Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (11)

Единадесета глава

Дан изгаси всички лампи, освен една, която намали и остави да пръска нежна светлина. Отмести дантелената покривка от леглото, свали ботушите си, след това и ризата. Погледна Рейчъл, която не бе помръднала и не бе проронила дума, докато той правеше това. Опита се да отгатне какво се таи в блестящите й свенливи очи, които не се отместваха от гърдите му. Изглеждаше несигурна, сякаш за първи път оставаше сама с мъж. Не можеше да е притеснителна девственица, след като имаше три брака зад себе си. Беше толкова нежна, изящна, очарователна. Силата на обаянието й го зашеметяваше.

Призна пред себе си, че Рейчъл Маккандлис е превзела ума и сърцето му. Имаше такава власт над него, която никоя жена не бе имала досега. Не можеше нито да й вярва, нито да не й вярва. Копнееше да й достави удоволствие и да я закриля и се страхуваше, че трябва в същото време да я накаже. Мечтаеше да е невинна, но не беше убеден в невинността й. Разпъваха го на кръст противоречиви мисли и чувства. Усещаше, че е в плен на нейната хитрост и вече не успява да се владее. Не беше срещал жена, която да го развълнува и очарова така, както тя.

Рейчъл наблюдаваше със страх Дан. Любов и желание — дали действително познаваше тези чувства? Никой друг мъж не бе предизвиквал този изгарящ трепет и чувство на безпомощност в нея. Никога не беше потъвала в дълбините на очите на мъж. Никога не бе изпитвала завладяващото желание да погали мъжки гърди или безразсъдно да се отдаде на някой мъж. Без съмнение любовта и страстта са нещо изключително и всеобхватно. Тя обичаше и желаеше Даниел Слейд против своя разум и воля.

Дан се запита откъде извираше силата, с която тя го караше да забрави всичко, друго, освен своя копнеж по нея.

— Ела при мен, любима — пророни той. Нямаше нужда да я моли повторно, нито да се нахвърли върху нея, за да я има.

Рейчъл не издържа на силното му мъжко излъчване. Той хвана леко брадичката й и я придърпа към себе си, за да слеят устни в гореща целувка. Беше прекалено близо и прекалено завладяващ, за да откаже. Може би съвсем скоро щяха да разкрият чувствата си и да заздравят своята връзка. Сърцето й се разбунтува срещу опасността да го загуби. Прегръдката му бе силна и успокояваща. Устните му се отделиха от нейните и той зарови лице в косите й. Отново жадно и властно потърси устните й. През замъгленото й съзнание преминаха сладки и греховни мисли.

Опияняващо чувство на сила и бурно желание преминаха през тялото и мисълта на Дан. Когато я докосна, страстта му неудържимо пламна. Тя беше гореща, желаеща, пленителна. Не можеше да устои на магията й. Устните му потърсиха нейните и се впиха в дълга жадна целувка. Беше впримчен в един свят на изгарящо желание и не искаше да се освободи от него. Не сега. Никога.

Въпреки всичко Дан усети в нея някакво напрежение и несигурност. Вдигна глава и погледна в очите й е цвят на разтопен мед. Забеляза в тях искрите на обърканите й чувства. Вълна от нежност се разля по напрегнатото му тяло. Видя, че тя се страхува и се колебае.

Погледът на Рейчъл не се откъсваше от красивото лице на Дан. Беше най-поразителният мъж, когото някога бе виждала. Никога не си беше представяла, че е възможно един мъж да бъде така унищожаващо великолепен, така съкрушително привлекателен. Целувките му бяха настоятелни, искащи, убедителни, главозамайващи. Безпокоеше се, че е като мека глина в ръцете му, която той моделира според желанията си.

Дан отмести една тъмнокестенява къдрица от лицето й. Не откъсваше поглед от кадифената й кожа. Притесни се, когато тя наведе глава и сведе поглед. Сякаш някой му каза, че е изкусен майстор, в чиито ръце е попаднал рядък скъпоценен камък и той трябва да го шлифова и да сътвори от него безценно бижу. Изпълни се с наслада от омайващата задача, която му предстоеше.

— Не се плашете от мен, Рейчъл. Няма да ви сторя нищо лошо… Погледни ме, любима.

Рейчъл отвърна на умолителните му думи с всяка частица от себе си, но не и с очи. Страхуваше се, че няма да може да го погледне така, както той иска. Страхуваше се да не го разочарова. Какво щеше да стане, ако всичко това не бе прелюдия към жадуваното блаженство? Ако тя се стегнеше, както при Филип? Ако той я наранеше и станеше груб както Крейг?

Когато се омъжи за Крейг Нюман, не беше и помисляла за брачното ложе. Господи, колко наивна и невинна беше тогава! Крейг беше легнал с нея без никаква нежност и любовни думи. Когато разбра, че е девствена, той се присмя грубо с Уилям Барлоу и глупостта му да се откаже от удоволствието да я има. След тази ужасна първа брачна нощ той я облада още три пъти за четиримесечния им семеен живот. Всеки път беше правил това бързо и грубо, като че ли искаше единствено да я нарани.

С Филип беше различно. Беше й показал, че сексът не е само болка и унижение. Беше страшно ядосан на Крейг, че я бе насилвал така грубо. Въпреки всичко Рейчъл не беше успяла да се отпусне и да изпита удоволствие както Филип желаеше. Той знаеше, че не я вълнува физическата интимност и я бе потърсил само няколко пъти през осем месечния им брак, но се надяваше, че един ден нещата ще се променят.

Сега пред нея се изправяше ново предизвикателство. Разликата от преди беше, че сега искаше този мъж. Срещна погледа му. Дан забеляза безпокойството й. Той се страхуваше тя да не се откаже в последния момент.

— Отпусни се, любима — каза й с умолителен глас той. — Това не е нещо неприятно, което трябва бързо да свършим. Отпусни се цялата върху вълните на чувствата — помоли се той с дрезгав глас. Трябваше да използва целия си талант, за да възпламени отново горещото желание, което бе усетил, че я изпълва. Още веднъж се надвеси над нея. Езикът му се стрелна в устата й. Сякаш искаше да погълне с опитните си устни нейните устни, страните й, шията й, всяка частица от лицето й. Докато той я водеше към пълното отдаване, тя успя да се освободи от напрежението, което я сковаваше. Пламъците на страстта я пронизваха и изгаряха. Тя пожела да я обладае и искаше това да стане. И то тази вечер.

Дан прокара език по леко разтворените й устни, нежно ги захапа и отново опита от сладостта на устата й. Развърза колана и смъкна робата от раменете й, като остави дрехата да се свлече на пода. Обсипа с целувки разголената й плът. Пръстите му трепереха, докато се плъзгаха под презрамките на червената нощница и оголваха раменете. Тъканта се плъзна по изящното й тяло и я разкри — по-копринена от нощницата. Бавно и с наслада запрегръща и загали голото й тяло. Събуждаше желания, възбуждаше страстта й и й доставяше удоволствие.

С нежен глас шепнеше в ушите й топли и възбуждащи думи. Тя потръпна, когато я пое в ръцете си. Прегръдката му пораждаше блаженство. Любовната му настойчивост я завладя. Странна вълна на отмаляване и напрежение премина през нея. Съзнанието й беше замъглено от възбудата и неудържимия копнеж по него. Искаше това непознато до сега усещане никога да не свърши.

Дан вдигна голото й тяло и я постави върху леглото. Свали останалите й дрехи бързо, защото не искаше пламъците, които запали и раздуха, да намалеят и угаснат. Легна до нея и я притегли в прегръдката си. Целуна я страстно по устните.

Рейчъл забрави задръжките и съмненията си. Силата и красотата му я възбуждаха. Ръцете му, загрубели от продължителния тежък труд, нежно я докосваха, за да не я наранят. С всяка частица от себе си — от гарвановочерната коса до горещите нозе — Даниел Слейд я зовеше. Движенията, му бяха бавни и обмислени, като че ли искаше завинаги да запази в себе си и да възпламени всяка частица от тялото й. Гърдите й никога не бяха усещали по този начин докосването на мъжка ласка. Никога не беше усещала изпепеляващата нужда да ги милват и обсипват с целувки, както сега. Цялата, сърцето и умът й, тръпнеха от желание.

Дан простена. Копнежът да я обладае пламна яростно в него. Тя беше като наркотик — не можеше да се освободи от нейната власт.

Докато Дан обсипваше с целувки врата й и продължи надолу, към гърдите й, Рейчъл го изпиваше с поглед на бледата светлина. Напрежението й се преплиташе с някакво трепетно очакване, което тя не можеше да определи. Нямаше търпение да открие тайните на любовта и страстта с него. Ръцете му се ровеха в тъмните й коси. Галеха кадифената й кожа. Мускулите му играеха под пръстите й и движението им й доставяше удоволствие. Когато Дан отново я целуна по устните, тя му каза:

— Не знам какво да правя. Трябва да ми кажеш или да ми покажеш.

Това признание — а то беше искрено, защото очите й бяха златистокафяви — го изненада и обърка.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим, любима?

Гърлото й се сви от желание, когато отговори:

— Да.

Той погали с пръсти поруменелите й страни.

— Всичко, което трябва да направиш тази вечер, е да се отпуснеш и да се наслаждаваш — каза й той. — Прави това, което не изисква усилия и което желаеш. Има предостатъчно време, за да те науча на всичко, което не знаеш.

Без никакъв свян и задръжки Рейчъл умолително му каза:

— Научи ме на всичко, Дан. Тази вечер искам да изпитам всичко заедно с теб.

Тази молба го завладя и възбуди. Уверен в своята мъжественост, той й обеща:

— Ще ги изпиташ, Рейчъл. Тази вечер и винаги. Няма нужда да бързаш. Ние си принадлежим — Дан чувстваше нейното желание и несигурността й. Впи устни в нейните и зарови пръсти в богатата й копринена коса.

Езиците им се докосваха, закачаха и опитваха от вкуса си. Ръцете им се прегръщаха, възбуждаха и примамваха. Телата им се зовяха за още по-голяма близост. Тази вечер. Нямаше връщане назад. Щяха да се потопят в завладяващата магия, която щеше да слее духа и плътта им в едно цяло.

Рейчъл се притесняваше от неумението си, но Дан беше търпелив и внимателно я възбуждаше. Имаше великолепно тяло — широки рамене, стегнат корем, тесен таз. Краката му бяха дълги и стройни. Тя жадно приемаше и отговаряше на всяка негова целувка и прегръдка, на всяко безмълвно обещание за следващия миг. Ръцете й прегръщаха врата и раменете му. Пръстите й се ровеха в косъмчетата по гърдите му, след това се спуснаха към широкия гръб. Женствеността й се съживи под ласките му и запламтя от непознато досега удоволствие. Пулсът й се учести, дишането й стана тежко. Всяка частица от тялото й, която той докоснеше, увеличаваше възбудата й. Знаеше защо никога преди това не бе изпитвала подобно усещане. Разликата беше в любовта. Тя любеше и желаеше капитан Даниел Слейд!

Дан дишаше, мислеше й контролираше желанията си със затруднение. Чувстваше се едновременно тежък като камък и лек като перушина. Учуди се, че е завладян от такива многообразни усещания. Когато с устни и ръце я възбуди до такава степен, че тя започна да се извива от наслада и започна да го умолява, той разтвори бедрата й, проникна нежно в нея и пророни:

— Движи се заедно с мен, любов моя. Приеми ме и ме вземи. Бъди моя сега и завинаги.

Тя се подчини. Екзотичният й аромат го възбуди по-силно от най-упоителния дъх на море. Тя го замайваше повече от силно уиски, от хиляда галона уиски.

Рейчъл се напрегна, вдъхна дълбоко й се уплаши, когато той проникна в нея, но инстинктивно се разтвори да го приеме. След като той започна да се движи в нея, тя се смая от невероятното усещане. Космите по гърдите му галеха и възбуждаха зърната й. Държеше устните й пленени в своите. В ней се надигна странна вълна. Отначало бавна, след това много напориста. Тя се вкопчи в него и правеше това, което той шептеше в ухото й. Беше изпитала изключително удоволствие и въпреки това жаждата й да се любят растеше. Напрежението в нея също растеше и тя недоумяваше защо.

Дан се движеше нежно и внимателно, но не знаеше още колко време може да издържи. Беше довеждал много жени до върха на страстта, но никоя не беше отговаряла по този начин, нито му беше въздействала така. Ритмичните му тласъци я издигаха нагоре по спиралата на блаженството. Той се изкачваше нагоре със същата бързина. Овладяната възбуда, когато легна с нея, избухна в необуздан огън. Издигна го непознати висини. Не разбираше защо тя знае толкова малко за любовта между мъжа и жената, но от това, което чувстваше, се убеждаваше, че не го е излъгала. Тя улавяше и следваше движенията му, но го правеше инстинктивно.

Рейчъл се понесе във вихъра на любовната омая. Вдиша дълбоко няколко пъти, изтръпна и се вкопчи в Дан. Когато я завладя върховното напрежение, простена.

— О-о-о, мили, какво… става? О-о-о… О-о-о! О, Дан… Чудесно е… Никога… не съм знаела… — дъхът й секна, когато мощното усещане завладя тялото й.

Дан загуби контрол, когато тя простена, сгърчи се и се вкопчи в него. Той разбра, че е достигнала върховна наслада. Вълните разтърсиха една след друга пламналото му тяло. Остави вихъра да го понесе заедно с нея. Докато завладяващите конвулсии разтърсиха жената под него, соковете им се изляха и се смесиха. Усети как блаженството се разлива по тялото му. Притисна устните и тялото й, за да засити и последното желание. Освобождаването беше мощно, зашеметяващо. Силата му го разтърси. Изпита непозната досега пълнота и доволство.

Блаженството им сякаш озари стаята. Тя лежеше в прегръдките му, останала без дъх и завладяна от същото успокоение, което бе завладяло и него.

Дан продължи да целува и гали пламналото й лице и тяло. Рейчъл усещаше сигурност от нежността му. Нямаше съмнение, че той я желаеше така, както и тя него. Нямаше съмнение, че всичко ще бъде наред, когато научи истината. Нямаше съмнение, че нещо толкова силно и изключително не може да бъде разрушено.

— Никога не съм се чувствала така.

— Знам, любима. Радвам се, че ти се случи за първи път с мен.

— Така ли трябва да бъде винаги?

— Да, но това се случва само с някои хора.

— Хора, които се желаят толкова силно, както ние с теб?

— Да, Рейчъл — почувства колко е уязвима. Прегърна я. Може би бе намерил липсващото късче от мозайката Рейчъл Маккандлис — никой мъж не беше завладявал сърцето й така, че да му се отдаде. Не го беше направила с никого от тримата мъже, за които се бе венчала и които беше погребала. Това означава, че на него гледа по друг начин. Ако това е така, тя със сигурност няма да направи опит да го убие, след като той я примами да се оженят. Ако той бе завладял сърцето й и я бе променил, въпреки че по този начин нямаше да узнае истината… Ако тя страдаше от някакво душевно заболяване и не можеше да се контролира…

— Никога не съм предполагала, че някой мъж като вас ще влезе в моя живот, капитан Даниел Слейд. Надявам се да не отплавате за дълго време.

Знаеше какво я тревожи и от какво се страхува. Той се страхуваше от същото. Не знаеше дали това е верният отговор, но каза:

— Няма, Рейчъл. Заклевам се.

Тя затвори очи и се помоли това да е истина. В Понеделник щеше да разбере истина ли е или не. Дори да беше, може би нямаше да има вече никакво значение, когато…

 

 

Рейчъл и Дан напуснаха Атина с влака на „Джорджия Рейлроуд“. Не бяха ходили да разгледат склада на компанията, така че пазачът имаше добри новини за Харисън Клементс. Предполагаха, че веднага след заминаването им сандъците ще бъдат върнати в склада.

Седнаха един до друг, но продължиха да играят ролята на роднини, за да заблудят евентуалния преследвач, който Хари би могъл да изпрати да ги следи във влака. Въпреки че не можеха да се докосват и трябваше да полагат невероятни усилия, за да не се гледат непрекъснато в очите, беше прекрасно, че са заедно. След страстната и блажена нощ и двамата имаха по-голямо доверие във взаимните си чувства. И двамата знаеха какво ги очаква, но засега не се занимаваха с този проблем.

На „Юниън Пойнт“ влакът направи дълга почивка. Пак обядваха там, както при пътуването към Атина, и се разходиха сред спокойствието и тишината. Продължиха към Огаста, като спираха на многобройните малки гари и водохранилища.

Вечеряха и нощуваха в хотел „Плантерс“, но наеха отделни стаи, отново, за да заблудят преследвача си, а освен това там вече знаеха, че са братовчеди. Ако между Джордж и Хари съществуваше тайно споразумение, преследването в Огаста можеше да бъде продължено по нареждане на Джордж. Много вероятно беше един от пътниците, който слезе от влака с тях и нае стая в същия хотел, да е агент на Хари. Беше по-добре засега никой от съдружниците на Филип да не знае колко са близки.

На Дан му се искаше да помоли за същите стаи, в които бяха преди, но това означаваше да признае, че е открил междинната врата, скрита зад шкафовете. Беше неразумно да разпалва подозрението й сега, когато връзката им беше съвсем крехка. Той, както и Рейчъл, трябваше да се задоволи с разглеждането на трите снимки, които си бяха направили в този град, и да копнее за втората им среща.

Рано сутринта закусиха набързо и отидоха на гарата. Този път се качиха на влак на „Сентрал Джорджия Рейлроуд“. По време на последното пътуване от изпълненото им с приключения пътешествие, те правеха плановете си шепнешком.

— Ако Филип се е прибрал, изпрати ми съобщение — посъветва я съобразително Дан. — Ще дойда да разговарям с него за съвместната ни работа. Няма да ти създавам никакви проблеми, ако предпочетеш да останеш с него, а не с мен.

Сърцето на Рейчъл се сви от ужас, когато той започна да говори. Но когато завърши, тя се успокои и въодушеви, което ясно си пролича в очите й, станали бистри като мед.

Той каза точно това, което тя имаше нужда да чуе.

— Ако го предпочетеш, защото искаш да бъдеш справедлива и изпитваш угризения на съвестта, ще се боря за теб. Това ще бъде разрушително и за трима ни. Моля те, Рейчъл, не предпочитай него пред мен от такива съображения. Ти ще бъдеш щастлива с мен и никога няма да съжаляваш, че си ме предпочела.

Отговорът й беше доста странен.

— Не можем да се видим през уикенда, Дан, дори и Филип да не се е върнал. Трябва да внимаваме, докато не решим проблема. В понеделник сутринта имам неотложна работа в града. След това ще се видим. Тогава ще проведем този сериозен разговор. Обещавам ти. След като чуеш това, което трябва да ти кажа, ще видим дали чувствата ти към мен ще останат същите.

Дан разбра каква работа имаше предвид — да уведоми властите за смъртта на брат му и за тайното погребение. След това щеше да признае всичко пред него. След като свършеше тези две неща, най-после и той щеше да знае как да постъпи с нея. Ако отново го измамеше и не му признаеше истината, щеше да знае, че не може да й вярва. Тогава щеше да продължи с първоначалния си план да я изобличи и накаже.

— Докато чакам срещата с теб, ще проверя как стоят нещата на кораба и как се чувства екипажът. Вече сте моя, Рейчъл Маккандлис, не забравяйте това нито за миг.

— Надявам се, Дан. Едва ще дочакам понеделника, за да останем отново сами двамата. Сякаш има цяла вечност до тогава, а всъщност са само няколко дни. Няма значение какво ще се случи, след като се приберем. Аз ви желая. Заклевам се.

Пристигнаха на централната гара в Савана в четири часа. Бърк Уелс и Лулу Ма Морис чакаха в каретата Рейчъл, а Люк Корнър стоеше на перона пристигането на Дан.

— Ще слезем отделно и няма да разговаряме — каза Дан. — Нали нито прислужниците ти, нито някой друг трябва да разбере, че сме пътували заедно. До понеделник, любима.

— До понеделник, Дан — тя го погледна така, сякаш раздялата я ужасяваше. Страхуваше се, че може никога повече да не бъдат заедно.

Дан разбра и я подкрепи. Вдъхна й смелост с усмивката си.

— Не се безпокой, Рейчъл. Всичко ще се оправи. Скоро ще бъдем отново заедно.

— Надявам се, Даниел Слейд — прошепна тя. След това стана от мястото си и напусна влака, за да отиде при Лулу Ма и Бърк. Докато прекосяваше перона, погледна към Люк Корнър — първия помощник-капитан на Дан и негов най-добър приятел. Размениха усмивки и тя се запита какво ли знае той за нея и за отношенията им с Дан. Какво ли ще стане, ако е чул всичките слухове за мен и ги сподели с Дан? — разтревожи се тя. Въпреки всичко, не забеляза неприязън или гняв в искрящите му сини очи. Мили Господи, молеше се тя, не позволявай да научат противните слухове за мен, преди сама да обясня всичко на Дан.

Рейчъл се усмихна на чернокожия управител, когато я поздрави.

— Страхувам се, че се връщам с повече багаж от този, с който тръгнах, Бърк, но нося подаръци за всички. Носачът ще ти помогне да натоварите куфарите и пакетите.

— Много сте любезна, мисис Рейчъл. Ще ги пренеса.

Икономката се усмихна и топло я поздрави. Не й зададе никакви въпроси.

 

 

Когато пристигнаха в къщи, Лулу Ма каза:

— Липсвахте ни повече, отколкото на гладния вкусната гозба. Легнете да отпуснете измореното си тяло. Приготвила съм любимата ви вечеря. Благодаря за подаръците. Винаги сте била мило момиче с добри намерения и щедро сърце.

— Съдружниците на Филип се отнесоха добре с мен, но никой от тях няма да остане доволен от телеграмите, които ще им изпратя в понеделник след посещението си при шефа на полицията Андерсън. Не им казах, че Филип е мъртъв. Просто измъкнах от тях информацията, която ми бе необходима.

— Сигурно ще се побъркат като разберат, че мистър Филип е вече на оня свят. Ще ви нападнат като комари през август да им продадете дяловете си от компаниите. Мъжете не обичат да имат съдружници жени. Трябва да ги продадете бързо. След като уведомите властите в понеделник, сигурно известно време ще изпаднете в немилост.

— Знам, Лулу Ма и се ужасявам от това. Но не мога да чакам повече. Не мога да предприема нищо с никоя от трите компании, докато не известя за смъртта на Филип.

— Когато всичко приключи, защо не отидете за малко на гости при майка си и да се махнете от тази мрачна къща и този подъл град? Хората отново ще се нахвърлят върху вас и ще се опитат да ви унищожат.

— Не. Не мога. Ърл е там. Никога повече не искам да го видя.

Лулу Ма отиде до Рейчъл и постави ръка на рамото й.

— Ако едно момиче изпадне в беда, то има нужда от своята майка. Това ви мъчи от мига, в който сте напуснала дома си. Помирете се с нея, мис Рейчъл.

— Казах ти защо не мога да отида у дома, Лулу Ма. Той е страшен и отвратителен човек.

— Защо не пишете на майка си и не я попитате кога ще отсъства от плантацията? — предложи икономката.

— Ърл може да разбере, че съм отишла там и да се върне, преди да съм заминала. Мразя го.

— Ще дойда с вас и ще ви пазя. Няма да допусна той или някой друг мъж да ви нарани отново. Знам, че ви е неприятен, но вие имате нужда от майка си и, обзалагам се, и тя има нужда от вас. Просто не е правилно да живеете така.

— Права си, Лулу Ма, но вината не е моя. Мама сама си го избра и този неин избор пропъди децата й от дома. Тя е тази, която трябва да потърси начин да се помири с нас. Тя няма да го направи, ако това ще й струва да загуби отвратителния си съпруг.

— Много съжалявам за това, мис Рейчъл. Добре поне, че аз се грижа за вас, след като майка ви не може.

Рейчъл се сви в леглото. Изпитваше едновременно радост и тъга. Обзе я страх. Чудеше се дали е възможно да е прокълната да бъде винаги сама на този свят. Бракът с нея да е фатален за всеки мъж? Да е обречена да няма деца? Дали да се осмели да провери това невероятно предположение, като изложи на риск живота на Дан? А ако проклятието нямаше сила в случай, че обича и бъде обичана от мъж, но без да са венчани? Може би това не беше наказание за някакъв неин грях? Дали някой можеше да отговори на тези въпроси, знаейки цялата истина и вярвайки, че не е луда? Някой пратеник на Господ, психиатър или учен? Не можеше да отиде при ясновидец, защото от малка я бяха научили, че те са слуги на дявола.

Ако нямаше проклятие, тогава какво или кой убиваше съпрузите й? Наистина, както непрекъснато се говореше в съда и в града, и както тя самата подозираше, не беше нещо обикновено да погребе трима съпрузи за по-малко от три години.

Толкова много обичаше и желаеше Дан, че се страхуваше, че може да го загуби. Само като си помислеше за него, сърцето й пламваше, а тялото й се възбуждаше. Припомни си думите му в Атина и във влака. Дали ужасното проклятие нямаше да разруши първото щастие и истинска любов, които беше познала, след като войната опустоши живота й.

 

 

В хотела Дан разговаряше със своя най-добър приятел, своя първи помощник-капитан. Разказваше какво е научил и какво е правил през близо триседмичното си отсъствие. Не беше рискувал да изпраща новините до Люк Корнър с телеграми, така че загорелият на слънцето мъж се изненада от развитието на събитията.

— Сигурно имаш сериозни основания да допуснеш, че е невинна? Ти умееш да преценяваш хората и събитията, приятелю. Познавам те като справедлив и честен човек, така че съм сигурен — ако е невинна, няма да й причиниш нищо лошо.

Дан се намръщи.

— Тук е проблемът, Люк. Да определя дали е невинна или не е. Не обичам да ме лъжат, а тя го направи много пъти. Мога да разбера мотивите й, ако ги каже. Искам да науча истината, няма значение каква е тя. Вече не знам какво да мисля и на какво да вярвам.

— Може би сте станали толкова близки, че си загубил способността реално да гледаш на нещата?

Дан се намръщи отново и се съгласи:

— Сигурно си прав, но това е единственият начин, по който мога да измъкна някаква информация от нея. Ако Рейчъл има съучастник, не съм попаднал на следите му. Явно и ти не си открил такива. Зад това „те“ в писмото на Филип предположих, че стоят Рейчъл и вече избраната жертва номер четири, които са го убили.

— Не мислиш ли вече така?

— Не, след това, което чух и видях.

— Имаш предвид, защото тя се насочи към теб?

— И да, и не. Това, че ме харесва, не доказва нито че е убила Филип, нито че няма друг любовник. Непрекъснато си повтарям, че е възможно да не се държи като виновна, просто защото не е извършила никакво престъпление. До известна степен откривам в нея някакво прикрито недоволство от Филип, че я е въвлякъл в тези опасни неща. Опитах се да не допусна клюките, предишните разследвания, неуместно веселото й настроение и последните думи на Филип да ме подведат в преценката ми. Може да не е обичала брат ми и да е била с него само за да оцелее. Тогава сигурно е криела истинските си чувства. Мили Боже, преструвах се и бях актьор не по-малко и не по-зле от нея! Най-накрая спечелих доверието и любовта й. Ако е ръководен от справедливи подбуди, всеки може да измами някого. Трябва обаче да призная, че при тези обстоятелства тя нямаше друг избор, освен да ме лъже.

Люк се обезпокои за своя капитан.

— Дори тези смъртни случаи да са странна прищявка на природата, тя изглежда представлява опасност за живота на следващия мъж, когото избере.

— Или всичко е направено нарочно така, че тя да изглежда виновна — каза Дан. — Ако не е извършила убийствата тя, може някой, който е близо до нея, да е направил това. Може да са дело на някоя съперница, която я мрази и иска да я премахне. Или на отхвърлен обожател, който се опитва да се домогне до нея с надеждата, че като бъде свободна, ще избере него.

— Това не е изключено, Дан — съгласи се Люк. — Вероятността е същата, както и в другата версия, в която снаха ти е Черната Вдовица.

Дан подскочи от напрежението, което нарастваше в него.

— Знам. И затова съм толкова объркан и затруднен. Мислиш ли, че може да бъде някаква душевна болест, Люк?

— Не разбирам от тези работи, приятелю. Това може да ти каже специалист. Но разбрах, че нейното мнение за Ърл Старджър не съвпада с това на другите хора. Според тях той е приятен, уважаван и добросърдечен. Никога не е имал проблеми и изглежда няма неприятели. Работи усилено и е предан на жена си. Никой не е споменавал за лоши отношения между Рейчъл и втория й баща. Напротив, говори се, че след всяко нейно затруднение той се е опитвал да й помогне. Ако той е подъл и жесток, такъв е само към нея.

— Това не доказва, че Старджър няма тези недостатъци — каза Дан в нейна защита. — Трябва да има някаква причина тя да го мрази толкова силно.

— Може да го мрази, защото е заел мястото на баща й. Янките са виновни за неговата смърт и за смъртта на брат й. Ти ми каза, че един от братята й се е удавил, когато е бил с Ърл. Може би го обвинява за това… В „Уайт Клауд“ отидох под друго име. Сега е красива и преуспяваща плантация, но разбрах, че когато Ърл я поел, била почти опустошена. Майката на Рейчъл е много красива и изглежда щастлива. Беше болна и на легло, така че разговарях съвсем малко с нея.

— Кога беше там?

— На първи. Защо?

— Вторият й баща беше ли там?

— Не в къщата, но на полето. Защо?

— Точно предната вечер се появи първата бележка в стаята й.

— Цялата нощ прекарах близо до къщата. Не съм го чул или пък видял да се прибира през нощта. Това означава, че ако е бил той, направил е доста дълго пътуване, но не е невъзможно. Не каза ли, че бележката е била написана с нейния почерк?

— Да. Старджър може да го фалшифицира, защото разполага с образец, след като живее в дома й. Освен това един богат човек винаги може да намери някой да го фалшифицира. Какво още си научил? — попита Дан с надеждата да разбере дали Люк е открил друга подозрителна личност.

— Не можах да разбера нищо за евентуален отхвърлен обожател. Единствената съперница, която открих, е Камелия Джоунс. Била е хвърлила око и на Нюман, и на Филип, но те предпочели Рейчъл. Камелия е от богато знатно семейство, малко е разглезена и избухлива, но скандали не е имало. Не прилича на отмъстителна убийца. Мисля, че ти имаш по-добри шансове да измъкнеш информация от нея като я ухажваш, отколкото аз.

— Ще се заема с това по-късно. А за прислужниците какво разбра.

— Икономката е от години с нея. Обича я и я закриля. Работела е за Барлоу, когато Рейчъл се омъжила за него. Не намерих човек, който да знае нещо повече. Уелс е живеел в имението, когато Филип го е купил. Не чух нищо лошо за него. Къщата не успях да претърся. Винаги имаше някой наоколо, когато отивах, така че беше рисковано да го направя.

— Нещо друго?

— Почти всички, с които разговарях, проявиха желание да споделят това, което знаят за местната легенда. Тези, които отказаха, нито я защитиха, нито казаха добра дума за нея. Забелязах обаче, че повечето хора преразказваха чутите клюки. Много малко от тях познаваха Рейчъл лично. Установих едно голямо несъответствие — Крейг Нюман. Нали си спомняш, че барманът каза, че всичките й съпрузи били богати и тя била тяхна единствена наследница всеки път?

— Да. И какво от това?

— Не е такъв случаят със съпруг номер две. Крейг е имал брат. Казва се Пол…

Люк продължи разказа си и разкри още няколко поразителни факта. Когато свърши, Дан разбра, че тази бездънна яма с всеки ден ставаше все по-голяма и по-мрачна. Дали Рейчъл Маккандлис щеше някога да успее да се измъкне от нея?

 

 

Съботната утрин беше дъждовна и мрачна предвещаваше дъжд надвечер. Тъкмо по обяд Лулу Ма нахлу в стаята на Рейчъл и й каза, че има посещение — същия непознат, който я беше „обезпокоил“ преди заминаването й.

Рейчъл погледна през прозореца и видя в предния двор Дан. Очите й се разшириха от изненада и недоумение каква ли причина го е довела тук сега.

— Добре, Лулу Ма. Ще сляза да разговарям с него навън.

— Не ми вдъхва доверие този човек, мис Рейчъл. Нещо в него…

— Не се притеснявай. Гледай си работата.

Рейчъл отиде при Дан в двора. Отдалечиха се от къщата, за да са сигурни, че ще бъдат сами, защото Лулу Ма стоеше на вратата и ги наблюдаваше.

— Защо си дошъл, Дан? Нали се разбрахме…

— Съжалявам, Рейчъл — прекъсна той недоволството й, — но трябваше да те видя. Ходих в кантората на Филип и разбрах, че още не се е прибрал. Болдуин е доста ядосан. Получил е твоето съобщение за пътуването на Филип.

— Какво толкова спешно има, че не можа да дочакаш до понеделник? Ако някой те види тук тези два дни, това може да причини неприятности и за двама ни.

— Разтревожих се от думите, които вчера ми каза. Намекна, че това, което ще ми кажеш в понеделник, ще промени чувствата ми към теб. Прозвуча така, сякаш не вярваш на моите думи. Колкото повече мисля върху това, което ми каза, и за начина, по който ми го каза, толкова повече се притеснявам. Какво друго те тревожи, любима, освен че трябва да признаеш на Филип за нас двамата?

Рейчъл пое дълбоко въздух, задържа го за миг и въздъхна.

— Мисля, че няма значение дали ще ти кажа това днес, в понеделник, или ще го чуеш в съда. Това е една ужасна тайна, Дан. Щях да ти я разкрия, но първо исках да отида при шефа на полицията Андерсън. Филип умря сутринта същия ден, в който ти си пристигнал в Савана. Не можех да ти кажа това тогава, защото първо трябваше да разследвам някои важни обстоятелства в Огаста и Атина. Моля те, разреши ми да обясня всичко, преди да ми се разсърдиш и да загубиш вярата си в мен. Аз…

— Мис Рейчъл, по пътя се задават хора от полицията! — Бърк се появи изневиделица, за да я предупреди.

Рейчъл пребледня и се разтрепери.

— Сигурно са разбрали. Защо иначе ще идват? Това ще усложни нещата. Погребах го тайно. Не съобщих за смъртта му. С моето минало…

— Успокой се, Рейчъл. Може би не това е поводът — посъветва я Дан, доволен, че бе готова да му разкрие всичко, въпреки че се ужасяваше от мисълта каква би могла да бъде истината.

— Ти не можеш да разбереш — тя направо се паникьоса. — Този път ще искат да ме обесят. Нямам вина за нищо, кълна се.

— Този път? — повтори той, като че ли не разбираше какво има предвид.

— Сега не мога да ти обясня — каза бързо тя. — Вече са тук. Съжалявам, Дан. Това, което ще кажа, е самата истина. Надявам се и се моля поне ти да ми повярваш, защото те няма да го направят. По-късно ще ти обясня подробно всичко. Заклевам се. Абсолютно всичко.

Двама мъже със значки на реверите слязоха от конете, вързаха поводите за желязната ограда и погледнаха към мъжа и жената, които вървяха към тях.

— Мисис Маккандлис — каза единият, — дошли сме от името на полицейския началник Андерсън да ви зададем няколко въпроса. А вие кой сте? — попита той красивия непознат.

— Капитан Даниел Слейд, командвам „Мери Уинд“. Аз съм добър стар приятел на Филип. Търся го по работа.

— Това е трудно, нали капитане, след като мистър Маккандлис е мъртъв? Кажете, госпожо, защо не ни уведомихте за смъртта на третия ви съпруг?

На Рейчъл не й хареса начина, по който започнаха разпита. Знаеше, че Дан слуша и наблюдава толкова внимателно, колкото и представителите на закона. Почувства облекчение, че вече бе започнала с разкритията си пред него и той не беше съвсем изненадан от новината. При думата трети той я погледна. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои безпомощна и да страда, докато той узнае за миналото й по този противен начин.

— Щях да дойда в понеделник сутринта да уведомя властите.

— Не сте ли чакала прекалено дълго, госпожо? Съпругът ви е умрял преди три седмици. Защо го погребахте тайно и чакахте толкова дълго, преди да съобщите? Разкажете какво се случи тук на двадесет и шести март.

Рейчъл разбра, че те разполагаха с факти и то не в нейна полза. Не искаше Дан да узнае истината за нея по този начин и държеше тя сама да му разкаже всичко.

— Не знаех, че има някакъв срок за това, господине. Филип ми бе поръчал да свърша една неотложна работа в Огаста и в Атина, в двете компании там. Преди да умре ме помоли да направя това, незабавно. Не знаех, че има някакво значение, ако ви уведомя след това. Нали така?

Мъжът я огледа недоволно отгоре до долу.

— Изглежда доста странно да се каже, че бизнесът е по-важен от съблюдаването на закона.

— Не, господине. Но обстоятелствата наложиха да действам така. Имаме сериозни затруднения в двете компании извън града. Бях обещала на Филип, че ще проверя какво става там. Предположих, че ако съобщя, ще предприемете разследване и това ще отнеме много време. За това заминах. Както виждате, върнах се и сега съм тук. Нарушила ли съм закона, като отложих за известно време да ви уведомя?

Не й отговори, а я попита:

— Защо го погребахте тайно, госпожо? Не установих да сте потърсили лекар, което означава, че не е боледувал. Мистър Барлоу също почина внезапно, нали? Да не би пък да е имало… нещастен случай, както при мистър Нюман или сина на мистър Барлоу?

На Рейчъл не й харесваха сарказма и намеците му. Притесни се какво ли си мисли Дан, но на ум се убеждаваше, че трябва да запази самообладание и да се държи възпитано, въпреки че това беше почти невъзможно с този ненавистен мъж насреща й.

— Почина от холера, господине. Почувства се зле късно през нощта в четвъртък и почина рано сутринта на следващия ден. Прислугата и аз го погребахме и изгорихме всичко, до което се бе докосвал. Не исках да избухне паника сред хората в града. Знаете колко много се страхуват всички от тази заразна болест. Не съм избягала от тук, господине. Върнах се и в понеделник сама щях да дойда при вас.

— Откъде да знаем, че това е вярно?

Рейчъл искаше да извика: „Защото ви го казвам!“

Дан отговори вместо нея:

— Вярно е, господине. Аз бях тук, когато Филип умря. Почина от холера, както каза мисис Маккандлис.

Неприятният мъж изгледа Дан от глава до пети, изгледа по същия начин и Рейчъл и попита:

— Защо сте сигурна, че е било холера?

Рейчъл се опита да запази спокойствие, докато изброяваше всички симптоми на болестта на Филип.

— Не мислите ли, че е доста странен фактът, че за толкова кратко време умира трети ваш съпруг? — попита служителят на закона. — За по-малко от три години, нали?

Ето, пламна тя, Дан узна най-лошото за нея.

— Да, господине, но никой от тях не е починал от престъпление, което аз съм извършила.

— Защо използвате тази дума, госпожо?

Мъжът изглеждаше така, сякаш е приложил изключително умение, за да я хване в грешка. Обзеха я гняв и мъка. Присви очи и отговори:

— Защото след смъртта на всеки от тях — естествена смърт или нещастен случай — вие, представителите на закона, идвахте и ме разпитвахте с часове, тормозехте ме седмици наред, отправяхте към мен не чак толкова изтънчени обвинения и се държахте така, сякаш аз съм го убила. Всички знаем слуховете и клюките, господине — обидена и ядосана, тя продължи: — Ако се съмнявате в мен, елате да ви покажа къде е погребан Филип. Можете да извадите тялото му от гроба и да направите медицинска експертиза. Нека да го изследват колкото лекари искате. Само си сложете ръкавици и изгорете всичко, което се е докоснало до него, защото ако не вземете тези предпазни мерки, можете да се заразите или да разпространите холерата.

Двамата мъже не бяха въодушевени от предложението, точно както тя беше очаквала. Не ги блазнеше перспективата да разравят един заразен и разлагащ се труп. Колкото по-дълго опасността от заразата ги забавеше, толкова по-добре за нея, защото тялото му щеше още повече да се…

— Не се страхувам от нищо, защото и сега, както и предишните два пъти, няма в какво да ме обвините.

— Три пъти — поправи я обвинителят й. — Наистина нямате късмет със съпрузите и браковете.

Рейчъл вече не се опитваше да скрие раздразнението си.

— За какво намеквате, господине? — запита тя, без да откъсва огнения си поглед от студените му очи.

— Точно това, което казах, госпожо. А що се отнася до вас, капитане, разкажете повече за причината да сте тук и защо не сте убедили мисис Маккандлис да докладва за смъртния случай?

Дан беше страшно ядосан от начина, по който разговаряха с Рейчъл, независимо дали беше виновна или не. Не му харесваха тези жалки мъже. Разбра защо тя се бе страхувала и отлагала да съобщи за смъртта му.

— С Филип сме стари приятели. Израснахме заедно в Чарлстон. Предстоеше ни да сключим сделка. Пристигнах на пристанището в четвъртък вечерта на двадесет и пети март и дойдох тук рано сутринта в петък. Поисках да се срещна с Филип. Мисис Маккандлис отиде да го повика и видя, че е много зле. Филип умря бързо и нямаше време да викаме лекар.

— Но вие казахте, че е бил зле още в четвъртък през нощта, госпожо!

Рейчъл знаеше, че трябва да отговори толкова убедително, че тези недоверчиви мъже да й повярват.

— Вечерта не знаех, че е болен. Филип прекара деня със съдружника си от Атина. Разговаряха за тези важни въпроси, за които ви споменах по-рано. Започна да повръща, беше смутен. Остана да спи в гостната. На следващата сутрин го намерих много зле и разбрах, че не е от алкохола, както бях помислила предната вечер. Беше твърде късно, за да му помогна или да повикам лекар.

Рейчъл беше смутена и объркана от това, което преди малко Дан каза, от смелите му лъжи. Но сега нямаше време да мисли за това. Нямаше значение какво говори той. Тя щеше да се придържа само към истината, за да избегне уловките.

— Казвате, че е спал в друга стая?

Рейчъл не откъсна очите си от неговите, за да го накара да се почувства неудобно.

— Да, господине. Вие не бихте ли спестили на съпругата си една такава глупост от ваша страна? Съжалявам, че не разбрах навреме, че е толкова болен, преди да стане твърде късно. Но не можете да ме обвинявате за нещо, което не съм знаела и в което е нямало защо да се съмнявам. На масичката до него имаше няколко празни бутилки от уиски, което ме наведе на тази погрешна мисъл.

Лулу Ма остро се обърна към двамата следователи.

— Стана точно така, както казва господарката. Помогнах да изчистим ужасната мръсотия. Холера беше.

Бърк разказа случката с риболова — как Филип пил вода от реката.

— Мисис Рейчъл казва, че не е било от водата. Помогнах да го заровим и да изгорим нещата. Казах ви това и преди. Мисис Рейчъл не е направила нищо лошо.

Очевидно, за да сплаши и двамата, следователят каза:

— Вие ще подпишете ли клетвена декларация, че е било холера? Знаете, че можете да влезете в затвора за лъжа и опит да прикриете престъпление, ако ви е известно кой го е извършил.

Бърк в Лулу Ма го погледнаха обидени и ядосани.

— Я не ни заплашвайте. Ние говорим истината. Ще сложа ръка на Библията и ще се закълна — предупреди смело чернокожият.

— Аз също — добави Лулу Ма. — Нямате право да говорите така нито на нас, нито на мис Рейчъл. Няма друго такова добро същество като нея, което да е страдало толкова много.

— Имате думата на мисис Маккандлис и на още трима свидетели, господине — заяви Дан. — Не виждам причина да храните подозрения относно това, което е станало преди седмици. А в същото време открито намеквате, че се съмнявате. Смутен съм от начина, по който задавате въпросите си и се отнасяте с тази дама. Разпитвате я така, сякаш е опасен престъпник.

Старшият следовател погледна навъсено морския капитан.

— Вие също ли ще подпишете клетвена декларация, преди да заминете, капитан Слейд?

Дан го погледна намръщен и отвърна:

— Разбира се.

— Кога ще стане това, капитане?

— Мога да ви последвам още сега в града или да дойда по всяко време, което вие определите.

— Имам предвид кога ще отплавате?

Дан схвана, че въпросът е зададен преднамерено.

— Не преди двадесет и четвърти май.

— Защо тогава? — не се сдържа да попита мъжът.

— Работата ми го налага. Имам поръчки при съдружниците на Филип. Ще ги доставят на четиринадесети и двадесет и четвърти май. За това съм дошъл и това чакам. Ако желаете, може да проверите, господине.

— Откога познавате мисис Маккандлис?

— Запознах се с нея, след като пристигнах миналия месец. Филип ми писа, че се е оженил, но това беше първата среща.

— Имате ли нещо против да огледаме къщата и двора, госпожо?

Рейчъл знаеше какво се надяват да намерят — някакви улики срещу нея, за да могат да предявят обвинение, да я арестуват и този път да я осъдят за убийство. Не се съмняваше, че ще търсят отрова — каквато и да е, в каквото и да е поставена. Но тя знаеше, че няма да намерят. Все пак, в гласа й пролича недоволство, когато ги попита каква причина имат да го сторят.

— За да бъде разследването ни пълно — беше отговорът. — Знам, че не сте ни очаквала днес, но съм сигурен, че домът ви е подреден.

— Вървете направо, господине. Лулу Ма, разведи тези господа из къщата. Бърк, когато свършат горе, покажете им всяко кътче от двора, което искат да видят. Нямаме какво да крием от едни толкова почтени следователи. Отговаряйте на всички въпроси, които ви зададат. Ще ви чакам тук, ако не съм ви необходима повече сега. Не казахте как разбрахте, че Филип е мъртъв и е погребан?

— Получихме съобщение. Не знаем кой го е изпратил.

— Винаги ли се позовавате на анонимни бележки? — попита Рейчъл с леден глас. — Или този път по изключение, защото става дума за мен.

Мъжът се намръщи и без да отговори последва Лулу Ма в къщата.

Рейчъл и Дан наблюдаваха как представителите на закона влизат в дома й да го претърсят. Тя благодари на Бърк и управителят, все още ядосан се върна при работата си, докато го повикат да ги разведе из двора.

— Търсят доказателства, че аз съм убила Филип, но няма да намерят, защото не съм го направила. Няма да се откажат лесно от тази работа. Ще направят всичко възможно, само и само да докажат, че съм го убила.

— Постарай се да се успокоиш, Рейчъл. Единият от тях ни наблюдава през прозореца сега. Нека първо да си отидат. След това ще говорим.

Рейчъл седна на една люлка. Леко се залюля напред-назад, докато мъчителните съмнения изпълваха съзнанието и. Не разбираше защо Дан подкрепи нейната невероятна история, след като нямаше как да знае, че е вярна, а как бяха открили в полицията за случилото се? Този, който е знаел и е известил полицията, сигурно е виновен и за смъртта на Филип…

Дан разбираше какво мисли и чувства Рейчъл. Дори и да беше виновна за смъртта на брат му, той не трябваше да допусне да я вкарат в затвора, защото това щеше да му попречи да научи истината. Трябваше да чака, докато тайната се разкрие. Смяташе, че прислужниците й няма да го издадат, че е излъгал, защото й бяха верни и я обичаха и защото самите те бяха свързани с предполагаемото престъпление. Но инстинктивно усещаше, че тя не е виновна. Дали желанието и любовта не му пречеха да прецени трезво положението?

Двамата следователи се върнаха. Единият каза:

— Засега не намерихме доказателства, за да ви арестуваме, госпожо. Но не сме приключили разследването. Случаят ще продължи да се разглежда, докато не се убедим, че третият ви съпруг е починал от естествена смърт. Полицейският шеф Андерсън може да поиска медицинска експертиза на трупа, така че не го премествайте на друго място и не го крийте. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се видим отново. Знаете, че някои отравяния имат същите симптоми като холерата, така че не можем да бъдем сигурни каква е точната причина за смъртта му.

Това беше прекалено много, за да го понесе.

— Как смеете! Или предявете обвинение срещу мен и ме арестувайте, или се махайте от земята ми с отвратителните си помисли и долно съзнание. Аз не съм Черната Вдовица и по никакъв начин не можете да докажете обратното. Докато не разполагате с неоспорими доказателства, да не сте посмели да ми говорите повече по този начин. Ако го направите, аз ще предявя обвинение към вас.

— Не се гневете, госпожо. Не можете да ни обвинявате за това, че си вършим работата. Трябва да признаете, че има нещо странно в тези смъртни случаи.

— Как да не се ядосвам? За трети път ме подлагате на това изтезание? Дотегнало ми е от вашите намеци, нападки и отвратителните ви клюки. Нищо не съм сторила.

— Ако това е вярно, госпожо, тогава няма за какво да се тревожите.

— Ако това е вярно — повтори тя е насмешка и презрение. — Колко сте тъпоглави и жестоки! Аз страдам заради три трагични загуби, а вие искате да ме вкарате в затвора за престъпление!

— Трябва да признаете, госпожо, че е доста подозрително за толкова кратко време да станат четири смъртни случая.

— Необичайно, да — поправи го Рейчъл, — но не и подозрително. Особено когато нямате доказателство, че аз съм извършила някакво престъпно деяние.

— Смея да не се съглася, госпожо. Четири смъртни случая пораждат подозрение, особено след като вие наследявате значителна сума пари след всеки един от тях.

— Не съм наследила нищо от Крейг Нюман — оспори думите му тя. — Брат му взе всичко, дори това, което наследих от мистър Барлоу й законът не му попречи да го направи. Това беше несправедливо. Озовах се последна беднячка.

— Докато не се омъжихте за мистър Маккандлис. Той беше богат. Сега е мъртъв.

Тя не остави недоизяснен предишния въпрос.

— И какъв мотив съм имала да убия Крейг? Останах без пукната пара след това. Измина година, докато се омъжа за Филип. Работех и се издържах сама, което съм сигурна, че знаете.

— Не сте знаела, че не сте вписана в завещанието му, нали?

— Точно така. Коя съпруга би приела такава подла постъпка? Всеки в града знае колко вероломен, долен и покварен беше Крейг. Но аз не съм го убила затова, че е такъв. Не съм го убила. Това е.

— Сега, след смъртта на мистър Маккандлис, вие отново сте богата, нали?

— Не. Казах ви по-рано, че две от компаниите му са във финансово затруднение.

— Но все още разполагате с корабната агенция и с плантацията.

Тя не отговори на тази забележка.

— Филип беше добър и внимателен човек. Обичах го… — каза тя, без да добави „като брат“. — Ако някоя друга жена беше на мое място, щяхте ли да мислите същото?

— Аз сигурно да, госпожо.

— Съмнявам се — отговори тя с раздразнение. — Ако това е всичко… — намекна им да си тръгват.

— За днес да, госпожо. Довиждане. По-късно отново ще разговаряме с вас, капитан Слейд. Тук ли сте отседнал?

— Не. В хотела на източна „Бей Стрийт“. Стая единадесет.

— Искате ли да се върнем заедно в града?

— Не. Не съм приключил деловия си разговор с мисис Маккандлис.

След като мъжете яхнаха конете, Дан проговори:

— Никак няма да е добре, ако разберат, че сме пътували заедно и навсякъде сме се представяли за братовчеди. Ще се запитат защо не сте казала на Джордж и Хари, че съдружникът им е починал. Какво всъщност става, Рейчъл? Защо мамиш и мен?

Тя го погледна с разгневени очи.

— И аз искам да ти задам същия въпрос, Дан. Какво ще стане, когато разберат, че си излъгал за пристигането си в града и че си бил тук, когато Филип е умрял? Това може да причини големи неприятности и на двама ни.

— Не съм ги излъгал за пристигането си, Рейчъл. Знаех, че прислужниците ти те обичат и са ти верни, така че предположих, че няма да ме издадат, когато се опитах да ти помогна. Не ти казах, че съм пристигнал по-рано, защото не исках да се притесняваш, че съм научил ужасните слухове за теб.

— Значи вече си ги знаел, когато дойде тук?

Дан кимна.

Очите й се присвиха от недоверие и гняв.

— Излъгал си, за да си отмъстиш? Затова ли ме прелъсти? Надявал си се да докажеш на Филип, че освен убийца, аз съм и прелюбодейка, и по този начин да го измъкнеш от хищните ми лапи?

Дан я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Не е така, Рейчъл. Не е така. Не знаех, че Филип е мъртъв, както и не повярвах на клюките за теб. Не исках да се притесняваш от мен, след като Филип отсъства. Знаех, че слуховете не са верни, защото ако бяха, Филип никога не би се влюбил и оженил за теб. Той притежаваше талант да преценява хората. Самият аз те опознах и сам стигнах до същия извод. По дяволите всичко! Аз те обичам и ти вярвам! Защо си ме лъгала за толкова неща?

— Ти… ме обичаш? — смутена и изплашена, тя се надяваше той да намери начин да я убеди, че й казва истината. Попита го: — Защо да ти вярвам?

— Защото това е истина. И дълбоко в себе си знаеш, че е така.

Тя продължи да настоява.

— Казваш това, само за да ме примамиш и обезоръжиш. Опитваш се да ме измамиш, за да призная, че съм виновна. Но не мога, защото не съм извършила никакво престъпление.

Дан разбра чувствата й и знаеше какво иска да чуе тя.

— Как си могла да се любиш с мен и същевременно толкова да се съмняваш в мен, Рейчъл?

— От опит знам, че мъжете са лъжци и използвачи. Филип беше единственият мъж, на когото имах доверие, или поне мислех, че мога да му имам доверие. Но и той ме е лъгал и не знам защо го е правел.

Дан я попита с нежен глас:

— Как те е лъгал, Рейчъл?

— Нима не знаеш? — явно изпитваше болка при тази мисъл. — Нима не си замесен в тази мистериозна сделка? Точно това е причината да си тук! Точно затова ги излъга — за да не вляза в затвора и да мога да изпълня сделката или да ти върна парите. Но не са в мен. Не знам къде ги е скрил. Без аванса Джордж и Хари никога няма да ти доставят оръжията и патроните. Удари ме, заплашвай ме, убий ме, но парите ти не са в мен.

— Не знам за какво говориш, Рейчъл. Единствените сделки, които имам с компаниите на Филип, са тези, за които знаеш. Тази голяма сделка, която кара всички да се подозират един друг, няма нищо общо с мен. Парите, които липсват, нямат нищо общо с мен. Ако бях мои, щях да ти кажа.

— Не ти вярвам. Не мога — каза тя с надежда, че той ще я убеди да му повярва.

— Ако сделката и изчезналите пари бяха мои, нямаше да ти казвам, че лъжеш — разсъждаваше той. — Нямаше ли да настоявам да изпълниш договора или да ми върнеш аванса? Или да те заплаша, ако откажеш да го направиш? Мисли, Рейчъл, обичай и чувствай. Ние станахме близки. Не си ли разбрала, че можеш да ми вярваш?

Рейчъл срещна нежния му поглед.

— Искам да ти вярвам, Дан. Имам нужда да ти вярвам. Но е трудно и страшно. Животът и свободата ми висят на конец. Загубих контрол над всичко и не знам как да си го възвърна.

— Нека да ти помогна, любима, моля те — настоя той. — Не мога да направя това, докато съм в неведение. Каква е истината, Рейчъл? Не заслужавам ли да я чуя? Беше започнала да ми я казваш, когато пристигнаха от полицията. Довърши сега. Дори да съм този, за който ме подозираш, какво значение има дали ще ми — кажеш истината?

Рейчъл знаеше, че е длъжна да рискува. Надяваше се да е искрен и честен. Дори да не беше, можеше да спаси живота й.

— Моля се на Бога да мога да ти вярвам. Ако греша или ще изпадна в голямо затруднение, или ще се изясня с неприятелите на Филип. Това е една дълга и мъчителна история, така че трябва да се запасиш с търпение. Нека да седнем ей там — предложи тя и го поведе към една полянка под сенчестите дъбове, от чиито корони се спускаха брадати мъхове.