Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (4)

Четвърта глава

Закуската премина в лек разговор между Рейчъл и Дан. Сервитьорът се върна, за да вземе празните чинии и напълни чашите им с кафе. Когато гостите на хотела напуснаха масите наоколо и те останаха сами, Рейчъл насочи разговора в по-сериозна посока.

— Когато се срещнем с Джордж тази сутрин, не забравяйте, че ще ви представя за свой братовчед от Чарлстон. Имам намерение да разгледам компанията и да се държа така, сякаш сме на почивка. — Ако Джордж ни предложи някакво забавление, аз ще приема. Това, което той трябва да знае, е, че сме тук на почивка. Ще се опитам да го предразположа и след няколко дена ще поискам да разгледам регистрите на компанията. Надявам се да не откаже.

— Не разбирам, Рейчъл. Щом сте тук по работа, защо да не го кажете?

— Защото задачата ми е тайна, поне засега.

— Нямате ми доверие? Как бих могъл да ви помогна, след като съм в неведение относно това, което се опитвате да направите.

Рейчъл се престори, че мисли върху думите му. Филип не й беше споменавал за Даниел Слейд, но той не й бе говорил много за миналото си. Следователно в това нямаше нищо особено. Трябваше да излезе пред Дан с план, в който явно има отредена роля и за него. Но в същото време нямаше да съобщава мотивите си.

— Вижте, Дан. Ще ви се доверя, защото вие сте верен приятел на Филип. Той има намерение да продаде своя дял от компаниите, но иска да провери по някакъв начин финансовото състояние, без да обезпокоява партньорите си. В корабната агенция аз се грижех за документацията, така че разбирам от тези неща. Филип иска да чуе моето мнение за работата им, след като видя активите и пасивите.

— Той не получава ли сведения за компанията от партньорите си?

— Да, получава. Но иска да се увери в тяхната точност.

— Разбирам. Искате да ги проверите тайно, за да получите ясна представа.

— Никой не трябва да се усъмни в мен, или в това, което правя. Двете компании са независими, но имат общи сделки. Искам да видя дали някой от съдружниците не се държи подозрително и дали не се притеснява, като че ли крие нещо.

Дан забеляза, че очите й отново са станали зеленикави и по-големи от обикновено. Беше ясно, че нежно се усмихва и показва красивите си бели зъби, за да лъже с такава лекота, с каквато и диша.

— Разбирате ли достатъчно от пушки и оръжие, за да можете да направите правилна оценка?

— Да. Чела съм всичките им сведения. Освен това Филип ме научи на всичко, което самият той знаеше. За сравнение разполагаме с данни за цени, модели, размери и списък на материалите, които сме взели от други компании. Изучих диаграмите с оръжията и видовете патрони. Знам достатъчно, за да открия нещо, което не е направено както трябва. Знам как се произвеждат барутът и патроните. Знам как се борави с различни оръжия и кой притежава патента за тях. Филип искаше да бъде сигурен, че ако нещо му се случи, аз ще бъда добре подготвена да заема мястото му. При това, лично аз намирам този бизнес за много вълнуващ — беше опреснила знанията си в неделя вечерта от наличните учебници и статии, за да е спокойна, че всички факти са й ясни.

— Намирате за вълнуващи пистолетите и патроните? — той подразни жената, чиито очи сега бяха станали кехлибарени, цвят, който може би беше верният индикатор за почтеност. Но след като знаеше и много други неща, може би това бе в резултат на осветлението.

— Да. Много се интересувам как се произвеждат, как се задействат. Не е ли същото, както и с вашия кораб? Вие искате да знаете какво става, с всеки инч от него.

Дан се усмихна.

— Точно така, Рейчъл. Така, е и при мен.

— Сигурна съм, че е така. Вие приличате на човек, който иска да знае всичко, което става около него, особено ако това пряко го засяга.

— Вие с Филип смятате ли, че съдружниците му го мамят? Може би затова е искал договорът с мен да мине през него? — Дан се възхити на собствената си съобразителност. Успя с въпрос да засили достоверността на своята версия.

Рейчъл се надяваше присъствието, на братовчеда Дан да оправдае любопитството й относно делата на компанията пред Джордж и Хари.

— Възможно е. Бизнесът и от двете страни носеше добри печалби до средата на седемдесет и трета, когато уведомиха Филип, че има спад. Докладваха, че поръчките са намалели, а цените на материалите и заплатите на специалистите са се повишили. Когато след края на войната нещата се уталожиха, излишното оръжие и амуниции бяха продадени на по-ниски цени. След като нямаше вече сражения, намаля и нуждата от оръжие. Големи компании като „Ремингтън“ и „Уинчестър“ завладяха чуждите пазари. Филип реши, че след като са конфискувани бойните оръжия, хората от Юга ще купуват оръжие за лов и самоотбрана — тя отпи от кафето си, преди да продължи. — Аз мога да преценя дали е закупено по-голямо количество от това, което е вписано в регистрите и за което е платено. Смятам да сравня поръчаните, произведени и продадени количества. А освен това — дали наличното оръжие отговаря на записаните продажби и печалби. В случай, че има рязко несъответствие, то ще проличи веднага. Например, ако са направени големи поръчки за патрони, а са отчетени само няколко продажби и наличното количество е малко, следва, че има някакво несъответствие — незаписаните патрони по някакъв начин са напуснали заводите. Филип не вярва, че поръчките са отказани, или поне не толкова от тях, за колкото му съобщават. Той смята, че се осъществяват тайни сделки. Това не е трудно за партньорите му, тъй като той често отсъства и не може да следи отблизо всичко, което става.

Ако Дан не беше така добре запознат с някои факти, измислиците, които тя му сервира, може би щяха да звучат правдоподобно и убедително.

— Филип явно постъпва правилно, като ви поверява такава задача. Сега разбирам защо спокойно е оставил да се грижите за деловите въпроси и защо ви е изпратил тук с тази нелека задача. Знаят ли партньорите му колко добре сте осведомена?

— Не. Още не — стана й приятно, че Дан оценява нейната начетеност и ловкост. Тя наистина знаеше всичко това и щеше да продължава да играе, че това е нейна задача. — Аз, разбира се, няма да им покажа това. Искам да се чувстват съвсем спокойни и сигурни, за да допуснат грешка. Още една предпазна мярка, Дан. Ако вашата сделка с Филип не е вписана в регистрите, не споменавайте нито пред Джордж, нито пред Хари, че сте имал предварителна уговорка. Може би с тази секретност Филип е искал да провери нещо. Ще им кажем, че сме дошли, за да направим поръчка и така ще разберем дали знаят нещо за нея. Ако не знаят, след като имате спешна нужда от оръжието, а Филип го няма, за да ни помогне, ще впишем поръчката в регистрите със задна дата. Така добре ли е?

— Аз съм с вас. Проблемите с едната или с другата компания могат да попречат на моята поръчка. Изминах дълъг път, за да свърша тази работа, така че не искам в крайна сметка да излезе, че съм хабил напразно време и енергия и съм изпуснал добра печалба.

— Филип също се интересува от печалбата. Ако компаниите не носят големи печалби, той предпочита да се освободи от това финансово бреме. В момента проучва къде би могъл да вложи средства в други области. Така че има сериозен интерес да е наясно с всичко това.

Дан постави чашата си на масата и попита:

— В какъв бизнес възнамерява да инвестира?

— Не знам. Каза, че това ще бъде изненада — Рейчъл изобщо не изпита угризения от непочтения привкус на лъжата си. Нямаше друг избор. Харесваше Дан, искаше да го спечели за съучастник, но не можеше да поеме риска да му се довери.

Дан се направи, че не забелязва пукнатината в скалъпената й история, но тя може би сама забеляза пропуска си, защото предложи едно логично обяснение.

— Филип искаше да пристигне тук и да поиска документацията за проверка. Опасяваше се, че ако всичко се окаже безупречно, ще настрои хората против себе си. Ако постъпеше така, това недвусмислено би показало, че подозира партньорите си. Не беше разумно да действа така. Винаги е приемал сведенията им с доверие, без да се съмнява. Те са тук и ръководят фирмите, така че той не може да бъде в течение на счетоводните операции. Филип всъщност е нещо като безгласен партньор, или по-точно — като акционер. Опитах се да му отворя очите за тези работи. Ето защо държи аз да му представя фактите. Ако съм достатъчно умна и имам късмет, ще намеря в документацията необходимото, за да може той да вземе решение.

Дан си помисли, че е добре да вземе отношение и да обсъдят заедно случая.

— Ако те тайно изпълняват поръчки и не записват в регистрите цялата печалба, това не може да се засече при проверка, нали? Сигурно са намерили начин да прикриват непочтените си действия, нали? Защо трябва да се притесняват и да са изнервени, щом са убедени, че никой няма да разбере за злоупотребите?

— Съвсем човешко е, когато криеш нещо нередно, да се притесняваш, че си допуснал някаква грешка, която може да те издаде. Нещо недообмислено, като например взет под наем товарен вагон в момент, когато няма регистрирани поръчки за транспортиране до пристанището или до гарата. Няма значение колко е интелигентен един престъпник. Той винаги допуска грешка, която впоследствие го разкрива и така го залавят — Рейчъл внимателно наблюдаваше Дан.

— В повечето случаи е точно така — Дан реши да не я разпитва повече, за да не събуди подозренията й. Притесни се от умението й да лъже изкусно и с лекота. И колко бързо усещаше и поправяше пропуските си. Освен тази неизменна грешка да използва минало време, когато говори за Филип. За него беше важно тя да допуска грешки. И то сериозни грешки! Дан си напомни, че трябва да отваря очите си на четири и да бъде винаги в отлична форма. Придвижвай се бавно и внимателно. Остави я да си мисли, че те е очаровала и пленила. Може би разчита ти да я отървеш. Сама може да влезе в капана.

— Готов ли сте? — попита Рейчъл, когато той остави празната чаша на масата.

— Да тръгваме и да заловим първия подлец.

Рейчъл забеляза дяволития му смях и закачливия блясък в сините му очи. Попита го:

— Нали обичате да се изправяте срещу опасности и предизвикателства?

Усмивката му стана още по-широка. Около устните и очите му се очертаха ситни бръчици.

— Да, обичам. Така човек усеща, че е жив. Опасностите те държат нащрек, освен това добре се забавляваш.

Тя следеше внимателно всяко движение на устните и всяка нотка в гласа му.

— Вие с Филип не си приличате в това отношение. Той, както и аз, обича спокойствието и сигурността. Избягва усложненията и резките промени в живота. Аз също.

— Все още ли е така сдържан и кротък? Още ли е почитател на плаването в спокойни води? Надявах се, че преместването в друг град, новите начинания и бракът са го променили.

За миг Рейчъл почувства необходимост да мисли с добро за мъжа, който я бе измъкнал от ужасното затруднение и с когото бе преживяла осем безоблачни и спокойни месеца.

— Не се е променил, откакто го познавам. Той е чувствителен, грижовен и уравновесен. Радва се на живота и обича да се забавлява. Но го прави внимателно и дискретно. Той е един изключително мил и любезен мъж.

Дан я наблюдаваше как се взира в празното пространство, сякаш иска да извика в съзнанието си образа на Филип и спомените за щастливия си живот с него. Изненада се от сантименталния й изблик. Ако човек не я познаваше достатъчно добре, щеше да си помисли, че чистият поглед и нежният глас са породени от най-искрена любов и уважение. Без съмнение, имаше истински талант да лъже. Въпреки всичко, което бе направила и заради което сега бе тук, той нито за миг не забеляза тя да таи някаква горчивина, негодувание или омраза към брат му. Беше вбесен, но положи усилия, за да не издаде чувствата си.

— Филип винаги е бил такъв. Честен и почтен, но сдържан. Винаги се е стремял да избягва проблемите и неприятностите и великодушно прощаваше всяка грешка. Беше боязлив и затворен. Помогнах му да преодолее донякъде тези задръжки и го въвлякох в някои от моите лудории.

Рейчъл помисли за опасната дилема, пред която я беше изправил Филип и за това, че не знаеше почти нищо за живота му преди техния брак. Чак сега разбра колко потаен човек е бил съпругът й. Никога не бе говорил за миналото си под предлог, че обича да живее с настоящето. Мислеше си, че познава и него, и работата му. Но сега й стана ясно, че не е било така. Той е криел и таял дълбоко в себе си истинската си същност. Тя бе видяла само добротата и нежността. Но явно, това е било една външна обвивка, а истинската му същност — потайна и непозната за нея — е сключила незаконната сделка с опасния непознат, от който тя трябваше да се защити сега.

— Учудвам се, че Филип е бил такъв — отговори тя, защото донякъде бе искрено изненадана, и в същото време искаше да предизвика Дан да разкрие и други неща от характера на съпруга й, което щеше да й бъде от полза.

Дан прецени, че ако продължи да говори за Филип, тя също ще участва в разговор и той от своя страна може да научи повече за брат си след раздялата им. Дан искаше да разбере как и защо се бе променил Филип през това време. Доколкото го познаваше, Филип никога не би направил това, за което Рейчъл намекна онази вечер, докато претърсваше къщата. Явно беше, че Филип е бил в затруднение. Писмото му, нейните думи и това пътуване, разкриваха пред Дан един трънлив път, който той бе длъжен да измине, щом търсеше истината и справедливостта. Нямаше съмнение, че тя го проверява, за да види дали той действително познава Филип така добре, както твърди.

— Неговият баща, Стивън Маккандлис — отговори Дан, — имаше тежък характер. Беше трудно човек да се разбере с него и в работата, и в къщи. Може да се каже, че бях буйно и непослушно момче. Маккандлис смяташе, че влияя лошо на сина му. Няколко пъти ме нахока здравата, че съм отклонявал Филип от правия път. Истината е, че аз наистина не желаех Филип да заприлича на баща си един ден. Признавам, че понякога отивах твърде далеч, за да му вдъхна кураж, но правех това от обич. Понякога неговата деликатност и състрадателност не му бяха от полза. Филип стана малко по-решителен, когато започна да работи за баща си и да урежда сделки с други мъже. Трябваха му само амбиция и перспективи — Дан забеляза, че тя го слуша внимателно, с жив интерес. — Не искам да кажа, че е бил слабохарактерен. Не беше в характера му да бъде подозрителен. Не обръщаше никакво внимание на неприятностите. Искаше всички да са добре и да са щастливи. От него можеше да стане прекрасен дипломат. Неговата политика беше мир и любов. Винаги е искал да няма ощетени и недоволни. Никога не застана против мен, въпреки че често правех бели и бях голям инат.

— Той е все така състрадателен и обича да закриля — отбеляза Рейчъл. — Привлече ме със своята деликатност и разбиране. Готов, е да направи всичко, за да защити човека, когото обича.

— Точно това е Филип Маккандлис.

— Баща му студен и зъл човек ли беше?

Дан потисна горчивите спомени, които нахлуха в него с този въпрос.

— Само с Филип и със съпругата си не беше такъв. Филип приличаше в лице на стареца, беше гордостта и щастието на баща си. Но, слава Богу, не наследи и лошия му характер.

— Вие явно не харесвате мистър Маккандлис.

Дан искаше да прекъсне тази болезнена за него тема.

— Никога не съм го познавал достатъчно добре. Ние не се разбирахме и избягвахме да заставаме един срещу друг. Той се страхуваше, че мога да покваря и вкарам в лош път неговия… син. Например, да го примамя към морето — Дан спря навреме, преди да използва точната дума любим син. Внимавай, приятелче.

Последните му думи учудиха Рейчъл.

— Филип изкушавал ли се е някога да стане моряк или капитан на кораб?

— Не. Той не обичаше водата, нито корабите. Страдаше от морска болест.

Дан не й каза, че брат му започна да се страхува от морето, откакто като момчета едва останаха живи след един нещастен инцидент.

— Може би се е страхувал — предположи Рейчъл. — По време на краткото ни пътуване до Ню Орлиънс имаше буря. Той направо изпадна в паника. Преди да се приберем у дома, няколко пъти пита за времето. Беше нервен през цялото време. Но никога не си е признавал, че се страхува. Винаги криеше, ако някой или нещо го притесняваше. Предполагам, че е мислил, че би изглеждало като слабост, ако си признае това.

След неприятния инцидент от тяхното детство и съобщението, че самият той е загинал в морето, Дан прекрасно си обясняваше страховете на Филип и неговата омраза към океана.

— Никой човек не обича да изважда на показ слабостите си, Рейчъл. Всеки от нас си има недостатъци, но ги крие, опитва се да ги превъзмогне и да не им позволи да го ръководят.

И двамата се замислиха каква ли е била причината, която е променила Филип и заради която се е оказал в това опасно положение. Но и двамата не можеха открито да заговорят за това.

Повечето посетители си бяха тръгнали и в ресторанта стана тихо. Сервитьорът дойде и ги попита дали не желаят допълнително кафе. Отговориха, че са приключили със закуската и всеки момент тръгват, но и на двамата не им се искаше да приключат разговора, който считаха за много важен.

Наеха един от трите файтона, които чакаха наредени пред хотел „Плантерс“ да отведат гостите на Огаста в желаната от тях посока. Дан помогна на Рейчъл да се качи в каретата и седна до нея. Тя даде адреса на кочияша и се настани удобно на седалката.

— Казах ли ви, че тази сутрин сте несравнимо красива и свежа? — попита Дан. — Ако не съм го направил, това е истински пропуск от моя страна.

Рейчъл се усмихна и му благодари. Тъмнокосата красавица разтвори слънчобрана, за да пази очите си от яркото слънце. Беше облечена в изискана тъмнозелена официална рокля, която подчертаваше фигурата й. Шапката от гъсто преплетена слама беше украсена с цветя и панделка от същия тъмнозелен плат, с извита периферия, за която Филип беше казал, че привлича вниманието към лицето й. В скута си държеше дамска чантичка от плат. Съпругът й беше помогнал да избере този тоалет — един от любимите й — до най-незначителната подробност.

Файтонът потегли по „Броуд Стрийт“. Копитата на конете отекваха по паважа, а колелата на каретата отскачаха, щом попаднеха в пролука между паветата. Улицата беше оживена — товарни каруци, карети, ездачи и теглен от коне тролей, който си проправяше път по релсите от другата страна на улицата. Минаха покрай няколко фабрики и два-три склада, които се простираха чак до съседната улица. Отминаха западния градски пазар. Зад него се намираше „Ситизънс Файър Къмпъни 8“, където противопожарните съоръжения се държаха винаги в готовност. В помощ на пожарникарите по протежение на цялата улица бяха разположени водни помпи и противопожарни кранове.

Когато стигнаха улица „Маккин“, свиха вляво. Между фабричните постройки тук-таме се забелязваха и жилищни сгради. Кучета се гонеха и лаеха. Птици чирикаха по напъпилите и разцъфтели дървета. Храстите кучешки дрян бяха в премяна с цвят на слонова кост. Прасковите сякаш грееха, окичени с розови цветове. Величествените магнолии нямаха търпение да разтворят големите чашки на цветовете си, а прекрасният див рожков беше обсипан с нежни алени цветчета. Някои дворове направо заслепяваха с багрите си — слънчевожълти нарциси, огненочервени, бледорозови и снежнобели азалии, всички нюанси на розово по цветовете на дюлите, жълтеещи камбанки по пълзящите храсти. Тревата беше свежозелена и мека. Такива бяха и пролетните листа, избуялите плевели и дивият лук. Гледката беше незабравима.

Рейчъл изучаваше Дан, докато той гледаше, в другата посока. Под тъмносиньото му сако се очертаваха широките му рамене. Единствено копчето на кръста беше закопчано, така че отдолу се забелязваше стройното му тяло. Раираните панталони очертаваха дългите му крака. Вдигнатата яка на ризата като че ли въобще не го притесняваше. Нито пък стегнатата около врата му връзка. Беше мъж, който се гордее с външния си вид.

За нейно облекчение той сякаш прие лъжливото й обяснение тази сутрин. Ако не грешеше в преценката си, Дан се държеше и говореше така, като че ли познава Филип много добре и е силно привързан към него. Не беше възможно да си съчинява тяхното общо минало. Сигурно Дан щеше да я намрази и презре, когато разбере, че го е измамила. Но нямаше друг избор, извини се пред себе си тя. Твърде много беше заложено на карта — животът и свободата й. Опита се да потисне мрачните си предчувствия, но това трудно й се удаваше, особено след поредното предизвикателство, изправило се пред нея.

Дан усети, че тя го наблюдава. Вдовицата на Филип разглеждаше града, усмихваше се и бъбреше, създаваше впечатлението, че е спокойна, но не беше. И той знаеше защо.

Спряха на ъгъла на улиците „Мил“ и „Елис“. Пред тях се простираше канала на Огаста и високи сгради с още по-високи комини.

— Тук ли е? — попита кочияшът, след като никой от двамата нито помръдна, нито отрони дума.

Рейчъл погледна към постройката с огромен надпис: „ЗАВОД ЗА ОГНЕСТРЕЛНИ МАТЕРИАЛИ — ОГАСТА“ и отговори:

— Да. Благодаря.

Дан скочи от каретата и подаде ръка на Рейчъл. Тя сгъна слънчобрана. Тя прие помощта му, а той усети вълнението й, докато слизаше от каретата. Беше доволен, че е неспокойна. Това я правеше уязвима, а точно това му беше необходимо, за да постигне целта си.

Файтонът продължи и Рейчъл погледна с очакване Дан. Той разглеждаше сградата — двуетажната централна част, малката едноетажна пристройка вляво и голямото крило вдясно. Беше от дърво, боядисана в зелено с бели первази. Прозорците бяха високи и имаше само един комин. На двете предни врати имаше табели със знаци и червени надписи:

— Да се хващаме на работа — предложи той. Рейчъл почука на вратата на кабинета. Никой не отговори. Натисна бравата. Не беше заключено.

— Хайде да влезем — каза тя.

Кабинетът на Джордж беше чист и подреден. В предния десен ъгъл имаше висока закачалка, на която висеше двуредно пардесю и шапка. В левия ъгъл имаше рекламно табло с образци на патроните, които произвежда компанията.

Рейчъл се приближи до широкото дъбово бюро на Джордж. Отгоре имаше вестници от предния ден, кутия с пури и ножче, мастилница и писалка с гравирана поставка — подарък от Филип за миналата Коледа, и две писма. Взе писмата и прочете имената на подателите, но те нищо не й говореха. Кошчето за отпадъци до бюрото беше празно. Не се виждаха никакви дневници или документи, за да надзърне в тях. И по-добре, защото точно в този момент собственикът на кабинета отвори страничната врата, която свързваше кабинета му със съседната сграда и влезе при тях.

Очите на Джордж Ледърс се разшириха от изненада.

— Рейчъл Маккандлис! Толкова се радвам да ви видя — пристъпи напред, подаде ръка и се усмихна.

Рейчъл прие учтивия приятелски жест и отвърна:

— Радвам се да ви видя отново, Джордж. Това е моят братовчед и скъп приятел капитан Даниел Слейд от Чарлстон — тя не забеляза никаква изненада у партньора на Филип, когато му представи Дан. Джордж беше облечен в кафяви жилетка и панталон и бяла риза, чиито ръкави бяха навити.

Джордж Ледърс пристъпи по-близо към втория гост, протегна ръка, усмихна се отново и каза:

— Приятно ми е да се запознаем, капитан Слейд.

— Наричайте ме Дан, моля. И аз се радвам да се запозная с вас, господине. Братовчедката Рейчъл ми разказа хубави неща за вас.

Докато разговаряха вниманието на Рейчъл бе ангажирано от по-възрастния мъж. Косата му почти изцяло бе посивяла, както и мустаците, които скриваха тънката горна устна, но бяха добре поддържани и Джордж наистина имаше изискан вид с тях. Очите под гъстите вежди бяха кафяви, тесни и издължени, но гледаха открито. Имаше широк нос, който подхождаше на квадратното лице, чиято линия беше нарушена само от увисналите от възрастта бузи от двете страни на брадичката. Джордж беше среден на ръст, но не беше набит. Той се огледа и попита:

— А къде е моят партньор? Да не би да съм се разминал с него? Бях в лабораторията в съседната пристройка.

— Не. Филип не е с нас — отговори Рейчъл на петдесет и двегодишния мъж с приятна външност и добри обноски. — Той е за няколко седмици по работа в Балтимор — не забеляза някакво съмнение от негова страна, когато му съобщи тази вест. — Дан ни дойде на гости. Оказа се, че има работа в Атина, и след като Филип отсъстваше, решихме да превърнем това пътуване в една приятна почивка. Дан слиза от дълъг рейс, така че има нужда от малко почивка и забавления. Никога не е бил в Огаста и в Атина, а и аз не успях да ги разгледам, когато бяхме тук миналия път. Ще останем в Огаста до понеделник сутринта.

— Това е прекрасно, Рейчъл. За мен ще бъде удоволствие да ви покажа града. Самият аз имам нужда от малко почивка и забавления.

Рейчъл пусна в ход най-прекрасната си усмивка.

— Това е чудесно, Джордж. Много мило от ваша страна, стига да не пречи на работата ви.

— Седнете, докато говорим — Джордж придърпа своя стол и посочи две места за гостите си. — Ако още нямате план, бих могъл да запълня програмата ви, с изключение на петъка. Тогава имам уговорени срещи, но вечерта мой добър приятел организира голямо празненство в дома си. Сигурен съм, че няма да има нищо против да ви взема с мен. Там ще можете да се запознаете с някои важни особи и приятни хора.

— Звучи прекрасно. Едва ли можем да устоим на подобно изкушение. Нали сте съгласен с мен, Дан?

— Мисля, че е точно това, от което имаме нужда, братовчедке Рейчъл. Благодаря ви, господине.

— Оценяваме вашето гостоприемство и любезност, Джордж.

Той се облегна на стола и се усмихна.

— Отлично. Тази вечер, разбира се, ще ни гостувате с Моли Сю у дома, нали?

— Приемаме с най-голямо удоволствие. Очаквам с нетърпение да се срещна отново с мисис Ледърс. Миналия път ми даде няколко чудесни рецепти. Естествено нашата икономка Лулу Ма не можа да ги приготви така вкусно, както съпругата ви. Но въпреки всичко много ни харесаха. Сега сигурно ще науча някой друг специалитет.

Гордост и любов заблестяха в очите на Джордж.

— Сигурен съм в това. Моли Сю е най-добрата готвачка, която някога съм виждал. Жалко, че Филип не е с вас. Работи твърде много. Когато го видях последния път, изглеждаше уморен. Надявам се, че ще успее да си почине, въпреки пътуването. Колко време ще остане на север?

Рейчъл се престори, че не е съвсем доволна от това, което й предстои да каже.

— Шест-седем седмици. Вече усещам отсъствието му, а го няма само от няколко дена. Благодаря на Бога, че до мен е Дан и не скучая. Освен това и пътуването ме развлича.

Пръстите на Джордж си играеха със златната верижка на часовника му. Погледна към календара на стената и лицето му стана загрижено.

— Пътуването му е доста продължително!

— Да, знам. При вас има ли нещо спешно?

Джордж поглади мустаците си.

— Не преди да се върне. Исках да обсъдя с него някои промени, които имам предвид. Но те могат да почакат.

— Предполагам, че сте зает с изпълнението на голямата поръчка, за която Филип ми спомена — Рейчъл каза това съвсем спокойно. Джордж впи пръсти в облегалките на стола.

— Да… Филип изпратил ли ми е някакви специални указания? Или нещо друго?

Рейчъл замълча за миг. Сякаш обмисляше какво да каже или по-скоро се двоумеше каква част от истината, която знаеше, да сподели. Реши да не измъчва и притеснява повече възрастния мъж и рече.

— Не. Има ли някакъв проблем? Да не би Филип да е пропуснал нещо важно в суматохата преди заминаването? Това неотложно пътуване беше толкова внезапно!

— Нищо не е пропуснал. Просто беше казал, че скоро ще се обади във връзка с един проект. Сигурен съм, че веднага щом се върне, ще се заеме с въпроса. Няма за какво да се притеснявате.

— Нищо не ми е споменавал. Но вие, мъжете, сте такива. Понякога спестявате цялата истина на съпругите си, за да не ги тревожите с вашите работи. Надявам се, че с тази моя бележка не съм охладила желанието ви да ни позабавлявате.

— Разбира се, че не. Не се опасявам да оставя без контрол работниците. Те прекрасно се справят и сами. Вие капитан на кораб ли сте, Дан? За Филип ли работите?

И Рейчъл, и Дан забелязаха, че Джордж побърза да смени темата.

— Имам собствен кораб. Работя за себе си и живея на „Мери Уинд“. Приятели и познати ми възлагат поръчки за всички краища на света. Ако не съм на кораба, обикновено съм в пристанището в очакване на поредната поръчка. Базата ми е в Чарлстон. Там получавам кореспонденцията си и повечето поръчки.

— Звучи така, сякаш винаги имате работа и постоянно сте на път.

— Повечето време е така. Миналата седмица трябваше да доставя в Савана товар с желязо. Предвидих време да посетя братовчедката Рейчъл и нейния съпруг. Желязото е по-добър баласт от камъните, а и печалбата от този товар не е за изпускане. Ако някога имате нужда от частен превоз по вода, Джордж, можете да разчитате на мен. На разумни цени.

— Съжалявам, Дан, но използвам железопътен транспорт или услугите на фирмата на Филип. Опитвам се да прехвърля всяка поръчка за превоз при него. От години сме добри приятели и партньори. След като и двамата сте от Чарлстон и сте в корабния бизнес, предполагам, че познавате Филип преди той да се премести в Джорджия и да се ожени за вашата братовчедка.

Дан искаше да разбере откога Филип и Джордж се познават и как са започнали съвместния бизнес. Но по-добре беше да остави тези въпроси за по-нататък. Прибързаното любопитство можеше да засили безпокойството на нервния и без това мъж.

— Не. Аз съм от Александрия, Виржиния. В Чарлстон съм, след като Филип е напуснал града. Повечето от постоянните ми клиенти купуват стока от там, така че се оказа по-удачно да сменя местонахождението си. За мен не е от особено значение да имам постоянен адрес, защото не се задържам дълго на едно място. Между другото, Джордж, преди да тръгнем от Огаста, искам да направя една поръчка при вас.

Джордж предположи, че Дан има предвид някаква лична покупка, затова не прояви интерес за подробностите.

— Това звучи добре. Ще стане. През седмицата ще обсъдим въпроса и ще подпишем договор. Били ли сте някога в оръжеен завод?

Дан поклати отрицателно глава и — тогава Джордж предложи да разгледат завода.

— С най-голямо удоволствие, ако не сте много зает — отговори Рейчъл с ентусиазъм.

— Разбира се, че не съм. Освен това, отдавна трябваше да направите това посещение — Джордж стана и ги покани: — Последвайте ме, но не се отделяйте от мен и не пипайте нищо.

Застанаха зад Джордж пред вратата към съседната сграда. Рейчъл погледна Дан и му се усмихна. Беше доволна от начина, по който се бе държал, и от бързината, с която намираше подходящите отговори.

Дан се засмя и застана до нея, също доволен от представянето си.

На Рейчъл й харесваше компанията и отношението на Даниел Слейд към нея. Надяваше се, че може да разчита на него. Не бе срещала досега толкова очарователен мъж, който да излъчва такава мъжественост и увереност. Беше сигурно, че никога няма да скучае в негово присъствие.

Понякога е ужасно да си жена, чийто живот зависи от мъжете и техните прищевки. Може би Лулу Ма имаше късмет, че не й беше необходим мъж, който да я закриля и издържа, но с повечето жени не беше така и те сами избираха тази съдба за себе си. Съвсем нормално беше един баща да се грижи за дъщеря си, докато порасне, а след това, когато остарее, мястото му да заеме съпругът. Жените са родени да бъдат послушни дъщери и отзивчиви сестри, след това пък предани съпруги и добри майки. Но къде беше мястото на самотната жена в тази схема на живота? Ако беше почтена жена и дама, нейното място беше само като съпруга на някой мъж. Ако веднъж загубеше брачния си партньор, от такава жена се очакваше да го замени с друг. Така учеше и изискваше от нея моралът на южняшкото общество. Но какво ли щеше да стане, ако жестоката съдба постоянно осуетяваше постигането на целта й? Рейчъл отлично знаеше отговора на този въпрос. Една южнячка не може да си позволи да опетни своята чест. Ако това веднъж се случи, то завинаги оставаше като жигосан белег на челото, за да го види целият свят и всички да се пазят от нея като от вещица. Тя трябва да намери начин да заличи несправедливото позорно петно от себе си — позорния печат на Черната Вдовица, който я заклеймяваше като ненаситна убийца на мъже.

Изкачиха стълбите до втория етаж на централната сграда. Рейчъл пропъди влудяващите мисли от главата си и се приготви да слуша Джордж Ледърс.

— От тук започва — каза той гордо, като махна с ръка и обхвана обширната площ. Взе няколко калъпа за различни калибри и обясни формоването на гилзите и производството на сачмите. Посочи към една нагорещена пещ и им каза, че в нея топят олово. — Тук е едно от малкото места в завода, където можете да видите огън. Но тази пещ е отдалечена от взривоопасните материали.

Заведе ги до друг участък на същия етаж.

— Тези хора произвеждат гилзите. Има два вида — за нарезно оръжие и за оръжие с гладка цев — след това им обясни конструктивните различия и задействането при двата вида. Джордж поглеждаше от време на време към гостите си, за да се увери, че са разбрали обясненията му и продължаваше да ги развежда нататък в завода.

Стигнаха отделението за зареждане на патроните. Намираше се далеч от огъня в откритата пещ и беше изолирано с дебели стени.

— Колко е интересно — пророни Рейчъл. — Толкова операции само за един патрон.

— Това не е всичко — каза Джордж, без да предполага, че тя е запозната с производствения цикъл до последните подробности.

Слязоха по стълбите до първия етаж.

— Тук се леят куршумите и се слагат етикетите с размерите. Отсреща се складира готовата продукция, която предстои да се пакетира — Джордж продължи да върви, да обяснява и посочва различните етапи от производството.

— Ето тук е складът за материалите и химикалите.

Преминаха в съседното помещение.

— Тук се складират готовите за експедиция кутии и сандъци и от тук се изпращат поръчките. Слагаме по двадесет кутии с по петдесет патрона във всеки сандък, което прави общо хиляда патрона на сандък. Освен ако не е специална поръчка за по-малко количество. С материали се снабдяваме по железниците и по вода, а готовата продукция изпращаме по същия начин.

— Толкова много неща има в това производство. Как успявате да се справяте с всичко?

Той засия от гордост.

— Отдавна съм в този бизнес, Рейчъл, така че това е станало моя втора природа. Стигнахме и до последната спирка на нашата обиколка — той се извършва най-опасната и деликатна операция. Предупреждавам ви още веднъж да не докосвате нищо и да не се подпирате никъде.

Влязоха в просторна, добре вентилирана лаборатория. Имаше много работни места и отделения за складиране, лабораторни съоръжения и инструменти, химикали и контейнери за пакетиране. Двама мъже работеха, но само единият за миг спря заниманието си и вдигна очи, за да огледа гостите и шефа си.

На Рейчъл и Дан им направи впечатление, че по време на обиколката Джордж нито веднъж не прекъсна работниците, за да им представи гостите.

— Тук се произвежда барутът. Обработваме памук или дървесна каша с азотна и сярна киселина, за да получим нитроцелулоза. Тя е нетраен продукт и бързо се изпарява. Разпада се за минути и експлодира. Силата на взрива зависи от това доколко е нитрирана и какъв е размерът и формата на гранулите. Не допускаме запалване на огън в помещението. Достъпът на външни хора също е забранен. Зимите тук са меки, така че не е необходимо отопление на помещението. Ако се случат мразовити дни, прекъсваме работата в този участък — Джордж продължи с много сериозен тон. — Не искам да допусна и най-малкия риск, от взрив. Енергията получаваме от каналната система, която минава през тази част на града. Белият химикал е калиев нитрат. Този жълт кристал е сяра. Черното е дървени въглища. Смесват се в съотношение седемдесет и пет към десет към петнадесет. Към това се прибавя нитроцелулоза и всичко е готово. Само една искра или един удар може да възпламени тази смес. Освен това трябва да се пази абсолютно суха, докато се претегли или измери и се зареди в патроните.

Рейчъл погледна огромните запаси от химикали и готови смески.

— Това не създава ли риск от случаен взрив? Всичко е от дърво. Може да пламне и да изгори до основи само за миг. Надявам се, че с Филип сте застраховали завода и имате план в случай на бедствие и евакуация на работниците.

Джордж и работникът до него, който ги бе погледна по-рано, я изгледаха така, като че ли задаваше много особен въпрос.

— Застраховката е много скъпа и това е обяснимо при това производство. Но ние имаме изградена добра защита и често провеждаме тренировки за безопасност. Работниците са добре обучени, с дългогодишен опит. Пушенето в близост до сградата е забранено. От тази страна на улицата сме само ние, така че няма опасност при пожар на съседни сгради, огънят да се разпростре и при нас.

— Това е успокоително, но все пак не изглежда съвсем безопасно. Не е ли по-добре, ако сградата е тухлена? Обсъждали ли сте с Филип такава промяна?

— Дървото гори по-лесно и по-бързо, но тухлите също не са взривоустойчиви. Тук никога не е имало злополука и се надяваме да няма и в бъдеще.

— И аз се надявам — пророни Рейчъл и се зачуди защо мъжът с телени очила продължава да я наблюдава крадешком през двамата й събеседника.

Джордж извади часовника от жилетката си и погледна колко е часът.

— О, Боже. Почти един е. Бих искал да прекарам повече време с вас днес, но имам да свърша някои неща. Ще кажа на Моли Сю да ви чака за вечеря в шест. Нали не сте забравила къде е къщата?

— Да, мисля, че не съм.

— Пак ли сте отседнали в хотел „Плантерс“? — попита Джордж.

— Да, там е толкова приятно.

Джордж ги упъти как да стигнат от хотела до дома му и им предложи да използват тролея.

— Ще бъде интересно преживяване за вас, а и времето е толкова хубаво. Каретата ми е отвън. Мога да ви закарам до хотела.

— Много мило от ваша страна, Джордж. Ще имаме достатъчно време да починем и да се освежим, преди да дойдем у вас. А обиколката на завода беше истинско удоволствие.

— Да, господине. Истинско удоволствие — съгласи се Дан.

 

 

В хотела Дан и Рейчъл обядваха леко в едно от уютните сепарета във фоайето, защото нямаше да могат да издържат от закуската чак до вечерното ядене.

— Джордж сякаш очакваше някакво важно съобщение или писмо от Филип — отбеляза Дан. — А когато го разпита за това, бързо смени темата. Чудя се какво ли крие.

— Не знам. Филип не е споменавал нищо спешно, преди да… замине. Джордж действително е осигурил работа на много хора и те изглеждат твърде заети за работници в завод, който отчита спад в производството. Въобще не се впечатли от поръчката ви. Сякаш продава повече, отколкото има нужда.

— Сигурно е сметнал, че правя малка лична поръчка. Не исках да го смутя, като му кажа за какво количество става дума. Сега може да работят по голямата специална поръчка, за която стана дума.

Мислите на Рейчъл бяха заети с друго, когато Дан даде това обяснение и той забеляза, че тя не го слуша.

— Каква голяма и специална поръчка? — замръзна като изпъната струна от страх, че той се е изпуснал и тя е разкрила, че е замесен в тази неясна афера.

— Тази, за която споменахте на Джордж в завода.

— Признавам, че мислех за друго. За предстоящата вечеря у Джордж. Надявам се да научим повече, отколкото успяхме да разберем тази сутрин. Да открием какво притеснява Джордж и каква е причината онзи мъж да ме зяпа с такова любопитство.

Дойде сервитьор и им предложи още кафе. Дан остави да му напълнят чашата, но Рейчъл отговори, че е приключила с обяда. Мъжът раздигна масата.

— И аз забелязах това — каза Дан. — Имате предвид онзи човек в лабораторията, нали? Може би просто е бил поразен от вашия чар и красота, мисис Маккандлис.

— Благодаря, но в погледа му имаше нещо, което ме ужаси — тя стана от масата и каза: — Ще се кача в стаята да почина малко и да се освежа преди таз вечерното приключение. Ще се срещнем пред стаята ми в пет и четвърт. Привлича ли ви едно пътуване с тролей?

— Разбира се. Сега ще допия кафето си и ще бъде точен. Починете си добре.

 

 

Рейчъл остана доволна, че банята беше на етажа, близо до стаята й. Миналата вечер и тази сутрин се бе мила в леген, така че имаше нужда да вземе продължителна и освежаваща баня преди предстоящата вечеря.

Изкъпа се и се върна в стаята си. Реши да приготви тоалета си, който да облече вечерта. След малко спря и се намръщи. Внимателно огледа стаята. Обзе я тревога. Тя подреждаше вещите си по свой специален начин. Нямаше съмнение, че някой е претърсвал багажа й и се е опитал да не оставя следи от действията си. Нищо обаче не липсваше! Ако беше крадец, щеше да вземе бижутата й. Отхвърли тази възможност. Със сигурност, помисли тя, никоя камериерка няма да рискува работата си, като позволи да я заловят на местопрестъплението. Някой подлец нахално бе преровил вещите й. Кой беше това? Джордж, Хари или неизвестен клиент? Може би престъпникът е търсил изчезналите пари или други веществени доказателства, че е замесена в тайната. Някой, мислеше тя, изпълнена с ужас, я следи и знае кога отсъства от стаята си. Сигурно е същият злодей, която я бе проследил и в Савана и който стреля по нея. Дали това не е Даниел Слейд! Рейчъл не искаше да мисли за него като за враг, но просто нямаше друг избор. В създалото се положение трябваше да подозира всеки. А той можеше да бъде извършителят при всеки от случаите. Ако действително е така, единствената причина да действа по този начин, е, че е замесен в мистериозната сделка. Имаше мигове, в които Рейчъл му вярваше, и други, в които беше изпълнена с недоверие. Изглеждаше открит и честен. Правеше това, което се очаква от един стар приятел. И въпреки всичко, понякога тя усещаше, че той таи нещо дълбоко в себе си. Може би това е нормално състояние за един мъж, който се опитва да устои на изкушението, което представлява съпругата на приятеля му, или може би нещо друго…

Рейчъл си каза, че не трябва да вярва нито за миг нито на него, нито на останалите. Не й беше приятно да я следят и заплашват, особено когато не знаеше кой го прави и защо. Замисли се, дали да сподели с Дан, че са претърсвали стаята й. Реши, че най-добре е засега да не споменава нищо. Молеше се той да не е съпричастен към това черно дело.

 

 

Тролеят спря да вземе пътници. Дан помогна на Рейчъл и още на една дама да се качат. Всички заеха местата си и кочияшът, подкара конете напред по релсите на „Уошингтън Стрийт“.

Спряха до един фонтан, за да слязат няколко пътника, които явно живееха в този район. Качи се само един мъж. Докато чакаха, Рейчъл и Дан разглеждаха високия петдесет фута паметен обелиск в центъра на „Грийн Стрийт“, който се виждаше вдясно от тях през короните на дърветата по „Монюмънт Стрийт“ величествено изправен пред градския съвет.

— Когато бяхме тук последния път, Филип ми каза, че е направен от гранитни блокове, донесени от „Стоун Маунтин“. Каза, че двама от тримата мъже от Джорджия, подписали Декларацията за независимост, са погребани под този обелиск. Нали е вълнуващо? Двама велики мъже почиват там за вечни времена.

— Това е наистина паметна плоча — светиня. Когато умра, искам малък и семпъл паметник на гроба ми. Просто хората да знаят, че някой е погребан там и да не тъпчат гроба ми — каза го уж на шега, но всъщност искаше да я жегне, че не бе поставила никакъв знак на гроба на брат му.

— Това не е смешно, Дан — каза тя засегната.

Дан видя силната болка в пъстрите й очи. Усети, че я обзема някакво неочаквано чувство и очите й блестяха от напиращите в тях сълзи. Зачуди се, защо ли реагира по този начин и се извини.

— Съжалявам, Рейчъл. Права сте. Смъртта никога не е смешна.

Тролеят отново потегли. Минаха покрай градския пазар в източната част, с „Файър Енджин Кампъни“ зад него. Оттам се отправиха направо по „Линкълн Стрийт“ и след три пресечки спряха на кръстовището с „Телфеър Стрийт“.

Докато Дан плащаше на кочияша, Рейчъл слезе от тролея. Той също слезе и двамата тръгнаха към ъгъла на „Елберт Стрийт“, където живееше Джордж.

Дан я хвана за рамото, за да спре. Нещо не беше в ред. Не можеше да остави добре обмисления си план да се провали.

— Почакайте за миг, госпожо. Защо ми обърнахте изведнъж гръб? Да не съм ви обидил с нещо? Ако е така, казах, че съжалявам.

Погледът и гласът му бяха толкова искрени, че тя за миг забрави своята подозрителност.

— Аз съм тази, която съжалява, Дан. Бях груба, но не го направих нарочно. Опитайте се да ме разберете. Баща ми лежи някъде в земята и върху гроба му няма никакъв знак. Сраженията са били толкова ожесточени, че единственото, което войниците успели да сторят, било да изкопаят дупка в земята, за да положат тялото му в земята и да я заровят. Ето как лобното място на баща ми се е превърнало в негов вечен дом. Избили са цялата част, преди някой да успее да докладва къде лежат първите загинали. Понякога има основателни причини човек да няма паметна плоча на гроба си. Тъжно е и не трябва да бъде така. Когато се шегувахте, аз си мислех как хората се разхождат и смеят, а децата си играят върху земята, където лежи моят баща, без да знаят, че той е там.

Дан се загледа в овлажнелите й очи с цвят на гъст разтопен мед и колкото и да не му се вярваше, усети, че тя говори истината.

— Разбирам, Рейчъл. Сигурно е трудно да се приеме това.

— Не мисля, че някога ще се примиря. Тази война не биваше да я има.

— Съгласен съм. Трябваше да се търси друг начин за решаване на проблемите. Бях четиринадесетгодишен, когато войната започна, и на осемнадесет — когато свърши. Не съм участвал в много сражения, но често се промъквах през вражеските редици, за да пренеса някое съобщение.

Тя застина от изненада.

— На тази възраст сте разузнавали за Конфедерацията? Как са позволили родителите ви да вършите нещо толкова опасно?

Погледите им се срещнаха и за миг Дан усети, че губи контрол над себе си.

— Майка ми беше починала, а баща ми дори да искаше, и да беше опитал, не можеше да ме спре. Не съм бил разузнавач, по-скоро се промъквах през блокадата. Станах свидетел на целия ужас и това охлади желанието ми да отида на бойното поле. Мисля, че не съм по-малко миролюбив от Филип.

Рейчъл забеляза, че Дан побърза да отмине темата за баща си. Този мъж бе страдал през живота си така, както и тя. Сродните им съдби и тайната, която сега ги свързваше, я приближиха до него. Не мислеше, че това е проява на слабост. Размениха усмивки и тя се почувства спокойна, като до близък човек, въпреки намерението си да не го допуска до себе си.

— Сигурна съм, че бащата на Филип е останал доволен, че не сте въвлякъл сина му в тази авантюра. По-добре да вървим. Наближава шест. Очаква ни истинско приключение, капитан Слейд.

— Първото от поредицата приключения, надявам се. Нека направим така, че нищо да не ни се изплъзне тази вечер.