Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (6)

Шеста глава

Рейчъл беше казала на Дан, че няма да закуси сутринта, за да поспи повече и да си почине добре за предстоящата вечер. Щяха да се срещнат на обяд и след това да се разходят.

Вчерашната среща в кабинета на Джордж продължаваше да обсебва мислите й и да я тревожи. Когато Филип в бълнуването си говореше за парите, на нея дори не й мина през ума, че става въпрос най-малко за един милион долара! Това беше напълно достатъчна сума, за да амбицира един злодей в стремежите му да получи парите на всяка цена или жестоко да си отмъсти при неуспех. Ако Филип не достави стоката в определения срок, клиентът ще дойде да си я търси. Не смееше да мисли какво я очаква след шест седмици.

Рейчъл реши да се срещне с Милтън, когато се върне в Савана, за да разбере дали Филип е запазил кораб. За да успее да разкрие тайната, преди да е изтекъл крайният срок, тя трябваше да знае за къде заминава стоката и името на клиента. Ако сделката беше законна, сигурно може да се направи нещо, за да бъдат всички доволни. Докато разсъждаваше така, изведнъж разбра, че сама се заблуждава. Никой, най-малкото клиентът, щеше да повярва, че парите не са в нея и тя наистина не знае къде са. Само да можеше да помоли Дан за помощ в разкриването на тази загадка! Но не можеше, защото тогава трябваше да му разкаже истината за себе си. Той никога не би я разбрал и оправдал постъпката й. Особено след като съобщи за смъртта на Филип. Но след като всичко се оправи, ти можеш… — мислеше тя.

Рейчъл свъси вежди и каза на глас в празната стая:

— Какво можеш ти, глупачке? Да го оставиш да те измами, както Крейг и Филип постъпиха с теб? Не можеш да му вярваш. Филип тъкмо бе изнесъл безумната си тирада на смъртното си легло, и още същия ден се появи така нареченият верен приятел. Нали се убеди, че някой тайно те следи. Стреляха по теб. Претърсваха стаята ти. Получи две заплашителни бележки. Няма съмнение, че някой те смята за толкова глупава, че да запазиш ампулата с отровата, за да те заловят с нея, когато се прибереш у дома. Тогава няма да ти се размине обвинението за смъртта на Филип, както и за тези преди това. Толкова е коварен и хитър, че е фалшифицирал почерка ти, за да не можеш да покажеш на никого първата бележка. Всеки път Даниел Слейд е имал възможността да стои зад тези зловещи дела. Днес ще сложа цветята в косата си и ще видя кой ще отговори на този знак. Ако ти, Даниел Слейд, си този, за когото се представяш…

Дан седеше на пода пред междинната врата и слушаше. Не очакваше да чуе тези думи. Запита се дали не греши в преценката си за Рейчъл. Възможно ли бе да е невинна? Не знаеше кой е виновен — жестоката съдба или някой ревнив съперник, който я бе притиснал в това положение. Ако Рейчъл беше невинна, Дан не можеше да стори зло на вдовицата на брат си, на своята снаха. Може би съмненията му са породени от това, че дълго време не бе виждал Филип, че го видя мъртъв и че не познаваше Рейчъл отпреди. Пред него стоеше една красива изискана жена, която го очароваше и събуждаше желанията му.

Той внимателно бе следил благоприличното, но все пак весело поведение на Рейчъл в дома на Октавия Левърт и в театъра снощи. Как можеше да бъде толкова спокойна и безгрижна, с мрачното минало зад гърба си и с опасната мистерия, която витаеше около нея? Няколко пъти забеляза леко смущение, тъга и обърканост по лицето й. Само да знаеше коя е същинската Рейчъл, да знаеше каква е истината. Но не я знаеше. Какви чувства щеше да изпитва и как щеше да се отнася с Дан, ако не изпитваше вина за тези престъпления? Харесваше го и се държеше добре с него сега. Бракът с Филип не означаваше, че е била влюбена. Със сигурност Рейчъл Маккандлис не бе просто една Черна Вдовица. Обърканото положение в момента беше свързано и със странната оръжейна сделка, и с огромната сума пари, които липсваха, и с участието на Филип във всичко това. Щеше да му бъде по-лесно, ако тя не беше такава опитна измамница!

Наистина той беше този, който тайно я наблюдаваше в къщата, който претърси стаята й в хотела и който изпрати втората бележка. Нямаше нищо общо обаче с останалите обвинения на Рейчъл. Но щом тя не бе направила всичко останало, кой тогава го е направил? Дан си припомни, че не бе видял първата бележка и ампулата, когато претърси стаята й във вторник. Тя изобщо не спомена пред него за това претърсване. Или някой ги бе поставил в стаята й по време на вечерята, или тя ги е била взела със себе си в банята.

Не й позволявай да те измами, приятелче. Дан се предупреди сам. Тя изпълни един блестящ спектакъл в твоя чест. Знае за скритата междинна врата и се надява, че подслушваш. Чуваш измамните й думи. Прави го добре. Съмнявам се, че знае, че си брат на Филип. По-скоро мисли, че си неин неприятел. Трябва само да я убедиш, че не си. Ухажвай я по-смело, приятелче.

 

 

— Запазих час при фотографа, който Джордж ни препоръча — каза Дан на Рейчъл, докато обядваха. — Ще ни чака в ателието си в шест, облечени в най-хубавите ни дрехи. Каза, че ще ни отнеме половин, най-много три четвърти часа. Така че ще бъдем точни за празненството в седем. Ателието не е далеч от тук.

— Вие сте излизал тази сутрин? — попита тя. И какво още си успял да направиш сам?

Тревожиш се, че не съм се хванал на въдицата ти ли? Присмя й се на ум, но гласно се пошегува с усмивка:

— Разбира се, поспаланке. Не съм свикнал да се излежавам до късно. Разходих се до брега и се наслаждавах на свежия въздух и движението. Закусих, но пак съм готов да похапна.

— Не трябваше да пропускам закуската. Умирам от глад. Толкова са вкусни — посочи тя пилето и кнедлите.

— Обичате ли да готвите, Рейчъл?

— Мога да готвя, но не го правя често. Лулу Ма се наежва и се сърди, ако реша аз да сготвя. Не знаете колко е специална Лулу Ма. Кухнята и домакинската работа са нейна територия, нейна гордост и радост. Тя не може да си представи как една дама, господарка на къщата, може да работи. Не може да приеме факта, че старият Юг вече го няма. Отнася се с мен като с разглезена дамичка от Юга, която не помръдва пръст за нищо.

— Виждам, че очите ви се смеят и ми е ясно, че се шегувате.

Рейчъл се засмя и кимна. Каза:

— Започвате да ме опознавате, Дан.

— Дано. Опитвам се — призна той. — Вие наистина сте очарователна.

— Истината е, че помагам в домакинството, но готвенето и гладенето са двете неща, които тя предпочита да върши сама. Аз съставям менюто, подреждам масата и понякога сервирам. Тя е доволна, когато прекарвам времето си в четене, бродиране и грижи за външността си. Доставя й удоволствие, да ми прислужва, така че се опитвам по-често да й давам тази възможност. Но когато ми стане скучно или се ядосам, запретвам ръкави и се залавям за работа. Когато изпадам в такова настроение, тя не се занимава с мен и ме оставя да правя каквото си искам.

Дан си спомни за дебелата гувернантка и икономка, която бе отгледала него и Филип. Мо-Мо беше мила, интелигентна и грижовна негърка. Тя беше нещо като добрата леля за него. Не, като майка. Беше от малкото хора, които имаха смелостта да застанат срещу Стивън Маккандлис, когато той се отнасяше зле с по-малкия си син. Майка му я беше довела със себе си от памучната плантация, когато се омъжила за баща му. В плантацията я освободили веднага щом платили за нея. Тази жена ги обичаше, както и те я обичаха и уважаваха. Нейната смърт му причини такава болка, като че ли погребваше родната си майка. Беше починала малко преди последния скандал с баща му. Преживя тежко загубата й. Може би тъкмо мъката за Мо-Мо го бе подтикнала да легне с Хелън и…

Рейчъл забеляза, че Дан е потънал в спомени, защото лицето му първо се озари от обич, после помръкна от някаква преживяна мъка. Зачуди се за какво си е спомнил.

— Разкажете ми повече за времето, когато сте били заедно е Филип в Чарлстон — подкани го тя. Усети, че е прекъснала мислите му, защото той се сепна и я погледна така, сякаш го бе изненадала да върши нещо нередно.

Не смееше да й разкаже за Мо-Мо. Може Филип да бе споменал пред Рейчъл за жената, която го е отгледала.

— Любопитна сте да чуете за нашите лудории ли? — овладя се той бързо и се пошегува.

— Да. Не знам много за живота на Филип, преди да се запознаем, така че е крайно време да науча нещо. Не мислите ли? — всъщност този, за когото искаше да научи повече, беше Дан.

— Ние, мъжете, пазим ревниво миналите си лудории, но ще ви разкажа за нашите, стига да не ме издадете пред Филип — изчака тя да кимне и продължи: — Правехме обичайните момчешки лудории и бели. Имате братя, така че се досещате за какво става въпрос. Малчуганите винаги си навират носовете там, където не трябва — видя реакцията й от последните си думи и побърза да продължи, преди да я завладеят спомените от тъжното й минало. — Едно от любимите ни занимания бе играта на криеница в складовете на Маккандлис близо до кея. Особено обичахме есента, когато те бяха пълни до горе с бали памук. Скачахме от бала на бала из цялото помещение, докато целите не потънехме в прахоляк, а косите и дрехите ни побеляваха от влакънцата памук. Повече от час трябваше да чистим дрехите си, преди да се приберем. Не можехме да оставяме следи от престъплението си. Не ни разрешаваха да играем в складовете, защото било опасно. Ако някой от нас паднеше от тази височина, можеше да си счупи врата, ръцете или краката.

Рейчъл беше израснала в плантация и също имаше спомени от игрите по време на брането на памука. Купчини непочистен и не балиран памук — огромни кълба прашни бели облаци. Не искаше обаче да разсейва Дан, като му каже това.

— Вие обичате опасностите и предизвикателствата, нали, Дан?

— Приемам обвинението, мисис Маккандлис — съгласи се той с широка усмивка. — Спомням си как веднъж се промъкнахме на борда на един кораб и тържествено се заклехме двамата да отплуваме с него и да завоюваме света. Но в последния момент Филип се изплаши и слезе от кораба. Аз слязох в Александрия и не знаех какво да правя. Кой знае какво щеше да ме прави баща ми! Но Филип ми се притече на помощ. Пое част от вината, като каза, че корабът е отплавал, докато сме играели на криеница.

— Все пак, наказаха ли ви?

— Донякъде — отговори той, без да уточни наказанието.

— Какво се случи със семейството ви и с корабния бизнес?

— Всички в семейството ми починаха и аз загубих фирмата. След като напуснах Чарлстон през седемдесет и първа, три години бях моряк. Спечелих достатъчно пари и си купих кораб, за да работя за себе си. За щастие, имам късмет и бързо забогатявам.

Пристигна сервитьор, който им поднесе кафе, отнесе използваните съдове и сервира десерта. Докато той ги обслужваше, те не разговаряха.

Дан си спомни деня, в който напусна дома си след сбиване със стария Маккандлис заради глупостта, която извърши с избраницата му. Обичаше брат си, но понякога го ненавиждаше, че е любимият, не, единственият син. Преживя тежки мигове през детството и юношеството си в дома на Стивън Маккандлис. Горкият Филип! Беше между чука и наковалнята — не искаше да се кара с баща си и да остане приятел с брат си. Понякога Филип се възползваше от това, че е любимец. Но така би постъпило всяко момче на неговата възраст. Друг път Филип ненавиждаше положението, в което го поставяха — да избира между баща и брат. Когато Дан започна да плава с корабите на Маккандлис, повечето време отсъстваше от дома, което беше удобно и за него, и за баща му. През тези години двамата с Филип се виждаха рядко, само когато беше на сушата. Дан не се бе връщал в дома си, който отдавна напусна. За това време преуспя, поумня и поулегна. Искаше да се върне в родния дом и да изглади проблемите и с баща си, и с Филип. Сега…

След като сервитьорът се отдалечи, Дан се откъсна от спомените си и продължи разговора.

— Оправям се сам от много години и се справям добре. А вие, Рейчъл? Какъв път сте изминала до този момент от живота си?

Рейчъл реши да каже на Дан само това за себе си, което той можеше и сам да разбере, ако поразпита за нея. Ако вече го бе направил, с разказа си тя щеше да се представи пред него за пряма и откровена. Ако не беше, можеше да събуди съчувствие и разбиране, които сигурно по-късно щяха да й бъдат необходими. Освен това, съвсем нормално бе да се води такъв разговор между съпругата на Филип и неговия най-добър приятел.

Рейчъл започна, като внимателно подбираше всяка дума и бавно заговори:

— Родих се и израснах в плантация. Мама се омъжила за татко на шестнадесет години. За девет години им се родили пет деца — три момчета и две момичета. Бяха силно влюбени един в друг. Живеехме задружно и всички бяхме щастливи. След това дойде войната. Татко и Роберт ги убиха на фронта. Вкъщи нещата тръгнаха назад. Мама пое цялата отговорност, но беше изплашена, самотна и не знаеше как да ръководи голямата плантация. Когато данъците и таксите се повишиха, ние загубихме почти всичко. Това направо я съсипа. Бях дванадесетгодишна, когато тя от страх се омъжи за един политик янки, който й бе обещал да се грижи за нея. Ърл беше с четири години по-млад от мама, но тя беше такава красавица, че това нямаше никакво значение. Приятелите и съседите ни се почувстваха засегнати и казаха, че се е предала в ръцете на врага, когато раните от войната са съвсем пресни. Ърл твърдеше, че е богат, и че е влюбен в мама, но единственото, което искаше, бе да сложи ръце върху „Уайт Клауд“. По-добре щеше да бъде, ако бяхме загубили плантацията, отколкото да я оставим в ръцете на тази змия.

— А какво стана с останалите от семейството ви? — Дан настояваше да научи нещо повече.

— Рандъл се удави на следващата година, докато бяха с Ърл на риболов. Беше добър плувец, но ризата му се закачила за някакъв клон под водата и Ърл обясни, че не е успял да му помогне, преди да стане твърде късно. Близнаците Ричард и Розмари избягаха от къщи един след друг — през шестдесет и девета и седемдесета — и никой не знае къде са и дали въобще са живи. Божичко, колко ми липсват! Никой от нас не успя да приеме този янки. Мисля си, че нарочно се държеше лошо и грубо с нас, за да ни пропъди. Не искаше пълна къща с чужди деца. И успя, въпреки че мама така й не повярва, че съпругът й прогонва собствените й деца от техния дом. Все още си мисли, че ние сме я предали и изоставили. Напуснах плантацията през седемдесет и втора, когато бях на осемнадесет години, защото и аз не се разбирах с него. Как бих искала Ърл Старджър никога да не се бе появявал в нашия живот. Мразя го за всичко, което ни причини.

Дан си спомни какво бе казала за Старджър на гроба на Филип.

— И какво се случи, след като напуснахте дома си?

— Преместих се в Савана. Срещнах Лулу Ма още при пристигането си и се сприятелихме с нея. Винаги ми е помагала през тези години. Започнах да работя за Филип през януари седемдесет и четвърта и се омъжих за него в началото на август миналата година.

Дан забеляза, че тя прескочи почти двугодишен период от време в своя разказ. Говореше истината, но криеше голяма част от нея. Това не го изненада.

— Джордж каза, че Филип се е преместил в Савана през февруари седемдесет и трета. Скоро ли след неговото идване в града се срещнахте?

— През април същата година ни запозна един общ приятел, който вече не е жив. — Беше ги запознал Крейг Нюман, но тя се страхуваше да спомене името на втория си съпруг. — Като стана дума за Филип и Джордж, съпругът ми споменавал ли е за този голям договор в писмата си?

Дан знаеше, че тя смени темата, за да отклони вниманието от себе си.

— Не, но не е имал и причина да го прави. Ако си беше вкъщи, когато пристигнах, не се съмнявам, че щеше да се похвали. Аз също бих постъпил така. Тази сделка ще донесе добра печалба и за тримата партньори. Поне една трета от сумата трябва да е чиста печалба. Като се раздели на три, това прави по сто хиляди долара на всеки. Една отлична възвръщаемост на вложени средства. Щом има намерение да продава дяловете си от двете компании, тогава какво ще прави с третия — от корабната агенция?

В първия момент не знаеше какво да отговори. Най-после й дойде нещо наум и рече:

— Не мисля така.

— Сигурно смята да продаде и трите и да се занимава с плантацията.

— Не ми е споменавал такова нещо. Би ли могъл да направи това?

— Няма да ме изненада, Рейчъл. Филип никога не е обичал корабите и водата. От него би станал отличен земевладелец. Обзалагам се, че му харесва живота в плантацията. Може би затова е купил „Мос Хейвън“, а не някоя градска къща.

Филип й бе казал, че е купил плантацията заради нея — да я измъкне от Савана и все пак да не бъде далеч от работата си.

— Дан, мога ли да ви задам един сериозен личен въпрос? — изненадващо попита тя.

Дан остави вилицата си и се наведе напред.

— Разбира се.

Рейчъл намери начин да зададе въпроса си така, че хем да прикрие уловката, хем да получи повече информация.

— Казвате, че тази загадъчна сделка е достатъчно голяма, за да снабди цяла армия. Какво ще стане, ако е незаконна? Какво ще стане, ако Филип не успее да я прекара през митницата? Ако сделката се провали, компаниите в Огаста и в Атина ще фалират. Би ли направил Филип нещо, което да разори партньорите му? А не може ли да ги наказва затова, че са го мамили? Ако компаниите са били губещи, той така или иначе е щял да загуби първоначалните си инвестиции, независимо колко големи са били те. Но ако са го лъгали и мамели, може би тези пари не го вълнуват. Виждате ли някакъв смисъл в това?

— Филип никога не е обичал тези, които създават неприятности, но винаги е бил почтен и чистосърдечен. Някои хора могат да разсъждават по този начин, но не и Филип, доколкото го познавам.

Беше доволна от отговора му.

— Кой би могъл да направи такава голяма и скъпа поръчка? — попита тя.

Дан се забавляваше с упоритостта й да открие истината.

— Не се безпокойте, Рейчъл. Няма да има нова война в Юга. Договорът не е за такива големи количества. А и Филип никога няма да достави оръжие на някои превратаджии. Поръчката пък е прекалено голяма за банда гангстери. Възможно е това да е таен военен договор. По света има много конфликтни зони, дори и у нас — на запад с индианците. Филип е здравомислещ бизнесмен и не обича неприятностите. Ако договорът е незаконен, той никога не би се захванал с него.

Куба, догадката почти на мига проблесна в мисълта й, но не можеше да сподели с него това, което беше чула от Филип на смъртното му легло.

— Не чухте ли Джордж? Каза, че Филип се отказал от поръчката миналия месец. След това, преди седмица разговарял с Хари и я подновил. Това означава, че Филип се е колебаел. Може да се е страхувал, че някой го мами. Никак не обичам потайностите. Има нещо гнило в цялата тази работа.

Дан се съгласи с нея.

— Филип пазел ли е в тайна от вас нещо важно преди това?

— Не знам — призна тя. — Не съм допускала, че може да има тайни от мен, преди да възникне този случай. После се появихте вие…

— Какво аз?

— Защо Филип не ми е казал за вас, за вашето общо минало и за тайната ви сделка?

— Нима това, че не сте знаела за мен е причина да се съмнявате в него? Ако е така, Рейчъл, нямате основание. Мъжете често не споменават такива неща.

— Дори и на съпругите си ли?

— На този въпрос не мога да отговоря. Никога не съм имал съпруга.

— Ако обичаш някого и се ожениш за него, мисля, че трябва да му доверяваш всичко. Филип знаеше всичко, което се бе случило с мен от раждането ми до миналия петък.

— Всичко ли?

— Да, Дан. Всичко. И така трябва да бъде. Един брак може да бъде сполучлив и траен, само ако се основава на любов и вяра, на взаимни грижи, на споделени радости и болки.

— Вие сте мъдра жена, Рейчъл Маккандлис.

— Уча се от чуждия и от собствения си опит. Видяла съм и добри, и лоши бракове, и знам какво е от значение в брака — как й се искаше да знае тази истина отдавна, но я разбра едва сега. Нямаше никога повече да повтори грешката си с друг мъж в друг брак, дори да остане неомъжена до края на живота си, дори да загубеше наследството от Филип и да останеше последната беднячка, дори да беше беззащитна и изплашена.

Дан положи усилия да се сдържи и да не я разпитва за брака й с Филип и за предишните й два брака. В погледа й се преплитаха различни чувства. Изглеждаше объркана, несигурна и беззащитна и въпреки това — решителна и силна.

— Можем да разсъждаваме върху този въпрос седмици наред, Рейчъл. Нека продължим да търсим истината заедно. Ако не получим задоволителен отговор и от Хари в Атина, тогава ще трябва да изчакаме Филип той да ни обясни. Нека не позволяваме тази загадка да съсипе почивката ни. Нищо няма да постигнем, като се тревожим. Хайде да тръгваме на разходка, да се успокоим и да се забавляваме. Нека този следобед забравим за всякаква работа.

— Прав сте, капитан Слейд. Защо не изкомандвате и не обърнете платната към някое хубаво пристанище?

— Това е най-примамливото предложение, което някога съм получавал. Вдигаме котва, помощник-капитане. Ще ви помогна да забравите всичките си проблеми.

— Настоявам да изпълните обещанието си, господине. Аз съм готова.

Излязоха от хотела и поеха на изток. Когато стигнаха градския фонтан в средата на уличното платно, седнаха на широкия каменен перваз около правоъгълния басейн. Денят беше слънчев и ясен — прекрасен следобед в началото на април.

Рейчъл загреба с ръка водата и се заслуша в ромоленето на процеждащите се между пръстите й капки.

— Липсва ли ви морето, Дан? Когато видите вода, винаги ли спомняте за него? Както когато видяхте реката оня ден?

— Вие сте много наблюдателна, Рейчъл. Мисля, че е така, защото морето е единственото нещо, което познавам и което имам от дълго време насам. То е частица от мен самия.

Видя го, че гледа в посока на река Савана, която минаваше две улици по-надолу. Сякаш течението й го притегляше към себе си с неотменима сила. Кеят беше съвсем наблизо й до тях достигаха свирките на параходите и гълчавата на работниците. Пожела и тя да може да оказва същото силно въздействие върху този изключителен мъж. Колко прекрасно би било, ако очите му блестяха и се рееха замечтани от мисли по нея, както когато мислеше за кораба и морето! Ако можеше да бъде най-важното нещо в неговия живот! Замисли се дали Дан щеше да повярва на ужасните слухове за нея и дали щеше да я пожелае, когато разбере, че вече е свободна. Но такива дръзки и безумни мисли бяха глупост, преди да се увери, че грозящата я опасност не идваше от него.

— Мислил ли сте някога да изоставите морето и да се откажете от кораба и пътешествията? — попита тя.

— Ако има достатъчно разумна причина за това, мисля, че ще го направя.

— И коя причина според вас е достатъчно разумна?

— Нещо, което да придаде по-голям смисъл на живота ми и което да е по-близо до сърцето и душата ми, отколкото морето.

— Това е идеалният, най-добрият и единственият отговор.

— Това е единствената причина, заради която човек си струва да направи нещо, нали Рейчъл?

— Хората винаги търсят по-добри възможности, но невинаги ги намират. Или след като направят своя избор, разбират, че са сгрешили.

— От грешките трупаме опит, знания и мъдрост. С мен е така, Рейчъл. А с вас?

— От някои грешки се уча, от други — не. Зависи от това, дали са навредили само на мен или и на други хора. Ако са пострадали и други хора, не всичко зависи от теб — Рейчъл стана. — Не държите на обещанието си, капитане — пошегува се тя. — Не забавлявате достатъчно първия си помощник.

Дан я хвана за ръката и я поведе след себе си.

— Елате, госпожо. Няма да се откажа да опитвам, докато не успея.

Стигнаха оживения източен пазар с високи колони, който поддържаха купола с големия часовник. Свиха вдясно по „Сентър Стрийт“ и отново завиха вдясно. Спряха, за да разгледат паметника на жертвите на Конфедерацията, обелиска, градския съвет и високата камбанария „Биг Стийв“. Съзерцаваха ги безмълвно, хванати за ръце. Поглъщаха с поглед красивите забележителности, наслаждаваха се на хубавото време и не разговаряха, защото се чувстваха щастливи, че са заедно. При „Кемпбел Стрийт“ пак завиха вдясно.

На „Броуд Стрийт“ Рейчъл погледна към часовника на пазара и забеляза:

— Часът е четири, капитане. По-добре да свиваме платната, за да се приготвим за забавленията, които ни очакват довечера.

— На вашите услуги, мисис Маккандлис. Елате с мен, моля.

И двамата забелязаха, че никой не ги следи, че никой не ги спря по време на разходката. Дан забеляза, че тя си играе с алените цветя в косата, но избягна да я заговори за това. Рейчъл искаше някой да откликне на сигнала й, но явно присъствието на Дан осуети срещата. Не можа да забележи или да усети, дали някой я бе проследил.

 

 

Дан почука на вратата на стаята й. Рейчъл отвори и той впери очите си в нея.

— Да не би нещо да не е на ред? Не е ли подходяща? — попита тя, оглеждайки роклята си.

— Направо заслепявате с красотата си! За Бога, госпожо, нима искате да поразите всеки мъж на празненството довечера.

— Прекалено сте мил и великодушен. Влезте, докато наглася цветята в косата си. Няма да ми отнеме повече от минута.

Дан не каза, че не е редно да влиза в стаята, където тя се облича и спи. Прекрачи прага и затвори вратата, но остана до нея, сякаш се страхуваше да се приближи до съблазнителната красавица.

Рейчъл беше облякла атлазена тъмновиолетова рокля с богата украса в розово. Правоъгълното деколте беше обиколено с розови волани, дантела и бежови перли. Късите буфан-ръкави завършваха с панделки и волани. Горната част на роклята беше пристегната в кръста с копринен колан, вързан на фльонга отзад. Два шлейфа се спускаха на вълни от двете страни на ханша и се сливаха отзад. Предната част на роклята беше от три части — първата до коленете, средна част и последната до пода. Всяка завършваше с нежна бродерия от розови цветчета с перличка в средата. Най-дългата част беше разрязана на две отзад и набрана при фльонгата, така че се спускаше надиплена и бродираният й край едва докосваше пода. Свободната част от талията до долу падаше на свободни розови дипли, които се вливаха в широкия шлейф.

Дан видя пантофките и чорапите й, когато леко повдигна полата си и отиде до огледалото. И те бяха съобразени с модата — виолетови, за да са в тон с роклята. Единствените бижута, които носеше, бяха обеци от перли и златната брачна халка. Не се нуждаеше от други украшения, за да подчертават прелестния й вид. Дан я наблюдаваше докато подрежда изкуствените цветя в косата си, която бе вдигнала висока над тила, така че се спускаше на букли до деколтето й. Рейчъл завърши тоалета си като наметна през едното си рамо копринен шал с цвят на слонова кост и трептящи ресни по края и взе в ръка атлазената си чантичка.

— Изглеждате великолепно, капитан Слейд — изрече тя, докато приближаваше към него. — Официалният костюм ви стои много добре. Обърнете се и ми доставете удоволствието да се полюбувам за миг на външността ви.

Дан задоволи молбата й. Тя хареса дългото сако с широки ревери, ниска яка и маншети от кадифе. Тесните панталони и жилетката бяха тъмносини, в тон със сакото. Жилетката беше дълга и умишлено не бе закопчана, за да се вижда великолепната бяла риза с плисирано жабо.

— Щом вие сте до мен, ще си спечеля завистта на всяка жена довечера. Тръгваме ли да запечатим завинаги мига на нашето съвършенство? — пошегува се тя.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Дан.

 

 

Фотографът ги подготвяше за първата снимка. Рейчъл седна на един стол, тапициран с кадифе, а Дан застана вдясно зад нея. Мъжът отстъпи няколко крачки назад и ги огледа внимателно.

— Така е идеално. Изглеждате свежи и елегантни — каза фотографът на шотландски диалект. — Нито едно мускулче да не трепва — мина зад триножника с фотоапарата, провери кадъра през обектива, отмести се встрани, за да ги погледне още веднъж и нареди: — Усмихнете се като щастлива двойка.

Те изпълниха нареждането му и той засне първата поза.

— Ще я повторя, за да съм сигурен, че ще стане добра. Не мърдайте.

Дан стоеше застинал на място. Силният парфюм на Рейчъл възбуждаше сетивата му. Къдриците й се спускаха леко по гърба, близо до пръстите му, които горяха от допира с нейната влудяваща гола плът. Жизнерадостният му вид не се промени от притесненията, върху които разсъждаваше: Ако Филип действително бе получил парите в брой, това беше основателна причина някой да го убие. Ако тя твърдо бе решила да задържи парите за себе си, единственото, което трябваше да направи, бе да твърди, че не са в нея и че не е чувала за тях. Никой не можеше да докаже обратното. След като наследи състоянието на Филип, тя нямаше да го използва дълго време, за да не се изложат на риска да разкрият измамата и кражбата. Може би точно това целеше с това пътуване — да изгради основите на своята защита. Може би самият той вече й помагаше да изпълни задачата си. Сигурно имаше намерение да го посочи за свидетел и да го превърне в пореден закрилник и поредна жертва. Само да не изглеждаше толкова…

Фотографът им каза да сменят местата си. Рейчъл постави ръка върху широките рамене на Дан и двамата потръпнаха от възбуда.

Докато чакаха щракването на фотоапарата за втората поза, Рейчъл вдъхваше мъжественото ухание на Дан, примесено с одеколона му „Бей Ран“. Тялото й докосваше неговото. Копнееше да се приближи още по-плътно до него. Искаше да зарови пръсти в косата му. Изгаряше от желание да усети силната му прегръдка, да впие устни в неговите. Властно и заплашително, той я привличаше с магнетична сила. Този мъж пораждаше в нея страстно желание. Той можеше да покори сърцето й. Но също толкова лесно можеше и да го нарани, ако тя не бъде внимателна.

Фотографът направи последни промени за още една снимка — седнали един до друг на едно тясно канапе, също тапицирано с кадифе. Докато заемаха местата си, те си размениха плахи усмивки. Телата им се докоснаха и пламнаха. Парфюмите им се смесиха и възбудата им нарасна. Тръпнеха от изкушението и от болката, че не могат да му се отдадат.

Когато снимките бяха направени, Дан плати на фотографа и поръча по една снимка от всяка поза за всеки от тях.

— До неделя ще ги донеса в хотела. Проверете на рецепцията. Ако има проблеми, непременно се обадете.

— Не се съмнявам, че ще са съвършени — увери го Дан.

— Благодаря ви — добави Рейчъл, преди да тръгне.

 

 

Докато Дан плащаше на кочияша, Рейчъл разглеждаше величествената къща в григориански стил, запленена от размерите и красотата й.

Дан почука на вратата и веднага се появи един прислужник. Изрядно облеченият младеж с безупречни маниери се поклони и поздрави, след което ги покани в дълъг вестибюл. Пое шала на Рейчъл и ги въведе в огромен салон.

Дан и Рейчъл застанаха под една арка, оградена с декоративни пиластри. Както фасадата, така и вътрешните декорации бяха в стил рококо. Салонът заемаше цялата дължина на къщата, но беше умело разделен на три части с няколко колони в същия стил, както на входа и при арките. Не можеше да се сбърка майсторството в изработката и финеса на вътрешната уредба на Чипъндейл^[1]. Обзавеждането явно беше дело на човек с превъзходен вкус и много пари.

— Направо дъхът ми секва от красотата тук — прошепна Рейчъл на своя кавалер, който беше единодушен с нея.

Всички места за сядане бяха заети от гостите. Джордж им беше казал, че се очакват четиридесет души. От средата на ярко осветения салон долиташе нежната музика на рояла, явно изпълнение на талантлива пианистка.

Джордж и Моли Сю Ледърс дойдоха към тях заедно с Пауърсови, за да ги поздравят.

— Разрешете да ви представя вашите домакини — Джеймс и Джейн Пауърс. А това е Рейчъл Маккандлис, мисис Маккандлис, съпруга на моя съдружник. Този любезен господин е неин братовчед, капитан Даниел Слейд от Чарлстон, който има собствен кораб и бизнес.

Размениха си любезности, след което Рейчъл се обърна към домакините:

— Имате най-прекрасния дом, който някога съм виждала. Благодаря ви, че ни поканихте тази вечер. Много мило от вашата страна да приемете молбата на Джордж и да ни включите сред гостите си тази вечер.

— Моля, желанието ни е да прекарате приятно. Не се притеснявайте да опитате всичко, което желаете. Запознайте се с всички и се забавлявайте добре. Вечерята ще се сервира в осем.

— Предстои ви да се запознаете с много хора — каза Джордж. — Елате да ви представя на някои от тях, преди да е започнала вечерята.

Рейчъл зае мястото си и огледа масата и хората, които стояха до нея и до Дан. Всички дванадесет души бяха симпатични и изглеждаха богати и важни личности. Тя се успокои.

Опитни сервитьори и прислужници обслужваха трите маси. Наливаха червено и бяло вино, кафе, чай и вода в кристалните чаши пред всяка чиния. Менюто беше вкусно и богато. За да не пропуснат някого или пък да разместят нещо, сервитьорите се обръщаха лично към всеки, за да удовлетворят избора му. Пред всяка чиния имаше малка сребърна камбанка, с която гостите можеха да поискат нещо допълнително или някаква услуга.

Дан наблюдаваше поведението на Рейчъл. Забеляза, че е очарователна, добре възпитана и отличен събеседник. Истинска южняшка красавица с изискани обноски. Знаеше как да се държи в отбрано общество и олицетворяваше идеала на дама.

Дан не я изпускаше от погледа си, докато тя вечеряше и разговаряше с хората до себе си. Изглежда се чувстваше превъзходно. Кадифената й кожа излъчваше здраве, жизненост. Самата я беше радостна и самоуверена. Искаше му се да не е толкова заслепяващо пленителна, защото това го влудяваше от желание. Колкото повече време прекарваше с нея и колкото по-добре я опознаваше, толкова, повече се объркваше. Срещал бе безброй измамни и коравосърдечни интригантки. Как успяваше Рейчъл да скрива истинската си подла същност така умело, без да остави никакво съмнение? Както самата тя бе казала, няма значение колко хитър и зъл е един човек, той не може да крие винаги и от всички истинската си природа… Губеше самообладание при все по-засилващото се физическо привличане към нея и стремежът да не позволява на чувствата да се намесват. Не можеше да си позволи да забрави, че за него всичко беше само игра, с която трябваше да я вкара в капана. Просто не му се искаше задачата да бъде толкова трудна за изпълнение.

След вечерята поднесоха ликьор в салона. Мъжете запалиха лули и пури и се отделиха на групи за разговор. Рейчъл се извини и отиде до тоалетната.

Преди да се върне обратно при Дан, който беше до пианото, когато минаваше покрай арката, я спряха Джейн Пауърс и някакъв непознат.

— Този господин желае да се запознае с вас, Рейчъл. Казва се Харолд Сеймур. Тук е с леля си. Вашата красота и чар са го поразили, мила, но аз предупредих този влюбчив ерген, че вие сте омъжена.

— Несправедлива сте към мен, Джейн — безупречно облеченият мъж се обърна към домакинята си с подчертан южняшки акцент. — Казах ви, че тази дама ми се стори позната, и че още не съм имал възможност да се запозная с нея.

Джейн се разсмя и го погледна недоверчиво.

— Харолд, това е Рейчъл Маккандлис, мисис Филип Маккандлис от Савана. Съпругът й е съдружник на Джордж Ледърс.

— О, да, прекрасната мисис Маккандлис от Савана. Сега разбирам защо лицето ви ми е познато. Като журналист съм преглеждал много статии за вас и вашите приключения. Бихте ли ми оказали честта с едно интервю, Рейчъл?

Рейчъл не беше подготвена за такава атака. Как си позволяваше този господин да говори открито за нещо толкова лично и деликатно, и то на такова първокласно обществено място! Как си позволяваше да я нарича с малкото й име, при това с такъв неприлично интимен тон!

— Рейчъл известна? — запита Джейн Пауърс с жив интерес.

Рейчъл се насили да се усмихне и каза:

— Страхувам се, че не съм, Джейн. В нашето семейство известният е съпругът ми. Мен ме споменават само във връзка с него.

Преди да успее напълно да се измъкне от опасното положение, един от гостите повика Джейн да отговори на някакъв въпрос.

Рейчъл остро изгледа журналиста, за да приключи веднага е неприятното му предложение.

— Едно интервю с мен, мистър Сеймур, ще бъде скучно и безполезно за вас. Освен това — продължи по-твърдо тя, защото той понечи да я прекъсне, — никога не съм давала интервю. Опасявам се, че не съм срещала много журналисти, които да представят нещата така, както са ги чули. Повечето са груби, нападателни и безчувствени. Старая се да стоя настрана от такива хора, тъй като животът ми е лично мой, а не парче вкусна торта, с която да се подслажда обществото.

Харолд не откъсваше очи от нея.

— О, да, да се опази в тайна личния живот е нещо важно за красива и известна жена като вас, но…

— Важно е, мистър Сеймур, и ви благодаря за комплимента. Извинете, ме, но трябва да тръгвам. Вече е късно, а се налага да пътувам с влака рано сутринта. Трябва да благодаря и на домакините за гостоприемството и да се сбогувам с тях.

— Сигурна ли сте, че не можете да ми отделите малко време тази вечер или утре преди, заминаването? — продължи да настоява той. — Няма да бъда нито груб, нито безсърдечен. Според мен вашата история е много вълнуваща и слуховете за вас не са верни. Не е ли крайно време да изнесете истината и да прекратите тези противни клюки?

Рейчъл му отговори, без да се усмихва.

— Не, мистър Сеймур. Нямам нито време, нито желание да направя това. Лека нощ и довиждане.

Рейчъл отиде при Джейн и Джеймс Пауърс. Изчака те да свършат разговора си и каза:

— За мен вече е време да тръгвам. Прекарах чудесно. Благодаря ви, че ни поканихте с моя братовчед. Ако посетите Савана, моля, дайте ми възможност да върна гостоприемството и любезността ви.

Поговориха още няколко минути и се разделиха. Рейчъл откри с неспокоен поглед Дан. Той явно се забавляваше добре и се чувстваше удобно, в тази официална обстановка. Направи си извод, че е от богато и изискано семейство, където е възпитаван и научен да се държи в общество. Отиде при него и му каза, че е готова да се прибира.

Дан беше сигурен, че тя е смутена и бърза да избяга от явно неприятния и тежък разговор, който току-що бе провела с мъжа в другия край на салона. Беше разбрал от един от събеседниците си кой е досадникът. И в мига, в който научи, че е журналист, Дан предположи, че той е разпознал „Красивата Черна Вдовица“ от Савана и я дразнеше с това. Без съмнение, Рейчъл го бе поставила на мястото му, но Дан не искаше Сеймур да намери друга възможност да разкрие самоличността й.

— И аз съм готов. Имам нужда от чист въздух, движение и сън — каза той.

 

 

Дан крачеше из стаята си и обмисляше своите планове. От утре трябваше да разиграе своята романтична измама и да убеди Рейчъл, че е влюбен в нея.