните части на Слънчевата система. Лунната повърхност предлага красноречиви свидетелства за една предходна епоха на унищожение на светове, която е отминала преди милиарди години.

Кратери има не само по Луната. Откриваме ги навсякъде във вътрешните области на Слънчевата система — от най-близкия до Слънцето Меркурий, през покритата с облаци Венера до Марс и неговите малки луни Фобос и Деймос. Това са планети от земен тип, членове на нашето семейство светове — повече или по-малко подобни на Земята. Те имат твърда повърхност, вътрешност от скали и метал и атмосфери, които варират от почти пълен вакуум до налягане деветдесет пъти по-голямо от земното. Те са се сгушили около Слънцето, източника на топлина и светлина, подобно на лагеруващи около вечерния огън. Планетите са на около 4,6 млрд. години. Подобно на Луната, те също носят следите от една катастрофична епоха в ранната история на Слънчевата система.

Когато подминем Марс, пред нас се разкрива съвсем друг свят — царството на Юпитер и гигантски планети от юпитеров тип. Това са огромни светове, съставени основно от водород и хелий, с по-малки количества от богати на водород газове като например метан, амонячни и водни пари. Тук няма повърхност — виждаме единствено атмосферата и многоцветните облаци. Това са сериозни планети, а не фрагментарни миниатюри като Земята. Във вътрешността на Юпитер могат да се поместят хиляда планети като нашата. И ако една комета или астероид попадне в атмосферата на Юпитер, не би трябвало да очакваме видим кратер — само моментно разкъсване на облаците. Въпреки това знаем, че и далечните краища на Слънчевата система също имат своята история от сблъсъци, обхващаща много милиарди години. Юпитер разполага с обширна система от повече от дузина луни, пет от които бяха проучени отблизо от космическия апарат „Вояджър“. Тук отново откриваме следите от отминали катастрофи. Когато най-накрая изучим цялата Слънчева система, вероятно ще открием доказателства за сблъсъци на всичките девет планети, от Меркурий до Плутон, както и на всички луни, комети и астероиди.

На близката страна на Луната има около 10 000 кратера, които могат да се наблюдават с телескопи от Земята. Повечето от тях са разположени по древните лунни възвишения и датират от времето на окончателното оформяне на Луната от междупланетни останки. Има около хиляда кратера с диаметър от над един километър в maria (латинската дума за „морета“). Това са ниските области, които са били залети, може би от лава, след окончателното образуване на Луната. Те са покрили по-ранните кратери. Следователно, грубо казано, кратерите на Луната би трябвало понастоящем да се образуват със скорост от около 10⁹ години/ 10⁴ кратери, = 10⁵ години/ кратер. Т.е. между отделните образуващи кратерите събития би трябвало да изминават около сто хиляди години. Тъй като преди няколко милиарда години трябва да е имало повече междупланетни останки, отколкото съществуват днес, може би ще трябва да почакаме повече от сто хиляди години, за да видим как на Луната се образува нов кратер. И тъй като Земята има по-голяма площ от Луната, може би ще ни се наложи да изчакаме около десет хиляди години, преди да ни споходи сблъсък, който да остави кратер с диаметър от над един километър. И като се има предвид, че е установено, че Метеорният кратер в Аризона, който има диаметър около един километър, е на възраст между двайсет и трийсет хиляди години, то наблюденията върху Земята явно са в съгласие с подобни груби изчисления.

Реалният сблъсък на една малка комета или астероид с Луната би предизвикал кратка експлозия, която ще е достатъчно ярка, за да бъде видяна от Земята. Можем да си представим нашите прадеди, които са гледали разсеяно към небето през някоя нощ преди сто хиляди години и са забелязали странен облак, който се издига от неосветената страна на Луната и внезапно попада под слънчевите лъчи. Не би трябвало да очакваме, обаче, такова събитие да се е случило в исторически времена. Шансовете срещу него са приблизително сто към едно. Въпреки това съществува един исторически разказ, който може би описва сблъсък на Луната с космическо тяло, който да е бил видим с невъоръжено око от Земята. Вечерта на 25 юни 1178 г. петима британски монаси съобщили за нещо необичайно, което по-късно било записано в хрониката на Жерве от Кентърбъри. Последният се смята като цяло за достоверен източник по отношение на политическите и културни събития от тази епоха, тъй като лично е разпитвал свидетели, които под клетва са заявявали истинността на своите думи. Ето какво пише в хрониката:

Имаше ярка нова луна и, както е обичайно за тази фаза, върховете й бяха наклонени на изток. Внезапно горният рог се разцепи на две. От средата на пробива изригна стълб огън, разпръскващ пламъци, горещи въглени и искри.

Астрономите Деръл Мълхоланд и Одил Калами са изчислили, че един лунен сблъсък ще предизвика облак прах, който ще се издигне над повърхността по начин, който до голяма степен отговаря на описаното от кентърбърийските монаси.

И ако един такъв сблъсък се е случил преди едва 800 години, то кратерът би трябвало все още да е видим. Ерозията на Луната е толкова неефективна — поради липсата на вода и въздух — че дори и малки кратери на по няколко милиарда години са все още сравнително добре запазени. Възоснова записания от Жерве разказ може да се посочи точният сектор на Луната, към който се отнася направеното наблюдение. Сблъсъците предизвикват „лъчи“ — радиални следи от фин прах, който е бил изхвърлен от експлозията. Подобни лъчи се свързват с най-младите кратери на Луната — например тези, които са кръстени на Аристарх, Коперник и Кеплер. И макар кратерите да устояват на лунната ерозия, същото не се отнася за лъчите, които са изключително фини. С течение на времето дори пристигането на микрометеорити — фини частици от космическото пространство — е в състояние да разнесе и покрие лъчите, които постепенно изчезват. Следователно тези радиални образувания могат да се разглеждат като белег за скорошен сблъсък.

Специалистът по метеоритите Джак Хартунг е изтъкнал, че един съвсем скорошен, много пресен малък кратер с ясно различима система от лъчи може да бъде видян точно в този район на Луната, за който говорят кентърбърийските монаси. Той е наречен Джордано Бруно на името на католическия учен от XVI в., който твърдял, че съществуват безкраен брой светове и че много от тях са населени. За тези и други престъпления той бил изгорен на кладата през 1600 г.

Калами и Мълхоланд предоставят още една серия доказателства в полза на тази интерпретация. Когато един обект се блъсне в Луната с висока скорост, той предизвиква леки вибрации. В крайна сметка трептенето замира, но не и за толкова кратък период от време, колкото са осемстотин години. Подобни вибрации биха могли да бъдат регистрирани чрез техниката на лазерното отражение. Астронавтите от мисията „Аполо“ поставят на няколко места на Луната специални огледала, наречени лазерни отразители. Когато лазерен лъч от Земята попадне върху такова огледало и бъде отразен, времето за пътуването му дотам и обратно може да бъде засечено с изключително голяма точност. Ако умножим полученото време по скоростта на светлината, ще получим разстоянието до Луната в дадения момент, при това със също толкова голяма точност. Подобни измервания, проведени в продължение на няколко години, показват, че Луната се колебае, или трепти, с период (около три години) и амплитуда (около три метра), които съответстват на идеята, че кратерът Джордано Бруно е бил издълбан преди по-малко от хиляда години.

Всички тези доказателства са косвени и имат дедуктивен характер. Както вече казах, шансовете са сто срещу едно такова събитие да се е случило в исторически времена. Но сведенията най-малкото могат да ни наведат на някакви мисли. Както освен това ни напомнят и Метеорният кратер в Аризона, и Тунгуското събитие, не всички катастрофални сблъсъци са станали през ранната история на Слънчевата система. Но фактът, че само някои от лунните кратери имат ясна система от лъчи, показва, че дори и на Луната протичат някакви ерозионни процеси^[2]. Като отчетем кои кратери се застъпват, както и други елементи от лунната стратиграфия, бихме могли да реконструираме последователността на сблъсъците и потоците от лава, от които образуването на кратера Бруно вероятно е най-скорошният пример.

Земята е много близо до Луната. И ако Луната носи толкова много следи от сблъсъци, как е станало така, че нашата планета ги е избегнала? Защо Метеорният кратер е толкова уникален? Дали кометите и астероидите не смятат за неблагоразумно да се удрят в обитаеми планети? Подобна въздържаност би била твърде невероятна. Единственото възможно обяснение е, че кратерите са се образували със сходна честота както на Луната, така и на Земята, но че на безводната и лишена от атмосфера Луна те могат да се запазят в продължение на огромни периоди от време, докато на Земята бавните ерозионни процеси или ги заличават, или ги запълват. Течащата вода, носеният от вятъра пясък и образуването на планини са много бавни процеси. Но ако имат на разположение милиони и дори милиарди години, те са в състояние буквално да изличат дори и най-дълбоките белези от стари катастрофи.

На повърхността на една планета или луна ще въздействат както външни процеси, каквито са сблъсъците с космически тела, така и вътрешни, например земетресенията. Ще има както внезапни и катастрофични събития, каквито са изригванията на вулканите, така и мъчително бавни процеси, например заглаждането на една повърхност с миниатюрни, носени от вятъра песъчинки. Няма общовалиден отговор на въпроса кои процеси имат по-голямо значение — вътрешните или външните. Редките, но бурни събития или обикновените, незабележителни процеси. На Луната външните, катастрофични явления явно доминират; на Земята е обратното — бавните вътрешни процеси имат по-голямо значение. Марс е междинен случай.

Между орбитите на Марс и Юпитер има огромен брой астероиди — малки планетки от земен тип. Най-големите са с диаметър едва неколкостотин километра. Много от тях имат издължена форма и се премятат през пространството. Често се случва два или повече астероида да се движат по система от орбити един около друг. Сред астероидите често стават сблъсъци, понякога някое парче може да се откъсне и по случайност да се натъкне на Земята, като пада на повърхността й като метеорит. В експозициите на много музеи можете да видите късчета от далечни светове. Астероидният пояс е като гигантска мелница, която произвежда все по-малки и по-малки парченца, чак до миниатюрни прашинки. Заедно с кометите, по-големите фрагменти от астероиди са основно отговорни за кратерите по повърхностите на планетите. Астероидният пояс може да е място, където някога гравитационните вълни на намиращия се в близост гигант Юпитер да са попречили на образуването на нова планета; също така е възможно това да са пръснатите отломки на някоя самовзривила се планета. Последното изглежда невероятно, тъй като нито един земен учен не знае как една планета би могла да се самовзриви, но въпреки това съществува и такава възможност.

Пръстените на Сатурн приличат донякъде на астероидния пояс — около планетата обикалят билиони миниатюрни ледени луни. Възможно е това да са останки, на които гравитацията на Сатурн да е попречила да се съберат и да образуват нов спътник, или останките от някоя луна, която е обикаляла в твърде голяма близост и е била разкъсана от гравитационните вълни. Още една алтернатива е те да илюстрират величественото равновесие между материалите, изхвърлени от някоя от луните на Сатурн, например Титан, и материалите, падащи в атмосферата на планетата. Юпитер и Уран също имат системи от пръстени, които бяха открити едва неотдавна и са почти невидими от Земята. Дали и Нептун има пръстен, е един от проблемите, които силно вълнуват планетарните учени. Възможно е пръстените да се явяват типично украшение на всяка планета от юпитеров тип в целия Космос.

През 1950 г. психиатърът Имануел Великовски публикува своята книга „Сблъсъкът на световете“, в която описва серия големи сблъсъци, които наскоро са сполетели планетите от Сатурн до Венера. Той предполага, че тяло с планетна маса, наречено от него комета, се е образувало по някакъв начин в системата на Юпитер. Преди около 3500 години то се спуска към вътрешните части на Слънчевата система и на няколко пъти се среща с Марс и Земята, като сред случайните последици от тези срещи са разделянето на Червено море, което позволява на Мойсей и израилтяните да избягат от фараона, и спирането на въртенето на Земята по заповед на Исус. Освен това въпросната комета е предизвикала и силна вулканична активност и наводнения^[3]. Великовски си представя как след една сложна игра на междупланетен билярд това тяло се установява на постоянна кръгова орбита и се превръща в планетата Венера, която според него не е съществувала преди това.

Както вече подробно обясних на друго място, тези идеи почти със сигурност са погрешни. Астрономите не се противопоставят на възможността да е имало големи сблъсъци, а само на тази за неотдавнашни големи сблъсъци. Невъзможно е в който и да било модел на Слънчевата система планетите да бъдат показани в един и същи мащаб със своите орбити, защото тогава биха били почти невидими. Но ако планетите бъдат изобразени в реалния си мащаб — подобни на прашинки — тогава няма да бъде трудно да забележим, че шансът някаква комета да се сблъска със Земята в рамките на няколко хиляди години е изключително малък. Освен това Венера е планета, която е бедна на водород и се състои основно от скали и метали, докато Юпитер — където Великовски предполага, че Венера се е зародила — е изграден почти изцяло от водород. Няма енергийни източници, които да позволят на Юпитер да изстрелва комети или планети. И дори подобно тяло да би минало покрай Земята, то не би могло да „спре“ нейното въртене, а още по-малко отново да го задейства при денонощие от двайсет и четири часа. Няма геологични данни, които да подкрепят протичането на активни вулканични процеси и наводнения преди около 3500 години. В Месопотамия съществуват надписи, в които се споменава Венера и които са по-ранни от времето, когато според Великовски тя се е превърнала от комета в планета^[4]. Много малко вероятно е едно тяло, което се движи по силно елипсовидна орбита, толкова бързо да премине към почти съвършено кръгова орбита, каквато е тази на Венера. И така нататък.

Много хипотези, предложени от учени или от неспециалисти, се оказват погрешни. Все пак науката е самокоригиращо се начинание. За да бъдат приети, всички нови идеи трябва да преминат през сериозни доказателствени стандарти. Най-лошата страна на аферата Великовски не е това, че неговите хипотези са грешни или противоречат на категорично установени факти, а че някои хора, които наричат себе си учени, се опитват да спрат работата му. Науката се ражда от и е отдадена на свободното търсене: идеята, че всяка една хипотеза, независимо от това, колко е странна, заслужава да бъде оценена според своите достойнства. Задушаването на неудобните идеи може и да е често срещана практика в религията и политиката, но не този е пътят към познанието; той няма място в научната дейност. Не можем предварително да знаем кой ще достигне до фундаментално нови прозрения.

Венера има приблизително същата маса^[5], размери и плътност като Земята. Тъй като е най-близката до нас планета, в продължение на стотици години тя е разглеждана като сестра на Земята. Как всъщност изглежда нашата близка сродница? Възможно ли е тя да е благоуханна, лятна планета, малко по-топла от Земята, тъй като е малко по-близо до Слънцето? Дали и по нейната повърхност има кратери, или те също са били заличени от ерозията? Има ли вулкани? Планини? Океани? Живот?

Първият човек, който е погледнал Венера през телескоп, е Галилей през 1609 г. Той съзира един лишен от каквито и да било видими черти диск. Галилей отбелязва, че — подобно на Луната — Венера също минава през различни фази — от тънък полумесец до пълен диск. Причината е същата — понякога гледаме основно към нощната страна на планетата, а друг път — предимно към дневната й страна. Това откритие освен всичко друго потвърждава и гледището, че Земята обикаля около Слънцето, а не обратното. Когато оптичните телескопи стават по-големи и тяхната разделителна способност (или способността им да различават малки детайли) се подобрява, те все по-често биват насочвани към Венера. Резултатите обаче не са по-добри от постигнатите от Галилей. Очевидно Венера е покрита с дебел слой облаци, които скриват повърхността й. Когато наблюдаваме планетата в сутрешното или вечерното небе, виждаме слънчевата светлина, която се отразява от облаците на Венера. Въпреки това стотици години след тяхното откриване, съставът на тези облаци остава абсолютно непознат.

Липсата на видими образувания по Венера е довела някои учени до любопитното заключение, че повърхността й е покрита с блата — подобно на Земята през карбона. Аргументацията — ако бихме могли въобще да използваме тази дума — би могла да бъде представена по следния начин:

— Не мога да видя нищо на Венера.

— Защо?

— Защото цялата е покрита с облаци.

— От какво са направени облаците?

— От вода, разбира се.

— Тогава защо облаците на Венера са по-плътни от тези на Земята?

— Защото там има повече вода.

— Но ако там има повече вода в облаците, тогава трябва да има и повече вода на повърхността. Кои повърхности са много мокри?

— Блатата.

И ако на Венера има блата, защо тогава да няма цикади, водни кончета и дори динозаври? Наблюдение: по повърхността на Венера не може да се види нищо. Заключение: тя трябва да гъмжи от живот. Безличните облаци на Венера отразяват нашите собствени предразположения. Ние сме живи и резонираме с идеята за живот някъде другаде. Но единствено внимателното натрупване и разглеждане на данните би могло да ни каже дали даден свят е обитаем. Оказва се, че Венера не отговаря на нашите очаквания.

Първите реални сведения за естеството на Венера идват от работата със стъклена призма или една плоска повърхност, покрита с тънки, разчертани на равни разстояния линии, наречена дифракционна решетка. Ако ярък лъч обикновена бяла светлина бъде пуснат през тесен процеп и след това през призмата или решетката, той се разделя на цяла дъга от цветове, наречени спектър. Спектърът започва от високите честоти^[6] на видимата светлина и завършва с ниските — виолетово, синьо, зелено, жълто, оранжево и червено. И тъй като можем да виждаме тези цветове, те се наричат спектър на видимата светлина. Всъщност има много повече светлина от този малък участък от спектъра, който можем да видим. Над виолетовото има по-високи честоти, които са част от т.нар. ултравиолетов спектър: това е съвсем реален вид светлина, която носи гибел на микроорганизмите. Тя е невидима за нас, но земните пчели и фотоелектричните клетки могат да я регистрират. В света има далеч повече неща, отколкото сме в състояние да видим. Отвъд ултравиолетовата се намира рентгеновата част на спектъра, а отвъд рентгеновите лъчи са гама лъчите. Ниските честоти, под червеното, образуват инфрачервения спектър. Той е открит за първи път, като чувствителен термометър е поставен в това, което за нашите очи е тъмно отвъд червеното. Температурата се покачва. Върху термометъра пада светлина, макар и да е невидима за нас. Гърмящите змии и полупроводниците са в състояние да регистрират инфрачервената радиация. Под инфрачервената светлина се намира обширният спектър на радиовълните. Всичко от гама лъчите до радиовълните са еднакво реални видове светлина. Всички те са полезни за астрономията. Но вследствие на ограничеността на нашето зрение имаме предразсъдъци, един вид предразположение към тази тънка многоцветна лента, която наричаме спектър на видимата светлина.

През 1844 г. философът Огюст Конт търси пример за някакъв вид познание, което ще остане винаги скрито за хората. Той избира състава на далечните звезди и планети. Никога няма да можем физически да ги посетим — смята той — и тъй като няма да разполагаме с проби, изглежда никога няма да можем да постигнем познанието за техния химичен състав. Само три години след смъртта на Конт обаче се установява, че спектърът може да бъде използван, за да бъде определена химията на далечни тела. Различните молекули и химични елементи поглъщат различни честоти или цветове светлина, понякога във видимите, а друг път в невидимите части на спектъра. В спектъра на планетната атмосфера една тъмна линия представлява изображение на процепа, в който липсва светлина — поглъщането на слънчевата светлина при краткотрайното й преминаване през въздуха на някакъв друг свят. Всяка подобна линия е направена от точно определена молекула или атом. Всяко вещество има своя характерен спектрален подпис. И така, газовете на Венера могат да бъдат идентифицирани от Земята, която е на 60 млн. километра от нея. Можем да разгадаем химичния състав на Слънцето (където за първи път е открит хелият, кръстен на гръцкия бог на Слънцето — Хелиос); на магнетичните А-звезди, богати на европий; на далечните галактики, анализирани чрез общата светлина на съставящите ги стотици милиони звезди. Астрономическата спектроскопия е една почти магическа техника. Тя все още ме изумява. Опост Конт е избрал особено несполучлив пример.

И ако Венера беше прогизнала от влага, нямаше да е трудно да различим в нейния спектър линиите на водните пари. Но първите спектроскопски изследвания, направени в обсерваторията на връх Уилсън през 1920 г., не откриват нито намек, нито следа от водни пари над облаците на Венера, което предполага суха, подобна на пустиня повърхност, над която се носят облаци от фин силикатен прах. По-нататъшните проучвания откриват в атмосферата й огромни количества въглероден двуокис, което според някои учени е свидетелство за това, че цялата вода на планетата се е свързала с въглеводороди, за да се получи въглероден двуокис, и следователно нейната повърхност е едно глобално нефтено поле, световен океан от петрол. Други стигат до заключението, че над облаците няма водни пари, тъй като самите облаци са много студени, и че цялата вода е кондензирана на малки капчици, чиито спектрални линии не са същите като тези на водните пари. Те предполагат, че планетата е изцяло покрита с вода, с изключение може би на някой варовиков остров, подобен на скалите на Дувър. Но поради големите количества въглероден двуокис в атмосферата това не може да бъде обикновена вода — тя трябва да е газирана. Венера, смятат те, е покрита с огромен океан от сода.

Първите сведения за реалната ситуация идват не от спектроскопските изследвания на видимите или почти инфрачервени части на спектъра, а от региона на радиовълните. Радиотелескопът функционира по-скоро като светломер, отколкото като фотоапарат. Насочвате го към някой сравнително широк спектър на небето и той записва колко точно енергия в определена радиочестота идва към Земята. Свикнали сме с радиосигналите, които се предават от някои видове интелигентен живот — а именно тези, които ръководят радио– и телевизионните станции. Но освен това има и много други причини, поради които естествените тела могат да излъчват радиовълни. Една от тях е, че са горещи. И когато през 1956 г. един от ранните радиотелескопи за първи път е насочен към Венера, се установява, че тя излъчва радиовълни, сякаш там се развиват много високи температури. Но истинските доказателства за това, че повърхността на Венера е изключително гореща, се появиха, когато съветски космически апарат от серията „Венера“ за първи път проникна през плътните облаци и се приземи на загадъчната и недостъпна повърхност на най-близката планета. Оказва се, че Венера е невероятно гореща. Няма нито блата, нито нефтени кладенци, нито газирана вода. Лесно е да се сгреши, когато няма достатъчно информация.

Когато поздравявам някой приятел, аз го виждам в отразената видима светлина, която е генерирана от Слънцето или от електрическата лампа. Светлината отскача от моя приятел и попада в очите ми. Древните обаче, включително и една толкова значителна фигура като Евклид, са вярвали, че виждаме посредством някакви лъчи, които се излъчват от очите и осезателно, активно влизат в контакт с наблюдавания предмет. Това е една съвсем естествена идея и все още се среща на някои места, макар и да не може да обясни невидимостта на предметите в тъмна стая. Днес комбинираме лазер и фотоклетка или радарен предавател и радиотелескоп, като по този начин осъществяваме активен светлинен контакт с далечни обекти. При радарната астрономия радиовълните, които са излъчени от един телескоп на Земята, попадат например върху това полукълбо на Венера, което в дадения момент е обърнато към нас, и отскачат обратно. Облаците и атмосферата на Венера са напълно прозрачни за радиовълните на много честоти. Някои места по повърхността й ще ги погълнат или — ако са много неравни — ще ги разпръснат настрани, като тези области ще изглеждат тъмни за радиовълните. Като се следват формите на релефа, които се движат заедно с въртенето на планетата, за първи път може да се установи достоверно дължината на деня — колко време е необходимо на Венера, за да се завърти веднъж около оста си. Оказва се, че — с оглед звездите — Венера се завърта веднъж за 243 земни дни, само че на обратно, в противоположната посока на въртенето на всички други планети от вътрешните части на Слънчевата система. В резултат от това Слънцето изгрява от запад и залязва на изток, като между изгрева и залеза изминават 118 земни дни. Освен това всеки път, когато Венера се приближи максимално към Земята, тя е обърната с почти едно и също лице към нея. Какъвто и да е начинът, по който земната гравитация е успяла да впримчи Венера в този зависим от нея темп на въртене, това не може да е станало бързо. Венера не би могла да е само на няколко хиляди години, а по-скоро трябва да е на възрастта на всички други тела във вътрешните части на Слънчевата система.

Разполагаме с радарни снимки на Венера — някои са направени от разположени на Земята радарни телескопи, а други — от обикалящия на орбита около планетата космически апарат „Пайънир Винъс“. Снимките показват провокиращи сведения за кратери от сблъсъци с чужди тела. На Венера има също толкова кратери — нито много големи, нито много малки — колкото са и по високите части на Луната. Те са толкова много, че още веднъж ни убеждават в голямата възраст на Венера. Тези кратери обаче са забележително плитки, сякаш високите температури са създали някакъв вид скали, които през дълги периоди от време се разтичат — подобно на тесто или карамел — и постепенно смекчават релефа. На Венера има големи плата, два пъти по-високи от Тибетското, една огромна разломна долина, възможни големи вулкани и планина с височината на Еверест. Вече можем да видим пред себе си един свят, който по-рано е бил скрит зад облаците — неговите характеристики се разкриват за първи път пред радарите и космическите апарати.

Температурите на повърхността на Венера — изведени от радиоастрономията и по-късно потвърдени от преките измервания на космическите апарати — са някъде около 480° по Целзий или 900° по Фаренхайт, т.е. по-високи от тези и в най-горещата домашна печка. Съответното налягане на повърхността е 90 атмосфери, т.е. 90 пъти по-голямо от атмосферното налягане на Земята и еквивалентно на налягането на водата на един километър под повърхността на океана. За да оцелее дълго време на Венера, един космически апарат ще трябва да бъде замразен и освен това конструиран като дълбоководна подводница.

Около дузина космически апарати от Съединените щати и Съветския съюз са успели да проникнат в плътната атмосфера на Венера и да преминат през облаците. Някои от тях дори успяват да оцелеят за около час на повърхността^[7]. Два от апаратите от съветската серия „Венера“ правят снимки. Нека се отправим по стъпките на тези пионерски мисии и да посетим още един свят.

При обикновена видима светлина могат да бъдат различени бледожълтите облаци на Венера, но — както още Галилей установява — те буквално не показват нищо. Ако обаче камерите погледнат в ултравиолетовия спектър, можем да видим грациозна, завихряща се в сложни фигури климатична система във високата атмосфера, където ветровете са със скорост от 100 метра в секунда, т.е. около 350 км. в час. Атмосферата на Венера се състои от 96% въглероден двуокис. Има слаби следи от азот, водни пари, аргон, въглероден окис и други газове, но количеството на въглеводородите и въглехидратите е под 0,1 части на един милион. Оказва се, че облаците на Венера са съставени основно от концентриран разтвор на сярна киселина. Също така има и малки количества солна и флуороводородна киселина. Изглежда Венера е едно порядъчно гадно място дори и във високите си хладни облаци.

Високо над видимата облачна покривка, на височина от около 70 км, се простира мараня от малки частици. На 60 км височина се гмурваме в облаците и се озоваваме заобиколени от малки капчици концентрирана сярна киселина. Колкото по-дълбоко слизаме, толкова по-големи стават облачните частици. В долните пластове на атмосферата присъстват незначителни количества от отровния газ серен двуокис (SO₂). Той циркулира високо над облаците, където се разлага под въздействието на ултравиолетовата светлина на Слънцето, свързва се с водните пари и образува сярна киселина, която се кондензира на капчици, пропада надолу и в ниските части на атмосферата отново се разпада от високата температура на SO₂ и вода, като така затваря цикъла. На Венера винаги вали сярна киселина — по цялата планета — и нито една капка от нея не достига до повърхността.

Оцветената в серножълто мъгла се простира до около 45 км над повърхността на Венера, където внезапно се озоваваме в плътна, но кристално чиста атмосфера. Атмосферното налягане обаче е толкова голямо, че не можем да видим повърхността. Слънчевата светлина се отразява от всички атмосферни частици, докато най-накрая не загубим всякаква видимост към повърхността. Тук няма прах, няма облаци, само атмосфера, която осезателно става все по-гъста. През облаците над нас прониква изобилна слънчева светлина — горе-долу колкото през някой облачен ден на Земята.

Като се имат предвид изгарящата горещина, смазващото налягане и отровните газове, както и това, че всичко се слива в едно зловещо червеникаво сияние, Венера изглежда не толкова като богинята на любовта, колкото като въплъщение на ада. Поне доколкото можем да видим от снимките, най-малкото на някои места по повърхността са пръснати полета от хаотични, размекнати неправилни скали. Това е враждебен, пустинен пейзаж, който само тук-там е разнообразен от рушащи се останки на някой изоставен космически кораб от далечна планета, който остава скрит за нас от плътната, облачна и отровна атмосфера^[8].

Венера прилича на нещо като общопланетна катастрофа. Сега вече изглежда сравнително ясно, че високата повърхностна температура е предизвикана от силен парников ефект. Слънчевите лъчи минават през атмосферата и облаците на Венера, които са полупрозрачни за видимата светлина, и достигат до повърхността. И когато тя се нагрее, съответно излъчва топлина обратно към Космоса. Но тъй като Венера е много по-студена от Слънцето, тя излъчва радиация основно в инфрачервения, а не във видимия спектър. Става така, обаче, че въглеродният двуокис и водните пари^[9] в атмосферата на планетата са почти напълно непропускливи за инфрачервената радиация и слънчевата топлина се оказва пленена, а повърхностната температура се покачва — докато не се постигне равновесие между малкото количество инфрачервена радиация, което успява да пробие през масивната атмосфера, и слънчевата енергия, която се абсорбира от долните пластове на атмосферата и повърхността.

Съседният на нашия свят изглежда е потискащо и неприятно място. Но ние отново ще се върнем на Венера. Тя има своето очарование. В крайна сметка много легендарни герои от гръцката и норвежката митология са положили прославени усилия да посетят ада. Можем да научим много за нашата собствена планета — един относителен рай — като я сравним с пъкъла.

Сфинксът — наполовина човек, наполовина лъв — е създаден преди повече от 5500 години. Неговото лице някога е било чисто и с ясни черти. Сега вече е загладено и обезобразено от хилядолетията на пясъчни бури в египетската пустиня, както и от инцидентните дъждове. В центъра на Ню Йорк има един египетски обелиск, кръстен „Иглата на Клеопатра“, който е бил докаран от Египет. Само за около сто години, прекарани в Сентрал Парк, неговите надписи са почти напълно изличени — вследствие от смога и промишленото замърсяване. Това е химична ерозия, подобна на тази в атмосферата на Венера. Ерозионните процеси на Земята бавно изтриват информацията, но тъй като са постепенни — почукването на дъждовните капки, ужилването на носената от вятъра песъчинка — те убягват от нашето внимание. Големите структури, например планинските вериги, оцеляват в продължение на десетки милиони години; малките кратери — може би около сто хиляди^[10]; а по-значителните човешки артефакти — едва няколко хиляди. Освен чрез бавната и постоянна ерозия, разрухата може да дойде и чрез големи или малки катастрофи. Сфинксът няма нос — стреляли са по него с оръдие в момент на безцелен вандализъм. Някои твърдят, че това са били мамелюците, други — войниците на Наполеон.

Както на Венера, така и на Земята, и навсякъде другаде в Слънчевата система има следи от катастрофални разрушения, които са смекчени или надвити от по-бавни и по-постоянни процеси. На Земята, например, дъждовете, които се събират в ручеи, потоци и реки от течаща вода, създават огромни алувиални басейни. На Марс има следи от древни реки, които може би са извирали изпод повърхността. На Йо, една от луните на Юпитер, има нещо, което прилича на широки канали, издълбани от потоци течна сяра. На Земята действат могъщи климатични системи — такива се наблюдават и във високите пластове на атмосферите на Венера и Юпитер. Както на Земята, така и на Марс има пясъчни бури. Вулкани изхвърлят скални отломки в атмосферите на Земята и Йо. Вътрешни геологични процеси бавно деформират повърхностите на Венера, Марс, Ганимед и Европа, както и тази на Земята. Ледниците, чиято скорост е пословично малка, предизвикват значителни промени в ландшафта на Земята, а може би и в този на Марс. Не е задължително тези процеси да останат постоянни с течение на времето. Някога по-голямата част от Европа е била покрита с лед. Преди няколко милиона години мястото, където днес се издига град Чикаго, е било покрито с три километра лед. На Марс и навсякъде в Слънчевата система можем да видим форми, които не биха могли да се образуват днес — пейзажи, които са били скулптирани преди милиони или милиарди години, когато климатът на планетата може би е бил съвсем различен.

Има още един допълнителен фактор, който може да променя външния вид и климата на Земята — интелигентният живот, който е в състояние да предизвика съществени изменения в околната среда. Подобно на Венера, на Земята също има парников ефект, предизвикан от водните пари и въглеродния двуокис в атмосферата. Ако нямаше парников ефект, глобалната температура на Земята щеше да е под точката на замръзване на водата. Именно той поддържа океаните течни и прави живота възможен. Малко парников ефект е нещо добро. Подобно на Венера, на Земята също има около 90 атмосфери въглероден двуокис, но той не е в атмосферата, а почива в земната кора под формата на варовик и други карбонати. Ако Земята се измести съвсем малко към Слънцето, температурата леко ще се повиши. Това ще предизвика освобождаването на част от CO₂ от скалите по повърхността, което ще подсили парниковия ефект, а той на свой ред допълнително ще повиши температурата на повърхността. Една по-гореща повърхност ще изпарява още по-голямо количество CO₂ от карбонатите, което ще създаде условия за неудържимо засилване на парниковия ефект и голямо повишаване на температурите. Според нас именно това се е случило в ранната история на Венера, вследствие на близостта й до Слънцето. Природните условия на повърхността на Венера следва да ни послужат като предупреждение — дори и на планета като нашата може да се случи нещо ужасно.

Основните енергийни източници на нашата съвременна индустриална цивилизация са т.нар. „фосилни“ или изкопаеми горива. Изгаряме дървета, нефт, въглища и природен газ, като процесът е свързан с отделянето на отпадъчни газове, най-вече CO₂, в атмосферата. Съответно и съдържанието на въглероден двуокис в земния въздух се повишава драматично. Възможността парниковият ефект неудържимо да се засили би следвало да ни напомни, че трябва да внимаваме: дори повишаване на глобалните температури с един или два градуса може да има катастрофални последствия. Освен това с изгарянето на въглищата, нефта и бензина вкарваме в атмосферата и сярна киселина. Подобно на Венера, в нашата стратосфера дори и в момента има рядка мъгла от капчици сярна киселина. Големите ни градове са замърсени с отровни молекули. Все още не разбираме дългосрочните следствия от настоящите си действия.

Но освен това объркваме климата на Земята и в обратния смисъл. В продължение на стотици хиляди години човешките същества са изсичали и опожарявали горите и са насърчавали домашните си животни да унищожават тревистата растителност. Днес подсечното земеделие, индустриалното обезлесяване и злоупотребата с пасищата се ширят на воля. Горите обаче са по-тъмни от пасищата, а пасищата са по-тъмни от пустините. Съответно намалява и количеството енергия, което Земята поглъща. Чрез промени в начина на използване на земята, хората намаляват повърхностната температура на планетата. Възможно ли е това изстудяване да доведе до увеличаване на полярните шапки, които, тъй като са светли, ще отразяват още повече слънчева светлина от Земята, което допълнително ще намали температурата на планетата и ще задейства неудържим албедо ефект^[11]?

Нашата красива синя планета, Земята, е единственият дом, който познаваме. Венера е твърде гореща. Марс е твърде студен. Земята обаче е точно такава, каквато трябва — рай за хората. В крайна сметка тук сме се развили. Възможно е обаче познатият ни климат да се окаже нестабилен. Предизвикваме сериозни и противоречиви обърквания на бедната си планета. Има ли реална опасност да тласнем околната среда на Земята към планетния ад на Венера или към глобалната ледникова епоха на Марс? Простият отговор е, че никой не знае. Изучаването на глобалния климат и сравнението на Земята с други светове са научни дисциплини, които едва сега започват да се развиват. Те получават слаба и нередовна финансова подкрепа. В своето незнание продължаваме да бутаме и дърпаме, да замърсяваме атмосферата и да оголваме сушата — нехаещи за факта, че дългосрочните последствия са твърде непредвидими.

Преди няколко милиона години, когато човешките същества за първи път са се зародили на Земята, тя вече е била свят на средна възраст, на 4,6 милиарда години от катастрофите и бурите на своята младост. Сега обаче ние, хората, се явяваме нов и може би решителен фактор. Нашият интелект и нашите технологии са ни дали властта да променяме климата. Как ще използваме тази власт? Дали ще продължим да толерираме неграмотността и самодоволството си по въпроси, които засягат цялото човешко семейство? Дали ще поставим краткосрочните предимства над добруването на Земята? Или ще започнем да мислим в по-дългосрочен план, със загриженост за нашите деца и внуци? Дали ще разберем и защитим сложните системи, които поддържат живота на нашата планета? Земята е един малък и крехък свят. Тя има нужда да бъде обичана.