Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (7)

Седма глава

Рейчъл се приготвяше за закуската с Дан и се молеше да не срещне Харолд Сеймур. Опасяваше се, че той ще провери в хотела дали наистина заминава сутринта.

Ако я хванеше в лъжа, любопитството и дързостта, които забеляза в нападателния журналист вчера, щяха да се засилят. Можеше да я е видял при пристигането, да я е разпознал и — нетърпелив за някаква пикантна история — да е претърсил стаята й и да е оставил двете бележки, за да я предразположи да приеме молбата му за интервю. Ако не се появеше да я тормози повече, тя би отдала срещата снощи на случайността, което означаваше, че още не е свалила маската от лицето на своя мъчител.

За известно време тя подозираше, че този, който я следи и върши всичките отвратителни дела, е вторият й баща. „Уайт Клауд“ не се намираше далеч от Савана и Огаста, така че той можеше да се придвижва бързо от място на място след нея и да я тормози, както винаги беше правил. Отхвърли тази възможност, въпреки че Ърл Старджър беше съвсем открит в долните си намерения преди тя да напусне плантацията. И така, тя се чудеше кой би могъл да бъде толкова нагъл?

Колкото по-дълго време беше с Даниел Слейд, толкова повече се изкушаваше и се убеждаваше, че може да му се довери. Каза си, че не трябва да приема евентуалната емоционална заплаха от негова страна като физическа. Сигурно щеше да го опознае по-добре, ако бъде малко по-отзивчива, но все пак да бъде винаги нащрек.

Ако този нахален журналист се домъкнеше и започнеше да й задава неудобни и изобличаващи я въпроси, как щеше да обясни на Дан своето тъмно минало и лъжите си? Въпреки това не можеше рязко да промени плановете си за тръгване от Огаста, защото всеки би се усъмнил за причините, включително и Дан.

Срещна се с него във фоайето.

— И тази ли сутрин станахте рано? — попита тя.

— Винаги ставам рано, Рейчъл. Това е просто в кръвта ми. Вие добре ли спахте?

— Да. Имах нужда от здрав сън. Нали вечерята снощи беше прекрасна?

— Аз прекарах великолепно. Всъщност винаги се чувствам добре с вас. Ще ми липсвате, Рейчъл, когато се върна на кораба. Мисля, че ще ми бъде трудно да намеря толкова приятна компания и добро приятелство на друго място.

Стана й приятно от думите му и го попита закачливо:

— Трудно ли се задоволяват вашите изисквания?

— Да. Това е един от недостатъците ми, който още не сте забелязала.

— Да имаш изисквания не е недостатък, Дан. Какво може да има по-голяма стойност от добре оползотвореното време, удоволствията и приятелите?

— Права сте, госпожо. Това е признак на сила, а не на слабост.

— Струва ми се, че ако въобще имате недостатъци, те не са много.

— Сигурно ще се изненадате, като разберете колко много са може би.

Рейчъл се засмя.

— Измъквате се ловко, за да не признаете, че сте съвършен.

— Не трябваше да казвам може би, защото със сигурност имам.

— Например? — настояваше тя да узнае, като съвсем неразумно не откъсваше нито за миг поглед от него.

Дан не се предаваше. Каза й:

— За нищо на света няма да ги разкрия пред вас, госпожо.

— Защо не? По какъв друг начин бих могла да ви опозная по-добре?

— Може да изчезнат под вашето благотворно влияние. Следователно, няма смисъл да ви ги разкривам сега, за да не ме обвинявате и да ми се сърдите за тях по-късно.

— Никога за нищо няма да ви се сърдя, Дан. Хората се променят с времето и, надявам се, стават по-добри.

— Но не и вие, Рейчъл.

Тя се смути.

— Какво имате предвид?

— Как може съвършенството да стане по-добро?

— Съвършенство? Аз? Сигурно се шегувате. Или наистина не ме познавате добре.

— Надявам се да ви опозная, докато се върнем в Савана. Ако не успея, вината няма да бъде моя, защото аз ще направя всичко, което зависи от мен.

— Чудя се дали щяхте да ме харесвате така, ако наистина ме познавахте?

— Какъв глупав въпрос? — каза той.

— Държа се възможно най-добре, разбира се. Когато не съм… — тя се разсмя и остави дръзкия намек недовършен.

— Значи така. Вие сте талантлива актриса, която само се преструва, че ме харесва.

— Разбира се, че това не е вярно. Аз ви харесвам, Даниел Слейд. Кой може да не ви харесва?

— Защото съм приятел на Филип, а вие сте възпитана млада дама?

— Разбира се, че не. Харесвам ви, защото сте симпатичен и с вас ми е забавно. Защото сте джентълмен и вас може да се разчита.

— Джентълмен съм, само защото това е необходимо, когато съм със съпругата на мой приятел. Ако вие не бяхте омъжена за Филип Маккандлис… — той не довърши думите си.

— Нямаше да се държите като джентълмен с мен? — опита се да бъде остроумна тя.

— Нямам предвид точно това — отговори той смутен.

— Ако не бях омъжена, Даниел Слейд, нямаше да се държа като дама с вас.

В този момент пристигна сервитьорът и те замълчаха.

 

 

Джордж и Моли Сю дойдоха да ги вземат. Вече бяха изминали няколко мили по пътя към Вашингтон, Джорджия, в разговор за вчерашното празненство и за гостите. Когато доближиха мястото, за което бяха тръгнали, Джордж подкара конете по-бавно, така че да могат да разгледат добре внушителното пътно платно, от двете страни, на което бяха разцъфтели някои от величествените магнолии с чудните си огромни цветове с формата на мида. В далечния край на пътя се виждаше правоъгълна двуетажна къща с бяла колона от всяка страна на входа. Веранда обикаляше втория етаж, а над покрива се извисяваше купол.

Каретата спря и Бренманови дойдоха да ги поздравят. Въведоха ги в къщата, чиито дебели стени през зимата задържаха топлината, а през лятото не пропускаха жегата вътре. Побъбриха малко с белгийското семейство и тръгнаха заедно с Проспер да разгледат известната в цял свят градина „Фрутланд“.

Наслаждаваха се на разходката сред цъфналите дървета и пъстроцветните храсти. Пчели се стрелкаха във всички посоки, събирайки нектар. Грациозни пеперуди кръжаха около безбройните цветове и веселите посетители. Пойните птици пееха и прехвърчаха от дърво на дърво. Други кълвяха сухите листа за червейчета и буболечки и пръскаха късчета шума и пръст във всички посоки. Денят беше ясен и слънчев и Рейчъл и Дан се чувстваха спокойни.

Върнаха се в къщата да пият чай и да хапнат сладкиши с домакините. Когато стана време да тръгват, благодариха и четиримата отново потеглиха.

Изминаха една миля, когато Джордж попита Рейчъл дали не иска да си купи мед, като изтъкна, че в този район пчеларите се славели като най-добрите в целия щат.

— Това е чудесно, Джордж — каза тя. — Благодаря за идеята.

Джордж спря екипажа встрани на черния път. Рейчъл и Дан слязоха и отидоха да си купят мед от възрастния мъж зад дървена сергия. Рейчъл купи сандъче с шест буркана, а Дан взе две, за да ги занесе на кораба. Той плати цялата покупка.

— Сигурно обичате мед — каза Рейчъл.

— Да, обичам. Когато сте щастлива и спокойна, очите ви имат същия цвят — отговори той, след като прибра рестото. Изчакаха да наредят бурканите в сандъчетата. — Никога преди не бях виждал такива очи — светли, златистокафяви, оградени с много тъмна ивица.

— Наследила съм цвета на очите от татковия род, Флемингови. Имам техните черти. Не приличам по нищо на мама, нито на семейството й. Тя е руса, със зелени очи. Дори на четиридесет и пет години тя е стройна и красива и прилича на моя връстница.

Приключиха с опаковането. Дан вдигна с лекота сандъчетата.

— А вашите очи са с цвета на дълбоко тъмно море — каза тя.

— Медът и водата смесват ли се? — попита той и закачливо се засмя.

Тя не можа да отговори, защото доближиха каретата и защото не успя да измисли остроумен отговор на този романтичен въпрос. Той наблюдаваше внимателно всичко, включително и самата нея. Това едновременно й беше приятно, но и я тревожеше.

Дан намести сандъчетата на пода между краката им и каретата потегли.

— Вие двамата чудесно се разбирате — отбеляза Джордж. — Приятно е човек да види семейства и роднини, които са толкова близки помежду си.

Рейчъл и Дан се спогледаха малко гузно, но след това заговорнически се усмихнаха.

— Да, господине — каза Дан. — Разбираме се добре в сравнение с други хора. Братовчедката Рейчъл и аз сме добри приятели. Свързва ни дългогодишно общо минало.

— Надявам се, че скоро отново ще ни посетите, Дан. На всички нас ни е приятно с вас — каза му Моли Сю.

 

 

Продължиха към градския параден плац, който се простираше върху десет акра земя и в центъра му имаше дървета. И в четирите алеи бяха спрени каруци и карети. Хората се разхождаха напред-назад, разговаряха и се смееха.

— При нас бейзболният сезон е през зимата, защото тогава реколтата вече е прибрана, а времето е още топло. През пролетта и лятото, отборът се събира за тренировка една събота месечно. Противниковият отбор е съставен от мъже и по-големи момчета от града. Наистина е забавно и отморяващо човек да ги погледа как играят. Обикновено след мача си организираме пикник. Това сближава хората и така се създават нови приятелства.

Моли Сю подаде на двамата мъже по една възглавничка, на която да седнат и да наблюдават играта, за да се включат и те в общото веселие. Докато вървяха през затревената площ към групата от публика и играчи, Джордж, без да иска направи едно изненадващо за Рейчъл й Дан разкритие.

— Филип обича бейзболния сезон и конните надбягвания. Организираме конни състезания през зимата на хиподрума „Лафает“ на юг от града. Идват любители на хазарта от всички възрасти, и мъже, и жени. Аз не съм запален по хазарта, но на Филип му доставя истинско удоволствие да участва в залаганията. Дори обича да прави облози при борби с петли и на билярдни маси. Имаме няколко такива заведения в града, но аз не ги посещавам. Винаги оставям Филип да ходи сам или с някой друг. Ако си спечелил пари с много труд, просто ти се свиди да ги пилееш по игри и коне. Имало е дни, когато съм виждал направо да свалят ризата от гърба на Филип — засмя се той.

— Никога не съм подозирала, че Филип се увлича по хазарта — пророни Рейчъл.

— О, Боже, да не би да казах нещо нередно?

— Не се притеснявайте, Джордж. Няма да кажа на Филип, че сте споменал за това. Има чисто мъжки удоволствия, в които ние, жените, не можем да се месим. Нали, Моли Сю?

— Вие сте много разумна жена, Рейчъл — направи й комплимент Моли Сю и погледна остро съпруга си да не коментира повече този въпрос.

Хазарт! Редовно правел залагания! Филип Маккандлис? Достатъчно за една скъпоструваща и рискована слабост? Достатъчно да загуби… Рейчъл не искаше да мисли повече за тези възможности сега.

— Ето ни и нас. Просто сложете възглавничките, седнете и се отдайте на удоволствието — каза Джордж.

Рейчъл огледа тълпата, за да провери дали Харолд Сеймур не е тук. Не го видя и въздъхна с облекчение, въпреки че знаеше, че по-късно можеше да се появи.

Дан усети, че е напрегната и забеляза как внимателно оглежда тълпата. Знаеше защо го прави. Престори се, че следи тренировката на отбора, а се вглъби в мислите си. Брат му никога не е бил хазартен тип, но изглежда Филип се е пристрастил към това скъпо и рисковано развлечение. Дан се молеше това да не се е превърнало в негов порок и от тук да идва заплахата. Ако човек е задлъжнял с голяма сума пари, той би се изкушил да опита всичко, за да успее да върне дълга си. Или ако е играл хазарт с чужди пари и е загубил — всичките или част от тях… Дан не искаше да мисли, че брат му би могъл да бъде толкова глупав. Ако…

— Видяхте ли това, Дан? Измина цяла миля преди да се приземи.

— Ударът наистина е силен и точен, Джордж.

— Някои от тези момчета направо ме смайват. Добър отбор имаме тази година.

Тренировката продължи още час, след което направиха пикника. Моли Сю и Джордж донесоха кошницата с храна от каретата и наредиха лакомствата върху една покривка върху тревата. Разговаряха, докато похапваха от студеното печено пиле, туршията, бисквитите и ягодите.

Дан наблюдаваше как Рейчъл облизва пръстите си и как обира с върха на езика си хрупкавите парченца пилешко, полепнали по устните й.

— Не им се оставяйте, братовчедке Рейчъл — пошегува се той.

Тя се наклони напред и мушна една сочна ягода в устата му.

— Не са ли най-вкусните, които някога сте ял? — попита тя и облиза пръсти.

— Направо могат да те вкарат в грях. Трябва да купя две щайги от тях за кораба.

— Ще се развалят, докато тръгнете на рейс.

Дан спря да огризва пилешката кълка и отговори:

— Непрекъснато забравям, че съм си дал продължителна почивка. Не съм свикнал да оставам дълго на брега.

— Вашите моряци на кораба ли остават, докато се товари стоката?

— Някои непрекъснато са там. Редуват рейс с престой на брега. Не е разумно един кораб да се оставя без надзор на пристанището, дори трюмовете му да са празни.

— Знам какво имате предвид. Един от корабите на Филип беше разграбен, изгорен и потопен миналия месец. Стоката беше натоварена и корабът беше готов да отплава. За щастие на борда нямаше никой. Фирмата на Филип пое загубите на клиента, а те бяха доста големи.

Дан се намръщи при тази новина.

— Заловиха ли виновните?

— Не. Освен това миналия месец разграбиха и опустошиха един от складовете ни. След това убиха един докер. Сякаш неприятностите дойдоха на куп. Полицията е твърде заета с дребните нарушения и не й остава време да залови истинските престъпници.

— Така е навсякъде и това е безобразие. Сигурен съм, че тези инциденти са объркали много миролюбив човек като Филип. Ако още не е предприел мерки, например да наеме хора, които да пазят собствеността му, непременно трябва да го направи. Звучи ми така, като че ли има нещо гнило в този куп от неприятности и трябва да се обърне сериозно внимание на всичко това.

— Това е добра идея — Рейчъл реши, че Дан не е знаел за тази поредица от инциденти и се поздрави за съобразителността да ги спомене в негово присъствие.

— Ако вие двамата нямате нищо против — каза Джордж, — Моли Сю и аз ще отидем отсреща да разменим някоя и друга приказка с едни приятели. Скоро ще се върнем.

— Значи вие сте била най-малката в семейството ви — каза Дан, когато останаха сами с Рейчъл. — Какво представляваше животът в „Уайт Клауд“? Ако не ви е неприятно да говорите за него — добави той.

— До преди войната — вълшебен. Имахме една от най-красивите и преуспяващи плантации в Джорджия. Предполагам, че още е такава. Не знам, защото не съм била там от години. Мама и татко организираха великолепни тържества и всички ги обичаха — родителите ми и прекрасните събирания. Идваха хора от много далеч, за да вземат участие в тях. Понякога не се стърпявах и се измъквах от леглото. Надничах през оградата и с часове наблюдавах танците. Докато веднъж ме хванаха — каза тя и се засмя.

Но когато продължи да разказва, гласът и лицето й помръкнаха от тъга.

— След като татко загина и дойде Ърл, стана ужасно. Като че ли живеехме в затвор. Никой вече не се чувстваше щастлив. Никой не се усмихваше и не се шегуваше. Всичко в къщата навяваше хлад и враждебност. Ставахме, обличахме се, ядяхме, учехме си уроците, пак ядяхме и се прибирахме в стаите си да дочакаме часа за лягане. На следващия ден всичко се повтаряше. И така — всеки ден едно и също, до пълно отчаяние. След като близнаците избягаха, нищо не се промени. Ърл ни държеше двете с мама като пленнички в плантацията, сякаш се срамуваше от нас. В къщи идваха частни учители да ми преподават и така бях научена на светски обноски, които всяка девойка от Юга трябва да има. Но Ърл рядко ми даваше възможност да ги прилагам в обществото, освен ако не организираше някое голямо тържество, на което да се перчи пред гостите. Тогава показваше мен и мама като скъпи вещи. Някои стари приятели и съседи отказваха въобще да имат нещо общо с „Уайт Клауд“ и дори не разговаряха вече с нас. Не мога да ги виня, че гледаха на мама като на слабохарактерна предателка. Тя се бе променила толкова много след смъртта на татко. Навърших осемнадесет години и разбрах, че не мога повече да издържам там. Нямах търпение да се махна час по-скоро. Още не разбирам как мама не виждаше колко ужасен е Ърл — пророни Рейчъл с пълни с мъка очи и замълча, тъй като Ледърсови се върнаха.

 

 

Когато влязоха в хотела, Дан се опита да си представи едно невинно осемнадесетгодишно момиче, останало само в света да се грижи за своята прехрана и чест. Дали това тежко изпитание и загубата на близки хора не я бе принудило да избере за свой съпруг достатъчно възрастен мъж, за да й бъде баща. Въпреки това Дан подозираше, че освен споделеното от Рейчъл, имаше и друга причина, поради която тя бе напуснала дома си. Защо една убийца на мъже не се бе освободила от този, когото презира и мрази най-много?

Докато прекосяваха фоайето, към тях се приближи един сервитьор и им предложи от името на хотела коктейл, обичайна безплатна почерпка за съботната вечер.

Дан погледна Рейчъл първо въпросително, после се засмя и преди тя да успее да отговори, каза:

— Да, това ще ни отпусне добре за нощния сън.

Сервитьорът свали по-ниско таблата и им подаде по една висока чаша с лед, полят със златистокафяво питие — бърбън със захар и листенца джоджен. Това беше силна напитка, символ на традициите и гостоприемството на Юга.

Рейчъл и Дан взеха коктейлите и се отправиха към верандата на втория етаж, за да ги изпият и поговорят, преди да се разделят за през нощта. И останалите посетители бяха избрали верандата със същите намерения, така че те се озоваха в една приятна и интимна обстановка. Седнаха в удобни люлеещи се столове. Между тях имаше малка масичка. Известно време останаха мълчаливи и се наслаждаваха на приятната вечер и силното питие. Възбудата от деня спадна, настроението им се повиши и телата им се сгряха от коктейла и близостта между тях.

— Разкажете ми за Турция и защо там са необходими оръжия? — полюбопитства Рейчъл, за да се освободи от неудържимото привличане, с което Дан я притегляше към себе си.

Той свали чашата от устните си, облиза ги и отвърна:

— Ако не сте запозната с историята на този район, трябва да започна по-отдалеч.

— Не съм, така че трябва най-напред да ми предадете един урок по история.

— Някога Турция е управлявала тази част на света, известна като Отоманска империя. Преди години хората от някои области са започнали да се борят за своите права и независимост. Използваха реформите Танцимат, за да овладеят напрежението — Дан й разказа за проблемите на християните и мюсюлманите от района. След това спря и отпи глътка от питието си, за да се освежи. Не искаше да я гледа непрекъснато, затова отпусна глава върху облегалката на стола и отправи поглед към сградата на отсрещната страна на улицата.

Нощта бе настъпила, но бледата луна и газените лампи изпращаха меки лъчи, с които стопляха уютната обстановка и подчертаваха фините им черти. Повечето от посетителите се разотидоха — някои слязоха на закъсняла вечеря, някои на разходка, други да направят посещение или да починат в стаите си. Със сгъстяването на мрака обстановката ставаше все по-интимна и романтична.

Рейчъл се бе извърнала леко в своя стол, за да наблюдава Дан, докато говори. Имаше най-пленителната усмивка и най-красивите сини очи, които бе виждала. От дългия престой под жаркото слънце на палубата на своя кораб лицето му бе загоряло. Имаше остри, ясно изразени черти. Косата му бе черна и лъскава като крило на гарван, огрято от лунната светлина. Само като го погледнеше, сърцето й лудо забиваше и в нея се събуждаха заспали желания.

Дан продължи:

— Въпреки съпротивата някои реформи се оказаха полезни и свършиха добра работа. Но властта и правомощията на султана останаха. Разбунтуваните селяни потърсиха помощ от европейските сили и от Америка. Султанът беше натрупал огромен външен дълг, който не можеше да върне поради световната финансова криза от седемдесет и трета и Депресията.

Рейчъл си спомни за паниката през тези години. Точно тази паника бе станала причина тя да се озове в ръцете на Крейг Нюман и животът й да попадне във властта му.

— Нито една държава няма да му даде повече заеми, така че той не иска да загуби никоя от богатите си провинции. Ако избухне война, ще се намесят и други държави, предимно Русия. Съединените щати не могат да допуснат Руската империя да има контрол върху такъв голям и важен регион — Дан се надяваше, че достоверното му обяснение ще задоволи любопитството й.

— Звучи ужасно, но това е жизненоважно. Всеки обича свободата — каза Рейчъл и благодари на Дан за интересните сведения. — Вече е късно, а утре сутринта сме на църква. Ако сте изпил коктейла си, по-добре е да се оттеглим в стаите си. Моята чаша е празна и усещам как съдържанието й се разлива по цялото ми тяло — от главата до петите — Рейчъл нямаше намерение да изпие целия коктейл, но го направи, защото близостта на Дан направо я влудяваше.

Дан я бе хванал под лакътя, докато се изкачваха по стълбите към третия етаж. Моментът на слабост, в който тя бе изпаднала, идваше точно навреме, за да направи следващата си крачка. Ако се наложеше след това да търси оправдание, щеше да обвини алкохола за това, че е загубил контрол над себе си.

Коридорът беше пуст и тих. Бледата светлина на мъжделеещите в тъмнината лампи засилваше създалата се между тях близост. Дан заведе Рейчъл пред вратата на стаята й. Поиска й ключа. Сложи го в ключалката, отключи, отвори вратата и влезе вътре заедно с нея.

— По-добре да ви помогна, госпожо — каза за извинение, като не преставаше да се смее. — Май не стоите много здраво на краката си.

Рейчъл нежно се засмя.

— Наистина. Не трябваше да изпивам целия коктейл. Не съм свикнала да пия силни питиета. Вие ми се свят, като на птичка в шеметен полет.

— Знам какво имате предвид. Аз също не съм голям пияч. А това питие беше силно. Искате ли да ви помогна с копчетата? — предложи й той.

— Благодаря, но няма нужда — погледна го право в очите и погледите им застинаха така. — Вие сте най-милият мъж, когото познавам.

— А вие сте най-очарователната жена, която познавам. Струва ми нечовешки усилия да се въздържам и да не погаля тази гладка кожа, тези копринени коси, тези нежни устни — докато споменаваше забранените места, дръзките му пръсти докосваха чувствено всяко едно от тях. Помилва с палец разтворените й устни и погледът му се разтопи в очите й. Усети тръпките от възбуда по тялото й и видя пламналото желание в очите й. Забеляза, че започва да диша все по-учестено и поема все по-малки глътки въздух. Страните й пламнаха още повече.

Без да отделя поглед от очите й, Дан бавно, склони глава към нея. Сляха устни и пламналите им тела се докоснаха. Той обви ръцете си около нея и я притегли към себе си. Опитният му език се стрелна в устата й и се понесе в лудешки танц с нейния. Опитваха от вкуса си, примесен с дъха на алкохола. Дан изстена от възбуда, притегли я по-близо до себе си и впи още по-настойчиво устни в нейните. Тя отговаряше на желанието му със същия жар. На какво се дължеше тази страст? На дълго потисканото желание или на изпития алкохол?

Рейчъл се отдаде още миг на влудяващия екстаз. Пламъците на желанието пълзяха по цялото й тяло. Сърцето й препускаше лудо. Чувстваше се слаба, едва се държеше на краката си. Никога досега, с никой мъж не бе изпитвала такова удоволствие. Искаше да даде воля на чувствата си, да се остави те да я водят. Но не можеше. Не и докато тайната за смъртта на Филип не се изясни между тях. Не искаше Дан да си помисли най-лошото за нея — че е порочна. Реши, че най-добрият начин да се спаси от изкушението е да се отпусне в прегръдките му, все едно че е припаднала.

Дан пое свличащото се тяло и я занесе до леглото. Веднага разбра, че това е преструвка за самозащита. Но важното беше, че разбра това, което го интересуваше. Не беше разумно да продължи с проверката за нейната издръжливост тази вечер. Трябваше да свършат още много неща, преди да се върнат в Савана. Опасяваше се да не би тя да изпита чувство за вина. Да не започне да се страхува, че случилото се тази вечер може да се повтори. Това би попречило на плановете му. Свали обувките й, зави я и хвърли поглед към нея. Видя, че очите й са отворени и й каза:

— За Бога, Рейчъл Маккандлис, човек трудно може да устои на изкушението да не бъде с вас. Така бих желал да не сте омъжена, поне съпругът ви да не е мой добър приятел. Не мога да съблазня жената на Филип, нито да я злепоставя. Вие сте изключителна жена и не заслужавате такова отношение. По-добре да забравим станалото. Нямаше да се случи, ако не бяхме пили. Надявам се, че ако утре още помните този миг на слабост, ще ми простите и няма да го коментирате. Тръгнем ли да го обсъждаме, наяве ще излязат неща, които е по-добре да си стоят скрити дълбоко. Спете спокойно, моя прелестна сирено — целуна я по челото и напусна стаята. Заключи и мушна ключа под вратата.

Рейчъл се надигна безшумно от леглото. Свали дрехите си и, без да облече нощница, се върна в прохладните чаршафи. Пламналото й тяло потръпна от допира с тях. Обърна се на една страна и се сгуши във възглавницата. Беше направила вълнуващо откритие. Дан я желаеше и ако не бе приятелството му с Филип, щеше да направи всичко, за да я има. Трябваше да се довери на Дан. Нямаше причина да не направи това. Известно време щеше да се държи така, сякаш не се бяха държали неблагоразумно тази вечер. Това, което я безпокоеше, беше как Дан ще приеме нейните лъжи и измами. Трябваше да се моли, да се моли горещо това да не попречи на бъдещето й с него, защото тя го желаеше. Завинаги!

Обхвана я страх. Щом всеки мъж, който се оженеше за нея, след това умираше, можеше ли да изложи живота на Дан в опасност? Не би ли било по-разумно и безопасно, мислеше тя, да се опита да му стане любовница, а не съпруга? Репутацията й и без това беше лоша, така че това нямаше да й навреди особено в обществото. Освен това Дан обичаше морето, кораба си и изпълнения с приключения живот. Ако тя му станеше любовница и го чакаше на брега, това щеше да бъде много удобно за един безгрижен ерген. Такова решение беше добро, защото имаше голяма опасност тя да не може да има деца, а Дан сигурно щеше да иска.

— Моля те да не ме мразиш и отблъснеш с презрение, когато научиш истината за мен — пророни тя на себе си. — Кълна се, че завинаги ще бъда твоя вярна любовница.

Рейчъл чу някакво изскърцване. Надигна се и погледна към шкафа. Заслуша се напрегнато, но не чу нищо повече. Предположи, че Дан се съблича в съседната стая. С каква радост би вършила всичко за Дан, но сигурно никога нямаше да има тази възможност. Все пак, възможно е тя да го привлича само физически. Той едва ли би пожелал някога да се ожени за вдовица на трима мъже, единият от които близък негов приятел. След това си помисли, че може и да греши. Сгуши се в меките завивки, притвори очи и потъна в дълбок сън, изпълнен с копнеж по капитан Даниел Слейд.

 

 

Химнът свърши и хората заеха местата си в голямата църква. Пасторът стана и се качи на подиума. С благ поглед обхвана енориашите си, усмихна се и разтвори Библията.

Започна със страшни думи:

— В книга втора на Стария завет, глава двадесета, стих тринадесети, пише: „Не убивай“. Много хора мислят, че трябва само да не отнемат нечий чужд живот. А има много други начини за убиване. Можеш да убиеш някого, като говориш жестоки лъжи и разпространяваш неверни слухове за него. Можеш да убиеш някого, като потискаш духа му, докато умре. Можеш да убиеш някого, като попречиш да се сбъднат мечтите и надеждите му. Можеш да убиеш някого, като го заставяш да се чувства слаб и безполезен, за да можеш ти да се почувстваш силен. Казвам ви, спазвайте тази заповед във всичките й значения.

Рейчъл не бе ходила отдавна на църква. Преди ходеше редовно. Беше възпитана да се ръководи от написаното в Библията. Опитваше се да спазва Десетте Божи заповеди, които знаеше от дете. Макар и да не бе устояла на Дан, това не беше прелюбодеяние. „Докато смъртта ви раздели“, пишеше в Библията, а смъртта я беше разделила и с тримата й съпрузи. И въпреки това Рейчъл не можеше да се закълне, че не е нарушила последната заповед. Тя бе пожелавала, жадувала и завиждала на другите за това, което имат: добро име, приятели, уважение, чест и щастие. Понякога ревнуваше другите, че имаха това, което на нея й беше отнето. Изпитваше болка и горчивина, че е отхвърлена. Искаше всеки, който е бил жесток и несправедлив с нея, да чуе тези думи и да им се подчини.

Докато пасторът говореше, Дан наблюдаваше Рейчъл е крайчеца на окото си. Не видя по лицето й следи от чувство за вина. Бяха закусили бързо и никой не спомена за снощния инцидент. И двамата бяха в добро настроение, усмихваха се безгрижно и разговаряха като добри приятели. Забеляза, че очите на Рейчъл се успокоиха в мига, в който престана да претърсва с поглед богомолците в църквата. Журналистът не беше там. След неделната служба бяха поканени на обяд в Ледърсови, където щяха да се сбогуват с тях. След това щяха да се приберат в хотела и да стегнат багажа си.

 

 

В хотела Дан взе от рецепцията плика, оставен от фотографа. Качи се до стаята на Рейчъл и почука на врата.

Тя му отвори и се усмихна, но изглеждаше притеснена.

— Толкова бързо ли се приготвихте?

— Дори не съм започвал. Слязох долу да взема снимките. Току-що ги бяха донесли, както беше уговорено. Отлични са. Наистина са хубави. Много съм доволен — той се отмести встрани и подаде три снимки. — Тези са вашите, а тези са моите — каза той и размаха плика, като се засмя весело. — Имам истинско съкровище.

Рейчъл внимателно разгледа и трите снимки. Усмихна се и се съгласи с него.

— Да. Чудесни са. Една наистина добре свършена работа. Благодаря ви, Дан. Бих ви поканила вътре да си поприказваме, но знаете, че това не е редно.

Той кимна с разбиране.

— Освен това трябва да си приготвя багажа, а и вие имате доста работа. Ще ви чакам в седем в ресторанта за една лека вечеря.

— Аз ще поръчам вечеря за себе си в стаята. Не мога да сляза долу, защото това ще ми отнеме много време. След като свърша, трябва добре да си почина. Утре сутринта ще ставаме рано, за да успеем да напуснем хотела и в осем и половина да бъдем на гарата. Влакът тръгва в девет, а преди това трябва да купим билетите, които поръчахме.

Дан разбра, че тези планове имаха за цел да я пазят от изкушение.

— Това е удобно и за мен. Утре ни предстои дълъг и изморителен ден. Значи ще се видим сутринта в седем. Лека нощ, Рейчъл.

Тя едва сдържа въздишката на облекчение от проявеното разбиране от страна на Дан.

— Лека нощ, Дан, и още веднъж ви благодаря за тези прекрасни фотографии.

След като затвори вратата, Рейчъл си спомни думите на Джордж, казани по време на обеда. Беше я помолил да предаде на Филип да му изпрати аванса по възможно най-бързия начин.

Рейчъл знаеше, че Джордж се притеснява и се надяваше и вярваше той да й е казал всичко, което знаеше за загадъчната сделка. Все още й се искаше да прегледа регистрите на компанията, но това не бе възможно. Поне засега, по време на това пътуване.

 

 

Качиха се на влака на „Джорджия Рейлроуд“ от „Юниън Стейшън“. Всичко вървеше по план от сутринта. Настаниха се във вагона и зачакаха влакът да тръгне. Не след дълго машинистът даде няколко сигнала със свирката и влакът потегли. Първо се движеше бавно и внимателно през югозападната част на града, но когато напуснаха Огаста, скоростта се увеличи. Скоро колелата затракаха ритмично. Парата се понесе на кълба над вагоните. Пасажерите се отпуснаха, за да се насладят на целодневното пътуване, което им предстоеше.

Този път вагонът, в който бяха Рейчъл и Дан, беше пълен и местата им бяха едно срещу друго. Шумът затрудняваше разговора, а и спътниците им бяха любопитни, така че те бързо се отказаха да разговарят. Известно време гледаха през прозореца. Минаваха покрай млади борови насаждения и гори с вековни дървета. Тревата по поляните беше буйна и сочна. Имаше изобилие от полски цветя в най-различни багри. Животните пасяха необезпокоявани от никого. Нивите бяха разорани и засети с памук, жито, овес. Тук-таме се виждаха и безкрайните редици от тютюн и царевица.

И двамата държаха книги в ръце, купени за свободното им време. Но не четяха. Бяха вторачили погледи в страниците, само за да не се гледат непрекъснато един друг. Коленете им се докосваха при всеки завой или раздрусване на вагона. При всяко докосване те се поглеждаха и усмихваха. За миг погледите им застиваха, след това отново се насочваха към разтворените книги, чиито страници не бяха отгръщали от много време.

Морският капитан наблюдаваше през спуснатите си клепачи своята очарователна снаха. Мислеше дали Рейчъл не страда от някакво рядко срещано душевно разстройство, което я кара да се омъжва и да убива съпрузите си. Може би не можеше да се възпре, а като свърши всичко, не помнеше, че е извършила убийството. Как можеше той да разбере със сигурност дали е така? Единственият начин изглежда беше да се ожени за нея и да изчака да направи опит да го убие.

Разсъждаваше за начина, по който съпрузите й мистериозно умираха. Нищо в тримата мъже, нито в женитбите, си приличаше. Ако разрушителната война беше нанесла поражения в нейната психика, може би мотивацията за поведението й беше да не допуска никога повече да бъде бедна и уязвима. Сега тя бе скрила изчезналите пари и скоро щеше да получи наследството от Филип. Значи бе готова да прекара цяла година в будещ съчувствие траур, както бе направила, преди да се омъжи за Филип. Това продължително време можеше да се окаже непредвидена пречка за неговите намерения да я ухажва, да се ожени за нея и след това да я разобличи.

По-лесно беше да се обяснят коварните й действия с някакво душевно заболяване, за което и тя самата не предполагаше, отколкото предположението, че тази жена би могла да замисли и извърши четири хладнокръвни убийства. Това обясняваше защо не изпитва вина и успява да избегне всички уличаващи я доказателства.

Щом допускаше, че може и да не е виновна, не можеше да направи нищо, с което да й навреди. Но ако тя действително беше умна, опасна и смела, и се бе измъквала много пъти невредима от обвиненията на закона, той нямаше друг избор, освен да приложи някаква хитрост, за да я хване в капан. Скоро щеше да разбере по какъв начин трябва да се държи с нея.

Влакът начесто спираше, за да се качат и слязат пътници и да се разтовари и натовари стока. Най-дългият престой беше на „Юниън Пойнт“, където железопътната линия се разделяше — главната продължаваше към Атина, а вляво от нея беше разклонението за Атланта. Обядваха в малко ресторантче на гарата. След това решиха да се поразходят и разтъпчат. Вървяха по черния път край релсите, без да се отдалечават много от гарата, и разглеждаха околността. Свежата зеленина беше напръскана от белите и розови цветове на сливите, прасковите и крушите. По поляните цъфтяха в изобилие жълти нарциси и лилава иглика.

— Обичам пролетта — каза Рейчъл, докато гледаше как пчелите и пеперудите прехвърчаха неуморно между цветовете. Забеляза птиците, които търсеха червеи, буболечки и насекоми. Наслаждаваше се на белените борове, които се извисяваха в наситено синьото, безоблачно небе. Лек ветрец поклащаше цветовете и листата.

— Всичко прелива от живот и светлина. Сякаш е заредено с магическа енергия и сила. Всяка живинка се възражда, среща нова възможност — този път да бъде по-добро от преди. Това те изпълва с възторг, нали?

— Никога не бях мислил по този начин, но това е вярно. Вие сте много чувствителна жена, Рейчъл Маккандлис. Непрекъснато ме изненадвате и…

Силно изсвирване предупреди пътниците, че е време да се качват във влака, последва го извикването на кондуктора.

— По-добре да се връщаме. Не ми се иска да останем тук и да чакаме следващия влак утре.

 

 

Влакът спря на „Карс Хил“, от другата страна на широката сто и петдесет фута река Оконе, на изток от Атина. Едва през 1881 година построиха мост над реката, по който железопътната линия продължаваше до града. На крайната гара „Джорджия Рейлроуд“, от двете страни на релсите, се издигаха различни по големина и архитектура постройки на складове, железопътно депо, няколко товарни и транспортни компании. Хамали и кочияши се втурнаха да посрещнат влака, за да си осигурят работа. След като разтовариха, разпределиха и раздадоха багажа на пътниците — прибиращи се у дома местни граждани и гости на Огаста — бяха преведени по моста до града.

Каретата, която Рейчъл и Дан наеха, пое по един стръмен склон. Преминаха покрай местност, обрасла с тръстика, горички и ниви. Тук-таме се виждаха самотни къщи. Техният кочияш, студент в местния университет, им пълнеше главите с факти от историята на града. Атина бе разположена в полите на Блу Ридж Маунтинс и се гушеше в покритите с борове, вековни гори и червена пръст хълмисти възвишения на Северна Джорджия. Градът бе наречен на столицата на Гърция, Атина — град, който се славеше с красотата, благополучието и културата си и също бе разположен върху живописни хълмове. Атина в щата Джорджия бе град на богатство и изтънченост, на образование и промишленост, на прекрасни жилищни сгради и в него съжителстваха забързаният и спокойният ритъм на живот. Кочияшът настоятелно им предложи услугите си да го наемат за екскурзовод, ако по-късно пожелаеха да разгледат града. Така успявал да изкарва пари за следването си. Рейчъл отговори, че ще го наемат с най-голямо удоволствие, ако тяхната програма съвпадне със свободното му време.

Каретата спря пред хотела. От другата страна на улицата се намираше Университет Джорджия, основан преди деветдесет години. Дан плати на студента, който бързо потегли, за да не изпусне следващите си клиенти.

„Нютън Хауз“ бе хотел на три етажа, изграден от червени тухли и бели декоративни елементи по прозорците. На втория етаж имаше огромна открита тераса, половината от която минаваше над „Броуд Стрийт“, а другата — над „Колидж Авеню“ Двойни остъклени врати въвеждаха в богато обзаведеното фоайе. Двама вежливи камериери взеха багажа им и го внесоха в хотела. Рейчъл и Дан отбелязаха, че хотелът им напомня с красотата и великолепието си на хотел „Плантерс“ в Огаста.

Записаха се в книгата за гости и ги придружиха до стаите им, които бяха една срещу друга. Часът беше шест. Бяха огладнели. Решиха да хапнат, преди да разопаковат багажа и да починат. Заключиха стаите си и слязоха в ресторанта, който се оказа още едно уютно и приятно място.

— Утре сутринта ще посетим Харисън Клементс и ще видим какво ще ни каже той. Чудя се какво ли… — каза тя.