Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (17)

Седемнадесета глава

Рейчъл беше сразена от новината. Мозъкът й крещеше, че това не може да бъде вярно. Питаше се колко още провала би могла да издържи. Толкова много пари липсваха — и от бизнеса им, и от личните им средства. Къде бяха отишли те? Внезапно една мисъл прониза мозъка й.

— Как е възможно това, Милтън? — обвини го тя. Аз прегледах книжата на фирмата, спомни си. Нищо не, или не беше, записано там за такъв голям заем, за какъвто и да е заем.

— Заемът беше личен, между приятели, Рейчъл. Филип беше този, който настоя да използваме дела му от фирмата като гаранция. Съгласих се, защото не бих могъл да издържа финансово на такава загуба. Услужих му с тези пари само защото беше съвсем отчаян, а вече беше подписал договора за голямата сделка и мислех, че ще може да ми върне парите в скоро време. Неприятно ми е да ти го кажа, но нямам избор. Трябва да разбереш и да се примириш с предложението ми. Какво предпочиташ — да платиш или да ми оставиш твоята част от компанията?

— Не мога да платя тази сума! Филип не ми оставил никаква застраховка. Банковата ни сметка е празна. Докато не се осъществи тази голяма сделка, нито Джордж нито Хари биха могли да ми заемат толкова пари. Двете компании са вложили огромни суми в мистериозната поръчка, за която като че ли само Филип е знаел. Ако продам „Мос Хейвън“, за да събера нужната сума и нещо провали сделката, ще загубя всичко и ще остана без пукнат грош. Освен това ти ми каза, а и счетоводната книга го доказва, че фирмата е пред банкрут, така че защо да хабя пари, които и без това нямам за нея?

Нито пък би могла да поиска такава сума от Даниел Слейд.

— Добре щеше да бъде, ако ме бе предупредил за това по-рано. Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Съжалявам, Рейчъл, но мислех, че и без това ти се струпаха достатъчно проблеми. Пък и предполагах, че щом оправиш делата на Филип, тази работа ще се уреди лесно и спокойно помежду ни. Не бих искал да ти причинявам неприятности, но това са много пари, мои пари.

— Чудно защо Филип е определил датата за връщането на заема преди приключването на голямата сделка, от която е трябвало да получи парите? Откъде е се е надявал да вземе сумата, която е трябвало да ти върне? — попита тя, размахвайки листа в ръката си.

— Не зная. Той избра шестнадесети април. Може би е възнамерявал да използва част от аванса, която — всички знаем — е получил и скрил някъде.

— Това не са били пари, с които е можел да разполага! Това е безсмислено — прошепна тя, изучавайки подписа на споразумението, който като че ли беше този на Филип.

Всички искаха липсващите пари и всички мислеха, че те са в нея. Дали това не беше хитрост, за да получат частта си от тях? Дали документът е оригинален, дали заемът в действително съществува? Ако Милтън лъжеше, тя нямаше начин да го разобличи. Щеше да загуби една от трите си компании, а от другите две не получаваше нищо. Вместо да реализира печалба от продажбата на едната от фирмите си, тя я губеше така, за нищо!

— Много съжалявам, че е поставям в такова неизгодно положение, Рейчъл — каза Милтън, без да вдига поглед.

Младата жена го погледна изпитателно, с напразната надежда, че би могла да прочете нещо в очите му.

— Наистина ли мислиш, че това е справедливо и правилно? Със сигурност собствеността на компанията — кораби, два склада, тази кантора, в момента съществуващите договори и всичко останало — струва повече от шестдесет хиляди долара. Защо не повикаме счетоводител, за да остойности точно какво трябва да ти преотстъпя, за да уредим разплащането на заема? Мога да стана акционер вместо съдружник. Трябва ми финансовата подкрепа от тази фирма, докато продам дяловете си от другите компании. Това може да се проточи месеци, и то без особена, а може би изобщо без печалба.

— Това, което казваш, звучи разумно и логично, но в действителност нещата не стоят така. Цената на една собственост на хартия не е същата като тази, която действителност можеш да получиш за нея. Когато или ако намеря купувач, няма да получа шестдесет хиляди за продажбата, имаме големи дългове. Ще бъда щастлив, ако получа някаква печалба от това.

— Можеш ли да ми дадеш отсрочка, докато получа парите от голямата сделка?

От отговора младата жена се надяваше да разбере доколко коравосърдечен можеше да бъде съдружникът й, затова добави:

— Само няколко седмици. Каква е разликата за теб щом така или иначе сега не мога да платя, а ако не успея да ти дам парите, това няма да ти помогне?

— Какво ще правя, ако сделката пропадне? Вие всички изглежда се опасявате, че ще стане точно така.

— В такъв случай моята част моментално става твоя собственост.

— Съжалявам, Рейчъл, но това е чиста загуба на време за мен.

— Искаш фирмата днес, веднага, така ли? — попита предизвикателно тя.

— Искам този неприятен въпрос да се уреди по-бързо.

— Защо така внезапно се разбърза, Милтън? Какво значение би имал още един месец?

— Ако аз притежавам и единствен ръководя цялата компания, мога да взема някои рисковани решения и да предприема отчаяни действия, за да спася фирмата и себе си.

— А защо не го направиш и сега?

— Не тълкувай погрешно думите ми, моля те, но мисля, че бих могъл да разреша проблемите си по-добре ако името Маккандлис изчезне от компанията. Като има предвид следствието, което се води в момента и сега ти си ми съдружник… Не искам да ти се сторя безсърдечен, но миналите и настоящите ти неприятности и твоята репутация могат да навредят сериозно на фирмата. Няколко от най-обещаващите ми клиенти вече намекнаха, че ти си причината, за да не работят в бъдеще с нас. Дългогодишни клиенти отидоха да търсят услугите на други корабни компании, откакто ти си новият ми съдружник. Казаха, че не искат парите, с които си плащат, да послужат на една… Знаеш какво имам предвид. Съжалявам.

Рейчъл го наблюдаваше. Познато й беше отношението на жителите на града, затова не можеше да го нарече лъжец. Това, в което го обвиняваше, беше, че мисли единствено за собственото си спасение, без значение какво би й струвало. Странно, но беше само ядосана, не и натъжена или изплашена, от възобновяване на клюките й злословията по неин адрес.

— Моля те, Рейчъл, нека да го направим по възможно най-безобидния и приятелски начин. Мога да кажа на адвоката си Франк Хенли да изготви документите, с които ставам собственик и на твоята част от фирмата, след което само трябва да отидем в кантората му и да ги подпишем пред свидетели. Ако не се съгласиш, ще трябва да оставя Франк да се заеме с тази работа. Вярно, че споразумението не е подписано от свидетели и не е изготвено от адвокат, но е напълно законно и има задължителна сила. Това наистина е подписът на Филип. Не би искала на случая да се дава гласност, а и никой от нас не иска да разваляме отношенията си. Законно ние вече не сме съдружници. Помогни ми да направим това прехвърляне по-лесно.

Рейчъл се питаше кой ли бе попълнил датата, на която изтича срокът за връщането на заема и дали това бе направено със съгласието и знанието на Филип.

— Всъщност нямам никакъв избор, нали?

— Страхувам се, че не. Ще кажа на Франк да подготви документите, за да ги подпишеш и ще ти съобщя, когато са готови. На мен също ми е трудно, Рейчъл, затова съм щастлив, че приемаш така спокойно нещата.

Младата жена реши за последен път да провери чувствата и мотивите му.

— Ако намеря тези шестдесет хиляди ще мога ли да откупя споразумението? — попита тя.

Милтън я изгледа и се поколеба, но все пак каза:

— Разбира се. Но това трябва да стане преди пети — допълни той.

— Седмица преди да получа парите от сделката? Не е справедливо.

— Четиринадесети май е датата за потеглянето на корабите със стоката, а не за разплащането. Не можем да кажем колко ще продължи пътуването и доставката и кога ще получим парите. Не бих могъл да издържа толкова дълго.

Младата вдовица се престори, че приема.

— Иска ми се да беше отказал да заемеш тези пари на Филип, или поне те да не бяха толкова много, като си знаел, че има проблем със залаганията.

— Не ми влизаше в работата да се интересувам защо се е нуждаел така отчаяно от тези пари, Рейчъл. Бяхме приятели и съдружници и затова се опитах да му помогна да се измъкне от затруднението, в което бе изпаднал.

— И да ме поставиш в още по-голямо.

— Това не е нито мое дело, нито мое намерение.

— Постъпи така, както трябва, Милтън. А аз си тръгвам. Приятен ден.

След като излезе от кантората, Рейчъл се замисли дали и Хари и Джордж не притежаваха подобни споразумения, които щяха да я лишат и от другите две компании. Ако загубеше всички фирми и „Мос Хейвън“, щеше да стане пак толкова бедна, колкото след смъртта на Крейг. Какво или кой беше пуснал в ход този кошмарен план? Как би могла да го спре? Не можеше да се обърне към Дан, дори той да беше единственият й шанс за спасение. Не можеше да бъде напълно негова, преди отново да стъпи здраво на краката си.

Рейчъл беше доволна, че каза на Бърк Уелс да я чака. Помоли го да я закара до „Бей Стрийт“, където даде бакшиш на някакъв моряк, за да предаде съобщение на капитан Даниел Слейд на „Мери Уинд“, пуснал котва зад оная скала в пристанището. Помоли го да каже, че нещо й е попречило да отиде на срещата, че няма причини да се притеснява или да я посещава и че иска да го покани на вечеря в дома си в сряда. Изчака да види, че морякът се приближава до кораба на Дан, който се виждаше между две сгради.

В „Мос Хейвън“ Рейчъл каза на Лулу Ма, че Дан ще дойде на вечеря в сряда, че майка й ще й гостува през този уикенд и че е загубила корабната компания. Не можа да реши дали някоя или всичките новини накуп учудиха възрастната жена, която не коментира нито една от тях.

 

 

Във вторник сутринта Рейчъл беше сразена от едно съобщение във вестника, който получаваше:

„Корабната компания «Маккандлис и Болдуин» вече е еднолична собственост на Милтън Болдуин.“

Очевидно съдружникът на Филип нямаше търпение да осведоми обществеността, че я е изхвърлил от фирмата, така че клиентите му отново да се върнат и да потърсят услугите му. Трябва да бе оставил съобщението си в редакцията преди срещата си с нея, щом са успели да го публикуват в днешния брой!

Значи така? А щеше да ми дадеш отсрочка и искаше спокойно да оправим нещата… — мислеше разгневена младата жена.

 

 

По-късно през деня Ърл Старджър я посети отново.

— Какво искаш пък сега? — попита раздразнена тя.

Не можеше да прецени кое първо привлече вниманието й — отсъствието на похот и самодоволство в лешниковите му очи, току-що сресаната му тъмнокестенява коса, или измамно искрената усмивка, която смекчаваше изострените черти на лицето му и му придаваше по-естествен вид.

— Успокой се, моето момиче. Минавам само за минутка, дори няма да влизам. Исках да ти благодаря, че си писала на Катрин. Сигурно това й помогна да се почувства по-добре. Утре ще отплувам за Бостън за три седмици, така че защо не отидеш да я видиш? Няма защо да се страхуваш, че ще ме видиш, щом няма да си бъда в къщи.

Мама не му е казала, че ще идва!

— Достатъчно добре ли се чувства, че я оставяш сама за три седмици?

— Да, пък и има достатъчно слуги около себе си, които да й помагат и да я пазят. Рейчъл, извини ме, ако в миналото съм направил нещо, с което съм те обидил. Това повече няма да се повтори. Ако не можем да се помирим и да станем приятели, нека поне временно да спрем да воюваме, заради Катрин. Неразбирателството ни продължи твърде дълго. Помогни ми да загърбим миналото. Ще отсъствам цели три седмици, затова моля те, възползвай се от случая, за да прекараш малко време с нея.

Рейчъл се питаше каква е причината на лицемерното разкаяние в поведението му и изкусните му молби, но така или иначе нямаше да се хване на въдицата му. Но тъй като не искаше да преживее още една неприятна сцена днес, отговори.

— Може и да отида. Идеята ми се струва добра.

— Непременно го направи. Не би искала отношенията между вас да свършат по този начин.

Сърцето й заби силно, защото й се стори, че това е ловко прикрита заплаха срещу нея или срещу болната й майка.

— Какво имаш предвид?

— От опита, който натрупа след напускането на бащиния си дом и при здравословното състояние на Катрин, сигурно си се убедила, че неочакваната смърт не е изключение в живота. Не чакай прекалено дълго. Обещавам да не правя нищо, с което бих попречил на срещата, от която и двете се нуждаете.

— Ще помисля сериозно за това.

— Надявам се да го сториш. Довиждане, Рейчъл. Пази се.

Тя го изпрати с продължителен поглед, пълен с любопитство и подозрение.

 

 

Дан пристигна в сряда вечерта в шест и половина. Въпреки че докато се хранеха и Лулу Ма им сервираше, не можеха да си говорят друго, освен, общи приказки, Рейчъл забеляза, че любимият й е обезпокоен. Разбра го по начина, по който Дан се насилваше да се усмихне, по напрежението, с което седеше на стола си и липсата на обичайния блясък в сините му очи. Не вярваше причината да е в това, че не беше го посетила в понеделник, тъй като го бе предупредила и го бе поканила на вечеря. Щом останеха сами, щеше да го попита за странното му настроение. Но първо щеше да се убеди, че любопитната й икономка няма да ги шпионира и тази вечер.

Точно когато Лулу Ма се канеше да сервира десерта и кафето, на задната врата се почука. Рейчъл дочу, че възрастната жена говори с някакъв мъж и отиде да види кой и защо ги търсеше в този късен час. Беше един от арендаторите, който каза, че жена му ражда и той е дошъл да потърси помощ. Младата жена забеляза нежеланието на икономката си да я остави насаме с Дан, но не беше в характера на Лулу Ма да отказва помощта си за нещо, в което я биваше.

— Аз ще сервирам десерта и ще разтребя масата, Лулу Ма. Тръгвай с него, съпругата му има нужда от теб. Няма време да се вика лекаря от града. Мога да се справя сама, докато се върнеш.

— Но вие имате гост, мис Рейчъл.

— Не се тревожи за нас. Дан няма да стои дълго. Дори ще ти оставя да разтребиш масата, ако това ще ти помогне да тръгнеш по-спокойна.

— Оставете ми просто аз да върша моите работи — отстъпи намръщено възрастната жена.

След излизането й Рейчъл се върна в трапезарията и обясни за какво ставаше дума. После поднесе кафето и десерта.

Дан беше ядосан, че Рейчъл е продала семейната корабна фирма. Той беше имал намерение да я откупи от Милтън и след това да се завърне в Чарлстон, където искаше евентуално да се установи с Рейчъл. Но не можеше да го направи, преди да се разреши опасната мистерия. След това нямаше да има пречки и да разкрие истинската си самоличност.

— Прочетох съобщението във вчерашния вестник и съм изненадан, Рейчъл — започна той. — Защо продаде компанията? Казах ти, че ще ти дам или заема толкова пари, колкото са ти нужни за издръжката ти. Защо първо не сподели с мен?

Младата жена не разбираше защо го вълнува толкова тази тема, но той безспорно беше обезпокоен.

— Не съм я продавала.

И тя разказа как беше загубила фирмата в понеделник.

Новината смая Дан, но в същото време беше доволен, че несправедливо се бе усъмнил в нея.

— Повярва ли му?

— Не съвсем, но какво можех да направя? Подписът върху споразумението беше на Филип. Не мога да изплатя заема, така че защо да си причинявам допълнителни неприятности, започвайки една битка, предварително обречена на провал.

— Откажи да подпишеш документите, с които му преотстъпваш частта си от компанията.

Тя го изгледа смаяно.

— Защо? Как? Поради каква причина?

— Този таен заем е доста подозрителен. Ако беше само за няколко хиляди долара, бих повярвал, но се съмнявам, че Болдуин би заел на човек, известен със слабостта си към залаганията, такава голяма сума дори и гарантирана с част от компанията, собственост на Филип, като се има предвид, че самият Болдуин се е опитвал да те убеди, че фирмата е пред банкрут. По-логично би било да се опита да получи от теб парите, а не да преотстъпиш частта си според условията на споразумението.

Дан реши, че е по-добре да наеме детектив, който да проучи Милтън и този любопитен случай, но засега мислеше да запази намерението си в тайна.

— Ако започне да те притиска да подпишеш, кажи му, че най-напред искаш да отидете в съда, за да си убедена в автентичността на документа. Наблюдавай как ще реагира на предложението ти.

— Първо ще се ядоса много, а после ще започне да търси, начин да си отмъсти.

— Това няма значение, нали? — отсъди Дан. — Аз ще ти помогна да се пребориш с него. Трябва да вземем този документ, дори и да се наложи да го открадна. Само така бихме могли да разберем дали е действителен. Освен това, без документа той няма да има друго доказателство, освен думата си, че е заел пари на моя… приятел.

— Но ако се окаже, че не е подправен, постъпката ми няма да е честна и справедлива.

— Ако трябва, ще ти дам шестдесет хиляди долара, за да му платиш.

— Не! Компанията е в много тежко положение и ти само ще изгубиш парите си.

— Мисля, че той лъже, Рейчъл. Дай ми време и аз ще го докажа.

Младата жена се почувства обнадеждена, но и разтревожена.

— Как?

— Ще помисля как, но първо трябва внимателно да проуча всичко.

Някаква интуиция му пречеше да сподели с нея плана си. Утре щеше да изпрати да доведат онзи детектив от Чарлстон. Щеше да пристигне с влака, така че да се заеме със случая, без да губят време.

— Не подписвай документите, докато не се убедим, че казва истината — рече той и след това я посъветва какво да каже на Милтън.

— О, имай милост, той също ще стане мой враг. Нито искам, нито мога да се справя с нови неприятели. Добре, ще направя както искаш, дори това да ми причини големи неприятности.

— Неприятностите не са нещо ново нито за теб, нито за мен. Дори и да потънем, ще се борим, няма да се предаваме.

Планът му беше хитър.

— Ще ти се доверя, Дан, и ще постъпя така, както ме съветваш. Когато ме завари в кантората, докато тършувах в сейфа, в ръката си държах свитък документи, но ги оставих, без да успея да ги разгледам. Споразумението за заема би могло да е сред тях или в заключеното бюро на Милтън.

— Недей забравя, че после претърсихме всичко.

— Вярно! И къде тогава е било?

— Тогава вероятно още не е съществувало.

— Моля се да си прав, Дан, а ние бързо ще намерим начин да го докажем.

— Непременно ще намерим. А сега, две добри новини. Тази сутрин вторият ти баща отплава за Бостън, както и Камелия Джоунс. Проверих разписанията им. И двамата се връщат след три седмици. Поне за известно време няма да ти досаждат.

Рейчъл остана доволна от новината. Това означаваше, че няма опасност Ърл да осуети посещението на майка й, нито пък да се натъкне на гордо разхождащата се с бижутата й Камелия.

— Утре и аз заминавам — каза Дан, — но ще се върна идната сряда. Екипажът ми скучае, а ми предложиха и една много изгодна сделка — спешно да превозя товар до Ню Орлиънс. Не ми се иска да те оставям точно сега, Рейчъл, но парите може да ни потрябват за финансирането на тази сделка.

Той заминаваше!

— Не мога да те оставя да използваш спестяванията си, за да ме измъкнеш от моите неприятности. Това не е твой проблем, пък и има опасност да изгубиш всичко.

— Проблемът е мой, защото ти си въвлечена в него и си в опасност.

Думите му я стоплиха и тя се усмихна, но все така не й се искаше той да заминава.

— Нямаше да се окажа в това положение, ако можех да намеря изчезналите пари.

— Защо да не ги потърсим отново? Лулу Ма ще отсъства още няколко часа. Моментът е изключително подходящ. Може да се сетя за някое място, където още не ти е дошло на ум да провериш. Тъй като съм мъж и парите са скрити от мъж, може пък да имам по-голям шанс да открия скривалището.

— Нямам нищо против. Тогава нека побързаме.

Докато все още беше светло, те претърсиха съседните постройки и двора около къщата. Дан дори взе фенер и претърси всеки участък, над който имаше някакво подобие на навес. Опита се да си спомни дали Филип имаше любими места за скривалища като дете и провери всички места, за които се съмняваше.

След като прегледаха и помещенията в къщата, Дан се опита да си представи Филип в тази обстановка — докато се храни и бъбри с Рейчъл в трапезарията, да работи или да си почива в уютния си кабинет-всекидневна, в приемната, където е седял и може би се е забавлявал, в гостната, където е прекарал последните си часове, сам и в ужасни мъки, в стаята до спалнята, на която не й било писано да се превърне в детска стая за наследника му и в голямата спалня, където брат му беше спал и любил жената, която сега той самият обичаше до лудост.

Когато влязоха в гостната и седнаха да си починат, Рейчъл пошепна:

— Видя ли, пак нищо. Нито пари, нито някаква информация.

— Парите биха могли да са закопани на всяко място в това голямо имение.

— При първото търсене забелязах нещо странно: не намерих нищо лично, останало от миналото на Филип. Нали не е нормално? Като че ли е унищожил или скрил цялото си минало, преди да дойде в Савана.

— Може да ги е оставил някъде в Чарлстон, за да се избави от мъчителните си спомени. Следващия път, като отида там, ще проверя специално заради теб.

Рейчъл се приближи до една малка масичка край стената. Взе оттам една музикална кутийка и отвори капака й. Разнесе се приятна мелодия.

— Филип ми я подари. Винаги, когато се чувствах притеснена или тъжна, той я отваряше, за да може мелодията й да ме поразсее. Понякога дори танцувахме из стаята на тази музика, бъбрехме и се смеехме. Въпреки всичко, което научихме иди подозираме, в действителност Филип беше добър, мил и любящ. Беше най-близкият ми приятел. Иска ми се да вярвам, че е съзнавал прекрасно с какво се заема, приемайки тази сделка и че — ако беше жив — щеше да знае как да оправи тази бъркотия. Съжалявам, че умря в такива душевни и физически мъки. Не го заслужаваше.

Дан беше трогнат и благодарен за отношението й към покойния й съпруг, но същевременно думите й пробудиха тъгата и болката от загубата на брат му. Затова предложи:

— Защо не се поразсеем с едно-две кръгчета, мадам?

Танцуваха в мълчание, утешавайки се един друг с присъствието си. Когато обаче срещнаха погледите си, непосредствената близост на телата им и романтичната обстановка започнаха да им действат прекалено възбуждащо. Не знаеха кога ще се върне Лулу Ма.

— Какво ще кажеш за една партия шах? — попита Рейчъл. — Филип ме научи да играя.

— Чудесно предложение, точно от това имаме нужда — подразни я с усмивка той.

Младата жена се усмихна на свой ред, след това затвори музикалната кутийка и я върна на мястото й. Извади шаха. Наредиха фигурките на малка масичка и седнаха да изпитат изкуството си.

Скоро обаче допирът на коленете им и размяната на погледи отново нарушиха покоя им.

— Битката, която водим, е обречена на неуспех — пошегува се Дан.

Преди Рейчъл да успее да отговори, сякаш точно над къщата проехтя гръмотевица, която я накара да подскочи и тихичко да извика от уплаха. Двамата бяха толкова погълнати един от друг, че не бяха чули далечния тътен, нито бяха забелязали светкавиците, предвещаващи наближаващата буря. Тя избухна с пълна сила почти веднага, а от небето започна да се излива истински потоп.

— Страх те е от бури? — попита Дан.

— Не, просто се стреснах. Отивам да затворя прозорците горе. А ти ще провериш ли тези на долния етаж?

Дан провери и заключи всички прозорци и врати на етажа. Когато Рейчъл се върна, той се усмихна и рече:

— Съмнявам се, че Лулу Ма би могла да се върне скоро в това време. Навън е ужасно, а бурята едва започна.

Сякаш приела думите му като покана да се хвърли в обятията му, Рейчъл отвърна:

— По-добре да почакаме още малко, в случай че са тръгнали насам, преди да започне бурята. Ако до двайсет минути не е тук… Защо се усмихваш така? Нямаше ли точно това предвид?

Дан отговори дрезгаво, докато галеше косите и страните й:

— Всеки час, откакто се върнахме от Огаста, и всеки миг, откакто съм тук.

— Значи сме единодушни.

Очите й искряха от желание и нетърпение.

— Без ни най-малко съмнение, моя очарователна магьоснице.

— Защо не угасиш лампите — всички, освен тези тук? Отивам да се освежа. Качи се горе при мен след десет минути, ако Лулу Ма все още не е дошла.

— Можеш ли да ми услужиш с някаква покривало за коня ми?

— В килера край задния вход има. Заключи, след като се върнеш.

Докато младата жена излизаше от гостната, Дан забеляза, че е намалила времето за изчакване от двадесет на десет минути.

— Боже Господи — мислеше ужасено той. — Мога ли да се любя с вдовицата на брат си, в неговия дом, в леглото му, същото, в което той е…

Да, отговориха сърцето и тялото му и той се успокои.

Дан намери покривалото и излезе да прибере коня си в обора. Там го разседла и натрупа пред него купчина сено. Даде му и няколко бучки захар, за да го успокои. След като се върна в къщата, заключи и събу мокрите си ботуши.

Дан намери Рейчъл застанала пред широко отворената врата към верандата на горния етаж, загледана навън. Приближи към нея и обхвана с ръце кръста й. Тя въздъхна замечтано и се облегна на рамото му. Младият мъж зарови брадичката си в ухаещите й коси. Известно време и двамата наблюдаваха бурята.

Постепенно топлината започна да намалява, тъй като вятърът ставаше все по-силен и по-хладен. Безмилостно плющеше по стените на „Мос Хейвън“ и люлееше клоните с такава сила, сякаш искаше да ги откърти от стволовете на дърветата. Наоколо се търкаляха изтръгнати от корен цветя, във въздуха се вихреха многоцветни листчета и счупени клонки. Оглушителни гръмотевици разтърсваха къщата и блъскаха стъклата.

Ослепителна светкавица разкъса тъмните облаци и дъждът като че ли заваля още по-силно. Гръмотевиците наподобяваха следващи един след друг взривове. Земята беше така подгизнала, като че ли вече не съществуваше. Дъждовните капки застигаха дори застаналите до вратата влюбени.

— Ела да сътворим наша собствена буря — прошепна в ухото й той, като я привлече по-близо до себе си започна да гали гърдите й през дрехите.

Рейчъл се обърна с лице към него и отвърна на целувките му.

Дан я вдигна, затвори вратата с ръката, с която подхванал коленете й и я понесе към спалнята. Там горяха само няколко свещи, които пръскаха интимна романтична светлина в стаята. Никой не се сети за този, който доскоро също бе живял в нея.

Дрехите им бяха махнати бързо, тъй като телата се бунтуваха от изгарящото ги желание, което по силата си не отстъпваше на вилнеещата вън природна стихия. Той здраво обхвана хълбоците й и я притегли към слабините си. Рейчъл се отпусна върху него. Прасците й се притиснаха към бедрата му и стъпалата й потънаха в мекото легло, когато телата им, стремящи се едно към друго, плътно се притиснаха. Ръцете й галеха гладкото му тяло. Заравяше пръсти в космите на гърди му. Изгаряше от копнеж по този мъж, затова се наведе напред, за да утоли жаждата си от устните му.

Вкопчваха се все по-здраво един в друг, а телата и сякаш се нажежаваха. Ръцете му докосваха голата плът, устните му се движеха надолу по шията й, наслаждавайки се на кожата й и опивайки се от бурната реакция. Дан я сложи да легне по гръб, за да приласкае всяка частица от тялото й, да се потопи в мамещата падинка между гърдите й. Младата жена изстена, когато любимият й жадно започна да превзема двата съседни хълма. Думите и движенията й го окуражиха и той продължи още по-настойчиво любовния си щурм.

Пръстите на Рейчъл се бяха впили в гърба и раменете на Дан, после се заровиха в лъскавата му черна коса. Направо я подлудяваше с ласките си. Тя се стараеше постигне същото със своите милувки.

Повече не се опитваха да сдържат това, за което двамата изгаряха от желание. Езиците им сякаш изпълняваха див еротичен ритуал. Телата им бяха плътно прилепнали едно към друго, стремящи се към общата награда. Гръмотевица разтърси къщата, любовната им игра разлюля леглото. Светкавици затанцуваха зад прозорците, а страстта прониза като огън телата им. Радостната треска ги обземаше със същата сила, с която бурята атакуваше. Пулсът им се ускоряваше, а сърцата им сякаш всеки момент щяха да изскочат от гърдите им. И двамата отчаяно се нуждаеха от това неудържимо сливане на тяло и душа. Само този миг и любовта им имаха значение за тях.

Дан обхвана лицето на Рейчъл в дланите си и страстно я целуна. Не можеше да контролира повече желанието си да направи тази жена неделима от себе си.

Топлината на телата им се увеличаваше заедно с нарастващото напрежение. Движенията им продължиха до мига, в който обзелият ги екстаз ги пренесе отвъд реалността. Блаженството, което ти завладя, стигаше до самата им същност, те се впиха един в друг и изпиха до капка нектара на сладострастието.

Дори след като зашеметяващата експлозия отшумя и настъпи затишие, двамата, все така сплели тела, още не можеха да си поемат спокойно дъх. Беше толкова задушно, че потта им не можеше да засъхне и намокри чаршафите. Това обаче не ги притесни, тъй като тя беше наситена с мириса на утолената страст.

— Чудесно беше, Рейчъл. Как е възможно всеки следващ път да бъде по-прекрасен? — пошепна учудено, но и доволно той.

Младата жена се притисна към него и мълчаливо се усмихна. Това означаваше, че не го е разочаровала, че всеки следващ път ставаше все по-изкусна в любовта.

— Не зная, но се радвам, че е така. Ти си превъзходен учител.

Те се прегърнаха и започнаха нежно да се целуват, отпуснати и щастливи.

Притисната до силното му тяло, Рейчъл мечтаеше това да е техният дом и никога повече да не им се налага да напускат сигурността, която им даваше той. Искаше й се да не ги заплашва никаква опасност, да не ги преследва никакво тъмно минало. Молеше се в скоро време всички тези препятствия да бъдат преодолени.

Дан я притисна още по-здраво в обятията си и подпря брадичка върху главата й. Изпълваше го странна смесица от спокойствие и възбуда. Несъмнено нещата помежду им винаги щяха да бъдат такива — стимулиращи, спонтанни, удовлетворяващи, невероятно нежни, и прекрасни. Това, което бяха изживели заедно, беше много повече от физическа наслада. Той се отмести, да може да срещне погледа й.

— Оставяш ме без разум и самообладание, Рейчъл. Какво да правя с властта, която имаш над мен?

— Позволи ми да я запазя, моля те, аз също ти позволявам да властваш над мен. Някой ден ще можем се наслаждаваме един на друг. Няма да си даваме обещания, нито ще искаме нещо един от друг, докато не уредим живота си. Съгласен ли си?

Дан я притисна отново в обятията си и не отговори. Питаше се дали щеше да му липсва настоящия момент, когато отново се отправеше на път из моретата. Да, но това беше напълно нормално. Дали щеше да бъде доволен да заживее като земевладелец с тази жена? Дали щеше да се промени или отегчи, ако се откажеше от кораба и пътешествията си? Не, вероятно не, не с такава привлекателна и предизвикателна жена като Рейчъл до себе си, денем и нощем. Само трябваше да я убеди колко много си подхождат.

В четири сутринта в четвъртък природните сили се успокоиха. Дан събуди Рейчъл и й каза, че си тръгва, преди да се е зазорило, за да избегне възможна среща с Лулу Ма и за да може да отплава по-рано. Прегърнаха се и се целунаха, след което тя го изпрати до входната врата, за да заключи след него. Видя как фенерът се скри в обора и след малко чу коня му, който в галоп отнесе господаря си към града. Усмихна се уморено, но доволно. Преди да се върне в леглото си, провери дали не са останали някакви следи, които да издадат, че са прекарали заедно една страстна нощ.

 

 

Когато Лулу Ма надникна в спалнята, завари господарката си да спи сама. Възрастната жена въздъхна с облекчение и отиде да върши тихо работата си, за да не събуди Рейчъл, която сигурно не беше могла да заспи до късно заради бурята.

 

 

Призори Дан отплава с ценен товар на борда за Ню Орлиънс. Ако не бе поел този ангажимент от понеделник, нямаше да тръгва никъде след всичко, което беше научил за проблема на Рейчъл с Милтън Болдуин. Физическите заплахи не се бяха появявали напоследък и тъй като и младата вдовица, и Бърк се пазеха от всякакви неприятности, любимата му със сигурност не беше изложена на опасност. Трябваше да спечели възможно най-много пари. Връщането на загубената предплата вероятно беше единственият начин да предпази Рейчъл от отмъщение и клюки, тъй като никой не би повярвал, че тя не знае къде са парите. Тя нямаше да бъде в безопасност, докато въпросът не бъде окончателно уреден. Каквото и да му струваше това, Дан искаше да остави тази опасна ситуация зад гърба си. Майката на Рейчъл щеше да я посети тези дни, а вторият й баща, от който тя се страхуваше, беше далеч. Заплахите бяха намалели, по-точно — престанали, а пък и той щеше да се върне идната сряда, два дни преди крайния срок за изпълнението на поръчката. Въпреки това се чувстваше обзет от безпокойство, когато погледна за последен път към Савана.

 

 

Следобед Милтън изпрати на Рейчъл писмо, с което я уведомяваше, че адвокатът е подготвил документите за прехвърлянето на компанията на негово име и настояваше тя да отиде в кантората на Франк Хенли утре следобед в един часа да ги подпише.

Момчето, донесло посланието, изчака, докато тя надраска отговора:

„Ще имам гости до понеделник, които не бих желала да оставям сами или да си развалям настроението. Следващата седмица ще дойда в града, за да се заема с тази работа. Видях вестника от вторник, така че явно няма да имаш проблеми, причинени от моите «неприятности и репутация», те вече не могат да навредят на компанията до срещата ни. Работи със старите си и обещаващите клиенти, докато дойда да се видим. Късмет.“

Пратеникът си тръгна с плика, който му даде Рейчъл. Това беше първата стъпка към изпълнението на плана на Дан. Единственото, което можеше да направи, бе да се моли любимият й да не е сгрешил, в противен случай се обричаше на още безполезни страдания.

 

 

В пет часа следобед в петък Катрин Флеминг пристигна с файтон, каран от един слуга, който също така трябваше да я пази по целия път от „Уайт Клауд“, разположен близо на половината път между Савана и Огаста.

Майка и дъщеря се разцелуваха. Радостта от срещата остави завинаги в миналото предишните неприятности и страдания и стопи ледената стена помежду им.

— Толкова много време мина, мамо — каза Рейчъл с овлажнели очи. — Страшно много ми липсваше. Глупаво беше да не се виждаме толкова време. Нека никога повече не се караме и не се сърдим. Чувствах се ужасно без теб.

Катрин беше разбрала от писмото на дъщеря си колко несправедливи са били и двете една към друга. Беше чувствала Рейчъл по-близка от другите си деца и вече няколко години страдаше от раздялата им.

— Съжалявам, че се държахме така лошо, но това повече няма да се повтори — обеща тя, също със замъглени от вълнение очи. — Сега, след като е направено всичко, за да бъдем отново заедно, няма да позволим на нищо да ни раздели. Трябваше да проявя повече разбиране и търпение, тогава ти ставаше жена, а това е трудно.

— Войната нарани всички ни, предполагам, че и двете се борехме с промените в живота си. Моля те, прости ми, че ти причиних болка и те изоставих.

— Ако ти ми простиш, че бях сляпа и се държах егоистично. Не виждах друго, освен собствения си интерес, не предполагах, че децата ми се чувстват толкова зле в дома ми. Зная, че Ърл понякога може да бъде труден и деспотичен, но на един ерген му трябва време, за да се научи да бъде съпруг и баща. Не му е било лесно да се ожени за вдовица с четири деца, но въпреки това не трябваше да заставам винаги на неговата страна. Наистина съжалявам.

— И двете допуснахме грешки, мамо, но това няма да се повтори.

Без да пуска ръцете на майка си, Рейчъл леко отстъпи, за да може да я огледа. Беше по-слаба и по-бледа, отколкото при последната им среща. Въпреки това все още беше красива — с руса коса, зелени очи и изящни черти. Преди да се разболее от болестта, която беше изсмукала силите й, Катрин изглеждаше не по-възрастна от тридесет и няколко години. Сега вече й личеше, че е на четиридесет и пет, и това натъжи дъщеря й.

— Влизай и сядай да си починеш, мамо, сигурно пътуването те е изтощило.

Катрин отговори, докато приближаваха към верандата:

— Пътят беше дълъг и уморителен, но аз съм толкова щастлива, че пристигнах. След като получих милото ти писмо, реших, че обезателно трябва да дойда, за да се помирим. Оздравяването ми и пътуването на Ърл чудесно съвпаднаха.

— Да, вярно. Толкова се радвам, че дойде. Липсваше ми, а и се притеснявах за теб. Как се чувстваш?

— Много по-добре, почти оздравяла. Разбира се, изглеждам като плашило, след дългото боледуване и пазене на леглото.

— Не, изглеждаш чудесно, очарователна си, както винаги… Тя пристигна, Лулу Ма! — извика младата жена, след като влязоха в къщата.

Икономката се втурна да ги посрещне. След приветствията Лулу Ма се отправи към горния етаж, за да занесе багажа на гостенката, а после се върна в кухнята, за да довърши приготовленията си за вечерята — един специалитет, за който бе загубила вече няколко часа.

Междувременно отиде да покаже на прислужника на Катрин, къде да приюти конете и къде да се настани за следващите няколко дни.

— Къде е Филип? Не се ли е върнал още от кантората си?

Рейчъл погледна изумено майка си.

— Какво? — прошепна объркана тя, опасявайки, че може би болестта е засегнала разума на Катрин.

Госпожа Старджър се усмихна отново.

— Да не би и той да е заминал по работа като Ърл. Много ми се искаше да се видя и с него. Този път ти си щастлива, нали Рейчъл?

— Ърл не ти ли каза какво се е случило? Не си ли прочела във вестника?

— За какво става дума?

— Филип е мъртъв, мамо.

Виждайки изумлението на Катрин, младата вдовица разказа кога и как бе починал третият й съпруг, вероятно от холера.

— Не мога да повярвам, че Ърл не ти е казал. Това стана преди три седмици, писаха и във вестника. Ърл идвал тук два пъти след този ужасен ден, на двадесет втори април и във вторника, преди да отплава. Не знаеше, че ще идваш да ме видиш, затова и си замълчах. Защо е всичко това, мамо?

Катрин бе смаяна от новината за смъртта на третия си зет.

— Това е истински удар за мен, Рейчъл. Ърл вероятно не е искал да ме разстройва, докато бях болна и докато се възстановявах. А вие двамата никога не сте разбирали, затова не му казах, че ще ти гостувам, ще му кажа за това, след като се върне след три седмици. Защо е идвал тук? Карахте ли се, както обикновено?

Младата жена се изкушаваше да й признае всичко, но с това само щеше да причини мъка на майка си, която така или иначе, никога нямаше да се раздели с Ърл, дори и да повярва на обвиненията й. Току-що се бях сдобрили, не искаше да рискува отново да се скарат. По-добре беше, поне засега, да остави майка си в безопасния й, изпълнен с мечти свят.

— Той също дойде да се сдобрим. Първия път се скарахме, но следващия се държахме любезно.

— Не можете ли да станете приятели и да изгладите разногласията си?

— Не, мамо, съжалявам. Мисли, че съм побъркана затова съм убила четирима човека.

— Но ти каза, че Филип е умрял от холера. Нищо не разбирам. Нали нямаш отново неприятности с властите?

Рейчъл разказа за тайното погребение, за предателското анонимно писмо и за разследването, което все още не беше приключило. Въпреки това не разкри нито една от криещите опасност тайни.

— Какво ще ти направят сега?

Младата вдовица се взря в зелените очи, пълни с любов и тревога.

— Нищо, мамо. Аз съм невинна. Случаят ще приключи скоро. Нямат доказателства, за да ме арестуват, защото не съм сторила нищо лошо.

— Какво става с живота ти, Рейчъл? Само на двадесет и една години си, а вече овдовяваш три пъти… Защо продължават да ти се случват тези ужасни неща?

— Не зная, мамо, но и на мен ми е много трудно.

— Какво ще стане с теб, скъпото ми дете?

— Ще се оправя, мамо. Сега вече съм по-силна и по-мъдра. Нека не говорим повече за тези тъжни неща. Как си ти? Ърл каза, че си ходила два пъти на лекар. Кога? Защо?

— На двадесет и шести март и на петнадесети април. Чувствах непрекъсната слабост и умора, но сега вече съм по-добре. Лекарят ми каза да лежа и ми предписа лекарство за усилване. Това, заедно с писмото ти, ме излекува. Толкова ми липсваше, Рейчъл. Липсват ми всичките ми деца.

Младата жена не знаеше дали да се радва или не на факта, че майка й бе потвърдила алибито на Ърл за тези две възможни дати — смъртта на Филип и получаването на анонимното послание в полицията.

— Имаш ли новини от Ричард или Розмари?

— Не, но ми се иска близнаците да се обадят, поне да ми пишат, за да знам, че са здрави и щастливи.

— Аз също, мамо. Някой ден и това ще стане.

— Ако с нещо съм те наранила или предала доверието ти, Рейчъл, моля те да ме извиниш. Не искам повече нищо да вгорчава отношенията ни.

— Няма, мамо, неприятностите приключиха. Ще си обещаем една на друга да си пишем и да се виждаме редовно.

Лулу Ма влезе да им съобщи, че вечерята е готова за сервиране. Двете жени минаха в трапезарията, където продължиха разговора си на масата.

 

 

Уикендът им достави огромно удоволствие с дългите сърдечни разговори и разходките за отмора, които възстановиха силите на майка й и предизвикаха руменина върху бузите й. Когато в понеделник сутринта Катрин се отправи към дома си и двете се бяха помирили — както помежду си, така и с миналото.

Освен това Рейчъл беше научила нещо много важно — вторият й баща не се бе отдалечавал от „Уайт Клауд“ в продължение на седмици, с изключение на дните, когато беше водил съпругата си при лекаря и по време на двете си посещения в „Мос Хейвън“. Младата жена беше сигурна, че майка й казва истината. Чувстваше се едва ли не разочарована, че трябва да зачеркне името на Ърл Старджър от листа на заподозрените, очакваше, че той е отговорен ако не за друго, поне за любовните послания. Тогава кой оставаше? Хари, клиентът или някой друг, все още неизвестен шегаджия.

 

 

През нощта във вторник последва друго нападение с камъни и вандалско драскане с боя по стените на къщата. Този път Рейчъл беше сигурна, че това не е дело на Ърл Старджър или на Камелия Джоунс, тъй като и двамата бяха заминали. Предположи, че това може да е проява на злобата на местните жители или пакост на малчугани. Нямаше нищо против да се забавляват по този начин, стига само да не решат да посегнат на нея или на прислужниците й. Помоли се този жесток спорт да им омръзне по-бързо.

И черните букви отново бяха замазани със сиво-синя боя.

 

 

В сряда Дан не се появи, дори ида се бе върнал в Савана, но затова пък районът бе навестен от още една яростна буря. Рейчъл наблюдаваше през прозореца, припомняйки как беше прекарала времето си преди няколко дни, докато и тогава бушуваше нейната посестрима.

В четвъртък сутринта Рейчъл получи бележка от Милтън, в която той я упрекваше, че не е удържала думата си и не го е посетила досега, „както беше обещала“. В края настояваше да отиде в кантората утре в десет сутринта, за да приключат с този въпрос. Тя отпрати момчето и предаде, че ще отговори по-късно днес.

След това седна да напише ответното писмо.

„Ще бъда в града утре сутринта, както вие настоявате, но не за да подпиша документите, че се отказвам от компанията. Няма да дойда в кантората на господин Хенли. Ще се срещнем в нашата кантора, за да поговорим сериозно, като предварително ще се видя с господин Хенли, за да разбера какви са законните ми права в това странно дело. Нека оставим нещата така, както са в момента, докато не се убедя, че подписът наистина е на Филип и ако е така — че датата на плащането е вярна. Не мога да повярвам, че подобно споразумение, с такива условия и за толкова много пари, е сключено без свидетели и без нотариус. Искам да разбера дали съм отговорна според закона за един личен и недоказан заем, преди да го изплатя или да се откажа от частта си от компанията и в зависимост, от това, ще реша как да постъпя по-късно. Изглежда страшно бързате да ме отстраните от фирмата преди утрешното осъществяване на голямата сделка на Филип. Това възбужда любопитството ми, а пък безсърдечното ви държане и грубата ви кореспонденция предизвикват гнева ми дотолкова, че да се заема с това проучване. Ако въпреки това продължите да ме притеснявате, ще бъда принудена да се срещна с вас в съда. Сигурна съм, че скоро ще можем да разрешим този проблем, без да се предизвикваме един друг повече. Ще се видим утре сутринта.“

Ето че беше отказала и блъфирала — стъпка номер две в плана — както я бе посъветвал Дан. Беше изненадана от факта, че поне засега любимият й бе отгатнал абсолютно точно действията на Милтън. Надяваше се, че междувременно се е върнал в пристанището, за да й вдъхне силата и смелостта, от които се нуждаеше, за да направи стъпка номер три утре. Опитваше се да си представи как би реагирал Милтън на изненадващите вести, когато ги получи този следобед. Освен това нямаше търпение да разбере дали предположенията Дан са верни.

 

 

По-късно този ден Лулу Ма и Бърк отидоха в града, за да пазаруват и да предадат съобщението на Милтън. Рейчъл се надяваше, че Дан ще пристигне, докато прислужниците й отсъстват, за да могат спокойно да си поговорят, без да се притесняват, че могат да ги подслушват. Това всъщност беше причината, поради която изпратила и двамата си верни служители в града.

 

 

Когато чу почукването на входната врата, тя се спусна да отвори с широка усмивка на лице. Пое си рязко дъх, когато погледът й се спря върху двама непознати мъже с тъмнокафяви коси и очи — явно кубинци, помисли си паникьосана тя, дошли един ден по-рано за решителния отговор, и то когато беше съвсем сама в имението.