Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (2)

Втора глава

— Това е всичко за тази вечер, Лулу Ма — каза Рейчъл. — Благодаря ти за това, което направи днес. Лягай си и почивай. Сигурна съм, че не си по-малко изморена от мен.

— Знам, че сте направо съсипана, мис Рейчъл, но трябва да забравите тревогите си и да заспите, веднага. Оставих ви бисквити и пържена шунка на таблата. Не ядете достатъчно за една млада дама. Ако ви трябва нещо, повикайте ме.

— Да, разбира се. Но не се притеснявай за мен. Ще се оправя.

— За какво непознатият търсеше мистър Филип? Рейчъл реши да не споделя личните си проблеми с вярната си икономка.

— Във връзка с някаква сделка. Реших проблема и го отпратих. Всичко е наред.

Възрастната жена я погледна така, сякаш искаше да получи още информация, но само пожела на господарката си лека нощ и напусна стаята.

Рейчъл я изпрати до задната врата. Проследи с поглед как икономката тръгва към постройката, в която се помещаваха кухнята и стаите на Лулу Ма. От двете страни имаше по няколко стъпала. Вляво насипана с чакъл пътечка водеше към тоалетната. Някъде по средата се отклоняваше към помещението за опушване на месо, а по-нататък се извиваше около една малка постройка и продължаваше към задната врата. Вдясно друга пътека водеше към кладенеца с островръх покрив и се разделяше, за да продължи в едната посока до портичката на градината, а в другата — до пералнята. Оттатък дървената ограда зад къщата се намираха гаражът, конюшнята и оборът. Всички постройки бяха боядисани в сиво-син цвят с ръждивочервени первази в ярък живописен стил.

Рейчъл затвори вратата и опря гърба си на нея. Къщата в григориански стил беше красива и удобна. Вестибюлът, в който се намираше, се простираше по протежение на цялата сграда. Само една изящна арка разделяше пространството на две. Всички вътрешни врати, прозорци, первази, ламперията и камините бяха боядисани в сиво-синьо. Стените бяха измазани с хоросан и варосани, а подът беше от лъскаво кафяво дърво, с пръснати тук-там малки килимчета. Цялото обзавеждане създаваше атмосфера на сигурност, щастие, красота. А точно сигурност, щастие и красота липсваха на Рейчъл тази вечер.

Тя изгаси лампата, върна се в задната част на къщата и се изкачи по стълбите. Премина през вестибюла, без да погледне към другите стаи. Влезе в спалнята, която беше делила с Филип. Затвори вратата, обзета от необходимостта да остане сама, необезпокоявана от никого. Далеч от града, в голямата плантация, тя никога не се притесняваше от любопитни погледи и неочаквани посещения през нощта, така че не спусна завесите. Съблече дрехите си и нахлузи една от нощниците си.

Докато разресваше дългите си коси, се погледна в огледалото над тоалетката. Нощницата й беше подарък от Филип за двадесет и първия й рожден ден миналия февруари. Тя обяви кървавочервената, предизвикателно деколтирана дреха от китайска коприна за неприлична и скандална. Но това беше най-удобната й нощница. Прилепваше по тялото, като че ли беше шита специално за нея. Кадифената й плът под коприната излъчваше чувственост, дори сладострастие. Филип беше харесал нощницата и бе платил значителна сума за нея. Може би Рейчъл я облече тази вечер, за да си спомни щастливите времена и миговете на нежност. Не искаше да сравнява Филип с Крейг Нюман, но неговото предателство предизвикваше лоши чувства у нея. Филип се беше държал така с нея, че тя се чувстваше жена, която обичат, на която вярват и която закрилят. Защо тогава я беше предал накрая?

Усети тежест в гърдите при тези мисли. Задушаваше се. Имаше нужда от чист въздух. Мина през вестибюла и излезе на широката веранда, която — също като верандата на долния етаж — обикаляше цялата къща. Облегна се на една здрава колона в ъгъла.

Рейчъл се загледа в пълната луна и пожела ярка и гореща слънчева светлина да стопли премръзналото й тяло. Вечерта не беше студена, дори не бе хладно, но тръпки пронизваха тялото й. Имаше някакво необикновено усещане, че някой я наблюдава, но не забеляза никого сред сенките оттатък оградения двор. Каза си, че оглупява. Че днешните събития я бяха превъзбудили. И въпреки това не успя да се освободи от неприятното усещане, че е наблюдавана, дори когато се върна в стаята.

Вещите на Филип бяха навсякъде. Напомняха и за него. Скоро щеше да ги опакова и да ги даде на някого, може би на Бърк Уелс и на другите двама работници. Държаха само четирима на работа в имението. За обработването на земите си използваха арендатори.

Рейчъл обичаше плантацията и къщата, когато тя беше нейния уютен дом. Нейният и на Филип. Но вече едва ли можеше да я обича. Не я чувстваше нито близка, нито уютна… Дори спалнята й беше чужда и непозната. Веднага щом оправеше тази каша, щеше да продаде „Мос Хейвън“ и да замине от тук. Никой с нищо не я задържаше повече в Савана, единствено Лулу Ма щеше да вземе със себе си. Не можеше никога повече да се върне и у дома — в „Уайт Клауд“ — памучната плантация на Флемингови, която се намираше на пътя между Савана и Огаста. Но си задаваше тревожния въпрос, къде ще се премести и какво ще прави, когато всичко това приключи. Още не знаеше отговора.

Лягай си, нареди си сама наум. Имаш да вършиш много неща, преди да напуснеш града. Ти не си виновна, така че недей да живееш по такъв начин, като че ли имаш някаква вина.

 

 

Дан дебнешком се промъкваше между сенките оттатък къщата, отправил поглед към горната веранда. Оскъдно прикритото от огненочервената нощница тяло го изуми. Той не вярваше на очите си. Знаеше, че прелъстителната жена не го вижда, но все пак нещо я притесняваше. Може би усещаше пламенния поглед, с който той я изпиваше. Да, изпивам я с поглед, призна той разярен. В този миг, застанала изкусително разголена под звездите, с разпуснати до раменете черни коси, тя го очарова. Лунната светлина се разливаше по косите й с цвят на маслина, сякаш беше в прегръдка на любовник. Не тежеше повече от сто и десет фунта. Беше толкова крехка, с прекрасно изваяно тяло, което, би накарало всеки мъж да изгаря от желание да го докосне. Устните й — сочната долна устна и чувствено оформената горна устна — съблазняваха, искаха да бъдат изпити с целувки. Копринените й коси зовяха да заровиш пръсти в тяхното великолепие. Той разбра как другите трима бяха станали жертва на тази неудържима чаровница.

Навърташе се около къщата, за да види дали няма някой да се отбие през нощта. Дали нямаше съучастник в това подло деяние, както се предполагаше от това „те“ в писмото на Филип? Единствената изненада за него бе, че видя Рейчъл Маккандлис на верандата — страстна богиня, къпеща се в лунна светлина. Избърса потта, която бе избила над горната му устна, още гладка от скорошното бръснене. След това пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Начина, по който реагира на появяването й, бе опасен. Нямаше право да забравя даже за един-единствен миг коя и каква беше тя! Ако забравеше, той щеше да бъде още по-голям глупак от предишните й жертви. Прости ми, Филип.

 

 

След час Рейчъл стана от леглото, в което се беше мятала и въртяла неспокойно. Мислите й блуждаеха и й пречеха да заспи. Ако в къщата имаше скрито нещо с решаващо значение, тя трябваше да узнае това още сега. Запали една газена лампа, тъй като светлината от свещите нямаше да бъде достатъчна за намерението й. Тя беше спокойна, че никой няма да я види, защото Лулу Ма спеше в своята пристройка, а жилищата на работниците бяха далеч от къщата. Реши да започне търсенето от долния етаж.

Взе ключовете на Филип от купата на тоалетната масичка, където той ги държеше, и излезе, за да отиде в малката всекидневна — кабинет в задната част на вестибюла. Запали лампата и отключи бюрото на мъжа си. Прегледа всяко чекмедже и преградка, без да открие нищо особено. Заключи бюрото и огледа внимателно уютно обзаведената стая. Опипа дамаската на канапето, след това и тапицерията на двата стола, но не откри нищо. Погледна зад картините. Резултатът беше същият.

Рейчъл прекоси вестибюла, за да провери сервизното помещение — малка стая към трапезарията, където държаха и миеха съдовете. За да се избегне опасността от пожар, кухнята беше в друго помещение. Освен това Филип не би скрил нещо във владенията на Лулу Ма, така че нямаше смисъл да проверява там. Под и над геобразния тезгях имаше шкафове, а в средата на стаята — квадратна маса с два стола. Рейчъл погледна вътре в шкафовете, но както и предполагаше, не намери никакъв отговор на загадката.

Влезе в трапезарията. Въпреки голямата маса с по 8 стола от двете й страни, вградения в стената бюфет за сервизите, поставен на един гравиран крак, раклата за покривки и салфетки, шкафа за порцелана и среброто и няколкото декоративни вази и картини, стаята изглеждаше просторна. Погледна под и във всяка ваза, зад всички картини и зад огледалото над камината. Провери и ръбовете на камината, които преминаваха направо в корнизите. Нямаше следи от разместване. Провери гипсовите стени, дървенията и рамките на столовете. Доколкото можеше да прецени, нищо не беше променяно от миналия август, когато тя и Филип пристигнаха тук.

Рейчъл знаеше, че не трябва да пропуска нито едно място и влезе в салона за приеми. Както винаги той очароваше с красотата си. Претърси цялото помещение. Провери особено старателно камината, чиито тухлени плочи бяха обрамчени от сиво-син корниз, гравиран отстрани и отгоре. Голямата картина над камината беше много тежка, но тя не се примири, докато не погледна и зад нея. Въздъхна от безсилие — не бе намерила нито една следа!

Рейчъл се върна в малката всекидневна — кабинет, за да претърси бюрото още веднъж. Нищо! Затвори чекмеджетата и шкафа, заключи ги и удари с длан по дървото, опитвайки се да потисне нарастващото чувство за безизходица със силната болка в ръката. От удара дланта й изтръпна и тя започна да я разтрива, докато неприятното усещане отмина.

— Къде си скрил тези пари? — попита тя мъртвия си съпруг отчаяно. — Каза, че ако не ги намеря, ще умра, както умря ти. Ако парите и оръжейната сделка, за които спомена, са толкова важни и опасни, защо не ми остави по-явни следи към тази проклета загадка? Защо не ми довери проблемите си? Утре ще проверя всички останали възможни места. Ако не намеря нищо, ще проверя в неделя и в кантората ти, докато Милтън е на църква. Ако и там не намеря нищо, надявам се с Божа помощ да разбера нещо от Джордж и Хари. Все някой трябва да държи ключа към тази загадка! О, Филип, защо ме остави в такава ужасна бъркотия?

Рейчъл взе лампата и се върна в стаята си на горния етаж. Изгаси пламъка и се вмъкна в леглото. Бе неспокойна и напрегната, но скоро физическата й умора надделя над тревожните мисли и тя заспа.

 

 

Дан видя, че светлината в стаята й изгасна. За втори път си бе легнала. Знаеше със сигурност, че беше станало нещо повече от това, на което той бе свидетел. Сега разбра защо тя бе проявила недоверие, когато той спомена за пари и оръжейна сделка.

И на него не му се спеше, нито пък би могъл да заспи. Затова продължи да наблюдава къщата и след като Рейчъл напусна верандата на втория етаж. Не бе останала в леглото повече от час, когато отново стана и започна да претърсва стаите на долния етаж. Всяка стая имаше по няколко прозорци, за да влиза повече светлина и чист въздух. Той дебнешком се придвижваше от прозорец на прозорец и наблюдаваше странното й поведение. Най-накрая, благодарение на няколко сантиметровия отвор в долния край на рамката на прозореца, успя да разбере от ядосаните й думи какво търсеше тя и защо беше толкова объркана.

Дан се опита да проследи събитията в тази загадъчна, болезнена за него история, но не разполагаше с достатъчно факти, за да си изгради ясна представа за тях. Разбра защо пътуването й извън града беше толкова спешно. Но защо Филип я беше предупредил за някаква опасност, преди да умре?

 

 

— Защо не си починете днес, докато аз изпера?

— Това е добро предложение, Лулу Ма — отговори Рейчъл. Искаше да остане сама, за да продължи претърсването. Проследи с поглед икономката, докато тя взе коша с дрехи и отиде под навеса близо до кладенеца. Дори и сега там беше много удобно за пране, защото в крайбрежна Джорджия зимата беше мека и кратка. Въпреки че имаше баня на горния етаж, беше удобно за къпане и под навеса.

Рейчъл се качи горе. Прегледа най-старателно всяко място, където можеше да се скрие нещо, в спалнята. Претърси гостната, в която Филип беше спал през последната нощ от своя живот. До тази стая бяха банята, тоалетната и стаята за ръкоделие. Никъде не откри това, което търсеше.

Рейчъл се отпусна в люлеещия се стол в помещението, където тя и Лулу Ма ръкоделстваха. Тази стая беше предвидена за детска, когато щеше да настъпи това време, което така и не дойде. Не знаеше дали причината да не забременее от Филип бе в това, че се бяха любили само няколко пъти, или това се дължеше на тежката бременност с детето на Крейг и последвалият спонтанен аборт. Лекарят, който се грижеше за нея, каза, че или ще има проблеми, ако забременее отново, или никога повече няма да може да зачене. Филип знаеше за това. Беше разочарован, но самата Рейчъл не допускаше, че няма да има дете. Цялото й същество копнееше за сигурност, щастие, вярна любов и истинско семейство, а това включваше и деца.

Реши да отиде на тавана преди Лулу Ма да е свършила работата си навън, но и там напразно загуби време и енергия, както досега.

 

 

Лулу Ма влезе и осведоми господарката си, че има работа в кухнята. Трябваше да запали печката на дърва, за да загрее ютиите. Използваше две ютии — едната се загряваше, докато другата изстиваше от гладенето, и ги разменяше. Първото пране изсъхна бързо на слънцето и чистия въздух. Искаше да приключи същия ден с прането.

— Отивам да се разходя, за да разведря мислите си и да се отпусна — каза Рейчъл. — Скоро ще се върна и ще ти помогна да оправим всичко.

Тя излезе през задната врата, спусна се по стълбите и тръгна вляво по чакълената пътека към гаража.

При задната портичка погледна към зеленчуковата градина, където Бърк и двамата му помощници работеха. Ще бъдеха заети още поне няколко часа, така че никой нямаше да й попречи да си свърши работата.

Рейчъл влезе в постройката, боядисана така, че да не се разграничава рязко от къщата. Вътре имаше удобна карета, направена от местен майстор, която беше чиста, лъсната и готова да се използва. Неслучайно Бърк се гордееше с това, че изпълнява усърдно задълженията си. Погледна закачените на стената хамути, резервното колело, подпряно на една страна и масичката с инструменти, под която стоеше една табуретка. Погледна в шкафа с одеялата, с които завиваха краката си при мразовито и студено време. Нищо!

Рейчъл се упъти бавно към обора. Бърк вече беше извел конете и кравата на паша. Провери яслите, конюшнята и плевнята. Още едно безплодно дирене. След като разгледа внимателно малкия външен нужник, реши, че и тук нищо не може да бъде скрито. Същото се отнасяше и за лятната баня и помещението за опушване на месото, което тя и Лулу Ма посещаваха често. Нямаше повече помещения за проверка с изключение кантората на корабната компания в града, но там тя щеше да отиде утре.

Рейчъл беше достатъчно опитна ездачка, така че не се наложи да използва Бърк и каретата за пътуването си до Савана в неделя сутринта. Каквото и да станеше, тя не искаше Бърк и Лулу Ма да бъдат въвлечени. И сега те бяха убедени, че тя ще язди, може би целия ден, за отмора. „Мос Хейвън“ се намираше на около петнадесет мили югозападно от града, но пътят беше удобен за езда. За самозащита Рейчъл носеше в дамската си чантичка малък пистолет. Занимавайки се с търговия с оръжие, Филип й го бе подарил и я бе научил как да си служи с него.

Савана… Рейчъл навлезе в покрайнините и си помисли колко харесваше този красив град. Докато яздеше по „Броуд Стрийт“ към крайбрежието, разглеждаше всичко наоколо. Усмихна се, спомняйки се, че сравняваха Савана с изтънчена дама — зачената, родена и израсла сред красота и очарование. Благодарение на доброто сърце на Шерман, лицето и тялото на тази „префинена дама“ останаха незасегнати от жестоките военни години, за разлика от много други градове на Джорджия, които нямаха същия късмет през войната.

За Савана копнееха и Севера, и Юга, а преди много време — англичаните и колонизаторите. Тя беше изящна и елегантна. Построена върху висок четиридесет стъпки скалист хълм, заобиколен от блатиста местност, тя отстоеше на петнадесет мили от Атлантическия океан. Близостта на водата осигури естествено пристанище за корабите и донесе славата на града. Савана беше преуспяващо и щедро създание, което си поделяха плантатори, търговци, фабриканти, посредници, корабособственици и безброй други делови мъже. Тя им осигуряваше всякаква стока — тютюн, ориз, памук, дървен материал и индиго. Покрайнините й бяха нагиздени с обширни и красиви площади. Къщите й бяха в най-различен стил — григориански, колониален, гръцки, ренесансов, готически, от регентско и феодално време и в италиански стил. Бяха сгушени една в друга и оградени в дантелена метална рамка, като че ли умело подбрани скъпи бижута, украсяващи нейната изящна външност. Размерите и архитектурата на сградите говореха за разнообразните вкусове и богатството на собствениците им. Около тях имаше градини зад високи огради, огромни вечнозелени дъбове с дантелени завеси от мъх и изобилие от пролетни цветя във всички цветове. Рейчъл очакваше с нетърпение да цъфнат гардениите, нейните любими цветя, за да види красивите им бели личица.

От двете възможности избра пътя, който не беше толкова живописен, но пък така щеше да мине покрай къщите от миналото, които за кратко време беше обитавала заедно с Уилям Барлоу и Крейг Нюман, разположени на два от двадесет и четирите градски площада. Мина покрай централната гара, откъдето щеше да вземе влака следващата сутрин, и след това насочи коня към „Конгрес Стрийт“, покрай високата осемдесет стъпки водна кула и градския пазар на „Франклин Скуеър“, за да стигне до „Елис Скуеър“. Продължи да язди до „Бей Стрийт“ и сви наляво. Копитата на кобилата отекваха по облите камъни. Бяха ги вадили от морето за баласт в бурно време. След това ги бяха разтоварвали на брега, за да освободят трюмовете за новия товар и бяха павирали с тях крайбрежната улица.

Рейчъл слезе от коня и върза поводите за един стълб. Не познаваше никой от малкото хора на кея. Погледна към двете сгради, които разделяха „Маккандлис и Болдуин Шилинг Къмпани“ от митницата, където проверяваха техния внос и износ. Погледна от другата страна на широката улица, където се простираше „Факторс Роу“. Беше ходила много пъти там и с тримата си съпрузи. На нивото на реката, над нос Ямакаро, се издигаха множество пристроени сгради. Със същите морски камъни, с които беше застлана „Бей Стрийт“, бяха вдигнали стена, която укрепваше пясъчния нос. Заякчаваха го и стълбите, и извитите алеи.

„Факторс Роу“ беше сърцето на памукопроизводството в този район и в страната. В най-ниските етажи на сградата се помещаваха складовете, откъдето товареха стоките на корабите на кея. Изнасяха предимно памук и други ценни стоки, произведени в областта. На горния етаж бяха канторите на посредниците и търговците. Една от високите сгради в далечния край, между „Дрейтън Стрийт“ и „Абелкон Стрийт“, беше собственост на компанията на мъжа й. След като съпругът й беше мъртъв, част от сградата вече беше нейна. Използваха я за склад на пристигащите и заминаващи товари с корабите на „Маккандлис и Болдуин“ и на други фирми. Складът, който беше ограбен, се намираше в този край на „Факторс Роу“.

Рейчъл се обърна надолу по „Бей Стрийт“. Погледът й се плъзна по телеграфните стълбове и газените лампи, наредени по протежението й. Много от хората, които живееха в града, вече имаха газени лампи в домовете си. Тя чу песента на птичките, накацали върху огромните дъбове с неотменната си мъхава премяна, избуяла в разгара на пролетта. Оставаха три дена до началото на април.

— Престани да зяпаш наоколо, Рейчъл, и се захвани с това, за което си дошла — подкани се тя на глас, за да не губи повече времето си.

След пътуването до Огаста трябваше да се срещне с адвоката, банкера и застрахователния агент на семейството, за да уреди въпроса със завещанието и собствеността на Филип. Но първо щеше да посети участъка в края на улицата, където работеше шефът на полицията Роберт Андерсон…

Въпреки топлината на мартенския ден, по тялото й преминаха тръпки и сърцето й замря. Не трябваше да мисли по този въпрос сега.

Рейчъл използва ключовете на Филип, за да отключи кантората. Беше доволна, че църквата се възраждаше и повечето жители на Савана я посещаваха, независимо от това дали им беше от полза или не. Рейчъл се упрекна за тази непристойна мисъл. В края на краищата не всички в града страняха от нея и се държаха лошо. Но все пак, хората, които не проявяваха неприязън, не я и подкрепяха, когато я сполетеше някое нещастие. Но нали всеки си има своя малък свят, за който да се грижи и който да защитава, мислеше тя. От никого не можеше да се очаква да бъде защитник на света на други, чужди хора.

Рейчъл прегледа книжата в бюрото на Филип, книгите върху него и писмата в чекмеджето: всички документи се отнасяха за превоз на товари и нямаше нито един за оръжейна сделка с компанията в Атина или с тази в Огаста. Никъде не ставаше дума за „Куба“, а тя не познаваше никого там. Замисли се защо Филип бе промълвил: „Иди и го виж… Той ще ти помогне… Той ще ги спре… Само се надявай…“ Рейчъл размисляше объркана върху това „Той“. Вече полудяваше от кашата, в която я забърка Филип. Тя не намери нито писма, нито някаква бележка за сделката с капитан Слейд. Провери бюрото на Болдуин, но всички чекмеджета бяха заключени с неговите собствени ключове. Претършува и малкото бюро в ъгъла, което тя бе използвала. То беше празно, тъй като мястото й не бе заето, след като тя напусна работа, за да се омъжи за своя шеф.

Рейчъл все още подозираше, че Филип беше открил това работно място само заради нея. Беше й плащал заплата от собствения си джоб. Работата, която вършеше — текущи поръчки, изготвяне на доклади, преписване на чисто на кореспонденцията, поддържане чистота в кантората, уреждане на срещи, когато собствениците отсъстват и уведомяване на капитаните за техните разписания. Филип и Милтън сами можеха да вършат тази работа. Всъщност, Филип не я изпрати никога с поръчка до склада или пък до клиенти, които можеха да бъдат груби и досадни. Той винаги я защитаваше и разбира се, държеше се малко собственически с нея.

Рейчъл извади кодовата комбинация за сейфа от тайника в стената и коленичи пред високата четири стъпки черна каса. Треперещите й пръсти зашариха бързо, набирайки цифри и в едната, и в другата посока. Комбинацията не беше променена. Тя въздъхна дълбоко. Седна на земята. Извади от вътрешността на сейфа купчина книжа, за да ги провери. Под тях имаше пакет с банкноти, завързан с червена панделка. Рейчъл го вдигна с разтреперени ръце, втренчи се в парите, след това ги преброи. Някои хора, помисли тя разочаровано, може и да смятат пет хиляди долара за голяма сума, но тя знаеше добре, че това не са многото пари, за които Филип й бе говорил преди смъртта си.

На вратата се почука. Мислите й за миг отлетяха й тя се стресна. Извърна глава по посока на шума и в същия момент изтърва всичко на пода. Едва се сдържа да не извика. Сърцето й лудо затупа, устата й пресъхна. Милтън не би чукал на вратата на собствената си кантора. Това можеше да бъде само неприятел, който я шпионира. Какво би се случило, ако полицейският шеф Андерсън, или някой от неговите служители я бе видял да влиза и бе решил, че се вмъква тук с лоши намерения? Какво би станало, ако представителите на закона поискаха да разговарят с Филип по този повод? Рейчъл се извърна към разтворената врата на сейфа, търсейки начин да се скрие, но вече беше твърде късно. Тя чу, че вратата се отваря. Някой я затръшна и влезе в стаята. Тя знаеше, че вече е разкрита и застина вцепенена. Ясно си представяше как ще се приеме присъствието й на това място — пред отворения сейф — от Милтън Болдуин и от властите. Дори влезлият да беше неприятел или крадец, чантичката й с пистолета беше далеч от нея. Въздъхна дълбоко, отмести встрани парите и книгата и се изправи, за да се защити, стига да успееше.

Очите на Рейчъл се разшириха, след това за миг се притвориха и тя въздъхна отново, но този път от облекчение.

— Капитан Слейд, какво правите тук? Изплашихте ме. Как влязохте? Мисля, че бях заключила вратата.

Наистина беше я заключила, но капитан Даниел Слейд ловко се измъкна.

— Явно не сте и това е доста небрежно от ваша страна, Рейчъл. Престоят ви тук сама може да се окаже опасен, особено при отворен сейф, в който има пари — той кимна към касата, след като тя пристъпи напред, за да го посрещне. Естествено тя бе убедена, че той не е забелязал облекчението, което изпита, виждайки, че е той, а не друг, тъй като изглеждаше сякаш са я хванали на местопрестъплението. Нямаше съмнение, че тя се страхува от нещо и от някого.

— Ако сте си свършила работата, ще ви изпратя до имението. Нося лека закуска и ако искате, можем да хапнем тук или пък на открито някъде по пътя.

Рейчъл погледна предпазливо кошницата, която той държеше весело пред нея. Предложението му я изкушаваше. Същото можеше да се каже и за него. Предпочете да се измъкне по най-бързия начин. Отговори с най-подходящото за случая извинение, според нея.

— Нито едно от двете ви предложения не е разумно, капитан Слейд. Могат да ни видят заедно и така ще дадем повод за злостни клюки. Освен това трябва да приготвя багажа си за пътуването утре. Дойдох да взема някои документи, за да изпълня поръчения на Филип, свързани със сделките му. Току-що приключих и вече прибирах, почти готова да си тръгна.

Дан й отвърна с широка усмивка. Очите му грееха топло.

— Една красива дама не трябва да се движи сама насред пътя, Рейчъл. Можем да се срещнем извън града и да ви придружа до вас.

— Няма нужда. Ще се оправя. Около Савана няма много престъпници, а и в чантата си имам пистолет, с който да се защитя, ако някой ме нападне. Но все пак, благодаря ви за вниманието и предложението. Не зная колко време ще отсъствам, затова съм решила да взема багаж за няколко седмици. Ако за вас не е удобно да отсъствате толкова дълго, можете да се върнете, когато пожелаете.

Дан сви рамене и отвърна:

— За мен няма значение. Не мога да вдигна котва преди поръчката ми да е готова и да съм я натоварил на кораба. Човек не среща често съпруги, които проявяват такъв интерес към бизнеса на съпрузите си. Филип навярно се доверява на вашите способности.

— Преди да се оженим, аз работих тук, при Филип — обясни тя. — Така че съм запозната с всичките му сделки и вложения. Ето защо съм смутена, че нищо не зная за този договор и за вашето приятелство. Освен това в документите не намерих нищо, което дори да намеква за вашата поръчка.

Дан се засмя и отговори:

— Значи ето как сте се запознали. Изненадан съм от чутото, че една изискана дама е работила. Това е доста необичайно.

Рейчъл не можеше да му каже, че двамата с Филип се бяха запознали чрез втория й съпруг, чийто главен търговски представител беше Филип. Нито можеше да му каже, че той се е сприятелил с Крейг, когото не харесваше и на когото не се доверяваше, само за да бъде по-често близо до нея. Въпреки това тя реши да си послужи с част от истината, предполагайки, че той може би вече я е научил.

— Трябваше да се издържам сама и Филип ми предложи работа в кантората си. Приех веднага, защото с повечето останали мъже е доста трудно да се работи.

— Сигурно заради ревнивите съпруги или любовници.

— Може би с някои е така, но не това имах предвид.

— А какво?

— Честно казано, много мъже се възползват от самотата на жените.

— Сигурно е проблем за красавица като вас.

Рейчъл се почувства неудобно от темата, която сама беше захванала.

— Външният вид няма нищо общо с непристойното поведение на някои мъже. Мислят си, че им дължиш повече от това да си вършиш добре работата, за да си изкарваш заплатата.

— Звучи така, сякаш сте имала доста неприятности с мъжете.

Рейчъл забеляза, че закачливата му усмивка бе отстъпила място на сериозния тон.

— Не с всички, за Бога, но често е трудно да кажеш кой е почтен и кой не, преди да си го опознал.

Отговорът прозвуча за Дан така, като че ли тя не изпитваше омраза и недоверие към мъжкия пол въобще, както би трябвало да се очаква от една убийца на мъже. Той прие държането й за умел флирт.

— Само не казвайте, че Филип е различен, един от почтените. Знам, че никога не би злоупотребил с една невинна млада жена. А що се отнася до това, че не сте срещнала нищо за поръчката ми, не намирам нищо странно. Това са документи на корабна компания, а аз нямам нужда от такава услуга. Сигурно се досещате, че имам свой собствен кораб. Мога да допусна, че поръчката ми е вписана в книжата на другите компании, защото сделката ми е сключена с тях — Дан побърза да се подсигури, защото не знаеше какво щеше да види или по-скоро да не види в тях. — Поръчката трябваше да мине лично през него, за да не плащам комисионни на останалите партньори. Това се прави понякога — приятел да направи голяма услуга на приятеля си. А Филип е точно такъв — добър до мозъка на костите си.

Рейчъл не одобри факта, че макар и законно, това ощетява компанията. От несвързаните думи, чути от съпруга си, тя не бе разбрала нищо по въпроса дали смъртният й враг щеше да действа законно или няма да се спре пред нищо.

— Как се запознахте с Филип? — попита го внезапно, с намерението да провери дали е последователен в твърдението си.

Дан забеляза подозрението в погледа й.

— Бяхме съседи в Чарлстон и сме почти връстници. Ходехме заедно на училище, имахме общи приятели и интереси, а по-късно и двамата се захванахме с корабния бизнес. Филип и аз не си приличахме, но станахме добри приятели.

— Значи вие сте около двадесет и деветгодишен?

— Навърших двадесет й осем този януари. Десет месеца съм по-млад от Филип, ако си спомням точно. Рожденият му ден е бил на първи този месец.

Рейчъл не желаеше да си спомня колко млад умря Филип. Тя кимна.

— Писал ли ви е в писмата си, че се е оженил миналия август?

— Да, писа ми и изглежда беше много щастлив.

— Тогава защо се изненадахте, когато ме видяхте? Сякаш се учудихте, когато ви се представих като мисис Маккандлис.

Дан се усмихна смутено и каза провлачено:

— Приемам обвинението, госпожо, но имам в своя защита добро оправдание. Филип ми писа, че се оженил за очарователна и възпитана млада дама, но помислих, че е пристрастен в оценката си. Но не е бил и това истински ме изненада. Честно казано, очаквах да видя една просто красива, а не неудържимо пленителна жена.

Тя пристъпи крачка назад, сякаш да избяга от завладяващото привличане към този мъж, преди силата му да я покори.

— Благодаря. Радвам се да чуя, че съпругът ми се е гордеел с мен пред приятелите си. Какво още ви е писал за мен?

— Нищо повече, освен че сте изключителна дама. Неговата радост и гордост. Мисля, че искаше да ви видя и сам да си изградя мнение за вас.

— Надявам се това скоро да стане. Не ми казахте откъде разбрахте, че съм тук, в кантората.

Дан отдавна очакваше този въпрос и беше готов с отговора.

— Отседнал съм в хотела наблизо. Помислих, че една промяна на обстановката и малко движение ще ми се отразят добре. Тъкмо тръгвах на разходка из града, когато видях да влизате в сградата. Изчаках известно време, за да свършите работата, заради която сте дошла. Купих тези бисквити и дойдох при вас. Време е за обяд. Предположих, че сте гладна. Сигурна ли сте, че на път обратно за дома си, няма да приемете едно хапване на открито? Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре. След като Филип отсъства и няма да можем да си поговорим за последните четири години, през които не сме се виждали, можем да го направим заедно с вас. Съмнявам се, че ще имам време да дочакам връщането му.

Сигурен беше, че я привлича и това я изнервя. Отлично, похвали се сам. Ако трябваше да започне любовна игра с нея, за да разбере истината, щеше да го направи. Но не искаше да го сметне за прелюбодеец или пък за мъж, които няма сериозно отношение към жените. Нямаше съмнение, че тя ще помисли, че той се е влюбил в нея.

Рейчъл не знаеше как да тълкува поведението му. Дали това беше само приятелско отношение или той открито флиртуваше.

— Ще имаме време да се опознаем във влака или докато пътуваме. Не е разумно от моя страна да се разхождам с един толкова… привлекателен мъж в отсъствието на съпруга си.

— Благодаря за комплимента. Разбирам — Дан тактично отстъпи и реши, че не трябва да насилва и притеснява кокетното създание. — Ще се видим утре.

Рейчъл отиде до сейфа, прибра вътре документите и парите и го заключи. Сложи в ред всичко, което беше разместила, за да не остави следи от посещението си и каза:

— Вие тръгнете пръв. Аз ще изляза след малко.

— Забравихте документите — припомни й Дан.

— Не ми трябват. Помня всички данни. До утре сутринта, капитан Слейд. Влакът е точно в девет. Не закъснявайте.

Дан се засмя и закачливо я смъмри:

— Нали не сте забравила, че за вас съм Дан?

— Довиждане, Дан.

— Довиждане, Рейчъл. Точно в девет — повтори той и отново се засмя.

Рейчъл проследи с поглед високия красив мъж, който размахваше кошницата в ръката си на излизане. Сигурно беше висок не по-малко от шест фута и два инча и беше с прекрасно телосложение. Нямаше нито грам тлъстина, само мускули. Без съмнение беше привлекателен и вероятно много жени бяха станали жертва на чара му. Тя обаче нямаше да допусне това. Не трябваше да го допуска. Щеше да бъде внимателна и предпазлива, за да изпълни мисията си и да не издаде, че всъщност вече няма съпруг. Привърза чантичката си на китката, огледа още веднъж всичко и тръгна. Този път провери добре дали е заключила вратата на кантората. Метна се на коня и пое по „Бей Стрийт“ към „Броуд Стрийт“, а оттам — за дома.

Рейчъл наближаваше „Мос Хейвън“, когато един изстрел изтрещя в тишината на прекрасния следобед. Куршумът профуча край нея — толкова близо, че усети как раздвижва въздуха. Отби коня встрани от черния път, скочи пъргаво на земята и се скри зад едно голямо дърво.

Облегна се на ствола, за да успокои бързото туптене на сърцето си и да подреди мислите си. Отвърза чантичката си от китката, доволна, че не я беше закачила за седлото, както имаше намерение да направи. Дръпна силно връзката, разтвори я и с разтреперени пръсти извади пистолета. Стисна го здраво и застина в очакване на нападателя. Знаеше, че нейният пистолет стреля с много по-малък обхват, отколкото пушката на нападателя.

Започна да се задъхва от напрежение. Устните и гърлото й пресъхнаха. Обзе я паника. Направи опит да се овладее, да има готовност да брани живота си. Някой беше стрелял по нея! Дали това беше нападение от страх или реална опасност, с която се бе разминала на косъм. Изстрелът не се повтори. Подплашеният кон вече се бе успокоил и кротко пасеше наблизо. Без да се отделя от дървото, тя огледа наоколо. Претърси с очи отсрещната страна на пътя. Не се виждаше никой и в гъстата горичка по-нататък. Нямаше следи и от стъпки. Нищо.

Помисли си дали това не е бил просто заблуден изстрел на някой ловец, но все пак подозрението, че е стреляно неслучайно, не я оставяше. Зачуди се дали пък не беше предупреждение от някой, който бе забъркан в тайната история, за която Филип се бе опитал да й разкаже, преди да умре. Някой, който не предполагаше, че самият той може да се окаже в опасност. Но как да разбере истината?

Рейчъл се замисли дали Даниел Слейд не е човека, за когото Филип й беше говорил. Беше ли достатъчно времето, за да наеме кон, да я проследи и… Но защо да я плаши или наранява. Изглеждаше толкова вежлив, мил и искрен. Може би не го бе преценила правилно. Спомни си за необяснимото усещане, че е наблюдавана, докато траеше снощи посещението на Дан. Тогава обаче го бе отдала на опънатите си нерви и на умората. Но…

Преди малко Дан й бе предложил да я придружи до дома, за да я защити в случай на нападение. Ако това беше намек, че наистина ще има нужда от закрилата му, не го бе разбрала. Трябваше да разкрие що за човек е по време на пътуването им. Не биваше да си позволява невярна преценка или да се отпусни и да се изложи сама на опасност.

Може би пък не бе разбрала правилно част от несвързаните думи на Филип. Когато той каза „Убива ме“, може би нямаше предвид болестта.

Утре щеше да бъде още по-внимателна при срещата с Дан.