Карл Сейгън
Космос (13)

Глава 12
Енциклопедия Галактика

„Какво си ти? Откъде си дошъл? Никога не съм виждал нещо подобно на теб.“ Гарванът Създател погледнал Човека и… се изненадал, че странното ново същество прилича толкова много на него.

Ескимоски мит за Сътворението

Небето е положено,

Земята е създадена,

Кой ще живее сега, богове?

Ацтекска хроника, „История на царствата“

Знам, че някои ще кажат, че ние сме може би твърде дръзки в тези твърдения по отношение на планетите и че тук сме натрупали много вероятности, една от които — ако противно на нашето предположение се случи фалшива — би разрушила цялата постройка, подобно на лоша основа, и би я сравнила със земята. Но… след като сме предположили — а такава е нашата идея — че Земята е само една от планетите и е равна по своето достойнство и стойност на останалите, кой ще дръзне да заяви, че никъде другаде няма същества, които да наблюдават грандиозния спектакъл на операта на природата? Или пък — ако би имало такива подобни на нас зрители — че все пак ние сме единствените, които сме се гмурнали дълбоко в нейните тайни и познанието за тях?

Кристиян Хюйгенс, „Нови съждения относно планетните светове, техните обитатели и дейности“, ок. 1690

Авторът на Природата… е направил така, че за нас да бъде невъзможно в сегашното си състояние да осъществим каквато и да било връзка между тази Земя и останалите големи тела във вселената; също така е много възможно той по същия начин да е прекъснал всички връзки между останалите планети и другите системи… Във всяка една от тях виждаме достатъчно, за да се събуди любопитството ни, но не и за да бъде удовлетворено… Не изглежда да е присъщо на тази мъдрост, която сияе в цялата природа, да предполагаме, че ще можем да видим толкова надалеч и толкова много ще се възбуди нашето любопитство… само за да бъдем разочаровани накрая… И следователно е съвсем естествено да заключим, че нашето настоящо състояние се явява единствено зората и началото на нашето съществуване — едно състояние на подготовка и изпитания за бъдещия ни напредък…

Колин Маклорин, 1748

Не може да има друг език, който да е по-универсален и по-прост, толкова необременен с грешки и неясноти… и толкова достоен да изразява неизменните връзки между природните неща [колкото е математиката]. Тя тълкува всички явления с един и същи език, сякаш за да потвърди единството и простотата на плана на Вселената и още веднъж да демонстрира този неизменен ред, който властва над всички природни причини.

Жозеф Фурие, „Аналитична теория за топлината“, 1822

Вече сме изстреляли към звездите четири кораба — „Пайънир“ 10 и 11 и „Вояджър“ 1 и 2. Това са несъвършени и примитивни апарати, които се движат — в сравнение с необятните междузвездни пространства — с мудната скорост, с която понякога бягаме в своите сънища. Но ще дойде време, когато ще се справяме по-добре. Корабите ни ще пътуват по-бързо. Ще набележим точно определени междузвездни цели и рано или късно нашите космически апарати ще понесат хора в пространството. В Млечния път трябва да има много планети, които са с милиони години по-възрастни от Земята, както и някои, чиято възраст надминава нейната с милиарди години. Възможно ли е никой да не ни е посетил? През всичките тези милиарди години от зараждането на нашата планета, не е ли имало поне един странен кораб — изпратен от някоя далечна цивилизация, която е наблюдавала отдалеч нашия свят — който бавно да се е спуснал към повърхността пред погледите на дъгоцветните водни кончета, безразличните влечуги, крещящите примати или дивящите се хора? Самата идея е напълно естествена. Тя е споходила всеки, който се е замислял — дори случайно — върху съществуването на разумен живот във вселената. Но дали нещо подобно наистина се е случило? Критичният въпрос е качеството на представените доказателства, които са подложени на щателен и скептичен анализ. Тук не става дума за това, което звучи правдоподобно, нито за непотвърдените свидетелства на един-двама самообявили се очевидци. По тези стандарти не съществуват категорични доказателства за извънземни посещения, въпреки всички твърдения за появите на НЛО и за древни астронавти, които понякога могат да създадат впечатлението, че нашата планета е залята от неканени гости. Иска ми се да е другояче. Има нещо неустоимо в откриването на дори един знак — може би някакъв сложен надпис — който в най-добрия случай да ни послужи като ключ за разбирането на една чужда и екзотична цивилизация. Това е влечение, което човечеството вече познава.

През 1801 г. префект на френския департамент Исер е физикът Жозеф Фурие^[1]. Веднъж, докато прави инспекция на училищата в своята провинция, той се натъква на единайсетгодишно момче, чиито забележителни интелект и дарба за изучаването на източни езици вече са му спечелили вниманието и възхищението на учените. Фурие го кани на гости в дома си. Момчето е очаровано от колекцията от египетски предмети, която открива там, събрана по време на Наполеоновата експедиция (Фурие е натоварен с каталогизирането на астрономическите паметници на тази древна цивилизация). Йероглифните надписи предизвикват учудването на младия гост. „Но какво означават те?“ — пита той. „Никой не знае“, отговаря домакинът. Името на момчето е Жан Франсоа Шамполион. Запален от загадката на един език, който никой не може да разчете, той се превръща в блестящ лингвист и се потапя в писмеността на древните египтяни. По това време Франция е наводнена от египетски артефакти, откраднати от Наполеон и по-късно предоставени на западните учени. Появява се и публикация за експедицията, която Шамполион жадно поглъща. Като възрастен, той постига своето; изпълнявайки детската си мечта, предоставя на света едно блестящо разчитане на древните египетски йероглифи. Въпреки това трябва да изминат двайсет и седем години от първата му среща с Фурие, преди Шамполион да стъпи в Египет, земята на неговите мечти. Това става през 1828 г. Той напуска Кайро и се отправя нагоре по Нил, следвайки течението на реката и отдавайки почитта си към една култура, която е положил толкова усилия да разбере. Това е едно пътуване във времето, посещение на древна цивилизация:

Вечерта на 16-ти най-накрая пристигнахме в Дендера. Имаше великолепна лунна светлина, а бяхме само на един час от храмовете. Можехме ли да устоим на изкушението? Питам най-студения от вас, смъртните хора! Моментните разпореждания бяха да вечеряме и да тръгнем веднага: сами и без водачи — но въоръжени до зъби — пресякохме полята… Най-накрая храмът се появи пред нас… Човек лесно би могъл да го измери, но би било невъзможно да се даде някаква представа за него. Това е съчетание на изящество и величие в най-висша степен. Обхванати от екстаз, останахме там два часа, тичайки през огромните зали… и опитвайки се да разчетем външните надписи на лунната светлина. Върнахме се на лодката едва към три часа сутринта, само за да се отправим отново към храма в седем… Това, което изглеждаше великолепно на лунна светлина, остана такова, когато слънчевите лъчи разкриха пред нас всеки детайл… Ние, европейците, сме само джуджета и няма народ — древен или съвременен — който да е издигнал изкуството на архитектурата до един толкова грандиозен, величествен и импозантен стил, както това са направили древните египтяни. Те са наредили всичко да бъде направено за човеци, които са високи по сто стъпки.

Шамполион е във възторг от своето откритие, че почти без усилие може разчете надписите по стените и колоните в Карнак, в Дендера и навсякъде другаде в Египет. Преди него мнозина са опитвали да дешифрират красивите йероглифи (думата означава „свещени гравюри“) и са се проваляли. Според някои учени те са един вид картинен код, богат на неясни метафори, които се въртят основно около очи, вълнообразни линии, бръмбари, пчели и птици — най-вече птици. Има и такива, които стигат до извода, че египтяните са колонисти от древен Китай. Други правят до обратното заключение. Публикуват се огромни томове с подобни лъжливи преводи. На един от тълкувателите е достатъчно да хвърли само един поглед на Розетския камък — чийто йероглифен текст по това време все още не е разчетен — и веднага обявява неговото значение. Той твърди, че бързото дешифриране му е позволило „да избегне систематичните грешки, които неизбежно възникват в резултат от продължителните размишления“. Можете да постигнете по-добри резултати — заявява той — ако не се замисляте много. Какъвто е и случаят с търсенето на извънземен живот в наши дни, необузданите спекулации на разни любители са прогонили от тази област много специалисти.

Шамполион се противопоставя на идеята, че йероглифите са просто картинни метафори. Вместо това — с помощта на едно блестящо прозрение на английския физик Томас Йънг — той процедира по следния начин: Розетският камък е открит през 1799 г. от един френски войник, който работи по изграждането на укрепленията на разположения в делтата на Нил град Рашид, който европейците — в общия случай невежи в арабския — наричат Розета. Той представлява плоча от древен храм, на която очевидно е предадено едно и също съобщение, изписано на три различни писмености — с йероглифи в най-горната част, с един вид курсивни йероглифи, наречени демотическо писмо, в средата, и — ключът към цялото начинание — на гръцки най-долу. Шамполион, който владее отлично старогръцки, установява, че надписът е поставен в чест на коронясването на Птолемей V Епифан през пролетта на 196 г. пр.Хр. По този случай царят освободил политическите затворници, опростил данъците, надарил храмовете, простил на бунтовниците, повишил боеспособността на армията и — с две думи — направил всички други неща, към които съвременните управници прибягват, когато искат да останат на власт.

Гръцкият текст споменава многократно името на Птолемей. На приблизително същите места в египетския текст стоят определен брой символи, които са оградени в овална рамка (наричана още „картуш“). Шамполион решава, че е много вероятно те също да обозначават името на Птолемей. И ако това е така, то писмеността не би могла да е по своята същност пиктографска или метафорична; напротив — повечето от тези знаци би трябвало да означават букви или срички. Освен това Шамполион съобразява да сравни броя на гръцките думи и този на отделните йероглифи в тези пасажи, за които предполага, че съдържат един и същи текст. Думите са много по-малко, което отново предполага, че йероглифите се явяват най-вече букви и срички. Но кои йероглифи отговарят на кои букви? За щастие Шамполион разполага с един обелиск, открит на остров Филе, който включва египетския еквивалент на гръцкото име Клеопатра. На следващата страница са показани двата картуша — с имената на Птолемей и Клеопатра — само че обърнати така, че да се четат от ляво на дясно. Птолемей започва с буквата „п“, а първият символ в картуша е квадрат. В името Клеопатра „п“ е петата буква и в нейния картуш на пета позиция стои същият този квадрат. Това трябва да е „п“. Четвъртата буква в Птолемей е „л“. Дали тя се обозначава с изображението на лъв? Втората буква от Клеопатра също е „л“ и в йероглифния вариант на името отново виждаме лъв. Орелът е „а“ и — както може да се очаква — се появява на два пъти в Клеопатра. Постепенно се оформя един ясен модел. Оказва се, че египетските йероглифи до голяма степен са най-обикновен шифър за заместване. Но не всички йероглифи обозначават букви или срички. Някои наистина са пиктограми. Краят на картуша на Птолемей означава „живеещият вечно, любим на бога Птах“. Полукръгът и яйцето в края на името на Клеопатра са конвенционална идеограма за „дъщеря на Изида“. Тази смесица на букви и пиктограми причинява доста мъка на първите преводачи.

Като погледнем назад, всичко изглежда почти лесно. И все пак за да се достигне до решението, са били необходими много векове, а освен това предстои да се направи още много — най-вече за дешифрирането на йероглифите от далеч по-ранни епохи. Картушите са ключ в ключа, сякаш самите фараони на Египет са оградили имената си с рамки, за да улеснят работата на египтолозите две хиляди години по-късно. Шамполион се разхожда в Голямата хипостилна зала в Карнак и пътем чете надписите, които са обърквали всички преди него. По този начин отговаря на въпроса, който като дете е поставил на Фурие. Каква невероятна радост трябва да е изпитвал от отварянето на този еднопосочен път за общение с друга цивилизация, който позволява на една замлъкнала преди хилядолетия култура да разкаже за своята история, магия, медицина, религия, политика и философия.

Днес отново търсим послания от древна и екзотична цивилизация, от която обаче ни дели не само времето, но и пространството. И ако получим радиовест от някоя извънземна цивилизация, ще бъде ли възможно да я разберем? Извънземният разум ще бъде елегантен, сложен, самодостатъчен и напълно чужд. Разбира се, извънземните ще искат да направят изпратеното до нас съобщение колкото се може по-разбираемо. Как обаче ще постигнат това? Възможно ли е да съществува нещо като междузвезден Розетски камък? Според нас — да. Вярваме в съществуването на един общ език, присъщ на всички технически цивилизации, независимо от това, колко различни са те. Този общ език са математиката и науката. Природните закони са едни и същи навсякъде. Цветовете в спектрите на далечните звезди и галактики са същите като тези на Слънцето или като получените при подходящи лабораторни експерименти: не само същите химически елементи съществуват навсякъде във вселената, но също така вездесъщи са и законите на квантовата механика, които управляват излъчването и поглъщането на радиация от атомите. Далечните галактики, които се въртят една около друга, се подчиняват на същите закони на гравитацията, които определят движението на ябълката, падаща на земята, или това на „Вояджър“ по неговия път към звездите. Моделите на природата са едни и същи навсякъде. Всяко междузвездно послание, предназначено да бъде разбрано от една зараждаща се цивилизация, трябва да е лесно за разкодиране.

Не очакваме да открием развита техническа цивилизация на нито една от останалите планети в Слънчевата система. Ако би съществувала култура, която да е дори малко по-изостанала от нас — например с 10 000 години — тя въобще не би имала развити технологии. А ако би била дори и малко по-напреднала от нас — които вече изследваме Слънчевата система — нейните представители вече трябваше да са пристигнали. За да общуваме с други цивилизации, имаме нужда от метод, който да е адекватен не само по отношение на междупланетните, но също така и с оглед междузвездните разстояния. В идеалния случай този метод трябва да е евтин, така че огромни количества информация да бъдат изпращани и приемани на много ниска цена; бърз, за да бъде възможен междузвездният диалог; и очевиден, така че всяка технологична цивилизация — независимо от това, какъв е бил пътят на нейната еволюция — да го е открила рано. Колкото и да е изненадващо, такъв метод съществува. Той се нарича радиоастрономия.

Най-голямата полууправляема радиорадарна обсерватория на планетата Земя е съоръжението при Аресибо, което Университетът Корнел управлява от името на Националната научна фондация. То се намира в отдалечените вътрешни части на остров Пуерто Рико, представлява отразяваща повърхност с формата на сегмент от сфера и има диаметър 305 метра. Разположено е сред естествена, подобна на купа долина. Радиотелескопът получава радиовълни от дълбините на Космоса и ги фокусира в една антена, издигната високо над чинията. Тя от своя страна е свързана по електронен път с контролната зала, където се анализира сигналът. И обратното — когато телескопът се използва като радарен предавател, антената може да излъчи сигнал към чинията, която го отразява и го изпраща в космическото пространство. Обсерваторията Аресибо се използва както за търсене на интелигентни сигнали от някоя космическа цивилизация, така и (макар и само веднъж до момента) за излъчване на съобщения. Изпратеното послание беше насочено към M13 — далечен кълбовиден звезден куп. По този начин поне за нас е ясно, че разполагаме с техническите възможности да участваме в един двупосочен междузвезден диалог.

В рамките на няколко седмици обсерваторията Аресибо може да излъчи към една подобна обсерватория на някоя планета, обикаляща около близка звезда, цялото съдържание на „Енциклопедия Британика“. Радиовълните пътуват със скоростта на светлината — 10 000 пъти по-бързо от посланието, което ще бъде пренесено от нашия най-бърз звездолет. Радотелескопите могат да генерират — в рамките на точно определени честоти — сигнали, които да са толкова интензивни, че да бъдат регистрирани на огромни междузвездни разстояния от нас. Обсерваторията Аресибо може да осъществи връзка с идентичен радиотелескоп, който е разположен на планета, отдалечена на 15 000 светлинни години от нас — на половината път до центъра на Млечния път. Просто трябва да знаем накъде точно да насочим сигнала. Радиоастрономията е естествена технология. Буквално всяка планетна атмосфера, независимо от нейния състав, ще бъде поне донякъде прозрачна за радиовълните. Изпратените по този начин съобщения не се поглъщат или разсейват от газа между звездите, също както една радиостанция в Сан Франциско може лесно да се засече в Лос Анджелис, макар смогът да е свел видимостта в обхвата на оптическите вълни едва до няколко километра. Съществуват много космически източници на радиовълни, които нямат нищо общо с разумни форми на живот — пулсарите и квазарите, радиационните пояси на планетите и периферните атмосфери на звездите; мощни източници на радиовълни могат да бъдат открити от почти всяка планета още в ранния период на развитие на местната радиоастрономия. Освен това радиовълните обхващат голям отрязък от електромагнитния спектър. Всяка технология, способна да регистрира излъчване с каквато и да е дължина на вълната, сравнително скоро ще се натъкне и на тази част от спектъра.

Възможни са и други ефективни методи за комуникация, които имат своите положителни страни: междузвездни летателни апарати, оптически или инфрачервени лазери, ускорени неутрини, модулирани гравитационни вълни или някакъв друг вид излъчване, което ще бъде открито след стотици години. Възможно е развитите цивилизации отдавна да са надраснали радиовълните за нуждите на своите собствени комуникации. И все пак те са мощни, евтини, бързи и прости. Те ще знаят, че е много вероятно една изостанала цивилизация като нашата, която желае да получи послания от звездите, да се обърне първо към радиотехнологията. Може би ще им се наложи да извадят своите радиотелескопи от Музея на древните технологии. И ако получим някакво радиосъобщение, ще знаем, че ще има най-малкото едно нещо, за което можем да си говорим — за радиоастрономия.

Но дали има с кого да си говорим? Като се има предвид, че само в Млечния път съществуват една трета или дори половин билион звезди, възможно ли е само нашата да е съпътствана от обитаема планета? Колко по-вероятно е техническите цивилизации да са нещо често срещано и Галактиката да пулсира и жужи от звуците на развити общества? Не е ли възможно при това положение най-близката подобна култура да не е твърде далеч — тя може би излъчва от антени, които са разположени на планета, обикаляща около някоя от видимите звезди съвсем близо до нас. Може би всеки път, когато вдигнем очи към нощното небе, край една от тези бледи точици светлина има друг свят, където някой много различен от нас се взира лениво към звездата, която ние наричаме Слънце, и за момент оставя мисълта му да се впусне в една безбожна хипотеза.

Няма как да бъдем сигурни. Възможно е еволюцията на техническите цивилизации да се сблъсква със сериозни пречки. Възможно е планетите да са много по-редки, отколкото си представяме. Възможно е животът да не се заражда толкова лесно, колкото предполагат нашите лабораторни експерименти. Възможно е еволюцията на развити форми на живот да е твърде малко вероятна. Или пък появата на сложни живи организми да е нещо лесно постижимо, но интелектът и технологичните общества да изискват някакво рядко срещано стечение на обстоятелствата — точно както еволюцията на човешкия вид е зависела от гибелта на динозаврите и от ледниковите периоди, довели до почти пълното изчезване на горите, от чиито клони нашите прадеди са надавали крясъци и където са се зародили първите неясни мисли. Или възникването на цивилизациите е непрекъснат и неизбежен процес, който е протекъл на множество планети в Млечния път, но самите те са нестабилни? Така че само малка част от тях са успели да преживеят технологичното си развитие и не са се поддали на алчността и невежеството, не са били поразени от замърсяването и ядрените войни.

Можем да изследваме по-задълбочено този важен въпрос и да направим едно грубо изчисление на N броя на развитите технологични цивилизации в Галактиката. Една цивилизация може да бъде определена като развита, ако познава радиоастрономията. Това, разбира се, е една много ограничена, макар и съществена дефиниция. Възможно е да съществуват безброй много светове, чиито обитатели да са блестящи лингвисти и велики поети, но да са безразлични към радиоастрономията. Никога няма да получим вест от тях. N може да се получи като резултат от умножаването на редица фактори, всеки един от които ще изпълнява ролята на нещо като филтър и освен това трябва да притежава порядъчно голяма стойност, за да има значителен брой цивилизации:

N_# — броят на звездите в Млечния път;

f_p — тези от звездите, които имат планетни системи;

n_e — броят на планетите във всяка система, които от екологична гледна точка са подходящи за живот;

f_l — тези от иначе подходящите за живот планети, на които наистина се е зародил живот;

f_i — тези от обитаемите планети, на които са се развили разумни форми на живот;

f_c — тези от обитаваните от разумни същества планети, на които са се развили технически цивилизации, способни да комуникират;

f_L — тази част от живота на една планета, през която съществува една техническа цивилизация.

 

 

Ако го изпишем, уравнението ще изглежда по следния начин: N = N_# f_p n_e f_l f_i f_c f_L. Всички са фракции и имат стойности между 0 и 1. Те ще смалят голямата стойност на N_#.

 

 

За да намерим N, ще трябва да оценим всяка една от тези стойности. Знаем сравнително достатъчно за първите фактори в уравнението — броя на звездите и планетните системи. Знаем много малко за втората половина от факторите, които се отнасят до еволюцията на разумни същества и продължителността на живота на технологичните общества. В тези случаи нашите оценки ще бъдат просто догадки. Приканвам ви — в случай, че не сте съгласни с предложените от мен стойности — да направите своя собствен избор и да проверите какво ще бъде влиянието на вашите алтернативни изчисления върху броя на развитите цивилизации в нашата галактика. Едно от големите достойнства на това уравнение, съставено от Франк Дрейк от Корнел, е, че в него са включени много различни фактори — като се започне от звездната и планетната астрономия и се стигне до органичната химия, еволюционната биология, историята, политиката и психопатологията. Уравнението на Дрейк обхваща голяма част от Космоса.

Можем сравнително точно да назовем N_# — броя на звездите в Млечния път — тъй като грижливо сме преброили звездите в малки, но представителни области на небето. Става дума за неколкостотин милиарда; според някои последни изчисления можем да се спрем на 4 x 10¹¹. Много малко от тези звезди са от масивната и недълговечна разновидност, която прахосва запасите си от термоядрено гориво. Животът на основната част от звездите продължава милиарди и милиарди години, през които те светят постоянно и предоставят енергиен източник, който е подходящ за зараждането и еволюцията на живота на близките планети.

Разполагаме със сведения, че планетите са чести спътници на звездните формации: в спътниковите системи на Юпитер, Сатурн и Уран, които са подобни на малки слънчеви системи; в теориите за произхода на планетите; в изследванията на двойните звездни системи; в наблюденията върху дисковете от отломки около звездите; в някои предварителни сведения за гравитационните отклонения на близките звезди. Много, дори повечето звезди биха могли да имат планети. Приемаме, че процентът на звездите, които имат планети, е приблизително 1/3 от всички. При това положение общият брой на планетните системи в Галактиката ще бъде N_# f_p ≈ 1,3 х 10¹¹. Ако всяка система обхваща средно по десет планети, какъвто е случаят с нашата, общият брой на световете в Галактиката ще надминава един билион — твърде широка сцена за разиграването на космическата драма.

В нашата собствена Слънчева система има няколко тела, които биха могли да бъдат подходящи за някакъв вид живот: разбира се, Земята, но освен това може би и Марс, Юпитер и Титан. Веднъж зародил се, животът се проявява като много адаптивен и упорит. Във всяка една планетна система може да има много различни среди, които да са подходящи за живот. Но нека бъдем консервативни и изберем n_e = 2. При това положение броят на годните за живот планети в Галактиката става N_# f_p n_e = 3 x 10¹¹.

Експериментите показват, че при най-нормални космически условия е лесно да се получи молекулярната база на живота — градивните единици на такива молекули, които да са в състояние да се възпроизвеждат. Тук вече навлизаме в по-несигурни територии. Възможно е например да има някакви пречки в еволюцията на генетичния код, макар на мен това да ми се струва невероятно в рамките на милиардите години на първичната химия. Избираме f_l ≈ 1/3, което предполага общият брой на планетите в Млечния път, на които животът да се е зародил поне веднъж, да е N_# f_p n_e f_l = 1 x 10¹¹. Това са сто милиарда обитаеми светове. Само по себе си заключението е забележително. Но още не сме свършили.

Изборът ни по отношение на f_i и f_c е по-труден. От една страна, за да се развием до съвременните си разум и технологии, са били необходими многочислени, сами по себе си невероятни стъпки в биологичната еволюция и човешката история. От друга страна, би трябвало да съществуват голям брой съвсем различни пътища, които също така да водят към развита цивилизация с уточнените по-горе характеристики. Като се имат предвид очевидните трудности в еволюцията на големи организми, илюстрирани от Камбрийския взрив, нека изберем f_i х f_c = 1/100. Това означава, че само един процент от планетите, на които се е зародил живот, достигат до технологична цивилизация. Тази оценка търси баланса между различните научни мнения. Някои смятат, че еквивалентът на прехода от появата на трилобитите до опитомяването на огъня е лесно осъществим във всяка една планетна система. Според други, дори и при наличието на десет или петнайсет милиарда години, еволюцията на техническите цивилизации е твърде невероятна. Това не е област, в която можем да се впуснем в многобройни експерименти, тъй като нашите наблюдения са ограничени само до една-единствена планета. Ако умножим всички тези фактори, получаваме N_# f_p n_e f_l f_i f_c ≈ 1 x 10⁹. Резултатът е един милиард планети, на които поне веднъж се е развила технологична цивилизация. Това обаче е много различно от твърдението, че съществуват един милиард планети, на които понастоящем има технически цивилизации. За тази цел трябва да вземем предвид и f_L.

Каква част от живота на една планета е маркирана от съществуването на техническа цивилизация? Земята приютява цивилизация, която познава радиоастрономията, само от няколко десетилетия — в сравнение с цялата й история, която е с продължителност няколко милиарда години. При това положение за нашата планета f_L е по-малко от 1/10⁸, т.е. една милионна част от процента. И съвсем не е изключено да се самоунищожим още утре. Нека предположим, че това е един типичен случай и че унищожението е толкова пълно, че нито една цивилизация — била тя човешка или някаква друга — не може да възникне през близо петте милиарда години, които ни делят от гибелта на Слънцето. Тогава N = N_# f_p n_e f_l f_i f_c f_L ≈ 10 и във всеки един момент в Галактиката ще има съвсем незначителен брой, едва една шепа, патетично малобройни технически цивилизации, като количеството им ще остава същото, тъй като развиващите се общества ще заместват тези, които са стигнали до самоунищожение. Числото N би могло да е дори 1. Ако тенденцията е цивилизациите да се саморазрушават скоро след достигането на технологичната фаза, то тогава — поради липса на други — може да се наложи да си говорим сами със себе си. Точно това правим в момента, макар и не много успешно. За появата на цивилизациите са били необходими милиарди години мъчителна еволюция, само за да се задушат в миг на непростима небрежност.

Нека обаче се спрем на алтернативата — възможността поне някои цивилизации да са се научили да живеят с високите технологии; противоречията, поставени от капризите на предходните етапи от еволюцията на мозъка, да са били разрешени съзнателно и да не са довели до саморазрушение; или дори и да е имало големи катаклизми, те да са били преодолени от последвалите ги милиарди години на биологична еволюция. Подобни общества биха могли да доживеят до благодатни старини и продължителността на техния живот може да се измерва с мащабите на геологичната или дори с тези на звездната еволюция. И дори само един процент от всички цивилизации да преживее своето технологично юношество, избере правилното разклонение на този критичен исторически кръстопът и достигне до зрелост, то тогава f_L ≈ 1/100, N ≈ 10⁷ и броят на съществуващите в Галактиката цивилизации ще наброява милиони. Оказва се, че въпреки всичките ни притеснения относно възможната неточност на нашите оценки на първите фактори в уравнението на Дрейк, които включват астрономията, органичната химия и еволюционната биология, основната несигурност идва от икономиката, политиката и това, което тук на Земята наричаме човешка природа. Изглежда сравнително ясно, че ако самоунищожението не е категорично преобладаващата съдба на галактическите цивилизации, то тогава небесата тихо жужат с послания от звездите.

Тези изчисления са вълнуващи. Те предполагат, че получаването на едно съобщение от космическото пространство — дори преди още да сме го разшифровали — би бил твърде обнадеждаващ знак. Ще означава, че някой все пак се е научил да живее с високите технологии; че е възможно да оцелеем през технологичното си съзряване. Дори само това — да оставим настрана съдържанието на посланието — представлява сериозно оправдание за търсенето на други цивилизации.

Ако в Галактиката има милиони цивилизации, които са разпределени повече или по-малко произволно, то разстоянието до най-близката от тях ще бъде около двеста светлинни години. Дори и да се движи със скоростта на светлината, на едно радиосъобщение ще са необходими двеста години, за да стигне до нея. И ако ние сме поставили началото на диалога, все едно въпросът е бил зададен от Йоханес Кеплер, а ние сме получили отговора. И особено понеже ние, новаци в областта на радиоастрономията, сме сравнително изостанали, а отговарящата цивилизация трябва да е по-развита, за нас има много по-голям смисъл да слушаме, отколкото да изпращаме сигнали. Разбира се, за една по-напреднала цивилизация тези позиции биха били обърнати.

Намираме се в началните стадии на нашето радиотърсене на други цивилизации в космическото пространство. В една оптическа фотография на някое наситено звездно поле има стотици хиляди звезди. Според най-оптимистичните ни преценки една от тях е приютила напреднала цивилизация. Коя обаче? Към кои небесни тела трябва да насочим нашите радиотелескопи? От милионите звезди, които биха могли да обозначават местоположението на развита цивилизация, до този момент сме направили радиоизследвания едва на няколко хиляди. Извършили сме около една десета от процента от необходимите усилия. Съвсем скоро обаче ще започне щателно и систематично търсене. Подготвителните стъпки вече са в ход — както в Съединените щати, така и в Съветския съюз. Това начинание е сравнително евтино — цената на един-единствен военен кораб със средни размери — например модерен разрушител — може да покрие разходите по десетгодишна програма за търсене на извънземен интелект.

Добронамерените срещи никога не са били правило в човешката история, в която контактите между различните култури са били преки и физически — много различни от получаването на радиосигнал, който е по-подобен на въздушна целувка. И все пак би било полезно да разгледаме един или два случая от нашето минало, дори само с цел да настроим своите очаквания. В годините между Американската и Френската революции френският крал Луи XVI подготвя експедиция в Тихия океан — пътуване с научни, географски, икономически и националистични цели. Неин командир е граф Лаперуз — известен изследовател, сражавал се на страната на Съединените щати във войната за тяхната независимост. През юли 1786 г., почти една година след като се отправя на път, той достига до бреговете на Аляска. Днес мястото се нарича заливът Литуя. Лаперуз е очарован от пристанището и пише следното: „Няма пристанище във вселената, което да може да си позволи повече удобства.“ В това образцово място Лаперуз забелязал…

… неколцина диваци, които направиха знаци за приятелски намерения, като разпънаха и развяха бели наметала и различни кожи. Няколко от канутата на тези индианци ловяха риба в залива… Непрекъснато бяхме заобиколени от канутата на диваците, които ни предлагаха риба, кожи от видри и други животни, както и различни предмети от техния костюм. В замяна искаха нашето желязо. За наша огромна изненада, те се оказаха привикнали към търговията и се пазаряха с нас с умението на който и да било европейски търговец.

Туземните американци се впускат във все по-трудни сделки. За огромна досада на Лаперуз, те също така се отдават на дребни кражби — основно задигат железни предмети, но в един случай дори униформите на френските морски офицери, скрити под възглавниците им, докато спят през нощта, обградени от въоръжена охрана — подвиг, достоен за самия Хари Худини. Лаперуз следва кралските заповеди да се държи миролюбиво, но се оплаква, че туземците „смятат, че нашето търпение е неизчерпаемо“. Той гледа на тяхното общество с презрение. И все пак нито една от двете култури не нанася сериозна вреда на другата. След като попълва запасите на своите два кораба, Лаперуз напуска залива Литуя, за да не се завърне никога повече. През 1788 г. експедицията изчезва във водите на Южния Пасифик. Лаперуз и всички членове на неговия екипаж (с едно-единствено изключение) загиват^[2].

Точно един век по-късно вождът на тлингитите Коуи разказва на канадския антрополог Г. Т. Емънс историята за първата среща на неговите прадеди с белия човек, която се предава в устна форма от поколение на поколение. Тлингитите не притежават писмени записи, а Коуи никога не е чувал за Лаперуз. Ето един преразказ на неговата история:

Една късна пролет голяма група тлингити тръгнали на север към Якутат, за да търгуват мед. Желязото било още по-ценно, но нямало откъде да се намери. Докато влизали в залива Литуя, вълните погълнали четири от канутата. Когато оцелелите направили лагер и започнали да оплакват гибелта на другарите си, в залива влезли два странни предмета. Никой не знаел какво представляват. Приличали на големи черни птици с огромни бели криле. Според вярванията на тлингитите светът бил създаден от голяма птица, която често приемала формата на гарван. Тази птица освободила слънцето, луната и звездите от кутиите, в които били затворени. Да погледнеш Гарвана било равнозначно на това, да се превърнеш в камък. Обхванати от ужас, тлингитите избягали в гората и се скрили там. Сред известно време обаче, когато видели, че не ги е споходила никаква беда, някои от по-предприемчивите излезли навън и си направили груби далекогледи, като навили листа от диворастящо зеле — вярвали, че това ще ги предпази да не бъдат превърнати в камък. През далекогледите изглеждало, че големите птици свиват крилете си и че от телата им са наизлезли рояк малки черни пратеници, пъплещи по перата им.

Тогава един почти сляп стар войн събрал хората около себе си и обявил, че животът му е останал далеч зад него; за общото благо той щял да провери дали Гарванът ще превърне децата му в камък. Като облякъл дрехата си от кожи на морски видри, той се качил в кануто си и започнал да гребе към Гарвана. Покачил се на него и чул странни гласове. Със слабото си зрение едва различавал множеството черни форми, движещи се пред него. Може би това били врани. Когато се върнал при своите хора, те се струпали около него, учудени, че го виждат жив. Докосвали го и го помирисали, за да се убедят, че наистина е той. След дълги размишления старецът стигнал до заключението, че не се е качил на бога гарван, а на нещо като гигантско кану, направено от хора. Черните фигури не били врани, а някакъв друг вид хора. Така той убедил тлингитите, които посетили корабите и разменили кожи за много странни предмети, най-вече желязо.

Тлингитите са запазили в своите устни предания едно напълно разбираемо и точно описание на своята първа, почти напълно мирна среща с една чужда култура^[3]. И ако някой ден осъществим контакт с по-напреднала от нас извънземна цивилизация, дали и тази среща ще бъде в общи линии мирна (макар и до голяма степен да липсва разбиране), подобно на онази между французите и тлингитите?

Или ще следваме по-ужасен пример, при който по-развитото общество буквално разрушава другото, което е по-изостанало от технологична гледна точка? През първите десетилетия на XVI в. в централните части на Мексико процъфтява развита цивилизация. Ацтеките имат монументална архитектура, сложна летописна система, изящно изкуство и астрономически календар, който е по-добър от всички, съставени до този момент в Европа. След като е видял ацтекските артефакти, донесени от първите натоварени със съкровищата на Мексико кораби, през август 1520 г. Албрехт Дюрер пише следното: „Никога по-рано не съм виждал нещо, което дотолкова да е радвало сърцето ми. Видях… слънце, което цялото беше изработено от злато и беше широко цял клафтер^[4] [всъщност ацтекски астрономически календар]; а също и луна, цялата от сребро и със същата големина… и две стаи, пълни с най-различни оръжия, доспехи и всякакви други предмети, които наглед са по-красиви от чудеса.“ Интелектуалците са поразени от книгите на ацтеките, „които — казва един от тях — почти приличат на тези на египтяните“. Ернан Кортес описва столицата им Теночтитлан като „един от най-красивите градове в света… Народните занимания и поведение са на почти толкова високо ниво, колкото са и тези в Испания, също толкова добре организирани и подредени. Като се има предвид, че тези хора са варвари, не познават Бога и нямат връзки с други цивилизовани нации, наистина е забележително да се види всичко, което имат“. Две години след като е написал тези думи, Кортес унищожава напълно Теночтитлан, заедно с остатъка от ацтекската цивилизация. Ето и ацтекския разказ:

Монтесума [ацтекският император] беше шокиран и ужасен от това, което чу. Той беше силно озадачен от храната им, но онова, което почти го накара да загуби съзнание, беше разказът как по заповед на испанците голямото ломбардско оръдие изстреля гюлле, което прогърмя във въздуха. Звукът накара някои да загубят сили, а други зашемети. От него излетя нещо като камък — сред дъжд от огън и искри. Пушекът беше отвратителен; имаше гадна и зловонна миризма. А гюллето, като удари планината, я разби на парчета, разруши я. Превърна едно дърво в трици — дървото изчезна, все едно го издухаха… Когато казаха всичко това на Монтесума, той остана смразен от ужас. Почувства как силите го напускат. Сърцето му го изостави.

Продължават да пристигат известия: „Не можем да се мерим с тях“, казват те на Монтесума. „В сравнение с тях сме нищо.“ Започват да наричат испанците „Боговете, дошли от небето“. Въпреки това ацтеките нямат никакви илюзии по отношение на испанците, които описват със следните думи:

Те се нахвърлиха върху златото, подобно на маймуни, а лицата им светеха. Тъй като явно жаждата им за злато нямаше засищане, те копнееха за него, желаеха го страстно, искаха да се натъпчат с него, все едно са прасета. И така, те обикаляха наоколо, докосваха и вземаха златните знамена, местеха ги напред-назад, грабеха ги за себе си, бърборейки и разменяйки безсмислици помежду си.

Но прозренията на ацтеките относно същността на испанците не им помагат да се защитят. През 1517 г. над Мексико е видяна голяма комета. Монтесума, завладян от легендата за завръщането на ацтекския бог Кетцалкоатл под формата на белокож мъж, който ще дойде от Източното море, набързо екзекутира своите астролози. Те не са предрекли кометата, нито са й дали обяснение. Сигурен в надвисналата катастрофа, Монтесума става самовглъбен и печален. Подпомогнати от суеверността на ацтеките и от собствената си по-напреднала технология, през 1521 г. групата от 400 въоръжени европейци и техните местни съюзници побеждават и унищожават напълно една развита цивилизация с население един милион души. Ацтеките никога не са виждали коне, тъй като в Новия свят няма подобни животни. Никога не са прилагали металургията на желязото към военното дело. Не са изобретили огнестрелните оръжия. И все пак технологичната разлика между тях и испанците не е много голяма — може би само няколко века.

Възможно е в рамките на Галактиката именно ние да сме това изостанало технологично общество. Всяко общество, което е още по-изостанало, все още няма да познава радиоастрономията. И ако болезненият опит на културните конфликти на Земята е нещо стандартно в рамките на Галактиката, изглежда вече трябваше да сме унищожени — макар и с някакво изказано пътем възхищение от Шекспир, Бах и Вермеер. Но това не се е случило. Може би чуждоземните намерения са неизменно благородни — повече като тези на Лаперуз и по-малко като тези на Кортес. А дали не е възможно — въпреки всичките ни претенции за НЛО и древни астронавти — нашата цивилизация все още да не е открита?

От една страна, вече казахме, че дори и малък процент от техническите цивилизации да са се научили да живеят със себе си и с оръжията за масово унищожение, сега в Галактиката би трябвало да има огромен брой развити култури. Вече владеем бавните междузвездни полети и мислим за бързите междузвездни пътешествия като за възможна цел пред човешкия вид. От друга страна, твърдим, че няма достоверна информация, че Земята е била посещавана — сега или когато и да било. Това не е ли противоречие? Ако най-близката цивилизация е например на 200 светлинни години от нас, пътят оттам дотук ще отнеме само около 200 години при скорост, близка до тази на светлината. Дори ако пътуват със скорост от един процент или дори от една десета от процента на светлинната, все пак същества от близките цивилизации би трябвало вече да са посетили Земята, откакто хората са установили господството си върху нея. Защо не са тук? Има много възможни отговори. Макар това да влиза в противоречие с наследството на Аристарх и Коперник, може би ние сме първите. Все някоя техническа цивилизация трябва да се е появила първа в историята на Галактиката. Може би бъркаме в своето убеждение, че поне някои цивилизации успяват да избегнат самоунищожението. Може би в междузвездните полети има някакъв непредвиден проблем — макар че при скорости, много по-малки от тази на светлината, е трудно да се разбере какво би могло да е това препятствие. А може би те са тук, но се крият по силата на някакъв lex galactica — някакъв етичен кодекс за ненамеса в делата на зараждащите се цивилизации. Можем да си ги представим, любопитни и безпристрастни, как ни наблюдават — по същия начин, по който ние бихме наблюдавали някаква бактериална култура в съд с хранителна среда — и се опитват да определят дали и тази година ще избегнем саморазрушението.

Има обаче още едно обяснение, което е в съгласие с всичко, което знаем. Ако преди много, много години на 200 светлинни години от нас е възникнала развита цивилизация, способна да пътува между звездите, тя не е имала никаква причина да смята, че на Земята има нещо интересно — освен ако вече не е идвала тук. Няма артефакт на човешката технология — нито дори нашите радиосигнали — който да е имал време, па макар да се е движил със скоростта на светлината, да измине 200 светлинни години. От тяхна гледна точка всички близки звездни системи са повече или по-малко еднакво привлекателни за проучване и колонизация^[5].

Една зараждаща се техническа цивилизация — след като вече е проучила собствената си планетна система и е развила междузвездните полети — ще започне бавно и колебливо да изследва близките звезди. Някои звезди нямат подходящи планети — може би всички ще се окажат или гигантски газови светове, или малки астероиди. Други ще водят със себе си антураж от подходящи планети, но някои вече ще са населени или пък атмосферата им ще бъде отровна, а климатът — неблагоприятен. В много случаи колонистите ще трябва да променят — или както ние самите казваме с известна ограниченост — да „тераформират“ един свят, за да го направят по-гостоприемен. Преработването на една планета ще отнеме време. Възможно е да се открият и напълно подходящи за колонизиране планети. Използването на планетните ресурси, така че да може на място да се построи нов космически кораб, също ще бъде бавен процес. В крайна сметка една изследователска и колонизаторска мисия от второ поколение ще се отправи към звезди, където все още никой не е стъпвал. По този начин една цивилизация може бавно — подобно на лоза — да вие своя път сред звездите.

Възможно е в някакъв по-късен момент — когато трети, по-висш вид колонии разработват новите светове — да бъде открита друга цивилизация, която се разраства самостоятелно. По всяка вероятност вече ще са установени двустранни контакти — чрез радиовълни или някакво различно средство. Новодошлите биха могли да бъдат друг вид колониално общество. Възможно е всяка от две разрастващи се цивилизации, които имат различни планетарни изисквания, да пренебрегне другата, като филигранните шарки на техните експанзии се преплитат, но не влизат в конфликт. Дори и близки цивилизации могат да прекарат милиони години в подобни самостоятелни или съвместни колониални начинания, без да се натъкнат на нашата далечна слънчева система.

Няма цивилизация, която да може да доживее до фазата на междузвездните полети, ако преди това не е ограничила броя на населението си. Всяко общество с ясно изразен демографски възход ще бъде принудено да посвети цялата си енергия и технологични умения на изхранването и грижите за населението на родната си планета. Това е едно много могъщо заключение и по никакъв начин не се основава на индивидуалните особености на някаква конкретна цивилизация. На която и да било планета — без значение каква е нейната биология и обществена система — експонентното нарастване на населението ще погълне всички ресурси. И обратното — всяка цивилизация, която се заема със сериозни междузвездни проучвания и колонизация, трябва да има нулев или твърде близък до нулата прираст, при това в продължение на много поколения. Но една цивилизация с нисък демографски прираст ще има нужда от дълго време, за да колонизира много светове, дори и ако притесненията на бързото нарастване на населението бъдат разрешени с откриването на някой цъфтящ рай.

Двамата с моя колега Уилям Нюман изчислихме, че ако преди един милион години на 200 светлинни години от нас е възникнала цивилизация, способна да пътува в космическото пространство, характеризираща се с нисък демографски прираст, а след това е започнала да се разширява, колонизирайки пътем подходящите светове, техните разузнавателни кораби биха навлезли в нашата слънчева система едва сега. Но един милион години е страшно дълъг период от време. И ако най-близката цивилизация е по-млада от това, тя все още няма да е достигнала до нас. Една сфера с радиус 200 светлинни години съдържа 200 000 слънца и може би също толкова подходящи за колонизация светове. И едва след като са колонизирани 200 000 други планети — при нормално развитие на процеса — случайно ще стане ясно, че нашата слънчева система е приютила туземна цивилизация.

Какво означава за една цивилизация да е на един милион години? Разполагаме с радиотелескопи и космически кораби едва от няколко десетилетия; нашата технологична цивилизация е едва на неколкостотин години; научните идеи от съвременен тип са на няколко хиляди години; човешките същества са се развили на тази планета едва преди няколко милиона години. Ако се развива с настоящите ни темпове на технически прогрес, една техническа цивилизация с възраст от милиони години ще е толкова по-напред от нас, колкото сме ние в сравнение с някое първобитно бебе или някой макак. Дали въобще ще можем да установим нейното присъствие? Дали едно общество, което е с един милион години пред нас, въобще ще се интересува от колонизация и междузвездни полети? Има причина животът на хората да не е безкраен. Невероятният прогрес в биологическата и медицинската наука може да открие тази причина и да доведе до появата на съответните лекарства. Възможно ли е да сме толкова заинтересувани от космическите полети само защото те са начин да продължим живота си отвъд неговите естествени граници? Дали една цивилизация, състояща се от на практика безсмъртни същества, няма да гледа на междузвездните проучвания като на нещо съвсем детинско? Може би все още никой не ни е посетил, тъй като звездите са пръснати обилно в безкрая на космическото пространство, така че преди една близка цивилизация да пристигне при нас, тя вече ще е променила своята изследователска мотивация или ще се е развила до форми, които ние не можем да регистрираме.

Това, че извънземните притежават общо взето същите способности като нашите, се явява стандартен мотив в научната фантастика и посветената на НЛО литература. Може би ще имат различни типове космически кораби или лъчеви оръжия, но в битка — а научната фантастика много обича да описва битки между различни цивилизации — те неизменно са наши равностойни противници. Всъщност почти няма шанс две галактически цивилизации да си взаимодействат на едно и също ниво. Един милион години са твърде много. И ако една развита цивилизация внезапно се появи в Слънчевата система, няма да можем да направим нищо по въпроса. Тяхната наука и технология ще бъде много по-напреднала от нашата. Безсмислено е да се тревожим относно възможните враждебни намерения на една развита цивилизация, с която бихме могли да влезем в контакт. Много по-вероятно е самият факт, че са оцелели толкова дълго, да означава, че са се научили да живеят със себе си и с другите. Може би страховете ни от извънземния контакт са просто проекция на нашата собствена изостаналост — израз на нашата гузна съвест за миналата ни история: опустошението, нанесено на цивилизации, които са били съвсем малко по-изостанали от нашата. Помним Колумб и арауаките, Кортес и ацтеките, дори съдбата на тлингитите в поколенията след Лаперуз. Помним и се тревожим. Но съм сигурен, че ще бъдем много услужливи, ако в нашето небе се появи междузвездна армада.

Много по-вероятен е един съвсем друг вид контакт — случаят, за който вече стана дума, в който получаваме богато и сложно послание, може би по радиото, от друга космическа цивилизация, но поне за момента не осъществяваме физически контакт с тях. В този случай няма начин изпратилата съобщението цивилизация да знае дали сме го получили. Не сме длъжни да отговаряме, ако открием, че съдържанието му е обидно или заплашително. Но ако посланието носи ценна информация, последствията за нашата собствена цивилизация ще бъдат невероятни — това ще са прозрения в една чужда наука и технология, изкуство, музика, политика, етика, философия и религия. Нещо повече — това ще доведе до дълбоко депровинциализиране на човечеството. Ще знаем какво друго е възможно.

И тъй като ще имаме едни и същи научни и математически прозрения с която и да било чужда цивилизация, вярвам, че разбирането на междузвездното послание ще е най-лесната част от проблема. Трудното е да убедим Конгреса на Съединените щати и Министерския съвет на Съветския съюз да финансират търсенето на извънземен разум^[6]. Всъщност може да се окаже, че цивилизациите се делят на две големи категории. В едната попадат тези, при които учените не могат да убедят неучените да одобрят търсене на извънземен разум, при които енергията е насочена изключително навътре, конвенционалните възприятия остават непоклатими и обществото се колебае и се отдръпва от звездите. Към другата категория трябва да отнесем тези, при които грандиозната визия за контакт с други цивилизации се споделя от всички и се предприема мащабно търсене.

Това е едно от малкото човешки начинания, при които дори провалът е успех. Ако проведем широкомащабно търсене на извънземни радиосигнали, което да обхване милиони звезди, и въпреки това не чуем нищо, ще можем да заключим, че галактическите цивилизации са в най-добрия случай изключително редки, което ще ни посочи нашето място във вселената. Този факт красноречиво ще покаже колко редки са живите организми на нашата планета и ще подчертае — както нищо в човешката история до този момент — индивидуалната стойност на всяко човешко същество. А ако успеем, историята на нашия вид и тази на планетата ни ще се променят веднъж завинаги.

Ще бъде лесно за извънземните да изготвят междузвездно послание, което да е несъмнено изкуствено. Например първите десет прости числа — тези, които се делят само на себе си и на единица — са 1, 2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19 и 23. Изглежда изключително невероятно един естествен физически процес да може да излъчи радиосъобщение, което да съдържа само прости числа. Ако получим подобно послание, можем да изведем съществуването на някаква цивилизация, която най-малкото обича простите числа. Но най-вероятният случай ще бъде междузвездното послание да е нещо като палимпсест, подобен на палимпсестите на древните автори, които не са имали достатъчно папирус или камък и затова са насложили своите текстове върху вече съществуващи. Може би на някаква съседна честота или при ускорено възпроизвеждане ще има друго съобщение, което ще се окаже нещо като буквар — въведение в езика на междузвездните разговори. Той ще се повтаря отново и отново, тъй като излъчващата го цивилизация няма как да знае кога точно ще го получим. И тогава, на по-дълбоко ниво в палимпсеста — под заглавния сигнал и буквара — ще открием истинското послание. Радиотехнологията позволява едно такова послание да бъде невъобразимо богато. Може би когато най-накрая се настроим, ще се окажем насред том 3267 на „Енциклопедия Галактика“.

Ще открием природата на други цивилизации. Ще има много такива и всяка ще е съставена от организми, които ще са невероятно различни от всичко на нашата планета. Те ще възприемат вселената по различен начин. Ще имат различни изкуства и обществени функции. Ще се интересуват от неща, за които ние никога не сме се сещали. Като сравняваме собствените си знания с техните, ще израснем неизмеримо. И когато вложим в компютърната памет новопридобитата информация, ще можем да видим къде в Галактиката живее всеки един вид цивилизация. Представете си огромен галактически компютър, хранилище, което е повече или по-малко осъвременено с информацията за естеството и дейността на всички цивилизации в Млечния път. Това ще бъде гигантска библиотека на живота в Космоса. Може би сред статиите в „Енциклопедия Галактика“ ще има набор от резюмета за такива цивилизации. Информацията ще бъде загадъчна, объркваща и възбуждаща — дори и след като успеем да я преведем.

В крайна сметка — след като сме оставили да мине колкото време искаме — ще се решим да отговорим. Ще излъчим информация за самите нас — само основните неща като за начало — и ще започнем дълъг междузвезден диалог, чието начало ще положим ние, но — поради огромните междузвездни разстояния и поради крайната скорост на светлината — ще продължат нашите далечни потомци. И един ден, на планета около някоя далечна звезда, някое много различно от нас същество ще поиска разпечатка от последното издание на „Енциклопедия Галактика“ и ще получи малко информация за най-новото общество, което се е включило в общността на галактическите цивилизации.