Нора Робъртс
Долината на мълчанието (13)

Дванадесета глава

Дейви бе галеник на Лилит от близо пет години. Беше заклала родителите му и по-малката му сестричка в една омайна лятна нощ в Ямайка. Почивката с пълен пакет, включващ летищни такси, хотел и закуска, бе подарък изненада от бащата на Дейви за съпругата му по случай тридесетия й рожден ден. В първата си нощ там, замаяни от ваканционното настроение и безплатния пунш с ром, бяха заченали трето дете.

Разбира се, нямаха представа за това и ако нещата се бяха развили другояче, при перспективата за още едно бебе щеше да се наложи да се откажат от подобни приключения на тропически острови за известно време. Но това се оказа последната почивка на семейството.

Беше при едно от кратките и ожесточени скарвания на Лилит с Лора. Спонтанно бе избрала Ямайка и се забавляваше, примамвайки по някой местен жител или турист по баровете. Но вкусът на купонджиите бързо й омръзна.

Искаше малко разнообразие — нещо по-свежо и сладко. У младото семейство откри точно това, което търсеше.

Прекрати веселата разходка на майката и малкото момиченце по плажа бързо и жестоко. Все пак бе впечатлена от отчаяната и безсмислена борба на жената и инстинктивната й реакция да защити детето. След като засити глада си с тях, можеше да остави мъжа и момчето да се плискат сред вълните, нищо неподозиращи. Но бе любопитна да види дали бащата ще се бори за сина си. Или ще умолява, както майката.

Той се опита… и изкрещя на момчето да бяга. „Бягай, Дейви, бягай!“ Ужасът за сина му направи вкуса на кръвта и на смъртта му още по-сладък.

А момчето не побягна. Започна да се бори и това впечатли Лилит. Риташе, хапеше и дори опита да скочи на гърба й, за да спаси баща си. Дивата ярост, с която нападаше, в съчетание с ангелското му лице, я подтикна към решението да го превърне във вампир, вместо да изсмуче кръвта му и да продължи по пътя си.

Когато притисна устата му към кървящата си гръд, в нея се пробуди нещо, което никога по-рано не беше изпитвала. Почти майчинското умиление бе удивително приятно чувство.

Така Дейви се превърна в неин любимец, играчка, син, любовник.

Радваше се, че толкова бързо бе приел промяната. Когато с Лора се бяха сдобрили, както винаги ставаше, Лилит й бе казала, че Дейви е нейният кръвосмучещ Питър Пан. Малкото момче, завинаги на шест години.

Както всяко шестгодишно хлапе, Дейви се нуждаеше от грижи, развлечения и възпитание. Още повече — защото бе принц. Като такъв имаше големи привилегии, но и голям дълг. Този лов щеше да съчетае и двете. Момчето затрепери от вълнение, докато тя го обличаше с невзрачните дрехи на селянче. Засмя се, виждайки сияещите му очи, и за да направи играта още по-забавна, намаза малко кал и кръв по лицето му.

— Може ли да се огледам? Ще ми дадеш ли магическото си огледало? Моля те, моля те!

— Разбира се.

Като възрастна партньорка в тази игра, Лилит погледна с насмешка към Лора. Разбрала знака й, Лора донесе скъпоценното огледало.

— Изглеждаш ужасяващо — каза тя на момчето. — Толкова малък и слаб. Като… човек!

Дейви внимателно хвана огледалото, загледа се в отражението си и оголи зъби.

— Сякаш съм с карнавален костюм — засмя се той. — Най-сетне ще мога да убивам сам. Нали, мамо? Съвсем сам.

— Ще видим. — Лилит взе огледалото и се наведе да го целуне по изцапаната буза. — Имаш много важна роля, скъпи. Най-важната от всички.

— Зная какво трябва да направя. — Той заподскача на пръсти. — Репетирах до припадък.

— Зная. Здравата се потруди. Много ще се гордея с теб.

Тя остави огледалото обърнато надолу, за да не се изкушава да погледне в него. Белезите на Лора все още розовееха и толкова се разстройваше, когато надникнеше в магическото огледало, че Лилит не смееше да се полюбува на собственото си отражение, докато тя е в стаята.

Обърна се при почукването на вратата.

— Сигурно е Мидиър. Отвори му, Дейви, а после иди да изчакаш с Луций.

— Скоро ли ще тръгнем?

— Да. След няколко минути.

Момчето се втурна към вратата и изведнъж се спря в самодоволна поза, когато магьосникът му се поклони. Малкият воин излезе с маршова стъпка и остави Мидиър да затвори след него.

— Ваше Величество. Милейди.

— Стани! — Лилит нехайно махна с ръка. — Както виждаш, принцът вече е готов. А ти?

Той се изправи с обичайната си черна мантия, която изшумоля при движението. Лицето му бе сурово и красиво, обградено с буйни посребрели коси. Очите му, съвършено черни, срещнаха студения син поглед на Лилит.

— Ще бъде защитен. — Мидиър погледна към огромната черна ракла до леглото и сребърната кутийка с отворен капак върху нея. — Използвали сте еликсира, както ви казах.

— Да, и при провал отговаряш с живота си, Мидиър.

— Няма да се провали. Този еликсир и заклинанието, което ще изрека, ще го предпазват от дърво и стомана три часа. Ще бъде в безопасност, както когато е в прегръдката ви, Ваше Величество.

— Ако не е, лично аз ще те убия — по най-жестокия начин. За по-сигурно ще дойдеш с нас.

Само за миг Лилит долови изненада и раздразнение на лицето му. После той се поклони и покорно каза:

— Както заповядате.

— Да. Върви при Луций. Той ще ти осигури кон.

И пренебрежително му обърна гръб.

— Няма за какво да се тревожиш. — Лора се приближи към Лилит и обви ръка около раменете й. — Мидиър знае, че ще се прости с живота, ако някаква беда сполети нашето сладко момченце. Дейви се нуждае от това, Лилит. От движение, от развлечения. И нека се поперчи малко.

— Зная, зная. Неспокоен е и скучае. Не мога да го упрекна. Всичко ще е наред — каза тя, най-вече за да вдъхне кураж на себе си. — Ще бъда там с него.

— Вземи и мен. Промени решението си и ми позволи да дойда с теб.

Лилит поклати глава и ласкаво целуна грапавата й буза.

— Не си готова за лов. Все още си слаба, любов моя, няма да те изложа на риск. — Хвана ръцете й и силно ги стисна. — Нужна си ми за Самен. Да се биеш, да убиваш и да се наслаждаваш. В нощта, когато в Долината потекат реки от кръв и вземем онова, което ни принадлежи по право, искам ти и Дейви да бъдете до мен.

— Изгарям от нетърпение почти колкото Дейви.

Лилит се усмихна.

— Ще ти донеса подарък от малката ни игра тази нощ.

 

 

Дейви се държеше здраво за Лилит на седлото в лунната нощ. Беше поискал да язди своето пони, но мама му бе обяснила, че не е достатъчно бързо. Харесваше му да се вози бързо, да усеща вятъра и да препуска към приключението и плячката. Не помнеше по-вълнуваща нощ.

Радваше се още повече, отколкото на подаръка, който бе получил за третия си рожден ден, когато в една лятна нощ го бе завела в скаутски палатков лагер. А тогава бе толкова забавно! Писъците, плачът и бягащите стъпки. Туп-туп-туп.

По-хубаво бе, отколкото да преследва хора в пещерите или да изгори някой провинил се вампир. По-хубаво от всичко, преживяно дотогава.

Спомените за човешкото му семейство бяха смътни. Понякога се будеше от сън в стаята със снимки на състезателни коли по стените и сини пердета на прозорците. В гардероба се криеха чудовища и когато заплачеше от страх, тя идваше при него. Имаше кестенява коса и кафяви очи. Понякога влизаше той — високият мъж с пъпчиво лице. Прогонваше чудовищата, а тя сядаше и милваше косите му, докато отново заспи.

Ако напрегнеше паметта си, в нея изплуваше спомен за шум на вълни, усещане за мокър пясък, който се отдръпва под краката му, и за смеха на мъжа, когато водата ги залееше. После смехът му секваше и той започваше да крещи „Бягай, Дейви, бягай!“.

Но момчето не се напрягаше много често да си спомня това.

По-забавно бе да мисли за ловуване и игра. Когато е много послушен, майка му нареждаше да му дадат някого от пленниците за играчка. Най-много му харесваше мирисът им, когато се страхуваха, и звуците, които издаваха, докато се хранеше от тях.

Той бе принц и можеше да прави каквото пожелае. Почти.

Тази нощ щеше да покаже на майка си, че е голямо момче. После вече нямаше да има „почти“.

Когато конете спряха, стомахът му леко се свиваше от тръпката на онова, което предстоеше. Нататък щяха да вървят пеша… докато дойдеше неговия ред. Майка му стискаше ръката му, а той искаше да я пусне. Искаше да марширува като Луций и другите войници, да носи меч вместо малката кама, скрита под туниката му.

Все пак бе забавно да върви по-бързо от всеки човек, през нивите към фермата.

Отново спряха. Майка му приклекна и сложи ръце на бузите му.

— Направи онова, което репетирахме, сладурчето ми. Ще си страхотен. Аз ще бъда съвсем наблизо във всяка минута.

Дейви изпъчи гърди.

— Не се страхувам от тях. Те са само храна за нас.

Луций се засмя зад него.

— Може да е малък, Ваше Величество, но е воин до мозъка на костите.

Лилит се изправи и задържа ръката си върху рамото на Дейви, обръщайки се към Мидиър.

— Залогът е животът ти — тихо каза тя. — Започвай.

Магьосникът разпери ръце с черната си мантия и зарецитира заклинанието си.

Лилит даде знак на мъжете да се разпръснат. После Луций и Дейви се придвижиха по-близо до фермата.

През един от прозорците се виждаше трептяща светлина на огън, оставен да догори през нощта. Долавяше се мирис на коне, затворени в конюшнята. Първите признаци на човешко присъствие събудиха апетит и вълнение в стомаха на Дейви.

— Бъди нащрек — каза Лилит на Луций.

— Бих дал живота си за принца, милейди.

— Да, зная. — Тя леко докосна ръката му. — Затова си тук. Хайде, Дейви. Накарай ме да се гордея.

Вътре в къщата Тинин и двама други бойци стояха на пост. Почти бе време да събудят другата смяна и той копнееше за два часа сън. Хълбокът го болеше от раната, получена при нападението при похода първия ден. Надяваше се, когато най-сетне затвори уморените си очи, да не види отново потресаващата гледка.

„Погубени добри хора, помисли си той. Заклани.“

Наближаваше часът да отмъсти за тях на бойното поле. Само се надяваше, ако е писано да умре там, първо да се бие безпощадно и смело и да унищожи много врагове.

Пристъпи от крак на крак и тъкмо се готвеше да разпореди поемането на поста от новата смяна, когато някакъв звук го накара да посегне към дръжката на меча си.

Напрегна зрението си, наостри слух. Може би бе нощна птица, но толкова приличаше на човешки глас.

— Тинин…

— Да, чувам — каза той на един от другите пазачи.

— Звучи като плач.

— Стой нащрек. Никой да не… — замълча, когато забеляза движение. — Там, до северното заграждение. Виждаш ли? В името на всички богове, дете е.

Момче, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. Дрехите му бяха окъсани и окървавени, тътреше крака и хленчеше, смучейки палец.

— Сигурно е оцеляло при нападение някъде наблизо. Събудете другите и останете с тях на пост. Аз ще отида да го доведа.

— Предупредиха ни да не излизаме навън след залез.

— Не можем да оставим дете в беда, ранено, както личи отдалеч. Събудете другите! — повтори Тинин. — Искам стрелец до прозореца. Ако види нещо, което се движи, освен мен и хлапето, да стреля в сърцето му.

Изчака, докато мъжете заеха местата си, и видя детето да пада на земята. Вече бе почти сигурен, че е момче, и го обзе жалост, когато то зарида, свито на кълбо.

— Можем да го наглеждаме оттук до сутринта — предложи един от другите бойци на пост.

— Нима галските мъже се боят от мрака толкова, че да се крият вътре, докато едно дете лежи окървавено и плаче?

Побутна вратата и забърза да доведе детето вътре, в безопасност. Но се принуди да спре, когато то вдигна глава и малкото му кръгло личице застина от уплаха.

— Няма да те нараня. Аз съм от хората на кралицата. Ще те отведа в къщата — ласкаво заговори той. — Там е топло и има храна.

— Чудовища! Чудовища!

Момчето скочи на крака и закрещя, сякаш бе замахнал да го посече с меч.

После побягна, силно накуцвайки с левия крак. Тинин се втурна след него — по-добре да го изплаши, отколкото да го остави да избяга и да попадне в лапите на демон. Хвана го миг преди да се прехвърли отвъд каменния зид, който отделяше нивата от съседната.

— Спокойно, спокойно. Няма страшно. — Хлапакът риташе, удряше, причинявайки му нова болка в хълбока. — Трябва да влезеш вътре. Вече никой няма да те нарани. Никой…

Стори му се, че чува нещо… сякаш някой изричаше заклинание, и притисна детето. Обърна се, готов да изтича обратно до къщата, когато чу друг звук. Тихо, гърлено ръмжене, което идваше от създанието в ръцете му.

Момчето оголи зъби в зловеща усмивка и се надигна към врата му.

Неописуема болка го накара да падне на колене. „Не е дете“, помисли си той, докато се бореше да се освободи. Но малкият демон бе впил зъби в него като вълк.

Докато лежеше полузамаян, до него достигнаха викове, писъци и свистене на стрели. А последния звук, който чу, бе от жадното изсмукване на собствената му кръв.

От къщата използваха огън, горящи стрели; имаше много избити и ранени и от двете страни, преди демоните да се оттеглят.

— Оставете този жив. — Лилит кокетно изтри кръвта от устните си. — Обещах на Лора подарък.

Усмихна се на Дейви, който стоеше, надвесен над тялото на убит боец. Разтапяше се от гордост, че нейното момче бе продължило да се храни, дори когато войниците й бяха задърпали тялото настрана.

Очите на Дейви бяха червени и сияеха, а луничките му се открояваха като златен прашец върху руменината, избила по бузите му от кръвта.

Повдигна го над главата си.

— Вижте своя принц!

Бойците, оцелели при кратката схватка, коленичиха. Лилит спусна момчето и го задържа срещу себе си за дълга, дълбока целувка по устата.

— Искам още — каза Дейви.

— Да, любов моя, ще получиш още. Много скоро. Метнете този на някой кон! — нареди тя и нехайно махна с ръка към тялото на Тинин. — Измислила съм какво да го правим.

Възседна коня си и протегна ръце към Дейви, за да скочи в тях. Потърквайки лице в косите му, погледна Мидиър.

— Добре се справи — каза му тя. — Можеш да си избереш колкото искаш от хората, за каквато и да е цел.

Сребристите му коси заблестяха на лунната светлина, когато се поклони.

— Благодаря.

 

 

Мойра стоеше навън в режещия вятър и гледаше как дракони и ездачи кръжат над замъка. Беше поразителна гледка, която при други обстоятелства би накарала сърцето й да прелива от възхищение. Но това бяха военни маневри, а не спектакъл.

Чуваше викове на деца и пляскане с ръце, а някои от тях си играеха на дракон и ездач.

Усмихна се на вуйчо си, който застана до нея да погледа.

— Изкушаваш ли се и ти да полетиш? — попита го тя.

— Оставям това на младите… и пъргавите. Красива гледка, Мойра. Вдъхва надежда.

— Драконите повдигнаха духа на всички. В битка ще ни дават предимство. Виждаш ли Блеър? Язди, сякаш е родена на гърба на някой от тях.

— Забележителна е — промърмори Ридок, когато Блеър се спусна върху дракона към земята с шеметна скорост и отново се издигна.

— Радваш ли се, че Ларкин ще се жени?

— Той я обича, а и не мисля, че ще намери по-подходяща от нея. Да, и двамата с майка му се радваме. Ще ни липсва всеки ден. Трябва да замине с нея — продължи той, преди Мойра да проговори. — Това е неговият избор и в сърцето си чувствам, че е правилен. Но ще ни липсва.

Мойра опря глава на рамото на вуйчо си.

— Да, на всички ни.

„Само аз ще остана“, помисли си тя, докато влизаше. Единствена от шестимата в Кръга тя щеше да остане в Галия след Самен. Запита се как ще го понесе.

Замъкът вече й се струваше пуст. Толкова много от обитателите му бяха заминали, а скоро, много скоро щеше да го напусне и самата тя. Затова бе време да напише последната си воля, в случай че не се завърне.

Затвори се в своята всекидневна и седна да подостри перото си. После размисли и извади едно от малките съкровища, които си бе донесла от Ирландия.

Щеше да състави документа с инструмент от друг свят.

С химикалка.

Какво ценно притежаваше, което да не се полага по право на онзи, който ще наследи престола на Галия?

Част от бижутата на майка й, разбира се. Мислено започна да ги разпределя между Блеър, Глена, леля си и братовчедка си и накрая — между придворните си дами.

Мечът на баща й щеше да бъде за Ларкин, реши тя, а камата му — за Хойт. Малкият му портрет щеше да остави на вуйчо си, в случай че тя умре преди него — в името на някогашното приятелство между двамата.

Имаше и дребни дрънкулки, разбира се, които й хрумна да повери на някого за раздаване.

На Кийън остави лъка и стрелите си, изработени от самата нея. Надяваше се да разбере, че означават много повече от оръжие. Че са нейната гордост и в известен смисъл — любов.

Внимателно написа всичко, после го запечата. Щеше да даде документа на леля си за съхранение.

Почувства се по-добре след свършеното. По-спокойна и с по-бистър ум. Прибра листа и стана, готова за следващата задача. Когато се върна в спалнята си, пристъпи към вратите на терасата. Завесите все още бяха плътно спуснати и скриваха светлината и изгледа. Отмести ги и нежната светлина нахлу в стаята.

В съзнанието си отново видя всичко — мрака, кръвта и тялото на майка си, разкъсвано от онези същества. Но сега отвори вратите и намери сила да премине през тях.

Въздухът бе хладен и влажен, а небето над нея — изпълнено с дракони. Разноцветни ивици и спирали профучаваха на фона на синевата. Майка й би се наслаждавала на гледката, на шумоленето от крилете им, на детския смях в двора долу.

Мойра застана до парапета, сложи ръце на него и усети допира на здравия камък. Както често бе правила майка й, погледна Галия и се закле да стори за нея всичко, което е по силите й.

 

 

Би се изненадала да узнае, че през голяма част от безсънния си ден Кийън е правил същото като нея. Неговите списъци с указания и разпореждания бяха значително по-дълги от нейните и много по-подробни. Но той бе живял далеч по-дълго и бе натрупал значително богатство.

Не виждаше причина дори част от него да бъде пропиляна.

Докато пишеше, десетки пъти изруга заради проклетото перо и с тъга си спомни за удобството на компютъра си. Но приключи едва когато реши, че е разпределил състоянието си достатъчно добре.

Не знаеше със сигурност как точно ще бъде разпределено, защото за много неща думата щеше да има Хойт. Кийън щеше да поговори с него. Определено можеше да разчита, че Хойт ще използва забележителната си сила, за да изпълни всичко, което му възложи.

Всъщност се надяваше да не се стигне до там. Фактът, че е живял хиляда години, не означаваше, че е готов да се откаже от живота. Не възнамеряваше да отиде в ада, без първо да прати Лилит там.

— Винаги си имал предприемчив ум.

Скочи на крака и извади камата си с ловко движение, докато се обръщаше по посока на гласа. После камата просто падна от отпуснатите му пръсти.

Дори след хиляда години живот имаше неща, които причиняват невъобразим шок.

— Нола! — Гласът му прозвуча пресипнало.

Малката му сестра бе дете, на същата възраст, както когато я бе видял за последен път. Дългите й тъмни коси се спускаха прави, а теменуженосините й очи се усмихваха.

— Нола — отново каза той. — Боже мой!

— Мислех, че за теб няма бог.

— Не и такъв, на когото да се кланям. Как е възможно да си тук? Тук ли си?

— Както виждаш.

Тя разпери ръце и направи малък пирует.

— Ти живя дълго и умря. На преклонна възраст.

— Ти не познаваше жената, затова се явих при теб така, както ме помниш. Липсваше ми, Кийън. Търсех те, макар и да знаех, че няма да те намеря. Дълги години все таях надежда за теб и Хойт. Но не се върнахте.

— Как бих могъл? Знаеш в какво се бях превърнал. И все още съм. Сега разбираш.

— Нима би ме наранил? Или когото и да е от нас?

— Не зная. Не, надявам се, но не виждах причина да рискувам. Защо си тук?

Кийън посегна към нея, но тя протегна ръка напред и поклати глава.

— Не съм от плът и кръв. Само видение. Дойдох да ти напомня, че може и да не си такъв, какъвто беше като мой брат, но не си и онова, в което тя иска да те превърне.

Почувствал нужда от няколко мига да се опомни, той се наведе, вдигна камата си от пода и я прибра в ножницата.

— Какво значение има?

— Има. И ще има. — Видение или не, очите й се насълзиха, когато срещнаха погледа му. — Аз имах деца, Кийън.

— Зная.

— Силни, талантливи, надарени. Бяха и твоя кръв.

— Щастлива ли беше?

— О, да. Обичах мъжа до себе си, и той ме обичаше. Създадохме тези деца и имахме чудесен живот. И все пак братята ми оставиха празнота в сърцето ми, която нищо не успя да запълни. Лека болка тук вътре. Понякога ви виждах, теб и Хойт. Във водата, в мъглата или в огъня.

— Вършил съм неща, които не бих искал да видиш.

— Виждала съм те да убиваш. Да преследваш хора, както някога преследваше дивеч. Виждала съм те и да стоиш до гроба ми на лунна светлина и да слагаш цветя върху него. Видях те и да се биеш рамо до рамо с брат ни, когото и двамата обичаме. Видях моя Кийън. Помниш ли как ме качваше на коня си и яздехме заедно?

— Нола… — Той потърка чело. Твърде мъчително бе да мисли за това. — И двамата сме мъртви.

— Но и двамата сме живели. Тя дойде до прозореца ми една нощ.

— Тя? Коя? — Изпълни го вледеняващ студ. — Лилит?

— И двамата сме мъртви — напомни му Нола. — Но ръцете ти се свиват в юмруци и очите ти пронизват като остриета. Все още си готов да ме защитиш.

Той пристъпи към огъня и нехайно ритна тлеещия торф.

— Какво стана?

— Бяха минали повече от две години, след като Хойт ни напусна. Татко бе починал, а мама боледуваше. Знаех, че няма да възвърне силите си, че ще умре. Чувствах се толкова тъжна, толкова уплашена. Събудих се в мрака и видях онова лице на прозореца си. Изумително красиво. Със златисти коси и мила усмивка. Тя ми шепнеше, наричаше ме с името ми. „Пусни ме да вляза“, каза и ми обеща лакомство. — Нола тръсна коси назад и на лицето й се изписа презрение. — Въобразявала си е, че щом съм невръстно момиче, най-малката в семейството, значи съм глупава и лесно ще се хвана. Отидох до прозореца и я погледнах в очите. В онези очи има сила.

— Сигурно Хойт ти е казал да не поемаш такива рискове. Сигурно…

— Него го нямаше. Теб — също. И в мен има сила, нима си забравил?

— Не. Но ти беше дете.

— Бях ясновидка и във вените ми течеше кръвта на ловци на демони. Погледнах я в очите и й казах, че моят род ще я погуби. Моят род ще избави световете от нея. И няма да попадне в ада, обречена на вечни мъки. Нейното проклятие ще бъде небитието. Ще се превърне в прах и няма да остане дух, който да продължи да живее.

— Не се е зарадвала да го чуе.

— Красотата й остава, дори когато разкрие истинската си същност. Това е друга сила. Вдигнах кръста на Мориган, който винаги носех на шията си. От него заструи светлина като слънчев лъч. Лилит побягна с писъци.

— Винаги си била безстрашна — промълви той.

— Никога не дойде при мен отново — нито докато бях жива, нито после, когато вие с Хойт отново се събрахте. По-силен си, отколкото беше без него, а и той без теб. Тя се бои от вас, ядосва се. Завижда.

— Ще оцелее ли той?

— Не знам. Но ако загине, ще бъде така, както е живял. С чест.

— Честта не е утеха, когато си под земята.

— Тогава защо ти отстояваш своята? — попита Нола с нотка на раздразнение в гласа. — Честта те доведе тук. Честта, с която ще влезеш в битката, освен с меча си. Тя не може да ти я отнеме и онова, което ти е оставила, е достатъчно, за да те движи и сега. Сам направи този избор. Ще бъдеш изправен и пред други. Спомняй си за мен.

— Не, не си отивай!

— Спомняй си за мен — повтори тя. — Докато се видим отново.

Останал сам, Кийън седна и закри лицето си с ръце. И в него нахлуха твърде много спомени.