Нора Робъртс
Долината на мълчанието (3)

Втора глава

Мойра не спа нито миг. Как можеше да спи в нощта, която сякаш бе последната от живота й? Ако бе писано на сутринта да извади меча от каменната му ножница, щеше да стане кралица на Галия. Да управлява и да изпълнява кралски задължения, за които я обучаваха още от раждането й. Но като кралица й предстоеше и да поведе народа си на война. А ако не бе избрана от боговете, по своя воля щеше да следва друг владетел в битките.

Дали няколко седмици тренировки бяха достатъчни да подготвят човек за такава роля, за толкова тежка отговорност? Затова тази нощ бе последната, в която можеше да е жената и дори кралицата, която се надяваше да стане.

Каквото и да й донесеше зората, знаеше, че вече нищо няма да е същото.

Преди смъртта на майка си вярваше, че това съдбовно утро е далеч. Очакваше, че ще живее още дълги години с нея и ще се радва на нейната опора и съвети. Че ще прекара дълги години в спокойствие и учение, та когато настъпи часът да поеме короната, да бъде не само готова, а и достойна за това.

Част от нея си въобразяваше, че майка й ще управлява още десетилетия, а самата тя ще се омъжи и в далечно бъдеще едно от децата й ще се възкачи на престола вместо нея.

Всичко това се промени в нощта, когато убиха майка й. Не, мислено се поправи Мойра, по-рано — с убийството на баща й.

Може би бе просто разгръщане на книгата, в която бе написана съдбата й.

Сега можеше само да копнее за мъдростта на майка си и да се вглежда дълбоко в себе си, търсейки смелост да носи и короната, и меча.

Стоеше до една от бойниците на замъка, огряна от тънкия лунен сърп. При следващото пълнолуние щеше да е далеч оттук, върху студената земя на бойното поле.

Качила се бе толкова високо, защото оттук се виждаха факлите, осветяващи арената за турнири. Можеше да наблюдава и нощната тренировка. Кийън използваше часовете на мрак, за да учи мъжете и жените как да се бият със същества, притежаващи по-голяма сила и бързина от хората. Знаеше, че няма да им даде миг почивка, докато не ги доведе до пълно изтощение. Също както обучаваше нея и другите от Кръга нощ след нощ през седмиците, прекарани в Ирландия.

Не всички му имаха доверие, тя отлично разбираше това. Някои трепереха от страх пред него, но може би бе за добро. Мойра осъзнаваше, че целта му не е да спечели приятели, а да създаде воини.

Трябваше да признае голямата му заслуга за нейното превръщане в боец.

Мислеше, че е наясно защо се бие на тяхна страна… или поне донякъде разбираше защо е готов да рискува толкова много за човечеството. Една от причините бе гордост, от която притежаваше в изобилие. Никога нямаше да преклони глава пред Лилит. Друга причина, дори и да не го признаваше, бе лоялност към брат му. А останалото — въпрос на смелост и противоречиви емоции.

Знаеше, че е способен да изпитва чувства. Не можеше да си представи как те се бореха и бушуваха в него след хиляда години съществуване. Самата тя бе разкъсвана от толкова противоречиви усещания само след два месеца кръвопролития и смърт, че почти не можеше да се познае.

Какво ли означаваше това за него — след всичко видяно и сторено, спечелено и загубено? Знаеше повече от всеки от тях за света, за неговите наслади, страдания и възможности. Не, не успяваше да проумее какво означава някой да познава живота като него и все пак да рискува собственото си съществуване.

Фактът, че е готов да се жертва и дори сега посвещава времето си на обучаване на воини, бе достоен за уважението й. Въпреки всички мистерии и въпроси без отговор около него, Кийън притежаваше неповторимо обаяние.

Не можеше да бъде сигурна какво мисли за нея. Дори когато я целуна… в онзи единствен горещ и отчаян миг… не знаеше със сигурност. А тя бе човек, който винаги се стремеше да достигне до същността на нещата.

Чу стъпки, обърна се и съзря Ларкин да върви към нея.

— Трябваше да си в леглото — каза той.

— Щях само да се взирам в тавана. Тук гледката е по-примамлива. — Посегна към ръката на своя братовчед и приятел и веднага получи утеха. — А ти защо не си в своето?

— Видях те. С Блеър отидохме при Кийън за малко. — Също като нея огледа арената долу. — Забелязах, че стоиш тук сама.

— Тази нощ не съм приятна компания дори за себе си. Иска ми се всичко вече да е в миналото и да се съсредоточа върху бъдещето. Дойдох да поразмишлявам. — Допря глава до рамото му. — Времето сякаш тече по-бързо.

— Хайде да слезем в семейната приемна. Ще ти позволя да ме победиш на шах.

— Ще ми позволиш? О, чуй се само! — Мойра вдигна поглед към него. Очите му бяха златистокафеникави, издължени като нейните. Усмивката не успя да прикрие тревогата му. — Сигурно ме оставяше да те победя и при всяка от стотиците партии, които сме изиграли през годините.

— Смятах, че е добре за самоувереността ти.

Тя се засмя и закачливо го смушка.

— Едно от нещата, в които съм напълно уверена е, че мога да те победя на шах поне девет от десет пъти.

— Тогава нека проверим.

— Няма. — Принцесата го целуна и отметна златистите коси от лицето му. — Върви в леглото при своята избраница, вместо да прекарваш тези часове тук и да ме разсейваш от мрачните ми мисли. Хайде да слезем долу. Може би гледката на тавана на стаята ми ще ме отегчи достатъчно, за да заспя.

— Трябва само да почукаш на вратата, ако се нуждаеш от компания.

— Добре.

Знаеше, че ще прекара останалата част от нощта насаме с мислите си.

Но не заспа.

 

 

Според традицията на зазоряване трябваше да бъде облечена и нагиздена от своите придворни дами. Въпреки настояванията им, отказа да сложи червена рокля. Добре знаеше, че този цвят не й подхожда, въпреки че е символ на кралска власт. Вместо нея, избра тоалет с цветовете на гората — тъмнозелена блуза върху по-бледозелена пола.

Съгласи се да носи накити — все пак бяха принадлежали на майка й. Затова позволи да окачат на шията й огърлица от тежък жълт кварц. Но за нищо на света нямаше да свали сребърния кръст.

Косите й щяха да са разпуснати и докато Дарвел неуморно ги решеше, остави жените да чуруликат около нея.

— Няма ли да хапнете поне малко, Ваше Височество?

Кийра, една от камериерките й, за пореден път й подаде поднос с меденки.

— После — отвърна принцесата. — Когато се почувствам по-спокойна. — Изправи се и изпита дълбоко облекчение, когато в стаята влезе Глена. — Изглеждаш чудесно!

Мойра протегна ръце към нея. Сама избра рокля за нея и Блеър и сега се убеди, че изборът й е добър. Освен това вещицата изглеждаше поразително, каквото и да облечеше.

Все пак тъмносиньото кадифе подчертаваше светлата й кожа и огненочервените й коси.

— Чувствам се като принцеса — сподели Глена. — Много ти благодаря. А ти, Мойра, имаш вид на истинска кралица.

— Така ли? — Обърна се с лице към огледалото, но видя само едно обикновено момиче. Усмихна се, когато и Блеър влезе. Избра червеникавокафяв тоалет за Блеър, с пола в златист цвят. — Никога не съм те виждала с рокля.

— Страхотна е! — Убийцата на вампири огледа приятелките си, а после и себе си. — Сякаш сме героини от приказка. — Прокара пръсти през късите си тъмни коси, за да ги приглади.

— Значи нямате нищо против? Традицията изисква по-официално облекло.

— Харесва ми да съм женствена. Да съм с елегантен тоалет, макар и не по модата от моята ера. — Блеър забеляза меденките и си взе една. — Нервна ли си?

— Меко казано. Искам да остана насаме с лейди Глена и лейди Блеър — каза принцесата на камериерките си. Когато те се оттеглиха, Мойра се отпусна на кресло до камината. — Суетят се около мен вече цял час. Уморително е.

— Изглеждаш изтощена. — Блеър седна на страничната облегалка. — Не си спала.

— Умът ми е неспокоен.

— Не си изпила еликсира, който ти дадох. — Глена въздъхна. — Трябваше да си починеш, Мойра.

— Исках да помисля. Обичаят не е такъв, но искам вие, Хойт и Ларкин да вървите заедно с мен до камъка.

— Нали такъв е планът? — попита преследвачката на демони с пълна уста.

— Да сте част от процесията — да. Но по традиция трябваше аз да вървя най-отпред, сама. Винаги е било така. А зад мен да е само семейството ми. Вуйчо ми, леля ми, Ларкин и другите братовчеди. След тях, според сана и положението си — и другите. Искам вие да бъдете сред близките ми, защото и вие сте мое семейство. Правя това заради себе си, но и заради народа на Галия. Всички трябва да ви видят. Кийън няма да участва, а така ми се иска да можеше.

— Церемонията не може да се състои през нощта, Мойра. — Блеър докосна рамото й. — Рискът е твърде голям.

— Знам, но въпреки че целият Кръг няма да е до камъка, той ще присъства в мислите ми. — Принцесата стана и отиде до прозореца. — Зазорява се — промълви тя. — Скоро ще настъпи денят. — Обърна се, докато последните звезди угасваха. — Готова съм за всичко, което ще ми донесе.

Семейството й и жените вече се бяха събрали долу. Пое мантията от Дарвел и сама закопча брошката с форма на дракон.

Вдигна поглед и съзря Кийън. Предположи, че се е спрял за малко на път за покоите си, но забеляза, че носи наметалото, заредено от Глена и Хойт с магическа сила да го предпазва от убийствените слънчеви лъчи.

Отдели се за миг на крачка от вуйчо си и застана до Кийън.

— Решил си да дойдеш? — попита го тихо.

— Рядко имам възможността да изляза на сутрешна разходка.

Колкото и шеговито да звучаха думите му, Мойра долови скрития им смисъл.

— Благодаря ти, че избра това утро за нея.

— Вече се съмна — каза Ридок. — Хората чакат.

Тя само кимна и повдигна качулката си според обичая, преди да излезе на утринната светлина.

Въздухът бе хладен и влажен и съвсем лек бриз разсейваше утринната мараня. През завесата от пари Мойра прекоси двора до портите сама, а свитата й вървеше на крачка зад нея. В приглушената тишина чу утринни птичи песни и едва доловим шепот.

Спомни си за майка си, която бе изминала този път в една студена, мъглива утрин. И за всички други, преминали преди нея през портите на замъка, отвъд черния път и по зелената трева, покрита с толкова гъста роса, че пристъпването по нея приличаше на газене в река. Знаеше колко хора я следват — търговци и занаятчии, музиканти и бардове, майки и дъщери, бойци и синове!

Небето на изток бе набраздено с розови жилки, а по земята пълзеше сребриста мъгла.

Долови уханието на реката и земята, когато запристъпва нагоре по лекото възвишение с влажни от росата поли.

Камъкът се намираше на приказно красив хълм, където малка горичка предлагаше приятна сянка. Прещип и мъх, бледожълто и успокояващо зелено, покриваха скалите край свещения кладенец.

През пролетта тук грееха весели оранжеви лилии, танцуваха кандилки, а по-късно се появяваха нежни стръкчета напръстник. И това се повтаряше всяка година, откакто свят светува.

Но сега цветята спяха, а листата на дърветата бяха обагрени с първите оттенъци, предвещаващи тяхната смърт.

Самият камък бе широк и бял, подобен на древен олтар.

Слънчевите лъчи пробиваха листата и мъглите, пробягваха по белия камък и сребърната дръжка на забития в него меч.

Чувстваше ръцете си студени. Леденостудени.

Знаеше историята, откакто се помнеше. Как боговете изковали меча от светкавиците, морето, земята и вятъра. Как Мориган донесла него и каменния олтар на това място. И как го забила до дръжката и изсякла надписа в камъка с огнения си пръст:

„Поставен в каменна ножница от ръката на боговете, чакащ да бъде освободен от ръката на смъртен — и тази ръка с този меч да управлява Галия.“

Мойра се спря до камъните и още веднъж прочете думите. Ако волята на боговете е такава, тази ръка щеше да е нейната.

Мантията й се влачеше по влажната трева, докато вървеше през слънце и мъгла към върха на приказния хълм, за да заеме мястото си зад камъка.

За пръв път се огледа и видя как стотици хора — нейният народ — с погледи, приковани в нея, се стичаха през ливадите към кафявата ивица на пътя. Ако бе писано тя да извади меча, щеше да носи отговорност за всеки от тях. Студените й ръце се опитваха да затреперят.

Вдъхна си кураж, огледа лицата наоколо и изчака тримата свещеници да заемат местата си зад нея.

Някои от хората все още изкачваха последното възвишение и бързаха да не пропуснат мига. Искаше гласът й да звучи спокойно и затова изчака още малко и срещна погледите на най-любимите си.

— Милейди — прошепна един от свещениците.

— Да. Само момент.

Бавно разкопча брошката и подаде мантията на придворните дами. Вдигна ръце и вятърът развя широките й ръкави назад, но не усети хлад. Почувства топлина.

— Готова съм да служа на Галия! — извика Мойра. — Аз съм дете на боговете. Дойдох на това място, за да се преклоня пред тяхната воля и тази на народа си. С кръвта, сърцето и духа си.

Направи последната крачка към камъка.

Всичко притихна. Сякаш дори вятърът затаи дъх. Тя протегна ръка и обхвана с пръсти сребърната дръжка.

„О, да — помисли си, когато усети топлината й и чу странен звън в съзнанието си. — Да, разбира се. Мой е и винаги е бил.“

Стоманата зашепна, докато се плъзгаше по камъка, и принцесата вдигна освободения меч към небето.

Знаеше, че хората тържествуват, а някои от тях дори са се просълзили. Знаеше, че всички до един са коленичили. Но очите й се взираха в острието и светкавиците, които се спускаха към него от небето.

Почувства как светлината им нахлу в нея, усети прилива на топлина, кръв и сила. Последва миг парене в ръката, близо до рамото, и сякаш издълбан от боговете, там се появи символът Кладдоу, белегът, носен от всеки владетел на Галия. Разтърсена, развълнувана и смирена, погледна надолу към народа си. И очите й срещнаха погледа на Кийън.

Сякаш всичко друго изчезна в този миг и остана само неговото лице в сянката на качулката и очите му, толкова яркосини.

Как бе възможно в този съдбоносен миг да вижда единствено него? Как бе възможно, когато се вгледа в тези очи, да има чувството, че надниква още по-дълбоко в своята съдба?

— Готова съм да служа на Галия — каза тя, неспособна да откъсне поглед от него. — Аз съм дете на боговете. Този меч и всичко, което закриля той, е мое. Аз съм Мойра, кралица воин на Галия. Станете и знайте, че ви обичам.

Остана така, с меча, насочен към небето, докато един от свещениците сложи короната на главата й.

Магията — черна или бяла — не му бе чужда, но Кийън никога не бе виждал нещо по-въздействащо. Лицето на Мойра — толкова бледо, когато свали мантията — разцъфна при изваждането на меча. Очите й — сериозни и напрегнати — заблестяха като острието.

И когато срещнаха неговите, го пронизаха с поглед, остър като този меч.

Стоеше там, стройна и нежна, и същевременно силна като амазонка. Внезапно бе добила царствена осанка, бе станала страховита и прелестна.

Чувствата, които се пробудиха дълбоко в душата му, нямаха място тук.

Отдръпна се назад и понечи да си тръгне, но Хойт сложи ръка на рамото му.

— Трябва да изчакаш кралицата.

Кийън повдигна вежди.

— Забрави ли, че не се кланям на никоя кралица? Освен това вече твърде дълго се крия под наметалото.

Пое с бързи крачки. Искаше час по-скоро да избяга от светлината, от мириса на човешка плът. И от силата на онези сиви очи. Нуждаеше се от мрак и тишина.

Измина най-много една левга, когато Ларкин го настигна тичешком.

— Мойра ме помоли да проверя дали имаш нужда помощ, за да се прибереш.

— Добре съм, но все пак благодаря.

— Изумително, нали? Мойра… сияеше като слънцето. Винаги съм знаел, че тя е избраницата, но беше различно да го видя с очите си. Стана кралица още щом докосна меча. Беше очевидно.

— Ако иска да остане такава и да има над кого да властва, добре е да се научи да използва този меч.

— Ще го направи. Стига, Кийън, никой не бива да е сърдит и мрачен в такъв ден. Имаме право на няколко часа радост и веселие. И на пиршество. — Усмихнат, както винаги, Ларкин го смушка с лакът. — Може братовчедка ми да е кралица, но ви обещавам, че днес всички ще се нахраним царски.

— Да, на война се тръгва с пълен стомах.

— Така ли?

— Някой го беше казал. Приятно празнуване и пируване! Но добре е утре всички — кралици, крале и селяни — да продължат да се готвят за битка.

— Напоследък само това правим. Не, не се оплаквам — добави Ларкин, преди вампирът да проговори. — Бедата е там, че ми омръзна само да се подготвям. Нямам търпение да стигнем до същинската част.

— Не се ли би достатъчно през последните дни?

— Трябва да им го върна за онова, което сториха на Блеър. Все още я болят ребрата и се уморява по-бързо отколкото си признава. — Лицето му стана сурово и мрачно при спомена за случилото се. — Бързо се възстановява, но няма да забравя как я нараниха.

— Опасно е да влизаш в битка, изпълнен с жажда за мъст.

— О, глупости! Всеки от нас има лични сметки за уреждане, иначе какъв е смисълът? И не ми казвай, че не таиш в сърцето и в ума си желание да отмъстиш на онази кучка заради Кинг.

Кийън замълча, не можеше да го отрече.

— Да не би да си изпратен да ме придружиш до замъка, Ларкин?

— Случайно — да. Дори се наложи да обещая, че ще се хвърля пред теб, за да те защитя с тялото си от слънчевата светлина, ако силата на наметалото отслабне.

— Страхотно! И двамата ще изгорим като факли — каза вампирът с шеговит тон, но трябваше да признае, че се почувства по-спокоен, когато влезе в сянката, хвърляна от Галския замък.

— Бях помолен и да те поканя в семейната приемна, ако не си твърде уморен, за скромна закуска в тесен кръг. Мойра ще ти е благодарна, ако й отделиш само още няколко минути.

 

 

Искаше й се да остане сама за малко, но бе заобиколена от хора. Измина пътя обратно до замъка като в сън, сред смесица от движения и гласове, забулени в мъгла. Усещаше тежестта на меча в ръката си и на короната — на главата си, докато вървеше между близките и приятелите си. Радостни възгласи огласяха хълмовете и ливадите във възхвала на новата кралица на Галия.

— Трябва да се покажеш пред всички — каза вуйчо й — от кралската тераса. Очакват да те видят.

— Да. Но не сама. Знам, че такава е традицията — продължи тя, преди вуйчо й да възрази. — Но сега времената са различни. Моят Кръг ще застане до мен. — Погледна Глена, Хойт и Блеър. — Хората ще приветстват не само кралицата, а всички избрани предводители в тази война.

— Твоя воля — съгласи се Ридок и леко се поклони. — Но в такъв ден Галия трябва да остане свободна от сянката на войната.

— Докато мине Самен, тази сянка винаги ще тегне над нашата страна. Всеки галски поданик е нужно да знае, че дотогава ще управлявам с меч в ръка. И че съм част от Кръг на шестима избраници на боговете. — Сложи ръка върху неговата, докато минаваха през портите. — Ще направим пир и тържество. Оценявам съвета ти, както винаги, и ще се явя пред народа си, за да произнеса реч. Но боговете са ме избрали както за кралица, така и за воин. Така да бъде! Ще се отдам на Галия — до последния си дъх. Няма да те посрамя.

Той отмести ръката й от рамото си и я доближи до устните си.

— Милото ми момиче. Винаги си ме карала да изпитвам само гордост. От сега нататък ще слушам волята на своята кралица.

Слугите се бяха събрали и коленичиха, когато кралската свита влезе в замъка. Познаваше ги поименно. Някои от тях бяха служили при майка й още преди тя да се роди.

Но този път не бе същото. Вече не бе дъщерята, а самата господарка на замъка. И на всички тях.

— Станете — каза Мойра. — Благодарна съм за вашата лоялност и вярна служба. Бъдете сигурни, че и вие можете да разчитате на мен, докато съм кралица.

По-късно, реши тя, докато се качваше по стълбите, щеше да поговори лично с всеки. Това бе важно, но сега я чакаха други задължения.

В семейната приемна гореше буен огън. Свежи цветя, откъснати от градината и парниците изпълваха множество вази и купи. На масата бяха сложени най-изящните сребърни прибори и кристални съдове, а искрящо вино очакваше най-близките й хора да вдигнат тост за новата кралица.

Пое си дъх, после още веднъж, докато се опитваше да намери най-подходящите думи за онези, които обичаше най-много на света.

Глена просто обви ръце около нея.

— Представи се великолепно. — Целуна Мойра по двете бузи. — Неотразимо.

Напрежението, сковало раменете на кралицата, отслабна.

— Така се и чувствам, но знаеш ли какво е…

— Мога само да си представя.

— Добре се справи. — Блеър я прегърна за миг. — Щом аз мисля така, какво повече?

Като воин на воин, Мойра й подаде меча.

— Идеален е — тихо каза убийцата на вампири. — Не е твърде тежък за теб. Очаквах да е украсен със скъпоценни камъни или нещо подобно. Добре. Това е истинско оръжие за битки, а не само символ.

— Сякаш дръжката е изработена за моята ръка. Веднага щом го докоснах, го почувствах… свой.

— Наистина е така. — Блеър й го върна. — Твой е.

За миг кралицата остави меча на масата, за да приеме прегръдката на Хойт.

— Силата в теб е топла и стабилна — прошепна й той на ухото. — Галия има късмет с новата си владетелка.

— Благодаря.

После избухна в смях, а Ларкин я вдигна във въздуха и я завъртя три пъти, докато й се зави свят.

— Погледнете я! Ваше Величество.

— Подиграваш се с достойнството ми.

— Винаги. Но никога с личността ти, а стор.

Когато братовчед й я остави да стъпи на земята тя се обърна към Кийън:

— Благодаря, че дойде. Това означава много за мен.

Нито я прегърна, нито я докосна, а само наклони глава.

— Моментът не беше за изпускане.

— По-важно за мен е твоето присъствие. И на всички вас — добави и понечи да се обърне, когато малката й племенница задърпа полите й. — Едийн. — Повдигна детето и прие влажната целувка. — Много си хубава днес.

— Хубава — повтори Едийн и посегна да докосне украсената със скъпоценни камъни корона. После с усмивка, едновременно срамежлива и дяволита, погледна Кийън. — Хубава — отново изрече тя.

— Умно момиче — отбеляза той.

Видя детето да свежда поглед към медальона му и с нехаен жест го повдигна към него, за да го докосне.

Когато Едийн протегна ръчичка, майка й почти прелетя през стаята.

— Едийн, не!

Шинан издърпа момиченцето от Мойра и я притисна към корема си, натежал от трета бременност.

Настъпи неловко мълчание и кралицата не можа да стори друго, освен да въздъхне и да изрече името на братовчедка си.

— Никога не съм харесвал децата — хладно каза вампирът. — Извинете ме.

— Кийън. — Мойра хвърли смразяващ поглед към Шинан и забърза след него. — Моля те, спри за момент.

— Преживях достатъчно за една сутрин. Искам да си легна.

— Извинявам се. — Хвана ръката му и я задържа здраво, докато той спря и се обърна. Очите му бяха студени като сини късчета лед. — Братовчедка ми Шинан е простодушна жена. Ще поговоря с нея.

— Не си прави труда.

— Сър. — Бледа като восък, жената дойде при тях. — Най-искрено моля за прошка. Обидих и вас, и своята кралица, и почитаемите й гости. Простете глупостта на една майка.

„Съжалява за обидата — помисли си той, — но не и за постъпката.“ Сега детето стоеше в далечния край на стаята, в ръцете на баща си.

— Приемам извиненията ви. — Отпрати я, без дори да я погледне. — А вие пуснете ръката ми, Ваше Величество.

— Ще ми направиш ли услуга… — започна Мойра.

— Вече станаха твърде много.

— Задължена съм ти — спокойно отвърна тя. — Ще застана отвън, на терасата. Народът трябва да види кралицата си, а според мен — и всички от нейния Кръг. Ще ти бъда благодарна, ако ми отделиш още време.

— Под безмилостното слънце?

Кралицата успя да се усмихне и изпита облекчение, когато долови негодуванието в гласа му. Щеше да изпълни молбата й.

— Само няколко минути. После можеш да се усамотиш и да се порадваш на мисълта, че ти завиждам за това.

— Тогава бъди кратка. Копнея за малко блажено уединение.

 

 

Мойра съзнателно разпореди от едната й страна да стои Ларкин — обичана и уважавана личност, а от другата Кийън — чужденецът, от когото някои се страхуваха.

Надяваше се така да покаже на поданиците си, че ги смята за равни и има доверие и на двамата.

Тълпата ликуваше и викаше името й, а когато тя повдигна меча, възгласите станаха оглушителни. След това подаде меча на Блеър, за да го подържи, докато тя говори. Народът трябваше да види, че годеницата на Ларкин е достойна за тази чест.

— Народе на Галия! — извика, но шумотевицата продължи. Затихна едва когато кралицата пристъпи към каменния парапет и вдигна ръце. — Жители на Галия, идвам при вас като владетелка, като ваша сънародничка и закрилница. Заставам пред вас, както майка ми и както всички, властвали над страната от създаването й. И като част от Кръг на избраници на боговете, които не само ще управляват Галия, а ще бъдат нейни воини. — Разпери ръце и прегърна петимата, стоящи до нея. — С тези избраници образуваме Кръга. На тях вярвам и разчитам най-много. Като ваша сънародничка ви моля, а като ваша кралица ви заповядвам да се отнасяте към тях с лоялност, доверие и уважение, както към мен. — Трябваше да прави дълги паузи през няколко минути, докато виковете отново заглъхнат. — Днес над Галия грее слънце. Но няма винаги да е така. Задава се зло, жадуващо за мрак, ала ние ще се изправим срещу него. Ще го победим. Днес празнуваме, пируваме и отправяме благодарност. Но дойде ли утрото, ще продължим с подготовката за война. Всеки галски поданик, който може да носи оръжие, ще ни последва в похода към Долината на мълчанието. Ще залеем земята със силата и волята си и ще удавим нашите врагове в светлина. — Протегна ръка към оръжието и отново го вдигна. — Този меч няма да виси на стената, както е било винаги от първите дни до днес. Ще гори и ще пее в ръката ми, докато се бия за вас, за Галия и за цялото човечество.

Прозвучаха стотици възгласи на одобрение.

А после — писъци, когато във въздуха изсвистя стрела.

Преди Мойра да успее да реагира, Кийън я дръпна надолу. През виковете и хаоса го чу да изругава с тих глас. И усети топлината на кръвта му върху ръката си.

— О, господи, прострелян си!

— Не ме улучи в сърцето — процеди той през зъби. На лицето му се изписа болка, когато се отдръпна от нея и седна.

Посегна да извади стрелата от гърдите си, но Глена приклекна срещу него и бутна ръката му.

— Дай да видя.

— Не ме улучи в сърцето — повтори вампирът и отново сграбчи стрелата. Рязко я дръпна. — Мамка му! Дяволска работа.

— Вътре! — припряно нареди вещицата. — Внесете го вътре.

— Почакайте. — С леко трепереща ръка Мойра обхвана рамото на Кийън. — Можеш ли да станеш?

— Разбира се, по дяволите! За какъв ме вземаш?

— Моля те, нека те видят. — Само за миг задържа ръката си на бузата му, като лек допир на крило. — И двама ни.

Преплете пръстите си с неговите и й се стори, че нещо трепна в очите му, а почувства същото и в сърцето си.

Но всичко изчезна за миг, а тонът му отново стана раздразнителен:

— Тогава дай ми малко пространство.

Мойра се изправи. Долу бе настанал истински хаос.

Мъжът, който навярно бе изпратил стрелата, получаваше удари и ритници от всяка ръка или крак, достигащи до него.

— Стойте! — извика тя с всичка сила. — Заповядвам ви: стойте! Стражи, доведете този човек в голямата зала. Народе на Галия! Виждате, че дори в този ден, когато над нас грее слънце, мракът се опитва да ни унищожи. Но не успява. — Хвана ръката на Кийън и я вдигна високо заедно със своята. — Проваля се, защото в този свят има рицари, готови да рискуват живота си за другите.

Докосна раната му и усети как ръката му потрепери. След това показа окървавената си длан.

— Той рискува живота си за нас. И с тази кръв, която днес проля за мен, го посвещавам в звание сър Кийън, Рицарят на мрака.

— О, за бога! — промърмори вампирът.

— Замълчи! — прошепна Мойра тихо, но властно, без да отмества поглед от тълпата.