Карл Сейгън
Космос (8)

Глава 7
Гръбнакът на нощта

Те стигнаха до една кръгла дупка в небето… блестяща като огън. Гарванът каза, че това било звезда.

Ескимоски мит за Сътворението

Предпочитам да разбера една причина, отколкото да бъда цар на Персия.

Демокрит от Абдера

Аристарх от Самос, обаче, издаде книга, състояща се от някои хипотези, при които от предпоставените условия се стига до заключението, че вселената е много пъти по-голяма от нещото, което в момента наричаме с това име. Неговите хипотези гласят, че звездите и Слънцето остават неподвижни, а Земята се върти около Слънцето по обиколката на окръжност, като Слънцето стои в центъра на орбитата; както и че сферата с неподвижни звезди, разположени около същия център като Слънцето, е толкова огромна, че окръжността, по която според него обикаля Земята, има същото съотношение в разстоянието до неподвижните звезди, каквото е съотношението на центъра на сферата спрямо нейната повърхност.

Архимед, „Пясъкоброецът“

Ако човек си даде правдива оценка за своите идеи за божественото, то той би бил принуден да признае, че в повечето случаи думата „богове“ е използвана, за да изрази скритите, далечни и непознати причини за явленията, на които е станал свидетел; че използва този термин, когато изворът на естественото и източникът на известните причини престане да бъде видим: веднага щом изгуби нишката на тези причини — или щом съзнанието му вече не е в състояние да проследи веригата — той разрешава трудностите и приключва своето търсене, като ги приписва на боговете… Ето защо, когато приписва на своите богове даден феномен, нима човек прави всъщност нещо повече от това, да замени мрака в собственото си съзнание с един звук, който е свикнал да слуша с благоговейно страхопочитание?

Паул Хайнрих Дитрих, барон фон Холбах, „Системата на природата“, Лондон, 1770

Когато бях малък, живеех в района Бенсънхърст в Бруклин, Ню Йорк. Познавах отлично махалата непосредствено около дома си — всяка сграда, всеки гълъбарник, всеки заден двор или предна веранда, или празна площадка, брястово дърво, всеки орнаментиран парапет, въглищна шахта и стена за игра на китайски хандбал (за която цел тухлената външна стена на театъра „Лоус Стилуел“ беше изключително подходяща). Знаех къде живеят много хора: Бруно и Дино, Роналд и Харви, Санди, Бърни, Дани, Джаки и Мира. На няколко преки оттам обаче — на север от шумното движение и издигнатата железопътна линия на 86-та улица — се намираше странна непозната територия, която беше отвъд границите на моите скитания. Със същия успех това можеше да бъде и Марс.

Макар да трябваше да си лягам рано, все пак понякога през зимата се случваше да видя звездите. Гледах ги — блещукащи и далечни — и се чудех какви са. Питах по-големите деца и възрастните, но те неизменно отговаряха: „Това са светлинки в небето, хлапе.“ Аз виждах, че са светлинки в небето. Но какво представляваха? Може би просто малки реещи се лампички? С каква цел? Беше ми някак си тъжно за тях: те бяха всекидневно явление, чиято необикновеност оставаше по някакъв начин скрита за моите лишени от любопитство другари. Трябваше да има по-задълбочен отговор.

Щом пораснах достатъчно, моите родителите ми подариха първата ми читателска карта. Мисля, че библиотеката беше на 85-та улица — една непозната за мен земя. Веднага попитах библиотекарката за книга за звездите. Тя се върна с том с илюстрации, показващи портретите на мъже и жени с имена като Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу. Възразих и поради някаква причина, тогава незнайна за мен, библиотекарката се усмихна и намери друга книга — този път правилната. Разтворих я със затаен дъх и четох, докато не го открих. В книгата се казваше нещо удивително — една много голяма идея. Там се твърдеше, че звездите са слънца, само че много далечни. Слънцето също било звезда, но близка.

Представете си, че сте взели Слънцето и сте го преместили толкова надалеч, че то се е превърнало в блещукаща точица светлина. Колко далеч ви се е наложило да го преместите? Тогава нямах представа за понятието размер на ъглите. Не знаех нищо за закона за обърнатите квадрати при разпространението на светлината. Нямах дори и нищожен шанс да изчисля разстоянието до звездите. Можех обаче да преценя, че ако звездите са слънца, те трябва да са много далечни — по-далеч от 85-та улица, по-далеч от Манхатън, вероятно по-далеч и от Ню Джърси. Космосът беше много по-голям, отколкото предполагах.

После прочетох още един удивителен факт. Земята, която включва в себе си и Бруклин, е планета и обикаля около Слънцето. Съществуват и други планети, които също обикалят около Слънцето; някои са по-близки до него, други са по-далечни. Но планетите не светят със собствена светлина като Слънцето. Те просто отразяват неговата светлина. Ако се намираш на много голямо разстояние, въобще няма да можеш да виждаш Земята и другите планети — те биха били само светли точки, изгубени в блясъка на Слънцето. Ами тогава, рекох си аз, логично е и другите звезди също да имат планети — такива, които още не сме открили, и на някои от тях трябва да има живот (а защо не?); живот, вероятно много по-различен от живота в Бруклин, който познаваме. Така че реших да стана астроном, да науча повече за звездите и планетите и — стига да мога — да ида да ги посетя.

Беше невероятен късмет за мен да имам родители, както и някои учители, които да насърчат тази странна амбиция, а освен това да живея в такова време — първия момент от човешката история, в който ние действително посещаваме други светове и сме се заели със задълбоченото проучване на Космоса. Ако бях роден в по-ранна епоха, така и нямаше да разбера какво точно представляват звездите и планетите, независимо от цялото си старание. Нямаше да зная, че има други слънца и други светове. Това е една от големите тайни, които нашите прадеди са изтръгнали от природата чрез стотици хиляди години търпеливи наблюдения и смели размишления.

Какво са звездите? Подобни въпроси са също толкова невинни, колкото и усмивката на пеленаче. Винаги сме ги задавали. Различното в наше време е, че вече знаем поне някои от отговорите. Книгите и библиотеките ни предоставят готовите средства, с които да достигнем до тези отговори. В биологията съществува един принцип с могъща, макар и несъвършена, приложимост. Той се нарича рекапитулация: в индивидуалното си ембрионално развитие ние повтаряме еволюционната история на вида. Според мен има някакъв вид рекапитулация, която се осъществява и в нашето индивидуално интелектуално развитие. Несъзнателно повтаряме размислите на своите далечни прадеди. Представете си епохата преди науката, времето преди библиотеките. Представете си времето преди стотици хиляди години. Тогава сме били също толкова умни, също толкова любопитни, също така сме живеели с проблемите на общественото и сексуалното. Но експериментите все още не са били проведени, изобретенията не са били направени. Това е било детството на вида Homo. Представете си времето, когато огънят е бил открит за пръв път. Какъв е бил животът на хората тогава? Какво са смятали нашите прадеди, че представляват звездите? Случва се в своите фантазии да си представя, че някога е имало някой, който е размишлявал така:

Ядем горски плодове и корени. Ядки и листа. И мъртви животни. Някои животни намираме. Други убиваме. Знаем кои храни са добри и кои са опасни. Когато вкусим от някои храни, биваме повалени за наказание, че сме ги яли. Не че сме искали да сторим лошо. И все пак бучинишът, а и други треви могат да те убият. Обичаме децата и приятелите си. Предупреждаваме ги за такива храни.

Когато ловуваме животни, също можем да бъдем убити. Можем да бъдем промушени. Или стъпкани. Или изядени. Това, което правят животните, за нас е въпрос на живот и смърт: как се държат, какви следи оставят, кога се размножават и кога се раждат малките, кога е времето им за скитане. Трябва да знаем тези неща. Казваме на децата си. Те ще кажат на своите деца.

Ние зависим от животните. Следваме ги — особено през зимата, когато има малко растения за ядене. Ние сме скитащи ловци и събирачи. Наричаме се племето на ловците.

Повечето от нас заспиват под небето, под някое дърво или пък в неговите клони. За дрехите си използваме животински кожи — за да се стоплим, за да покрием голотата си; понякога си правим хамаци от тях. Когато носим кожата на животното, усещаме неговата сила. Скачаме с газелата. Ловуваме с мечката. Между нас и животните има връзка. Ние ловуваме и ядем тях. Те ловуват и ядат нас. Ние сме част едни от други.

Изработваме си инструменти и така оставаме живи. Някои от нас са специалисти в отцепването, отлюспването, заострянето и полирането, както и в намирането на камъни. Връзваме някои камъни с животински сухожилия за дървена дръжка и правим брадва. С брадвата поваляме растения и животни. Връзваме други камъни за дълги пръчки. Ако сме тихи и внимателни, понякога можем да се доближим до животно и да го прободем с копието.

Месото се разваля. Понякога сме гладни и се опитваме да не обръщаме внимание на това. Понякога смесваме треви с разваленото месо, за да убием вкуса му. Обвиваме храни, които няма да се развалят, с парчета животинска кожа. Или с големи листа. Или ги поставяме в черупката на едър орех. Мъдро е да се заделя храна и да се носи. Ако изядем всичката храна твърде рано, после някои от нас ще гладуват. Така че трябва да си помагаме един на друг. Имаме си правила — поради тази и много други причини. Всеки трябва да се подчинява на правилата. Винаги сме имали правила. Правилата са свещени.

Един ден имаше буря с много светкавици, гръмотевици и дъжд. Малките се боят от бурите. Понякога аз също се боя. Тайната на бурята остава скрита. Гръмотевицата е дълбока и силна; светкавицата е кратка и ярка. Може би съществува някой много могъщ, който е много ядосан. Според мен трябва да е някой в небето.

След бурята в гората наблизо започна да просветва и да пука. Отидохме да видим. Там имаше някакво ярко, горещо, скокливо нещо, жълто и червено. Преди не бяхме виждали нищо подобно. Сега го наричаме „пламък“. Той има особена миризма. По някакъв начин той също е жив. Яде храна. Поглъща растения и клонки, дори цели дървета, ако го оставиш. Пламъкът е силен. Но не е много умен. Умира, когато свърши всичката храна. Не би извървял и един хвърлей с копие от едно дърво до друго, ако по пътя няма храна. Не може да върви, без да яде. Но където има много храна, той расте и създава много деца пламъци.

Един от нас имаше смела и страховита идея: да залови пламъка, да го храни по малко и да го направи наш приятел. Намерихме дълги клони от твърдо дърво. Пламъкът ги поглъщаше, но бавно. Можехме да ги вдигнем от този край, където нямаше пламък. Ако тичаш бързо с малък пламък, той умира. Неговите деца са слаби. Ние не тичахме. Вървяхме и викахме добри пожелания. „Не умирай“, казвахме ние на пламъка. Другите ловци гледаха с широко отворени очи.

Дори и след това го носехме с нас. Имаме майка на пламъка, която да го храни бавно, така че да не умре от глад^[1]. Пламъкът е чудо, а освен това е полезен; със сигурност е дар от могъщи същества. Дали са същите като ядосаните същества от бурите?

Пламъкът ни топли в студени нощи. Той ни дава светлина. Прави дупки в мрака, когато Луната е нова. Можем да оправяме копията си през нощта и да се подготвим за утрешния лов. И ако не сме изморени, дори и в мрака можем да се виждаме и да си говорим. Освен това — нещо хубаво! — огънят държи животните надалеч. Нощем можем да пострадаме. Понякога дори и малки животни — хиени и вълци — могат да ни разкъсат. Сега е друго. Сега пламъкът държи животните на разстояние. Слушаме как вият тихо в мрака, дебнат ни, а очите им блестят в светлината на пламъка. Те се страхуват от пламъка. Но ние не се страхуваме. Пламъкът е наш. Ние се грижим за пламъка. Пламъкът се грижи за нас.

Небето е важно. То ни покрива. Говори ни. Преди времето, когато открихме пламъка, се случваше да лежим в мрака и да гледаме всички тези точици светлина. Някои точки се сливат и правят образ в небето. Една от нас виждаше образите по-добре от останалите. Тя ни научи на звездните образи и как да ги наричаме. Седяхме късно нощем и измисляхме истории за образите в небето: лъвове, кучета, мечки, ловци. А също и други, по-странни неща. Възможно ли е да са образите на могъщите същества в небето — онези, които правят бурите, когато са ядосани?

Обикновено небето не се променя. Същите звездни образи са там година след година. Луната се заражда от нищото, расте от тънко парче сребро до кръгла топка и после отново се стопява до нищо. Когато Луната се променя, жените кървят. Някои племена имат правила, които забраняват секса в определено време от растежа и намаляването на Луната. Някои племена отбелязват с резки върху животински рога дните на Луната или дните, в които жените кървят. Така те могат предварително да си правят планове и да се подчиняват на правилата си. Правилата са свещени.

Звездите са много далеч. Когато се качим на хълм или дърво, те не се приближават. Между нас и звездите минават облаците: звездите трябва да са отвъд тях. Докато бавно се движи, Луната минава пред звездите. После виждаш, че звездите са невредими. Луната не яде звезди. Звездите трябва да са отвъд Луната. Те просветват. Със странна, студена, бяла и далечна светлина. Много са. Има ги по цялото небе. Но само нощем. Чудя се какво ли представляват.

След като намерихме пламъка, седях до лагерния огън и си мислех за звездите. Постепенно в мен се оформи мисъл: Звездите са пламък, помислих си. После ми дойде друга мисъл: Звездите са лагерни огньове, които други ловци палят нощем. Светлината на звездите е по-слаба от тази на лагерните огньове. Значи звездите трябва да са много далечни лагерни огньове. „Но — питат ме те, — как може да има лагерни огньове на небето? Защо огньовете и ловците, които седят около тези пламъци, не падат долу в краката ни? Защо от небето не падат странни племена?“

Това са хубави въпроси. Объркват ме. Понякога си мисля, че небето е половин черупка от яйце или орех. Струва ми се, че хората около онези лагерни огньове гледат надолу към нас — само дето за тях това изглежда нагоре — и казват, че ние сме на тяхното небе и се чудят защо не падаме нагоре към тях, ако разбирате какво имам предвид. Но ловците ми казват: „Долу си е долу, а горе си е горе.“ Това също е хубав отговор.

На друг от нас му хрумна различна идея. Неговата идея е, че нощта е голяма черна животинска кожа, наметната върху небето. В кожата има дупки. Ние гледаме през дупките. И виждаме пламък. Неговата мисъл не е, че просто има пламък на някои места, където виждаме звезди. Той смята, че навсякъде има пламък. Според него пламъкът покрива цялото небе. Но кожата покрива небето. Освен там, където има дупки.

Някои звезди скитат. Като животните, които ловуваме. Като нас. Можеш да разбереш, че се движат, ако наблюдаваш внимателно в продължение на много месеци. Такива има само пет, колкото са пръстите на ръката. Те скитат бавно сред звездите. Ако мисълта за лагерните огньове е вярна, тези звезди трябва да са племена скитащи ловци, носещи големи огньове. Но не виждам как скитащите звезди могат да бъдат дупки в кожа. Когато направиш дупка, тя си стои. Дупката си е дупка. Дупките не скитат. Освен това не ми се иска да бъда заобиколен от небе от пламък. Ако кожата падне, нощното небе би било ярко — твърде ярко — все едно виждаш пламък навсякъде. Мисля, че небето от пламък би погълнало всички ни. А може би в небето има два вида могъщи същества. Едните са лоши, те искат пламъкът да ни изяде. Другите са добри и са сложили кожата, за да държат пламъка настрана. Трябва да намерим начин да се отблагодарим на добрите.

Не знам дали звездите са лагерни огньове в небето. Или дупки в кожа, през които пламъкът на силата гледа надолу към нас. Понякога мисля едно, друг път — друго. Някога си мислех, че няма нито лагерни огньове, нито дупки, а нещо друго, което ми е твърде трудно да разбера.

Ако положиш тила си на дънер, главата ти се измества назад. И тогава виждаш само небето. Никакви хълмове, дървета, ловци или лагерни огньове. Само небе. Понякога ми се струва, че мога да падна нагоре в небето. Ако звездите са лагерни огньове, бих искал да посетя онези, другите ловци — онези, скитащите. Тогава ми става приятно от мисълта, че ще падна. Но ако звездите са дупки в кожа, започвам да се страхувам. Не искам да падна нагоре, да се изхлузя през някоя дупка в пламъка на силата.

Иска ми се да знам кое е истина. Не ми харесва да не знам.

Предполагам, че не са били много членовете на група ловци и събирачи, които са имали такива размисли относно звездите. Може би в продължение на дълъг период от време е имало и такива, но никога всички тези мисли не са спохождали един и същи човек. И все пак, сред такива общества също се срещат сложни идеи. Например бушмените !кунг^[2] от пустинята Калахари в Ботсвана имат свое собствено обяснение за Млечния път, който на тяхната географска ширина често се пада точно отгоре. Те го наричат „Гръбнака на нощта“, сякаш небето е някакъв огромен звяр, в чиято вътрешност живеем. Тяхното обяснение прави Млечния път както полезен, така и разбираем. !Кунг вярват, че Млечният път поддържа нощта; че ако Млечния път го няма, в краката ни биха паднали парчета мрак. Елегантна идея.

В края на краищата при повечето култури подобни метафори за небесни огньове или галактически гръбнаци са били заменени от една друга идея: могъщите същества на небето били повишени в богове. Дадени им били имена и роднини, както и специални отговорности за космическите задължения, които се очаквало да изпълняват. Всяко нещо, свързано с хората, си имало свой бог или богиня. Боговете управлявали природата. Нищо не можело да стане без тяхната пряка намеса. Когато те били щастливи, имало изобилие от храна и хората били щастливи. Но ако нещо не се харесвало на боговете — а понякога било достатъчно нещо съвсем малко — последствията били страховити: суша, бури, войни, земетресения, вулкани, епидемии. Те трябвало да бъдат умилостивявани и затова се появила обширна индустрия от жреци и оракули, които да се грижат боговете да се чувстват по-малко разгневени. Въпреки това — тъй като били капризни — нямало как да си сигурен какво ще направят. Природата си оставала мистерия. Трудно било да разбереш света.

Днес е останало малко от Херайона на егейския остров Самос — едно от чудесата на древния свят, велик храм, посветен на Хера, която започва своята кариера като богиня на небето. Тя била божество покровител на Самос и играела същата роля като тази на Атина в едноименния й град. Много по-късно Хера се омъжила за Зевс, най-главния от олимпийските богове. Както разказват старите легенди, двамата прекарали медения си месец на Самос. Гръцката религия обяснява онази разсеяна лента светлина в небето като млякото на Хера, което пръснало от гръдта й по небесата. Тази легенда осветлява произхода на названието, което хората от западния свят все още използват — Млечния път. Възможно е в началото тя да е криела в себе си важното прозрение, че небето храни земята; ако е така, това значение е било забравено преди хилядолетия.

Почти всички ние сме произлезли от хора, които са отговаряли на опасностите на битието, като са съчинявали истории за непредсказуеми и сприхави богове. Дълго време лесните религиозни обяснения са пречели на човешкия инстинкт да проумява — така е било и в древна Гърция по времето на Омир, където е имало богове на небето и земята, на гръмотевичната буря, на океаните и подземния свят, на огъня и времето, на любовта и войната; където всяко дърво и поляна са имали своя дриада и менада.

В продължение на хиляди години хората са били потискани — а някои от нас все още са — от представата, че вселената е марионетка, чиито конци са дърпани от един или повече или богове, които са невидими и неразгадаеми. По-късно, преди около 2500 години, започва славното пробуждане в Йония — на остров Самос и в другите близки гръцки колонии, възникнали сред островите и заливите на оживения източен край на Егейско море^[3]. Внезапно се появяват хора, които вярват, че всичко е направено от атоми; че човешките същества и другите животни са произлезли от по-прости форми; че болестите не се причиняват от демони или от боговете; че Земята е просто една планета, която обикаля около Слънцето. И че звездите са много далеч.

Благодарение на тази революция Космосът възниква от хаоса. Ранните гърци вярват, че първото същество било Хаос. То съответства на една фраза в „Битие“, при която контекстът е същият — „без форма“. Хаос създал, а след това се оженил за богиня на име Нощ. Всички богове и хора са техни деца. Създадената от Хаос Вселена е в пълно съгласие с гръцката представа за една непредсказуема природа, която е управлявана от капризни богове. През VI в. пр.Хр. обаче в Йония се появява нова концепция — една от великите идеи на човешкия вид. Древните йонийци стигат до твърдението, че вселената е познаваема, тъй като демонстрира вътрешен ред: в природата съществуват определени правила, които ни позволяват да разкрием нейните тайни. Природата не е напълно непредсказуема; съществуват правила, на които дори тя трябва да се подчинява. Този подреден и възхитителен характер на вселената е наречен Космос.

Но защо точно Йония? Защо точно сред тези непретенциозни пасторални пейзажи, тези отдалечени острови и заливи на източното Средиземноморие? Защо не във великите градове на Индия и Египет или във Вавилония? Защо не в Китай или Мезоамерика? Китай притежава хилядолетна астрономическа традиция; там са открити хартията и книгопечатането, ракетите, часовниците, коприната, порцеланът и океанските флоти. При все това някои историци твърдят, че в Китай обществото е било твърде отдадено на традициите и не желаело да приема нововъведения. Защо не Индия — изключително богата и математически надарена култура? Според някои историци — заради неизменната обсебеност на индийците от идеята за една безкрайно стара вселена, обречена на постоянни цикли от смърт и възраждане, от души и вселени, в която никога не може да се случи нещо фундаментално ново. Защо не в обществата на маите и ацтеките, така вещи в астрономията и — подобно на индийците — запленени от големите числа? Защото, обясняват някои историци, на тях им липсва склонността или стимулът към механични изобретения. Маите и ацтеките не успяват да изнамерят дори колелото (като изключим някои детски играчки).

В това отношение йонийците имат няколко предимства. Йония е островна страна. Изолацията, дори и да не е пълна, поражда разнообразие. Когато има много различни острови, съществува и голям набор от политически системи. Няма съсредоточена власт, която да може да наложи обществено и интелектуално обединение на всички острови. Това прави възможни свободните проучвания. Поощряването на суеверията не се счита за политическа необходимост. За разлика от много други култури, йонийците се намират на кръстопътя на цивилизациите, а не в някой от центровете. Именно в Йония финикийската азбука за пръв път е адаптирана към гръцкия език, което прави възможна масовата грамотност. Писането вече не е монопол на жреците и писарите. Идеите на много хора стават достъпни за обмисляне и дебат. Политическата власт е в ръцете на търговците, които подпомагат активно технологията, от която зависи тяхното благоденствие. Именно в източното Средиземноморие се срещат африканските, азиатските и европейските цивилизации, включително великите култури на Египет и Месопотамия. Те се кръстосват в мощен и неудържим сблъсък на различни предразсъдъци, езици, идеи и богове. Какво ще направите, ако сте изправени пред няколко различни бога, всеки от които претендира за една и съща територия? Както вавилонският Мардук, така и гръцкият Зевс са смятани за господари на небето и царе на всички богове. Може би ще решите, че Мардук и Зевс са всъщност един и същи бог. Можете също така да решите, че — понеже атрибутите им са доста различни — единият просто е бил измислен от жреците. Но ако единият е измислен, защо и другият да не е?

Ето как се е зародила великата идея — осъзнаването, че може да има начин да се опознае светът и без хипотезата за боговете; че е възможно да съществуват принципи, сили и природни закони, чрез които светът би могъл да бъде обяснен, без да е необходимо падането на всяко врабче да се приписва на пряката намеса на Зевс.

Според мен Китай, Индия и Мезоамерика също са щели да достигнат до науката, стига да им беше дадено малко повече време. Културите не се развиват с еднакъв ритъм и не еволюират в крачка. Те се появяват по различно време и прогресират с различна скорост. Научният поглед към света сработва толкова гладко, обяснява толкова много и резонира така добре с най-развитите части на нашия мозък, че според мен с течение на времето буквално всяка култура на Земята, оставена да се развива сама, би открила науката. Все някоя култура е трябвало да бъде първа. Оказва се, че именно Йония е мястото, където е родена науката.

Тази велика революция в човешкото мислене започва някъде между 600 и 400 г. пр.Хр. Ключът към революцията е ръката. Някои от блестящите йонийски мислители са синове на моряци, земеделци и тъкачи. За разлика от жреците и писарите от другите народности, които са отгледани в разкош и не желаят да си цапат ръцете, те са свикнали да ровят и коват. Отхвърлят суеверието и постигат чудеса. В много случаи имаме само частични или косвени сведения за това, което се е случило. Използваните тогава метафори понякога остават неясни за нас сега. Почти е сигурно, че няколко века по-късно се провежда съзнателен опит да бъдат потиснати новите прозрения. Водещите фигури в тази революция са хора с гръцки имена, които до голяма степен са непознати за нас днес, но са най-истинските пионери в развитието на нашата цивилизация и нашето човечество.

Първият йонийски учен е Талес от Милет — град в Азия, отделен от остров Самос с тесен морски проток. Той пътува из Египет и се запознава със знанията на Вавилон. Твърди се, че успява да предскаже едно слънчево затъмнение. Освен това открива как може да бъде измерена височината на една пирамида — по дължината на нейната сянка и ъгъла на Слънцето над хоризонта. Днес използваме този метод, за да определим височината на планините на Луната. Талес пръв доказва геометрични теореми от типа, който три века по-късно ще бъде систематизиран от Евклид — например предположението, че ъглите в основата на равнобедрения триъгълник са равни. Има ясна приемственост в интелектуалните усилия от Талес през Евклид до Исак Нютон, който си купува „Елементите на геометрията“ от панаира в Стауърбридж през 1663 г. (вж. глава 3) — събитие, което ускорява развитието на модерната наука и технология.

Талес се опитва да разбере света, без да се обръща към божествената намеса. Подобно на вавилонците, той смята, че светът някога е бил съставен изцяло от вода. За да обяснят появата на сушата, вавилонците добавят, че Мардук поставил рогозка на повърхността на водата и натрупал отгоре пръст^[4]. Талес също споделя подобен възглед, но — както казва Бенджамин Фарингтън — „не закача Мардук“. Да, някога всичко е било вода, но Земята се е формирала от океаните чрез естествени процеси — подобни, твърди той, на наслояването на тинята, което е имал възможността да наблюдава в делтата на Нил. Той действително смята, че водата е общ принцип, който лежи в основата на цялата материя — днес бихме могли да твърдим същото за електроните, протоните и неутроните или пък за кварковете. Дали заключението на Талес е вярно не е толкова съществено. По-важен е неговият подход: светът не е бил създаден от боговете, а е продукт на материални сили, които си взаимодействат в рамките на природата. Талес донася от Вавилон и Египет семената на новите науки астрономия и геометрия — науки, които щели да покълнат и израстат в плодородната почва на Йония.

Много малко е известно за личния живот на Талес, но един показателен анекдот е разказан от Аристотел в неговата „Политика“:

Казват, че когато поради бедността му го упреквали, че философията е безполезна, предвидил с помощта на астрономията, че ще има изобилна реколта на маслини и разполагайки с малко пари, заплатил още през зимата капаро за всички преси за зехтин в Милет и на остров Хиос, като ги наел евтино, защото никой не предлагал повече. След като дошло времето на маслините, на много хора едновременно и внезапно им потрябвали преси за зехтин, затова той ги давал под наем при каквито условия пожелаел, спечелил много пари и показал, че за философите е лесно да забогатеят, стига да искат, но не към това се стремят.

Талес е известен и като политически далновиден човек — успешно подтикнал милетчаните да се съпротивляват на асимилацията от страна на лидийския цар Крез. Въпреки това не успял в опитите си да създаде федерация, съставена от всички островни държави на Йония, която да се опълчи срещу лидийците.

Сред приятелите и колегите на Талес е Анаксимандър от Милет. Той е от първите хора, за които знаем, че са провели експеримент. Наблюдавайки местещата се сянка, която хвърля една вертикална пръчка, той определя с голяма точност продължителността на годината и сезоните. В продължение на векове хората използвали пръти, за да се налагат и промушват един друг. Анаксимандър използва пръчка, за да измери времето. Той е първият човек в Гърция, който конструира слънчев часовник и съставя карта на познатия свят; освен това създава първия небесен глобус, показващ схемата на съзвездията. Анаксимандър вярва, че Слънцето, Луната и звездите са направени от огън, който се вижда през движещи се дупки в небесния купол (това вероятно е една много по-стара идея). Той се придържа към забележителния възглед, че Земята не е увиснала на или поддържана от небесата, а че стои самостоятелно в центъра на вселената; и тъй като е на еднакво разстояние от всички места на „небесната сфера“, не съществува сила, която да е в състояние да я премести.

Анаксимандър твърди, че при своето раждане сме толкова безпомощни, че ако първите човешки бебета биха били оставени в света сами, те веднага биха загинали. По този път той стига до заключението, че човешките същества са произлезли от други животни, които имат по-самостоятелни новородени. Анаксимандър предлага хипотезата, че животът се е зародил спонтанно в тинята и че първите животни са били риби, покрити с шипове. В края на краищата някои от потомците на тези риби изоставили водата и се преместили на сушата, където еволюирали в други животни чрез трансмутация от една форма в друга. Анаксимандър вярва в безкраен брой светове, всеки от които е населен и е подвластен на цикли на разпадане и възраждане. И както свети Августин печално се оплаква: „Той не повече от Талес отдава причината за тази безспирна активност на Божественото съзнание.“

През 540 г. пр.Хр. или приблизително тогава, на власт в Самос идва тиранин на име Поликрат. Изглежда той започва като доставчик на провизии и постепенно израсва до международен пират. Поликрат е щедър покровител на изкуствата, науките и техниката. Той обаче потиска собствения си народ, воюва със съседите си и с пълно право се бои от чуждо нашествие. По тези причини обгражда столицата си с масивна стена, дълга около шест километра, чиито останки са запазени до ден-днешен. За да може да се пренася вода от далечен извор до вътрешността на укрепленията, Поликрат нарежда да се построи огромен тунел. Този тунел е дълъг един километър и минава под цяла планина. Галериите са започнати от двата края, като се срещат почти идеално в средата. Проектът отнема около петнайсет години — свидетелство за нивото на гражданското инженерство по онова време и показател за невероятните практически способности на йонийците. Ала това съоръжение има и по-злокобна страна: то е изградено отчасти от оковани роби, много от които са пленени от пиратските кораби на Поликрат.

Това е и времето на Теодор, водещия инженер на епохата, комуто гърците отдават заслугата за изобретяването на ключа, линийката, линеала, нивелира, латата, леенето на бронзови статуи и централното парно отопление. Защо няма паметници на този човек? Онези, които мечтаят и размишляват за законите на природата, също така разговарят с технолозите и инженерите. Това често са едни и същи хора. Теорията и практиката са едно.

Приблизително по това време на близкия остров Кос Хипократ установява своята прочута лечителска традиция, за която днес си спомняме само заради Хипократовата клетва. Това е практическа и ефективна школа по медицина, за която Хипократ настоява, че трябва да се основава на тогавашния еквивалент на физиката и химията^[5]. Все пак тя има и своята теоретична страна. В своята книга „За древната медицина“ Хипократ пише следното: „Хората считат епилепсията за божествена просто защото не я разбират. Но ако наричаха божествено всяко нещо, което не разбират, то тогава божествените неща нямаше да имат край.“

С течение на времето йонийското влияние и експерименталните методи се разпространяват и достигат до континенталната част на Гърция, Италия и Сицилия. Имало е време, в което почти никой не е вярвал в съществуването на въздуха. Знаели са, разбира се, за дишането и са смятали, че вятърът е дъхът на боговете. Но не си представяли идеята за въздуха като статична и материална — макар и невидима — субстанция. Първият известен експеримент с въздух е проведен от един лекар^[6] на име Емпедокъл, който е на върха на своята кариера около 450 г. пр.Хр. Някои разкази твърдят, че той се представял за бог. Не е изключено обаче просто да е бил толкова умен, че другите да са го мислели за бог. Емепедокъл вярва, че светлината се движи много бързо, ала не безкрайно бързо. Твърди, че някога на Земята е имало много по-голямо разнообразие от живи същества, но много раси „вероятно са били неспособни да заченат и да продължат вида си. Защото всеки съществуващ вид е бил защитаван и запазен още от началото на съществуванието си благодарение на умение, смелост или бързина.“ В този свой опит да обясни възхитителната адаптация на организмите към заобикалящата ги среда, Емпедокъл — подобно на Анаксимандър и Демокрит (вж. по-долу) — очевидно е достигнал предварително до някои аспекти от великата идея на Дарвин за еволюцията чрез естествен подбор.

Емпедокъл провежда своя експеримент с помощта на един кухненски уред, използван от хората от векове — т.нар. клепсидра (буквално „крадец на вода“), която се използвала като черпак. Клепсидрата представлява медна сфера с отворено гърло и малки дупки по дъното. Пълни се, като се потопи във водата. Ако я извадите с отпушено гърло, водата изтича през дупките като през малък душ. Ако обаче я извадите както трябва — покривайки гърлото с палец — водата остава в сферата, докато не вдигнете пръста си. Ако се опитате да напълните клепсидрата със запушено гърло, няма да се получи нищо. Следователно би трябвало да има някаква материална субстанция, която да пречи на водата. Не можем да видим тази субстанция. Каква може да е тя? Емпедокъл твърди, че това може да бъде единствено въздух. Нещо, което не мога да видя, е в състояние да упражнява налягане и да осуети желанието ми да напълня съд с вода — стига да съм достатъчно глупав и да си оставя пръста на гърлото му. Емпедокъл открива невидимото. Въздухът, смята той, трябва да е материя, чиято форма е така фино разделена, че не може да бъде видяна.

Говори се, че Емпедокъл загива, когато в апотеозен пристъп скача в горещата лава в калдерата на върха на големия вулкан Етна. Но аз понякога си мисля, че просто се е подхлъзнал по време на пионерски смели и рисковани геофизически наблюдения.

Този намек, този полъх от идея за съществуването на атоми, достига много по-далеч в работата на един друг човек, който се казва Демокрит и произхожда от йонийската колония Абдера в северна Гърция. Абдера е нещо като град на шегите. Ако през 430 г. пр.Хр. бихте разказали история за някого от Абдера, хората със сигурност са щели да се смеят. Тя е нещо като Бруклин на своето време. Според Демокрит човек трябва да се наслаждава на всичко в живота и освен това да го разбира; разбирането и насладата са едно и също. Негови са думите, че „живот без празници е като дълъг път без странноприемница“. Демокрит може и да идва от Абдера, но определено не е глупак. Той вярва, че има голям брой светове, които са се формирали спонтанно от разсеяна материя в пространството, еволюирали са и после са западнали. Във време, в което никой не подозира за съществуването на оставените от космически сблъсъци кратери, Демокрит смята, че световете понякога се удрят; той вярва, че някои светове бродят сами през мрака на пространството, докато други са придружени от няколко слънца и луни; че някои светове са населени, а на други няма растения и животни, нито дори вода; че най-простите форми на живот са се появили от някакъв първобитен разтвор. Той твърди, че възприятието — например следното твърдение: „Мисля, че в ръката ми има писалка“ — е чисто физически и механичен процес; че мисленето и чувстването са атрибути на материя, която е смесена по доста фин и сложен начин, а не се дължат на дух, който боговете са влели в материята.

Демокрит измисля думата атом, която на гръцки означава „това, което не може да бъде разрязано“. Атомите са крайните частици, осуетяващи до безкрай нашите опити да ги разбием на по-малки парчета. Всичко, твърди Демокрит, представлява сбор от атоми, които са събрани в сложни форми. Дори и ние. „Не съществува нищо — казва той, — освен атомите и празното пространство.“

Демокрит смята, че когато разрязваме една ябълка, ножът минава през празнини между атомите. И ако нямаше такова празно пространство, ножът би срещнал неразбиваемите атоми и ябълката не би могла да бъде разрязана. Да речем, че сме отделили резен от средата на конус — нека сравним напречното сечение на двете останали парчета. Еднакви ли са получените повърхности? Не, казва Демокрит. Наклонът на конуса принуждава едната страна на разреза да има малко по-малко напречно сечение от другата. Ако двете повърхности бяха абсолютно еднакви, бихме имали цилиндър, а не конус. Независимо колко е остър ножът, двете парчета имат различно напречно сечение. Защо? Защото на скалата на много дребното материята показва грубост, която не може да бъде намалена. Този фин мащаб на грапавост Демокрит идентифицира със света на атомите. Аргументите му не са същите, които използваме днес, но са проницателни и елегантни, изведени от всекидневния живот. А и заключенията му са в основата си верни.

При едно подобно упражнение Демокрит стига до идеята как може да се измери обемът на конус или пирамида чрез много голям брой изключително малки подредени една върху друга плочки, чийто размер намалява от основата към върха. Той също така излага проблема, който в математиката се нарича теория на границите. Демокрит дори потропва на вратата на диференциалното и интегралното смятане — този основен инструмент за проумяване на света, който остава неизвестен (поне доколкото знаем от писмените сведения) чак до времето на Исак Нютон. Може би ако трудът на Демокрит не беше почти изцяло изгубен, това смятане щеше да съществува още по времето на Христос^[7].

През 1750 г. Томас Райт се удивлява, че Демокрит е смятал Млечния път за съставен главно от неразпаднали се звезди: „Дълго преди астрономите да пожънат полза от недоказаните науки на оптиката, [той] прогледнал — както бихме казали — през окото на разума толкова надалеч в безкрая, колкото и най-способните астрономи в по-напредналите времена оттогава насам.“ Умът на Демокрит се рее отвъд Млякото на Хера и покрай Гръбнака на нощта.

Изглежда Демокрит е малко необичаен като човек. Жените, децата и сексът го смущават, отчасти защото отнемат от времето за мислене. Той обаче цени приятелството, смята веселието за цел на живота и посвещава един голям философски трактат на произхода и природата на ентусиазма. Демокрит пътува до Атина, за да посети Сократ, и едва тогава открива, че е твърде срамежлив, за да му се представи. Той е близък приятел на Хипократ. Изпитва благоговение пред красотата и изяществото на физическия свят. Смята, че бедността в демокрация е за предпочитане пред богатството в тирания. Демокрит вярва, че основните религии на неговото време са лоши и че не съществуват нито безсмъртни души, нито безсмъртни богове: „Не съществува нищо, освен атомите и празното пространство.“

Няма сведения Демокрит да е преследван заради възгледите си, но все пак той е от Абдера. И все пак по негово време кратката традиция на поносимост спрямо неконвенционалните идеи започва да се подкопава и разпада. Хората вече биват наказвани за своите необичайни хрумвания. Днес портретът на Демокрит стои на гръцката банкнота от сто драхми. Неговите прозрения обаче са потулени, а влиянието му над историята — принизено. Мистиците започват да побеждават.

Анаксагор е друг йонийски експериментатор, който живее около 450 г. пр.Хр. в Атина. Той е безразличен към имането си богаташ, но е страстен любител на науката. Когато веднъж го запитали каква е целта на живота му, отговоря следното: „Изследването на Слънцето, Луната и небесата.“ Това е отговор на истински астроном. Анаксагор извършва един хитроумен експеримент, с който показва, че една капка светла течност — като например сметана — не изсветлява видимо цвета на съдържанието на голяма кана с тъмна течност, например вино. Анаксагор достига до заключението, че съществуват промени, които могат да се извлекат чрез експеримент, но са твърде слаби, за да бъдат забелязани пряко от сетивата.

Той не е толкова краен като Демокрит. И двамата са чисти материалисти — не заради трупането на богатства, а зарази възгледа си, че единствено материята дава опора на света. Анаксагор вярва в някаква особена субстанция на ума и не вярва в съществуването на атомите. Той смята, че хората са по-умни от другите животни заради ръцете си — една изключително йонийска идея.

Анаксагор е първият човек, който обявява на всеослушание, че Луната свети с отразена светлина, като в съответствие с това разработил теория за лунните фази. Тази доктрина се оказва толкова опасна, че се наложило ръкописът с нейното описание да бъде разпространяван скришом — един атински самиздат. Обясняването на фазите и затъмненията на Луната чрез относителната геометрия на Земята, Луната и светещото със собствена светлина Слънце противоречи на разпространените по това време предубеждения. Две поколения по-късно Аристотел се задоволява да заяви, че тези неща се случват, понеже било в природата на Луната да има фази и затъмнения — едно чисто словесно жонглиране, обяснение, което не обяснява нищо.

По това време преобладава убеждението, че Слънцето и Луната са богове. Анаксагор настоява, че Слънцето и звездите са огнени камъни; не чувстваме топлината на звездите, защото са твърде отдалечени от нас. Той също така мисли, че на Луната има планини (вярно) и жители (грешно). Смята, че Слънцето е толкова огромно, че вероятно е по-голямо от полуостров Пелопонес (приблизително южната третина на Гърция). Неговите критици приемат тази преценка за прекомерна и абсурдна.

Анаксагор е повикан в Атина от Перикъл — предводител на града по времето на най-голямата му слава, но също и човекът, чиито действия довеждат до Пелопонеската война, която слага край на атинската демокрация. Перикъл също изпитва удоволствие от философията и науката и Анаксагор е един от основните му довереници. Има хора, които смятат, че в тази си роля Анаксагор значително е допринесъл за величието на Атина. Перикъл обаче има своите политически проблеми. Самият той е твърде силен, за да бъде нападнат директно, и затова враговете му атакуват хората около него. Анаксагор е осъден и затворен по обвинение в религиозното престъпление безбожие, тъй като учи хората, че Луната е направена от обикновена материя и представлява просто някакво място, а Слънцето е нажежен до червено камък в небето. През 1638 г. епископ Джон Уилкинс коментира атиняните така: „Тези ревностни идолопоклонници [считали], че е голямо богохулство да се обръща техният бог на камък, а в същото време били толкова безчувствени в почитането на идоли, че обръщали камъка в свой бог.“ Изглежда Перикъл успява да уреди освобождаването на Анаксагор от затвора, но вече е твърде късно. Теченията в Гърция са започнали да се менят, въпреки че йонийската традиция е продължена двеста години по-късно в египетския град Александрия.

Великите учени от Талес до Демокрит и Анаксагор обикновено биват описвани в историческите и философските книги като „предсократици“ — сякаш основната им роля е да удържат крепостта на философията до появата на Сократ, Платон и Аристотел, а може би и малко да им повлияят. Вместо това старите йонийци представят една съвсем различна и доста противоречива традиция, която много повече отговаря на съвременната наука. Това, че тяхното влияние се чувства силно в продължение само на два-три века, е непоправима загуба за всички човешки същества, които живеят между Йонийското пробуждане и италианския Ренесанс.

Може би най-влиятелната личност, която някога е била свързвана със Самос, е Питагор^[8] — съвременник на Поликрат от VI в. пр.Хр. Според местните предания той живее известно време в пещера на самоската планина Керкис и е първият човек в историята на света, който стига до заключението, че Земята представлява сфера. Вероятно го е твърдял по аналогия с Луната и Слънцето или е забелязал извитата сянка на Земята върху Луната по време на затъмнение, или пък е отбелязал, че когато корабите напускат Самос и преминат отвъд хоризонта, мачтите им се скриват последни.

Той или някой от неговите ученици открива Питагоровата теорема: сборът от квадратите на късите страни на един правоъгълен триъгълник се равнява на квадрата на дългата страна. Питагор не просто изброява множество примери за тази теорема; той развива метод за математическа дедукция, за да докаже нещата като цяло. Съвременната традиция на математическия аргумент, която е жизненоважна за цялата наука, дължи много на Питагор. Той пръв използва думата „Космос“, за да обозначи една добре подредена и хармонична вселена — свят, достъпен за човешкото разбиране.

Много йонийци считат, че хармонията в основата на вселената е достъпна чрез наблюдение и експеримент — методът, който преобладава в науката днес. Въпреки това Питагор използва съвсем различен подход. Той заявява, че законите на природата могат да бъдат достигнати чрез чистата мисъл. Той и неговите последователи не са експериментатори по своята същност^[9]. Те са математици. Както и чисти мистици. Както пише Бъртран Ръсел в един може би строг пасаж, Питагор „основал религия, чиито основни догми са превъплътяването на душите и грехът да се яде боб. Неговата религия била олицетворена в религиозен орден, който тук и там вземал контрол над държавата и установявал управление на светците. Грешниците обаче копнеели за боб и рано или късно се вдигали на бунт“.

Питагорейците извличат удоволствие от сигурността на математическата демонстрация, от усещането за един чист и неопетнен свят, достъпен за човешкия интелект, за един космос, в който страните на правоъгълните триъгълници перфектно се подчиняват на простите математически отношения. Той е в поразителен контраст с обърканата действителност на прозаичния свят. Те вярват, че в своята математика са съзрели една идеална действителност, едно царство на боговете, на което нашият познат свят е просто несъвършено отражение. В своята известната притча за пещерата Платон си представя затворници, които са вързани по такъв начин, че виждат само сенките на минаващите покрай тях и вярват, че тези сенки са истински; те така и не предполагат съществуването на сложната действителност, която би се открила, стига само да си обърнат главите. Питагорейците имат силно влияние над Платон, както и над християнството по-късно.

Те не проповядват свободен сблъсък на гледни точки в конфликт. Вместо това — подобно на всички ортодоксални религии — те практикуват с твърдост, която не им позволявала да поправят грешките си. Цицерон пише следното:

В една дискусия трябва да се търси не толкова тежестта на авторитета, колкото силата на аргумента. В действителност авторитетът на онези, които твърдят, че преподават, често е истинска пречка за желаещите да учат; те престават да прилагат собствената си преценка и приемат за уреждане на въпроса това, което смятат за решение на техния избран учител. Впрочем аз не съм склонен да одобрявам практиката, която по традиция се приписва на питагорейците, които — щом бъдели запитани за основанието на някое твърдение, изказано по време на дебат — обикновено отвръщали: „Учителят каза така“, като „учителят“ е Питагор. Вече възприетото мнение било толкова силно, че авторитетът надделявал, без да е бил подкрепен от разума.

Питагорейците се увличат по правилните триизмерни фигури — симетрични предмети, всички страни на които представляват един и същ правилен многоъгълник. Най-простият пример за такава фигура е кубът, който има шест квадрата за страни. Броят на правилните многоъгълници е безкраен, но правилните триизмерни фигури са само пет. Поради някаква причина питагорейците смятат за опасно познаването на правилната фигура додекаедър, която има за страни дванайсет петоъгълника. Той се оказва свързан по някакъв мистичен начин с Космоса. Останалите четири правилни триизмерни фигури са идентифицирани по някакъв начин с четирите „елемента“, за които се смятало, че изграждат света: земя, огън, въздух и вода. В такъв случай петата правилна фигура, решават питагорейците, трябва да съответства на някакъв пети елемент, който може да бъде единствено субстанцията на небесните тела. (От тази представа за петата същност извежда произхода си думата квинтесенция.) На обикновените хора не трябвало да бъде давана информация за додекаедъра.

И тъй като са влюбени в целите числа, питагорейците вярват, че всички неща могат да бъдат изведени от тях, или поне със сигурност всички останали числа. Но в доктрината настъпва криза, когато се установява, че корен квадратен от две (съотношението на диагонала спрямо страната на квадрата) е ирационално число — че √2 не може да бъде изразен точно със съотношението на които и да било две цели числа, независимо колко големи са те. По някаква ирония това откритие е направено посредством Питагоровата теорема. „Ирационално“ в началото означава само, че числото не може да бъде изразено като съотношение. Но за питагорейците то придобива и значение на нещо заплашително — намек, че техният мироглед може да не е смислен. В наши дни това е другото значение на думата „ирационален“. Вместо да споделят своите важни математически открития, питагорейците скриват своите знания за √2 и додекаедъра. Външният свят не трябва да знае^[10]. Дори и днес има учени, които се противопоставят на популяризацията на науката: свещеното познание трябва да се пази в рамките на култа, неопетнено от разбирането на широката общественост.

Питагорейците смятат сферата за „съвършена“, тъй като всички точки по нейната повърхност се намират на еднакво разстояние от центъра й. Кръговете също са съвършени. Те също така настояват, че планетите се движат по кръгли пътища и с постоянна скорост. Те изглежда вярват, че по-бавното или по-бързо движение в различни отрязъци от орбитата би било неприлично; движението по некръгла орбита е някак си несъвършено и неподходящо за планетите, които — бидейки свободни от Земята — също са определяни като „съвършени“.

Всички „за“ и „против“ питагорейската традиция се виждат ясно в житейския труд на Йоханес Кеплер (вж. глава 3). Питагорейската идея за един идеален и мистичен свят, който е недоловим за сетивата, е приета с готовност от ранните християни и представлявала съставна част от ранното обучение на Кеплер. От една страна Кеплер е убеден, че математическите хармонии съществуват в природата (той пише, че „природата е щампована с украса от хармонични пропорции“); че движението на планетите трябва да се определя от прости числови отношения. От друга страна — отново следвайки питагорейците — той дълго време вярва, че е допустимо само еднообразно кръгово движение. Кеплер отново и отново открива, че наблюдаваните движения на планетите не могат да бъдат обяснени по този начин, но въпреки това продължава да опитва. За разлика от много питагорейци той вярва в наблюденията и експеримента в реалния свят. Подробните наблюдения на явните движения на планетите в края на краищата го принуждават да изостави идеята за кръгообразните пътища и да осъзнае, че планетите се движат по елипси. Кеплер намира вдъхновение в своите търсения на хармонията в планетарните движения, но едновременно с това е забавен с повече от десетилетие от привлекателността на питагорейската доктрина.

Презрението към практичното залива древния свят. Платон убеждава астрономите да мислят за небесата, но да не си губят времето да ги наблюдават. Аристотел вярва, че „по-нисшият тип са по природа роби и за тях — както и за всички нискостоящи — е по-добре да бъдат под властта на господар… Робът е спътник в живота на господаря, а занаятчията му е по-далечен и добродетел му трябва само дотолкова, доколкото ни служи като робите — простият занаятчия живее в един вид ограничено робство“^[11]. Плутарх пише: „От това, че едно произведение ти е доставило удоволствие със своето изящество, не следва непременно, че онзи, който го е създал, е достоен за уважение.“ Мнението на Ксенофонт е следното: „Онова, което наричаме механични занаяти, носи дамгата на обществото и с право не е почитано в нашите градове.“ Като резултат от това отношение прекрасният и обещаващ експериментален подход на йонийците е изоставен до голяма степен в продължение на две хиляди години. Без експеримент няма начин да изберем правилната от две съперничещи си хипотези, няма начин науката да напредва. Антиемпиричната развала на питагорейците е оцеляла и до днес. Но защо? Откъде идва тази неохота за експерименти?

Едно обяснение за упадъка на древната наука е предложено от историка на науката Бенджамин Фарингтън: меркантилната традиция, която довежда до появата на йонийската наука, също така стои в основата на робовладелската икономика. Притежаването на роби е пътят към богатството и властта. Укрепленията на Поликрат са построени от роби. В Атина по времето на Перикъл, Платон и Аристотел има многобройно робско население. Всички смели приказки на атиняните за демокрация се отнасят само за малцина привилегировани. Това, което обикновено вършат робите, е ръчен труд. Но научното експериментиране също представлява ръчен труд, от който робовладелците предпочитат да се дистанцират; и все пак единствено робовладелците (учтиво наричани в някои общества „джентълмени“) имат свободното време да се занимават с наука. Съответно почти никой не се занимава с наука. Йонийците са напълно способни да създават все по напредничави машини, но наличието на роби подкопава икономическия мотив за развитието на технологиите. Ето как меркантилната традиция допринася за великото Йонийско пробуждане около 600 г. пр.Хр., но чрез робството може и да е станала причина за западането му около два века по-късно. В това има голяма ирония.

Подобни тенденции се срещат по целия свят. Апогеят на местната астрономия в Китай настъпва около 1280 г. с работата на Ко Шоу Чън, който ползва основа от 1500 години наблюдения и подобрява както астрономическите инструменти, така и математическите техники за изчисление. Счита се, че след него китайската астрономия е споходена от рязък упадък. Нейтън Сивин вярва, че причината се крие поне отчасти в „засилващата се твърдост в отношението на елита, така че грамотните били по-малко склонни към любознателност спрямо техниката и с по-малко охота определяли науката като подходящо занимание за един джентълмен“. Професията астроном станала наследствена — една практика, която е в разрез с напредъка на предмета. Освен това „отговорността за развитието на астрономията останала съсредоточена в двореца на императора и била прехвърлена до голяма степен в ръцете на чуждестранни техници“ — най-вече йезуитите, които запознали удивените китайци с Евклид и Коперник, но — след като цензурирали книгата на последния — имали основателен интерес да завоалират и скрият хелиоцентричната космология. Вероятно при индийската, маянската и ацтекската цивилизация науката се оказва мъртвородена по същата причина, поради която запада и в Йония — всепроникващата робовладелска икономика. Основен проблем в съвременния (политически) трети свят е, че грамотните класи са най-вече децата на богатите, които имат основателен интерес от поддържане на статуквото, а не са свикнали да работят с ръцете си или да отправят предизвикателства към общоприетата мъдрост. Науката пуска корени много бавно.

Платон и Аристотел се чувстват удобно в едно робовладелско общество. Те дават оправдания за потисничеството. Служат на тирани. Проповядват отчуждаването на тялото от душата (един съвсем естествен идеал в робовладелското общество); разделят материята от мисълта; откъсват земята от небето — това разделение ще доминира в мисленето на западната култура повече от двайсет века. Платон, който вярва, че „всички неща са пълни с богове“, използва на практика метафората за робството, за да свърже политиката със своята космология. Твърди се, че предизвикал изгарянето на всички трудове на Демокрит (изказал подобна препоръка и за книгите на Омир), може би защото Демокрит не признава нито безсмъртните души и безсмъртните богове, нито питагорейския мистицизъм или пък защото вярва в съществуването на безброй много светове. Не е оцеляла нито една от седемдесет и трите книги, засягащи цялото човешко познание, за които се твърди, че са написани от Демокрит. Всичко, което знаем за него, идва от фрагменти — главно в областта на етиката — както и от косвени сведения. Същото се отнася и за почти всички древни йонийски учени.

Като приемат, че Космосът е познаваем и че природата има математическа основа, Питагор и Платон значително придвижват напред каузата на науката. Но чрез прикриването на обезпокоителните факти, убеждението, че науката трябва да се пази само за един малоброен елит, нежеланието за експериментиране, обръщането им към мистицизма и лекото приемане на робовладелското общество, те застават на пътя на човешката инициатива. След продължителен мистичен сън, по време на който инструментите на научните изследвания бавно се разпадат, йонийският подход — в някои случаи пренесен от учените от Александрийската библиотека — най-сетне е открит наново. Западният свят отново се пробужда. Експериментите и откритите изследвания отново печелят уважение. Отново се четат забравени книги и фрагменти. Леонардо, Колумб и Коперник са вдъхновявани от или пък несъзнателно вървят по стъпките на част от тази древногръцка традиция. В наше време съществува много йонийска наука, макар и да не е в политиката и религията, както и не малко смели свободни изследвания. Има обаче и ужасяващи суеверия и смъртоносни етически двусмислици. Ние сме несъвършени заради древните противоречия.

Платониците и техните последователи християни поддържат странната представа, че Земята е опетнена и някак си неприятна, докато небесата са съвършени и божествени. Фундаменталната идея, че Земята е планета, че ние сме граждани на Вселената, е отхвърлена и забравена. Тя е застъпена за първи път от Аристарх, роден на Самос три века след Питагор. Аристарх е един от последните йонийски учени. По негово време центърът на интелектуалното просветление вече се е преместил в голямата Александрийска библиотека. Аристарх е първият, който твърди, че именно Слънцето — а не Земята — е в центъра на планетната система, както и че всички планети обикалят около Слънцето, а не около Земята. Както можете да се досетите, всички негови писания по въпроса са изгубени. Възоснова на размера на сянката на Земята върху повърхността на Луната по време на лунно затъмнение той стига до заключението, че Слънцето трябва да е много по-голямо от Земята, както и много отдалечено от нея. Може би тогава проумява, че е абсурдно едно толкова голямо тяло като Слънцето да се върти около толкова малко тяло като Земята. Аристарх поставя Слънцето в центъра и определя, че Земята се завърта около своята ос веднъж на ден, а по орбитата си около Слънцето — веднъж на година.

Това е същата идея, която свързваме с името на Коперник, когото Галилей описва като „възстановил и потвърдил“, а не изнамерил, хелиоцентричната хипотеза^[12]. През по-голямата част от хиляда и осемстотинте години, които разделят Аристарх от Коперник, никой не е знаел правилното разположение на планетите, въпреки че то било изложено съвсем ясно около 280 г. пр.Хр. Идеята възмущава някои от съвременниците на Аристарх. Появяват се възгласи като онези, надигнали се срещу Анаксагор, Джордано Бруно и Галилей — че той трябва да бъде осъден за безбожие. Съпротивата срещу Аристарх и Коперник — един вид геоцентризъм в рамките на всекидневието — остава сред нас и до днес: ние все още казваме „слънцето изгрява“ и „слънцето залязва“. Изминали са 2200 години след Аристарх, а нашият език все още се преструва, че Земята не се върти.

Отстоянието на планетите една от друга (40 милиона километра от Земята до Венера при най-голямо приближение, 6 милиарда километра до Плутон) би поразило онези гърци, които се възмущават от твърдението, че Слънцето може да е голямо колкото Пелопонес. По онова време е съвсем естествено да се мисли за Слънчевата система като за много по-компактна и локализирана. Ако изправя един пръст пред очите си и го погледна първо с лявото, а после с дясното око, той сякаш се движи на далечния фон. Колкото по-близо е пръстът ми, толкова по-голяма е илюзията, че се движи. Мога да изчисля разстоянието до него по големината на това видимо движение, известно още като паралакс^[13]. Ако очите ми бяха по-раздалечени едно от друго, щеше да ми се струва, че пръстът ми се движи много повече. Колкото по-дълга е линията на основата, от която провеждаме двете си наблюдения, толкова по-голям е паралаксът и толкова по-добре можем да измерим разстоянието до отдалечените предмети. Ние обаче живеем на подвижна платформа — Земята, която на всеки шест месеца се премества от единия до другия край на своята орбита и изминава разстояние от 300 милиона километра. Ако погледнем един и същ неподвижен небесен обект отново след шест месеца, би трябвало да можем да измерим огромни разстояния. Аристарх подозира, че звездите са далечни слънца. Той поставя Слънцето сред неподвижните звезди. Отсъствието на видим звезден паралакс при движението на Земята предполага, че звездите са много по-далеч от Слънцето. Преди изобретяването на телескопа паралаксът дори на най-близките звезди е твърде малък, за да бъде различим. Паралакс на звезда не е измерен чак до XIX век. Тогава възоснова на простата гръцка геометрия става ясно, че звездите са на светлинни години от нас.

Има още един начин да се измери разстоянието до звездите, който йонийците са били напълно способни да открият, въпреки че — поне доколкото ни е известно — не са го прилагали. Всеки знае, че колкото по-далечен е един предмет, толкова по-малък изглежда. Тази обратнопропорционална зависимост между видим размер и разстояние стои в основата на перспективата в изкуството и фотографията. Така че колкото по-далеч сме от Слънцето, толкова по-малко и слабо ни се вижда то. Колко далеч трябва да бъдем от Слънцето, за да изглежда толкова малко и слабо, колкото е една звезда? Или нещо равносилно на това — колко малко парче от Слънцето би имало светимостта на звезда?

Един ранен експеримент, който цели да намери отговора на този въпрос, е проведен от Кристиян Хюйгенс — до голяма степен в съгласие с йонийската традиция. Хюйгенс пробива дупчици в една бронзова плочка, издига я срещу Слънцето и си задава въпроса коя от дупките изглежда толкова ярка, колкото е ярката звезда Сириус — такава, каквато си я спомня от предишната нощ. Дупката^[14] се оказва с размер 1/28 000 от видимия размер на Слънцето. При това положение Сириус, решава Хюйгенс, трябва да е 28 000 пъти по-далеч от нас, отколкото е Слънцето, или на около половин светлинна година. Трудно е да запомниш колко ярка е била някоя звезда дълги часове, след като си я гледал, но Хюйгенс си спомня много добре. Само е трябвало да знае, че Сириус е значително по-ярък от Слънцето, и е щял да достигне до почти абсолютно правилния отговор: Сириус е на 8,8 светлинни години от нас. Фактът, че Аристарх и Хюйгенс са използвали неточни данни и са получили несъвършени отговори, едва ли има значение. Те обясняват методите си така ясно, че когато се появява възможност да се правят подобри наблюдения, съответно могат да се извличат и по-точни отговори.

Във времето между Аристарх и Хюйгенс хората са намерили отговора на въпроса, който толкова ме вълнуваше, когато бях малко момче от Бруклин: какво представляват звездите? Отговорът е, че звездите са могъщи слънца, отдалечени на светлинни години в междузвездната шир.

Великото наследство, което ни оставя Аристарх, е следното: нито ние, нито нашата планета се радваме на привилегировано положение в природата. Оттогава насам това прозрение е прилагано с голям успех (и неизменно е било посрещано с противопоставяне) както нагоре — към звездите — така и настрани, към множество подразделения на човешкия род. То е отговорно за значителния напредък в астрономията, физиката, биологията, етнологията, икономиката и политиката. Чудя се дали неговата обществена значимост е основната причина за опитите то да бъде потулено.

Заветите на Аристарх се разпростират след него много отвъд царството на звездите. В края на XVIII в. Уилям Хершел — музикант и астроном на английския крал Джордж III — завършва проекта си да нанесе на карта звездното небе и открива очевидно равен брой звезди във всички посоки в плоскостта или ивицата на Млечния път; от това той стига до съвсем логичното заключение, че се намираме в центъра на Галактиката^[15]. Точно преди Първата световна война Харлоу Шапли от Мисури разработва техника за измерване на разстоянията до кълбовидните купове — тези прекрасни сферични групи звезди, които приличат на рояк пчели. Шапли открива стандартната звездна „свещ“^[16] — звезда, която се забелязва заради своята променливост, но винаги има еднаква средна свойствена светимост. Като сравнява бледността на такива звезди, откривани в кълбовидните купове, с тяхната реална светимост — определена от близките представители — Шапли успява да изчисли колко далечни са те — точно както в полето можем да преценим отдалечеността на фенер с известна свойствена светимост по слабата светлинка, която стига до нас. По своята същност това е и методът на Хюйгенс. Шапли открива, че кълбовидните купове не са центрирани в околностите на Слънцето, а по-скоро в един далечен район на Млечния път по посока на съзвездието Стрелец. Решава, че е много вероятно тези купове, които използва за своето изследване — почти сто на брой — да обикалят в орбита и да отдават своята почит на масивния център на Млечния път.

През 1915 г. Шапли има смелостта да предположи, че Слънчевата система се намира в покрайнините, а не близо до сърцевината на нашата галактика. Хершел бива подведен от голямото количество засенчващ прах по посока на съзвездието Стрелец; няма как да знае за огромния брой звезди отвъд него. Сега е добре известно, че живеем на около 30 000 светлинни години от галактическия център — в края на един спирален ръкав, където гъстотата на звездите е относително малка. Възможно е да има същества, които живеят на планета в орбита около централна звезда в един от кълбовидните купове на Шапли или пък около такава, която е разположена в сърцето на галактиката. Те могат да ни съжаляват за шепата звезди, които можем да наблюдаваме с просто око, тъй като тяхното небе е лумнало от такива. Близо до центъра на Млечния път бихме могли да видим с просто око милиони блестящи звезди, за разлика от нашите нищожни няколко хиляди. Дори и Слънцето или слънцата ни да залязат, нощта не би настъпила никога.

Доста след началото на XX в. астрономите продължават да вярват, че в Космоса има само една галактика — Млечният път — макар още през XVIII в. Томас Райт от Дърбан и Имануел Кант от Кьонигсберг независимо един от друг да достигат до предчувствието, че изящните светли спираловидни форми, които се виждат през телескопа, са други галактики. Кант категорично заявява, че М31 в съзвездието Андромеда е друг Млечен път, съставен от огромен брой звезди, и предлага такива обекти да се наричат със събуждащата чувства и натрапчива фраза „островни вселени“. Някои учени се заиграват с идеята, че спираловидните мъглявини не са далечни островни вселени, а по-скоро близки, кондензиращи се облаци от междузвезден прах, които може би са на път да създадат слънчеви системи. За да може да се определи отдалечеността на спираловидните мъглявини, е необходим клас много по-ярки променливи звезди, които да послужат за нова стандартна „свещ“. Астрономите откриват, че такива звезди, които са идентифицирани в М31 от Едуин Хъбъл през 1924 г., са обезпокоително бледи. Става ясно, че М31 се намира на невероятно голямо разстояние — понастоящем то е определяно на малко повече от два милиона светлинни години. Но ако М31 е на такова разстояние, тя не може да е облак с обикновени междузвездни размери, а трябва да е много по-голяма — една огромна самостоятелна галактика. Другите галактики, чиято светлина е още по-слаба, трябва да са още по-далечни. Те са стотици милиарди на брой, изпъстрили мрака до границите на познатия Космос.

 

 

Откакто има човешки същества, вечно търсим мястото си в Космоса. Тези въпроси ни измъчват през детството на нашия вид (когато нашите прадеди са се заглеждали по-скоро случайно в звездите), по времето на йонийските учени в древна Гърция, както и днес: Къде сме ние? Кои сме ние? Откриваме, че живеем на една незначителна планета, край една скучна звезда, изгубена между два спирални ръкава в покрайнините на една галактика, която е член на едно разпръснато струпване от галактики, забутани в някакво забравено ъгълче от вселена, в която има много повече галактики, отколкото хора. Перспективата е смело да продължим със склонността си да конструираме и изпробваме мислени модели на небето; Слънцето като нажежен до червено камък, звездите като небесен огън, Галактиката — като гръбнак на нощта.

От Аристарх насам всяка крачка от нашето търсене ни е пренасяла все по-далеч от центъра на сцената на космическата драма. Не сме имали много време да асимилираме тези нови находки. Когато Шапли и Хъбъл правят своите открития, мнозина от нашите съвременници вече са били родени. Има такива, които тайно оплакват тези велики прозрения, които възприемат всяка крачка напред като деградация и които в дъното на сърцето си още копнеят по една вселена, чийто център, фокус и опорна точка е Земята. Но ако ще се занимаваме с Космоса, първо трябва да го разберем, дори и ако по пътя надеждите ни за някакво незаслужено привилегировано положение бъдат оспорени. Да знаем къде живеем, е важно предварително условие за подобряване на околния свят. Да познаваме този околен свят, също ще ни бъде от полза. Ако искаме нашата планета да е важна, можем да сторим нещо по въпроса. Ние правим нашия свят значим със смелостта на своите въпроси и със задълбочеността на отговорите си.

Започнахме своето космическо пътешествие с въпрос, формиран през детството на нашия вид и задаван отново и отново от всяко следващо поколение с неотслабващо удивление: Какво представляват звездите? Търсенето е в нашата природа. Започнали сме като скиталци и все още сме такива. Достатъчно дълго сме останали край бреговете на космическия океан. Най-после сме готови да вдигнем платна по посока към звездите.