Нора Робъртс
Долината на мълчанието (18)

Седемнадесета глава

— Шинан, трябваше да си в леглото.

С отпусната на корема ръка, Шинан поклати глава срещу Мойра.

— Не мога да оставя баща ми да замине, без да го изпратя. И теб. — Огледа двора на замъка, където коне и хора се готвеха за път. — Тук ще е толкова пусто, когато между стените останем само неколцина.

Успя да се усмихне, докато баща й вдигаше сина й високо във въздуха.

— Ще се върнем и глъчката ще бъде оглушителна.

— Доведи ги обратно при мен, Мойра. — Напрежението започна да се долавя в очите на Шинан, в гласа й. — Съпруга ми, баща ми, братята ми — върни ми ги.

Мойра хвана ръцете й.

— Ще направя всичко по силите си.

Шинан притисна ръката й към корема си.

— Тук има живот. Усещаш ли го? Кажи на Фален, че си усетила как детето му помръдва.

— Ще му кажа.

— Ще се грижа за растенията ти и ще държа запалена свещ, докато всички се приберете у дома. Мойра, как ще разберем? Как ще узнаем дали…

— Ще узнаете — увери я Мойра. — Ако боговете не ви изпратят знак за нашата победа, ние ще изпратим. Обещавам. Сега върви да целунеш баща си, а аз ще целуна другите ти близки от теб.

Мойра пристъпи към леля си и докосна рамото й.

— Говорих с мъжете, които ще останат с вас. Заповедите ми са ясни и прости и ще бъдат изпълнявани точно. Портите ще стоят заключени и никой няма да напуска замъка денем или нощем, докато не дойде вестта за края на битката. Разчитам на теб като глава на семейството, което остава тук, да спазваш стриктно наставленията ми. Ти си мой регент до завръщането ми. Или в случай че загина…

— О, Мойра!

— Ако не се завърна жива, ти ще управляваш, докато престолът бъде поет от следващия пълноправен крал или кралица. — Свали от ръката си пръстен, принадлежал на майка й, и го пъхна в шепата на Деърдре. — Това е символ на властта, която ти давам.

— Ще уважавам желанията и наставленията ти, докато управлявам от твое име. Кълна се пред теб, Мойра. — Тя хвана ръцете на племенницата си. — Съжалявам, че се скарахме.

— Аз — също.

Макар и с насълзени очи, Деърдре намери сили да се усмихне.

— Въпреки че в този миг на раздяла всяка от нас вярва, че е била права.

— Така е. Но това не ме кара да те обичам по-малко.

— Детето ми! — Деърдре я прегърна. — Милото ми момиче. Всяка молитва, която зная, ще бъде отправена за теб. Върни се при нас. Кажи на синовете ми, че сърцето и гордостта ми са с тях.

— Извинете ме. — Блеър докосна рамото на Мойра. — Всичко е готово.

— Казвам ти довиждане. — Деърдре се приближи към Блеър и я целуна по бузите. — И разчитам на теб да пазиш първородния ми син от беда.

— Ще направя каквото трябва. Няма да бъде лесно.

— Няма да бъде лесно. Много е опърничав. — Понечи да каже още нещо, но само си пое дъх. — Щях да кажа „пазете се“, но воини като вас не биха искали да чуят това. Победа!

— Можеш да си сигурна.

Без излишна официалност възседнаха конете и драконите. Децата се бяха събрали на групички, надзиравани от жените, които оставаха в замъка. Старците се подпираха на колове или на раменете на по-младите.

В очите на всички проблясваха сълзи. Въпреки че премрежените им погледи бяха насочени към близки и любими, Мойра знаеше, че гледат и нея.

„Върни ми ги.“ Колко ли от тях я изпращаха със същото отчаяно желание в умовете и сърцата си? Не на всеки това желание щеше да бъде изпълнено, но както се бе заклела пред Шинан, щеше да стори всичко по силите си.

И нямаше да ги остави или да поведе армията си със сълзи на очи.

Даде знак на Найл, които щеше да предвожда наземните войски. Когато той нареди да отворят портите, Мойра вдигна високо меча на Галия. И начело на последната част от галската армия, потегляща от замъка, изстреля огнен лъч към бледоморавото утринно небе.

Ездачите на дракони пристигнаха първи да мобилизират батальоните. Щяха да напуснат базата и да изминат следващия участък от пътя до бойното поле. Оръжията и боеприпасите бяха събрани. Част от бойците се качиха на дракони или коне, а онези, които тръгнаха пеша, бяха пазени от двете страни от ездачи, по земя и въздух.

Така прекосиха територията и небето на Галия.

При следващото укрепление си починаха и напоиха животните.

— Ще пийнете ли чай, милейди?

Кийра застана до Мойра край потока, от който пиеха драконите.

— Какво? О, благодаря. — Мойра взе чашата.

— Никога не съм виждала такава гледка.

— Сигурно. — Кралицата продължи да се взира в драконите и се запита дали някога ще види това отново. — Ще яздиш със съпруга си, Кийра.

— Да, милейди. Почти сме готови.

— Къде е кръстът, който спечели, Кийра? Този на врата ти е меден.

— Аз… — Кийра повдигна ръка към медния кръст. — Оставих го на майка си. Ваше Величество, децата ми трябва да бъдат защитени, ако…

— Разбира се. — Мойра обхвана китката й и я притисна. — Разбира се.

Обърна се, когато Блеър закрачи към тях.

— Време е да ги строим. Конете и драконите са отпочинали и напоени. Оръжията са събрани, освен тези на бойците, които ще пазят базата до сутринта.

— Следващият батальон трябва да пристигне преди залез. — Мойра вдигна поглед към небето. — Имат ли достатъчна защита, ако настъпи някаква промяна във времето, било естествена или не?

— Лилит може да е изпратила стрелци и разузнавачи далеч на запад, но не толкова, че нашите бойци да не се справят. Трябва да продължаваме, Мойра. Придвижването на дълги скокове помага да не замръкнем навън, но все пак е нужно време.

— А имаме срок, който трябва да спазим — съгласи се Мойра. — Дай заповедта и потегляме.

 

 

Късно следобед първите ездачи стигнаха до крайната цел на пътуването. Когато Мойра започна да се спуска, мъжете долу прекъснаха заниманията си и ги посрещнаха с викове. Видя Ларкин да излиза от къщата и да вдига поглед. След миг се преобрази и полетя нагоре да се присъедини към тях.

Тя забеляза тъмната пръст на пресни гробове. Ларкин наперено закръжи около нея и се изравни с дракона на Блеър. Мойра затаи дъх, когато Блеър се изправи, скочи във въздуха и се приземи върху гърба на Ларкин, за да се спусне с него. Долу като гръм отекнаха викове.

„Сякаш празнуваме“, помисли си Мойра, докато другите ездачи изпълняваха сложни фигури във въздуха.

Може би се нуждаеха от това наивно веселие през последните няколко часа на деня. Нощта щеше да се спусне скоро.

Канеше се сама да се погрижи за своя дракон, както по пътя, но Ларкин я сграбчи, завъртя я във въздуха и я целуна.

— Няма да ме умилостивиш толкова лесно — каза тя. — Заслужаваш да те смъмря. Трябваше да изминете пътя дотук, да изслушвате разкази и да стоите на безопасно място. А не да излизате и да си търсите белята.

— Правим каквото трябва, когато трябва. — Той отново я целуна. — Всичко свърши добре, нали?

— Така ли?

— Да. Кийън е добре. Влизай вътре, има кой да се погрижи за драконите. Изминали сте дълъг път. Блеър каза, че не сте имали неприятности.

— Никакви.

Мойра влезе след него в къщата.

На огъня къкреше яхния и въздухът бе изпълнен с аромата й, примесен с миризмата на кал и пот. На масата, около която навярно доскоро се бе събирало семейство, имаше разгънати карти. Завесите на прозорците бяха домашнотъкани и пъстри, стените — варосани и чисти.

До всяка врата и прозорец се виждаха подпрени оръжия.

— За теб е подготвена стая на горния етаж, ако искаш да си починеш.

— Не, няма нужда. Но бих пийнала уиски, ако се намира някакво.

— Намира се.

По изражението му позна, че Блеър е влязла след тях.

— Животните са прибрани и нахранени — започна тя. — Боеприпасите са разтоварени. Хойт се погрижи за това. Как сте се устроили тук?

— Бойците спят в конюшните, в плевнята, хамбара и хранилището за торф, както и тук. На тавана има достатъчно място и го използваме като казарма.

Ларкин наля уиски, докато говореше, и повдигна брадичка срещу Блеър, но тя поклати глава.

— Основният арсенал е във всекидневната — продължи той. — Във всички постройки има оръжия. Мъжете се редуват на смени, денем и нощем. Тренировките продължават през деня. Имало е нападения, както знаете, но не и откакто ние с Кийън пристигнахме.

— Погрижихте се да няма, нали? — попита Мойра, преди да отпие.

— Да, и добре натрихме носа на Лилит. Вчера обаче загубихме още един човек, ранен при нападението, когато е загинал Тинин. Умря мъчително.

Мойра сведе поглед към чашата си.

— Има ли други ранени?

— Да, но са на крака. До кухнята има малък салон, който използваме, ако някой пострада и се нуждае от помощ.

— Глена ще надникне там и ще го подреди, както намери за добре. — Мойра допи уискито. — Доколкото знаем, в постройките няма място за всички. Тази нощ тук има близо хиляда души, а през следващите два дни ще пристигнат още петстотин.

— Тогава най-добре да се заемем с организирането на лагера — настоя Блеър.

Мойра изпита известна гордост, виждайки толкова много от поданиците си, мъже и жени, млади и стари, да работят заедно. Сред нивите се разпъваха палатки, събираха се дърва и торф за котлите, разтоварваха се каруци с провизии.

— Имаш истинска армия — отбеляза Глена до нея.

— Надявам се някога тук отново да има посеви, а не палатки. Толкова са много. Досега не си давах сметка. Можете ли да създадете защитен кръг около толкова хора?

Глена сви юмруци в израз на непоколебима решителност.

— Вярното куче на Лилит е успяло да изгради защита около цялата им база. Нали не намекваш, че ние с Хойт не можем да се мерим с него?

— Не би ми хрумнало.

— Нужен е доста голям кръг — призна Глена. — А слънцето вече залязва. Трябва да побързаме. И ти можеш да ни помогнеш.

— Надявам се да мога.

Заедно с тях Мойра обходи земите от край до край и по наставления на Глена събра стръкове трева, малки камъчета и буци пръст. Срещнаха се отново в средата.

Беше се разчуло, че ще се извърши магически ритуал и бойците бяха притихнали. В настъпилата тишина Мойра долови първия полъх на силата.

Призоваха всички закрилници — от изток и запад, север и юг. Призоваха Мориган, своята покровителка. Мойра изрече с тях заклинанието, което бяха съчинили.

— Към силите от древността днес отправяме молба. На това място, в този час, нека те да бъдат с нас. Пръст, трева и земна твърд тук да бъдат защитени. И никой, който носи смърт, да не прекрачва тез предели. Непрестанно, в нощ и ден, нека огън да гори, и живота ни свещен в този кръг да съхрани. Да не прониква и стрела през този щит от светлина. С капките от своя кръв заздравяваме кръга.

След Хойт и Глена, Мойра на свой ред разряза дланта си с малка кама и изцеди капки кръв върху тревата, пръстта и камъчетата, които бе събрала.

Топлината се надигна в нея, слята с тяхната, и вихрушката, която събудиха, развя палатки и треви, докато циклонът от светлина обхвана нивите.

Тримата посипаха напоената с кръв пръст и Мойра почувства как земята затрепери под краката й, когато три малки пламъка лумнаха и угаснаха. Докато стояха, хванати за ръце, тялото й политна назад от силата, която ги свързваше.

— Пламъците издължи — извика тя заедно с тях, — враговете прогони! В огън да се слеят кръв и светлина. Волята ни е това!

Около нивите се надигнаха червени пламъци. Когато изчезнаха с оглушително изпращяване, остана съвършен кръг от бяла пепел.

Погледът на Мойра се премрежи, гласовете в ума й започнаха да заглъхват, сякаш светът внезапно бе потънал под вода.

Когато отново дойде на себе си, стоеше на колене. Глена разтриваше раменете й и изричаше името й.

— Добре съм. Добре съм. Просто… беше толкова силно. Трябва да си поема дъх.

— Почини си. Беше мощна магия, още повече, защото използвахме кръв.

Мойра погледна разреза на дланта си.

— Всичко е оръжие — заяви тя, — както казва Блеър. Каквото е нужно, стига да е от полза.

— Мисля, че се получи — тихо каза Хойт.

Мойра проследи погледа му и съзря Кийън, застанал извън кръга. Въпреки че наметалото го скриваше от последните слънчеви лъчи, видя очите му и яростта в тях.

— Е, добре. Ще оставим бойците да доизградят лагера.

— Подпирай се на мен — каза й Глена. — Бледа си като платно.

— Не, няма нужда. — Все още чувстваше слабост в коленете. — Мъжете не бива да ме виждат немощна. Просто малко ми се гади, това е.

Докато тя пристъпваше през нивите, Кийън се завъртя на пети и закрачи обратно към къщата.

Чакаше ги вътре. Явно забелязали настроението му, бойците не смееха да се приближат.

— Нима искате да я уморите, преди Лилит да направи опит? — гневно попита той. — Какво си въобразявате, като я въвличате в магии, достатъчно силни и тримата да бъдете отнесени от собствения си ураган?

— Имахме нужда от нея — спокойно отвърна Хойт. — Не е лесно да хвърлиш защитна мрежа над толкова обширна площ, с толкова хора. Щом спря теб, значи магията е подействала.

Не просто го бе спряла, а го бе разтърсила като електрошок. Изненада се, че косата му не стърчи нагоре.

— Нейната сила не е толкова голяма, че…

— Не ми казвай за какво съм достатъчно силна и за какво не. Направих каквото трябваше. Нали ти ще отвърнеш същото, ако те запитам за онзи безразсъден полет до Долината? И двете неща свършиха добре, така че няма смисъл да стоим тук и да спорим. Казаха ми, че горе има стая за мен. Някой да знае къде точно се намира?

— Първата врата вляво — троснато отвърна Кийън.

Когато Мойра закрачи към стълбите, надменно както му се стори, той изруга. После тръгна след нея.

Завари я да седи, приведена на стол, срещу все още незапалената камина, с глава между коленете.

— Вие ми се свят и не ми се слушат упреци. След миг ще дойда на себе си.

— Никак не ми изглеждаш на себе си. — Кийън наля вода в чаша и я повдигна пред лицето й. — Изпий това. Бледа си като мъртвец. Някои от жертвите ми имаха далеч повече руменина от теб.

— Колко мило!

— Истината невинаги звучи красиво.

Мойра изправи гръб, отпусна се на стола си и се загледа в него, докато отпиваше вода.

— Ядосан си и добре че е така, защото и аз съм ти сърдита. Знаеше, че съм пристигнала, но не слезе да ме посрещнеш.

— Не слязох.

— Голям глупак си. Мислиш, че лесно ще се отървеш от мен. Остават броени дни до края, а ти се опитваш да ме избягваш. Няма да те оставя на мира, докато не се озовеш притиснат в ъгъла. Научих се не само да се боря, а и да си служа с нечисти средства. — Мойра леко потръпна. — Студено е. Не ми остана магическа сила да запаля огън.

Кийън пристъпи към камината, но преди да се наведе към сандъчето с подпалки, тя хвана ръката му и я притисна към бузата си.

Нещо в него внезапно се пречупи, сякаш изпука съчка. Повдигна я от стола и я задържа във въздуха, докато устните му нетърпеливо се сливаха с нейните. Ръцете и краката й го обърнаха с несдържана страст.

— Да, така е по-добре — задъхано каза тя. — Много по-топло. Часовете ми се струваха безкрайни, откакто ти замина. Толкова малко време, толкова кратко, а после раздяла завинаги.

— Погледни ме. Да, ето го отново това лице, което познавам.

Притисна я в прегръдката си и тя отпусна глава на рамото му.

— Липсваше ли ти лицето ми?

— Да. Не е нужно да прибягваш до нечисти средства, защото вече си оставила дълбока рана в мен.

— По-лесно е да сме сърдити един на друг. Така болката е по-поносима. — Мойра стисна клепачи за миг и се отдръпна, когато той я остави да стъпи на земята. — Донесох виела. Хрумна ми, че може да ти се прииска да посвириш. Трябва да звучи музика, да има шеги и смях и всички неща, които ни напомнят за какво сме готови да умрем. — Застана до прозореца. — Слънцето залязва. Тази нощ ще отидеш ли отново на бойното поле? — обърна се, когато той не проговори. — Видяхме ви двамата с Ларкин да прелитате над него преди две нощи и теб сам — следващата нощ.

— Всеки път добивам малко повече сила. Няма да съм полезен нито на теб, нито на себе си, ако допусна онова, което е пропито в тази земя, да ме обсеби.

— Имаш право — и тази нощ аз ще дойда с теб. Губи колкото искаш време в спорове, Кийън — продължи Мойра, когато той опита да възрази. — Но ще дойда. Галия е моята страна и всяка педя от земята й, каквото и да се крие под нея, е моя. Не съм стъпвала там от детството си, освен в съня си. Трябва да видя долината нощем, както ще бъде на Самен. Затова или идвам с теб, или ще отида сама.

 

 

— Искам да отида! Искам! Моля те, моля те, моля те!

Лилит имаше чувството, че главата й наистина ще се пръсне от непрестанното хленчене и упорстване на момчето.

— Дейви, казах „не“. Самен е твърде близо и е опасно да излизаш от къщата.

— Аз съм воин. — Чертите на детското му лице станаха сурови и зловещи. — Луций каза така. Имам меч.

Извади малкия меч, които Лилит бе наредила да изработят за него — и сега съжаляваше — след като бе убил първата си жертва навън.

— Това е само ловна хайка — започна тя.

— Искам да ловувам. Искам да се бия! — Дейви разсече въздуха с острието. — Искам да убивам.

— Да, да, да. — Лилит отегчено махна с ръка. — И ще убиваш колкото искаш. След Самен. Нито дума повече! — Когато изкрещя заповедта, очите й добиха лек червеникав оттенък. — Търпях твърде много капризи от теб за един ден. Малък си. Край. Върви в стаята си да играеш с проклетото коте, което толкова много искаше.

Очите му станаха искрящо червени, оголи зъби и зверското ръмжене, което издаде, заличи и последните следи от детска невинност по лицето му.

— Не съм малък. Мразя котето. Мразя и теб.

Отдалечи се, размахвайки меча с дива ярост, и съсече смъртен слуга, който не успя да отскочи встрани.

— Проклятие! Виж какво направи. — Лилит тръсна ръце при вида на опръсканите с кръв стени. — Това момче ще ме подлуди.

— Има нужда от хубав пердах, ако питаш мен.

С пламнало от гняв лице Лилит рязко се завъртя към Лора.

— Не ме поучавай от какво има нужда. Аз съм неговата майка.

— Не фучи срещу мен, защото той се държи като разглезено копеле. — Лора нацупи устни и тежко се отпусна на един стол. Лицето й отново бе красиво, но белезите бяха останали дълбоко в нея и я изгаряха като отрова. — Личи си на кого се е метнал такъв капризен.

Лилит сви пръстите на едната си ръка като лапа на звяр с остри нокти.

— Може би ти си тази, която си проси хубав пердах.

Лора знаеше, че когато е в такова настроение, Лилит е способна на нещо далеч по-жестоко, и сви рамене.

— Не аз те тормозя от час насам, нали? Помагах ти да се справиш с Дейви, а сега изливаш гнева си върху мен. Може би всички сме изнервени, но ние двете трябва да се държим една за друга.

— Права си. — Лилит прокара ръце през косите си. — Наистина ме заболя главата от него. Можеш ли да си представиш?

— Той просто… как да го кажа, просто се перчи. Главозамаял се е от първия си успех навън.

— Не мога да го пусна.

— Разбира се. — Лора махна с ръка. — Постъпи напълно правилно. Загубихме два отряда, там е опасно за Дейви. Все пак мисля, че заслужаваше да го нашляпаш заради тона, с който ти говореше.

— Може би ще отнесе някой шамар. Повикай някого да почисти тази мръсотия. — Лилит нехайно махна към трупа на слугата. — После провери дали хайката е тръгнала. Може би тази нощ ще имат повече късмет и ще хванат някой заблуден човек. На бойците им писна от овча кръв… А, има още нещо — каза тя, преди Лора да излезе. — Хапва ми се нещо… за успокоение. Имаме ли още деца?

— Ще проверя.

— Нещо мъничко. Тази вечер нямам апетит. Нареди да го изпратят в стаята ми. Имам нужда от тишина.

Когато остана сама, Лилит закрачи като в клетка. Нервите й бяха обтегнати, не можеше да го отрече. Имаше толкова много грижи, толкова отговорности, свързани с нощта, в която най-сетне щеше да унищожи Кръга.

Загубата на войници събуждаше гняв и тревога. Дезертьорите също бяха проблем, но нощем тя изпращаше ловци да ги издирят и избият. Просто бе невъзможно цели два отряда да са дезертирали.

„Още човешки капани?“, запита се Лилит. Струваха й скъпо. Хората щяха да платят далеч по-скъпо за тях, когато дойдеше нейният час.

Никой не разбираше на какво напрежение е подложена, колко тежка е отговорността й. Имаше светове за опустошаване. Съдбата я притискаше, а бе заобиколена от некадърници и глупаци.

Дори нейният сладък Дейви, скъпото й момче се държеше като ръмжащо сополиво копеле. Осмеляваше се да я обижда, нещо, което не би позволила на никого. Не знаеше дали да се гордее с него, или да се ядосва.

„Все пак — помисли си тя — изглеждаше толкова чаровен, докато размахваше онзи малък меч.“ Беше разсякъл глупавия слуга надве, а после самодоволно бе продължил, почти с танцова стъпка, без да погледне назад.

Вбесяваше я, разбира се, но нима можеше да не изпитва и известна гордост?

Отиде до вратата и застана отвън, за да се наслади на нощния хлад, който я обливаше и нахлуваше в нея. Горкият Дейви се чувстваше като затворник в тази проклета къща. Тя — също. Но скоро…

Разбира се, разбира се, каква ужасна майка беше! Щеше да организира лов тук, в защитената зона. Само за тях двамата. Това щеше да събуди апетита й, да повдигне духа й. И Дейви щеше да се зарадва.

Доволна от идеята, Лилит се върна вътре, прескочи окървавения труп и се качи по стълбите.

— Дейви! Къде е малкият ми пакостник? Имам изненада за теб.

Отвори вратата на неговата стая. Първо усети миризмата. Имаше много кръв — по пода, по стените и завивките на леглото, които бе поръчала да ушият специално за него от коприна в кралскосиньо.

Навсякъде се въргаляха парчета от котето. Доколкото си спомняше, бе доста едро.

Въздъхна и една сдържа смеха си. Какъв темперамент имаше скъпото й синче!

— Дейви, непослушник такъв! Излез, където и да се криеш, или ще размисля за изненадата. — Завъртя очи. Една майка трябваше да полага толкова усилия! — Не съм ти сърдита, миличко. Просто имам много грижи и забравих, че ние с теб се нуждаем и от забавления.

Претърси стаята, докато говореше, и се намръщи, когато не го откри никъде. Леко разтревожена, отново излезе. Лора влачеше окована жена за железния нашийник.

— Децата са свършили, но тази е дребничка.

— Не, не сега. Не мога да намеря Дейви.

— Не е в стаята си? — Лора надникна вътре. — Хитрец. Скрил се е някъде, защото си му сърдита.

— Има нещо… — Лилит притисна ръка към корема си. — Нещо ме свива тук. Да го намерят! Веднага!

Обявиха издирване, претърсиха голямата къща, пристройките и нивите в защитената зона. Стомахът на Лилит се сви още повече, когато откриха, че и понито му е изчезнало.

— Избягал е. Хукнал е нанякъде. О, защо не проверих по-рано дали е в стаята си? Трябва да го намеря.

— Почакай. Почакай! — настоя Лора и здраво сграбчи Лилит. — Рисковано е да излизаш извън защитената зона.

— Става дума за детето ми. Трябва да го намеря.

— Ще го намерим. Ще изпратим най-добрите си следотърсачи. Ще използваме способностите на Мидиър. Лично аз ще отида.

— Не. — Борейки се за малко спокойствие, Лилит затвори очи. — Не мога да те изложа на риск. Луций… повикай Луций и му кажи да дойде в убежището на Мидиър. Побързай!

Трябваше да охлади кръвта си и да проясни ума си. Знаеше, че за да властва, е нужна жар, но и лед. Важно бе да запази хладнокръвие, докато узнае, че принцът е в безопасност.

— Разчитам на теб, Луций.

— Милейди, ще го намеря. Давам ви думата си, че бих пожертвал живота си, за да го видя на сигурно място у дома.

— Зная. — Лилит сложи ръка на рамото му. — Нямам по-голямо доверие на никого. Доведи го обратно при мен и ще получиш всичко, което поискаш. — Завъртя се към Мидиър. — Намери го! Намери принца в стъклото.

— Търся го.

На стената имаше голямо елипсовидно стъкло. То отразяваше магьосника с тъмните му одежди и стаята, в която извършваше мрачните си тайнства, но никого от тримата вампири, които го наблюдаваха.

По стъклото се плъзна дим, завъртя се на спирали и пропълзя през ръбовете му. През мъглата започна да се разкрива великолепна нощ. И в мрака изплува силует на момче, яхнало пони.

— О, ето го! — извика Лилит и стисна ръката на Лора. — Виж колко добре язди, колко е изправен на седлото. Къде е? Къде в тази прокълната земя е принцът?

— Следва ловната хайка — каза Луций, гледайки образа в стъклото. — Наближават бойното поле. Познавам тази местност, милейди.

— Побързай тогава, побързай! Своенравен хлапак — промърмори тя. — Този път ще се вслушам в съвета ти, Лора. Когато се върне, хубаво ще го напердаша. Не го изпускай от очи, Мидиър. Можеш ли да изпратиш при него образа ми?

— Искате много магии наведнъж, Ваше Величество. — Мантията му се развя след него, когато пристъпи към котела, прокара ръце през парите и оттам се надигна зелен дим. — Ще ми е нужна още кръв — каза й той.

— Човешка, предполагам.

Очите му проблеснаха.

— Най-добре, но и агне или яре би свършило работа.

— Щом е за принца — студено каза тя, — няма да правим компромиси. Лора, нареди да му дадат онази, която ми доведе за вечеря.

 

 

Дейви препускаше в мрака. Чувстваше се силен, свиреп и доволен. Щеше да покаже на всички, че е най-великият воин на всички времена. „Принцът на кръвта“, помисли си той. Щеше да накара всички да го наричат така, дори майка му. Беше казала, че е малък, но грешеше. Отначало бе решил да настигне ловците, да се промъкне между тях и да застане начело. Никой не би дръзнал да противоречи на Принца на кръвта. И първата плячка щеше да е негова.

Но нещо го теглеше далеч от тях, от мириса на неговия вид. Нещо силно и изкусително. Нямаше нужда да остава с ловната хайка, да се влачи след тях като бебе. Той стоеше далеч по-високо.

Искаше да следва музиката, която звучеше в кръвта му, и вечния мирис на смъртта. Забави темпото, обзет от вълнение. В мрака се криеше нещо прекрасно, което щеше да е негово. На лунната светлина видя бойното поле и красотата му го накара да потръпне, както когато навлизаше в тялото на майка си и я яздеше като пони.

Докато тези тръпки го изгаряха, видя трите силуета на възвишението. „Хора — помисли си Дейви. — И един дракон.“

Щеше да ги съсече всичките, да изсмуче кръвта им и да сложи главите им в краката на майка си.

Вече никой нямаше да твърди, че е малък.