Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (13)

Тринадесета глава

Рейчъл се питаше дали Дан само се опитва да изглежда спокоен, докато всъщност е напрегнат. Във всеки случай по-добре беше да бъде откровена с него.

— Някои неща знам още от плантацията. Там използваха отрови, за да унищожават гризачите и плевелите. Други неща съм научила от Крейг. Например за химикалите, използвани в текстилната промишленост. И най-после, нещичко съм понаучила и от лекарите, по време на разследванията. Да не би това, че знам толкова много по този въпрос, те тревожи?

— Не говори глупости — смъмри я Дан. — Каза, че Филип може би е бил отровен. Искам да разбера как си стигнала до този извод. Очевидно Крейг не е мислил, че си способна да извършиш убийство, щом ти е разкрил такива неща. Имала ли си други ухажори, освен съпрузите си?

Думите му я изненадаха.

— Странен въпрос.

— От ревнив ухажор — подразни я той. — Да не би да има някой друг, който да започне да си съперничи с мен сега, когато отново си свободна?

— Не. Единствените мъже, които са правели опити да се доближат до мен, идваха с неприлични предложения. Желанието им беше да легна с тях, но никой не искаше да рискува да стане поредната ми жертва. Повечето се плашеха, че мога да им направя някаква магия.

— Значи, страхували са се да не би Морската вещица да вземе душите им — пошегува се Дан.

— Нима можеш още да си сигурен в мен, Дан? Чул си слуховете, които се носят, пък и сам видя какво мисли правосъдието за мен. Знаеш, че погребах тайно Филип и не знаещ нищо повече от моите думи за причините да го сторя. Възможно е да съм лъгала през цялото време. Как можеш да ми вярваш?

— Така, както и ти ми вярваш, Рейчъл — сляпа вяра и чувства.

Трябваше ли да му признае, че ако зависеше от сърцето й, щеше да го приеме напълно и безрезервно, но разумът й я предупреждаваше да не избързва и да не се разкрива напълно. Искаше й се да следва сърцето си, но горчивият й опит с мъжете я учеше да се вслушва в разума си.

— Струва ми се, че бързината, с която така неочаквано се сближихме, ме смущава. Притеснявам се да не направя поредната грешка по отношение на мъжете. Искам да бъда сигурна, че се нуждая точно от теб, а не просто от някой мъж, който да се грижи за мен, когато съм толкова изплашена и беззащитна.

— След всичко, което си преживяла, не мога да те упреквам за недоверието ти към мъжете въобще. Истинската вяра и любов ще дойдат тогава, Рейчъл, когато престанеш да ги прогонваш от страх, че съм същият като тези, които са те наранили и използвали.

— Ти не приличаш, на никого от мъжете, които съм познавала. Може би точно това ме плаши най-много. Властта ти над мен понякога ме ужасява. Ти, Даниел Слейд, можеш да ме нараниш повече от всеки друг, ако не си почтен и искрен.

— Същото важи и за теб, моя прелестна сирено. Никоя жена досега не ми е била така близка и така скъпа. Толкова силно те желая, че дори да знаех, че наистина си заслужила прозвището Черната Вдовица, пак бих те обичал и желал. Мисля, че силата на нашата любов е достатъчна, за да унищожи проклятието, тегнещо над теб. Даже не съм предполагал, че ще изпитам към някоя жена чувствата, които имам към теб. Права си, това плаши. И двамата ще трябва да свикнем. Няма да насилваме нещата, любов моя. Нека сега да прегледам този дневник и да заключа бюрото на Болдуин, за да можем да си тръгнем.

Докато Дан четеше и обръщаше страниците, Рейчъл не сваляше поглед от него. Мислеше си, че не трябва да е толкова наплашена и недоверчива. Те се обичаха и съвсем не им беше безразлично какво ще стане с другия. Помагаха си взаимно. Имаха почти еднакви цели, мечти и надежди. Дори когато проявяваха недоверие, не се държаха детински, не търсеха отмъщение, не издребняваха. Не бяха ли това отличителните черти на истинската любов?

— Работите не вървят на добре. Трябва да се измъкваме, докато все още имаме тази възможност.

— Какво има пък сега? — попита Рейчъл.

— Обикновено човек управлява делата си чрез своя банкер и адвокат. Виж какъв отговор ще получиш на телеграмите си до Джордж й Хари утре. Виж как всеки от тях ще реагира на новината. След това единственото, което можем да направим, е да чакаме седемнадесети май, за да разберем кой ще се появи и какво ще се случи по-нататък.

— А какво ще правим ние, Дан? Не можем да рискуваме да се виждаме у дома или в града. Поне докато следствието не е завършило.

— Ние сме приятели и съдружници и това е добро обяснение за срещите ни.

— Нямам предвид това — прошепна тя и бузите й пламнаха.

Дан я придърпа в обятията си и я целуна.

— Не се притеснявай, любов моя. Скоро ще бъдем заедно. Обещавам. Засега обаче трябва да се махаме оттук, вече е късно. Ще се видим утре по обяд, за да избегнем всякакви подозрения — в кафенето долу на улицата, в един часа. Ще можеш да ми разкажеш всичко, което си научила.

Целунаха се за последен път, огледаха кантората, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо, и излязоха.

Някой отново стреля по Рейчъл по пътя й към „Мос Хейвън“. Преди да се прикрие, тя реши да разбере дали тези изстрели нямат за цел само да я сплашат. Спря и погледна в посоката, от която бяха стреляли. Както бе предположила и се надяваше, не последва втори изстрел, нито пък се показа някой. Успокоена, че неизвестният неприятел нямаше за цел да я убие, а само искаше да я изплаши, Рейчъл почувства прилив на смелост.

— Спри да ме заплашваш, или слагам край на уговорката! — извика тя. — Дръж се добре с мен и всичко ще свърши добре!

Не последва никакъв отговор на думите й и тя продължи пътя си към къщи.

 

 

Рано сутринта в понеделник двамата полицейски следователи пристигнаха в дома на Рейчъл. Казаха й, че са дошли да вземат показанията им за смъртта на Филип и за тайното му погребение. Рейчъл, Лулу Ма и Бърк бяха отведени в различни стаи, чиито врати бяха затворени. Рейчъл се досети, че това се правеше с цел свидетелите да не се чуват един друг и, като се има предвид, че никой от тях не предполагаше за предстоящия разпит, следователите явно се надяваха, че така ще засекат възможните противоречия в показанията им.

Единият от тях записваше с подробности обясненията й, а другият — тези на Лулу Ма и Бърк. Рейчъл предполагаше, че ще разпитат и Дан. Молеше се той да не допусне някаква грешка по време на разказа си и да ги вкара всички в беда.

— Защо сте излъгала мистър Болдуин, мисис Маккандлис? — попита навъсеният мъж. — Не мога да си го обясня.

— За да спечеля време и да успея да приключа започнатите от Филип сделки. Ако бях им казала, че е мъртъв, щяха да изпаднат в паника и нямаше да можем да завършим работата си. Но докато вярваха обаче, че действам съгласно указанията на Филип, те ми съдействаха. Сигурна съм, че вие сте забелязал нежеланието на мъжете да имат жена за партньор в сделките, дори това да е съпругата на съдружника им. Държах в неведение Милтън Болдуин, докато свърша работата си в Атина и Огаста, след което мислех лично да се срещна с него, за да заема мястото на Филип във фирмата им. Не беше нито разумно, нито редно да ги информирам за случилото се и след това да замина за няколко седмици. Не исках да го оставя да се тревожи за това, как смъртта на съдружника му би се отразила на работата на компанията и на него самия. Трябваше ми достатъчно време, за да проведа разговорите. Освен това не мислех, че трябва да им го съобщя, преди дори да съм уведомила представителите на закона.

— Каква е тази сделка, която е била толкова важна.

— Показанията и документите са поверителни, нали?

— Разбира се, госпожо.

Този път се налагаше да излъже.

— Това е добре, защото мотивите на Филип биха могли да създадат проблеми, в случай че партньорите му разберат защо съм отишла да се видя с тях. Филип ми каза, че имало някои моменти в една голяма сделка, които породили известни съмнения у него, сделка, която сключил с някакъв клиент и която била жизненоважна за оцеляването на двете компании. Подозираше, че съдружниците му криеха от него поръчки, че може би дори са сключвали тайно от него сделки и не му дават целия дял от печалбата. Ако си спомняте, аз работех за Филип, преди да се омъжа за него. Разбирам от счетоводство, ордери, инвентаризация и други подобни операции. Филип искаше да събера информация за делата на компаниите. Бяхме решили да тръгна рано сутринта в четвъртък. Преди да умре в петък сутринта, той ме помоли да замина и да се опитам да разбера как стоят нещата преди някой да е научил, че той е починал. Каза, че ако се паникьосат, може да скрият истината. Искаше да постъпя така, защото мислеше, че го мамят. Искаше да ги изненадам с неочакваното си посещение, преди да успеят да унищожат доказателствата за вината си. Затова трябваше да казвам, че Филип е заминал спешно по работа, а аз пътувам за развлечение.

— Успяхте ли да се доберете до фактите, които ви бяха нужни?

— Не. Никой не би ме оставил да се ровя в документацията на компанията му, при положение че Филип не бе изпратил необходимото пълномощно. Нито съпругът ми, нито аз се бяхме сетили за това. Имам намерение днес да им телеграфирам, за да ги уведомя за смъртта му. Сега вече няма да имат никакво извинение да не ми предоставят документацията си, вече съм техен съдружник. Възможно ли ще бъде в скоро време отново да предприема едно кратко пътуване? Уверявам ви, че ще се върна.

— След като сравним показанията ви с тези на другите свидетели, ще ви информирам дали можете да напуснете града — отговори той.

— Кажете ми, сър, кога и откъде получихте тези сведения?

— Някой е оставил писмо под вратата на нашата служба миналия четвъртък сутринта.

Рейчъл си даде сметка, че това е денят, в който двамата с Дан бяха заминали от Атина. Кой знаеше плановете им? Дан, Лулу Ма и Бърк, Люк Конър, служителите в телеграфните служби в Атина и Савана и може би някой неизвестен шпионин.

— Какво пишеше в него? Имам право да знам как една анонимна бележка е успяла да ви окаже такова въздействие.

— Няма причина да не ви кажа, госпожо. В писмото пишеше: „Филип Маккандлис е мъртъв от двадесет и шести март. Съпругата му го уби и след това го погреба тайно. На двадесет и девети март замина за Огаста и Атина, за да изненада съдружниците му. Ще се върне на шестнадесети април. Този път непременно трябва да разобличите тази убийца, Черната Вдовица.“ Мислехме, че няма да е трудно да установим дали господин Маккандлис е жив и дали писмото не е някаква шега. Но не можахме да го направим, защото вие бяхте заминала и бяхте казала само, че той също е отпътувал. Проучихме каквото можахме, докато ви нямаше.

— Искам да видя това писмо, сър, може би ще разпозная почерка.

— Въпреки че това може да ни помогне, не е възможно да го направите. Анонимното послание изчезна през нощта в петък.

Рейчъл смаяна го погледна.

— Искате да кажете, че е било откраднато от полицейския участък?

— Страхувам се, че е така, госпожо.

Следователят изглеждаше смутен и отегчен.

— Това не ви ли се струва странно, сър? Кой би изпратил анонимно писмо и след това да го открадне? Защо?

— За да предизвика разследване на случая, без обаче сам да бъде въвлечен в него.

— Но влизането е взлом и кражбата са престъпления — настояваше Рейчъл. — Само един глупак би извършил подобно нещо в полицейския участък. Не ви ли учудва как е успяло това лице да се добере до съответната информация и защо после е променила част от нея?

— Предполагам, че някой случайно е наблюдавал действията ви й това е събудило подозренията му, измъкнал се е незабелязан и след това ни е уведомил за всичко това.

— Тогава защо ме е обвинил в убийство, щом всичко, което е видял, е било едно погребение? И защо е нужно да ме следи и да се интересува къде ходя и какво правя?

— Неприятно ми е да го кажа, госпожо, но може би заради вашето минало.

— Тъй като не е имало престъпление, сър, струва ми се, че някой просто се е опитал да ми създаде неприятности, вероятно за да си отмъсти или от злоба. Почеркът приличаше ли да е на жена?

Лицето на полицая издаде изненадата му.

— Защо мислите така?

— Може би това е жена, която е обичала, но не е успяла да спечели някой от съпрузите ми.

— Това са фантазии, госпожо.

— Не по-големи от обвинението в убийство, от прозвището Черната Вдовица, което са ми лепнали.

Мъжът се почеса по главата и отърси несъществуваща прашинка от жакета си.

— Не може да не се съгласите, госпожо, че всеки път сме имали основателни причини да ви подозираме и разпитваме. Писмото беше написано с четлив почерк, но не можа да кажа дали от мъж или жена. Случаят все още не е приключен. Ако открием несъответствия в показанията, ще се наложи да разпитаме отново всички ви. Ако попаднем на друга следа, ще се опитаме да извлечем възможно най-много информация от нея. Началникът ни Андерсон все още не е решил да се прави медицинска експертиза на тялото. Възможно е да го направи.

— Ако междувременно научите нещо ново, моля да ме уведомите.

— Ще направя всичко възможно да разреша по-скоро този случай. Ако нямате какво друго да прибавите, прочетете внимателно протокола. И го подпишете, ако решите, че всичко е правилно записано.

След като полицаят напусна стаята, Рейчъл започна да премисля нещата, които бе научила. Лулу Ма и Бърк не можеха да говорят правилно английски, камо ли да пишат, пък и те никога не биха я предали. Хари и Джордж също бяха информирани за плановете й. Писмото доказваше, че още някой е знаел кога е починал Филип и как е бил погребан. Странно защо неизвестният шпионин не е информирал полицията за стореното от нея още същия ден или през следващите събота и неделя? Дългият период на изчакване я объркваше. Защо бе писал, че е искала да изненада съдружниците на Филип? Със смъртта на съпруга си те автоматично ставаха нейни съдружници. Може би тази част на писмото имаше за цел да заблуди и нея, и представителите на закона.

Рейчъл не искаше да насочва подозренията си върху Даниел Слейд, но… Възможно е в четвъртък да е чул слуховете, които се носеха за нея и след като е пристигнал тук в петък, случайно е станал свидетел на среднощното погребение. Тогава е решил, че тя е убила скъпия му стар приятел и е съставил план как да я хване в клопка. Пред очите й се редуваха картини от многото дни и единствената, но пълна със страст, нощ, които бяха прекарали заедно. Възможно ли бе Дан да я е прелъстил само защото е мислел, че тя е убила приятеля му от детинство? Не, реши тя, ако Дан е бил убеден, че тя го е убила, той сам щеше да се заеме с отмъщението, но само ако е абсолютно сигурен в това.

 

 

По-късно Рейчъл влезе в телеграфната служба в Савана и изпрати съобщения до Хари и Джордж.

„Тъжни новини. Филип почина. Не остави никакво име на клиент. Не мога да намеря пари. Ще чакам пристигането на клиента на 14 май. Нуждая се от информация за сделката. Рейчъл Маккандлис.“

Отхвърлих едно от задълженията си за днес.

Тя се запъти към корабната компания „Маккандлис и Болдуин“, за да се заеме с второто. Влезе, без да чука и завари Милтън, който работеше на бюрото си.

Зеленоокият мъж вдигна поглед, задържа го за момент върху нея и се изправи. Усмихна се и каза:

— Здравей, Рейчъл. Каква приятна изненада! Влизай и сядай. Няма да повярваш какво се случи, докато те нямаше. В четвъртък идваха от полицията с някаква глупава история, че Филип е мъртъв.

Докато отговаряше, Рейчъл не откъсваше поглед от безизразното лице на чернокосия мъж.

— Страхувам се, че не е история, Милтън. Филип е мъртъв. Дойде си у дома болен от холера и умря на двадесет и шести миналия месец.

— Боже мой! Наистина ли? Защо не ми каза по-рано?

На Рейчъл й се стори, че той е потресен, но сякаш, много бързо успя да се съвземе.

— Ще ти обясня след малко. Кажи ми първо за какво те питаха полицаите.

Зелените очи на Милтън, със странно изражение, се спряха върху нея.

— Минаха, за да разберат къде е Филип. Казах им, че е извън града по работа, поне така мислех. Попитаха ме дали съм забелязал нещо странно в поведението му непосредствено преди да замине. Отговорих, че не съм. Разказаха ми за анонимното писмо, според което Филип е мъртъв, бил убит и после тайно погребан от теб. Отговорих, че всичко това е истинско безумие, че ти и Филип се обичате и сте щастливи заедно. Поискаха да им кажа кой е лекарят му. Казах им и си тръгнаха.

— Съобщи ли за това на Хари и Джордж същия този четвъртък? Или по-късно?

— Разбира се, че не! Мислех, че това е една жестока шега.

— Потърси ли те полицията отново в събота, след като ме разпита?

— Не, не биха и могли. Бях отишъл на риболов с приятели. Не са ме посещавали, нито са ми изпращали някакво съобщение от четвъртък насам. Какво всъщност става, Рейчъл?

Тя обаче бързаше да зададе въпросите, чиито отговори трябваше непременно да узнае.

— Какво знаеш за голямата сделка с оръжие и амуниции с другите две компании, тази за четиринадесети май?

За миг той се поколеба.

— Не знам кой знае колко, само датата и инициалите на двамата клиенти. Поради необясними за мен причини Филип не искаше да обсъжда с мен този въпрос. Реших, че е някаква лично негова сделка. Какво става, Рейчъл? — отново попита той.

И тя отново остави без отговор въпроса му, за да продължи да го разпитва.

— Имаш ли представа за имената, които се крият зад тези инициали?

— Не. Защо? И защо Хари също иска да узнае нещо повече за тази сделка? Той и Филип са, бяха, съдружници. Защо не го е уведомил? Той ми телеграфира, за да ме пита за местоназначението на кораба, който трябва да транспортира стоката. Единственото, което Филип ми е казал, беше да запиша Хаити. Има ли, имаше ли някакви проблеми помежду им?

Рейчъл полагаше усилия да измисли нещо, за да го заблуди, да се опита да измъкне от него повече сведения чрез информацията, която вече има.

— Засега не знам нищо със сигурност. Затова трябва отново да замина за Огаста и Атина. Преди да умре, Филип спомена за някаква загадка, и ме помоли да разбера за какво се отнася. Веднага след смъртта му отпътувах, за да изпълня последното му желание, преди новината да се е разчула. Съжалявам, че трябваше да премълчавам истината пред теб за известно време, Милтън, но се боях, че може да се изпуснеш пред другите му съдружници. Освен това изчаквах, защото исках да имам възможност да седнем двамата и да поговоря лично с теб. Разбираш ли?

Изражението й беше възможно най-невинното.

Тридесет и двегодишният мъж каза едва чуто:

— Предполагам, че е така… Какво мислиш да правиш с твоята част от фирмата?

Направи й впечатление, че Милтън промени темата на разговора.

— Първо бих искала да прегледаме заедно дневниците и после ще реша.

— Разбира се, съдружник. Можем да го направим веднага, ако имаш време.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Благодаря, Милтън.

Рейчъл го наблюдаваше, докато той придърпа стола на Филип към бюрото си, отключи някакво чекмедже и извади от там главната счетоводна книга. После я разгърна на тази страница, на която смяташе, че трябва. Не изглеждаше особено натъжен от смъртта на съпруга й и това я смути. Нито пък показваше безпокойство от факта, че тя ще бъде новият му съдружник, ако въобще се бе замислил по този въпрос. Милтън вдигна поглед и й се усмихна.

— Ако седнеш до мен, можем да започнем. Няма да ни отнеме много време.

Беше прав, наистина нямаше да им отнеме много време.

— Както виждаш, страшно сме задлъжнели — завърши обясненията си той. — Редовните ни превози на товари с корабите едва стигат за покриване на всекидневните разходи. Не остава кой знае колко за погасяване на други сметки. Кризата ни причини много неприятности и все още не можем да се оправим с тях. Знаеш ли, двамата с Филип имаме късмет, и сме вложили пари и на други места.

Рейчъл преглеждаше счетоводната книга. Всичко изглеждаше редовно, нямаше следи от допълнително направени промени. Точно заради това тя не бе пожелала да предупреди предварително Милтън за посещението си — за да няма възможност да преправи някои от данните в книжата. Но как можеше да е сигурна, че не съществува и друга счетоводна книга, за други кораби и товари? Имаше ли основание да не вярва на Милтън Болдуин?

— С нетърпение очаквам да получа голямата сума за предадения товар на четиринадесети — каза той. — Ние — ти и аз — определено се нуждаем от нея. Във всеки случай конкуренцията в наши дни е толкова голяма, че този бизнес вече не може да бъде от най-печелившите. Непрекъснато издирвам нови клиенти и се опитвам да задържа старите, предлагайки им нашите услуги на по-ниски цени. Засега това не обещава много. Миналия месец продадохме два кораба, за да посрещнем текущите разходи. Да поддържаме толкова действащи плавателни съда в пристанището означаваше да лишим компанията и от последните, толкова необходими и средства. Ако в най-скоро време не се случи нещо хубаво, дори продажбата на цялото имущество няма да ни даде добра, а може би и никаква, печалба. Ако Филип не ти е казвал досега колко ужасно е станало напоследък положението при нас, съжалявам, че трябваше да го научиш днес от мен.

— Аз също съжалявам, Милтън. Действително не знаех нищо по този въпрос. Нещата наистина не изглеждат добре.

Мъжът поклати глава.

— Да, страхувам се, че не изглеждат добре. В случай че намеря купувач, ти би ли продала, преди да потънем напълно?

— Мисля, че да. Но нека поговорим за това по-късно. Трябва да тръгвам, имам още няколко срещи. Благодаря ти, Милтън.

— Ако имаш нужда от помощ или съвет, Рейчъл, знаеш къде да ме намериш.

Младата жена се усмихна насила.

— Много мило от твоя страна. Довиждане.

Докато вървеше към кафенето, където трябваше да се срещне с Дан, в главата на Рейчъл се въртяха гневни мисли. Защо ми предлагаш приятелството си сега, когато преди двамата със съпругата ти общувахте с мен, само когато нямаше как да се измъкнете! Твоят съдружник и предполагаем приятел е мъртъв, а теб това като че ли не те засяга особено. Защо?

Дан вече я чакаше. Тя му се усмихна и се запъти към него.

— Добро утро, любов моя — прошепна той. — Как вървят нещата?

— Никак не са добре днес. Пред…

Рейчъл спря, тъй като сервитьорът дойде да вземе поръчката.

— Представителите на закона се появиха рано тази сутрин, за да вземат показанията ни. Срещна ли се вече с тях?

— Рано сутринта, но този път следователят беше по-симпатичен. Сигурен съм, че историята ми абсолютно съвпада с вашата. Лулу Ма и Бърк казаха ли, че и аз съм присъствал?

— Да, обясних им всичко, след като ти си тръгна в събота. Това е единствената лъжа, която трябваше да кажат. Забелязал ли си някой да те следи?

— Не, а и теб никой не те е следил, Люк е на улицата, до едно дърво. Току-що ми даде уговорения сигнал, че всичко е чисто. Изглеждаш притеснена.

Рейчъл разказа за срещата си с Милтън Болдуин.

— Като че ли и трите компании на Филип отчаяно се нуждаят от пари. Това обяснява защо се е захванал с тази загадъчна сделка.

— Имаш ли някакви финансови проблеми, любима?

— Разбира се, че не. Имам среща с банкера, със застрахователния агент и с адвоката ни, след като хапнем. Компаниите се нуждаят от средства, но не мисля, че са пред фалит. Освен това имам плантацията и очакваната печалба от новата реколта. Ще се оправя.

— Ако имаш нужда от нещо, моля те, кажи ми.

Рейчъл не можеше да откъсне поглед от красивото му лице.

— Престани да се притесняваш.

— Ще се притеснявам до следващата ни среща в четвъртък, когато ми кажеш, че всичко е наред. Иска ми се да не се беше налагало да вършиш всичко това сама.

— Мога да се справя, честна дума.

Разказа му, че домът й е бил претърсен, докато е отсъствала, и че отново бяха стреляли по нея.

— Който и да е, той не иска да ме убие, а само да ме сплаши. И това, честно казано, повече засилва гнева и недоверието ми, отколкото страха ми. Ще продължим по-късно, храната ни пристига.

 

 

В банката Рейчъл научи смайващи неща — сметката им беше почти празна, можеше да стигне най-много за едномесечните разходи! И то само при условие, че старателно си правеше сметката. Освен това разполагаше с малка сума в наличност в къщи, в кутията за всекидневните домакински разходи. Гледаше огромните суми, теглени почти всеки месец от банковата им сметка и се чудеше за какво са били изразходвани. Беше останала почти без средства… Този факт пробуди в нея ужасния спомен за дните след смъртта на Крейг, когато беше живяла направо в мизерия. Рейчъл излезе от банката доста объркана и разгневена.

Посещението при застрахователния агент й донесе още по-голямо разочарование. Филип бе анулирал застраховката през февруари! Служителят обясни, че го е направил, защото не можел повече да си позволи да я изплаща. След това добави, че прекратяването й малко преди да влезе в сила е истинско нещастие. Рейчъл не долови зложелателство в думите или поведението му. Застрахователният агент беше любезен и като че ли изпълнен със симпатия.

Докато вървеше към кантората на адвоката си с натежало сърце, младата жена си представи какво щяха да си помислят хората и представителите на закона, като разберат за анулирането на застраховката, че Филип се е страхувал за живота си и затова е действал така, че неговата убийца да не може да наследи богатството му, след като се отърве от него. Ужасяваше се при мисълта за поредните сплетни, които със сигурност щяха да плъзнат скоро, и усещаше, че огорчението и гневът й нарастват.

Адвокатът я посрещна с малко по-добри новини. Тя беше единствена наследница на дяловете на Филип от трите компании и на плантацията му. Освен това й каза, че съпругът й го срещнал на улицата на двадесет и четвърти март и се уговорили да се видят на двадесет и девети, „за да обсъдят сериозен правен проблем“, но разбира се, не е могъл да спази уговорката. Рейчъл сподели, че не знае каква е причината Филип да иска тази среща, но подозира, че той вероятно се е нуждаел от съвета на адвоката си във връзка с една незаконна сделка. Беше доволна, че той не спомена нищо за евентуалното намерение на съпруга й да промени завещанието си и да лиши от наследство жената, от която се е страхувал.

Адвокатът я информира, че Филип споменал за намерение да продаде своята част от двете компании извън града, тъй като те вече не били рентабилни. Освен това казал, че не му харесва бизнесът му да се намира толкова далеч. Имал намерение да вложи парите от продажбата в корабната си компания, за да я измъкне от затрудненията, в които се намирала. Адвокатът отново прегледа документите, за да е сигурен, че не е пропуснал да я информира за нещо.

Как беше възможно Филип да мисли или да казва, размишляваше Рейчъл, че другите две компании не му носят печалби, щом чрез тях беше сключил тази голяма сделка! Освен ако не е възнамерявал да анулира договора… Или първо да вземе своята част от печалбата и после да продава? Знаеха ли Хари, или Джордж, или и двамата, за плановете на Филип да прекрати съдружеството си с тях? Дали бяха готови на всичко, за да не загубят инвеститора, от който се нуждаят? Или може би Филип е искал да продава само защото се е нуждаел от пари. Беше странно, че съпругът й не бе споменавал за това пред нея.

Рейчъл благодари за помощта на адвоката и излезе. Известно време остана пред кантората му, обмисляйки какво трябваше да предприеме. Нямаше застраховка, а очевидно и пари в банковата сметка. Нямаше да получи парите от новата реколта преди есента, тоест чак след пет месеца и то при условие, че някое природно бедствие не унищожи всичко. Трите компании имаха затруднения, следователно и оттам не можеше да очаква помощ. За неблагополучията в корабната компания беше научила от Милтън, а Джордж и Хари я бяха осведомили за състоянието на фирмите за оръжие и амуниции. Пропадането на тази мистериозна сделка щеше да доведе до фалита им.

Тези открития обясняваха защо Филип така отчаяно не е опитвал да набави нужните средства. В никакъв случаи не би позволил мъжкото му достойнство да бъде накърнено и да преживее унижението на един финансов банкрут. Възможно беше да е използвал получения аванс, за да заложи на хазартни игри с надеждата да спечели достатъчно, за да се спаси, след което вежливо да е отказал тази рискована сделка, с аванса, за която отново е забогатял. Ако наистина е бил толкова глупав, че да не може да се примири с разорението, унижението и опасностите, би ли посегнал на живота си, за да избяга от тях? Рейчъл не можеше да отговори на тези мъчителни въпроси, а и не искаше да мисли за това.

Питаше се дали и съдружниците му биха се опитали по такъв отчаян начин да спасят репутацията си. Възможно беше Хари да е използвал слабостта и затрудненията на Филип, за да го принуди отново да поднови договора? И двамата са предупредили, че без аванс сделката няма да се осъществи, дори и да е законна. Рейчъл потрепери от ужас. Дори да продаде „Мос Хейвън“ и дяловете от трите компании, пак нямаше да успее да събере петстотинте хиляди долара, ако трябваше да отговаря за провалената сделка. Ако поне беше сигурна, че всичко е законно, можеше да се посъветва с адвоката си по този въпрос. Във всеки случай и без това си имаше достатъчно неприятности, за да рискува да си навлече нови. Беше наследила частта на Филип от авоарите на компаниите, но вероятно също така и частта от дълговете им. Питаше се дали изплащането на поръчката на Дан би подобрило финансовото положение на фирмите. Надяваше се да е така.

Рейчъл знаеше, че непременно трябва да разбере как точно стоят неща и, следователно, какво е нейното положение. Затова телеграфира отново на Хари и Джордж, като им изпрати второ съобщение:

„Вече съм ваш съдружник. Моля, незабавно изпратете отчет за финансовото положение. Скоро ще прегледам счетоводните книги на компанията. Съобщете кога ще бъде удобно. Рейчъл Маккандлис.“

Докато чакаше Бърк Уелс в уговореното време и място да мине и да я вземе с файтона, Рейчъл не преставаше напрегнато да мисли за неприятностите, които се бяха струпали на главата й. Беше се омъжвала три пъти за богати мъже, но всъщност не беше наследила нищо. Беше добра съпруга и не беше направила нищо лошо, но всички мислеха, че е убила и тримата си съпрузи и дори сина на единия от тях. Несъмнено беше прокълната от злата съдба! Копнееше за силните ръце на Дан, които можеха да я утешат и да й вдъхнат смелост.

Изкушаваше се да отиде в хотела и да се хвърли в обятията му, да го убеди да я измъкне от всички тези неприятности. Но не можеше. Иначе всички щяха да помислят, че двамата са убили Филип, за да бъдат заедно. Ръката на закона щеше да ги пипне преди още корабът на Дан да успее да вдигне котва и да ги тикне в затвора. Освен това тя трябваше да остане тук, за да опровергае несправедливите обвинения, тегнещи като воденични камъни отгоре й, и да се освободи от злата магия, съсипваща живота й, за да може да се омъжи за Дан, без да излага на риск живота му.

Бърк пристигна навреме и тя се качи във файтона. Пътуваха, без да разговарят, тъй като управителят предполагаше, чу тя си има доста грижи на главата.

— Бърк, трябва да поговоря с теб и с Лулу Ма за нещо важно — каза тя, докато слизаше от файтона. — Моля те, влез в къщата, след като разпрегнеш конете.

Когато тримата се събраха в кухнята, Рейчъл каза:

— Искам да ви благодаря, че се справихте така добре пред следователя днес. Никак не ми се искаше да ви карам да казвате тази дребна лъжа, но с основание се съмнявам, че без помощта на капитан Слейд тези неприятни мъже биха ни повярвали, вероятно щяха да ме пратят в затвора дори при липса на доказателства, че съм извършила нещо нередно.

— Направихме точно както ни беше казала, мисис Рейчъл. Господ няма да ни се сърди затова, че ви помогнахме. Полицаите нямаха право да ви безпокоят. Много ще съжаляват, ако се опитат да ни навредят. Лошото свърши.

Рейчъл пое дълбоко дъх и тихо каза:

— Много ми се иска да бъде така, Бърк, но днес в града научих лоши новини.

Накратко им разказа какво беше разбрала за финансовото си положение. Не беше необходимо слугите й да знаят всички подробности, освен това, че тепърва ги очакваха тежки времена в плантацията.

— За известно време, докато изясня нещата, ще трябва да харчим само за най-необходимото.

— Нали не искате да кажете, че може да изгубите, всичко, мис Рейчъл?

Младата жена погледна смаяната си икономка.

— Не, Лулу Ма, вероятно само част. Сделката, която се бях втурнала да спасявам, е жизненоважна за оцеляването на компаниите. Осъществяването на тази голяма поръчка обаче не е сигурно. Ако тя пропадне, всички ще пострадаме. Затова работим неуморно, за да осигурим успеха й. Мистър Болдуин търси купувач за корабната компания тук. Аз се съгласих също да продам моята част, ако намеря купувач за фирмата. Не мисля, обаче, че ще ни останат много пари, след като изплатим задълженията на компанията. Не ни остава друго, освен да чакаме новата реколта и да се молим нищо лошо да не й се случи.

— Всяка седмица ще я наглеждам, мис Рейчъл. Засега всичко върви чудесно. Годината обещава да бъде плодовита. Не се притеснявайте за това. — Господ се грижи за чадата си. Ще карам изполичарите да работят здраво.

Рейчъл топло му се усмихна.

— Благодаря ти, Бърк.

— Няма защо да се тревожите за храната, мис Рейчъл — намеси се Лулу Ма. — Имаме предостатъчно месо и други провизии. Не след дълго градината ще потъне в зеленина. Кравата дава щедро мляко и масло. Всяка сутрин ще работя в градината, за да получим от нея всичко, което земята може да ни даде. Нищо няма да хвърляме — което е в повече, ще консервирам. От пазара ще купуваме само това, което сами не можем да произведем.

Рейчъл й се усмихна с обич. Тази жена винаги й оказваше помощ в най-тежките моменти на живота й.

— Благодаря, Лулу Ма. Знаех си, че вие двамата ще ме разберете и че мога да разчитам на помощта ви. Не вярвам някой друг да има до себе си по-добри и верни хора, които да работят за него. Обичам и двама ви.

— Бас държа, че сте капнала от умора, бедното ми момиче. — Трябва ви топла храна, хубава баня, глътка уиски и добър сън. Ей сега ще се погрижа за това.

— Права си, Лулу Ма, благодаря ти. Имам намерение да отида отново в града в сряда, Бърк. Ще се опитам да взема пари от банката срещу новата реколта! Ако се съгласят, това ще реши проблемите ни за известно време.

— Ще бъда готов, когато кажете.

— Лулу Ма, искаш ли да дойдеш с нас и да направиш някои покупки? Това ще те поразвлече малко.

— Бих могла да дойда, мис Рейчъл, това ми се струва чудесна идея.

— Тогава и ти идваш с нас. Ще тръгнем към десет часа в сряда.

 

 

Във вторник некрологът на Филип Маккандлис се появи в местните вестници. Рейчъл го прочете набързо, след това отново, вече по-бавно. Не се споменаваше нищо за причината за смъртта му. Нито пък се намекваше за воденото следствие, но младата жена беше сигурна, че всеки, прочел съобщението, щеше да реши, че по случая се води разследване, както обикновено. Молеше се горещо някой напорист и безцеремонен репортер като Харолд Сеймур от Огаста да не започне да й досажда за интервю. Предупреди Лулу Ма да не допуска вестникари в къщата, и ако се появи някой, да казва, че господарката й не приема.

Лулу Ма Морис и Бърк Уелс явно също бяха решили да я защитават днес и тя им беше много благодарна за привързаността и съчувствието.

Рейчъл с тъга си даде сметка, че няма средства да купи надгробен паметник за Филип, докато финансовото й положение не се пооправи. Бърк обеща сам да измайстори кръст, който Рейчъл после трябваше да надпише. С него щяха да бележат гроба на съпруга й, докато тя можеше да си позволи да поръча подобаваща надгробна плоча. Преди да излезе да изпълни обещанието си, Бърк й каза, че ще издигне могилка над гроба и ще подреди около него, тъй като вече не беше необходимо мястото да се пази в тайна. Предложението и допадна и малко й олекна на душата.

През целия ден Лулу Ма помагаше на Рейчъл да изнася вещите на Филип от спалнята. Първо дадоха на Бърк да си избере, които иска дрехи, след това ги предложиха на другите двама работници. Останалите Бърк трябваше да раздаде на тези от изполичарите, работещи в плантацията, на които не им беше вървяло особено напоследък. Ценните предмети, като ръчния му часовник и диамантената игла за вратовръзка, Рейчъл прибра в кутията с пари за домашни разходи. Щеше да реши по-късно какво да прави с тях.

В момента, в който Рейчъл сваляше златната си халка, за да я прибере, си даде сметка за една любопитна подробност. Нямаше нищо — нито в спалнята, нито на тавана, нито където и да било другаде в къщата или в другите постройки — от личните вещи на Филип, от които би могла да научи нещо за миналото му. Не бе намерила снимка и писма, нито друг някакъв спомен за дните от раждането му до пристигането му в Савана. Като че ли не бе съществувал, преди да дойде да живее тук! А може би бе унищожил всичките тези спомени в момент на тревога и несигурност?

Ако не го е направил, сигурно ги е събрал в някакъв сандък, подобен на този в склада на кантората му или в големия магазин в града. Трябва да попита Милтън. Би било хубаво, а може би и щеше да й помогне, ако успееше да научи нещо за миналото му.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Рейчъл се събуди от силен шум. Изправи се в леглото и се заслуша. Като че ли някой хвърляше камъни по къщата! Шумът престана, преди да успее да стигне до прозореца и да погледне навън. Огледа целия двор и околността, но не забеляза нищо особено. Сърцето й блъскаше в гърдите й, но не можеше да стои тук и да трепери. Извади пистолета си и безшумно заслиза по стълбите. Знаеше, че вратите и прозорците са заключени, както я бе посъветвал Дан. Прилепи се до един прозорец и отново заразглежда околността, но всичко изглеждаше напълно нормално. Промъкна се до входната врата, долепи ухо до нея и се заслуша. Чуваше се само песента на щурчетата и крякането на жабите.

Рейчъл си пое дълбоко дъх. Смелостта й започна да се връща, тя постави ръка върху дръжката на вратата и бавно започна да я отваря — толкова безшумно, колкото позволяваха смазаните панти. Надникна в двора. След три дни щеше да има пълнолуние, така че всичко бе обляно от лунна светлина. Погледът й се премести към верандата, която беше осеяна с камъни. Ноздрите й се изпълниха с миризма на неизсъхнала боя и тя с тревога видя откъде миришеше — по верандата, стените на къщата и вратата бяха надраскани с черна боя мръсни и обидни думи.

— Бъдете проклети, страхливци такива! — изкрещя тя, без да е сигурна дали злосторникът или злосторниците са все още наоколо.

Лулу Ма тичаше към къщата, викайки името на господарката си, за да не бъде застреляна по погрешка. Носеше ловджийска пушка и фенер.

— Мис Рей…

Жената замлъкна като видя отвратителната гледка и пребледнялата си господарка. Подпря пушката на един стълб, спусна се към Рейчъл и я прегърна.

— Господ ще накаже безмилостно тези злодеи! Ще ги унищожи всичките, задето правят таквиз ужасии! Добре ли сте, мис Рейчъл? Не са ви наранили, нали? Кажете на Лулу Ма. Ранена ли сте?

Рейчъл успя да се овладее.

— Нищо ми няма, Лулу Ма. Когато слязох, вече си бяха отишли или може би се криеха някъде в тъмнината, за да видят резултата от злодеянието си. Камъните ме събудиха. Виж какво са нацапотили по къщата ми! — провикна се отчаяно тя.

На смесената светлина на луната и фенера двете жени зачетоха написаното с черна боя:

Убиец Черна Вдовица Уличница Махай се.

— Всичко започва отново, Лулу Ма — прошепна Рейчъл. — Как могат да бъдат толкова жестоки? Как могат да твърдят, че съм виновна, без да имат доказателства за това? Няма ли да има край това ужасно проклятие, което ме преследва?

Лулу Ма я потупа по рамото и каза успокояващо:

— Влезте вътре, мис Рейчъл. Ще ви стопля малко млекце, за да се успокоите. Тези злодей, няма да се върнат тук повече тази нощ. Утре ще съберем камъните им и ще замажем боята. Няма защо да се тревожите повече тази нощ. Къщата на Бърк е доста далеч и той сигурно не е чул шума. Трябва да го помолим да спи вече в плевника или в склада за известно време.

— Ще се оправя, Лулу Ма. Няма защо да губиш време и да палиш печката посред нощ, за да ми топлиш мляко. Ще изпия глътка бренди. Отсега нататък ще държим пистолетите си заредени и готови за стрелба, в случай че тези злосторници се появят отново.

— Ако го направят, мис Рейчъл, ще ги застреляме като едното нищо! За известно време положението сигурно ще е непоносимо. Ще окача фенерите на Бърк на верандата, така че да виждаме злобните им физиономии, когато стреляме по тях. Представителите на закона няма да направят нищо, за да ги спрат, но ние ще се справим сами.

— Права си, безполезно е да правя оплакване за случилото се. Изобщо не ги интересува какво ще стане с мен. Връщай се в леглото си и аз ще сторя същото. Няма какво повече да правим тази вечер.

— Искате ли да остана в къщата при вас?

— Не е необходимо. Ще заключа вратите и ще държа пистолета да ми е под ръка.

Рейчъл не искаше да свиква икономката да спи в къщата, особено ако Дан… Нейната любов! Желаеше го, имаше нужда от него. Искаше й се да е тук. Трябваше да мине доста време обаче, преди това да бъде безопасно. И, без съмнение, положението щеше още повече да се влоши, преди да настъпи този прекрасен ден.

 

 

В сряда сутринта Рейчъл и Бърк потеглиха за града. Лулу Ма настоя да остане в къщата, за да я пази от ново нападение. След като двамата тръгнаха, икономката се зае да заличи следите от среднощния погром.

 

 

Рейчъл трябваше да изчака Бърк, защото срещата й в банката бе по-краткотрайна от очакванията й. Чиновникът като че ли прекалено лесно и бързо бе отхвърлил искането й за заем, или поне на нея така й се бе сторило. Беше аргументирал отказа с лошото финансово състояние на компаниите и с несигурните доходи от реколтата, което я поставяше в положение да няма достатъчно сигурни гаранции за заем. Последната причина беше отказът й да заложи „Мос Хейвън“ като гаранция за заема. Не можеше да позволи да отнемат дома й, както би станало, ако не успееше да се издължи в срок. Нямаше да поеме този риск, освен ако това не станеше абсолютно необходимо. Оставаше й още една надежда — можеше да продаде бижутата, които Филип й бе подарявал.

Ако се изключат верните й служители и нейният любим, тя можеше да разчита само на себе си. Положението се очертаваше доста мрачно, безнадеждно и опасно, но тя бе твърдо решена да не се предава. След три седмици и два дена щеше да разбере дали въпросният договор е законен и дали клиентът щеше да прояви разбиране относно загубения аванс. Ако и двата проблема се решеха благоприятно и полицията прекратеше разследването, нямаше да има повече неприятности и можеше да се надява на общо бъдеще с Дан.

Изведнъж си даде сметка, че действителността е още по-ужасна. Не, нямаше да получи отговор на четиринадесети май! Според уговорката Филип трябваше да изпрати стоката на тази дата. Трябваше да мине още време преди клиентът да разбере, че изпълнението на поръчката се просрочва след това още време, за да дойде и да научи каква е причината.

Не можеше да разбере защо все още нямаше известия от Джордж и от Хари. Това я притесняваше. Ако в най-скоро време нещата не се обърнеха към добро, в края на май тя щеше да остане без средства. Дали Дан нямаше да си помисли, че е знаела за паричните си затруднения още от самото начало и че именно затова го е оплела в мрежите си — заради собственото си оцеляване? Дали щеше…

Внезапно сърцето на Рейчъл заби учестено, а очите й се разшириха от тревога и съмнение. За да не я забележат минувачите, беше седнала встрани, на края на една пейка, обърната към реката, в малка градинка между „Бей стрийт“ и „Факторс Роу“. Потъналите в цветове храсти почти напълно я скриваха, когато отново погледна към улицата, за да види Дали Бърк вече не идва, Рейчъл забеляза капитан Даниел Слейд, който се разхождаше по отсрещния тротоар под ръка с госпожица Камелия Джоунс!

Младата жена отмести храстите, за да вижда по-добре. Двамата се смееха и бъбреха като близки стари приятели! Завладяха я гняв и подозрение. Чудеше се дали тази богата вещица не бе наела Дан, за да я покори и унищожи за отмъщение. Предишната връзка на Филип с тази жена с огненочервена коса обясняваше откъде Дан знаеше такива подробности за покойния й съпруг, а хитрецът сам беше скалъпил останалата част от историята.

Внезапна болка прониза сърцето на Рейчъл и в същото време я заля вълна от ярост. В ушите й зазвучаха смехът и подигравките на тази подла жена, докато излага хитрия си план: най-после Черната Вдовица беше попаднала в капан.

Младата жена почувства облекчение, когато двамата завиха зад ъгъла и се скриха от погледа й. Непреодолимото желание по-скоро да се върне в къщи я принуждаваше да не откъсва очи от улицата в очакване Бърк да се появи всеки миг. Щом го зърна, скочи и се втурна към него. Качи се във файтона и го помоли да потеглят незабавно.

Опъвайки юздите, Бърк попита:

— Нови неприятности ли има, мис Рейчъл?

— Банкерът каза „не“ на молбата ми за заем, но не се притеснявай. Имам нещо друго предвид. Все още не сме победени, Бърк, и няма да бъдем.

— Това се казва присъствие на духа, мис Рейчъл — похвали я с усмивка той.

— Спри пред полицейския участък — неочаквано нареди тя, когато наближиха.

— Каква работа имате там?

— Ще се забавя съвсем малко — отговори тя, скочи от файтона и влезе в участъка.

Искаше да разбере дали Дан не беше я предал при свидетелските си показания. Можеше да използва молбата си за напускане на града по работа за повод на посещението си.

Срещата не продължи дълго, тъй като следователят й каза, че разследването се развива благоприятно и съвсем скоро сигурно ще бъде приключено. Нямаше никакъв проблем, ако искаше да предприеме служебното си пътуване, каза й той. Този път тя се усмихна и му благодари, преди да се разделят. Не спомена за вандалското нападение в имението тази нощ. Би го направила само ако имаше опасност за живота им.

— Сега, към къщи — поръча на Бърк тя, след като отново се качи във файтона.

— Видях се с господин Болдуин, както бяхте поръчала, мис Рейчъл. Той каза, че не знае господин Филип да е оставял някакъв сандък.

Беше разочарована, но все пак отговори:

— Добре, Бърк. Благодаря ти за помощта.

Рейчъл обаче не преставаше да мисли, че наистина е странна липсата на личните вещи на Филип, но не се сещаше какво би могла да стори повече по този въпрос.

Когато пристигнаха в плантацията, Лулу Ма вече бе изчистила калдъръма и покрила със сиво-синя боя ужасените черни надписи. Рейчъл разказа на изморената икономка и на управителя новините — и добрите, и лошите. Благодари им и каза на Бърк, че не се налага да спи в къщата, за да я пази. Изтощена тялом и духом, след това се оттегли в спалнята си.

Рейчъл влезе в банята, за да се освежи преди вечеря, въпреки че нямаше апетит и щеше да хапне малко само за успокоение на икономката си. Едва не извика, когато разтревоженият й поглед попадна на отровния паяк, който, напразно се опитваше да изпълзи от хлъзгавия умивалник. Вдигна бележката, оставена вътре до паяка.

„Този път трябва да се омъжиш за мен, моя красива Черна Вдовице. Ако продължаваш да се срещаш с този морски капитан, ще напълня леглото му със стотици от тези отровни красавци. Никой мъж, освен мен няма да те притежава.“

Да се омъжи за кого? Размислите само увеличаваха гнева й. Ти така и не се разкри. Не отговори на сигнала с цветята. Защо? Направи й впечатление, че посланието беше студено и заплашително и бе написано с нейния почерк, като първото. Като че ли второто романтично писмо не беше написано от същия човек! Ако това е така, кой тогава го беше написал и защо? Дан…

Рейчъл реши да не споменава нищо пред Лулу Ма, за да не я плаши. Приятелката й, която през целия ден бе работила с ловджийската пушка до себе си, щеше да се почувства много нещастна, ако й каже, че някакъв злодей се бе промъкнал през задната врата, за да тероризира Рейчъл в собствения й дом.

 

 

В четвъртък сутринта Рейчъл получи отговор от Джордж Ледърс. Съдружникът й от Огаста започваше с това, че е предпочел да й изпрати писмо вместо телеграма, за да може само тя да прочете това, което искаше да й каже. Беше потресен от смъртта на Филип и изпращаше съболезнованията си. Рейчъл знаеше, че ще бъде поразен и ядосан от неотдавнашната й хитрост, когато разбере датата на смъртта на Филип. Щеше да му обясни всичко утре, тъй като възнамеряваше да вземе влака, за да се види лично с двамата си партньори. Джордж й обясняваше, че компанията в Огаста е пред фалит. При положение, че авансът е загубен, той не знаеше дали ще успее да изпълни поръчката и тогава клиентът може би ще анулира договора или ще изиска тази част от нея, за която беше предплатил. Съветваше я веднага след приключване да поетите задължения и сключени договори, компанията да бъде закрита или продадена, в зависимост от това кое от двете ще бъде по-изгодно за момента. Предполагаше, че след изплащане на задълженията, щяха да бъдат на загуба.

Джордж пишеше, че има намерение да се оттегли от този бизнес и да се насочи към другите си инвестиции. Извиняваше й се, че ще получи съвсем малко, може би почти нищо, от продажбата. Перспективите бяха доста мрачни, ако тази голяма сделка не се осъществеше. Прилагаше към писмото си отчет в подкрепа на думите си и добавяше, че я бе излъгал, казвайки й, че счетоводните книги не са при него, защото мислел, че Филип не би искал тя да узнае катастрофалното състояние, в което се намира компанията, тъй като съдружникът му беше добре информиран за действителното положение на нещата.

Новините разстроиха Рейчъл, но не я изненадаха. Скоро щеше да започне нов, тежък период от живота й и тя се плашеше от него.

Рейчъл облече най-представителната си рокля и грижливо среса тъмнокафявата си коса. Трябваше да изглежда възможно най-добре, когато Дан дойде да я види днес следобед, както се бяха уговорили. Искаше този лицемер да види какво губи, да изгори от желание да се люби отново с нея. Не можеше, да постъпи по друг начин сега, когато знаеше за връзката му с Камелия Джоунс, за неговата измама. Щеше да скъса с него без никакво колебание. Нямаше да му позволи да разбере колко силно и колко дълбоко я бе наранил. От днес нататък никога повече нямаше да се доверява на мъж! Лулу Ма беше права: повечето мъже искаха само да използват жените!

В този момент икономката почука на вратата на спалнята й.

— Имате посетител, мис Рейчъл — каза нервно тя. — В салона е. Ще бъда в кухнята, ако ви потрябвам за нещо. Сложила съм яденето на печката и трябва да го наглеждам.

— Чудесно, Лулу Ма. Кажи му, че слизам. Не сервирай нищо. Той няма да стои дълго.

Останала сама, Рейчъл провери как изглежда в огледалото. Останала доволна от това, което бе видяла в него, но с разбито сърце, младата жена се опитваше да събере смелостта си за предстоящата среща с любимия, който я беше предал, за да скъса с него.

Рейчъл влезе в гостната и изумено погледна мъжа, който се бе разположил удобно на дивана. Тялото й замръзна, цялата се вцепени. Той се усмихна и стана, за да я поздрави. Това не беше мъжът, когото очакваше.

— Как смееш да идваш тук? Напусни дома ми, Ърл Старджър!