Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (22)

Двадесет и втора глава

— Вие ли сте сеньора Филип Маккандлис? — попита той достатъчно силно, за да бъде чут и от другите на брега.

Рейчъл отговори, без да отделя поглед от лицето му.

— Неговата вдовица. Филип е мъртъв.

— Аз съм Рикардо — каза двадесет и тригодишният мъж. — Ще ви превеждам. Рамон не говори inglis.

— Вие сте американец? — каза въпросително Рейчъл.

— Si, но от месеци вече съм с моите amigos. Венга, ела.

— Може ли… да ме извините за момент?

Мъжът с дълга до раменете тъмнокестенява коса и подобен цвят очи се обърна, за да предаде на испански молбата й. След това отново се обърна към нея и рече:

— Добре, но побързайте, Рамон няма търпение да обсъди проблема помежду ни.

Рейчъл стана и оправи полата си. Погледна към групата кубински въстаници, повечето от които бяха с бради и дълги коси. Дан седеше на земята със завързани зад гърба ръце. Той й се усмихна окуражаващо. Младата жена беше толкова смаяна, че не се сети да отговори на усмивката му. Краката й трепереха, когато се запъти към прикритието на дърветата, където искаше не само да се облекчи, но да дойде на себе си и да възвърне поне отчасти самообладанието си. Не можеше да си обясни, защото Филип не беше разкрил пред нея тази толкова важна тайна. Отново почувства гняв и обида към починалия си съпруг.

Рейчъл пооправи с пръсти разрошените си коси и се запъти обратно към групата страховити мъже, които я разглеждаха с жив интерес. Искаше й се да има по-представителен вид и по-трезва мисъл за тази жизненоважна среща. Тя погледна към Карлос.

— Предаде ли му всичко, което ти казах? — попита го тя.

— Si, Ракел, но той се разгневи mucho. Rebelion^[1] не върви добре. Испанските войници нападат и убиват amigos. Нуждаем се от оръжие и то pronto.

Младата жена погледна към мъжа, към когото беше кимнал Карлос. Видът му беше замислен и непреклонен, дългата му къдрава коса беше черна, а тъмните очи — леденостудени и проницателни. Тя потръпна от страх.

С намръщено лице и сърдит глас водачът на бунтовниците заговори на Рикардо, който кимаше разбиращо, без да сваля поглед от Рейчъл.

— Рамон пита дали comprende колко importante е това оръжие за нас? Иска да знае защо си го измамила и предала?

— Не съм го измамила, но това е дълга история.

Докато тя разказваше за неприятностите си от самото начало, Рикардо я наблюдаваше и превеждаше. Младата вдовица отговаряше честно на въпросите, които Рамон й задаваше чрез своя американски приятел и съюзник. Знаеше, че за нея най-разумно и най-безопасно е да бъде докрай откровена с тях. Когато разказът й свърши, Рамон се заразхожда замислен. А тя се опитваше да държи изпълнения си с копнеж поглед по-далеч от лицата на Даниел Слейд и брат й — Рикардо!

Сърцето на Рейчъл преливаше от радост и тъга, мислите й се редуваха ту объркани, ту прояснени. Ричард бе станал по-висок от шест фута, строен, силен и мускулест. Тъмната му кожа беше потъмняла още повече от силното тропическо слънце. Беше станал още по-красив през шестте години, през които не го бе виждала. Изгаряше от желание да го прегърне, да му зададе хиляди въпроси, но той я бе предупредил да не издава роднинската им връзка. Така би увеличила опасността за себе си, а и него би изложила на опасност.

Ричард — Рикардо — Флеминг се държеше със сестра си като с непозната. Ако за миг бе предположил, че тя е съпругата на Филип Маккандлис, нямаше да я забърка в този план, който така се бе усложнил, план, който самият той бе предложил. Как да измъкне Рейчъл от тази каша и да я изпрати обратно в Джорджия, когато Рамон искаше да я убият, за да изплашат оня измамник Харисън?

Въстаническият водач се приближи до Ричард и заговори с него. Рейчъл остана с впечатление, че иска мнението на верния си приятел за цялата тази история и за нея самата. Тя зачака с нарастваща тревога момента, когато брат й отново се обърна към нея.

— Рамон казва, че rebelion обхваща все по-голяма част от страната. Казва, че трябва да получи останалото оръжие, за да могат хората му да защитават живота и свободата си. Без това оръжие каузата ни е загубена. Казва, че трябва да дойдете в лагера ни, докато реши какво да прави с вас. Двамата с el capitan.

— Защо да не поговорим сега и той да реши още тук?… Дали ще ни убие? — попита изплашена Рейчъл.

Не искаше да се отдалечава от кораба или да попадне в джунглата, един напълно непознат свят, от една страна, а, от друга, сред враждебно настроени към нея бунтовници.

— Не трябва да сме близо до кораба, в случай че бъде забелязан. Нашите hombres ще разтоварят сандъците с оръжието и ще ги скрият наблизо. Ще се върнем за тях по-късно.

— Не отговори на въпроса ми. Дали ще ни убие?

— Не зная. Той самият още не знае. Стой спокойно и мълчи.

Рейчъл схвана ловко направеното предупреждение в последните му думи. Направи й силно впечатление колко умело и до съвършенство брат й прикриваше чувствата си. Не можеше да повярва на промяната, станала с него. Ако трябваше да избира между нейния живот и лоялността си към cubanos, какъв ли щеше да бъде изборът му?

— Трябва да разбереш, че не можем да се доверяваме на един чужденец по време на война.

Младата жена схвана смисъла на думата „чужденец“, с която я предупреждаваше да не издава хитростта им.

— Приятелите ти бяха близо до мен, когато се опитах да спася тази сделка. Нашата смърт няма да ви помогне да получите останалите пушки. Само ще улесните Хари да се отърве от нас. Ако парите ви са в някого, то това несъмнено е той. Не бих ви излъгала — призна тя, без да сваля очи от брат си.

Без видима реакция Рикардо преведе думите й на Рамон Ортега.

След това Карлос заговори нещо с предводителя на въстаниците. Беше очевидно, че я защитава, което също очевидно — ядоса Рамон. Най-накрая Карлос погледна и рече:

— Съжалявам, Ракел, той не иска повече да ме слуша. Казва, че си ме омагьосала.

Тя му благодари, че се е опитал да й помогне.

— А сега какво ще правим? — попита младата жена:

— Чакай да разтоварим сандъците — нареди Ричард. — Трябва да побързаме, да не би да дойдат войниците и да ни атакуват. Разузнавачите ни казват, че днес не са се мяркали насам, но затова пък могат да се приближат незабелязано по море.

Рейчъл тръгна към Дан, но нямаха време да говорят, защото точно тогава отвързаха любимия й, за да придружи кубинците до кораба си и да им предаде оръжието и амунициите.

Ричард я погледна и я предупреди да не се опитва да бяга.

— La junglas е опасно място — каза той, — а освен това без колебание ще стрелят по теб. Ако си гладна хапни, докато си свършим работата. По-разумно е да постъпиш така, защото, след като свършим тук, ни чака дълъг път.

— Трябва ли да стоя тук, под силното слънце, в продължение на часове, или мога да се преместя?

— Постъпи както ти е удобно, стига само да не бягаш.

— Благодаря, Рикардо.

— De nada^[2] — отвърна той с едва забележимо весело пламъче в очите.

— Vamonos, amigos! Dime prisar^[3] — извика Рамон.

Рейчъл се придвижи към сянката, която правеха палмите, и се облегна на една от тях. Гледаше как малката група мъже се качва в лодката на Дан и се отправя към кораба. Останалите седяха на пясъка и разговаряха, поглеждайки от време на време към нея. Тя прикри с длан очите си срещу ослепителното слънце и продължи да наблюдава придвижването на лодката към „Мери Уинд“. Видя любимия си, брат си и бунтовниците да се качват на борда й. Знаеше, че са предупредили Дан да не създава проблеми, в противен случай тя ще бъде убита.

 

 

Времето като че беше спряло. Безкрайното кръстосване на двете лодки, пренасящи товара от кораба до брега, сякаш нямаше да има край. Мъжете, останали на брега, също работеха здраво. Те носеха продълговатите кутии с пушките и малките сандъчета с патрони някъде в джунглата, където трябваше да ги скрият на сигурно място, докато по-късно успеят да си ги вземат.

Когато най-после приключиха с пренасянето, бунтовниците наредиха на Люк и на трима от моряците да дойдат с тях до брега, за да върнат лодките на кораба, където трябваше да изчакат решението на Рамон. Помощник-капитанът погледна въпросително и тревожно към капитана си. Дан каза на най-добрия си приятел да се подчини. Докато двамата с Рейчъл бяха в ръцете на бунтовниците, екипажът не можеше да предприеме никакви рисковани стъпки за тяхното спасяване. Лодките отплаваха към „Мери Уинд“. Всички моряци бяха нащрек и готови да помогнат на капитана си, ако той предприемеше рисковано бягство.

Двама от кубинците останаха на брега, за да бъдат сигурни, че моряците няма да проследят бунтовниците и да се опитат да спасят Дан и Рейчъл. Преди да заемат поста си под сенчестите палми, те премахнаха всички издайнически следи от плажната ивица и пътеката.

Поеха трудния път към въстаническия лагер. Кубинците вървяха в колона, в средата на която бяха пленниците. Една част от тях се бяха пръснали във всички посоки, за да разузнаят местността. Рамон Ортега крачеше почти в началото на колоната по добре отъпканата пътека. Ричард вървеше до него, без да поглежда към сестра си. Карлос трябваше да пази Рейчъл, а Хоакин вървеше доста зад тях до Дан, чиито ръце отново бяха вързани зад гърба му.

Пътят се изкачваше по хълмове, покрити с буйна растителност. Дивата красота на пейзажа беше наистина поразителна. Пресякоха саваната, където кротко пасяха стада добитък. Минаха край кокосови, палмови, мангови, бананови, абаносови и мангрови дървета, чиито корени се показваха над земята. Карлос обясни на Рейчъл, че по-голямата част от земята им е много плодородна и ражда плодове почти през цялата година. Забеляза, че на много места имаше в изобилие ясминови и други храсти, потънали в цвят, които изпълваха въздуха с упоително ухание.

Минаха край aldeas, селца, където обработваемата земя трябваше непрекъснато да се отвоюва от вечно настъпващата джунгла. По полянките се издигаха chozas — колиби с покриви от слама или палмови листа, оградени от укрепени с кал плетове. Карлос й обясни, че жителите им се наричат guajiros, селяни. Пейзажът се сменяше непрекъснато, но винаги навсякъде имаше гъста зеленина. В краката им постоянно се заплиташе папрат. Слънчевите лъчи се провираха през гъстата листна маса, с цялата гама на зеленото от непознати видове дървета, която се спускаше като балдахин над главите им. Трябваше да минат по едно дървено мостче, за да пресекат някаква река. Другаде пък се наложи да прегазят през брод на друга рекичка.

Там Рамон спря колоната, за да могат хората му да си починат и да се освежат край водата. Всички мълчаливо насядаха по земята, защото околността криеше много опасности за тях.

Мъжете, които ги разделяха, скриваха Дан от погледа на Рейчъл, но тя и така беше сигурна, че той не е създал никакви проблеми на мрачния си пазач. Радваше се, че се чувства силна физически, защото дългият преход в този тропически климат беше наистина изморителен. Беше доволна, че е облечена с панталон, риза и ботуши, което я улесняваше при ходенето. Наблюдаваше Рамон Ортега изпод спуснатите си клепачи. Тялото и изражението му бяха напрегнати от безпокойство и несигурност. Очите му непрекъснато оглеждаха местността. Направи й впечатление колко студени и безизразни са те. Питаше се, какво го бе превърнало в такъв несговорчив човек. Сигурно годините на борба и вечно напрежение бяха променили характера му. Не е възможно винаги да е бил такъв, в противен случай брат й едва ли би му станал приятел, и съюзник. Всъщност, какво знаеше тя за непознатия мъж, в който се бе превърнал Ричард Флеминг?

Забеляза, че брат й винаги стоеше в близост до водача на бунтовниците, сякаш беше негов телохранител или съветник. Питаше се какви ли бяха действителните му чувства по повод неочакваната им среща и опасността, надвиснала над главата й. В този момент Карлос прекъсна размислите й, тъй като почивката им свърши и той дойде да й помогне да се изправи.

Между екзотичните цветове прелитаха пеперуди и други насекоми. Птиците бяха най-различни, с многоцветно оперение и шумно цвърчаха. Карлос й показа няколко папагала с бляскави пера. Направи й впечатление, че влагата се бе увеличила и сега те сякаш се движеха в типична тропическа джунгла, беше задушно, но все още поносимо. Видя различни дребни животни — гущери, жаби, паяци и някакъв гризач, който — както й обясни Карлос — ставал за ядене. Чудеше се кога най-после щяха да пристигнат в лагера и колко ли голям беше той. По местоположението на слънцето съдеше, че многократно бяха променяли посоката на движението си, така че сега не можеше да определи на какво разстояние са от брега и кораба. Нито пък можеше да си представи как биха могли да ги намерят, ако двамата с Дан успееха да избягат. Беше опитала да запомни пътя в случай, че по-късно се наложеше да го използват, но всичко беше прекалено…

— Ще почиваме aqua^[4] — прекъсна мислите й Карлос.

Неочаквано от тъмните дебри на джунглата се появи водопад, който като че ли изхвърляше бялата си вода направо в зеленикавосиньо езерце. Навсякъде цареше изобилие от тропически цветя, храсти и дървета, някои от които с оголени корени. Жълто-зелени папрати, мъхове и лишеи покриваха скалите и бреговете на езерото. Слънчевата светлина се провираше през пролуките в листния балдахин над водната маса, блестейки като злато. Опитните бойци насядаха и започнаха да отпиват от манерките си, с поставени върху коленете си пушки, готови за всякакви изненади.

— Много е красиво, Карлос. Мога ли да измия ръцете и лицето си?

— Si — отвърна той и й помогна да се придвижи по камъните до някое по-удобно местенце край езерото.

Рейчъл коленичи на края на голям камък, мокрейки коленете на панталоните си. Събра шепи, загреба вода и пи, докато утоли жаждата си. След това използва кърпичката, която й даде Карлос, за да освежи лицето си.

— Колко приятно — прошепна тя.

Искаше й се да остане сама с Даниел Слейд в тази романтична и интимна местност. Би било чудесно и възбуждащо да поплуват голи и да се любят тук.

— Колко още има до лагера ви?

— Един час — отвърна кубинецът.

— Има ли още хора там?

— Si, muchos.

— Мислиш ли, че Рамон става по-благоразположен към нас?

— Не ми задавай въпроси, на които не мога да отговоря, но не трябва да се страхуваш.

Младата жена предположи, че му е заповядано да не споделя нищо с нея.

— Grasias. Беше много мил. Мога ли да занеса вода на Дан?

Карлос кимна. Рейчъл взе манерката, която й подаде. Напълни я с вода и се приближи до мястото, където седеше любимият й. Карлос я следваше. Тя коленичи до Дан, усмихна му се и допря манерката до устните му.

Докато пиеше, Дан нито за миг не отдели погледа си от красивото й зачервено лице. Когато утоли жаждата си, побутна с брадичката си съда и Рейчъл отмести манерката. Продължи да я гледа и докато мокреше с вода кърпичката и избърсваше потта от лицето му. Прохладата освежи пламналата му кожа. Младият човек се усмихна, когато любимата му пооправи с пръсти разрешената му абаносова коса.

— Сигурно приличам на плашило, а? — попита той, щастлив, че са близо един до друг.

— Не си съвсем зле — отвърна с усмивка тя. — Защо трябва да му връзвате ръцете? — обърна се тя към Карлос. — Щом животът ми е в опасност, той няма да се опита да избяга.

— Това е заповед на Рамон.

— Ще го попиташ…

— Не, Ракел, не е разумно да го ядосваме допълнително.

— Няма нищо, Рейчъл, въжето не е чак толкова стегнато.

— Не искам да бъде безпомощен, ако налетим на испански войници — каза тя на Карлос. — Тук се води война.

 

— Само не губи хладнокръвие, аз ще се оправя.

Тя погледна любимия си.

— Нямат право да се отнасят така с нас.

— Дай време на Рамон да поохладнее и да размисли — окуражи я Дан. — Не може да не си даде сметка, че най-доброто, което може да направи, е да ни освободи, за да му намерим останалото оръжие.

— Изглежда ми прекалено студен и инат, за да сключи примирие с нас. Той няма да ни повярва.

— Разбра ли нещо във връзка с намека на Филип? — напомни й той. — Ще ни помогне ли това?

Рейчъл много внимателно подбра думите си.

— Разбрах, но от това нищо няма да излезе. Филип е имал много тайни, повече, отколкото открихме напоследък.

Дан долови, че тя иска да му каже нещо, но не разбра какво точно. Питаше се дали това има нещо общо с американеца, който стоеше неотстъпно до Рамон. Струваше му се, че не може да е това, защото нито той, нито Рейчъл бяха показали с нещо, че се познават.

— Трябва да тръгваме — каза Карлос на двамата. Дан и Рейчъл станаха. Размениха си по още една усмивка, преди да заемат местата си в колоната.

 

 

Смрачаваше се, когато стигнаха целта на пътуването си, но все още беше достатъчно светло, за да видят, че това е голям лагер, който беше разположен върху няколко естествени поляни. На двамата пленници им се стори, че наоколо има близо хиляда мъже и петдесетина жени. Храната се приготвяше на няколко слаби огньове, чийто дим не би могъл да издаде къде се намира лагерът. Кубинските бунтовници се занимаваха с вечерните си задължения. Мъжете почистваха оръжията си, които бяха най-различни. Повечето от тях носеха мачете и ножове на кръста. Някои бъбреха, други играеха на различни игри, трети пушеха пури, а останалите си почиваха. Тук-таме имаше палатки и навеси, но най-често дюшеците от палмови листа и клонки бяха под открито небе. Платнените торби край тях съдържаха цялото имущество на бунтовниците. Въпреки многото хора, събрани на едно място, и различните им занимания, в лагера не беше шумно.

Заведоха Рейчъл и Дан до палатката на Рамон Ортега. Водачът и „Рикардо“ седнаха и една красавица с тъмна гъста коса и изразителни кафяви очи им сервира вечерята. Държането й и погледите, които отправяше към водача на бунтовниците, подсказаха на двамата влюбени, че тя е жената на Рамон.

Росария подаде и на двамата метални чинии, в които имаше черен боб, пиле, ориз и пържени банани. След това им донесе и по чаша силно cafe cubano.

Никой не обръщаше внимание на пленниците по време на вечерята, докато двамата мъже разговаряха на испански. Росария седеше до Рамон, но не участваше в разговора. Когато се нахраниха, тя събра чиниите и чашите и отиде да ги измие. Приближи се един от току-що завърналите се отнякъде бунтовници — Томас — и започна да разказва нещо на водача си. Лицето на Рамон се промени, изглежда новините бяха много лоши. Той погледна така намръщено към Рейчъл, че тя потрепери и реши, че нещата не вървят на добре. Томас продължи да сочи някъде на север, говорейки бързо и възбудено.

Ричард изглеждаше притеснен и ядосан.

— Отивам да поговоря с Рамон — каза той на сестра си. — Не се опитвай да вършиш глупости, защото ще те убият. Испанците са по-опасни за теб от нас, затова не мърдай оттук. Този проблем трябва да се реши сега, и то незабавно.

Дан проследи с поглед високия красив мъж, който изчезна в гората с Рамон.

— Знаеш ли кой е той?

Рейчъл го погледна и кимна.

— Брат ми, Ричард Флеминг.

Младият мъж я изгледа смаяно.

— Но ти ми беше казала, че не…

Притисната от липсата на време, защото всеки момент някой можеше да дойде и да прекъсне усамотението им, Рейчъл го прекъсна:

— Не знаех, че е тук. Това беше истински удар за мен. Той ми даде знак да мълча, когато ме събуди тази сутрин. Не знам дали ще може да ни измъкне от тази каша, но ще се опита. Сигурна съм.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че Филип е имал и други тайни?

— Да. Карлос ми каза, че Рикардо е дал идеята за сделката с оръжието. Те са проучили добре и тримата съдружници. Хари се е срещнал с брат ми на остров Бимини, спомняш ли си? Филип и Хари сигурно са знаели, че съм му сестра, а може би и кубинците го знаят.

— Защо тогава ще те заплашват и ще те държат като пленница?

Объркана, тя започна да разсъждала на глас:

— Може да не са казали на Ричард, че аз съм жената на Филип. Той изглеждаше потресен, че ме вижда. Може би като са правили проучванията, Карлос и Хоакин да не са направили връзката или да не са споменали имена, които са щели да разкрият истината. Може да не знаят истинската самоличност на Рикардо.

— Мислиш ли, че в момента Ричард обяснява точно това на Рамон?

Рейчъл погледна в посоката, в която се бяха отдалечили.

— Зависи доколко са близки. Ричард е предложил тази сделка, след което се оказва, че евентуалният предател е сестра му! Какво биха си помислили за това Рамон и хората му? Може би разкриването на нашата кръвна връзка ще донесе повече вреда, отколкото полза.

— Всеки момент — продължи уплашено тя, — той може да се превърне в пленник като нас. Не искам да го убият точно когато го открих след толкова време. Не сме се виждали от шестдесет и девета година. Има толкова неща, за които искам да го разпитам и да му разкажа. Иска ми се да можем да си поговорим и за…

Росария се върна и Рейчъл замълча, тъй като не знаеше дали жената на Рамон говори или разбира английски. Дан схвана опасенията й. Росария се занимаваше със задълженията си, като от време на време им се усмихваше. Младата вдовица отговаряше на дружелюбното й държане, но — тъй като беше пленница — не можеше да й предложи помощта си за домакинската й работа.

Времето напредваше. Повечето мъже и жени налягаха да спят, а някои застанаха на пост. Двамата влюбени не знаеха дали Рамон и Рикардо са отишли да изпълняват някаква мисия, или водеха разговора, в който трябваше да се открие истината. Повя лек уханен ветрец и ги разведри. Чуваше се само крякането на жабите, свиренето на щурците и хъркането на бунтовниците. Огньовете догаряха бавно и се превръщаха във въглени. Всичко наоколо тънеше в измамно спокойствие. Но малко по-навътре в тъмната джунгла опасностите дебнеха на всяка крачка.

Росария сложи до тях голям дюшек и им показа с жест, че е за тях, тъй като беше отгатнала близостта помежду им. Двамата й благодариха и легнаха. Рейчъл се сгуши до Дан, черпейки от силата и смелостта му. Скоро, изтощени тялом и духом, двамата заспаха.

 

 

Призори Ричард ги събуди, а Росария им донесе храна. Когато привършиха закуската си, брат й и бунтовническия предводител се приближиха, явно за да говорят с тях.

— Ще можете ли да доставите останалите пушки, ако ви освободим? — попита Ричард.

Рейчъл кимна. Не можеше да разбере дали брат й беше казал нещо на Рамон за тях.

— Колко време ще ви е нужно? Положението ни е доста несигурно.

— Няколко седмици — отговори Дан. — Най-много три. Аз ще платя за тях.

Рейчъл погледна смаяно любимия си.

— Как? — заекна тя.

— Ще намеря начин да събера парите — успокои я той.

— Ще принудим Хари да ни даде оръжието, без да му даваме повече пари?

— Нека първо да оправим тази работа, пък после ще се разправяме с него — предложи Дан.

Рейчъл погледна брат си и попита:

— Ще ни пуснете ли?

Ричард се усмихна и каза:

— Още днес. Трябва да тръгнете преди положението да е станало съвсем нагорещено. Не ни забравяй, Рейчъл. Ние се нуждаем от това оръжие и амуниции.

— Успял си да убедиш Рамон, че може да ни се довери?

— Si, дадох думата си на един добър приятел.

— Няма да предам доверието ти, Рич… Рикардо.

— Рамон искаше да те задържи тук, докато капитан Слейд донесе оръжието обясни той. — В случай, че той не се върне с оръжието до един месец, щеше да те убие. Убедих го, че си казала истината и че може да те пусне да си вървиш. Не е разумно да се държи една толкова красива жена дълго време в лагера.

— Обещавам ти, че останалото оръжие скоро ще бъде при вас, без значение какво ще ми струва да го намеря и да я защитавам.

— Ще ви повярвам, капитан Слейд. Но не предавайте отново доверието ни.

— Можем ли да поговорим насаме? — попита колебливо Рейчъл.

Ричард поклати глава и отвърна шепнешком:

— Опасно е да се споделя тайната с друг, освен с най-близък приятел.

Младата жена разбра какво имаше предвид.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— Скоро. Колкото по-дълго стоите тук, толкова по-голяма става опасността корабът ви да бъде открит и конфискуван, а екипажът му — пленен. Сега, докато говорим, нашите момчета пренасят оръжието. То ще даде възможност на много хора да защитават нашата кауза.

— Надявам се, че ще победите. Ако успея, ще ви изпратя повече пушки от договореното.

— Gracias, Рейчъл. Нашата кауза е справедлива и затова ще я спечелим. Но ще мине още много време и ще се пролее още много кръв.

— Пази се. Ако…

Томас и Едуардо се появиха на поляната и се развикаха, за да предупредят другарите си, че испанските войници се готвят да атакуват лагера. Незабавно и организирано започнаха да се дават и изпълняват заповеди. Хората бързаха, но нямаше никаква паника. Шумът от приготовленията и развълнуваните гласове беше възможно най-малкият. Опитните и добре обучени въстаници грабваха оръжието и малкото си вещи и изчезваха в джунглата. Бяха изоставени само тежките и неудобни за носене предмети и имущество.

— Към нас е тръгнал капитан Рафаел де Кордова. Вземи това — каза Ричард и подаде на Дан пистолет и мачете. — Следвай ме и не ме изпускай от погледа си — предупреди той сестра си, която изглеждаше изплашена от приближаващата опасност.

Рейчъл и Дан последваха Ричард Флеминг и малка групичка мъже в джунглата. Влюбените тичаха толкова бързо, колкото можеха, но бяха много несигурни в чуждата за тях обстановка. Тропическите растения ги удряха през лицето и бодяха ръцете им. Дишането им ставаше все по-учестено и затруднено, сърцата им биеха до пръсване, устните и гърлата им пресъхнаха. Не знаеха дали ще се измъкнат живи от това премеждие, особено ако изгубеха от погледа си останалите.

— Хайде! — извика Ричард, когато Рейчъл изостана със силни бодежи в гърдите.

Дан забави крачка, сграбчи ръката й и я помъкна напред.

Струваше им се, че бягат с това бясно темпо вече два часа, врагът стреляше в гърба им, а джунглата сякаш се стремеше да забави бягството им с непроходимите си храсталаци. Когато и пред тях, и зад тях се чуха викове: „Alto!“, те изоставиха пътеката, за да не бъдат пленени от неприятелите си. Няколко опитни мъже започнаха да проправят пътя на групата с острите си мачете.

Рейчъл и Дан следваха покорно Ричард и Рамон. Сърцата им щяха да се пръснат от ужас и от продължителното тичане в горещината и задухът. Не забелязваха откъде минават, нито им правеше впечатление красотата на местността.

Минаха покрай някаква обширна плантация, засята със захарна тръстика. При нужда широките ножове можеха да им отворят път в тръстиката, за да се скрият. Работниците не им обърнаха внимание, защото знаеха, че с това помагат на своите освободители. Продължиха да се движат до спускането на мрака. Едва тогава спряха, за да се скрият и да поспят няколко часа. Умората и невъзможността да останат сами попречиха на брата и сестрата да си поговорят. Рамон обаче се усмихна и й заговори на испански.

— Казва да не се страхуваш — преведе Ричард. — Той ще ви пази и ще ви измъкне живи и здрави оттук. Познава джунглата по-добре от войниците.

— Gracias, Рамон — благодари младата жена и се усмихна. Беше видяла и другото лице на водача на въстаниците — един мил и добродушен мъж, който можеше да бъде приятен. — След като се измъкнем оттук, ние няма да ви забравим, обещавам.

Брат й предаде отговора й на Рамон Ортега. Той се усмихна и кимна. Подаде на Рейчъл манерката си, каза й да утоли жаждата си и после да ляга да спи.

Дан беше много напрегнат. Не знаеше дали корабът му щеше да чака все още, когато — или ако — се доберяха до брега, тъй като бе наредил на Люк да отплава, ако възникнат неприятности.

 

 

Призори Ричард ги събуди.

— Другите ще отвлекат вниманието на неприятеля от нас, за да мога да ви заведа до кораба. Мълчете, не говорете нито дума. Звуците се чуват надалеч. Comprende?

Двамата влюбени кимнаха. Рамон и хората му се запътиха надясно, стараейки се да заблудят и привлекат върху себе си вниманието на противника.

— Трябва да си проправим път оттук, без да оставяме никакви следи — предупреди ги Ричард.

Каза на Дан да тръгне пръв, а той щеше да върви последен, за да заличава следите.

— Внимавайте да няма никакви счупени клонки и стъпкани папрати — предупреди той. — Заобикаляйте всяко препятствие, без да го повреждате. Бъдете готови да побегнете, ако ви кажа. Вървете на кораба и веднага вдигайте котва. Аз ще остана, за да ви прикривам и да задържа противника.

— Не — възпротиви се Рейчъл. — Ще бъдеш пленен и убит.

— Прави каквото ти казвам, сестро, или всички ще загинем.

— Защо правиш това? Защо си тук?

— Няма време за обяснения, пък и колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за всички. Кажи на мама, че съм добре и че си бъда в къщи след шест месеца или до една година. Тогава ще ви обясня всичко. Мой приятел, ще се свърже с вас, за да ви помогне да получите останалото оръжие. Казах на Рамон, че си ми сестра и че може да ти има доверие. Не ме предавай, Рейчъл. Обичам те, моя красива и смела сестричке. Hasta luego^[5]. А сега тръгвайте, преди да е станало късно да се спаси някой от нас — заповяда той със сериозен глас.

Предпазливо и умело Дан си запробива път към брега, а Ричард вървеше последен. Всеки път, когато спираха за малко, за да си поемат дъх, Рейчъл се опитваше да разпита шепнешком брат си, но той неизменно я принуждаваше да мълчи и я съветваше да си почива и да пести силите си, както и да изчака по-добри времена, за да получи отговор на въпросите си.

Отчаяното им бягство през джунглата беше мъчително и опасно, но в крайна сметка те успяха.

Когато стигнаха в края на гората, Ричард видя още един кораб до този на Дан, но това като че ли въобще не го разтревожи.

— Не чакайте да ви изпратят лодка — нареди той. — Плувайте към кораба. Чувам приближаващите войници.

И той настойчиво побутна двамата към брега, където краката им потънаха в пясъка.

— Хайде! — почти ги умоляваше той. — Взимай я веднага, Слейд, или след миг ще е мъртва.

— Ела с нас, Ричард — настояваше уплашено тя, протягайки ръка към брат си.

Той ловко се изплъзна.

— Не, тук съм в безопасност. Вървете! — извика отново той.

Застана на едно коляно само на няколко метра от тях и започна да стреля по преследвачите им.

Рейчъл си даде сметка за опасността. От едната страна към брега тичаше малката група на Рамон, за да прикрива рискованото им бягство. От другата им страна се виждаше по-голяма група испански войници. Разбра, че са в самия център на една, както се очертаваше, ожесточена битка. Преимуществата не бяха на страната на бунтовниците.

— Измъкни я оттук! — продължи да настоява Ричард, който изглеждаше доста разтревожен.

Дан стисна ръката на Рейчъл и я помъкна към кристалносиньото море. Тя се съпротивляваше и викаше:

— Обичам те! Моля те, ела с нас!

— Мястото ми е тук. Не забравяй обещанието си. По дяволите, Рейчъл, тръгвай!

В мига, в който Ричард отвлече вниманието си, тялото му бе отхвърлено назад от пронизалия го куршум на някой от испанските войници. Рамон и хората му се добраха първи до него. Бунтовническият водач вдигна американеца в прегръдката си като ранено дете, а в това време другарите, му стреляха, за да спрат неприятелите си, които залегнаха на земята.

Дан теглеше Рейчъл все по-навътре сред разбиващите се вълни, без да пуска ръката й. Тя се мяташе, за да се освободи и да се върне при ранения си брат.

— Не, любов моя, трябва да вървим. Той рискува живота си, за да те спаси. Не можем да му помогнем с нищо, даже сме без оръжие.

Беше върнал на Ричард оръжието, което му бяха дали, за да освободи ръцете си при плуването.

— Остави ме да се върна при него — плачеше младата жена, но той отказваше да изпълни молбата й.

Даниел, превъзходен и опитен плувец, се насочи към лодката, която идваше да ги пресрещне. Люк и трима други моряци в нея бързо намаляваха разстоянието помежду им. Нито профучаващите край тях куршуми, нито молбите на Рейчъл можеха да спрат Дан. Беше видял другия кораб, пуснал котва край „Мери Уинд“, но не можеше и не искаше да мисли кой и защо се намира на борда му, защото на мачтата на кораба не се вееше никакъв флаг. Все пак, поведението на екипажа му и фактът, че остава безучастен към водещата се на брега битка, му подсказаха, че корабът не е испански.

Лодката стигна до тях, моряците ги издърпаха вътре и веднага се насочиха обратно към клипера. Рейчъл наблюдаваше напрегнато сражението на брега. Тя също видя как Рамон метна Ричард на рамото си и го понесе по-далеч от воюващите. Не можеха да разберат дали е жив или мъртъв, но във всеки случай не го оставиха на брега. Бунтовниците изчезнаха в джунглата, преследвани от силния огън на испанците.

Рейчъл се отпусна в обятията на Дан и заплака.

Никой не произнесе звук, след като Дан им даде знак с глава да мълчат. Лодката стигна до „Мери Уинд“ и те се качиха на борда.

Непознат светлокос мъж с леденосини очи, придружен от въоръжени американски моряци, посрещна уморената двойка.

— Аз съм Питър Гарет — представи се той. — Специален агент на Съединените Щати. Имах заповед да тръгна след вас двамата, капитан Слейд и мисис Маккандлис!

— Арестувани ли сме? — попита Дан, измервайки с поглед непознатия.

Рейчъл обаче попречи на Питър да отговори, защото извика:

— Трябва да отидете на брега, за да спасите брат ми. Раниха го. Трябва да го отведем в къщи, при някой добър лекар. Моля те, Дан, не им позволявай да изоставят Ричард тук, на благоволението на онези испански войници.

— Брат ви тук ли се бие?

— Да. Ричард Флеминг, американец. Той ни помогна да избягаме. Не можем да го изоставим, ранен е, а тук едва ли има добри лекари, за да го спасят.

— Нека поговорим в каютата ви, капитан Слейд, въпросът е сериозен.

— Не, отидете да спасите Ричард!

— Не можем, мисис Маккандлис, това е испанска земя, а ние сме американски офицери. Сигурен съм, че приятелите му ще се погрижат за него. Наблюдавах битката през бинокъла си — беше ранен с куршума рамото, а после го отнесоха. Погрижете се за себе си — войниците са се върнали обратно на брега, те не преследват бунтовниците, а гледат към нас.

Рейчъл се вкопчи в перилата и се вторачи към брега, където се забелязваха само далечните фигурки на испанските войници.

— Трябва да отплаваме, преди да са предупредили правителството си за нашето присъствие в техни води. Ще изпратят кораби, да ни потопят. Не можем да позволим да ни пленят. Ще остана на кораба, за да ви разпитам…

Питър Гарет нареди на въоръжените си моряци да се върнат на кораба и отблизо да следват „Мери Уинд“ с насочени към нея оръдия, за да попречат на всеки опит за бягство.

Дан знаеше, че не може да се бие срещу представители на собствената си страна. Той остави Люк да го замества и покани Рейчъл и специалния агент в каютата си. Само след няколко минути и двата кораба потеглиха.

Рейчъл — мръсна, мокра, с разбъркана коса — се спусна към люка и се вторачи в смаляващия се остров, където единственият й останал жив брат лежеше ранен, изложен на смъртна опасност. Молеше се за живота и безопасността на Ричард, а сълзите се стичаха по издраните й бузи. Не усещаше щипенето на солената морска вода, нито я интересуваше как изглежда. Сърцето й преливаше от мъка и от страх, че този път беше загубила брат си завинаги.

— Ако имате бренди или някакво друго питие, капитан Слейд, това би могло да я успокои — предложи русият агент. — И на вас няма да ви се отрази зле. Сигурен съм, че това, което сте преживели, не е било от най-приятните.

Дан извади две чаши и наля в тях алкохол. Приближи се до Рейчъл и постави едната в ръката й.

— Изпий това, любов моя, имаш нужда от него.

Младата жена изпи на един дъх питието, за да намали напрежението си. Силната напитка изгори гърлото й, тя се закашля, с мъка поемайки си дъх. Очите й се напълниха със сълзи и потекоха отново по бузите й.

Дан ги избърса с любов и каза успокоително:

— Това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Как мога да се успокоя, преди да съм сигурна, че Ричард е жив и в безопасност? Защо не се опитахме да го спасим?

— Силите, изпратени срещу нас, ни превъзхождаха, любов моя. Сигурен съм, че Рамон и неговите хора ще се погрижат добре за него.

Рейчъл погледна мъжа с прозрачно чисти сини очи и приятно лице.

— Вие и вашите хора можехте да помогнете! Как можахте да изоставите един американец, изложен на такава опасност. Не знаете ли какво са сторили испанците на нашите моряци, намиращи се на борда на „Виргиниус“ през седемдесет и трета?

— Зная, но нашата намеса би предизвикала ужасни неприятности на правителството ни. Засега Америка е неутрална. Ние сме представители на американската власт, така че не можем да рискуваме и да дадем повод за война между Испания и Съединените щати, само за да спасим живота на един човек. Ричард Флеминг е тук по свой избор, както впрочем и вие двамата. Точно това трябва да обсъдим сега. Изпратен съм да ви арестувам за незаконно пренасяне на оръжие и за евентуална връзка с убийствата на Филип Маккандлис и Джордж Ледърс.