Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (25)

Епилог

Чарлстон, 1880 г.

— Какво правиш, любов моя? — попита Дан, влизайки в спалнята им.

Рейчъл погледна красивия си съпруг и се усмихна.

— Залових се с кореспонденцията си. Единственото време, когато е достатъчно тихо и спокойно, за да мога да свърша тази работа, е когато децата спят следобед или след като си легнат вечер. Те целите кипят от енергия и любопитство. Ангажират цялото ми време.

— Ти беше тази, която настояваше непрекъснато да се доказва — пошегува се той.

Рейчъл се засмя и го подразни:

— Не съм сигурна, че съм имала предвид точно пък три пъти за пет години, мъжествени ми капитане. Искаш да имам време и сили за теб. Не зная как бих се справяла, ако не беше Лулу Ма. Ще трябва май, преди да сме я загубили, да наредиш на моряка си Зед Тарпли да престане да я ухажва.

— Предполагала ли си някога, че тази кисела стара мома някой ден ще започне да се държи мило с мъжете? Двамата със Зед се държат като младежи, изживяващи първата си любов.

— И това наистина е така, а аз съм щастлива заради тях.

— Аз също. Бих искал всички да бъдат щастливи като нас.

Докато Дан събличаше сакото си, Рейчъл го попита:

— Добре ли мина срещата ти? Днес се прибираш по-рано.

Той отговори, изпълнен с гордост:

— Да, много добре. Привлякох още един клиент със значителна сума. Корабната компания Маккандлис е преуспяваща. Радвам се, че се върнахме тук. Нещата при Милтън също вървят добре. Двамата заедно изпълнихме няколко крупни сделки.

— А аз се радвам, че изгладихме миналите си недоразумения. Ти беше прав — той наистина е почтен човек, а на всеки може да му се случи са сгреши. Люк ще дойде ли утре на вечеря? Пристига днес привечер, нали?

— Да. Доставя му голямо удоволствие да бъде капитан на „Мери Уинд“ и през тези години вършеше чудесно работата си. Казва, че тя все още се справя като нова.

— Липсва ли ти морето и „Мери Уинд“?

— Нямам време да помисля за това. Работата ми е много напрегната и съм доста зает с прекрасното си семейство. Няколкото пътувания, които направих, ме задоволяват напълно… На кого пишеш?

Тя го видя да се приближава към нея с гъвкавата си походка. Въпреки че живееше с него вече от няколко години, той все още караше сърцето й диво да тупти, а тялото й да пламти от желание само от присъствието му.

— На мама и на Розмари — отвърна тя. — За всички е добре, че живеят и работят заедно в „Уайт Клауд“. Мама е отново здрава и щастлива. Въпреки че Розмари и Том продадоха малката си ферма и се преместиха при нея, тя се превърна отново в предишната силна и независима жена. Розмари се нуждае от помощта й. Боже мой, да трябва да пазиш шест деца, шест вечно подскачащи топки, да тичаш след тях и да гледаш да не се наранят! — Прошепна тя, говорейки за двете двойки близнаци, добавени към двете момчета, които сестра й вече имаше, когато двамата с Дан се ожениха.

— Шест деца са наистина много трудна задача. Слава Богу, нашите идват по едно.

— И аз благодаря на Бога за това — съгласи се с усмивка Рейчъл. — Сигурна съм, че децата са доволни, че живеят в такава голяма плантация и по цял ден играят на воля.

— Тъгуваш ли понякога за „Мос Хейвън“ или Савана?

— Не. Постъпих умно, че продадох „Мос Хейвън“ на Бърк Уелс. Досега не е пропуснал нито една от годишните си вноски. Арендаторите му носят добри печалби.

— Те, и обработката на останалата земя. Той е умен и трудолюбив мъж. Остана много доволен, когато го навестих преди две седмици. Иска следващия път да дойдеш и ти с децата. Имаш ли някакви вести от Ричард тази седмица?

— Днес получих писмото му. Мисля да му отговоря утре. Казах ли ти, че в последното си писмо ми писа, че Рамон и Росария са се оженили?

Дан кимна.

— Този път изпращат Ричард в Южна Америка. Имало някакви проблеми между Чили, Перу и Боливия. Испанският език отново му е бил от полза.

— Брат ти свърши много добра работа в Куба. Примирието няма да продължи дълго, но поне засега, след дългите години на жестока борба, там е спокойно.

— Ричард ми каза, че наричали въстанието „Десетгодишна война“. Тъжно е, но то започна доста преди шестдесет и трета година и сега, след седемдесет и осма, положението там все още не е съвсем спокойно. Войната не е приключила.

— Ричард и Питър предполагат, че една битка — последна и на широк фронт — ще уреди нещата. Люк обаче се надява това да не излезе вярно, защото той често пътува до Куба.

— Как е Питър? — попита младата жена. — Получавал ли си наскоро вести от него?

— През последните месеци не се е обаждал. Но е добре и все още „агентства“ — пошегува се Дан.

— Съмнявам се, че някога брат ми или той ще се откажат от това. Те обичат този вълнуващ, изпълнен с предизвикателства и приключения живот.

— Ако си намерят жена като теб, ще се откажат, както сторих и аз.

— Благодаря ви, любезни господине, но аз съм тази, която имаше късмет, че те срещна.

Дан се наведе и леко я ухапа по врата. Рейчъл се засмя гърлено и се изви. Младият мъж протегна към нея ръка, целият му вид говореше, че се опитва да я съблазни. Тя срещна погледа му, прочете поканата в него и стана. Устните им се сляха в гореща целувка.

Нищо през изминалите години не беше променило желанието им един за друг. И двамата съзнаваха, че наистина имат късмет, че дните им са щастливи и охолни. Бяха истински доволни от живота и семейството си.

Бяха преместили тленните останки на Филип в имението на семейството край Чарлстон и всички призраци от миналото бяха изчезнали. Сега вече като че ли им се случваха само хубави неща.

И двамата се задъхаха и изгаряха от желание, породено от целувките и ласките им.

— Ще заключа вратата — каза Рейчъл. — Нямаме много време, любов моя. Следобедният им сън никога не продължава повече от два часа и минутите изтичат.

След като заключи, младата жена се обърна. Погледна към съблечения мъж, който я чакаше в леглото, захвърлил от нетърпение дрехите си на пода. Главата му беше подпряна на таблата на леглото, а гърбът — облегнат върху възглавниците. Беше махнал всички дрехи от себе си, но покрил долната част на тялото си с чаршаф — хитрост, с която искаше да я подразни. Тя се усмихна.

Дан гледаше съпругата си, която се приближи до леглото и спря до него, за да се съблече. Рейчъл умишлено бавно събуваше обувките си. Разкопча роклята си и я издърпа нагоре през главата, сладострастно извивайки тялото си. След това мъчително бавно започна да развързва връзките на ризата си и я съблече, излагайки на доволния му поглед налетите си гърди. Освободи се и от кюлотите си и ги ритна настрана. Тялото й беше все още стройно, гладко и стегнато. Кожата й беше като коприна и той не можа да устои на желанието да я погали.

— Измъчваш ме, Рейчъл — каза, изпълнен с гордост и копнеж той.

Младата жена хвана чаршафа и го отметна настрани, разкривайки великолепното му тяло.

— Обещахме си, че никога няма да допуснем нещо помежду си, помниш ли?

И тя легна до него. Тъмнокестенявата й коса се разпиля по възглавницата. Изразителните й очи, златни като мед, издаваха глада й за него. На свой ред тя прокара пръсти по окосмените му гърди, правейки от време на време малки кръгчета по пътя си. Усети ускорените от желанието удари на сърцето му. Очерта линията на брадичката му, силна и гладко избръсната. След това пръстите й продължиха да очертават носа и устните му. Доставяше й голямо удоволствие да го докосва и възбужда.

Дан се извъртя, за да могат ръцете и устните му да се заемат с прекрасното й тяло. Искаше тя да сподели екстаза му. Копринената й кожа го опияняваше. Ръката му се движеше ту в една, ту в друга посока, сякаш търсеше път към рая. Зарови пръсти в гъстата й дълга коса и я целуна с цялата си душа.

Двамата се прегръщаха и притискаха един към друг, опивайки се от близостта си. Галеха телата си с нарастваща страст.

Устните на Дан се отделиха от нейните и започнаха да се спускат надолу по шията й, по голите й рамене, по гърдите. Докосна съвсем леко с устни върховете им. Топлият му дъх ги възпламени и те настръхнаха още повече. Езикът му щедро ги даряваше с наслада. Усети тялото й да потрепва от възбуда. Младата жена изстена от удоволствие. Ръцете му се насочиха към долната част на корема й, чувствени и настойчиви. Нежно и изкусно започна да гали влажната сатенена плът.

Рейчъл затвори очи, наслаждавайки се на всяко негово докосване. Дланите й се плъзгаха по мускулестия му гръб, стегнатите хълбоци, после се насочиха към туптящите му слабини. Тя се усмихна, когато той рязко си пое въздух и се напрегна от сластната й милувка.

Скоро и двамата бяха обгърнати от пламъците на страстта. Нямаше нужда тя да му казва, че е готова и изгаря от желание да го приеме в себе си, нито на него — че е дошъл моментът. Той се прехвърли отгоре й и проникна в нея. Слети в едно, те обединиха усилията си, които щяха да засилват желанието им за още наслада и след това да го задоволят. И двамата знаеха много добре как да си доставят удоволствие един на друг.

— Прекрасно е, Дан — прошепна тя, без да отделя устните си от неговите.

— Винаги е така, любов моя — отговори той и устните им отново се сляха.

Не можеха да се сдържат повече. Скоро достигнаха върха на страстното удовлетворение.

Малко след това, докато лежаха доволни в обятията си, в един миг и двамата едновременно надигнаха глави, за да се погледнат. Усмихнаха се един на друг и нежно се целунаха.

— Обичам те, Рейчъл, все повече и повече с всеки следващ ден.

— И аз все си мисля, че не бих могла да те обичам повече, нито пък любовта ти да бъде по-сладка, но винаги става точно това. Тъкмо съм решила, че съм преживяла най-хубавия миг в живота си, следващият път се оказва по-хубав от всички предишни, взети заедно. И досега краката ми се подкосяват и започвам да горя, само от един твой поглед или докосване. Колко те обичам, Дан.

Младият мъж я прегърна, а сърцето му преливаше от силни чувства.

— Това е съдба, Рейчъл, ние сме родени един за друг. Всеки от нас е точно това, от което другият се нуждае. Мисля, че го усетих още в първия миг, в който погледнах това красиво лице и тези необикновени очи. Ти ме омагьосваш, но моля те, винаги го прави.

— Винаги, любов моя. Спомни си какво ме помоли ти и какво ти обещах аз.

Дан се усмихна и прошепна дрезгаво:

— Завинаги.

— Да, капитан Даниел Слейд Маккандлис, завинаги. И аз наистина ще спазя обещанието си.