Карл Сейгън
Космос (2)

Глава 1
Бреговете на космическия океан

Първите хора, които били създадени и оформени, се наричали Магьосникът на фаталния смях, Магьосникът на нощта, Небрежният и Черният магьосник… Те били надарени с разум и познавали всичко, което съществувало на света. Достатъчно било да погледнат, и веднага виждали всичко около себе си, като се редували да наблюдават небесния свод и кръглото лице на земята… [И тогава Създателят казал]: „И сега, когато знаят всичко… какво да правим с тях? Нека зрението им достига само до близките неща; нека виждат само малка част от лицето на земята!… Нима по своята природа те не са обикновени създания, сътворени от нас? Трябва ли да бъдат богове?“

„Попол Вух“, свещената книга на маите от племето киче

Изгледал ли си ширината на земята?

Де е пътят към жилището на светлината,

и де е мястото на тъмата?

Книга на Иов, 38:18.

Не в пространството трябва да търся своето достойнство, а в управлението на своите мисли. Не бих имал повече, дори и да владеех цели светове. Тъй като чрез пространството вселената ме обгръща и поглъща подобно на атом. Чрез мислите си аз обемам света.

Блез Паскал, „Мисли“

Познатото е ограничено, непознатото — безкрайно. От интелектуална гледна точка стоим на малко островче насред безграничния океан на необяснимото. Наше задължение е с всяко следващо поколение да отвоюваме още малко земя.

Т. X. Хъксли, 1887

Космосът е всичко, което е, или някога е било, или някога ще бъде. Дори и най-беглите ни размишления върху Космоса са в състояние да ни развълнуват — по гърба ни пробягват тръпки, гласът ни става несигурен, спохожда ни някакво неясно усещане, подобно на далечен спомен, за пропадане в празно пространство. Знаем, че се приближаваме към най-голямата от всички загадки.

Размерите и възрастта на Космоса са отвъд границите на нормалните човешки възприятия. Нашият малък планетен дом е изгубен някъде на границата между безкрая и вечността. В космическа перспектива повечето човешки тревоги изглеждат незначителни, дори дребнави. Въпреки това нашият вид е млад, любознателен и храбър и засега изглежда много обещаващ. През последните няколко хиляди години сме направили най-изненадващите и неочаквани открития относно Космоса и мястото на нашата планета в него. Тези проучвания трябва да повдигнат духа ни. Те ни напомнят, че хората са способни да правят чудеса, че разбирането на света около нас носи радост, че знанието е необходимо за оцеляването ни. Вярвам, че нашето бъдеще зависи от това, колко добре познаваме този Космос, през който се носим, подобно на прашинка в утринното небе.

Тези изследвания изискват както скептицизъм, така и въображение. Често нашето въображение може да ни отведе до светове, които никога не са съществували. Но без него няма да стигнем до никъде. Скептицизмът ни дава възможност да разграничим измислиците от фактите и да подложим на изпит своите размишления. Богатството на Космоса не подлежи на описание — елегантни факти, изящни взаимовръзки и фини механизми, внушаващи благоговение.

Повърхността на Земята е брегът на космическия океан. Именно оттук сме научили повечето неща, които знаем. Съвсем наскоро нагазихме малко в морето, колкото да си намокрим пръстите на краката или най-много вълните да опръскат глезените ни. Водата изглежда толкова съблазнителна. Океанът ни зове. Някаква част от нашето съзнание знае, че това е мястото, откъдето сме дошли. Копнеем да се завърнем. Не мисля, че в тези желания има нещо непочтително, макар да е възможно да разтревожат каквито и богове да съществуват там.

Размерите на Космоса са толкова големи, че използването на познатите ни мерни единици, например мили или метри — които са били избрани заради тяхната полезност на Земята — не би имало голям смисъл. Вместо това измерваме космическите разстояния чрез скоростта на светлината. В рамките на една секунда един лъч светлина изминава 186 000 мили или 300 000 километра, което е равно на седем пъти обиколката на Земята. Той взема разстоянието между Слънцето и Земята за осем минути. Можем да кажем, че Слънцето се намира на осем светлинни минути от нас. За една година същият този лъч ще измине близо десет билиона километра (около шест билиона мили) през космическото пространство. Тази мерна единица — разстоянието, което светлината изминава за една година — се нарича светлинна година. С нея се измерват не времеви интервали, а разстояния. Огромни разстояния.

Земята е място. Тя в никой случай не е единственото място. Тя дори не е някакво типично място. Нито една планета или звезда, или галактика не могат да бъдат типични, тъй като в основната си част Космосът е празен. Единственото типично място може да се намира в огромния, студен и вездесъщ вакуум, във вечната нощ на междугалактическото пространство. Това място е толкова странно и пустинно, че в сравнение с него планетите, звездите и галактиките изглеждат болезнено редки и красиви. Ако бъдем поставени произволно някъде в Космоса, шансът ни да се окажем на или в близост до някоя планета ще е по-малък от едно на един милиард билиона билиона (1³³, единица с 33 нули отзад)^[1]. Във всекидневния живот едно подобно неравенство би било определено като непреодолимо. Световете са скъпоценни.

От някой междугалактически наблюдателен пункт бихме могли да видим — носещи се подобно на морска пяна по вълните на пространството — безбройни бледи, тънички филизи от светлина. Това са галактиките. Някои от тях са самотни скиталци; повечето населяват общи купове, струпани заедно в своя вечен дрейф сред безкрайния космически мрак. Пред нас се разкрива Космосът в най-големите мащаби, които познаваме. Намираме се в царството на мъглявините, на осем милиарда светлинни години от Земята, на границите на познатата вселена.

Всяка галактика се състои от газ, прах и звезди — милиарди и милиарди звезди. Във всяка галактика има звезди, светове и — може би — огромен брой живи организми, интелигентни същества и способни да пътуват в Космоса цивилизации. Отдалеч обаче галактиката прилича повече на колекция от някакви красиви предмети — морски раковини или корали — продукти на Природата, която в продължение на еони време се е трудила върху космическия океан.

Съществуват близо сто милиарда (10¹¹) галактики, във всяка от които има средно по около сто милиарда звезди. Възможно е във всяка една галактика да има също толкова планети, колкото и звезди, т.е. 10¹¹ x 10¹¹ = 10²² или десет милиарда билиона. Когато сме изправени пред лицето на толкова съкрушителни числа, каква е вероятността само една обикновена звезда, Слънцето, да е съпровождана от единствената обитаема планета? Защо трябва именно ние, захвърлени в някой забравен ъгъл на Вселената, да сме тези щастливци? Според мен е много по-вероятно Космосът да кипи от живот. Въпреки това ние, хората, още не знаем това. Едва сме започнали своето изследване. От своята позиция, отдалечена на осем милиарда светлинни години, ще бъдем затруднени да намерим дори този куп, в който се намира Млечният път, а камо ли Слънцето и Земята. Единствената планета, за която сме сигурни, че е обитаема, е малка буца скали и метали, светеща бледо с отразена слънчева светлина. От това разстояние тя е буквално невидима за нас.

Сега обаче нашето пътуване ще ни отведе към това, което астрономите на Земята обичат да наричат Локалната група галактики. С диаметър няколко милиона светлинни години, тя се състои от около двайсет галактики. Това е един разпръснат, незначителен и непретенциозен куп. Една от тези галактики е М31, която от Земята може да бъде видяна в съзвездието Андромеда. Подобно на другите спирални галактики, това е огромно колело от звезди, газ и прах. М31 има два малки сателита — елипсовидни галактики-джуджета, които са свързани с нея от силата на гравитацията. Това е същият физичен закон, който ми позволява да се задържа на стола си. Природните закони са едни и същи навсякъде в Космоса. Вече сме само на два милиона светлинни години от дома.

Отвъд М31 има още една, много подобна на нея галактика — нашата собствена. Нейните спираловидни ръкави бавно се въртят — веднъж на всеки четвърт милион години. В този момент, на около четирийсет хиляди светлинни години от вкъщи, започваме да се спускаме към масивния център на Млечния път. Но ако искаме да намерим Земята, ще трябва да отклоним пътя си към далечната периферия на галактиката, към неизвестна област на ръба на един от най-крайните спирални ръкави.

Основното впечатление, което добиваме — дори и между спираловидните ръкави — е от преминаващите покрай нас звезди. Това са огромен брой изумително красиви, светещи със собствена светлина тела, някои от които са фини като сапунени мехури и толкова големи, че могат да поберат десет хиляди слънца или един билион планети като нашата Земя. Други са с размерите на малък град и са с плътност, сто билиона пъти по-голяма от тази на оловото. Някои звезди са самотни — например Слънцето. Повечето имат спътници. Системите най-често са двойни — две звезди, които обикалят една около друга. Въпреки това има непрекъсната градация от тройни системи, през редки струпвания от няколко десетки звезди до големите кълбовидни купове, сияещи с блясъка на милиони слънца. Някои двойни звезди са толкова близки една до друга, че се докосват и между тях преминават потоци звездна материя. Повечето са разделени една от друга на разстояние, колкото е това между Слънцето и Юпитер. Някои звезди — свръхновите — са толкова ярки, колкото е и цялата галактика, от която са част. Други — черните дупки — са невидими дори от разстояние няколко километра. Някои светят с постоянен блясък, други проблясват несигурно или мигат с постоянен ритъм. Някои се въртят с елегантна увереност. Други се носят с толкова бясна скорост, че се деформират и придобиват по-сплесната форма. Повечето излъчват светлина основно във видимия и инфрачервения спектър; други са също така и мощни източници на рентгенови лъчи и радиовълни. Сините звезди са горещи и млади; жълтите — обикновени и на средна възраст; червените често са възрастни и умиращи; малките бели и черни звезди са обхванати от последните конвулсии на смъртта. Млечният път съдържа около 400 милиарда звезди от всички видове, които се движат в една сложна и подредена грациозност. От всички тези звезди обитателите на Земята познават по-отблизо една-единствена.

Всяка звездна система е остров сред пространството, отдалечен от съседите си на светлинни години. Мога да си представя безброй светове, на които някакви същества са се развили до първите проблясъци на знанието, като всяко едно от тях в началото си е мислело, че тяхната миниатюрна планета и няколко незначителни слънца са всичко, което въобще съществува. Израснали сме в изолация. Едва сега започваме бавно да изучаваме Космоса.

Някои звезди могат да бъдат заобиколени от милиони малки, безжизнени и скалисти светове — планетни системи, застинали завинаги в някакъв ранен етап от своята еволюция. Вероятно много звезди имат планетни системи, които са съвсем подобни на нашата — големи газови планети с пръстени и ледени луни по периферията и малки, топли, синьо-бели и покрити с облаци планети по-близо до центъра. На някои от тях може би се е развил интелигентен живот, чиито мащабни инженерни начинания преобразяват планетната повърхност. Това са нашите братя и сестри от Космоса. Дали са много различни от нас? Какви са тяхната форма, биохимия, невробиология, история, политика, наука, технология, изкуство, музика, религия, философия? Може би някой ден ще се запознаем с тях.

Вече сме в собствения си заден двор — на около една светлинна година от Земята. Около нашето Слънце обикаля сферичен рояк от огромни снежни топки, изградени от лед, скали и органични молекули — това са кометните ядра. Във всеки един момент някоя минаваща звезда може да даде на някое от тях лек гравитационен тласък и то послушно да се отклони към вътрешността на Слънчевата система. Там Слънцето го нагрява, ледът се изпарява и така се появява красивата кометна опашка.

Приближаваме се към планетите от нашата система — големи светове, пленници на Слънцето, принудени от гравитацията да следват почти кръгли орбити и нагрявани основно от слънчевата светлина. Плутон, покрит с метанов лед и придружаван от единствената си огромна луна Харон, е осветяван от едно далечно Слънце, което изглежда като ярка точка на черното като катран небе. Всеки един от гигантските газови светове — Нептун, Уран, Сатурн — украшението на Слънчевата система — и Юпитер имат своя антураж от ледени луни. Отсам областта на газообразните планети и следващите орбитите си айсберги се намират топлите и скалисти провинции на вътрешните части на Слънчевата система. Тук например е червеният Марс, на който има зейнали вулкани, големи разломни долини, огромни, обхващащи цялата планета пустинни бури и — това е само една възможност — някакви прости форми на живот. Всички тези планети обикалят около Слънцето, най-близката звезда — изграден от вплетени в термоядрени реакции водород и хелий ад, който облива цялата Слънчева система със своята светлина.

И най-сетне, в края на нашите скитания, се завръщаме на нашия малък, крехък, синьо-бял свят, изгубен в един космически океан, който се простира дори отвъд най-смелите ни представи. Това е само един свят сред толкова много други. Той може би има значение само за нас. Земята е нашият дом, нашият родител. Тук се е появил и развил животът такъв, какъвто го познаваме ние. Тук съзрява човешкият вид. На този свят сме развили у себе си страстта към изследването на Космоса. На него — с мъка и без каквито и да било гаранции — изграждаме съдбата си.

Добре дошли на планетата Земя — място със синьо азотно небе, океани от течна вода, прохладни гори и меки поляни. Това е свят, който със сигурност кипи от живот. Както вече казах, в космическа перспектива той изглежда трогателно красив и рядък; освен това — поне за момента — той е и уникален. Въпреки всичките ни пътувания през времето и пространството, засега това е единственият свят, за който знаем със сигурност, че на него космическата материя се е пробудила за живот и съзнание. Трябва да има много такива светове, пръснати в пространството, но търсенето ни започва оттук, с цялата мъдрост на мъжете и жените от нашия вид, натрупана с много мъки в продължение на повече от един милион години. Ние имаме привилегията да живеем сред блестящи и страстно любознателни хора, при това във време, когато търсенето на знание се радва на всеобща почит. Човешките същества, които в крайна сметка могат да проследят произхода си до звездите и понастоящем са отседнали за малко на Земята, са започнали своето дълго пътуване към дома.

Откритието, че Земята е един малък свят, е направено — подобно на много други важни човешки открития — още в Древния Изток, по време, което някои хора наричат трети век преди Христа, в най-голямата метрополия на онази епоха, египетския град Александрия. Именно тук живее човек на име Ератостен. Един от неговите завистливи съвременници го е нарекъл „Бета“ — втората буква от гръцката азбука — тъй като, твърди той, Ератостен бил втори във всичко на този свят. Днес обаче изглежда ясно, че Ератостен всъщност е бил „Алфа“ в почти всичко на света. Той е астроном, историк, географ, философ, поет, театрален критик и математик. Заглавията на написаните от него книги варират от „Астрономия“ до „За свободата от болката“. Освен това той е и директор на голямата Александрийска библиотека, където веднъж прочита в един папирус, че в южния граничен град Сиена (гръцкото име на съвременен Асуан) — близо до първия праг на река Нил, по обед на 21 юни една вертикална пръчка не хвърля никаква сянка. По време на лятното слънцестоене — най-дългия ден от годината — с напредването на часовете към пладне сенките на колоните в храма ставали все по-къси, за да изчезнат точно на обед. По същото време Слънцето можело да бъде видяно да се отразява в повърхността на водата в един дълбок кладенец. Светилото било точно отгоре.

Това е наблюдение, което някой друг лесно би могъл да подмине. Пръчки, сенки, отражения в кладенци, положението на Слънцето — каква би могла да бъде ползата от подобни всекидневни въпроси? Но Ератостен е учен и неговите размишления върху тези тривиални явления ще променят света; в известен смисъл те всъщност създават света. Ератостен съобразява да проведе експеримент, състоящ се в това, да провери дали по пладне на 21 юни в Александрия една вертикална пръчка хвърля сянка. Оказва се, че тя наистина хвърля сянка.

Ератостен си задава въпроса защо в един и същи момент пръчката в Сиена не хвърля никаква сянка, а втората — този път в Александрия — хвърля съвсем ясна сянка. Представете си една карта на Египет с две вертикални пръчки с еднаква височина — едната поставена в Сиена, а другата в Александрия. Да приемем, че в даден момент нито една от тях не хвърля сянка. Съвсем лесно е да се намери отговор на въпроса — стига само да приемем, че Земята е плоска. При това положение ще се окаже, че Слънцето се намира точно отгоре. Ако двете пръчки хвърлят сенки с еднаква дължина, това също би могло да намери своето обяснение на една плоска Земя — при това положение слънчевите лъчи ще падат под еднакъв ъгъл към двете пръчки. Как обаче е възможно в един и същи момент в Сиена да няма сянка, а в Александрия да има?

Единственият възможен отговор, решава Ератостен, е повърхността на Земята да бъде извита. И не само това — колкото по-голяма е извивката, толкова по-голяма е разликата между дължините на сенките. Слънцето е толкова далеч, че, когато достигнат до Земята, неговите лъчи са успоредни един на друг. Две пръчки, които са поставени под различен ъгъл спрямо слънчевите лъчи, хвърлят сенки с различна дължина. С оглед наблюдаваната разлика между дължината на сенките, разстоянието между Александрия и Сиена би трябвало да е около седем градуса по повърхността на Земята. Т.е., ако си представите, че пръчките продължават надолу до центъра на Земята, то там те ще се пресекат под ъгъл седем градуса. Седем градуса са около една петдесета част от 360 градуса, колкото е пълната обиколка на Земята. Ератостен знае, че разстоянието между Александрия и Сиена е приблизително петстотин километра, тъй като специално е наел човек да го измери. Осемстотин километра по петдесет е равно на 40 000 километра — толкова би трябвало да е обиколката на Земята.

Това е правилният отговор. Единствените инструменти, с които разполага Ератостен, са пръчки, очи, крака и мозък, към които следва да се добави и склонността към експериментиране. С тяхна помощ той успява да изведе по дедукция обиколката на Земята, при това с грешка от само няколко процента, което си е забележително постижение за преди 2200 години. Ератостен е първият човек, успял да установи с точност размерите на нашата планета.

По това време Средиземноморието е известно със своето мореплаване. Александрия е най-голямото пристанище в света. След като веднъж вече знаете, че Земята е сфера със сравнително скромен диаметър, дали няма да се изкушите да се отправите на изследователски пътешествия в търсене на непознати земи? А може би ще решите да опитате да я обиколите по море? Четиристотин години преди Ератостен една финикийска флота на служба при египетския фараон Нехо обикаля по море Африка. В своите крехки открити кораби финикийските моряци се отправили на път от Червено море, надолу по източното крайбрежие на Африка, след това нагоре по западното през Атлантическия океан до Средиземно море. Това епично пътуване отнема три години, приблизително колкото бяха необходими на космическия апарат „Вояджър“ да стигне от Земята до Сатурн.

След откритието на Ератостен много храбри и жадни за приключения моряци тръгват на големи пътешествия. Техните кораби са малки. Разполагат със съвсем примитивни инструменти за навигация. Определят местоположението си по небето и — доколкото е възможно — се придържат към брега. В непознати води могат да изчислят географската си ширина (но не и географската си дължина), като всяка нощ наблюдават разположението на съзвездията спрямо хоризонта. Познатите съзвездия трябва да са действали успокояващо при плаване в непознати води. Звездите са приятели на изследователите — както на мореплавателите от едно време, така и в настоящата епоха на космически полети. Може би след Ератостен е имало такива, които са опитали да обиколят земното кълбо, но никой преди Магелан не е успял да го направи. Какви ли истории за подвизи и приключения са били разказвани, за да се решат моряците и навигаторите — едни от най-практичните хора на този свят — да заложат живота си заради математическите изчисления на някакъв учен от Александрия?

Още по времето на Ератостен се изработват глобуси, които изобразяват Земята такава, каквато би трябвало да изглежда, видяна от космоса. Те са в общи линии верни по отношение на добре познатото Средиземноморие, но колкото по-далечни от дома са изобразените земи, толкова по-големи стават грешките. Сегашните ни знания за Космоса имат същата неприятна, но неизбежна характеристика. През първи век александрийският географ Страбон пише следното:

Тези, които са се върнали от опит да обиколят Земята по море, не казват, че не са успели, защото някакъв насрещен континент е препречил пътя им — тъй като морето продължавало да бъде чисто — а по-скоро поради липсата на решимост и недостига на запаси… Ератостен казва, че размерите на Атлантическия океан не са препятствие и че лесно можем да преплаваме морето между Иберия и Индия… Напълно е възможно в умерените райони да има още една или две обитаеми земи… И наистина, ако [тази друга част на света] е населена, то тя не е населена от хора, каквито съществуват в познатия ни свят, и следователно трябва да я разглеждаме като някакъв друг свят.

Хората вече са започнали да се замислят — във всяко едно отношение — за другите светове.

Последвалото проучване на Земята е едно световно начинание, което включва пътешествия както от, така и към Китай и Полинезия. Разбира се, негова кулминация се явяват откриването на Америка от Христофор Колумб и експедициите от следващите няколко столетия, които завършват географското изследване на света. Първото пътешествие на Колумб е свързано по един категоричен начин с изчисленията на Ератостен. Колумб е очарован от това, което нарича „Предприятието на Индиите“ — проект да достигне до Япония, Китай и Индия не по маршрута, който следва крайбрежието на Африка и след това се отправя на изток, а като дръзко се впусне във водите на Западния океан — или, както Ератостен е казал със смайваща далновидност, „да се преплава морето между Иберия и Индия“.

Колумб е пътуващ търговец на стари карти и жадно чете книгите на античните географи, включително трудовете на Ератостен, Страбон и Птолемей. Но за да се задейства „Предприятието на Индиите“, за да могат корабите и техните екипажи да оцелеят по време на дългото пътуване — за това е необходимо Земята да е по-малка, отколкото си я представя Ератостен. По тази причина Колумб представя преднамерено сгрешени изчисления, което надлежно е посочено от проверяващата комисия от университета в Саламанка. Той използва възможно най-малката обиколка на Земята и възможно най-големите размери на Азия на изток, които успява да намери в достъпните по това време книги, а след това преувеличава дори и тях. И ако Америките не са се изпречили на пътя му, експедициите на Колумб са щели да завършат с пълен провал.

Днес Земята е проучена изцяло. Тя вече не крие обещания за нови континенти или загубени земи. Но същата технология, която ни позволява да проучваме и обитаваме най-далечните области на планетата, сега ни дава възможност да я напуснем — да се отправим към Космоса и да изследваме други светове. След като сме оставили Земята зад себе си, вече можем да я погледнем отгоре и да видим солидната сферична форма на Ератостеновите изчисления и очертанията на континентите, които потвърждават невероятната компетентност на мнозина от древните географи. Какво изключително удоволствие би доставила тази гледка на Ератостен и останалите александрийски географи.

Именно в Александрия, през шестте века след около 300 г. пр.Хр., хората за първи път сериозно се впускат в онова интелектуално пътешествие, което по-късно ще ги отведе към бреговете на космическото пространство. Но вече нищо не е останало от блясъка и атмосферата на този прославен мраморен град. Потисничеството и страхът от знанието са заличили почти всеки спомен за древната Александрия. Населението е невероятно разнообразно. Македонски и по-късно римски войници, египетски жреци, гръцки аристократи, финикийски моряци, еврейски търговци, посетители от Индия и Централна Африка — всички те, с изключение на огромното количество роби, живеят заедно в хармония и взаимно уважение през по-голямата част от епохата на величието на Александрия.

Градът е основан от Александър Велики и изграден от неговия бивш телохранител. Александър окуражава уважението към чуждите култури и непредубедения стремеж към знание. Според античните предания — всъщност няма кой знае какво значение дали се е случило, или не — той се спуснал под водите на Червено море в първия в света водолазен звънец. Александър поощрява своите генерали и войници да си вземат персийски и индийски съпруги. Той уважава боговете на другите народи. Събира екзотични форми на живот, включително и слон за своя учител Аристотел. Градът е изграден изключително пищно — като бъдещ световен център на търговията, науката и културата. Украсяват го огромни булеварди с ширина трийсет метра, елегантни сгради и изящни статуи, монументалната гробница на самия Александър, както и огромният фар, разположен на едноименния остров — едно от седемте чудеса на древния свят.

Но най-голямото чудо на Александрия е Библиотеката и свързаният с нея Музей (буквално — институция, посветена на специалностите на деветте музи). Единственото, което е останало днес от тази легендарна библиотека, е едно забравено влажно мазе на Серапеума — пристройка към основната сграда, в началото светилище, което по-късно е препосветено на знанието. Вероятно единствените веществени останки от нея са няколко плесенясали лавици. И все пак това място някога е било сърцето и славата на най-великия град на този свят, първият истински изследователски институт в света. Учените от Библиотеката изучавали целия Космос. „Космос“ е гръцка дума, която описва реда във вселената. В определен смисъл тя е противоположна на „хаос“ и предполага дълбоката взаимовръзка между всички неща. Думата внушава благоговение към сложния и изящен начин, по който е изградена вселената.

Библиотеката представлява общество от учени, които изучават физика, литература, медицина, астрономия, география, философия, математика, биология и инженерни науки. Науката и академизмът най-после са съзрели. Гениалността процъфтява на това място. Александрийската библиотека е първото място, където хората целенасочено и систематично събират цялото познание на света.

Освен Ератостен, там работят още астрономът Хипарх, който картира съзвездията и степенува светимостта на звездите; Евклид, който по един блестящ начин систематизира цялата геометрия и заявява на своя цар, който се бори с някакъв сложен математически проблем, че „няма царски път към геометрията“; Дионисий Тракийски, който дефинира частите на речта и прави за езикознанието това, което Евклид прави за геометрията; Херофил — физиологът, който веднъж завинаги определя, че не сърцето, а мозъкът се явява средище на интелекта; Херон от Алекснадрия, изобретил зъбните предавки и парния двигател и написал „Автомата“ — първия труд по роботика; Аполоний от Перга — математикът, демонстрирал формите на коничните сечения^[2] — елипсата, параболата и хиперболата (кривите, които — както вече знаем — планетите, кометите и звездите следват по своята орбита); Архимед, най-великият инженерен гений преди Леонардо да Винчи; а също и астрономът и географ Птолемей, който събира по-голямата част от това, което днес се явява псевдонауката астрология (неговата вселена, в чийто център се намира Земята, остава валидна в продължение на 1500 години — едно напомняне за това, че интелектуалният капацитет не винаги е гаранция срещу капитални грешки). Сред тези велики мъже има и една велика жена — Хипатия — математичка и астрономка, последен слънчев лъч в Библиотеката. Нейната мъченическа смърт е свързана с разрушаването и на Александрийската библиотека, седем века след нейното основаване. Отново ще имаме случай да се върнем към тази история.

Великите царе, които наследяват Александър, имат сериозно отношение към познанието. В продължение на векове те подкрепят проучванията и поддържат Библиотеката като работна среда за най-великите умове на епохата. Тя съдържа десет големи изследователски зали, всяка от които е посветена на различен предмет. В нея има фонтани и колонади, ботанически и зоологическа градини, помещения за дисекция, обсерватория и голяма зала за пиршества, в която — в свободна обстановка — новите идеи са подлагани на критично обсъждане.

Сърцето на Библиотеката е нейната колекция от книги. Уредниците обхващат всички езици и всички култури на света. Те изпращат свои агенти в чужди страни и изкупуват цели библиотеки. Търговските кораби на Александрийското пристанище са претърсвани от полицията, но не за контрабанда, а за книги. След това свитъците са заемани, копирани и връщани на техните собственици. Трудно е да се говори с точни числа, но изглежда Библиотеката е съдържала половин милион тома, всеки от които е изписан на ръка на папирусов свитък. Какво се е случило с всички тези книги? Създалата ги класическа цивилизация се разпада, а самата Библиотека е преднамерено разрушена. Оцелява само една малка част от трудовете и в допълнение известен брой разпръснати малки фрагменти. Но колко невероятни са тези фрагменти! Знаем, например, че някъде по лавиците на Библиотеката е имало книга от астронома Аристарх от Самос, в която той твърди, че Земята е само една от планетите и подобно на тях обикаля около Слънцето, както и че звездите са безкрайно далеч. Всяко едно от тези заключения е абсолютно вярно, но ще трябва да изминат още почти две хилядолетия, преди те да бъдат преоткрити. Ако умножим по сто хиляди усещането за загуба, което ни внушава този труд на Аристарх, ще започнем да добиваме представа за величавостта на постиженията на класическата цивилизация и за трагедията на нейната гибел.

Днес вече сме далеч напред спрямо научните познания на античния свят. И все пак в нашето историческо познание зеят огромни и непоправими празноти. Представете си какви загадки от миналото би могла да разреши една читателска карта за Александрийската библиотека. Знаем за съществуването на една тритомна история на света, написана от вавилонския жрец Беросус. В първия том се е разглеждал интервалът от Сътворението до Потопа, обхващащ период от 432 000 години. Това е близо сто пъти повече от хронологията на Стария завет. Питам се какво ли е пишело вътре.

Древните хора са знаели, че светът е много стар. Те са се опитвали да проникнат в дълбините на миналото. Сега вече знаем, че Космосът е много по-стар, отколкото са си го представяли те. Изучили сме вселената и пространството и сме разбрали, че живеем на една прашинка, която обикаля около една съвсем обикновена звезда в най-далечния ъгъл на една незначителна галактика. И ако сме само една точица насред безкрая на пространството, то също така заемаме и само един миг в хода на космическото време. Днес знаем, че нашата вселена — или поне нейното последно превъплъщение — е на възраст от петнайсет до двайсет милиарда години. Това е времето, изминало от едно забележително събитие, което понякога наричат Големия взрив. В началния момент от съществуването на тази галактика не е имало нито галактики, звезди и планети, нито живот и цивилизации — само едно единно, сияещо огнено кълбо, което е заемало цялото пространство. Преходът между хаоса на Големия взрив и този Космос, който едва започваме да опознаваме, е най-величествената трансформация на материя и енергия, на която сме имали привилегията да станем косвени свидетели. И докато не открием по-интелигентни от нас същества някъде другаде, самите ние оставаме най-значимата от всички трансформации — далечни наследници на Големия взрив, отдали се на разбирането и по-нататъшното променяне на Космоса, от който сме родени.