Нора Робъртс
Долината на мълчанието (7)

Шеста глава

След като остърга от себе си един тон кал, Мойра се присъедини към другите за обсъждане на стратегията. Влезе в напрегнат момент, по средата на спор.

— Не казвам, че ти няма да се справиш. — Ларкин говореше на Блеър с тон, който издаваше, че губи търпение. — Просто те уверявам, че ние с Хойт можем и без теб.

— А аз те уверявам, че трима ще действат по-бързо, отколкото двама.

— За какво става дума? — попита Мойра.

Получи едновременен отговор на висок глас.

— Така не мога да разбера почти нищо. — Протегна ръка, за да ги накара да замълчат, докато сядаше на масата. — Значи ще изпратим експедиция да подготви база близо до бойното поле и на разузнаване?

— Първият отряд ще тръгне след тях сутринта — довърши Хойт. — Отбелязали сме места, които могат да послужат за укритие. Ето това — потупа той по разгънатата на масата карта. — Един ден поход на изток. И още едно, на ден път от първото.

— Но е факт, че Лилит се е установила тук. — Блеър сложи юмрук върху картата. — Завардила е най-ценното място и постройките. Можем да разположим базите си на кръст, да изградим назъбена фронтова линия. Но войниците трябва да започнат да се придвижват, а преди да ги изпратим, базите трябва да са готови. Не само по пътя, а и на най-удобните места близо до долината.

— Права си. — Мойра замислено разгледа картата. Представи си как трябва да се осъществи планът, с бързи преходи през деня от позиция до позиция. — Ларкин може да измине разстоянието по-бързо от всеки друг… нали сме на едно мнение по въпроса?

— Безспорно. Но ако издирим други дракони…

— Блеър, казах ти, че няма да стане.

— Дракони? — Мойра вдигна ръка, за да прекъсне възраженията на Ларкин. — Какво имаш предвид?

— В образа на друго същество Ларкин може да общува със себеподобните си, поне на елементарно ниво — започна Блеър.

— Да. И?

— Ако повика други дракони, докато е един от тях, защо да не успее да убеди някои да го последват… с ездачи?

— Те са миролюбиви, нежни създания — намеси се Ларкин. — Не бива да ги въвличаме в нещо, при което могат да пострадат.

— Почакай, почакай. — Докато идеята се въртеше в ума й, Мойра се облегна назад. — Възможно ли е? Виждала съм хора да си вземат малко драконче за домашен любимец, но не и някой да язди възрастен дракон, освен в приказките. Ако постигнем това, ще можем да пътуваме бързо и дори нощем. А в битка… — замълча, щом видя изражението на Ларкин. — Искрено съжалявам, но не можем да си позволим сантименталност. Драконът е символ на Галия, а сега Галия се нуждае от символите си. Ще поведем народа си, мъже и жени, млади и стари, да се бият и да жертват живота си. Ако е възможно, трябва да го направим.

— Не съм убеден.

Упорството на Ларкин подразни Мойра.

— Трябва да опиташ. Ние обичаме и конете си, Ларкин — напомни му тя. — Но ще ги яздим в битка. Хойт, кажи ми откровено как смяташ, че е по-добре — да отидете само двамата с Ларкин или тримата?

— Е, поставяш ме между чука и наковалнята. Ларкин се тревожи, че Блеър не се е възстановила напълно от раните.

— Достатъчно добре съм, за да дойда — настоя тя и удари Ларкин с юмрук по ръката. — Искаш ли един рунд, за да ти покажа?

— Вечер все още има болки в ребрата, а и пострадалото й рамо е слабо.

— Ще видиш кой е слаб.

— Стига, стига, деца. — Репликата на Глена прозвуча едновременно шеговито и саркастично. — Налага се и аз да се намеся. Блеър е в достатъчно добра форма. Съжалявам, скъпи — каза тя на Ларкин, — но не можем повече да я държим в списъка на контузените.

— По-добре е да дойде. — Хойт погледна Ларкин със съчувствие. — Тримата няма да се забавим повече от ден. Първият отряд може да бъде изпратен на разсъмване и да стигне до първия пост.

— Ние тримата оставаме тук да продължим с обучението и подготовката — кимна Мойра. — Така е най-добре. Мислиш ли, че Тинин ще може да поведе този отряд, Ларкин?

— Като мехлем за наранената ми гордост ли ме питаш, или защото наистина искаш мнението ми?

— И двете.

Ларкин се засмя, макар и с неохота.

— Да, той е човекът.

— Да тръгваме. — Блеър погледна всички на масата. — С времето, за което Ларкин може да стигне по въздух преди залез, ще успеем да подготвим първата база, може би дори първите две.

— Вземете всичко, което ви е нужно — каза им Мойра. — Аз ще поговоря с Тинин и ще му наредя да поведе първите бойци преди изгрев.

— Тя ви очаква. — Кийън проговори за първи път, откакто кралицата бе влязла. — Ако не е предвидила този ход, съветниците й сигурно са я предупредили. Ще ви причакат.

Блеър кимна.

— Имам го предвид. Затова е по-добре да сме тримата и да се спуснем от въздуха. Не те ще ни изненадат, а може би ние тях.

— Шансовете ви са по-добри, ако дойдете от тази посока. — Кийън стана, приближи се към картата и показа. — Заобиколете, за да стигнете първата позиция от изток или север. Изисква повече време, разбира се, но те сигурно ще ви очакват от тази посока.

— Добра идея — отбеляза Блеър и погледна Ларкин изпод вежди. — Ние с Хойт можем да слезем и да се скрием, а нашето момче да отиде на разузнаване, може би като птица или друго животно, на което няма да обърнат внимание в района. Ще имаме нужда от повече гориво, защото за всяко преобразяване се изразходва доста, но е важно да се погрижим за безопасността си.

— Избери някое дребно животинче — обърна се Кийън към Ларкин. — Ако отидеш като елен или какъвто и да е дивеч, може да те застрелят за развлечение или допълнителна храна. Предполагам, че вече скучаят. Ако времето днес е като тук, ще бъдат в къщата или под заслон.

— Добре, ще го измислим. — Блеър се изправи. — Ако имаш магически принадлежности, които биха помогнали, не ги забравяй.

 

 

— Бъдете предпазливи.

Глена се засуети с мантията на Хойт, докато стояха до портите.

— Не се безпокой.

— Няма как да не се безпокоя. — Тя зарови двете си ръце в материята и го погледна в очите. — Откакто започна всичко това, почти не сме се разделяли. Иска ми се да дойда с теб.

— Тук си по-полезна. — Хойт докосна кръста й, а после — своя. — Ще знаеш къде съм, как съм. Най-много след два дни ще се върна при теб.

— Постарай се. — Притегли го към себе си, целуна го дълго и страстно, а сърцето й тръпнеше. — Обичам те. Пази се.

— И аз те обичам. Бъди силна. Сега се прибирай вътре, на сушина.

Но Глена изчака, докато Ларкин се преобрази в дракон, а Хойт и Блеър натовариха провизиите и оръжието. Остана там и докато се качиха на гърба на дракона и се издигнаха високо, през сивия воал от дъждовни капки.

— Тежко е — каза Мойра зад нея, — тежко е да бъдеш тази, която чака.

— Ужасно. — Глена посегна назад и силно сграбчи ръката на Мойра. — Затова не ме оставяй да бездействам. Ще влезем вътре и ще проведем първия урок. — Обърнаха се и се отдалечиха от портите. — Помниш ли кога разбра, че притежаваш необичайна сила?

— Не. Нямаше определен момент, както при Ларкин. Просто понякога виждах разни неща. Къде е нещо, което сме загубили, или къде се спотайва някой, когато играем на криеница. Но винаги си мислех, че е просто късмет или добър усет.

— Майка ти имаше ли дарба?

— Да, но скромна. Да утешава, да отглежда растения… — Вяло преметна плитката зад рамото си. — Виждала си градините тук. Нейно творение са. Ако можеше да присъства на раждане или да помогне на някой болен, винаги донасяше спокойствие. Мислех за нейните и за своите способности като за женска магия. Състрадание, интуиция, лечебна сила. — Продължиха през аркадата към стълбите. — Но откакто започнах да работя с теб и Хойт, чувствам нещо повече… някакво пробуждане. Отначало го приемах като отражение на силата, която притежавате вие двамата. После взех меча.

— Талисман или проводник — замислено каза Глена. — Или по-просто — ключ за врата, която вече е била в теб.

Поведе я към стаята, в която работеха с Хойт. Не изглеждаше много различна от кулата в Ирландия. „По-голяма“, помисли си Мойра, и със сводеста врата, която водеше към един от многото балкони на замъка.

Но ароматите бяха същите — на билки, пепел и странна смесица от ухание на цветя и мирис на метал. Върху масите и скриновете бяха подредени множество от кристалите на Глена. Колкото с магическа цел, толкова и за естетика, предположи Мойра.

Имаше купи, стъкленици и книги.

И кръстове — сребърни, дървени, каменни, медни — окачени на всеки прозорец и врата.

— Тук е хладно и влажно — отбеляза Глена. — Ще запалиш ли огън?

— О, разбира се. — Но когато Мойра се приближи към голямото каменно огнище, Глена се засмя и сграбчи ръката й.

— Не, не така. Огън. Това е едно от основните умения при всяка магия. Използваме стихиите, природата. Уважаваме ги. Запали огъня оттук, заедно с мен.

— Не зная как да започна.

— Със себе си. Умът, сърцето, корема, костите и кръвта си. Виж огъня, виж цветовете и формите му. Почувствай топлината му, вдъхни мириса на дим и горящ торф. Насочи всичко това от себе си към огнището.

Мойра изпълни указанията й, но въпреки че по кожата й пробяга тръпка, торфът остана студен и неподвижен.

— Съжалявам.

— Нужно е време, енергия и концентрация. И вяра. Не помниш как си направила първите си крачки, хващайки се за полата на майка си или за масата, и колко пъти си падала, докато се задържиш на крака. Направи първата крачка, Мойра. Протегни дясната си ръка. Представи си как огънят пламва в теб, горещ и ярък. Заструява нагоре от корема ти, през сърцето ти, през ръката, към върховете на пръстите, където желаеш.

Почти като в транс Мойра чуваше тихия глас на Глена и усещаше надигащата се топлина. Този път тръпката по кожата й и под нея бе по-силна. И по една от буците торф се плъзна огнен език.

— О! Беше като светкавица в главата ми. Но ти свърши по-голямата част от работата.

— Съвсем малка — увери я Глена. — Само лек тласък.

Мойра въздъхна.

— Чувствам се, сякаш съм изкачила планина тичешком.

— Ще става по-лесно.

Загледана в разгарящия се огън, Мойра кимна.

— Научи ме.

 

 

След два часа Мойра се чувстваше, сякаш не само е изкачила планина, а и е паднала от нея на главата си. Но вече умееше да призовава и донякъде да контролира една от четирите стихии. Глена й бе дала списък от прости магии и заклинания, които да упражнява сама.

Беше нарекла това „домашна работа“ и ученолюбивата Мойра нямаше търпение да се залови с нея.

Но имаше и други грижи. Затова облече по-официален тоалет, сложи кралския символ на главата си и отиде да поговори с вуйчо си по финансови въпроси.

Войната струваше пари.

— Мнозина са били принудени да оставят нивите си неожънати — каза й Ридок. — Стадата са без надзор. Някои неизбежно ще загубят домовете си.

— Ще им помогнем да си построят нови. Две години няма да налагаме данъци.

— Мойра…

— Хазната ще издържи, вуйчо. Не мога да седя върху злато и скъпоценни камъни, каквато и история да имат, докато другите търпят лишения. Първо ще претопя короната на Галия. После ще засадя земите. Петдесет акра. Още петдесет за пасбища. Целият добив от тях ще получават онези, които са се сражавали, семействата на загиналите и ранените верни поданици на Галия.

Ридок потърка слепоочията си.

— А как ще узнаеш кой се е сражавал и кой се е крил?

— Ще вярваме. Мислиш, че съм наивна и сантиментална. Може би съм такава. В мирно време една кралица може да си го позволи. Но сега трябва да убеждавам поданиците си да дадат всичко от себе си. Искам много и от теб. Живееш тук, докато непознати превръщат дома ти в казарма.

— Не е болка за умиране.

— Тежка цена е и няма да бъде последното, за което те моля. Орин ще участва в похода утре.

— Той ми каза. — В гласа на Ридок прозвуча гордост, въпреки че очите му се изпълниха с тъга. — По-малкият ми син вече е мъж и трябва да бъде такъв.

— Щом е твой син, ще покаже, че е достоен. Засега, дори след началото на похода, работата тук трябва да продължи. Да се коват оръжия, да има храна и подслон за хората. Да бъдат обучавани. Купувай всичко необходимо. Но… — Леко се усмихна. — Ако някой търговец се стреми към твърде голяма печалба, кралицата ще си поговори сериозно с него.

Ридок отвърна на усмивката й.

— Много добре. Майка ти би се гордяла с теб.

— Надявам се. Мисля за нея всеки ден. — Мойра стана и той я последва. — Трябва да отида при леля. Отлично ръководи домакинството през последните седмици.

— Харесва й.

— Не мога да си го представя. Кухните, прането, шиенето, чистенето… Трябва да надзирава толкова хора. Не бих се справила без нея.

— Ще се радва да го чуе. Но тя ми каза, че всеки ден наминаваш, за да поговориш с нея, и се отбиваш при готвачките и перачките. Чувам, че разговаряш и с ковачите, и с момчетата, на които си наредила да дялкат колове. Днес си тренирала заедно с другите жени.

— Никога не съм имала намерение да мързелувам.

— Добре, но се нуждаеш от почивка, Мойра. Имаш сенки под очите.

Тя реши, че ще помоли Глена да я научи на някой трик за разкрасяване.

— Ще има достатъчно време за почивка, когато всичко свърши.

 

 

Мойра прекара час с леля си в обсъждане на разходи и домакински задължения и още един — в разговори с онези, които ги изпълняваха.

Когато се отправи към приемната с идеята за лека следобедна закуска и чай, чу смеха на Кийън.

Почувства облекчение, че той прави компания на Глена, но се запита дали самата тя има енергия за среща с него след толкова дълъг ден.

Понечи да се върне обратно, но изпита силен гняв към себе си. Нима се нуждаеше от няколко чаши вино, за да се чувства спокойна в неговата компания? Защо бе такава страхливка?

„Държат се толкова непринудено един с друг“, помисли си тя. Дали приликата на Кийън с брат му носеше успокоение на Глена, или я караше да се чувства странно? Имаше малки разлики, разбира се. Трапчинката върху брадичката на Кийън, която липсваше при брат му. По-издълженото лице и по-късите коси.

Освен това — позите и движенията му. Кийън винаги имаше уверена осанка и вървеше с почти животинска грация.

„Харесва ми да го гледам как се движи“, призна Мойра пред себе си. Винаги й напомняше за нещо екзотично красиво по свой начин и също толкова смъртоносно.

Вече усещаше присъствието й, бе сигурна. Едва ли някой можеше да го свари неподготвен. Но остана приведен на стола си, вместо да се изправи, както би постъпил друг мъж, когато в стаята влезе дама, още повече — кралица.

Това бе жест на пренебрежение. Съзнателен израз на нехайство. Странно защо, но и това я привличаше.

— Прекъсвам ли нещо? — попита тя, докато вървеше към тях.

— Не. — Глена се обърна към нея с усмивка. — Поръчах достатъчно за трима, с надеждата да намериш време. Кийън ме забавлява с разкази за подвизите на Хойт като малък.

— Ще ви оставя да пиете чая си насаме, дами.

— Остани, моля те. — Преди той да стане, Глена хвана ръката му. — Доста се постара да ме разсееш от тревогите.

— Щом си го разбрала, значи старанието ми не е било достатъчно.

— Помогна ми да си поема въздух, оценявам това. Сега, ако всичко върви по плана, те трябва да се намират до набелязаната база. Искам да погледна. — Ръката й не трепна, докато наливаше чай за Мойра. — Мисля, че ще е по-добре да надникнем и тримата.

— Можеш ли да им помогнеш, ако…

Мойра не довърши.

— Хойт е единственият от тях с магическа сила. Но ще мога да видя по-ясно и да помогна при нужда, ако вие двамата работите с мен. Зная, че беше дълъг ден за теб, Мойра.

— Те са и мое семейство.

Глена кимна и стана.

— Донесох нещата, които мисля, че ще ми трябват.

Извади кристалната си сфера, няколко по-малки кристала и билки. Подреди ги на масата между тях. После свали кръста си и окачи верижката на сферата.

— Е — шеговито ги подкани тя и сложи ръце върху кълбото, — да видим какво са намислили.

 

 

В цяла Галия валеше и пътуването бе малък ад. Направиха голям кръг и се приземиха на около половин километър от фермата, която възнамеряваха да използват като база. Разположението й бе отлично, на почти еднакво разстояние от имението, в което се бе настанила Лилит, и от бойното поле.

Предположението на Кийън, че ще ги причакат, май щеше да се потвърди.

Двамата ездачи слязоха от гърба на дракона и разтовариха провизиите. Каменната ограда, която разделяше нивите, и дърветата покрай нея бяха известно прикритие. Нищо не се движеше в дъжда.

Драконът се превърна в Ларкин, който зарови ръце в мокрите си коси.

— Ужасен ден, няма спор. Видяхте ли ясно целта?

— Двуетажна къща — отвърна Блеър. — Три пристройки, три заграждения за животни. Овце. Няма дим или други признаци на живот, няма коне. Ако са там, сигурно са поставили пазачи, най-вероятно — по двама на всяка постройка. Редуват се на смени, докато другите спят. Нуждаят се от храна, така че сигурно държат пленници. Или носят онова, което им трябва, в манерки за вода.

— Ще рискувам да погледна — каза Хойт. — Но ако е изпратила някого с магическа сила, вече знаят, че сме тук и скоро ще ни надушат.

— По-лесно е аз да се промъкна. — Ларкин спря за почивка и захапа ябълка. Коремът му къркореше от глад след дългия полет. — Едва ли са създали защитен похлупак, както над главния си щаб. Не и ако се надяват да докопат някого от нас, когато пристигнем.

— Дребно животинче — напомни му Блеър. — Кийън имаше право.

— Е, добре. — Ларкин натъпка залък хляб в устата си. — Една мишка е достатъчно малка, а и вече съм имал успех. Ще ми е нужно повече време, отколкото за вълк или елен. — Свали кръста си. — Ще трябва да го пазиш за мен.

— Тази част никак не ми харесва. — Блеър взе кръста. — Да отиваш без оръжия и защита.

— Имай малко вяра.

Той обхвана брадичката й и я целуна. После се отдръпна и се превърна в малка полска мишка.

— Не мога да повярвам, че преди миг целунах това създание — промърмори Блеър и стисна кръста в шепата си, докато мишката бързаше през тревата. — Сега ще чакаме.

— Не е зле да вземем предпазни мерки. Ще запаля кръгов огън.

 

 

Ларкин почти бе стигнал до най-външната постройка, когато забеляза вълка — огромен и черен, приклекнал в гъсталака. Звярът не го забеляза, когато огледа нивите и пътя на запад с червените си очи. Все пак Ларкин направи голяма обиколка, преди да се шмугне под вратата.

Озова се в запусната конюшня, с два коня вътре. И двама вампири, които седяха на пода и играеха на зарове. Ларкин наклони мишата си глава встрани с известна изненада. Не бе предполагал, че вампирите си падат по подобни игри. Досети се, че вълкът отвън е техният пазач. При сигнал щяха да действат. Но засега бяха твърде погълнати от заровете, за да забележат една малка мишка.

Имаше мечове и два калъфа със стрели. Обзет от вдъхновение, той се втурна към опрените на стената лъкове и бързо прегриза тетивата. Единият вампир ругаеше късмета на противника си, когато Ларкин отново изпълзя навън.

Откри подобни разпределения във всяка постройка и по-голяма част от отряда в къщата. Въпреки че усети мирис на кръв, не видя хора. В къщата четирима вампири спяха на тавана, а други петима стояха на пост.

Направи това, което бе по силите на една мишка за саботаж, и отново забърза навън.

Откри Хойт и Блеър там, където ги бе оставил. Седяха върху влажно одеяло по средата на тлеещ кръг.

— Преброих петнадесет. Плюс вълка. Ще трябва да се отървем от него, за да имаме шанс да изненадаме другите.

— Тогава трябва да сме безшумни. — Блеър взе лък. — И да се движим срещу вятъра. Хойт, ако Ларкин може да ми каже точното му местонахождение, има ли начин да ми помогнеш да го видя?

— Мога да ти го дам — каза Ларкин, преди Хойт да отговори. — Защото този път ще отидем заедно. Ти спечели спора дали да дойдеш, но няма да влезеш в онова свърталище на демони сама.

— Няма да отиде сама. От нас тримата ти си най-добра в стрелбата с лък, така че ти ще стреляш — каза Хойт на Блеър. — Но ще те прикриваме отстрани. Ще направя каквото мога, за да се прицелиш точно.

— Безсмислено е да споря, че един би се придвижил по-бързо и безшумно от трима, нали? Така си и мислех — каза Блеър, когато срещна упорито мълчание. — Да вървим.

Трябваше да заобиколят отдалеч, за да се прикриват и мирисът им да не се разнесе. Но когато се озоваха зад вълка, Блеър поклати глава.

— Не мисля, че ще мога да го улуча в сърцето оттук. Мойра — може би, но аз не съм толкова добра. Един изстрел няма да е достатъчен — поразмишлява и реши как е най-добре да действат. — Ти поеми първия — прошепна тя на Ларкин. — Колкото може по-отблизо. Ако се раздвижи и извие, ще го довърша. Едно, две — показа с пръсти. — Трябва да стане бързо и безшумно.

Той кимна, извади стрела и я зареди в лъка си. Беше твърде далеч за него и от лош ъгъл. Но се съсредоточи, вдиша и издиша. Стрелата полетя. Улучи вълка между плещите и тялото му подскочи нагоре.

Стрелата на Блеър попадна право в целта.

— Добра работа — отбеляза тя, когато се разхвърча черна пепел и дим.

Хойт понечи да проговори, но гласът на Глена прозвуча в главата му така ясно, сякаш стоеше до него:

— Зад теб!

Той се завъртя. Втори вълк го връхлетя, повали го встрани и се втурна към Ларкин. Мъжът и звярът бяха вкопчени един в друг само миг. Блеър извади меча си, Хойт — своя, и вълкът се озова притиснат под тялото на мечка.

Ноктите на мечката се забиха дълбоко във врата му и го разкъсаха. Бликна кръв. Мечката се стовари върху пепелта и отново се превърна в човек.

Блеър падна на колене и трескаво прокара ръце по тялото на Ларкин.

— Ухапа ли те? Ухапа ли те?

— Не. Само ме одраска на няколко места. Никакви ухапвания. Пфу, как смърди! — Задъхан, той се повдигна на лакти и с отвращение погледна окървавената си дреха. — Съсипа хубавата ми туника за езда. — Погледна Хойт. — Ти добре ли си?

— Можеше и да не съм. Глена сигурно ни наблюдава. Чух я в главата си. — Хойт подаде ръка на Ларкин да се изправи. — Ако носиш това, ще те надушат отдалеч. Трябва да… Почакай — каза той с лукава усмивка. — Имам идея.

Черният вълк приклекна над окървавения силует и издаде тихо ръмжене зад конюшнята. След миг въоръжен с брадва вампир отвори вратата.

— Какво имаме тук? — Той хвърли поглед назад през рамо. — Един от вълците ни е донесъл подарък.

Влачейки се по корем, Хойт тихо простена.

— Все още е жив. Да го внесем вътре. Не е нужно да го делим с другите, нали? Бих хапнал нещо свежо за разнообразие.

Когато излязоха, вторият погледна вълка с усмивка.

— Да, добро куче. Хайде да опитаме…

Превърна се в пепел, когато Блеър го прободе с кола през сърцето откъм гърба. Другият нямаше време да вдигне брадвата си, преди Хойт да скочи и да пререже гърлото му.

— Да, добро куче — имитира Блеър вампира и закачливо разроши козината на Ларкин. — Предлагам да се придържаме към тази сполучлива тактика, да я приложим и при следващата постройка.

Резултатът бе почти същият, но от третата излезе само един. Начинът, по който предпазливо погледна назад към поста си, издаде, че възнамерява да запази неочакваната закуска само за себе си. Щом обърна Хойт по гръб, неочакваната закуска заби кол в сърцето му.

С езика на жестовете Блеър обясни, че ще влезе първа, а Хойт ще я прикрива.

„Бързо и безшумно“, помисли си тя, промъквайки се вътре. Видя другия пазач да подремва, сгушен в уютно гнезденце, застлано с одеяла. Дори похъркваше.

Трудно бе да премълчи няколкото остроумни реплики, които стояха на върха на езика й, и просто да го прободе с кола си, докато спи.

Издаде дълга въздишка.

— Нямам намерение да се оплаквам, но това беше почти срамно и доста скучно.

— Разочарована си, че не се наложи да се бием за живота си? — попита Хойт.

— Е, да, донякъде.

— Горе главата! — Ларкин влезе и огледа помещението. — В къщата има деветима, значително повече от нас.

— О, благодаря, скъпи. Винаги знаеш какво да кажеш, за да повдигнеш духа ми. — Блеър вдигна брадвата, която бе задигнала от първата жертва. — Да им дадем да разберат.

Залегнали зад насипа край ров с вода, Блеър и Хойт огледаха къщата. Номерът с ранения човек и вълка нямаше да се получи тук, а алтернативата, за която постигнаха съгласие, бе доста рискована.

— Той вече преживя твърде много преобразявания — промърмори Блеър. — Изтощението започва да си казва думата.

— Изяде четири меденки.

Тя кимна, надявайки се това да е достатъчно гориво за дракона, който плавно се приземи на сламения покрив. Ларкин се освободи от този образ и окачи ножницата си и калъфа с кола. Даде им сигнал отвисоко, преди да се спусне, за да надникне през един от прозорците на втория етаж.

Очевидно нямаше нужда да се преобразява, за да се катери като маймуна. Повдигна четири пръста.

— Четирима горе, петима долу. — Блеър приклекна. — Готови?

Приведени, двамата притичаха до двете страни на входа. Както се бяха разбрали, тя преброи до десет и ритна вратата.

С брадвата обезглави онзи, който бе от дясната й страна, а с дръжката й блокира замахване с меч. С крайчеца на окото си видя огнено кълбо върху ръката на Хойт. Отекна писък.

Над тях Ларкин и един вампир полетяха през дъските на тавана и се приземиха с трясък на пода. Тя се опита да си проправи път до него, съсичайки наред, но получи силен удар в неоздравелите ребра. Болката и силата я тласнаха назад към маса, която се счупи под тежестта й.

С отчупения дървен крак превърна връхлетелия я демон в пепел. После замахна с кола и прободе онзи, който се втурна зад Хойт. Не улучи сърцето, изруга и задъхано скочи на крака.

Хойт атакува със задна ножица, която накара сърцето й на воин да запее. Когато вампирът падна, Ларкин преряза гърлото му с меча си.

— Колко? — извика Блеър. — Колко?

— Аз очистих двама — отвърна Хойт.

— Четирима, в името на боговете. — Ларкин сграбчи ръката й със самодоволна усмивка. — Не е зле, а?

— Не съм във форма. Единият ме удари в ребрата. Само двама. Значи остава още един.

— Измъкна се през прозореца горе. Поседни тук. Ръката ти кърви.

— По дяволите! — Блеър погледна надолу и видя рана, която не бе усетила. — И твоите нос и уста кървят. Хойт?

— Няколко драскотини. — Накуцвайки, той стигна до тях. — Не бива да се тревожим за онзи, който избяга. Но ще направя магия, за да нямат достъп тук. Да видим какво мога да сторя за ръката ти.

— Първо магията. — Дишайки през зъби, тя погледна Ларкин. — Четирима, а?

— Двамата се любеха и бяха твърде заети, за да ме усетят, когато влязох през прозореца, така че ги съсякох с един замах.

— Тогава трябва да ги броим за един.

— О, не. — Ларкин довърши превръзката на ранената й ръка и изтри кръвта под носа си. — Господи, умирам от глад.

Това я накара да се засмее и въпреки болката в ребрата, силно го притисна в прегръдката си.

 

 

— Добре са. — Глена плахо въздъхна. — Малко пострадали, но добре. И в безопасност. Съжалявам, съжалявам… Но да гледам така и да не мога да помогна… едва не рухнах. Имам право да си поплача.

Закри лицето си с ръце и тихо зарида.