Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (9)

Девета глава

Някой я потупа по рамото и Рейчъл се обърна.

— Дан! — забрави всяка предпазливост и силно го прегърна, радостна и отдъхнала. — Къде бяхте? Стана ми лошо от притеснение за вас.

Дан също я прегърна за миг и усети, че би искал още дълго да я държи в обятията си. Но във фоайето имаше много хора, за да рискува твърдението им, че са роднини, да бъде изобличено. Прихвана нежно раменете й и я отдръпна от пламналото си тяло. Избухна в смях, за да се освободи от нахлулото внезапно напрежение.

— Защо? Тази, която закъснява, сте вие — пошегува се той.

— Видях през прозореца, че излязохте. Останах залепена за него, докато се стъмни, но не видях да се връщате. Толкова се изплаших — призна тя.

Дан знаеше, че инцидента с грабежа не беше нейно дело. Възможно беше всичко, което я чу да казва за останалите случаи, когато я подслуша в Огаста, да беше вярно. А това означава, че тя има сериозен неприятел и има от какво да се страхува. Все още нищо не доказваше, че е виновна и че е Черна Вдовица, както говореха за нея.

— Прибрах се през страничния вход. Бях на верандата и четох вестник. Когато в седем не ви намерих тук, проверих в ресторанта. След това се качих горе да видя дали нещо не ви е забавило.

— Тъкмо сме се разминали. Какво стана?

— С кое? — Рейчъл го смущаваше със своето излъчване, загриженост и безпокойство за него и той забрави за предишната си задача.

— С нашия преследвач — прошепна тя, без да откъсва очи от неговите. Дан беше жив и здрав. Беше до нея.

— О, преследвачът! — свали ръце от раменете й. — Влезе в кабинета на Харисън Клементс и остана там десетина минути. Не бях достатъчно близо, за да чуя разговора им. Не исках да рискувам да ме открият.

— Значи Хари следи какво правим. Чудя се защо го прави.

— Вероятно и той няма особено доверие на Филип, както и Филип не му се доверява. Сигурно не е повярвал в измислицата за причината на нашето пътуване.

— Будеше ли съмнение поведението ми по време на срещата ни с него? — попита развълнувана.

— Не бих казал така. Опитна актриса не би могла да се държи по-добре — Дан обаче се досети, че тя бе забелязала нещо по време на посещението в завода. Нещо важно, което все още не бе споделила с него. Нещо общо с моделите на оръжията. Беше му казала, че знае всичко за тяхното производство. Лицето и реакцията й я издадоха пред него, но едва ли се бе издала пред Хари, защото той не предполагаше колко е интелигентна и осведомена.

— Вече мислех да се обадя в полицията, че сте изчезнал. Ако не бе тъмно и познавах града, сама щях да тръгна да ви търся. Друг път ми се обаждайте като се приберете — скара му се тя.

— Слушам, госпожо — отговори той закачливо, доволен, че опасната тема е изоставена.

— Не е смешно, Дан. Аз наистина се притесних и уплаших.

— Нямате причина за това, Рейчъл. Винаги съм внимателен. Никога не отговарям на предизвикателства, които не са по силите ми.

— Такива като властния океан ли? — запита остроумно тя.

— О, не, добре познавам неговото поведение, така че не може да ме изненада.

— Никога ли не ви е надвивал, Дан? Никога не ви е побеждавал?

— Засега — не. Благодаря на късмета си и на звездите.

— Но този късмет може да ви подведе.

Дан се засмя, сякаш не схващаше, че тя му говори сериозно.

— Рейчъл Маккандлис, молите ли ме или ми заповядвате да се откажа от морето?

— Ние с вас станахме добри приятели, Даниел Слейд. Не искам да ви се случи нищо лошо. А всеки ден в морето вие се сблъсквате със смъртно опасни предизвикателства, нали?

— Океанът рядко става яростен, Рейчъл. И там няма повече опасности, отколкото на сушата. Дори са по-малко.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, Рейчъл, така че престанете да се тревожите. Хайде да вечеряме. Умирам от глад — необичайната тема го бе смутила.

 

 

По време на вечерята Рейчъл помоли Дан да й разкаже за Люк Корнър.

— Люк е на тридесет години — заразказва Дан, докато се хранеше и отпиваше от виното. — Има кестенява коса и живи сини очи, които са по момчешки палави. Лицето и очите му сякаш постоянно се смеят. Добър е по душа и умее да предразположи хората. За миг Дан се замисли за Люк.

— Той е весел, умен, уравновесен и на него може да се разчита. Хората му вярват и го уважават. Аз също. Винаги застава на моя страна — Дан отпи от кафето, което беше подправено с прясна сметана. — От четири години сме близки приятели и непрекъснато сме заедно. Там, където е единият, там е и другият. Срещнахме се на кораба, с който напуснах Чарлстон през седемдесет и първа. Привързахме се силно един към друг по време на това пътуване и от тогава сме неразделни. След като купих кораба, назначих Люк за първи помощник-капитан и нито за миг не съм съжалявал за това. От години „Мери Уинд“ е мой дом и там е моето семейство. Люк ми е като брат. И той изпитва същите чувства към мен.

Рейчъл се развълнува при тези думи, които разкриваха живота на Дан и неговата чувствителност. Дори малко ревнуваше от тази връзка. Натъжи се. Стана и мъчно, когато чу за това вярно приятелство, от каквото тя, без да има някаква вина, беше лишена.

— Това е чудесно. От детските си години нямам добра приятелка. Играех си с децата на работниците в плантацията, докато мама се омъжи за Ърл. Той каза, че това е нередно и ми забрани да играя с тях. Ърл не обичаше да ни идват гости, така че нямах възможност да се срещам с мои връстнички. Разбира се, нямахме много съседи, които да имат дъщери на моята възраст, защото плантациите са големи и са доста отдалечени една от друга. Като се преместих в Савана, нямах възможност и не разполагах с време да се сприятелявам с други млади жени. О, имам познати наистина, но с никого не съм така близка, както вие с Люк. Такова приятелство ми липсва — тя въздъхна дълбоко и с усилие се усмихна. — Лулу Ма ми е приятелка. Също и Бърк, управителя. Но те са възрастни и аз съм им господарка. Понякога ми се струва, че Лулу Ма още гледа на мен като на дете. Опитва се да ме закриля, учи и възпитава, сякаш съм й дъщеря. Предполагам, че заради това не можем да се сближим. В такъв случай бихме имали проблеми, когато отменя някое нейно решение или й се скарам. Дължа й много, заради това не й правя забележки, само защото е казала или направила нещо, което не одобрявам. Ако не е от особено значение, направо не й казвам нищо.

— Всеки има нужда от добър приятел. Някой, на когото да се довери, който да го подкрепи, независимо какво се е случило. Някой, но когото да вярва и да обича.

— Но как може да се намери такъв човек, Дан? Как можеш да си сигурен, че той ще те подкрепи в труден момент и няма да те предаде?

Дан усети, че говори сериозно. Може би просто го изпитваше, за да реши дали да му се довери.

— Вие намерихте мен, Рейчъл. Уверявам ви, че спокойно можете да ми се доверите. Никога и на никого няма да ви предам. Въпреки че не съм жена, мога да ви бъда добър и верен приятел.

Скоро ще видим дали говориш това, което мислиш…

— Тази тема започва да ни тежи. Как ли я повдигнахме? Поръчайте ми един изкушаващ десерт и разкажете нещо весело — засмя се тя с весело лице, но очите й останаха сериозни.

Дан забеляза това и се натъжи. Вярваше, че тези тежки признания са откровени и болезнени. Фактът, че разкри пред него толкова лични и мъчителни чувства говореше, че тя се приближава все по-близо до него и за определени неща му има доверие. Защо не можеше да й повярва и да не трябва да я предава!

 

 

В сряда сутринта се срещнаха с Тед Джекобс във фоайето на хотела. Готвачът бе приготвил кошница с изискана храна. Дори бе сложил чаши за виното, покривка, вилици и ножове. Качиха се в наетата карета и тръгнаха да разгледат Атина.

Рейчъл и Дан се забавляваха с преливащия от ентусиазъм червенокос младеж. Едва се сдържаха да не се разсмеят, когато той заподскача като жабок от тема на тема. Разменяха усмивки и се смееха на глас, когато той се обръщаше напред да насочва каретата. Чувстваха се прекрасно. Бяха спокойни и доволни, въпреки че преследвачът им отново ги следваше.

Когато завиха по „Миледж Авеню“ Тед им обърна внимание, че парцелите в този район са много по-големи, с малки горички и поляни. Улиците и пътищата не бяха павирани, но глинестата пръст на Джорджия не се вдигаше на прах при бавния ход на каретата. Том им сочеше домовете на известни местни личности, разположени по пътя им. Повечето бяха в стила на къщите от федерално време, гръцкото възраждане и викториански.

Направиха почивка при сградата на женското училище. Тим им каза насмешливо:

— Голяма гордост е да знаят, че си или да те наричат момиче от „Луси Гоб“. Сега семействата от Север изпращат дъщерите си на Юг, за да се образоват и научат на обноски. Каква ирония.

Наближаваше обяд, така че Рейчъл разпъна слънчобрана си и се наклони към Дан, за да пази сянка на очите му. Раменете и краката им се докоснаха. И двамата усетиха допира и започнаха с труд да следят разясненията на водача си и забележителностите, които им показва.

Стигнаха до „Лампкин Стрийт“ и свиха на ляво, в посока към града. Не след дълго Тед спря встрани от улицата.

— Нека да хапнем тук на открито.

Спокойната, засенчена от дървета и изпъстрена с цветя поляна граничеше с имението на бивш губернатор и двора на един колеж. Изборът на мястото не можеше да бъде по-добър. Високите дъбове и гъстите магнолии представляваха красива гледка и хвърляха гостоприемна сянка. Постлаха покривката и насядаха на тревата около нея. Хапваха с охота от вкусната храна, отпиваха от студеното вино и разговаряха за това, което бяха видели и щяха да видят.

Когато Тед им зададе някои лични въпроси, те му разказаха същото, което бяха казали пред Джордж и Хари. Не беше много вероятно, но все пак допускаха Джордж да е успял да предупреди Хари за предстоящото им посещение, а Хари да е наел това невинно наглед момче да ги посрещне на гарата и да бъде с тях по време на престоя им в Атина. Двамата бяха обсъдили тази възможност, но след появата на преследвача я отхвърлиха. И въпреки това, струваше си да внимават за всяка своя дума и действие в негово присъствие. Това им костваше допълнителни усилия, но не им попречи да прекарат добре.

Обиколката им продължи по „Лампкин Стрийт“. От там, покрай Университета, се отправиха към фабриките за памук. Щом стигнаха, студентът — един вулкан, бълващ информация и енергия, им каза:

— В Атина е един от най-големите пазари на памук в Юга и може би в целия свят. Във всички посоки извън града се простират огромни стопанства и плантации. След като се събере, изпреде, почисти и върже на бали, навсякъде може да видите огромни количества памук. Имам предвид навсякъде по улиците в района. Това е голям и печеливш бизнес.

Минаха по „Томас Стрийт“ към един район, известен като „Ликсклет“, където преди са живеели богатите земевладелци, които сега са се преместили на „Авеню Принс“ и „Авеню Миледж“. Тед посочи една просторна къща на ъгъла, построена във викториански стил и каза:

— Предполагам знаете, че Харисън Клементс живее тук.

— Да, гостувах му за кратко миналата година преди Коледа — каза Рейчъл и изчака да види дали Тед ще каже още нещо. Но момчето не каза нищо повече. Рейчъл също замълча.

На входа на хотела Тед им съобщи, че следващия ден има контролно, а в събота отива да види родителите си.

— Но ако искате, мога да бъда с вас в неделя следобед — каза той. — Непременно трябва да видите старите ботанически градини, докато не са ги разрушили.

Рейчъл се усмихна мило на слабичкия младеж.

— Харесва ми идеята ви за неделния следобед. Нали, Дан?

— Да, наистина е добра. След църква ще те чакаме, Том — Дан му плати уговорения за час хонорар и прибави още малко към общата сума. Като видя това, момчето засия.

— Много сте любезен, господине.

— Вие знаете много неща и разказвате интересно, Тед — каза Рейчъл. — С вас прекарахме чудесно. Благодарим ви. Довиждане до неделя.

Докато гледаха как студентът се отдалечава по улицата с взетата под наем карета, която трябваше да върне, Рейчъл попита:

— Още ли е там?

— Да. Нашата опашка не се отдели от нас през целия ден. Сигурно е примрял от глад, ако не е носел със себе си храна. Ако бяхме толкова лоши, щяхме да продължим да се разхождаме, докато се стъмни и да го съсипем от умора. Хайде да се прибираме, да се освежим и да слезем на вечеря.

 

 

В петък се разхождаха без определена цел по улиците на града. Спираха тук-там да пазаруват, шегуваха се и се забавляваха да объркват преследвача си. Рейчъл купи от една сладкарница току-що изпечени курабии и бонбони, наречени „смес в кофа“. Изчака пред хотела, докато Дан се качи в стаята и остави покупките. Правеше се, че не забелязва преследвача, който изчакваше да разбере дали отново ще тръгнат нанякъде или ще се приберат в хотела.

Дан се върна и разходката им продължи. Спряха да обядват в един ресторант, но хапнаха набързо, за да не дадат възможност на преследвача им да се нахрани или, ако реши да опита, да им загуби дирите. Беше забавно да го тормозят и надхитрят, така че той не можеше да спре дори да пие вода или да отиде до тоалетната. Накрая Рейчъл купи подаръци за Лулу Ма, Бърк, жена му и другите двама работници в имението.

Докато вървяха, Дан носеше пакетите с покупките й, но самият той нищо не купи. Стигаше му това, че е с Рейчъл и му беше приятно да я наблюдава как се държи като идеалната екскурзиантка.

Колкото по-дълго бяха заедно, толкова повече нарастваше желанието им един към друг. Всеки се безпокоеше за другия, докато тайно работеха като екип и без да знаят това — имаха общи цели, мечти, надежди и интереси.

Когато Рейчъл и Дан се измориха да играят на преследвани, върнаха се в хотела и починаха, след което се изкъпаха и приготвиха за вечерята с Харисън Клементс. На рецепцията намериха съобщението му, което по-скоро приличаше на призовка да се явят в съда, с което ги уведомяваше къде ще ги чака.

 

 

В осем часа двамата влязоха в ресторант „Фабиерс“, известен с изисканата си обстановка. Заведоха ги до масата, на която Хари вече ги очакваше и пиеше ирландско уиски без лед и вода. Когато седнаха, Рейчъл попита защо съпругата му не е дошла с него.

— Тя е на гости у роднини извън града. Сигурно съм пропуснал да ви кажа. Ще бъдем само тримата тази вечер. Надявам се, че нямате нищо против.

Рейчъл не му повярва. Предположи, че жена му си е останала в къщи или я е изпратил някъде. Нямаше съмнение, че е направил това, за да си осигури извинение, че не кани Рейчъл и Дан в дома си, и да се предпази от евентуалните грешки, които би допуснала жена му.

— Направо съм разочарована, Хари. Очаквах с нетърпение да я видя. Моля, предайте й, че съжалявам за отсъствието й от града и че непременно ще я посетя, когато дойда отново.

— Кога? — попита Хари и отпи от чашата си.

— Не знам. Предполагам, когато Филип ме помоли да го придружа. Може би през лятото или есента.

Пристигна сервитьорът и ги попита желаят ли аперитив преди вечеря. Рейчъл и Дан, без да се поглеждат, кимнаха утвърдително, но Хари настоя:

— Донесете им шампанско. От най-доброто, Уилям. Имаме повод. Дошли сме тук да се забавляваме.

По-късно, по време на вечерята, Хари попита:

— Добре ли сте с Филип? Имате ли някакви проблеми в Савана?

Рейчъл разбра какво имаше предвид и я обзе страх.

— Всичко е наред. Благодаря ви за загрижеността — тя бързо смени темата. — Когато бяхме на гости на Джордж, той спомена нещо, за което не се бях замисляла. Как сте се запознали с Филип и как той е станал ваш съдружник?

Насочи вниманието върху него и освободи себе си, Рейчъл.

Хари не можа да прикрие изненадата си от неочаквания въпрос.

— Филип никога ли не ви е разказвал? — отговори с въпрос той, за да спечели време.

Рейчъл се усмихна и каза:

— Ако ми беше казал, нямаше да ви питам. Джордж каза, че вие сте го запознал с Филип и благодарение на вас са станали партньори. Изведнъж открих, че не знам как вие двамата сте се запознали и как съпругът ми се е озовал в оръжейния бизнес. Дори не знам кога е станало това. Не допускам, че може да има причина, заради която да не ми кажете, нали?

— Защо би могло да има? — отново, вместо да отговори попита той. — Филип и аз се срещнахме по време на едно мое гостуване в Чарлстон в края на седемдесет и втора. Един общ приятел ни запозна и се харесахме от самото начало. Веднъж, по време на разговор, и двамата установихме, че търсим съдружници и стигнахме до споразумението той да се присъедини към моята фирма. След като баща му и брат му бяха починали, Филип искаше да напусне Чарлстон и да започне на чисто в някой друг град. Искаше да се освободи от всички лоши спомени и одумки. Предложих му да помисли за Савана и нейното пристанище и го запознах с Милтън Болдуин. Милтън ми осигуряваше транспорта от години. Имаше нужда от съдружник, както мен и Джордж. Оръжията и снаряженията вървят ръка за ръка и се получаваше един затворен кръг, ако Филип участваше и в трите компании. Идеята хрумна на Филип и той се присъедини към нас в началото на седемдесет и трета. И така, нещата се наредиха добре за всички.

Две неща веднага направиха впечатление на Рейчъл. Това, че Филип е имал брат и че Хари е поддържал връзка със съдружника на Филип от корабната агенция преди двамата да се познават. Харисън Клементс се явяваше свързващо звено в този „кръг“, както той се изрази. Още веднъж разбра колко малко е знаела за човека, за когото се бе омъжила и когото бе погребала. Тя реагира на казаното от Хари с въпрос:

— Брат? Не знаех, че Филип е имал брат.

Сега Дан се изплаши. Не мислеше, че някой от съдружниците на Филип знае за него или познава някой от Чарлстон. След като съпругата на Филип не знаеше за неговото съществуване и за изчезването му в морето, той предполагаше, че брат му не е споделял с никого това. Разбира се, този хитър мъж може да е проявил личен интерес към миналото на Филип преди и след като са станали съдружници! Целият се превърна в слух, за да види дали ще го разкрият пред Рейчъл. Щом Хари не знаеше, че Филип е мъртъв, не се ли опасяваше, че ще си навлече неприятности, ако направи разкрития от миналото му? Припомни си два факта. Хари бе посетил брат му вечерта преди той да умре, и освен това имаше основателна причина да се сърди на Филип.

— Досещам се защо Филип не е споделил с вас за изчезналия си брат — каза Хари. — Все още преживява болезнено загубата му, въпреки че са минали години от тогава.

— Но на вас ви е казал за него — в гласа й се усети обвинение.

Хари вдигна високите си рамене и отговори:

— Само веднъж и то с няколко думи, защото знаеше, че тази история ми е известна. Брат му се е удавил в морето през седемдесет и втора година. Корабът потънал по време на ужасна буря. Друг кораб станал свидетел на нещастието, но не могли да помогнат. Капитанът и екипажът не прибрали на време платната, вълните обърнали кораба на една страна и водата заляла мачтите толкова бързо, че никой не успял да се спаси. Загинал целият екипаж.

— Сигурни ли са, че брат му е бил на борда?

— Няма никакво съмнение в това. Екипажът се записва в портовия дневник на компанията преди корабът да отплува. Името му е в списъка и той никога повече не се е връщал.

Рейчъл забеляза безразличие и липса на съчувствие в думите му.

— Колко ужасно за Филип и баща му — каза тя.

Без никакво притеснение Хари обясни:

— По-лошото е, че преди да отплава към вечността, е станал голям скандал с баща му.

Защо, замисли се тя, Хари й разказва тези лични и болезнени неща? Дали не беше сърдит на Филип и не се опитваше да го накаже като му създаде неприятности с жена му?

— Какъв скандал, Хари? — попита тя.

Мъжът не се поколеба да отговори:

— Не знам подробности. Имало е някакъв долен любовен триъгълник между бащата на Филип, брат му и жената, която и двамата обичали. Маккандлисови са се опитали да не вдигат много шум за това.

— Но Филип е споделил с вас? — запита тя с явно любопитство.

— Не. Знам го от Джеймс Дрейк, общия приятел, който ни запозна. Вие сте от Чарлстон, Дан. Срещал ли сте там Джеймс, Филип или Мак?

— Мак? — въпросът на Хари отекна с гласа на Дан.

— Братът на Филип — уточни Хари. — Само тази част от името му знам.

Дан не показа с нищо, че този отговор е ужасно важен за него и че го успокои.

— Не. Маккандлисови вече ги нямаше там, когато се преместих от Александрия. А с Дрейк още не съм се запознал. Не се застоявам често и задълго на брега.

— Значи сте се запознал с Филип, когато се е оженил за братовчедка ви в Савана?

Дан любезно се усмихна и се измъкна с използваната досега лъжа.

— Точно така. Но сме се виждали само няколко пъти и то за кратко. Пристигнах в Савана същия ден следобед, докато той е отплавал сутринта. С Рейчъл решихме, че докато си разменяме спомени за рода и миналите години, ще е добре да направим това пътуване. Само няколко дена почивка и забавления и отново ще бъда в морето — Дан забеляза, че Хари не ги попита дали им е интересно в Атина и какво са правили, откакто не са се виждали. Знаеше защо. Защото Хари ги следеше. И въпреки че съдружникът на Филип изглеждаше умен човек, това беше доста безразсъдно и зле обмислено от негова страна. Втората му, също зле пресметната постъпка беше, че когато е претърсвал стаята, не се е сетил да остави следи, които да насочат към обир.

Настъпи мълчание. Хранеха се и се изучаваха с погледи.

Рейчъл се притесни. Щом Дан е израснал заедно с Филип и бяха близки приятели, както твърдеше, той трябваше да знае, че Филип е имал брат и да е чувал за този голям скандал. Подозренията към него отново я обзеха. В крайна сметка той можеше да се окаже един от неприятелите й. Името, с което се представяше капитан Даниел Слейд, можеше да е фалшиво. Може да е дошъл да проучи мистериозната оръжейна сделка за себе си или за своите съдружници. По-късно щеше да го разпита, за да уточни тези противоречия. Ако не му задаваше просто и ясно въпросите, той щеше да се усъмни. Беше сигурна, че Дан ще се измъкне ловко и ще намери оправдание за лъжите си. Тя трябва да го остави да направи това и да се престори, че му вярва. Отново…

— И така — Хари пръв наруши мълчанието, — вие двамата се забавлявате тук. Това е добре. Атина е красив град и има какво да предложи на гостите си.

— Да, така е — съгласи се Рейчъл с любезна усмивка. — Наехме този студент от университета, за който ви споменах. Оказа се прекрасен екскурзовод. Знае много неща за Атина. Престоят ни тук наистина е интересен.

— Знам нещо, което ще ви достави още по-голямо удоволствие, отколкото разглеждането на града и неговите забележителности. Утре вечер съм поканен на прием във Фабиерови, собствениците на този ресторант. Казах им, че сте в града и поканиха и вас. Началото е обявено за осем, без вечеря, но с много напитки и танци. Искате ли да дойдете?

— Това звучи прекрасно, Хари. Благодарим ви — Рейчъл прие поканата от името на двамата.

— Ще ви дам адреса, преди да се разделим тази вечер. Ще се видим там. От сега ви ангажирам за няколко танца, Рейчъл. Към красива жена като вас там ще проявят голям интерес, особено след като съпругът ви го няма.

— Много сте мил, Хари. Благодаря за комплимента.

— Казвам истината — отговори той и смени темата. — Приемът е официален. Имате ли готовност за това?

— Дан и аз сме готови на всичко — с фалшива усмивка се пошегува тя.

— Отлично. Още шампанско?

Рейчъл отказа с престорено весел смях.

— Страхувам се, че вече пих много. Ако не спра, ще се развеселя повече, отколкото е благоприличие, или ще ми се приспи.

— А вие, Дан? Качеството е превъзходно.

— И аз като братовчедката Рейчъл слагам чертата. Благодаря.

Вечерята продължи още малко в любезен разговор. После се разделиха.

 

 

Пред стаята на Рейчъл Дан попита:

— Какво имаше предвид Хари, когато попита дали сте добре с Филип и дали сте си решили проблемите?

Рейчъл се смути.

— Става въпрос за нещо лично, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам. Съжалявам, че си позволих да попитам. Изглеждахте притеснена и се разтревожих за вас.

— Смути ме начина, по който Хари спомена това. Не би трябвало да си завира носа там, където не му е мястото.

— Надявам се, че нямате семейни проблеми.

— Разбира се, не. Ние сме… съвсем наред в това отношение.

— В такъв случай повече няма да споменавам това.

— Като стана дума за неща, които да не се споменават, вие защо не сте ми казал за брата на Филип и за скандала, за който Хари говори?

Дан беше готов с отговор, който да задоволи нормалното й любопитство и да разсее съмненията й. Каза й част от истината.

— Филип не искаше не само да говори, но дори и да мисли за това. Когато разбрах, че не знаете нито за едното, нито за другото, реших, че нямам право и не е моя работа аз да ви разкажа за това и да създам проблеми между вас. Хари не биваше да злоупотребява с доверието на Филип. Ако беше наистина добър приятел, нямаше да го направи.

— Вие познавахте ли Мак? — тя забеляза болка и тъга да помрачняват красивото му лице и те й се сториха искрени.

Дан отвърна с неестествена нотка в гласа:

— Да. И с него бях много близък. Чух за корабокрушението, след като Филип е напуснал Чарлстон.

— Но вие казахте, че сте напуснал Чарлстон през седемдесет и първа година и от тогава не сте виждал Филип — забеляза тя. — Тогава откъде знаете какви чувства са го измъчвали?

Погледът му се разтопи в очите й.

— От писмата му, Рейчъл. Джеймс Дрейк никога не е бил наш приятел. Той не е добър човек. Не знам как и защо Филип се е свързал е този непрокопсаник, след като аз напуснах града. Джеймс и Хари не би трябвало да клюкарстват зад гърба на Филип, особено пред вас.

Значи Филип също е бил измъчван от долни клюки като нея. Може би за това се е привързал към нея и е искал да я защити. Имали са сродни съдби.

— Чудя се защо се е свързал е него.

— Думите на Хари ми звучаха толкова недоброжелателно. Мисля, че между тях има проблем.

Рейчъл допускаше, че смъртта на бащата и брата бяха направили от Филип различен човек от този, когото Дан познаваше. Ако се беше променил. Все още не можеше да му вярва напълно и реши да го изпита с още няколко въпроса.

— Филип имал ли е тайни от вас и от останалите си приятели? Както, според съдружниците му, сключва тайно тази сделка.

— Не точно. Защо?

— Заради дългото му пътуване сега и заради премълчаването на миналото му — импровизира тя в момента. — Мислех, че ми има доверие. Каза ми, че ми е подготвил изненада. Това ме притеснява. Хари също ме притеснява с поведението и думите си. — Става нещо особено и това ме изнервя. — Филип трябваше да ми каже всичко, преди да… замине.

— Сигурен съм, че като се върне, ще ви обясни всичко. Не се тормозете сега.

— А ако не ми обясни.

— Тогава значи няма за какво да се притеснявате, Рейчъл. Познавам Филип — той никога не би направил нещо незаконно, а и в писмата си не е споменавал подобно нещо. Винаги се е страхувал да не го уличат и унижат, че не внимава и не спазва закона.

Филип е страхливец?

— Обяснете — настоя тя напълно сериозна.

— Просто се шегувах. Успокойте се. Скоро всичко ще бъде наред.

— Надявам се. Един последен въпрос. За какво беше скандалът?

Дан въздъхна дълбоко. Сви вежди.

— Не знам дали трябва да…

— Да, вие сте най-подходящият човек, от когото мога да науча истината — прекъсна го тя, — и миналото му, което е направило от него това… което е. Това, че брат му се е удавил, обяснява ужаса на Филип от кораби и вода. Обяснява защо изведнъж се е преместил да живее в Савана. Сега научихме кога, как и защо се е захванал с оръжейния бизнес. Ако ми разкриете истината и за скандала в семейството му, тя може да изясни още нещо за Филип. Той няма да има нищо против. Няма да му кажа.

Дан направи опит да се измъкне, като отложи отговора. Не искаше да се връща в миналото на Мак — неговото собствено минало, тази вечер. Още повече да навлиза в подробности за тази болезнена грешка с неговия баща. От много време никой не го бе наричал с това име. Сигурен беше, че Хари не знае, че капитан Даниел Слейд е Мак Маккандлис. Надяваше се неприятния мъж да не започне да издирва скоро кой е той.

— Тук не е подходящо да продължим с обсъждането на лични въпроси. В коридора може да ни чуе някой. Ще ви разкажа утре, докато се разхождаме.

— Не. Тази вечер. Влезте в моята стая. Няма да отнеме много време.

— А какво ще стане, ако някой забележи тази нередна постъпка?

— Ние сме братовчеди, близки роднини, нали си спомняте? Ще се държим като такива. Кълна ви се.

Студенината в погледа и гласа й показаха на Дан, че в нея отново се бяха породили съмнения към него. Доверието, което бе успял да спечели, беше изчезнало. Тя се страхуваше от него. И въпреки това необходимостта да узнае истината победи страха й да остане насаме с човека, който може би й беше враг. Нейната смелост го порази. Освен това трябваше да си възвърне доверието й по най-бързия начин.

— Добре, Рейчъл. На ваша отговорност.