Карл Сейгън
Космос (4)

Глава 3
Хармонията на световете

Знаеш ли наредбите на небето,

можеш ли натъкми то да владее над земята?

Книга на Иов, 38:33.

Всяко добруване и всяка трудност, които спохождат човека и другите твари, идват през Седемте и Дванайсетте. Дванайсетте знака на зодиака — както е постановила религията — са дванадесетимата командири на страната на светлината; също така е казано, че седемте планети са седмината командири от страната на мрака. И седемте планети потискат всяко творение и го предават в ръцете на смъртта и всяко друго зло. Тъй като дванайсетте знака на зодиака и седемте планети управляват съдбините на света.

„Менок и Ксрат“, късно зороастрийско съчинение

Ако си кажем, че всяко едно нещо е надарено с някакво специфично окултно свойство, чрез което действа и създава видими явления, то все едно нищо не сме си казали; но да изведем от видимите явления два или три общи принципа на движението и след това да си обясним как свойствата и действията на всички тела следват от тези ясни принципи — това ще бъде голяма крачка напред.

Исак Нютон, „Оптика“

Не си задаваме въпроса каква полезна цел има в пеенето на птиците, тъй като от песента те извличат удоволствие и са създадени именно за да пеят. По същия начин не би трябвало да се питаме защо човешкият разум се затормозява с опити да проумее тайните на небесата… Разнообразието на явленията в природата е толкова голямо, а скритите в небесата съкровища — толкова богати, именно с оглед винаги да има какво да подхранва човешкия разум.

Йоханес Кеплер, „Mysterium Cosmographicum“

Ако живеехме на планета, на която нищо никога не се променя, щяхме да имаме малко занимания. Нямаше да има върху какво да се замислим. Нямаше да има движеща сила, която да тласка науката напред. А ако живеехме в непредсказуем свят, в който нещата се променят по някакъв произволен или твърде сложен начин, то не бихме могли никога да ги проумеем. И отново не би имало такова нещо като наука. Ние обаче живеем във вселена, която е някъде по средата между двете крайности — нещата се променят, но според определени модели и правила, или „природни закони“, както още ги наричаме. Ако хвърля във въздуха една пръчка, тя неизменно ще падне на земята. И ако Слънцето залязва на запад, то винаги ще изгрява на изток. При това положение става възможно да осмисляме нещата. Можем да правим наука и да подобряваме живота си с нея.

Човешките същества се справяме добре с разбирането на света. Винаги сме били такива. Съумели сме да ловуваме други животни и да палим огън само защото преди това сме проумели едно или друго нещо. Навремето не е имало нито телевизия, нито игрални филми, нито пък радио или книги. Такава е била основната част от съществуването на хората. Край гаснещата жарава на лагерния огън, през безоблачните нощи, ние сме гледали звездите.

Нощното небе е интересно. По него се забелязват фигури и можете да си представите разни изображения, дори и без да влагате съзнателно усилие в това. В северното небе например има една фигура, в която се усеща нещо мечешко. Някои култури я наричат Голямата мечка. Други виждат съвсем различни неща. Разбира се, тези изображения не са в северното небе — ние ги поставяме там. Хората са били раса от ловци и са виждали в небето изображения на ловци и кучета, на мечки и млади жени — все неща, които са ни интересували. Когато моряците от XVII в. за първи път видели южното небе, те вложили в него неща, към които е било насочено вниманието на XVII в. — тукани и пауни, телескопи и микроскопи, компаси и кораби. Сигурен съм, че ако съзвездията бяха наименувани през XX в., щяхме да виждаме в небето велосипеди и хладилници, звезди на рокендрол музиката и може би дори атомни гъби — това щеше да е един изцяло нов набор от човешки надежди и страхове.

Понякога нашите предци са съзирали някоя много ярка звезда с опашка, проблеснала само за миг в полета си през небето. Те нарекли тези звезди „падащи“, но това не е подходящо име, тъй като — дори и след падането на една „падаща звезда“ — старите звезди са си още там. През някои сезони има много падащи звезди, през други — по-малко. В това също има някакъв ред.

Подобно на Слънцето и Луната, звездите винаги изгряват на изток и залязват на запад, като за да прекосят цялото небе — ако минават точно над нас — им е необходима цялата нощ. През различните сезони има различни съзвездия. Едни и същи съзвездия например винаги изгряват в началото на есента. Никога не се е случвало внезапно от изток да изгрее ново съзвездие. В звездите има определен ред, предсказуемост и постоянство. В някакъв смисъл има нещо успокояващо в тях.

Някои звезди изгряват точно преди Слънцето и залязват точно след него, като моментът и позицията на появата им се променят според сезона. Ако в продължение на много години сте правили внимателни наблюдения на звездите и сте записвали получените резултати, ще бъдете в състояние да предсказвате сезоните. Освен това ще можете да изчислявате момента от годината, като отбелязвате къде точно на хоризонта се появява Слънцето всеки ден. В небето има огромен календар, достъпен за всеки, който разполага с необходимата решимост, както и със способностите и средствата да води записки.

Нашите прадеди са конструирали съоръжения, с които да измерват хода на сезоните. В каньона Чако в Ню Мексико има голям храм, или „кива“, под открито небе, който датира от XI в. На 21 юни — най-дългия ден от годината — сноп слънчеви лъчи прониква на зазоряване през един прозорец и бавно се премества, докато покрие една точно определена ниша. Това обаче се случва само около 21 юни. Представям си как гордите анасази, които сами се наричат „древните“, всяка година на 21 юни са се стичали в своето светилище, за да почетат силата на Слънцето. Били са обкичени с пера, змийски кожи и тюркоаз. Освен това те са следели и видимото движение на Луната — възможно е двайсет и осемте ниши, разположени високо по стените на кивата, да отговарят на броя на дните, които са необходими на Луната, за да се върне на изходната си позиция сред съзвездията. Този народ е обръщал огромно внимание на Слънцето, Луната и звездите. Други конструкции, основаващи се на същите принципи, могат да бъдат видени в Ангкор Ват в Камбоджа, Стоунхендж в Англия, Абу Симбел в Египет, Чичен Ица в Мексико и Големите прерии на Северна Америка.

Някои съоръжения, на които се приписват календарни функции, биха могли да са плод на случайността — в подреждането на един прозорец и една ниша на 21 юни може да няма нищо преднамерено. Има обаче други структури, които са много по-различни. В една местност в югозападните части на САЩ има група от три изправени плочи, които са били преместени от първоначалните си места преди около хиляда години. В скалата е издълбано изображение на спирала — много подобно на галактика. На 21 юни, първия ден от лятото, един сноп слънчеви лъчи, преминаващ през отвор между плочите, разсича спиралата на две. На 21 декември, първия ден от зимата, два слънчеви лъча огряват от двете страни на спиралата. Това е уникално приложение на обедното слънце, служещо за разчитане на небесния календар.

Защо хората по целия свят са положили толкова усилия, за да разбират астрономията? Ловували сме газели, антилопи и бизони, чиито миграции са прииждали и изчезвали паралелно с хода на сезоните. Плодовете и ядките са били готови да бъдат обрани единствено в точно определено време. След като сме изобретили земеделието, вече се е налагало да се грижим за растенията и да прибираме реколтата в подходящия сезон. Годишните срещи на пръснатите номадски племена са били насрочвани предварително. Способността да бъде разчетен небесният календар е била буквално въпрос на живот и смърт. Повторната поява на лунния полумесец след новолунието, завръщането на Слънцето след пълно затъмнение; изгряването на небесното светило на сутринта — след тревожното му отсъствие през нощта — всичко това е било отбелязвано от хората по целия свят. Тези явления са показвали на нашите прадеди възможността да надмогнат смъртта. Небесата също така крият и метафора на безсмъртието.

Вятърът свири в каньоните на американския Югозапад, но — освен нас — няма кой друг да го чуе. Това идва да ни напомни за съществуването на 40 000 поколения мислещи мъже и жени преди нас, за които не знаем почти нищо и на които се основава нашата цивилизация.

В хода на епохите хората са се учили от своите предшественици. Колкото по-точно знаете позициите и движенията на Слънцето, Луната и звездите, с толкова по-голяма прецизност ще можете да предскажете кога трябва да се излезе на лов, кога да се сее и жъне и кога ще се съберат племената. С подобряването на точността на измерванията се е появила нуждата от водене на записи. По този начин астрономията насърчавала наблюдателността, математиката и развитието на писмеността.

В един момент обаче — много по-късно — се е зародила една друга любопитна идея. Това било нашествие на мистицизма и суеверията в една до този момент напълно емпирична наука. Слънцето и звездите контролирали сезоните, храната, топлината. Луната упражнявала контрол над приливите, над жизнените цикли на много животни и може би над менструалния^[1] цикъл при хората — все неща от огромно значение за един страстен вид, отдаден изцяло на това, да има деца. В небето обаче имало и още един вид тела — скитащи звезди, наречени планети. Вероятно нашите номадски прадеди са изпитвали определена слабост към планетите. Можем да видим само пет от тях, ако не броим Слънцето и Луната. Те се движат на фона на по-далечните звезди. И ако в продължение на много месеци следвате очевидното им изместване, ще видите, че те напускат едно съзвездие и влизат в друго, като от време на време е възможно дори да изпълнят някой лупинг в небето. Всяко друго нещо там горе упражнява влияние върху живота на хората. Какво ли е значението на планетите?

В съвременното западно общество човек може много лесно да си купи списание за астрология от някоя будка за вестници. Много по-трудно ще намерите каквото и да било издание за астрономия. Буквално всеки американски вестник помества всекидневно някакъв астрологически материал. Едва ли има и един, който да отпечатва нещо астрономическо дори веднъж седмично. В Съединените щати има десет пъти повече астролози, отколкото са астрономите. Когато на различни събирания се срещам с хора, които не знаят, че съм учен, понякога се случва да ме запитат: „Вие да не сте Близнаци?“ (шансовете да познаят са едно към дванайсет) или направо: „Каква зодия сте?“ Много по-рядко се намира някой, който да ме попита: „Знаете ли, че златото се получава при избухването на свръхнови звезди?“ или „Кога според вас Конгресът ще одобри финансирането на всъдеходен апарат за проучване на Марс?“

Астрологията твърди, че съзвездието, в което се намират планетите в момента на вашето раждане, има огромно влияние върху бъдещето ви. Преди няколко хиляди години се зародила идеята, че движението на планетите предопределя съдбините на царе, династии и империи. Астролозите изучавали придвижването на небесни те тела и се питали какво се е случило последния път, когато — например — Венера е изгряла в съзвездието на Козирога. Може би и сега ще се случи нещо подобно. Това е деликатна и рискована работа. Станало така, че единствено държавата можела да наема астролози. В много страни се считало за углавно престъпление, ако някой друг — а не официалният астролог — си позволял да разчете написаното в небето: един добър начин да бъде свален управляващият режим или да бъде предсказано падението му. В Китай екзекутирали придворните астролози, уличени в неправилни предсказания. Други просто подправяли записите, така че впоследствие да се окажат в пълно съзвучие със събитията. Астрологията се развила като някаква странна комбинация от наблюдения, математика и внимателно записване, от една страна, и неясно мислене и благочестива измама, от друга.

Но ако планетите биха могли да предопределят пътя на цели народи, как биха могли да не повлияят на това, което утре ще се случи на мен самия? Идеята за персоналната астрология се появява в александрийски Египет и се разпространява в гръко-римския свят преди около две хилядолетия. Можем да разпознаем древността на астрологията в различни съвременни думи — например английската disaster („катастрофа“), която идва от древногръцката дума за „лоша звезда“, или influenza — италианското понятие за (астрално) „влияние“; или mazeltov, староеврейската дума (всъщност с вавилонски произход) за „добро съзвездие“; или shlamazel, с което на идиш се обозначава някой, който е преследван безмилостно от лош късмет — тази дума също може да се проследи назад до вавилонския астрономически речник. Според Плиний е имало римляни, които са били смятани за sideratio — „поразени от планетите“. Съществувало е всеобщото убеждение, че планетите могат да бъдат пряка причина за смъртта. Замислете се за английския глагол consider („обмислям, разглеждам“): той означава „заедно с планетите“, което очевидно е било задължително условие за сериозно размишление. Поместената на една от следващите страници таблица показва статистиката на починалите в град Лондон от 1632 г. Сред ужасяващите загуби от болести по пеленачетата и децата и такива екзотични заболявания, каквито са „изгряването на светлините“ и „кралското зло“, можем да видим, че от 9535 починали 13 са станали жертва на „планета“ — повече от умрелите от рак. Чудя се какви ли са били симптомите.

Персоналната астрология все още е сред нас — погледнете хороскопите на два различни вестника, публикувани в един и същи ден и в един и същи град. Бихме могли да вземем например броевете на излизащите в Ню Йорк „Поуст“ и „Дейли Нюз“ от 21 септември 1979 г. Да предположим, че сте Везни — т.е. родени някъде между 23 септември и 22 октомври. Според астролога на „Ню Йорк Поуст“ някакъв „компромис ще помогне за сваляне на напрежението“ — може би полезен, но някак си неясен съвет. Според консултанта на „Дейли Нюз“ трябва да „изисквате повече от себе си“ — не само неясна, но също така и съвсем различна препоръка. Тези „предсказания“ въобще не са предсказания. Те са по-скоро вид съвети — казват ви какво да правите, а не какво ще се случи. Съвсем преднамерено са формулирани толкова общо, че биха могли да са предназначени за всеки един човек. Освен това демонстрират сериозни несъответствия помежду си. Защо се публикуват толкова категорично, колкото спортните статистики и съобщенията за стоковата борса?

Астрологията би могла да бъде подложена на проверка чрез индивидуалните съдби на двама близнаци. Има много случаи, в които единият близнак загива в ранна възраст — при падане от кон, например, или пък ако бъде ударен от мълния — а вторият доживява до дълбоки старини. И двамата са родени на едно и също място, с разлика от няколко минути. В момента на тяхното раждане са изгрявали едни и същи планети. И ако в астрологията имаше нещо вярно, как е възможно съдбите на двамата да са толкова различни? Освен това се оказва, че отделните астролози дори не могат да постигнат съгласие помежду си относно това, какво би трябвало да означава даден хороскоп. При внимателно проведените опити се доказва, че те не могат да предрекат съдбата и характера на хора, за които не знаят нищо освен рождените дата и място^[2].

Има нещо много любопитно в националните флагове от планетата Земя. На знамето на Съединените щати има петдесет звезди, на тези на Съветския съюз и Израел — по една, на това на Бирма — четиринайсет. Гренада и Венецуела имат по седем, Китай — пет, Ирак — три, Сао Томе и Принсипи — две. На флаговете на Япония, Уругвай, Малави, Бангладеш и Тайван е изобразено слънце. На бразилското знаме стои небесната сфера. Австралия, Западна Самоа, Нова Зеландия и Папуа Нова Гвинея са украсили флаговете си със съзвездието Южен кръст. На флага на Бутан е изобразена драконовата перла — символ на Земята, на този на Камбоджа — астрономическата обсерватория Ангкор Ват. Космологически символи има и по знамената на Индия, Южна Корея и Монголската народна република. Много мюсюлмански държави са избрали лунния полумесец. Почти половината от националните флагове носят астрономически символи. Този феномен е транскултурен, не е обвързан със секти и обхваща целия свят. Освен това не е ограничен само в рамките на съвременната епоха — по шумерските цилиндрични печати от третото хилядолетие пр.Хр. и по даоистките флагове от предреволюционен Китай също са изобразени съзвездия. Без съмнение различните нации искат да получат част от силата и стабилността на небесата. Търсим връзка с Космоса. Искаме да се впишем в големите мащаби на нещата. И се оказва, че наистина сме свързани — но не по този личен и нищожен начин, който ни внушават астролозите. Тези връзки са много по-дълбоки и обхващат произхода на материята, обитаемостта на Земята, еволюцията и съдбините на човешкия вид. Това са теми, към които отново ще се върнем.

Съвременната популярна астрология може да бъде проследена назад във времето директно до Клавдий Птолемей, известен още просто като Птолемей, макар и да не е свързан с царете, носили същото име. Той е работил в Александрийската библиотека през II век. От него тръгват всички тези тайнствени фрази за планетите, които изгряват в един или друг слънчев или лунен „дом“, или за „ерата на Водолея“. Птолемей кодифицира вавилонската астрологична традиция. Ще ви предложа един типичен хороскоп от това време, записан на гръцки език на папирусов свитък. Той се отнася за момиченце, родено през 150 г.: „Раждането на Филое. През десетата година на господаря Антоний Цезар, 15 срещу 16 фаменот, първи час на нощта. Слънцето е в Риби, Юпитер и Меркурий в Овен, Сатурн в Рак, Марс в Лъв, Венера и Луната във Водолей, хороскоп Козирог.“ Методите за отброяване на месеците и годините са се променили много повече през следващите столетия, отколкото астрологическите тънкости. Ето един типичен откъс от астрологическата книга на Птолемей „Тетравивлиос“ („Четверокнижието“): „Когато Сатурн е на изток, той прави своите поданици на вид да са с тъмна кожа, набити, с черна къдрава коса, с космати гърди, с очи с умерени размери, с обикновена структура и с темперамент с излишък от влага и студ.“ Птолемей е вярвал не само в това, че поведението на един човек зависи от планетите и звездите, но също така и че звездите предопределят неговия ръст, структура, национален характер и дори вродени телесни недъзи. Изглежда съвременните астролози са приели една по-предпазлива позиция по този въпрос.

Съвременните астролози обаче са забравили за прецесията на равноденствията — нещо, което Птолемей е разбирал. Те игнорират пречупването през атмосферата, описано от него. Те не обръщат почти никакво внимание на всички луни и планети, астероиди и комети, квазари и пулсари, експлодиращи галактики, симбиотични звезди, катаклизмични променливи и източници на рентгенови лъчи, които са били открити след епохата на Птолемей. Астрономията е наука — тя изучава вселената такава, каквато е. Астрологията е псевдонаука — твърдение, при липса на сериозни доказателства, че другите планети влияят на нашето всекидневие. В епохата на Птолемей разликата между астрономията и астрологията не е била съвсем ясна. Днес вече е.

В ролята си на астроном, Птолемей наименува звездите, степенува тяхната яркост, дава достатъчно основания да се приеме, че Земята е сфера, установява правилата за предсказване на затъмненията и — което може би е най-важното — се опитва да разбере защо планетите демонстрират толкова странно и блуждаещо движение на фона на далечните съзвездия. Той разработва един предсказателен модел, за да проумее планетарните движения и да разчете посланията на небето. Изучаването на небесата довежда Птолемей почти до екстаз: „Тъй като съм смъртен — пише той, — знам, че съм роден за един-единствен ден. Но когато с наслаждение следвам стегнатите редици на звездите по техния кръгов път, краката ми вече не докосват земята…“

Птолемей вярва, че Земята се намира в центъра на вселената и че Слънцето, Луната, планетите и звездите обикалят около нея. Това е най-естествената идея на този свят. Земята изглежда стабилна, солидна, неподвижна, а в същото време всеки ден можем да видим изгряването и залязването на небесните тела. Всяка една култура е достигнала до тази геоцентрична хипотеза. Както пише Йоханес Кеплер, „и следователно е невъзможно един разум, който не е бил обучен предварително, да си представи нещо различно от това, че Земята е един вид огромна къща, върху която е захлупен небесният свод; тя е неподвижна и в нейната вътрешност Слънцето — бидейки толкова малко — преминава от един район в друг, подобно на птица, която блуждае във въздуха.“ Как обаче да си обясним движението на планетите — например това на Марс, който е познат хилядолетия преди времето на Птолемей? (Един от епитетите, които древните египтяни дават на Марс, е sekded-ef em khetkhet, което означава „този, който се движи назад“ — ясна индикация за неговото ретроградно лупингово движение.)

Птолемеевият модел на планетарните движения може да бъде представен от един малък механизъм, подобен на тези, които са съществували още по онова време и са имали подобни функции^[3]. Проблемът е да се изобрази „истинското“ движение на планетите, както то изглежда гледано отгоре, от „външната страна“, което от своя страна ще възпроизведе с голяма точност видимото движение на планетите, както го възприемаме оттук, от „вътрешността“.

Смятало се е, че планетите се движат около Земята, като са прикрепени към съвършено прозрачни сфери. Те обаче не са прикрепени към сферите пряко, а непряко — чрез един вид ексцентрично колело. Сферата се завърта, малкото колело се задвижва и — както изглежда от Земята — Марс изпълнява своя лупинг. Този модел позволява доста точни предсказания на планетарното движение, които са били напълно достатъчни за точността на измерване, достъпна по времето на Птолемей, а дори и много столетия по-късно.

Именно в небесните сфери на Птолемей, които за средновековния човек са били изработени от кристал, се корени причината все още да говорим за „музиката на сферите“ и за „седмото небе“ (има едно „небе“, или сфера, за Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн, и още едно за звездите). Не е имало кой знае каква мотивация за астрономически наблюдения, след като Земята е център на Вселената, сътворението е центрирано около земните събития и небесата са представяни като изградени по някакви напълно неземни принципи. Моделът на Птолемей, който през средните векове се радва на подкрепата на църквата, спира развитието на астрономията за повече от хиляда години. Най-накрая, през 1543 г., се появява една съвсем различна хипотеза, която да обясни видимото движение на планетите. Неин автор е полският католически свещеник Николай Коперник. Най-дръзкото предположение, което прави той, е, че не Земята, а Слънцето е център на вселената. Ролята на Земята е принизена до положението на една от планетите, трета от Слънцето навън, която се движи по съвършена кръгова орбита. (Птолемей също споменава подобен модел, но веднага го отхвърля; ако се следва физиката на Аристотел, предполагаемото бурно въртене на Земята изглежда противно на наблюденията.)

При обяснението на видимото движение на планетите новият модел функционира поне толкова добре, колкото и сферите на Птолемей. Той обаче предизвиква негодуванието на много хора. През 1616 г. Католическата църква включва труда на Коперник в списъка на забранените книги — „докато не бъде поправена“ от местните църковни цензори — където остава до 1835 г^[4]. Мартин Лутер го описва като „парвенюшки астролог… Този безумец иска да обърне цялата астрономическа наука. Но Светото писание ни казва, че Исус е наредил на Слънцето да спре, а не на Земята.“ Дори някои от почитателите на Коперник заявяват, че той не вярва наистина в една организирана около Слънцето Вселена, но че я е предложил единствено с оглед удобствата при изчисляването на движението на планетите.

Епохалният сблъсък между двете представи за Космоса — организиран съответно около Земята или около Слънцето — достига до своята кулминация в края на XVI и началото на XVII в., в лицето на един човек, който, подобно на Птолемей, е едновременно и астроном, и астролог. Той живее във време, в което човешките дух и разум са оковани във вериги; в което църковните заключения по някой научен въпрос, датиращи отпреди едно хилядолетие или дори повече, се разглеждат като по-достоверни от съвременните открития, направени с помощта на инструменти, които са били недостъпни за древните; когато отклоненията — дори и по отношение на тайни теологични проблеми — от преобладаващите доксологични предпочитания, било то католически или протестантски, се наказват с унижения, глоби, изгнание, мъчения и смърт. Небесата са населени от ангели, демони и Божията десница, която движи кристалните сфери на планетите. Науката не е достигнала до идеята, че зад природните явления биха могли да се крият законите на физиката. Но смелата и самотна борба на този човек щяла да сложи началото на модерната научна революция.

Йоханес Кеплер е роден в Германия през 1571 г. и още като момче е изпратен в протестантската семинария в провинциалното градче Молброн, където да се изучи за свещеник. Училището е нещо като военен тренировъчен лагер, където младите умове са обучавани как да използват богословските оръжия срещу крепостта на римския католицизъм. Кеплер, който е упорит и интелигентен, и освен това яростно отстоява своята независимост, прекарва две мъчителни и лишени от приятели години в безрадостния Молброн, като неговите мисли са концентрирани основно върху въображаемата му нищожност в очите на Бог. Той се разкайва за стотици грехове, всеки един по-порочен от предишния, и се отчайва, че въобще някога ще постигне своето спасение.

Но за Кеплер Бог се превръща в нещо повече от свръхестествен гняв, който изисква омилостивяване. Неговият Господ е съзидателната сила на Космоса. Момчешкото любопитство надделява над страха. Кеплер решава да се посвети на есхатологията на света; той дръзва да насочи мислите си към божествения разум. Тези опасни видения, които в началото са безплътни като спомен, в крайна сметка се превръщат в идея фикс за цял живот. Дръзките и неблагочестиви мечти на младия семинарист са да извади Европа от затвора на средновековното мислене.

Науките на класическия свят са накарани да замлъкнат преди повече от хиляда години, но към края на средните векове някои отзвуци от тези гласове, запазени от арабските книжовници, започват постепенно да проникват в образователната програма на Европа. В Молброн това ехо достига до ушите на Кеплер, който изучава — освен богословие — гръцки, латински, музика и математика. Той решава, че в Евклидовата геометрия е успял да съзре образите на съвършенството и космичната слава. По-късно Кеплер ще напише следното: „Геометрията е съществувала преди Сътворението. Подобно на божествения разум, тя също е вечна… Геометрията е дала на Бог модела за Сътворението… Геометрията е самият Бог.“

Насред математическите възторзи на Кеплер и въпреки уединеното му съществуване, несъвършенствата на външния свят вероятно също са оказали влияние върху неговия характер. Суеверията са основният достъпен лек за хората, които са безсилни срещу нещастията на глада, чумните епидемии и смъртоносния доктринален конфликт. За мнозина звездите са единственото сигурно нещо и древните астрологически заблуди процъфтяват по дворовете и кръчмите на обзетата от страх Европа. Кеплер, чието отношение към астрологията остава двусмислено през целия му живот, си поставя въпроса дали би могло да има някакви скрити модели, които да предопределят видимия хаос на всекидневния живот. И ако светът е бил създаден от Бог, не би ли трябвало да бъде подложен на по-внимателно изследване? Нима цялото творение не е израз на хармониите в Божия разум? Книгата на природата е очаквала своя читател в продължение на повече от хиляда години.

През 1589 г. Кеплер напуска Молброн, за да изучава богословие в големия университет в Тюбинген. За него това е равнозначно на освобождение. Изправен пред най-жизнените интелектуални течения на своето време, геният на Кеплер веднага бива разпознат от неговите преподаватели, един от които го въвежда в опасните тайни на Коперниковата хипотеза. Хелиоцентричната Вселена резонира с неговото религиозно чувство и той я прегръща с цялото си сърце. Слънцето се явява метафора на Бог, около когото се върти всичко останало. Малко преди да бъде ръкоположен, Кеплер получава привлекателно предложение за светска работа, което приема, може би защото се чувства безразличен към църковната кариера. Той е повикан в австрийския град Грац, за да преподава математика в средното училище, като малко по-късно започва да съставя астрономически и метеорологически алманаси и да прави хороскопи. „Бог е дал на всяко живо същество средствата за неговото съществуване — пише той. — На астронома Той е дал астрологията.“

Кеплер е блестящ мислител и добър писател, но се оказва пълна катастрофа като класен учител. Той мърмори и се отклонява от темата. Понякога е невъзможно да се разбере за какво въобще говори. През първата му година в Грац при него идват едва шепа ученици; през втората няма нито един. Концентрацията му е нарушавана от неспирен глъч на асоциации и разсъждения, които изискват неговото внимание. И тогава — в приятен летен следобед, докато е затънал дълбоко в мочурището на една от безкрайните си лекции — Кеплер внезапно е споходен от прозрение, което ще промени радикално бъдещето на астрономията. Възможно е да е замлъкнал по средата на изречението. Предполагам, че неговите отегчени ученици, копнеещи денят им да свърши, едва ли са обърнали голямо внимание на историческия миг.

По времето на Кеплер са известни само шест планети: Меркурий, Венера, Земята, Марс, Юпитер и Сатурн. Кеплер си задава въпроса — защо са само шест? Защо не са двайсет или дори сто? Защо е необходимо между орбитите им да има разстояние, както е заключил Коперник? До този момент никой друг не си е поставял тези въпроси. Известно е, че съществуват пет правилни, или „платонични“, обемни геометрични тела, чиито страни са правилни многостени — те са познати на всички гръцки математици след Питагор. Кеплер решава, че двете числа са свързани — че причината за съществуването на едва шест планети се корени в това, че има само пет правилни триизмерни геометрични фигури. Освен това той решава, че ако същите тези триизмерни фигури бъдат вписани една в друга, те ще дадат точните разстояния на планетите до Слънцето. Кеплер смята, че в тези съвършени форми е прозрял невидимите структури, които поддържат сферите на шестте планети. Той кръщава своето откровение „Космическата мистерия“. Връзката между фигурите на Питагор и разположението на планетите може да има едно-единствено обяснение: десницата на Бог, Геометъра.

Кеплер е изумен от това, че именно той — той, който е затънал в грехове — е бил избран да направи това велико откритие. Обръща се към херцога на Вюртемберг с искане да финансира неговото изследване, като му предлага да надзирава изграждането на триизмерен модел на неговите вписани една в друга геометрични фигури, така че и други да могат да видят красотата на свещената геометрия. Освен това, добавя Кеплер, моделът би могъл да бъде изработен от сребро и скъпоценни камъни и понякога да бъде използван като херцожески бокал. Това предложение е отхвърлено с учтивия съвет първо да бъде изработен по-евтин вариант от хартия — нещо, което Кеплер веднага се заема да направи. „Невероятното удоволствие, което изпитвах от това откритие, не може да бъде изразено с думи… Не се отказах от нито едно изчисление, независимо от това колко трудно беше то. Прекарах дни и нощи в математически труд, за да проверя дали моята хипотеза отговаря на предложените от Коперник орбити, или радостта ми ще се изпари във въздуха.“ Независимо от всички положени усилия обаче, геометричните тела и орбитите на планетите така и не съвпадат. Въпреки това красотата и величието на неговата теория убеждават Кеплер, че трябва да има някаква грешка в наблюденията — заключение, до което са достигали още много теоретици в историята на науката, всеки път, когато наблюденията им не са отговорили на очакваното. По това време в света съществува само един човек, който има достъп до по-прецизни наблюдения върху видимите разположения на планетите — обрекъл се на доброволно изгнание датски благородник, приел поста имперски математик при двора на свещения римски император Рудолф II. Този човек е Тихо Брахе. По една случайност и по предложение на Рудолф, той тъкмо е поканил Кеплер — чиято слава на математик се разраства все повече — да се присъедини към него в Прага.

Кеплер — провинциален учител със скромен произход, неизвестен за всички с изключение на няколко други математици — се колебае дали да приеме предложението на Тихо. В крайна сметка друг взема решението вместо него. През 1598 г. той е погълнат от един от многото трусове, предвещаващи скорошното начало на Трийсетгодишната война. Местният католически ерцхерцог, известен с догматичната си непоколебимост, обявява, че предпочита „да превърне страната в пустиня, нежели да управлява еретици“^[5]. Протестантите са изключени от икономическата и политическата власт, училището на Кеплер е затворено, а считаните за еретически молитви, книги и химни са забранени. Накрая всички жители на града са привикани на индивидуална проверка на устоите на личните им религиозни убеждения, като тези, които отказват да приемат римокатолическата вяра, са глобени с една десета от доходите им и под страх от смъртно наказание са изгонени завинаги от Грац. Кеплер избира изгнаничеството: „Никога не съм приемал лицемерието. Вярата е нещо много сериозно за мен. Не мога да си играя с нея.“

След като напуска Грац, Кеплер — заедно със своята съпруга и доведената си дъщеря — се отправя по трудния път към Прага. Бракът му не е щастлив. Хронично болна и наскоро загубила две деца, съпругата на Кеплер е описвана като „глупава, хленчеща, самотна, меланхолична“. Тя не разбира работата на своя съпруг и — тъй като е израснала сред дребни провинциални благородници — презира безпаричната му професия. От своя страна той ту я съветва, ту я пренебрегва, „тъй като моите изследвания понякога ме правят лекомислен; но аз научих урока си, научих се да бъда търпелив с нея. След като вече разбрах, че думите ми достигат до сърцето й, по-скоро бих си отхапал пръста, отколкото да й отправя повече обиди“. Кеплер остава изцяло отдаден на работата си.

Той приема владенията на Тихо като убежище от злините на епохата, като място, където ще намери потвърждение за своята космическа мистерия. Той копнее да стане колега на великия Тихо Брахе, който — преди изобретяването на телескопа — в продължение на трийсет и пет години се занимава с измерването на една механична вселена, подредена и прецизна. Очакванията на Кеплер не се сбъдват. Самият Тихо е ярка фигура, украсена със златен нос (след като е загубил истинския си в един студентски дуел при спор кой е по-голям математик). Около него се е събрал шумен антураж от помощници, сикофанти, далечни роднини и обикновени зяпачи. Техните непрекъснати гуляи, инсинуации и интриги, грубите им подигравки с благочестивия и начетен провинциален дръвник депресират и натъжават Кеплер: „Тихо… е невероятно богат, но не знае как да извлече полза от това. Всеки негов инструмент поотделно струва повече от всички мои и на моето семейство притежания, взети заедно.“

Макар да е нетърпелив да види астрономическите данни на Тихо, Кеплер получава единствено отделни фрагменти: „Тихо не ми дава възможност да споделя неговите занимания. Само от време на време — когато се храни или помежду другите си дела — той мимоходом споменава по нещо: днес фигурата на апогея на някоя планета, утре точките на пресичане на орбитата на друга… Тихо разполага с най-добрите наблюдения… Освен това има и сътрудници. Единственото, което му липсва, е архитектът, който да задейства всичко това.“ Тихо е най-големият гений на наблюденията на своето време, както Кеплер е най-великият теоретик. Всеки един от двамата съзнава, че сам по себе си е неспособен да достигне до синтеза на онази точна и ясна световна система, чието приближаване и двамата чувстват. Но Тихо няма никакво намерение да поднесе труда на своя живот като подарък на един много по-млад потенциален съперник. По някаква причина той не приема и съвместното авторство, ако въобще трябва да има такова, на резултатите от тяхното сътрудничество. Раждането на съвременната наука — потомка на теорията и наблюдението — се люшка в пропастта на взаимното им недоверие. През осемнайсетте месеца, които остават на Тихо, двамата непрекъснато ще се карат и сдобряват. На една вечеря, дадена от барон фон Розенберг, Тихо — след като изпива прекалено много вино — „поставя възпитанието пред здравето“ и устоява на повиците на своето тяло да се оттегли, дори и за малко, преди барона. Последвалата от това инфекция на пикочния мехур се влошава, след като Тихо решително отхвърля всички съвети да намали яденето и пиенето. На смъртното си легло той завещава наблюденията си на Кеплер и „през последната нощ от своя тих делириум, той повтаряше отново и отново тези думи — подобно на човек, който съчинява стихотворение: «Нека не изглежда, че съм живял напразно… Нека не изглежда, че съм живял напразно…»“

След смъртта на Тихо, Кеплер — сега вече новият имперски математик — успява да измъкне наблюденията от нежелаещите да се подчинят на последната му воля близки. Хипотезата, че орбитите на планетите са определени от петте вписани едно в друго платонични тела, не намира потвърждение в данните на Тихо, както по-рано не го е намерила в тези на Коперник. Космическата мистерия на Кеплер е опровергана и от много по-късното откриване на планетите Уран, Нептун и Плутон — няма други платонични фигури, които да определят тяхното отстояние от Слънцето. Освен това вписаните една в друга Питагорови фигури не оставят място за съществуването на земната луна, а четирите по-големи спътника на Юпитер, открити от Галилей, създават допълнителни неудобства. Това обаче далеч не отчайва Кеплер, който иска да открие още спътници и си задава въпроса колко спътника трябва да има една планета. Той пише на Галилей: „Веднага започнах да разсъждавам как биха могли да бъдат добавени още към вече известните планети, без това да опровергае моя Mysterium Cosmographicum, според който петте правилни триизмерни фигури на Евклид не позволяват около Слънцето да има повече от шест планети… Толкова съм далеч от това, да не вярвам в съществуването на четирите по-малки планети около Юпитер, че копнея за телескоп, за да ви изпреваря — стига да е възможно — в откриването на още две около Марс, както изглежда изисква съотношението, шест или осем около Сатурн и може би по една около Меркурий и Венера.“ Марс наистина има две малки луни и едно голямо геологично образувание на по-голямата от двете днес носи името „Хребетът на Кеплер“ — в чест на тази догадка. Той обаче напълно греши по отношение на Сатурн, Меркурий и Венера, а Юпитер има много повече спътници от откритите от Галилей. Все още не знаем защо има само девет планети — ни повече, ни по-малко — нито защо относителните им отстояния от Слънцето са такива, каквито са. (Виж глава 8.)

Наблюденията на Тихо върху видимото движение на Марс и останалите планети през съзвездията са плод на многогодишна работа. Тези данни, отнасящи се към последните няколко десетилетия преди изобретяването на телескопа, са най-точните до този момент. Кеплер работи със страстно увлечение, за да ги разбере. Какво реално движение на Земята и Марс около Слънцето би могло да обясни — така че да отговори на наблюденията — видимото движение на Марс в небето, включително и ретроградното му завъртане през намиращите се отзад съзвездия? Тихо е поверил Марс на Кеплер, тъй като неговото видимо движение изглежда най-аномално и най-несъвместимо с една съставена от кръгове орбита. (За читателя, който би могъл да се отегчи от толкова много изчисления, Кеплер ще напише следното: „И ако тази еднообразна процедура ви е досадила, поне се смилете над мен, който съм минавал през нея поне седемдесет пъти.“)

Още Питагор през VI в. пр.Хр., а след него и Платон, Птолемей и всички християнски астрономи преди Кеплер приемат, че планетите се движат по кръгови орбити. Кръгът е разглеждан като „съвършена“ геометрична фигура и планетите — разположени високо в небесата и далеч от земната „поквара“ — също са смятани за „съвършени“ в някакъв мистичен смисъл. Както Галилей, така и Тихо, и Коперник са убедени в еднообразното кръгово движение на планетите, като последният заявява, че „разумът потръпва“ от алтернативата, тъй като би било „недостойно да си представим нещо подобно в едно творение, което е създадено по най-добрия възможен начин.“ Така че в началото и Кеплер се опитва да обясни наблюденията, като си представя, че Земята и Марс се движат по кръгови орбити около Слънцето.

След три години изчисления той решава, че е открил правилните стойности за кръговата орбита на Марс, която отговаря на десет от наблюденията на Тихо с грешка от две ъглови минути. В един градус има шейсет минути, а между хоризонта и зенита има 90 ъглови градуса, т.е. прав ъгъл. При това положение дъга от няколко минути е количествено много малка, за да бъде измерена — особено без помощта на телескоп. Това е една петнайсета част от ъгловия диаметър на пълната Луна, гледана от Земята. Но отново подхраненият ентусиазъм на Кеплер съвсем скоро пак угасва, тъй като две от другите наблюдения на Тихо се разминават с неговата орбита, при това вече с осем ъглови минути:

В лицето на Тихо Брахе божественото провидение ни е дало един толкова съвестен наблюдател, че неговите наблюдения показват, че в това… изчисление има грешка от осем минути; това, което би трябвало да направим, е да приемем Божия дар с благодарен разум… Ако съм вярвал, че можем да пренебрегнем тези осем минути, щях да съм нагласил своята хипотеза в съответствие с тях. Но тъй като не можем да си позволим да ги пренебрегнем, тези осем минути посочиха пътя към една пълна реформация в астрономията.

Разликата между една кръгова орбита и истинската орбита може да бъде направена единствено чрез точни измервания и смело приемане на фактите: „Вселената се определя от украшенията на хармоничните пропорции, но хармониите трябва да подслонят и опита.“ Кеплер е разтърсен от това, че е принуден да изостави кръговите орбити и да постави под въпрос вярата си в Божествения Геометър. След като вече е изринал кръговете и спиралите от астрономическите конюшни, всичко, което му остава, казва той, е „една-единствена количка тор“: един разтегнат кръг, подобен на овал.

В крайна сметка Кеплер установява, че неговата обсебеност от кръга е била заблуда. Земята е планета, както е показал Коперник, и за Кеплер вече е напълно очевидно, че тя — разорена от войни, епидемии, глад и нещастия — е далеч от съвършенството. Кеплер е един от първите хора след античността, които изказват предположението, че планетите, подобно на Земята, са изградени от несъвършена материя материални обекти. И ако планетите са „несъвършени“, защо и техните орбити да не са такива? Той опитва различни, подобни на овал траектории, прави изчисления, допуска някои аритметични грешки (които в началото го карат да отхвърли правилния отговор) и едва месеци по-късно, обхванат от безнадеждност, прави опит с формулата за елипсата, която за първи път е записана в Александрийската библиотека от Аполоний от Перга. Кеплер установява, че тази формула прекрасно отговаря на наблюденията на Тихо: „Истината за природата, която аз отхвърлих и прогоних, се промъкна скришом през задната врата, маскирана така, че да бъде приета… Ах, колко глупава птица съм бил!“

Кеплер открива, че Марс се движи около Слънцето не по кръгова, а по елипсовидна орбита. Орбитите на другите планети са много по-слабо елипсовидни от тази на Марс, и ако Тихо го беше подтикнал да изучава движението на Венера, например, Кеплер е можело така и да не открие истинските орбити на планетите. При една такава орбита Слънцето не се намира в средата, а в единия край, във фокуса на елипсата. Когато една планета е в най-голяма близост до Слънцето, нейното движение се ускорява. Когато е на най-далечния край, тя забавя ход. Това движение е причината да описваме планетите като постоянно стремящи се към Слънцето, но никога достигащи го. Първият закон на Кеплер за движението на планетите се свежда до следното: една планета се движи по елипса, като Слънцето се намира в нейния фокус.

При равномерно кръгово движение за еднакви периоди от време се покриват еднакви ъгли или дъги от кръга. При това положение, например, за да бъдат изминати две трети от пътя по една кръгова орбита, е необходимо два пъти повече време, отколкото за изминаването на една трета. При елипсовидните орбити Кеплер се натъква на нещо различно: докато планетата се движи по своята орбита, тя покрива определена клинообразна площ вътре в елипсата. Когато се приближава до Слънцето, за определен период от време планетата изминава голяма дъга, но представената от тази дъга площ не е толкова обширна, тъй като в този момент планетата е в близост до Слънцето. И съответно, когато планетата е далеч от Слънцето, тя покрива много по-малка дъга за същия период от време, но тази дъга отговаря на много по-голяма площ, тъй като сега Слънцето се намира на много по-голямо разстояние. Кеплер установява, че двете площи са напълно еднакви, независимо колко елипсовидна е въпросната орбита: дългата и тясна площ, отговаряща на далечната от Слънцето планета, и по-късата и по-широка повърхност, когато планетата е близо до Слънцето, са абсолютно равни. Това е вторият закон на Кеплер за движението на планетите: за един и същ период от време една планета покрива една и съща площ.

Първите два закона на Кеплер могат да ви се сторят малко отвлечени и абстрактни: планетите се движат по елипсовидни орбити и покриват една и съща повърхнина за едно и също време. Добре, и какво от това? Кръговото движение е по-лесно за разбиране. Възможно е да пренебрегнем тези закони като чисто и просто математически заигравания, които нямат връзка с нашето всекидневие. Но това са законите, на които се подчинява не само планетата, но и самите ние, докато — придържани от силата на гравитацията към повърхността на Земята — се носим из пространството. Движим се според природните закони, които Кеплер пръв открива. Откриваме, че цялата Вселена се подчинява на законите на Кеплер — когато изпращаме космически апарати към другите планети, когато наблюдаваме двойни звезди, когато изследваме движението на далечни галактики.

Много години по-късно Кеплер достига до третия и последен закон за движението на планетите. Този закон съотнася движенията на отделните планети едно към друго и всъщност стои в основата на механизма на Слънчевата система. Описан е в една книга, озаглавена „Хармониите на света“. Под световна хармония Кеплер разбира много неща: подредеността и красотата на движението на планетите, съществуването на математични закони, които да обяснят това движение — идея, която ни връща назад във времето до Питагор — и дори хармонията в музикалния смисъл на думата, „хармонията на сферите“. За разлика от орбитите на Марс и Меркурий, тези на другите планети се отклоняват толкова малко от кръговостта, че не бихме могли да възпроизведем тяхната реална форма дори и на една изключително точна диаграма. Земята е нашата подвижна платформа, от която наблюдаваме движението на планетите на фона на далечните съзвездия. Вътрешните планети се движат по-бързо по своите орбити — именно по тази причина Меркурий носи това име (в римската митология Меркурий е пратеник на боговете). Съответно Венера, Земята и Марс обикалят около Слънцето с прогресивно намаляваща скорост. Външните планети, като например Юпитер и Сатурн, се движат бавно и величествено, както подобава на господарите на боговете.

Според третия закон на Кеплер, известен още като хармоничния закон, квадратите на периодите на планетите (времето, в което описват една пълна обиколка по своята орбита) е право пропорционално на кубовете на относителните им разстояния до Слънцето; колкото по-далечна е една планета, толкова по-бавно се движи, но в съответствие с точно определен математичен закон: P² = a³, където P отговаря на период на завъртане на планетата около Слънцето, а a — на отстоянието на планетата от Слънцето, измерено в „астрономически единици“. Астрономическата единица е разстоянието от Земята до Слънцето. Юпитер например е на пет астрономически единици от Слънцето, като a³ = 5 x 5 x 5 = 125. Квадратът на кое число отговаря на 125? 11 е достатъчно близо. И наистина: 11 години е периодът, в който Юпитер прави една пълна обиколка около Слънцето. Подобно уравнение може да бъде съставено за всяка планета, за всички астероиди и комети.

Не желаейки да се задоволи само с извлечените от природата закони за движението на планетите, Кеплер си поставя за цел да открие някаква още по-фундаментална движеща причина, някакво влияние на Слънцето върху кинетиката на световете. Планетите ускоряват ход, когато се приближават към Слънцето, и го забавят, когато се отдалечават. По някакъв начин далечните планети усещат присъствието на светилото. Магнетизмът също е вид влияние, което може да се усети от разстояние, и в едно забележително предусещане за идеята за всеобщата гравитация, Кеплер изказва предположението, че тази движеща причина е подобна на магнетизма:

Целта ми е да покажа, че небесната машина трябва да бъде оприличена не на някакъв божествен организъм, а по-скоро на часовников механизъм… доколкото всички многобройни движения се извършват посредством една-единствена, сравнително проста магнитна сила — подобно на часовника, [при който] всички движения [са предизвикани] от една обикновена тежест.

Разбира се, магнетизъм и гравитация не са едно и също нещо, но тук фундаменталното нововъведение на Кеплер е абсолютно невероятно: той предполага, че същите количествени физически закони, които са приложими към Земята, стоят в основата на количествените закони, които управляват небесата. Това е първото немистично обяснение на движението на небесата. То превръща Земята в провинция на Космоса. „Астрономията — казва Кеплер — е част от физиката.“ Той стои на исторически кръстопът — последният научен астролог се превръща в първия астрофизик.

Тъй като не обича тихите и сдържани изказвания, Кеплер оценява откритията си със следните думи:

С тази симфония от гласове човек може да изсвири цялата вечност на времето за по-малко от час и може да се докосне до радостта на Бог, върховния Творец… Доброволно се предадох на свещеното безумие… зарът е хвърлен и аз пиша книгата — няма значение дали ще бъде прочетена сега, или по-късно. Тя може да почака едно столетие своя читател, както Бог е чакал шест хиляди години своя свидетел.

Кеплер вярва, че вътре в тази „симфония от гласове“ скоростта на всяка планета отговаря на една нота от популярната в тази епоха гама — до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до. Той твърди, че в хармонията на сферите тоновете на Земята са фа и ми, че планетата вечно си тананика фа и ми и че ако бъдат подредени една след друга, двете ноти отговарят на латинската дума за „глад“. Кеплер заявява, при това не без основание, че тази единствена скръбна дума описва най-добре Земята.

Точно осем дни след като Кеплер достига до своя трети закон, в Прага се случва този инцидент, който ще постави началото на Трийсетгодишната война. Конвулсиите на конфликта разбиват живота на милиони хора. Кеплер също е сред тях. Донесена от войниците епидемия погубва неговата съпруга и сина му, царственият му покровител е свален от власт, а самият Кеплер е отлъчен от Лутеранската църква поради безкомпромисния си индивидуализъм по някои доктринални въпроси. Той отново се превръща в изгнаник. Конфликтът, който е представян и от католици, и от протестанти като свещена война, всъщност впримчва религиозния фанатизъм в полза на тези, които жадуват за земи и власт. В миналото подобни конфликти са се решавали, когато войнствените монарси изчерпят ресурсите си. Сега обаче се въвежда организираното плячкосване, което да служи за издръжка на армиите на бойното поле. Изстрадалото население на Европа безпомощно наблюдава как палешниците и лозарските ножици буквално са изковавани обратно в мечове и копия^[6].

В селските райони се разпространяват на вълни слухове и параноя, като обхващат най-вече слабите. Сред многобройните изкупителни жертви попадат и самотни възрастни жени, които са обвинени във вещерство. Майката на Кеплер е изнесена посред нощ от дома си в кош за пране. В неговото родно място, малкия град Вайл дер Щат, всяка година между 1615 и 1629 г. са измъчвани и убивани като вещици средно по три жени. А Катарина Кеплер е свадлива старица. Тя често се впуска в спорове, които дразнят местното благородничество, освен това продава приспивателни и може би халюциногенни лекарства, подобно на съвременните мексикански curanderas. Нещастният Кеплер вярва, че той също е допринесъл за ареста на майка си.

Това е така, защото Кеплер пише една от първите книги в областта на научната фантастика, чиято цел е да популяризира науката. Тя е озаглавена Somnium, или „Съновидение“. Авторът си представя едно пътуване до Луната и звездните пътешественици, които стоят на нейната повърхност и наблюдават как красивата планета Земя бавно се върти в небето над тях. Ако сменим перспективата си, можем да разберем как точно функционира светът. По времето на Кеплер едно от основните възражения срещу това, че Земята се върти, е, че хората не усещат движението й. В Somnium Кеплер се опитва да направи въртенето на Земята правдоподобно, драматично и разбираемо: „Докато множеството не греши… искам да съм на страната на мнозинството. И поради това полагам огромни усилия да обясня на колкото може повече хора.“ (В един друг случай той пише в свое писмо следното: „Не ме осъждайте на доживотна каторга от математични изчисления — оставете ми време и за философски размишления, моята единствена радост.“^[7])

С изобретяването на телескопа става възможно това, което Кеплер нарича „лунна география“. В Somnium той описва Луната като покрита с планини и долини и „порьозна, цялата надупчена от кухини и свързани помежду си пещери.“ Последното е препратка към лунните кратери, които неотдавна Галилей е открил с помощта на първия астрономически телескоп. Освен това Кеплер си представя, че Луната има своите обитатели, които са добре приспособени към суровите условия на местната околна среда. Той описва бавно въртящата се Земя, гледана от лунната повърхност, като представя континентите и океаните на нашата планета така, че да създаде някакви асоциативни картини, подобни на Човека на Луната. Кеплер изобразява близкия контакт на южна Испания и Северна Африка при Гибралтарския проток като млада жена в свободна дреха, която се кани да целуне своя любим (макар на мен да ми се струва, че по-скоро си търкат носовете).

Поради голямата продължителност на лунните нощ и ден Кеплер описва „изключително крайния климат и изключително бурното редуване на нетърпима горещина и студ на Луната“, което си е точно така. Разбира се, той не е прав във всичко. Кеплер вярва например, че на Луната има значителна атмосфера, океани и обитатели. Особено любопитен е предложеният от него произход на лунните кратери, които правят Луната да прилича, казва той, „на лицето на дете, обезобразено от едра шарка“. Кеплер правилно заявява, че кратерите са вдлъбнатини, а не издатини. От своите собствени наблюдения той отбелязва укрепленията, които опасват много от кратерите, както и наличието на централни върхове. Кеплер обаче смята, че тяхната правилна кръгла форма предполага такава степен на подреденост, че могат да бъдат обяснени единствено с присъствието на интелигентен живот. Той не разбира, че падащи от небето големи скали могат да предизвикат локална експлозия, която ще бъде идеално симетрична във всички посоки и ще издълбае кръгла вдлъбнатина — такъв е произходът на по-голямата част от кратерите по Луната и по останалите планети от земен тип. Вместо това той извежда „съществуването на раса, която да е разумно способна да създаде вдлъбнатините по повърхността на Луната. Тази раса трябва да обхваща много индивиди, така че една група да може да използва вдлъбнатината, докато друга изгражда нова вдлъбнатина“. Срещу възгледа, че толкова грандиозни строителни проекти изглеждат невероятни, Кеплер предлага контрапримерите на пирамидите в Египет и Великата китайска стена, които наистина са различими от орбитата на Земята. Идеята за това, че геометричният ред разкрива съществуването на някакъв интелект, е централна тема в живота на Кеплер. Неговите твърдения относно лунните кратери се явяват като предвестник на споровете за марсианските канали (глава 5). Удивително е, че търсенето на извънземен живот чрез наблюдения е започнато в рамките на същото поколение, когато е изобретен и телескопът, при това от най-големия теоретик на епохата.

Части от Somnium са явно автобиографични. Главният герой например посещава Тихо Брахе. Родителите му продават лекарства. Майка му общува с духове и демони, един от които в крайна сметка предоставя средствата за пътуването до Луната. „Съновидението“ изяснява за всички нас, макар и не за всички Кеплерови съвременници, че „в своите сънища човек трябва да има свободата понякога да си представя това, което никога не е съществувало в света на сетивните възприятия“. По време на Трийсетгодишната война научната фантастика е все още нова идея и книгата на Кеплер е използвана като доказателство за това, че майка му е вещица.

Насред другите си тежки проблеми Кеплер се отправя към Вюртемберг, за да открие, че майка му, която по това време е на седемдесет и четири години, е окована в протестантски затвор и измъчвана, подобно на Галилей в католическата тъмница. Той се заема, нещо естествено за един учен, да открие естественото обяснение за разнообразните събития, които стоят в основата на обвинението във вещерство, включително и на някои малки физически болежки, които бюргерите от Вюртемберг са приписали на нейните магии. Това търсене се увенчава с успех — триумф на разума над суеверието, подобно на всичко друго в живота на Кеплер. Майка му е прогонена с висяща смъртна присъда, ако някога дръзне да се завърне във Вюртемберг, а пламенната защита на Кеплер очевидно довежда до декрет от страна на херцога, с който се забраняват по-нататъшните процеси за вещерство, основаващи се на толкова незначителни доказателства.

Превратностите на войната лишават Кеплер от основните му финансови източници и той прекарва остатъка от живота си в непрекъснато търсене на пари и спонсори. Съставя хороскопи за херцог Валенщайн, както по-рано го е правил за Рудолф II, и през последните си години живее в един град в Силезия, който се намира под контрола на Валенщайн и се нарича Саган. Епитафията, която сам си съставя, гласи: „Някога измервах небето, сега меря сенките. Разумът ми бе обърнат към небето, но тялото остава оковано за земята.“ Трийсетгодишната война заличава следите на неговия гроб. И ако днес трябва да му издигнем паметник, на него би трябвало да стои следният надпис, израз на почит пред научната му смелост: „Той предпочете трудната истина пред най-скъпите си илюзии.“

Йоханес Кеплер вярва, че някой ден ще „има звездни кораби, с ветрила, приспособени да улавят небесните ветрове“, които ще плават през пространството. На борда им ще има изследователи, „които няма да се страхуват от безкрая“ на пространството. В наши дни тези изследователи — хора и роботи — използват като безгрешен водач по своя път през безкрайното пространство трите закона за движението на планетите, формулирането на които отнема на Кеплер един цял живот на лични усилия и вдъхновени открития.

 

 

Търсенето, на което Кеплер посвещава целия си живот — да разбере движението на планетите и да открие хармонията на небесата — достига до връхната си точка 36 години след неговата смърт с работата на Исак Нютон. Нютон е роден на 4 януари 1643 г. и е толкова малко бебе, че по-късно майка му ще разкаже как се е побирал в халба за бира. Болнав, смятащ се за изоставен от родителите си, свадлив, необщителен и девствен до своята смърт, Исак Нютон вероятно е най-великият научен гений, който се е раждал някога.

Дори и в младите си години Нютон проявява нетърпение по отношение на несъществените въпроси, като например дали светлината е „материя или състояние“ или как гравитацията би въздействала на пресичащ я вакуум. Той много рано достига до заключението, че конвенционалната християнска вяра в Светата Троица е плод на грешна интерпретация на Писанието. Според неговия биограф Джон Мейнърд Кейнс:

Той е по-скоро юдаистки монотеист от школата на Маймонид. Достига до това заключение не възоснова на някакви скептични или рационални доводи, а единствено вследствие интерпретацията на древния автор. Нютон е убеден, че известните документи не подкрепят доктрината за Троицата, която се явява късен фалшификат. Господ се разкрива като единен Бог. Това обаче е ужасна тайна, която Нютон крие с големи усилия до края на живота си.

Подобно на Кеплер, той не е имунизиран към суеверията на своето време и има много срещи с мистицизма. В действителност голяма част от интелектуалното развитие на Нютон може да се припише на таящото се в него напрежение между мистицизма и рационализма. През 1663 г. той си купува от панаира в Стауърбридж някаква книга по астрология, „тласкан от любопитството да види какво пише в нея“. Чете я, докато не стига до илюстрация, която не разбира, тъй като не познава тригонометрията. Тогава си купува книга по тригонометрия и бързо установява, че не е в състояние да проследи геометричните доводи. Затова намира отнякъде копие на Евклидовия труд „Елементи на геометрията“ и започва да го чете. Две години по-късно изобретява диференциалното смятане.

През студентските си години Нютон е очарован от светлината и омагьосан от Слънцето. Това го довежда до опасната практика да гледа отражението на Слънцето в огледало:

Само за няколко часа бях довел очите си до такова състояние, че не можех с нито едно от тях да погледна какъвто и да било ярък предмет, а през цялото време виждах пред себе си Слънцето. При това положение не смеех нито да пиша, нито да чета, но за да си върна зрението, се затворих в затъмнената си стая за три дена, през които използвах всякакви средства, за да отклоня въображението си от Слънцето. Защото беше достатъчно само да се замисля за него, и неговият образ се появяваше пред мен, макар и да бях в тъмната стая.

През 1666 г., когато е на 23 години и учи в университета в Кеймбридж, взрив на чумна епидемия го принуждава да прекара една година в бездействие в отдалеченото село Улсторп, където е роден. Той запълва времето си, като изобретява диференциалното и интегралното смятане, прави фундаментални открития относно природата на светлината и полага основите на теорията за универсалната гравитация. Единствената друга подобна година в историята на физиката е 1905 — „чудесната година“ на Айнщайн. Запитан как е достигнал до тези невероятни открития, Нютон лаконично отговаря: „Като мислих върху тях.“ Работата му е толкова значителна, че — пет години след връщането на младия студент в Кеймбридж — неговият учител по математика Исак Бароу му отстъпва преподавателското си място.

Когато вече е прехвърлил четирийсетте, Нютон е описан от своя прислужник по следния начин:

Никога не съм го виждал да си почива — нито да излезе на езда, за да вземе малко въздух, нито да се разхожда, нито да играе на кегли, нито да се отдаде на каквото и да било друго занимание, тъй като смяташе за загубени всички часове, които не са посветени на неговите изследвания, към които беше толкова привързан, че рядко напускаше стаята си, освен [за да изнася лекции] през семестъра… на които толкова малко студенти искаха да го слушат, а още по-малко го разбираха, че често се случваше — поради липса на слушатели — да говори на стените.

Подобно учениците на Кеплер, студентите на Нютон просто не са подозирали какво изпускат.

Нютон открива закона за инерцията — склонността на едно движещо се тяло да продължи да се движи по права линия, освен ако нещо друго не му повлияе или не го отклони от пътя. Луната, според Нютон, би трябвало да продължи по права, която да е допирателна към нейната орбита, освен ако няма някаква друга сила, която непрекъснато да я отклонява по кръгова траектория и постоянно да я тегли към Земята. Нютон нарича тази сила гравитация и вярва, че тя може да действа от разстояние. Няма нищо, което физически да свързва Земята и Луната. Въпреки това планетата непрекъснато тегли Луната към нас. Като използва третия закон на Кеплер, Нютон по математически път извежда естеството на гравитационната сила^[8]. Той показва, че същата сила, която привлича ябълката към земята, задържа Луната в нейната орбита и може да обясни въртенето на (по това време) съвсем неотдавна откритите спътници на Юпитер по техните орбити около тази далечна планета.

Открай време различни тела падат на земята. През цялата човешка история хората са вярвали, че Луната обикаля около Земята. Нютон е първият човек, който проумява, че тези две явления се дължат на една и съща сила. Това е значението на думата „универсална“, когато тя е приложена към Нютоновата гравитация. Един и същи закон за гравитацията функционира навсякъде във Вселената.

Това е законът на обърнатите квадрати. Силата отслабва обратно пропорционално на квадрата на разстоянието. Ако две тела бъдат раздалечени на два пъти по-голямо разстояние, силата на гравитацията между тях е вече само една четвърт от първоначалната. Ако бъдат раздалечени на десет пъти по-голямо разстояние, то тогава гравитацията ще бъде десет на квадрат, или 10² = 100 пъти, по-малка. Очевидно силата трябва да е в определен смисъл обърната, т.е. да намалява с разстоянието. Ако тя беше пряка, сиреч се увеличаваше с разстоянието, то тогава най-големите сили щяха да действат между най-отдалечените предмети и, предполагам, цялата космическа материя щеше да се струпа на едно място в една-единствена космическа буца. Не, гравитацията трябва да намалява с разстоянието, поради което и една комета или планета се движи по-бавно, когато е далеч от Слънцето, и по-бързо, когато е близо до него — колкото по-далеч от Слънцето се намира, толкова по-слабо е въздействието на гравитацията върху нея.

И трите закона на Кеплер могат да бъдат изведени от принципите на Нютон. Кеплеровите закони са емпирични и се основават на точните наблюдения на Тихо Брахе. Нютоновите закони са теоретични, доста прости математични абстракции, от които в крайна сметка могат да бъдат изведени всички измервания на Тихо. Възоснова на тези закони, с нескрита гордост пише Нютон в своите Principia, „ще ви демонстрирам рамката на световната система“.

По-късно през своя живот Нютон става председател на Кралското общество, един вид задруга на учените, и е господар на монетния двор, от който пост насочва енергията си към борба с фалшификаторството. Естествените му раздразнителност и затвореност се засилват. В един момент решава да изостави научните начинания, които го въвличат в разгорещени спорове с други учени, основно по въпроси относно първенството. Освен това се намират и хора, които разпространяват слухове за това, че Нютон е преживял нещо, което днес бихме нарекли „нервен срив“ — термин, неизвестен през XVII в. Нютон обаче продължава своите експерименти на границата между алхимията и химията и някои наскоро изнесени данни показват, че това, от което страда, е не толкова психогенно заболяване, а по-скоро отравяне с тежки метали, предизвикано от систематичното поглъщане на малки дози арсеник и живак. По това време сред химиците е широко разпространена практика да използват вкусовите си сетива като аналитичен инструмент.

Въпреки това неговите гениални интелектуални сили запазват своята острота. През 1696 г. швейцарският математик Йохан Бернули предизвиква своите колеги да разрешат един нерешен въпрос, известен като брахистохронния проблем, уточняващ кривата, която свързва две точки, изместени една спрямо друга странично, и по която едно тяло, на което въздейства само гравитацията, ще падне за най-кратко време. В началото Бернули определя срок от шест месеца, който по-късно е увеличен на година и половина — заради молбата на Лайбниц, един от най-големите учени по това време и човекът, който независимо от Нютон изобретява диференциалното и интегралното смятане. Предизвикателството е доставено на Нютон в четири часа следобед на 29 януари 1697 г. Още преди да излезе за работа на следващата сутрин, той вече е изобретил един цял нов клон от математиката, наречен смятане на вариации, използвал го е при решаването на брахистохронния проблем и е изпратил решението, което е публикувано — по изрична молба на Нютон — анонимно. Но брилянтната и оригинална работа издава личността на своя автор. Когато Бернули вижда решението, неговият коментар е следният: „Можем да познаем лъва по ноктите му.“ По това време Нютон е на 55 години.

Основното интелектуално търсене през последните години от живота му е съгласуването и уточняването на хронологиите на древните цивилизации, в което следва традицията на Манетон, Страбон и Ератостен. В неговия последен труд, издаден посмъртно — „Коригирана хронология на древните царства“ — можем да намерим многобройни астрономически калибрации на исторически събития; архитектурна възстановка на Соломоновия храм; провокативното твърдение, че всички съзвездия на Северното полукълбо са кръстени на персонажи, предмети и събития от гръцкия мит за Язон и аргонавтите; и последователното твърдение, че боговете на всички цивилизации, с единственото изключение на Нютоновия Бог, са древни царе и герои, които са били обожествени от следващите поколения.

Кеплер и Нютон представят един критичен преход в човешката история — откритието, че цялата природа се основава на сравнително прости математични закони; че едни и същи правила важат както на земята, така и на небето; и че има резонанс между начина, по който мислим, и начина, по който функционира светът. Двамата неизменно се съобразяват с точността на емпиричните данни и техните изключително точни предвиждания за движението на планетите предоставят убедителни доказателства за това, че хората могат да разберат Космоса до едно изненадващо дълбоко ниво. Нашата съвременна глобална цивилизация, нашите възгледи за света и космическите изследвания на модерната епоха са изключително задължени на техните прозрения.

Нютон е много предпазлив по отношение на своите открития и често влиза в яростно съперничество със своите колеги. Той не смята за важно да почака едно или две десетилетия след откриването на закона на обърнатите квадрати, преди да го публикува. Но пред величието и изяществото на природата той — подобно на Птолемей и Кеплер — е възторжен и едновременно с това обезоръжаващо скромен. Малко преди смъртта си той ще напише: „Не знам какъв бих изглеждал в очите на света. На мен самия ми се струва обаче, че съм като момче, което играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира някое по-гладко камъче или по-красива раковина от обикновено, докато огромният океан на истината се простира неоткрит пред мен.“