Карл Сейгън
Космос (14)

Глава 13
Кой ще говори от името на Земята?

С каква цел трябва да си давам труд да търся тайните на звездите, когато пред очите ми непрекъснато има смърт и робство?

Въпрос, който Анаксимен задава на Питагор (ок. 600 г. пр.Хр.), според Монтен

Колко големи трябва да са тези сфери и колко незначителна е в сравнение с тях Земята — театърът, на чиято сцена се разиграват всички наши величави замисли, всички наши търсения и всички наши войни. Това е една много уместна идея и тема за размисъл, за кралете и принцовете, които жертват живота на толкова много хора само за да поласкаят своята амбиция, че са господари на някакво миниатюрно кътче от това малко място.

Кристиян Хюйгенс, „Нови съждения относно планетните светове, техните обитатели и дейности“, ок. 1690

„На целия свят — добавил нашият отец Слънцето — давам своята светлина и лъчите си; давам на хората топлина, когато страдат от студа; аз карам полята им да раждат плод и добитъка да се множи; всеки изминал ден аз обикалям света, за да мога по-добре да разбера какви са нуждите на хората и за да мога да задоволя тези нужди. Следвайте моя пример.“

Инкски мит, записан от Гарсиласо де ла Вега в „Кралските коментарии“, 1556

Обръщаме се назад и съзираме през безбройните милиони години онази велика воля за живот, която се бори да се откъсне от останалата след прилива тиня, минава от една форма в друга, от една сила в друга, първо с пълзене, а след това с уверени крачки по земята. Поколение след поколение тя се стреми да овладее въздуха и се промъква към най-тъмните и дълбоки кътчета. Виждаме я с гняв и глад да се обръща срещу себе си и след това да приема нова форма, наблюдаваме я, докато се приближава и става все по-подобна на нас, като непрекъснато се разпростира и усъвършенства — следвайки своята неизменна и незнайна цел — докато най-накрая не достигне до нас и нейната същност не започне да тупти в нашите мозъци и артерии… Възможно е да си помислим, че цялото минало е само начало на началото и че всичко, което е сега или е било някога, е само сумракът на утрото. Възможно е да повярваме, че всичко, което човешкият разум някога е постигнал, е било само сън преди пробуждането… И от нашия… род ще се появи такъв разум, който ще се обърне назад и ще ни види в цялата ни незначителност, ще ни познава по-добре, отколкото ние самите се познаваме. Ще дойде ден — един от непрекъснатия поток от дни — когато същества, които сега присъстват скрити в мислите ни и дремят в слабините ни, ще се изправят на тази земя, както човек се изправя на стъпало, и със смях ще протегнат ръце към звездите.

X. Г. Уелс, „Откриване на бъдещето“, сп. „Нейчър“ 65, 326,1902

Космосът бе открит едва вчера. В продължение на милиони години на всички е било ясно, че няма друго място освен Земята. И тогава — през последните десет процента от съществуването на нашия вид, в момента между Аристарх и нашата собствена епоха — с нежелание сме установили, че не сме център и основна цел на вселената, а вместо това живеем на един малък и крехък свят, изгубен в безкрая на вечността, който се носи през огромния космически океан, изпъстрен със сто милиарда галактики и един милиард билиона звезди. Храбро докоснахме водата и открихме, че океанът ни харесва, че той резонира с нашата природа. Нещо вътре в нас разпозна Космоса като наш дом. Направени сме от звезден прах. Нашите произход и еволюция са свързани с далечни космически събития. Изследването на Космоса е пътуване към самите нас.

Както са знаели древните създатели на митове, хората са деца както на земята, така и на небето. По време на своя престой на тази планета сме натрупали опасен еволюционен багаж, наследствени наклонности към агресия и ритуалност, към подчинение пред лидера и враждебност към чужденците. Те поставят под въпрос нашето оцеляване. Но също така сме придобили и съчувствие към другите, обич към децата ни и към децата на нашите деца, желание да се поучим от историята, както и голям, извисен и страстен интелект — очевидно това са сечивата на нашето бъдещо оцеляване и благополучие. Остава неясно кои аспекти на нашата природа ще надделеят, особено когато всички наши видения, нашето разбиране и перспективите ни са свързани изключително със Земята. Или — което е още по-лошо — само с една малка част от нея. Но над нас се извисява безкраят на Космоса, очаква ни перспектива, от която не можем да избягаме. Все още няма категорични признаци за съществуването на извънземен разум и това ни кара да се запитаме дали подобните на нашата цивилизации винаги неумолимо и стремително вървят към своето самоунищожение. Когато погледнем Земята от космическото пространство, не можем да различим националните граници. Изглежда трудно да поддържаме фанатичния си етнически, религиозен или национален шовинизъм, когато видим планетата си като крехък син полумесец, който постепенно избледнява, за да се превърне в една незначителна светла точица на фона на бастионите на звездната крепост. Пътешествията разширяват кръгозора.

Има светове, на които никога не е имало живот. Други са били разрушени и изпепелени от космически катастрофи. Ние сме извадили късмет: живи сме; могъщи сме; добруването на нашия вид и нашата цивилизация зависи само от нас. Ако ние не говорим от името на Земята, кой тогава? Ако самите ние не се посветим на своето собствено оцеляване, кой ще го направи?

Сега човешкият вид се е заел с едно голямо начинание, което — ако има успешен край — ще бъде също толкова важно, колкото е било колонизирането на сушата и слизането ни от дърветата. Бавно и колебливо разкъсваме оковите на Земята — метафорично, като се борим срещу и укротяваме поривите на по-примитивните същества, които се крият в нас; физически, като се отправяме към планетите и се вслушваме за послания от звездите. Тези две начинания са неразривно свързани. Вярвам, че всяко едно от тях е необходимото предварително условие за другото. Но нашите усилия са насочени много повече към война. Хипнотизирани от взаимното недоверие, забравили за вида и планетата, нациите подготвят своята гибел. И тъй като нещата, които правим, са толкова ужасяващи, обикновено не се замисляме много върху тях. Но също така изглежда невероятно да поправим грешка, за която не сме помислили.

Всеки мислещ човек се страхува от ядрената война, а всяка технологична държава се подготвя за нея. Всички съзнават, че това е лудост, и всяка нация е изнамерила извинение за себе си. Има някаква мрачна причинно-следствена връзка: германците разработват бомбата в началото на Втората световна война и по тази причина американците първи трябва да я създадат; но ако американците вече я притежават, Съветите също трябва да си направят, а след това и британците, французите, китайците, индийците, пакистанците… В края на XX в. вече много нации са натрупали арсенал от ядрени оръжия. Твърде лесно е да бъдат направени. Материал за разпада може да бъде откраднат от ядрените реактори. Създаването на атомни оръжия се превръща едва ли не в домашен занаят.

Конвенционалните бомби от Втората световна война са наричани blockbusters — буквално „унищожители на квартали“. Натъпкани с по двайсет тона ТНТ, те са можели да разрушават цели квартали. Всички бомби, които са били хвърлени над градовете през Втората световна война, имат събраната сила на два милиона тона, или два мегатона ТНТ — Ковънтри и Ротердам, Дрезден и Токио, цялата разруха, изсипала се от небето между 1939 и 1945 г.: сто хиляди такива бомби, два мегатона. В края на XX в. два мегатона са енергията, която се освобождава при взривяването на една-единствена, повече или по-малко стандартна термоядрена бомба. Една-единствена бомба, която има разрушителната мощ на Втората световна война. Но по света съществуват десетки хиляди ядрени оръжия. През деветото десетилетие на XX в. стратегическите ракетни и авиационни сили на Съветския съюз и Съединените щати са насочили бойните си глави към повече от 15 000 предварително избрани цели. На планетата не е останало нито едно сигурно място. Енергията, която се съдържа в тези оръжия — джинове на смъртта, които търпеливо чакат някой да потърка лампата — надвишава 10 000 мегатона. Но разрушението ще бъде много по-концентрирано — то няма да отнеме шест години, а само няколко часа. За всяко семейство на планетата ще има по една бомба разрушител. По една Втора световна война на всяка една секунда от някой ленив летен следобед.

Непосредствените причини за смъртта при ядреното нападение ще бъдат ударната вълна, която е в състояние да изравни със земята силно укрепени сгради на километри от мястото на взрива, огнената буря, гама лъчите и неутроните, които за части от секундата ще изпържат вътрешностите на хората в района. Една ученичка, оцеляла от американската ядрена атака над Хирошима — събитието, сложило край на Втората световна война — е оставила следното описание:

През мрака — сякаш се бяхме спуснали на дъното на ада — можех да чуя гласовете на другите ученици, които викаха своите майки. А в основата на моста, в изкопаната на това място голяма цистерна, имаше една майка, която плачеше и издигаше над главата си голото тяло на своето бебе, което цялото беше изгорено до червено. Друга майка ридаеше и хлипаше, докато предлагаше своята изгоряла гръд на бебето си. Учениците стояха в цистерната, като над водата се подаваха само главите и ръцете им, с които пляскаха, докато плачеха и умолително зовяха своите родители. Но всички, които минаваха оттам, бяха ранени — всички до един — и нямаше, нямаше кой да подаде ръка за помощ. И опърлената коса по главите на хората беше сбръчкана, побеляла и покрита с прах. Това сякаш не бяха хора, а същества от някакъв друг свят.

Бомбата от Хирошима — за разлика от последвалата я експлозия в Нагасаки — се взривява високо над повърхността и поради това остатъчната радиация е незначителна. Но на 1 март 1954 г., при един термоядрен опит на атола Бикини от Маршаловите острови, бомбата се взривява с по-голяма сила от очакваното. Над атола Ронгалап, който се намира на 150 километра оттам, се спуска огромен радиоактивен облак. Местните жители оприличават експлозията на изгряващо от запад слънце. Няколко часа по-късно радиоактивната пепел започва да се сипе над Ронгалап подобно на сняг. Полученото средно облъчване е едва 175 рада — малко по-малко от половината доза, която е необходима, за да бъде убит един нормален човек. Тъй като са далеч от мястото на взрива, загиват малко хора. Разбира се, радиоактивният стронций, който поглъщат, се натрупва в костите им, а радиоактивният йодин се натрупва в щитовидните им жлези. По-късно две трети от децата и една трета от възрастните развиват аномалии на щитовидната жлеза, забавяне на растежа и злокачествени тумори. Като компенсация за това Маршаловите острови получават експертна медицинска помощ.

Силата на бомбата от Хирошима е само тринайсет килотона — еквивалентът на 13 000 тона ТНТ. Силата на ядрения опит от Бикини е петнайсет мегатона. При пълна размяна на ядрени удари в гърчовете на една термоядрена война върху целия свят ще се изсипе равностойността на един милион бомби като тази от Хирошима. Ако приложим смъртността от Хирошима — неколкостотин хиляди души на всеки тринайсет килотона — това ще бъде достатъчно да убие сто милиарда души. Но в края на XX в. планетата има едва около пет милиарда обитатели. Разбира се, при една подобна размяна на ядрени удари не всички ще загинат от ударната вълна, огнените вихри, радиацията и остатъчната радиоактивност — макар последната да трае дълго време: 90% от стронций 90 ще изчезне за 96 години; 90% от цезий 137 — за 100 години; 90% от йодин 131 — само за месец.

Оцелелите ще станат свидетели на някои по-коварни последствия от войната. Една пълномащабна размяна на ядрени удари ще изгори азота в горните части на атмосферата и ще го превърне в азотни оксиди, които от своя страна ще разрушат голяма част от озона в атмосферата. Вследствие от това към земята ще бъде пропусната интензивна доза ултравиолетова радиация от Слънцето^[1]. Засиленото ултравиолетово облъчване ще продължи с години. То ще предизвика рак на кожата — особено при хората с по-светла кожа. Много по-важно обаче е, че то ще засегне екологията на планетата по непредвидим начин. Ултравиолетовата светлина ще унищожи реколтата. Ще загинат много микроорганизми; не знаем кои и каква част от тях, нито пък сме наясно с последствията. Изчезналите организми биха могли да се окажат основата на огромната екологична пирамида, на чийто връх се мъдрим ние.

Прахът, който ще се издигне в атмосферата при пълномащабна размяна на ядрени удари, ще отразява слънчевата светлина и ще предизвика изстиване на Земята. Дори несъществено понижаване на температурата може да има катастрофални последици за земеделието. Радиацията убива по-лесно птиците, отколкото насекомите. Има голяма вероятност атомната война да предизвика нашествия от вредители и съпътстващите ги още по-големи сътресения в селското стопанство. Трябва да се тревожим и за друг вид бедствие: бацилът на чумата е ендемичен по цялата Земя. В края на XX в. хората вече почти не умират от чума — не защото я няма, а защото имаме силен имунитет. Само че освободената при една ядрена война радиация — наред с още много други последствия — ще засегне имунната система на човешкия организъм и така ще отслаби възможностите ни да устояваме на болестите. В дългосрочен план ще има мутации, ще се появят нови разновидности микроби и насекоми, които ще донесат допълнителни проблеми за хората, оцелели от ядрения холокост. А може би след още известно време — достатъчно, за да могат рецесивните мутации да се комбинират и проявят — ще се появят нови и ужасяващи човешки разновидности. Когато се проявят, повечето от тези мутации ще бъдат смъртоносни. Някои няма да бъдат. Ще има и други агонии: загубата на любимите хора; легионите изгорени, ослепени и осакатени; болести, епидемии, дълговечни радиоактивни отрови във въздуха; заплахата от тумори, мъртвородените и уродливите деца; липсата на медицинска помощ; безнадеждното чувство за една цивилизация, унищожена просто ей така; осъзнаването, че сме можели да го предотвратим, а не сме сторили нищо.

Л. Ф. Ричардсън е британски метеоролог с изявен интерес към войната. Той иска да разбере нейните причини и успява да проследи някои мислени паралели между нея и времето. И двете са сложни. И двете демонстрират определени закономерности, които предполагат, че не става дума за неумолими сили, а за естествени системи, които могат да бъдат разбрани и контролирани. За да проумеете глобалния климат, първо трябва да съберете огромно количество метеорологическа информация; трябва да разберете как всъщност се държи времето. Нашият подход трябва да бъде същият, решава Ричардсън, ако искаме да вникнем в същността на военните конфликти. И така, той събира информация за стотиците войни между 1820 и 1945 г., които се водят по нашата изстрадала планета.

Получените от Ричардсън резултати са публикувани — след неговата смърт — в книга, озаглавена „Статистика на смъртоносните дрязги“. И тъй като се интересува колко дълго трябва да чака човек, за да избухне война, която ще вземе точно определен брой жертви, той определя индекса М — величина на войната. М е мерна единица за това колко смъртни случая войната е причинила пряко. Една война с величина М = 3 ще бъде просто малка схватка и ще причини смъртта едва на хиляда души (10³). М = 5 и М = 6 вече обозначават по-сериозни войни, при които ще загинат сто хиляди (10⁵) или един милион (10⁶) души. Първата и Втората световна война имат по-големи величини. Ричардсън открива, че колкото повече жертви взема една война, толкова по-малко вероятно е тя да избухне и толкова по-отрано ще може да бъде предвидена, също както поройните дъждове са по-често явление от опустошителните бури. От неговите данни можем да построим графика, която показва средно колко дълго е трябвало да чакате през последното столетие и половина, за да станете свидетел на война с величина М.

Ричардсън предполага, че ако продължите кривата към много малки стойности на М — чак до М = 0, тя в общи линии ще предскаже броя на убийствата по целия свят. В света се извършва по едно убийство на всеки пет минути. Ричардсън твърди, че индивидуалните престъпления, от една страна, и широкомащабните войни, от друга, са просто двата края на един и същи континуум, на една непрекъсната крива. От това следва, и то не само в тривиалния смисъл, но — поне аз така смятам — и в много дълбок психологически план, че войната е едно дебело подчертано убийство. Когато нашето добруване е изложено на риск, когато илюзиите ни относно самите нас са поставени под въпрос, тогава имаме склонност — или поне някои от нас я имат — да изпадаме в пристъпи на убийствен гняв. А когато тези провокации бъдат отправени към националните държави, те също изпадат в подобни пристъпи; много често ги подстрекават от хора, които се стремят към властта или личната облага. Но докато технологията на убийството се усъвършенства и жертвите на войната се увеличават, все повече хора трябва да бъдат накарани едновременно да изпаднат в пристъп на гняв, за да се сложи началото на някакъв голям конфликт. И тъй като средствата за масово осведомяване често са в ръцете на държавата, това може да бъде организирано сравнително лесно. (Ядрената война представлява изключение от правилото. Тя може да бъде започната от много малък брой хора.)

Тук виждаме конфликт между собствените си страсти и това, което понякога наричаме „нашата по-добра страна“; между тази скрита дълбоко в нас древна част от мозъка, която споделяме с влечугите — така нареченият R-комплекс — и развилите се по-късно части, характерни за бозайниците и хората — главния мозък и мозъчната кора. Когато хората са живеели на малки групи и когато нашите оръжия са били сравнително примитивни, един разярен воин е можел да убие едва няколко души. С усъвършенстването на технологията обаче са се усъвършенствали и средствата ни за водене на война. В същия кратък интервал от време ние също сме се усъвършенствали. С помощта на разума сме укротили своя гняв, объркването и отчаянието си. Поправили сме в глобален мащаб тези несправедливости, които до неотдавна са били ендемични по цялата планета. Днес обаче оръжията ни могат да убият милиарди хора. Дали сме се усъвършенствали достатъчно бързо? Дали проповядваме разума достатъчно ефективно? Дали сме вложили достатъчно кураж в изучаването на първопричините за войната?

Това, което често се нарича „стратегия на ядреното възпиране“, е забележително с факта до каква степен се основава на поведението на нашите предчовешки прадеди. Един съвременен политик — Хенри Кисинджър — пише следното: „Възпирането се основава най-вече на психологически критерии. За целите му по-полезен би бил един приет насериозно блъф, отколкото една сериозна заплаха, изтълкувана като блъф.“ Истински ефективното ядрено блъфиране обаче включва в себе си периодични демонстрации на ирационалност, едно пренебрегване на ужасите на ядрената война. Едва тогава потенциалният враг се изкушава да отстъпи по спорните въпроси — вместо да отприщи глобалния конфликт, който аурата на ирационалността е направила да изглежда правдоподобен. Основната опасност, която се крие във възприемането на една достоверно ирационална поза, се състои в това, че — за да успееш в преструвката си — трябва да си много добър. След известно време свикваш с нея и това вече не е преструвка.

Глобалното равновесие на страха, чиито основи са положени от Съединените щати и Съветския съюз, държи като заложници всички жители на Земята. Всяка една от двете страни е определила границите на позволеното поведение на другата. Потенциалният враг бива убеждаван, че — стига само тези граници бъдат прекрачени — резултатът ще бъде ядрена война. Само че дефиницията на границите се променя от време на време. Всяка страна трябва да бъде сигурна, че другата е разбрала новите граници. Всяка страна се изкушава да увеличи своето военно превъзходство, но не и по начин, който да е толкова стряскащ, че да предизвика сериозно безпокойство у противника. Всяка страна непрекъснато изучава границите на толерантността на другата — например при полетите на бомбардировачите с атомни оръжия над арктическата пустош; при кризата с ракетите в Куба; при изпробването на противоспътникови оръжия; при войните във Виетнам и Афганистан. Това са само няколко примера от дълъг и мъчителен списък. Глобалното равновесие на страха е много крехко равновесие. То зависи от това, нещата да не поемат неправилната посока, да не се правят грешки, нашите примитивни страсти да не се разгарят твърде много.

Така отново стигаме до Ричардсън. В диаграмата плътната линия представлява времето на очакване на война с величина М — т.е. средния период от време, който ще ни се наложи да прекараме в очакване на война, която ще убие 10^M души (където М представлява броя на нулите след единицата в нашата обикновена експонентна аритметика). Освен това е показано — като вертикален стълб в дясната част на диаграмата — и увеличаването на световното население през последните години, което достига един милиард около 1835 г. (М = 9), а понастоящем е 4,5 млрд. души^[2] (М = 9,7). Когато кривата на Ричардсън пресече вертикалния стълб, ще сме получили времето, което ни остава до деня на Страшния съд — годините преди населението на Земята да бъде унищожено от някоя голяма война. Кривата на Ричардсън и най-простите предположения относно бъдещото нарастване на световното население показват, че двете линии няма да се пресекат преди тридесетото столетие. Засега второто пришествие се отлага.

Но Втората световна война е с величина 7,7 — умират 50 милиона, военни и цивилно население. Технологията на смъртта се развива заплашително. За първи път са използвани ядрени оръжия. Няма много индикации оттогава нашите мотиви и предразположението ни към войната да са намалели чувствително. А както обикновените, така и ядрените оръжия са станали много по-смъртоносни. При това положение горният край на кривата на Ричардсън се измества надолу, макар и да не знаем с колко. И ако тази нова позиция попада някъде в щрихованата част на диаграмата, възможно е от деня на Страшния съд да ни делят само няколко десетилетия. Едно по-детайлно сравнение на честотата на войните преди и след 1945 г. може да ни помогне да хвърлим светлина върху този въпрос. Необходимо е да му обърнем по-голямо внимание.

Това е само още един начин да кажем нещо, което вече знаем от десетилетия: усъвършенстването на ядрените оръжия и техните носители рано или късно ще доведе до глобална катастрофа. Много от учените — американци или емигрирали европейци — които разработват първите атомни оръжия, изпитват дълбок ужас от демона, който са освободили в света. Те се обявяват за глобална забрана върху ядрените оръжия. Молбите им остават нечути; перспективите за национално стратегическо превъзходство възбуждат духовете както в СССР, така и в САЩ. Така се слага началото на ядрената надпревара.

В същия този период се развива и процъфтяваща международна търговия с унищожителни неядрени оръжия, които с престорен свян са наричани „обикновени“. През последните двайсет и пет години — изчислено в долари и коригирано с оглед инфлацията — годишната международна търговия с оръжие е стигнала от около 300 милиона до много над 20 милиарда. В годините между 1950 и 1968, за които разполагаме с достоверни статистики, в световен мащаб всяка година е имало средно по няколко инцидента, в които са замесени ядрени оръжия — макар реалните ядрени взривове да не са повече от един или два годишно. Оръжейните индустрии в Съветския съюз и Съединените щати, както и тези в други държави, са големи и могъщи. В САЩ тази промишленост включва големи корпорации, които са известни с домашното си производство. Според някои оценки корпоративната печалба при доставянето на военни стоки е от 30 до 50% по-висока от тази от един също толкова технологичен, но конкурентен граждански пазар. При производството на оръжейни системи се допуска превишаване на разходите, което би било неприемливо в гражданската сфера. В Съветския съюз ресурсите, качеството, вниманието и грижите, които се отделят за военните производства, са в поразителен контраст с малкото, което се отпуска за потребителските стоки. Според някои изчисления почти половината от всички учени в света са изцяло или частично заети във военната сфера. Тези, които работят върху проектирането и производството на оръжия за масово унищожение, получават заплати, допълнителни права и — където е възможно — обществени почести, които са на най-високото ниво в съответното общество. Секретността на военните проекти, която е издигната на ексцентрични висоти в Съветския съюз, предполага, че заетите в тях хора почти никога не поемат отговорност за своите действия. Те са покровителствани и анонимни. Военната тайна прави военните най-трудната за контролиране от страна на обществото прослойка. А ако не знаем какво точно правят, ще ни бъде много трудно да ги спрем. И тъй като наградите са толкова големи, а враждебните военни институции са се отдали една на друга в някаква гнусна прегръдка, светът открива, че се носи към окончателното унищожение на човешкото начинание.

Всяка велика сила има своето широко обнародвано оправдание за това, че произвежда и трупа оръжия за масово унищожение, което често включва едно по-характерно за влечугите напомняне за предполагаемите същностни и културни недостатъци на потенциалните врагове (за разлика от нас, които сме истински храбреци), или за намеренията на другите (ние, разбира се, нямаме такива) да завладеят света. Изглежда всяка нация разполага със своя набор от забранени възможности, които на всяка цена трябва да се държат далеч от мислите на нейните граждани и последователи. В Съветския съюз това са капитализмът, Бог и предателството към националния суверенитет; в Съединените щати — социализмът, атеизмът и предателството към националния суверенитет. Навсякъде по света е същото.

Как да обясним тази глобална надпревара във въоръжаването на безпристрастния извънземен наблюдател? Как ще оправдаем най-новите, заплашващи стабилността, разработки на спътници убийци, лъчеви оръжия, лазери, неутронни бомби и крилати ракети? Или предложеното превръщане на области с размерите на малки държави в съоръжения, в които всяка междуконтинентална балистична ракета ще бъде скрита между стотици примамки? Можем ли да твърдим, че има вероятност десетте хиляди насочени ядрени бойни глави да подобрят изгледите ни за оцеляване? Какъв отчет ще дадем за времето на нашето наместничество на планетата Земя? Познаваме обясненията на ядрените суперсили. Знаем кой говори от името на нациите. Но кой ще говори от името на човешкия вид? Кой ще говори от името на Земята?

Около две трети от масата на човешкия мозък е съсредоточена в мозъчната кора, която приютява интуицията и разума. Хората са се развили на групи. Изпитваме удоволствие от компанията на други като нас; грижим се един за друг. Сътрудничим си. Алтруизмът е част от нас. Блестящо сме разгадали някои от механизмите на природата. Имаме достатъчно мотивация да работим заедно, както и способността да разберем как да го направим. И ако сме готови да се замислим над ядрената война и цялостното унищожение на нашата зараждаща се глобална цивилизация, защо да не сме готови да помислим и за цялостно преструктуриране на нашите общества? От гледната точка на един извънземен наблюдател нашата глобална цивилизация очевидно е на ръба на провала в най-важната задача, пред която е изправена: да съхрани живота и добруването на гражданите на планетата. При това положение не би ли трябвало да насочим всичките си усилия към изследването — във всяка една нация — на тези големи промени в традиционния начин, по който правим нещата; към едно фундаментално преустройство на нашите икономически, обществени и религиозни институции?

Всеки път, когато бъдем изправени пред една толкова тревожна алтернатива, се изкушаваме да принизим сериозността на проблема; готови сме да заявим, че тези, които се тревожат за деня на Страшния съд, вдигат ненужен шум; да твърдим, че фундаменталните промени в нашите институции са непрактични и противни на „човешката природа“ — сякаш ядрената война е практична или пък има само една човешка природа. Досега не е имало пълномащабна ядрена война. Това някак си е накарало хората да приемат, че тя никога няма да се осъществи. Проблемът обаче се състои в това, че може да има само една такава война. След това ще бъде късно да преосмислим статистиките.

Съединените щати са сред малкото държави, които действително финансират институция, занимаваща се със спирането на надпреварата във въоръжаването. Но сравнението между бюджетите на Министерството на отбраната (153 милиарда долара през 1980 г.) и Агенцията за разоръжаване и контрол върху оръжията (0,018 милиарда долара годишно) следва да ни напомни за относителното значение, което всяка една от тези дейности има за нас. Дали едно рационално общество не трябва да влага повече средства в това, да разбере и предотврати следващата война, отколкото в това, да се готви за нея? Причините за войните подлежат на изучаване. Понастоящем нашето разбиране е слабо — може би защото още от времето на акадския владетел Саргон или въобще не са отпускани парични средства за разоръжаване, или пък са използвани неефективно. Микробиолозите и лекарите изследват болестите с една основна цел — да лекуват хората. Много рядко сами насърчават патогена. Нека изучаваме войната така, все едно тя е — както Айнщайн сполучливо я е нарекъл — детска болест. Достигнали сме до точката, в която разпространението на ядрените оръжия и съпротивата срещу ядреното разоръжаване заплашват всеки един човек на планетата. Вече няма специални интереси и специални случаи. Оцеляването ни зависи от това, ще посветим ли своя разум и способности — при това в големи мащаби — на грижите за собствената си съдба. Трябва да гарантираме, че кривата на Ричардсън няма да завие надясно.

Ние, ядрените заложници, всички хора по Земята, трябва да просветим сами себе си относно конвенционалните и ядрените оръжия. След това трябва да просветим и своите правителства. Необходимо е да изучим науката и технологията, които единствени могат да ни предоставят средствата за нашето оцеляване. Трябва да сме готови смело да се изправим срещу конвенционалните обществени, политически, икономически и религиозни идеи. Трябва да положим всички усилия, за да разберем, че нашите събратя по целия свят също са човешки същества. Разбира се, подобни стъпки са трудни. Но, както Айнщайн често е отговарял, когато неговите предположения са били отхвърляни като непрактични или противоречащи на „човешката природа“: Има ли алтернатива?

 

 

За бозайниците е характерно това, че прегръщат, милват, галят, чистят, пощят и обичат своите малки — поведение, което е напълно непознато при влечугите. И ако наистина е вярно, че R-комплексът и главният мозък съществуват съвместно в главите ни в условията на крехко примирие и все още носим у себе си древните пристрастия, то би трябвало да очакваме нежната родителска грижа да насърчава тези черти от нашата природа, които сме взели от бозайниците, а липсата на физическа близост — поведението, което ни свързва с влечугите. Съществуват данни, че наистина е така. При лабораторни експерименти Хари и Маргарет Харлоу са установили, че отгледаните в клетки и при физическа изолация маймуни — макар да са способни да виждат, чуват и подушват своите събратя — стават мрачни и затворени в себе си, развиват склонност към самоунищожение и демонстрират други патологични наклонности. При хората същото се наблюдава при деца, които са били отгледани без физическа близост — обикновено в обществени институции, където очевидно са подложени на големи мъки.

Невропсихологът Джеймс У. Прескът е направил забележителен междукултурен статистически анализ на 400 прединдустриални общества и е установил, че тези култури, които обсипват децата си с обилна физическа близост, имат по-слаба склонност към насилие. Дори и такива общества, които не се отдават много на ласки към подрастващите, все пак създават миролюбиви възрастни, стига сексуалната им активност през юношеските години да не се потиска. Прескът е убеден, че културите, които са предразположени към насилие, са съставени от индивиди, които са били лишени — поне през един от двата критични периода на своя живот, детството и юношеството — от телесните удоволствия. Кражбите, организираната религия и индивидуалните демонстрации на богатство не са особено изявени там, където се поощрява физическата близост. Другаде — където децата получават физически наказания — обикновено има и робство, и чести убийства, мъчения и осакатяване на враговете, силни убеждения в по-ниския статус на жените и вяра в едно или повече свръхестествени същества, които се намесват във всекидневния живот.

Не разбираме човешкото поведение достатъчно добре, за да сме сигурни в механизмите, които стоят в основата на тези връзки, макар да можем да стигнем до определени съждения. Все пак съответствията са многозначителни. Ето какво пише Прескът: „Процентната вероятност едно общество да се отдаде на физическо насилие — при положение, че обсипва с физически грижи децата си и толерира предбрачните сексуални контакти — е едва два процента. Вероятността тази връзка да се дължи на някаква случайност е 125 000 към едно. Не познавам нито една друга променлива в развитието, която да се радва на толкова висока степен на предвидимост.“ Децата жадуват за физическа близост; юношите изпитват силно влечение към сексуална активност. И ако подрастващите получават това, което желаят, то може би ще се появят общества, при които възрастните няма да са толкова толерантни към агресията, териториалността, ритуалната и социалната йерархии (макар да може да се очаква, че тези наследени от влечугите модели на поведение ще се проявят в процеса на израстване на децата). И ако Прескът е прав, то в една ера на ядрени оръжия и ефективни противозачатъчни средства насилието над деца и строгите сексуални репресии са престъпления срещу човечеството. Със сигурност трябва още да се работи по тази провокативна хипотеза. Междувременно всеки един от нас може да направи своя личен и безспорен принос за бъдещето на света, като нежно прегърне детето си.

И ако нашите склонности към робство, расизъм, омраза към жените и насилие са свързани помежду си — както предполагат характерът на всеки един от нас, човешката история и сравнителните изследвания на различни култури — то има място за определен оптимизъм. Отвсякъде ни заобикалят съвсем неотдавнашни фундаментални изменения в обществото. През последните два века унизителното робство, което ни съпътства в продължение на хиляди години или дори повече, беше почти напълно елиминирано в рамките на една разтърсваща общопланетна революция. Жените, които са били държани в подчинено положение в течение на хилядолетия, на които по традиция е бил отказван достъп до реалната политическа и икономическа власт, постепенно се превръщат в равноправни партньори на мъжете — дори и в най-изостаналите общества. За пръв път в човешката история мащабни агресивни войни са били спрени отчасти от отвращението, което изпитват към тях гражданите на нациите агресорки. Древните призиви към националистичната треска и шовинистичната гордост започват да губят своята сила. Може би вследствие от повишаването на жизнения стандарт, но по целия свят децата вече получават повече грижи. Само в рамките на няколко десетилетия големите световни промени са започнали да се движат в точно тази посока, която е необходима за оцеляването на човечеството. Заражда се нов вид съзнание, което разбира, че всички хора са част от един и същ вид.

 

 

„Суеверието е страх пред лицето на божественото.“ Това са думи на Теофраст, който живее през годините, в които се създава Александрийската библиотека. Живеем във вселена, в която атомите се създават във вътрешността на звездите; където всяка една секунда се раждат хиляда слънца; където слънчевите лъчи и мълниите в небесата и водите на младите планети запалват искрата на живота; където понякога се случва суровият материал на биологичната еволюция да възникне от избухването на някоя звезда по средата на Млечния път; където едно толкова красиво нещо, каквото е галактиката, се е образувало сто милиарда пъти — Космос на квазари и кваркове, снежинки и светулки, в който може да има черни дупки, други вселени и извънземни цивилизации, чиито радиосигнали в този момент достигат Земята. Как бледнеят в сравнение с това домогванията на суеверието и псевдонауката; колко важно е за нас да следваме и разберем науката, това характерно единствено за хората начинание.

Всеки един аспект на Природата разкрива някаква дълбока загадка и събужда у нас удивление и благоговение. Теофраст е прав. Тези, които се страхуват от вселената такава, каквато е в действителност, които претендират за някакви несъществуващи знания и си представят Космос, който се върти около човешките същества — те ще предпочетат мимолетното удобство на суеверието. Те не се изправят срещу света, а се крият от него. Но другите, които имат куража да изследват тъканта и структурата на Космоса — дори и там, където той напълно се различава от техните желания и предварителни догадки — ще проникнат в неговите най-дълбоки загадки.

На Земята няма друг вид, който да се занимава с наука. Поне засега тя си остава единствено човешко изобретение, развито в мозъчната кора — вследствие от естествения подбор и по една-единствена проста причина — защото върши работа. Науката не е съвършена — може да бъде използвана за лоши цели. Тя е само инструмент, но със сигурност е най-добрият инструмент, с който разполагаме — способен да се самокоригира и развива, и приложим към всичко. Науката има две правила. Първо: не съществуват свещени истини; всички предположения трябва да бъдат подложени на критичен анализ; аргументите, основаващи се на авторитети, са безполезни. Второ: всичко, което не съответства на фактите, трябва да бъде отхвърлено или преразгледано. Трябва да разберем Космоса такъв, какъвто е, както и да правим разлика между това, което е, и онова, което искаме да бъде. Понякога очевидното е подвеждащо; неочакваното може да се окаже вярно. Когато бъдат поставени в достатъчно широк контекст, всички хора се стремят към едни и същи цели. А изучаването на Космоса предоставя възможно най-широкия контекст. Настоящата глобална култура е нещо като арогантен натрапник. Той се появява на планетната сцена след четири и половина милиарда години други действия, и след като се е оглеждал в продължение на няколко хилядолетия, внезапно се е обявил за господар на вечните истини. В един свят обаче, който се променя толкова бързо, колкото го прави нашият, това е рецепта за наближаваща катастрофа. Няма нация, нито религия, икономическа система или набор познания, които да притежават всички отговори, необходими за нашето оцеляване. Трябва да има много обществени системи, които да функционират по-добре от всичко, което съществува понастоящем. В рамките на научните традиции нашата задача е да ги открием.

 

 

Само веднъж в цялата ни досегашна история е съществувало обещанието за блестяща научна цивилизация. Наследник на йонийското пробуждане, нейната крепост е била Александрийската библиотека, където най-добрите мозъци на древността са положили основите на систематичното изследване на математиката, физиката, биологията, астрономията, литературата, географията и медицината. Все още надграждаме върху тези основи. Библиотеката е била изградена и поддържана от Птолемеите — гръцки царе, които наследяват египетските части на империята на Александър Велики. От момента на своето създаване през III в. пр.Хр. до гибелта си седем века по-късно, тя е сърцето и разумът на древния свят.

Александрия е световна столица на книгоразпространението. Разбира се, по това време още няма печатарски преси. Книгите са скъпи; всяка една от тях се преписва на ръка. Библиотеката е хранилище на най-точните копия на света. Там е изобретено изкуството на критичните издания. Старият завет е стигнал до нас основно в гръцки преводи, направени в Александрийската библиотека. Птолемеите отделят значителна част от огромните си богатства, за да си осигурят всяка гръцка книга, а освен това и трудове от Африка, Персия, Индия, Израел и всички други части на света. Птолемей III Евергет изразява желание да заеме от Атина оригиналните ръкописи или официалните държавни копия на великите древни трагедии на Есхил, Софокъл и Еврипид. За атиняните те са нещо като културно наследство — подобно на това, което биха били за англичаните оригиналните ръкописи и първите издания на Шекспировите пиеси. Те не желаят дори за миг да се разделят със свитъците. Съгласяват се да заемат на Птолемей пиесите едва след като той гарантира тяхното връщане, като депозира огромна сума пари. Но за Птолемей тези ръкописи са много по-ценни от златото и среброто. Той на драго сърце се отказва от своя депозит и предава оригиналите за съхранение в Библиотеката. Разгневените атиняни са принудени да се задоволят с копията, които Птолемей — без да изпитва особен срам — им подарява. Не знам дали е имало друга държава, която с такава жар да е подкрепяла стремежа към знания.

Птолемеите не само събират постигнатото вече познание; те също така насърчават и финансират научните изследвания и по този начин създават нови знания. Резултатите са невероятни: Ератостен изчислява с голяма точност размерите на Земята, картира я и заявява, че човек може да стигне до Индия, ако тръгне от Испания на запад през морето. Хипарх предусеща, че звездите се зараждат, напредват бавно през вековете и най-накрая загиват; той пръв прави списък на местоположенията и светимостите на звездите, за да регистрира подобни промени. Евклид създава учебник по геометрия, от който хората се учат в продължение на 23 столетия. Този труд ще помогне за събуждането на научните интереси на Кеплер, Нютон и Айнщайн. Гален пише основополагащи съчинения по лечителско изкуство и анатомия, които доминират медицината чак до епохата на Ренесанса. Както вече казахме, има още много като тях.

По това време Александрия е най-великият град, който западният свят някога е виждал. В него се стичат хора от всички народи, за да живеят, търгуват и учат. Всеки ден на пристанището му се стичат търговци, учени и туристи. Това е град, където си дават среща гърци, египтяни, араби, сирийци, евреи, перси, нубийци, финикийци, италийци, гали и иберийци. Те обменят стоки и идеи. Вероятно тук думата „космополит“ за първи път разкрива истинското си значение — гражданин не на една нация, а на целия космос^[3]. Да бъдеш гражданин на Космоса…

Явно тук лежат семената на съвременния свят. Какво е попречило да покълнат и да дадат плод? Защо вместо това западният свят потъва в хилядолетна дрямка, която го напуска едва когато Колумб, Коперник и техните съвременници преоткриват сътвореното в Александрия? Не мога да дам еднозначен отговор на този въпрос. Но знам едно: в цялата история на Библиотеката няма сведение някой от тези блестящи учени някога да е отправил предизвикателство към политическите, икономическите и религиозните догми на своето общество. Подлагат на съмнение вечността на звездите, но не и справедливостта на робството. Науката и като цяло образованието остават достъпни само за малцина привилегировани. Огромната част от населението на града няма ни най-малка представа за важните открития, които се правят в Библиотеката. Новите прозрения не се обясняват и не се популяризират. Изследванията носят незначителна полза на хората. Откритията в областта на механиката и парната технология се прилагат основно за усъвършенстване на оръжията, за насърчаване на суеверията и за забавление на царете. Учените така и не съзират възможността машините да освободят хората^[4]. Великите интелектуални постижения на античността имат малко преки практически приложения. Науката така и не успява да завладее въображението на мнозинството. Няма противотежест, която да уравновеси стагнацията, песимизма и най-жалките отстъпления пред мистицизма. Когато най-накрая тълпата решава да опожари Библиотеката, просто няма кой да я спре.

Последният учен, който работи в Библиотеката, е математик, астроном, физик и глава на неоплатоническата философска школа — забележително постижение за всеки учен от всяка епоха. Името й е Хипатия. Тя е родена в Александрия през 370 г. В една епоха, когато жените имат малко възможности и са третирани като имущество, Хипатия се движи свободно и непринудено в области, които по традиция са запазени за мъжете. Всички свидетелства са единодушни, че е била голяма красавица. Има много обожатели, но отхвърля всички предложения за брак. Александрия от времето на Хипатия — вече отдавна под римско господство — е разкъсвана от вътрешно напрежение. Робството е изсмукало жизнените сили на класическата цивилизация. Християнската църква се разраства, заздравява позициите си и се опитва да изкорени езическото влияние и култура. Хипатия се намира в епицентъра на всички тези могъщи обществени сили. Архиепископът на Александрия Кирил я презира, тъй като тя поддържа приятелски връзки с римския управител, а освен това е символ на образованието и науката, които ранната църква в общи линии приравнява с езичеството. Макар да се излага на огромна опасност, Хипатия продължава да преподава и да пише — чак до 415 г., когато на път за работа е нападната от фанатизирана тълпа, съставена от енориашите на Кирил. Те я свалят от колесницата и, въоръжени с раковини от морски охлюви, раздират дрехите и разкъсват плътта й чак до костите. Останките на Хипатия са изгорени, нейните трудове — унищожени, името й — забравено. По-късно Кирил е канонизиран за светец.

Славата на Александрийската библиотека е само смътен спомен. Последните й останки са разрушени малко след смъртта на Хипатия. Сякаш една цяла цивилизация се е подложила на някаква самоналожена мозъчна операция и повечето от нейните спомени, открития, идеи и страсти са били изличени веднъж завинаги. Загубата е неописуема. В някои случаи знаем единствено обещаващите заглавия на изчезналите трудове. В повечето случаи обаче не познаваме нито авторите, нито заглавията. Знаем, че от всички пиеси на Софокъл — 123 на брой — които са се пазили в Библиотеката, днес са оцелели само седем. Една от тях е „Едип цар“. Същото отношение е приложимо и към съчиненията на Есхил и Еврипид. Все едно единствените оцелели творби на автора, наречен Уилиям Шекспир, да са „Кориолан“ и „Зимна приказка“, но да сме чували и за някои други пиеси — неизвестни за нас, но очевидно ценени на времето: произведения със заглавия като „Хамлет“, „Макбет“, „Юлий Цезар“, „Крал Лир“, „Ромео и Жулиета“.

От физическото съдържание на прочутата библиотека не е оцелял нито един свитък. В днешна Александрия има малко хора, които могат да оценят по достойнство Александрийската библиотека или великата египетска цивилизация, която я предхожда с хиляди години. Още по-малко имат задълбочени познания по темата. По-късни събития и други културни императиви са излезли на преден план. Същото важи за всяко едно кътче на света. Имаме съвсем слаб контакт със своето минало. И все пак на един хвърлей от Серапеума лежат спомени от многобройни цивилизации — загадъчни сфинксове от династическия Египет; колоната, която някакъв провинциален лакей е издигнал в чест на римския император Диоклециан, тъй като не е оставил жителите на Александрия да измрат от глад; християнска църква; много минарета; символите на съвременната индустриална цивилизация — жилищни блокове, коли, трамваи, градски коптори, една ретранслаторна кула. Милиони нишки от миналото са се преплели, за да създадат въжетата и кабелите на съвременния свят.

Нашите постижения почиват върху направеното от 40 000 поколения наши прадеди, всички — с много малко изключения — са безименни и забравени. Непрекъснато се натъкваме на някоя голяма цивилизация, като например древната култура на Ебла, която е процъфтявала едва преди няколко хилядолетия и за чието съществуване до този момент дори и не подозирахме. Колко невежи сме по отношение на собственото си минало! Надписи, папируси и книги хвърлят мостове през времето и свързват човешкия вид в едно цяло. Позволяват ни да чуем отделни гласове и слабите викове на нашите братя и сестри, на нашите прадеди. И каква радост изпитваме, когато установим колко подобни на нас са били!

В тази книга обърнахме голямо внимание на някои от нашите прадеди, чиито имена не са били загубени през вековете: Ератостен, Демокрит, Аристарх, Хипатия, Леонардо, Кеплер, Нютон, Хюйгенс, Шамполион, Хюмасън, Годар, Айнщайн. Те всички принадлежат на западната култура, тъй като зараждащата се на нашата планета научна цивилизация е основно западна цивилизация. И все пак всяка една култура — Китай, Индия, Западна Африка, Мезоамерика — е допринесла много за нашето глобално общество и е имала своите забележителни мислители. Чрез технологичното развитие на комуникациите нашата планета е достигнала до финалните етапи на това, с шеметни крачки да се обедини в едно-единствено глобално общество. И ако можем да постигнем интеграцията на Земята, без да изличим културните различия и без да се самоунищожим, тогава вече ще сме постигнали нещо много голямо.

Днес близо до мястото на Александрийската библиотека може да бъде видян обезглавен сфинкс, изваян по времето на фараона от XVIII династия Хоремхеб — хиляда години преди идването на Александър. Ако човек застане до лъвското тяло и се огледа, ще забележи една модерна ретранслаторна кула, която се издига наблизо. Между тях минава непрекъснатата нишка на историята на човешкия вид. Според космическите стандарти времето, което дели сфинкса и кулата, е само миг — миг от тези близо петнайсет милиарда години, изминали от Големия взрив. Ветровете на времето са разпилели почти всички записи за случилото се във вселената оттогава до наши дни. Доказателствата за космическата еволюция са били унищожени в по-голяма степен, отколкото това е сполетяло папирусовите свитъци в Александрийската библиотека. И все пак с дръзновение и разум сме успели да си откраднем няколко картини от този лъкатушещ път, по който са минали нашите прадеди и ние след тях.

В продължение на незнайни епохи след експлозивното изливане на енергия и материя, което наричаме Големия взрив, Космосът остава безформен. Няма галактики, няма планети, няма живот. Всичко е обвито в дълбок и непроницаем мрак, водородни атоми се носят из празното пространство. Тук и там неусетно се разрастват по-плътни натрупвания от газ, кондензират се кълба от материя — водородни капки, по-големи от слънца. В тези газови кълба за първи път се заражда скритият в материята ядрен огън. Ражда се първото поколение звезди и светлината им изпълва Космоса. В тези времена все още няма планети, които да получат тази светлина, няма живи същества, които да се дивят на небесното сияние. Дълбоко в звездните пещи алхимията на ядрения синтез създава тежки елементи — пепелта на водородния пожар, атомните строителни материали, от които ще бъдат изградени бъдещите планети и живи организми. Скоро масивните звезди изчерпват запасите си от ядрено гориво. Разтърсвани от колосални експлозии, те връщат по-голямата част от своята материя в първоначалното й състояние на разреден газ, от който някога са се образували. Тук, в тъмните плътни облаци между звездите, се оформят нови капки, изградени от много елементи — едно по-късно поколение слънца. В съседство нарастват по-малки капки, които са твърде незначителни, за да запалят в себе си ядрения огън — капчици в междузвездната мъгла, отправили се по пътя към своето планетно битие. Сред тях е и един малък свят от камък и желязо — ранната Земя.

Като изстива и се затопля последователно, Земята освобождава метановите, амонячни, водни и водородни пари, които до този момент са затворени в нея, и така се образуват примитивната атмосфера и първите океани. Идващата от Слънцето светлина облива и затопля първичната Земя, предизвиква бури и донася мълнии и гръмотевици. Вулканите бълват лава. Тези процеси разрушават молекулите на примитивната атмосфера. Техните фрагменти се свързват отново и отново във все по-сложни форми, които се разтварят в ранните океани. След известно време моретата достигат до консистенцията на топла, разредена супа. На повърхността на тинята се организират нови молекули и протичат сложни химически реакции. И съвсем случайно един ден се появява молекула, която е способна да създава свои груби копия, като за целта използва другите молекули в бульона. С течение на времето се появяват по-сложни молекули, които умеят да се възпроизвеждат с по-голяма точност. Ситото на естествения подбор пропуска комбинациите, които са най-подходящи за по-нататъшно възпроизводство. Тези, които се копират по-добре, оставят повече копия. Така първичният бульон в океаните изтънява, тъй като бива поглъщан и превръщан в сложни натрупвания от самовъзпроизвеждащи се органични молекули. Бавно и незабележимо са поставени основите на живота.

Развиват се едноклетъчни растения и животът започва сам да произвежда храната си. Фотосинтезата променя атмосферата. Изобретен е сексът. Някога свободноживеещите организми се свързват, за да създадат сложна клетка със специализирани функции. Развиват се химически рецептори и Космосът се сдобива с вкус и мирис. Едноклетъчните организми еволюират в многоклетъчни колонии, като развиват различните си части в специализирани системи от органи. Появяват се очи и уши и Космосът вече може да вижда и чува. Растенията и животните откриват, че сушата също може да приюти живот. Организмите бръмчат, пълзят, тичат, трополят, плъзгат се, пляскат, трептят, катерят се и летят. В душните джунгли тътнат стъпките на огромни зверове. Появяват се малки същества, които са родени живи, а не в контейнери с твърди стени. В техните вени се лее течност, която е подобна на първичния океан. Оцеляват, защото са бързи и хитри. И тогава — едва преди няколко мига — някакви дребни дървесни животни решават да слязат от дърветата. Те се изправят и усвояват употребата на сечива, одомашняват други животни и растения, опитомяват огъня и създават езика. Пепелта на звездната алхимия постепенно се осъзнава. С все по-бързи крачки тя изобретява писмеността, градовете, изкуството и науката. Изпраща космически кораби към планетите и звездите. Ето само някои от нещата, на които са способни водородните атоми, ако им бъдат дадени петнайсет милиарда години космическа еволюция.

Всичко това звучи като епичен мит, при това напълно оправдано. И все пак е само описание на космическата еволюция такава, каквато ни я показва съвременната наука. Хората са се появили на този свят трудно, а сега представляват опасност за самите себе си. Но от всяко описание на космическата еволюция става ясно, че всички създания по Земята — последните продукти на галактичната водородна индустрия — са същества, които трябва да бъдат ценени. На други места може да има различни и също толкова удивителни трансмутации на материята и затова с копнеж се вслушваме в мелодията на небето.

Развили сме специфичната идея, че всяка личност или общество, които са дори и малко по-различни от нас — независимо от това, кои са — са някак си странни и особени и заслужават недоверие и омраза. Само помислете за негативната отсянка на думи като „чужд“ и „чуждоземен“^[5]. И въпреки това паметниците и културите на всяка от нашите цивилизации просто илюстрират различните начини да бъдем хора. Един извънземен наблюдател, който разглежда разликите между човешките същества и техните общества, ще сметне, че тези различия са тривиални в сравнение с приликите. Възможно е Космосът да е гъсто населен с интелигентни същества. Въпреки това Дарвиновият урок е ясен: никъде другаде няма хора. Само тук. Само на тази малка планета. Ние сме както рядък, така и застрашен вид. В космическа перспектива всеки един от нас е безценен. Ако някой човек не е съгласен с вас, просто го оставете на мира. Няма да намерите друг сред стоте милиарда галактики.

Човешката история може да се разглежда като бавно зараждане на съзнанието, че сме членове на една по-голяма група. В началото нашата лоялност е била насочена към самите нас и членовете на нашето семейство, след това — към по-голяма група от ловци и събирачи, по-късно — към племето, към малките селища, градовете-държави и нациите. Разширили сме кръга на тези, които обичаме. Днес сме организирали структури, които скромно наричаме свръхсили. Те включват групи хора с различен етнически произход и различни културни традиции, които в известен смисъл работят заедно — това определено е опит, който ще спомогне за нашето очовечаване и за изграждането на характера ни. И ако искаме да оцелеем, трябва още да разширим границите на нашата лоялност, така че да обхванат цялата човешка общност, цялата планета Земя. Мнозина от тези, които стоят начело на нациите, няма да харесат тази идея. Ще се боят да не загубят властта си. Ще чуем много приказки за измяна и предателство. Силните национални държави ще трябва да споделят богатствата си със слабите. Но — както е казал X. Г. Уелс, макар и в друг контекст — изборът е ясен: вселената или нищо.

Преди няколко милиона години не е имало хора. Кой ще крачи по земята след още няколко милиона години? През цялата история на планетата, през всичките тези 4,6 милиарда години почти нищо не я е напуснало. Сега обаче малки безпилотни изследователски апарати от Земята се придвижват, проблясвайки елегантно, през Слънчевата система. Направили сме предварителни проучвания на двайсет свята, сред които са и всички видими с просто око планети — всички скитащи нощни светлини, които са тласнали предците ни към прозрения и екстаз. И ако оцелеем, нашата епоха ще се прослави с две неща: че в този момент на технологично съзряване сме съумели да избегнем самоунищожението и защото това е времето, в което сме започнали своето пътуване към звездите.

Изборът е един, макар и ироничен. Същите ракети носители, които се използват за изстрелването на сонди към планетите, трябва да понесат ядрените бойни глави към народите на Земята. Радиоактивният източник на енергия, който захранва „Викинг“, е продукт на технологията, която създава и ядрените оръжия. Радиото и радарната техника, която се използва, за да проследява и насочва балистичните ракети и за да ни осигури защита от нападение, също така ни служи и да следим и ръководим космическите кораби към планетите и да се ослушваме за сигнали от цивилизации край други звезди. Ако използваме тези средства, за да се саморазрушим, със сигурност никога повече няма да се отправим към планетите и звездите. Но обратното също е вярно. Ако продължим към планетите и звездите, това допълнително ще разклати нашия шовинизъм. Ще разберем, че тези изследвания могат да бъдат направени само от името на всички хора на планетата Земя. Ще вложим цялата си енергия в едно начинание, което ще бъде посветено не на гибелта, а на живота: разширяването на нашето разбиране за Земята и нейните обитатели и търсенето на извънземен живот. Космическите изследвания — безпилотни или с хора на борда — използват много от технологичните и организационните умения и изискват отдаването и дързостта, които са необходими и във военното дело. И ако времето на пълно разоръжаване настъпи преди ядрената война, тези изследвания ще позволят на военните индустрии на великите сили задълго да се посветят на една неопетнена дейност. Средствата, които се влагат в приготовленията за война, могат сравнително лесно да бъдат прехвърлени към изследването на Космоса.

Една разумна, дори една амбициозна програма за безпилотни полети към планетите не струва много. На приложената таблица е показан бюджетът на американската програма за космически изследвания. Същите разходи в Съветския съюз са няколко пъти по-големи. Взети заедно, тези суми се равняват на две или три атомни подводници за всяко десетилетие или на преразходите по разработването на една от многото оръжейни системи. През последното тримесечие на 1979 г. разходите по разработването на американските самолети F/А-18 се увеличиха с 5,1 милиарда долара, а тези за F–16 — с 3,4 милиарда. От самото им начало много по-малко средства са похарчени за безпилотните планетни програми — както в Съединените щати, така и в Съветския съюз — отколкото позорно са били прахосани — например между 1970 и 1975 г. за американските бомбардировки над Камбоджа. Това е прилагане на националната политика на цена от 7 милиарда долара. Общата стойност на мисии като тази на „Викинг“ до Марс или на „Вояджър“ до външните краища на Слънчевата система е по-малка от тази на съветското нахлуване в Афганистан в периода 1979–1980 г. Тъй като са използвани за технически цели и стимулират развитието на високите технологии, похарчените за космически изследвания пари имат ефекта на икономически множител. Едно изследване показва, че за всеки долар, изразходван за изучаване на планетите, в националната икономика се връщат седем долара. И все пак има множество важни и напълно възможни мисии, които не са предприети поради липсата на средства — включително автоматични всъдеходи, които да кръстосват повърхността на Марс, среща с някоя комета, сонди за изследване на Титан и пълномащабно търсене на сигнали от други космически цивилизации.

Цената на някои по-големи начинания в Космоса — постоянна база на Луната или изпращане на хора на Марс — е толкова висока, че според мен парите за това няма да бъдат събрани в близко бъдеще, освен ако не настъпи някакъв драматичен прогрес в ядреното и конвенционалното разоръжаване. Вероятно дори и тогава тук на Земята ще има някакви по-спешни нужди. Но не се съмнявам, че — ако избегнем самоунищожението — рано или късно ще се отправим на подобни мисии. Почти невъзможно е да се поддържа статично общество. Съществува един вид психологическа съставна лихва: в рамките на много поколения дори и слаба тенденция към съкращаване на средствата и оттегляне от Космоса ще донесе значителен упадък. И обратното — дори и слаба подкрепа за пътувания извън Земята — за това, което, следвайки примера на Колумб, можем да наречем „Предприятието на звездите“ — в продължение на много поколения ще донесе значително човешко присъствие на други светове и радост от нашето участие в Космоса.

Преди около 3,6 милиона години на територията на днешна северна Танзания изригнал вулкан, като изхвърленият от него облак пепел покрил околната савана. През 1979 г. палеоантроположката Мери Лики откри в тази пепел отпечатъци от стъпки — следите, смята тя, на някакъв ранен хоминид, който може би се явява предтеча на всички хора, които днес живеят на Земята. На 380 000 километра оттам — в една равна и суха низина, която хората в пристъп на оптимизъм са нарекли „Морето на спокойствието“ — има друга следа, оставена от първия човек, стъпил на друг свят. Стигнали сме далеч за последните 3,6 милиона години, както и през последните 4,6 милиарда и последните 15 милиарда.

Ние сме местното въплъщение на Космоса, което е израснало до своето самоосъзнаване. Започнали сме да мислим върху своя произход: звезден прах, който наблюдава звездите; организирани струпвания на десет милиарда милиарда милиарда атома, които изследват произхода на атома. Проследяваме това дълго пътуване, в края на което най-накрая тук се е зародило съзнанието. Лоялността ни трябва да бъде насочена към нашите вид и планета. Ние говорим от името на Земята. Дължим своето оцеляване не само на себе си, но и на древния и обширен Космос, от който сме произлезли.