Нора Робъртс
Долината на мълчанието (10)

Девета глава

Дъждовният ден премина във влажна привечер и ниско над земята запълзя сива мъгла. Нощта се приближаваше, но нито луната, нито звездите можеха да разкъсат сумрака.

Мойра закрачи през пелената от мъгла, която се стелеше над двора, за да застане до Глена.

— Почти са у дома — промълви Глена. — По-късно, отколкото ги очаквахме, но почти са у дома.

— Наредих да запалят камините във вашата стая и тази на Ларкин. Подготвят и вани. Ще бъдат мокри и премръзнали.

— Благодаря. Не се сетих за това.

— В Ирландия ти се грижеше за удобствата. Сега е мой ред. — Също както Глена, Мойра се загледа в небето. — Поръчах вечеря в семейната приемна, освен ако вие с Хойт не искате да останете насаме.

— Не, не. Ще искат да ни разкажат всичко наведнъж. После ще останем насаме. — Вдигна ръка и хвана кръста си и амулета, който носеше до него. — Не знаех, че чакането ще се окаже толкова мъчително. Дори в неравностойна битка с вампири не съм била така обсебена от тревога.

— Защото тогава сте били заедно. Да обичаш и да чакаш, е по-лошо от рана.

— Един от многото уроци, които научих досега. И ти се тревожиш за Ларкин, зная. А сега и за Тинин. Той има чувства към теб.

Мойра знаеше, че Глена няма предвид Ларкин.

— Зная. Майките ни се надяваха да ни сватосат.

— Но?

— Онова, което би трябвало да пламне помежду ни, не пламна за мен. Той е просто добър приятел. Може би е по-лесно да понеса всичко сега, защото нямам любим, когото да чакам и да се боя да не загубя.

Глена изчака няколко мига.

— Но — каза Мойра с лека насмешка — завиждам ти за мъчението да очакваш своя.

От мястото си Мойра видя силуета на Кийън, който се приближаваше в полумрака. Откъм конюшните, забеляза тя. Вместо с наметало, каквито носеха повечето мъже в Галия за предпазване от студ и дъжд, бе облечен с шлифер като този на Блеър. Дълъг, от черна кожа. Краищата му се развяваха в мъглата, докато пристъпваше към тях безшумно с ботушите си по мокрите камъни.

— Няма да си дойдат по-скоро, ако стоите навън в дъжда — отбеляза той.

— Почти са у дома. — Глена се взираше в небето, сякаш със силата на волята си се опитваше да го накара да се разтвори и да изпрати Хойт при нея. — Той знае, че го чакам.

— Ако чакаше мен, Червенокоске, изобщо нямаше да замина.

Тя с усмивка наклони глава и я потърка в рамото му. Когато той обгърна раменете й, Мойра долови в този жест близост, каквато имаше между нея и Ларкин, идваща от сърцето, като между хора от едно семейство.

— Ето там — тихо каза Кийън. — Точно на изток.

— Вече ги виждаш? — Глена изпъна шия и погледна напред. — Виждаш ли ги?

— След минута и ти ще ги видиш.

В мига, когато ги зърна, тя стисна ръката на Мойра.

— Слава богу! О, слава богу!

Драконът се рееше през гъстата мъгла с проблясващи златисти люспи и двамата ездачи на гърба си. Докато кацаше, Глена вече спринтираше по калните камъни. Когато слезе, Хойт разтвори обятията си за нея.

— Толкова се радвам да видя това! — тихо заговори Мойра, докато Хойт и Глена стояха прегърнати. — Толкова много сбогувания днес, а утре се завръща у дома, където го очакват.

— Преди да я срещне, предпочиташе, когато се завърне отнякъде, да бъде сам. Жените променят всичко.

Тя вдигна поглед към него.

— Само жените ли?

— Е, добре, хората. Но жените могат да променят цялата вселена само с присъствието си.

— Към по-добро или към по-лошо?

— Зависи от жената, нали?

— И от целта или мъжа, на когото е хвърлила око.

След тези думи Мойра се втурна към Ларкин и въпреки че бе вир-вода, силно го прегърна.

— Има храна, питиета, гореща вода — всичко, което пожелаете. Радвам се да ви видя — всичките.

Но когато понечи да се обърне към другите, той я притисна.

Облекчението, което бе изпитала, изчезна и я обзе страх.

— Какво има? Какво се е случило?

— Да влезем вътре. — Гласът на Хойт бе тих и напрегнат. — Да не стоим навън в мъглата.

— Кажете ми какво е станало?

Мойра се отдръпна от Ларкин.

— Отрядът на Тинин е бил нападнат почти по средата на пътя.

Всичко в нея застина.

— Орин? Тинин?

— Живи са. Тинин е ранен, но не сериозно. Шестима други…

Тя сграбчи ръката на Ларкин и впи пръсти в нея.

— Убити или отведени в плен?

— Петима мъртви, един пленник. Още няколко ранени, двама — тежко. Направихме за тях каквото можахме.

Студът остана, сякаш лед, сковал сърцето й.

— Имате ли имената? На загиналите, ранените и пленника?

— Да, Мойра. Отвели са малкия Шон. Синът на ковача.

Стомахът й се сви на топка при мисълта, че онова, което очаква момчето, е по-ужасно от смърт.

— Ще съобщя на семействата им. Не казвайте нищо на никого, преди да разговарям с тях.

— Ще дойда с теб.

— Не. Ще отида сама. Върви да се изсушиш, стоплиш и нахраниш. Аз трябва да свърша това, Ларкин. Мой дълг е.

— Записахме имената. — Блеър извади парче хартия от джоба си. — Съжалявам, Мойра.

— Знаехме, че трябва да го очакваме. — Тя пъхна хартийката под мантията си, на сухо. — Ще дойда в приемната веднага щом мога, за да ми разкажете подробностите. Засега близките трябва да го чуят от мен.

— Тежко бреме — отбеляза Блеър, когато Мойра се отдалечи.

— Ще го понесе. — Кийън се загледа след нея. — Такава е съдбата на кралиците.

 

 

Боеше се, че ще рухне, но издържа. Докато майките и съпругите ридаеха в прегръдката й, понесе бремето. Не знаеше подробности за нападението, но каза на всички, че техният син, съпруг или брат е загинал храбро, като герой.

Това трябваше да чуят.

По-тежко бе с родителите на Шон, по-тежко бе да види надеждата в очите на ковача, в премрежения от сълзи поглед на съпругата му. Не намери сили да я попари и ги остави с нея, с молитвите синът им да избяга и да се завърне у дома.

След като изпълни дълга си, отиде в стаята си да сложи списъка в изрисуваното ковчеже, което държеше до леглото си. Знаеше, че ще има и други имена. Това бяха само първите. Името на всеки, отдал живота си за Галия, щеше да бъде записано и запазено в това ковчеже.

Сложи в него стрък розмарин за възпоменание и монета — в знак на почит.

След като затвори ковчежето, потисна желанието си да остане насаме със скръбта си и слезе в приемната, за да чуе какво точно се е случило.

Разговорите секнаха, когато влезе, и Ларкин бързо стана.

— Баща ми току-що тръгна. Ще го повикам отново, ако искаш.

— Не, не. Нека отиде при майка ти и сестра ти.

Мойра знаеше, че съпругът на бременната й братовчедка ще поведе следващия батальон на сутринта.

— Ще ти стопля нещо за вечеря. Не, ще хапнеш! — настоя Глена, когато Мойра опита да възрази. — Мисли за храната като за лекарство, но трябва да ядеш.

Докато Глена слагаше вечерята в чиния, Кийън наля солидна доза ябълково бренди и й я поднесе.

— Първо изпий това. Бледа си като восък.

— То ще върне руменината ми и ще ме замае. — Но сви рамене и го погълна на един дъх — като вода.

— Възхищавам се на жена, която може да пие така.

Впечатлен, той взе празната чаша и се върна на стола си.

— Беше ужасно. Мога да го призная тук, пред вас. Беше ужасно. — Мойра седна на масата и притисна ръце към слепоочията си. — Да се взираш в лицата им, да виждаш как се променят и да знаеш, че онова, което си им донесла, ще ги промени завинаги. Заради онова, което им е било отнето.

— Не си им го донесла ти. — В гласа на Глена се прокрадна гняв, когато стовари чинията пред Мойра. — Не си им го отнела ти.

— Нямах предвид войната или смъртта. А вестта за нея. Най-тежко беше с родителите на пленника. Момчето на ковача. Все още хранят надежда. Как да им кажа, че това е по-лошо, отколкото да е мъртъв? Сърце не ми даде да срежа тази последна нишка и не зная дали нямаше да е по-добре за тях, ако го бях сторила.

Мойра въздъхна и изправи гръб. Глена бе права, трябваше да се храни.

— Кажете ми какво знаете.

— Криели са се под земята — започна Хойт, — както когато нападнаха Блеър. Тинин каза, че са били не повече от петдесет, но са изненадали хората му. Връхлетели ги, сякаш не ги е грижа дали ще бъдат посечени, биели се като диви зверове. Двама от бойците паднали веднага и в суматохата на битката са взели три от конете ни.

— Почти една трета от онези, с които тръгнаха.

— Четирима, може би петима хванали сина на ковача жив, по думите на онези, които се опитали да го спасят. Отвели го и поели на изток, докато другите продължавали да се бият. Убили повече от двадесет, а останалите побягнали, когато разбрали, че губят.

— Било е победа. Трябва да гледаш на нещата така — настоя Блеър. — Твоите хора са очистили двадесет вампири при първата битка, твоите жертви са несравнимо по-малко. Не казвай, че и един отнет живот е твърде много — побърза да добави тя. — Зная, но това е реалността на войната. Доказаха, че са добре обучени.

— Зная, че си права, вече неведнъж си казах това. Но е било победа и за тях. Целта им е била да отведат пленник. Иначе не биха го направили. Навярно са имали мисия да хванат един жив, на каквато и да е цена.

— Права си, няма спор. Но не смятам това за точка в тяхна полза. Било е глупаво, излишно усилие. Петима за един пленник. Ако вместо да го отведат, онези вампири бяха останали да се бият с нашите, щяха да избият или да пленят повече. Моето предположение е, че Лилит е заповядала това в момент на гняв, импулсивно. Но е било лоша стратегия.

Докато с мъка поглъщаше храната, без да усеща вкус, Мойра се замисли.

— Както изпрати Кинг обратно при нас. Беше дребнава постъпка, от злоба. Нейната представа за шега. Мисля, че тези неща ни разтърсват, сломяват духа ни. Как може да ни познава толкова слабо? Щом си на половината на нейните години — обърна се тя към Кийън, — би трябвало да разбираш по-добре.

— Аз намирам хората за интересни. А тя… за вкусни, в най-добрия случай. Не е нужно да познаваш ума на кравите, за да ги отглеждаш за бифтек.

— Особено когато имаш цяла банда каубои, които да ги пасат и водят — добави Блеър. — Просто следвам твоята метафора — каза тя на Кийън. — Нараних нейното момиче, трябва да ми го върне. Завзехме три от базите й, втората и третата — тази сутрин.

— Бяха празни — изясни Ларкин. — Не си бе направила труда да заложи капани или да изпрати някои от своите. Впрочем Глена ни разказа как сте си поиграли с нея, докато ни нямаше.

— В крайна сметка завършихме наравно. Но тя загуби повече от нас. Въпреки че това не е утеха за семействата на загиналите — добави Блеър.

— Утре ще изпратя още бойци. Фален… — Мойра посегна към ръката на Ларкин. — Не мога да го спра. Ще поговоря с Шинан, но…

— Не, това е моя задача. Предполагам, че баща ми вече е разговарял с нея, но и аз ще отида.

Тя кимна.

— А Тинин? Как са раните му?

— Дълбок разрез на хълбока му. Хойт се погрижи за ранените. Той беше добре, когато тръгнахме. В безопасност са за през нощта.

— Добре тогава. Да се молим за слънчево утро.

 

 

Мойра трябваше да се погрижи за още нещо.

Придворните й дами имаха всекидневна до нейните покои, където прекарваха времето си в четене, шиене или клюки. Майка й бе създала приятна, весела обстановка с меки тъкани, много възглавнички и сандъчета с цъфтящи растения.

Обикновено в камината горяха ябълкови цепеници за аромат, а стенните свещници бяха с форма на приказни феи.

След коронацията си Мойра бе позволила на жените да правят промени, каквито пожелаят. Но стаята изглеждаше така, както я помнеше.

Сега те бяха там и очакваха да се оттегли в покоите си или просто да ги освободи.

Станаха, когато влезе, и я посрещнаха с реверанси.

— Тук сме просто жени. Всички тук, на това място, сме просто жени.

Тя разтвори обятията си за Кийра.

— О, милейди! — Очите на Кийра, зачервени и подпухнали от плач, отново се насълзиха, когато се хвърли в прегръдката й. — Дуин е мъртъв. Брат ми е мъртъв.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Ела, ела тук.

Мойра я поведе към едно кресло, притискайки я към себе си. И заплака заедно с нея, както бе плакала с майка й и с всички други.

— Заровили са го там, в някаква ливада край пътя. Не можаха дори да го донесат у дома. Погребали са го без опело.

— Ще изпратим свещеник да освети земята. И ще издигнем паметник на онези, които загинаха днес.

— Толкова беше нетърпелив да тръгне да се бие. Обърна се и ми помаха, докато се отдалечаваха.

— Пийни чай. — Също със зачервени очи, Излийн сложи каната пред нея. — Пийни чай, Кийра. И вие, милейди.

— Благодаря. — Кийра попи влагата от лицето си с кърпичка. — Не зная как бих преживяла последните няколко дни без Излийн и Дарвел.

— Хубаво е, че имаш приятелки. Но изпий чая си и отиди при семейството си. Трябва да бъдете заедно сега. Можеш да останеш колкото поискаш.

— Искам още нещо, Ваше Величество. Ще ви помоля за нещо, в името на брат си.

Мойра изчака, но Кийра не каза нищо повече.

— Искаш да ти дам дума за нещо, без да зная какво обещавам?

— Съпругът ми заминава утре.

Мойра усети свиване в стомаха.

— Кийра — протегна ръка и погали косите й, — съпругът на Шинан също заминава по изгрев. Тя носи третото си дете и все пак не мога да я пощадя.

— Не ви моля за пощада. Моля да ми позволите да замина с него.

— Да… — Поразена, Мойра се отпусна на креслото си. — Кийра, а децата ти?

— Ще останат с майка ми, с нея ще са в безопасност тук. Но съпругът ми заминава на война, а аз съм подготвена колкото него. Защо да седя и да чакам? — Кийра протегна ръце. — Да си губя времето в бродиране и разходки в градината, докато той се бие? Вие казахте, че всички трябва да бъдем готови да защитим Галия и другите светове. Готова съм. Ваше Величество, милейди, моля за позволение да замина заедно със съпруга си на разсъмване.

Мойра стана на крака. Отиде до прозореца и се загледа в мрака навън. Дъждът най-сетне бе спрял, но всичко бе забулено в мъгла.

— Говори ли с него за това? — попита тя със сериозен тон.

— Да, и първата му мисъл бе за безопасността ми. Но разбира, че съм твърдо решена и знае защо.

— Защо си го решила?

— Той е моето сърце. — Кийра стана и сложи ръка на гърдите си. — Не бих оставила децата си без закрила, но имам доверие на майка си, че ще направи всичко, което е по силите й за тях. Милейди, нима ние, жените, тренирахме и се въргаляхме в калта толкова време, за да седим до огъня?

— Не. Права си.

— Не съм единствената, която иска да замине.

Мойра се обърна.

— Говорила си и с други? — погледна Дарвел и Излийн. — И вие двете ли искате същото? — После кимна. — Сега осъзнавам, че нямам право да ви спирам. Ще уредим всичко. Гордея се с жените на Галия.

 

 

„От любов — помисли си Мойра, когато седна да състави още един списък от имена. — Колкото от чувство за дълг, толкова и от любов.“ Жените щяха да тръгнат и да се бият за Галия. Но съпрузите, любимите и семействата им бяха причината да посегнат към мечовете.

А за кого щеше да се бие тя? Чия топлота щеше да потърси в нощта преди битката, кой щеше да й вдъхне тази решимост?

Дните отминаваха, а Самен тегнеше над нея като окървавен меч. Седеше тук сама всяка нощ. Дали отново да посегне към книга, друга карта или друг списък? Или да крачи из стаята, през градините и двора, копнеейки за…

„За него“, помисли си тя. Да си представя как отново обвива ръце около нея и я кара да прелива от вълнение, да се чувства толкова жива, толкова силна. Да мечтае някога да сподели с нея онова, което бе видяла в него онази нощ, когато с музиката си бе развълнувал сърцето й и раздвижил кръвта й.

Беше проливала кръв и отново щеше да пролива. Щеше да препуска по бойното поле като кралица, с меча на боговете в ръката си. Но тук, докато седеше в тихата си стая, бленуваше като свенлива девойка за докосването, за топлината на единствения, който караше сърцето й да трепва.

Разбира се, бе глупаво и безполезно. И недостойно за една жена.

Стана и закрачи, потънала в размисъл. Да, недостойно и наивно. Изведнъж осъзна, че я възпира същото, което я бе накарало да се поколебае дали да изпрати жените на поход. Според традицията мъжът трябваше да отиде при жената, както бе дълг на мъжа да се сражава и да закриля.

Но нещата се бяха променили, нали?

Беше прекарала седмици в свят и време, в което жени като Глена и Блеър отстояваха своето и дори се застъпваха за другите на всяка крачка.

Тогава, щом искаше ръцете на Кийън да я докосват, щеше да се погрижи това да се случи.

Запъти се към вратата, но се сети за вида си. Можеше да изглежда по-добре. Щом щеше да се опитва да съблазни един вампир, трябваше да е добре въоръжена.

Свали роклята си. Искаше й се да вземе гореща вана… или душ, както в Ирландия, но се задоволи да се измие с ароматна вода от дълбокия съд в стаята си.

Втри благовонно масло в кожата си и си представи как дългите пръсти на Кийън се плъзгат по нея. В тялото й вече се надигаше топлина, от която нервните й окончания трепереха, когато избра най-хубавата си нощница.

Докато сресваше косите си, за миг отново й хрумна, че трябва да помоли Глена да я научи на някой трик за разкрасяване. Макар да й се струваше, че страните й са поруменели и има блясък в очите. Всмука устни, почувства болка, но реши, че са достатъчно розови и плътни.

Застана на крачка от голямото огледало и се погледна от всеки ъгъл. Надяваше се да изглежда привлекателна.

Взе свещта и тръгна от стаята си с ясното намерение да не се завърне в нея девица.

 

 

В стаята си Кийън се взираше в картите. От Кръга единствено той не бе виждал бойното поле нито наяве, нито в съня си. Щеше да поправи това.

Времето бе проблем. Пет дни път пеша, е, на кон щеше да стигне за два или по-малко. Но се нуждаеше от безопасно място за убежище през деня.

Една от базите, завзета от другите, щеше да свърши работа. Щом направи огледа си, просто щеше да се настани в някоя от тях и да чака там до Самен. Далеч от проклетия замък и неустоимата му кралица.

Планът му щеше да срещне неодобрение… това бе изнервящото. Но не можеха да го затворят в тъмница и да го накарат да стои там. Самите те щяха да потеглят след около седмица. Той просто щеше да избърза.

Можеше да тръгне с бойците на сутринта, ако слънцето не бързаше да се покаже. Или да изчака до залез.

Седна и отпи глътка кръв с няколко капки уиски — неговата представа за коктейл преди заспиване. Можеше да тръгне още сега, нали? Щеше да избегне опитите на брат си и другите да го разубедят.

Може би трябваше да остави бележка. Странно бе да живее с хора, които са истински загрижени за безопасността му, и донякъде приятно, макар и свързано с известна отговорност.

Просто щеше да събере багажа си и да тръгне, реши той и остави питието. Без умуване, без суетене. И нямаше да я вижда повече, преди да го настигнат. Взе кожената каишка с мъниста, която бе забравил да й върне. Ако заминеше тази нощ, нямаше да гледа лицето й, да долавя уханието й и да си я представя в леглото си.

Имаше твърде развинтено въображение.

Стана, за да избере най-удобните дрехи за път, и се намръщи, когато чу почукване на вратата.

Най-вероятно бе Хойт. Е, просто нямаше да спомене пред него за плановете си и така щеше да избегне дълъг и изнервящ спор по въпроса. Хрумна му да не отвори, но мълчание и заключена врата не биха спрели брат му — магьосника.

Разбра, че е Мойра, в мига, когато ръката му докосна резето. Изруга. Отвори с намерението веднага да я отпрати, за да остане отново сам.

Беше облечена с нещо бяло и тънко, а върху него с нещо ефирно в почти същия сив цвят като очите й. Ухаеше на пролет, млада и обещаваща.

Желанието пропълзя в него като змии.

— Никога ли не спиш? — попита той.

— А ти?

Мина покрай него и движението бе толкова изненадващо, че не успя да препречи пътя й.

— Е, заповядай, чувствай се като у дома си.

— Благодаря — учтиво каза тя, сякаш не бе доловила сарказма в думите му. Остави свещта и застана пред камината, която Кийън не си бе направил труда да запали. — Да видим дали ще се справя. Упражнявах се, докато главата ми едва не се пръсна. Не говори. Ще ме разсееш.

Протегна ръка напред. Съсредоточи се, представи си огъня. Напрегна волята си. Щом затрептя едно-единствено пламъче, присви очи и положи по-големи усилия.

— Стана!

Гласът й издаде искрена радост, когато торфът се разгоря.

— Е, вече съм заобиколен от магьосници.

Тя се завъртя и косите и нощницата й се развяха.

— Това е ценно умение и възнамерявам да усвоя още.

— Тук няма да намериш учител по магии.

— По магии — не. — Мойра отметна косите си назад. — Но може би по други неща. — Върна се до вратата, залости я и се обърна към него. — Искам да бъда с теб в леглото.

Кийън премигна, за да не ококори очи.

— Какво?

— Нямаш проблеми със слуха, чу ме достатъчно ясно. Искам да се любим. Можех да се опитам да флиртувам, да те съблазня, но реших, че повече би уважил откровеността.

Змиите, пропълзели в него, започнаха да се гърчат. И да хапят.

— И аз ще съм откровен. Върви си.

— Виждам, че те изненадах. — Мойра бавно закрачи и прокара пръст по ред книги. — Не е лесно, така че, както би казала Блеър, точка за мен. — Отново се обърна и се усмихна. — Невежа съм в тази област. Кажи ми: защо един мъж би се ядосал, когато една жена му признава, че иска да спи с него?

— Аз не съм просто мъж.

— Аха. — Тя повдигна пръст в знак, че разбира. — Все пак имаш потребности и желания. И ме желаеш.

— Един мъж би пожелал почти всяка срещната женска.

— Ти не си просто мъж! — сопна се тя в отговор и се усмихна. — Още една точка за мен. Изоставаш.

— Отново си пила.

— Не съм. Знаеш, че не съм. Но дълго мислих. Отивам на война, ще участвам в битки. Може да не изляза жива от тях. Може никой от нас да не оцелее. Днес загинаха добри хора, в кал и кръв, и оставиха след себе си разбити сърца.

— А сексът е утвърждаване на живота. Зная психологическото му значение.

— Е, това е истина. А в по-личен план — проклета да съм, кълна се, проклета да съм! — ако умра девствена. Искам да зная какво е. Искам да го изживея.

— Тогава поръчайте си някой млад жребец, Ваше Величество. Аз не проявявам интерес.

— Не искам никого друг. Преди изобщо не съм пожелавала мъж, а теб пожелах от пръв поглед. Бях изумена, че мога да изпитвам такива чувства към теб дори след като узнах какъв си. Но те са в мен и не мога да ги изкореня. И аз имам потребности, както всеки човек. И достатъчно кураж, за да не се примиря с отказа ти, въпреки че вече не си похотлив млад мъжкар.

— Здраво си стъпила на земята — промърмори той.

— Както винаги. Само внимавам къде стъпвам. — Вперила поглед в него, тя прокара ръка по едната табла на леглото. — Кажи ми: какво значение има за теб? Час-два. Мисля си, че от доста време не си бил с жена.

Караше го да се чувства като идиот. Вцепенен, оглупял и възбуден.

— Може би… Чела съм, че след дълго въздържание мъжът не се представя в най-добрата си светлина. Но не се тревожи, няма с кого да те сравня.

— Голям късмет за мен, а? Щеше да бъде, ако наистина те желаех.

Тя поклати глава и лицето й издаде любопитство и увереност.

— Мислиш, че така ще ме накараш да си тръгна обидена? Обзалагам се на каквото пожелаеш, че точно сега си твърд като камък. — Пристъпи към него. — Толкова искам да ме докосваш, Кийън. Уморих се да фантазирам, искам да го изпитам.

Земята се ронеше под краката му. Така му се струваше от мига, в който бе прекрачила прага.

— Не знаеш какво искаш от мен, какво рискуваш. Последиците ще бъдат невъобразими за теб.

— Един вампир може да спи със смъртна жена. Няма да ме нараниш.

Мойра свали кръста от шията си и го остави на масата.

— Доверчива душа.

Отново бе прибягнал до сарказъм, но жестът го трогна.

— Уверена. Не се нуждая от щит срещу теб. Защо никога не изричаш името ми?

— Какво? Разбира се, че го изричам.

— Не. Говориш за мен, но никога не ме поглеждаш в очите и не ме наричаш по име. — Очите й имаха цвят на олово и израз на пълно разбиране. — Имената притежават силата да дават и отнемат. Да не би да се боиш от онова, което мога да ти отнема?

— Нямам нищо за отнемане.

— Тогава кажи името ми.

— Мойра.

— Отново, моля те.

Хвана ръката му и я сложи на сърцето си.

— Не прави това.

— Кийън. Ето, аз изричам твоето. Кийън. Мисля, че ако не ме докоснеш, ако не бъдеш с мен тази нощ, част от мен ще умре още преди да съм влязла в битка. Моля те! — Обхвана лицето му и най-сетне видя онова, което бе копняла да види, изписано на него. — Кажи името ми.

— Мойра. — Замаян, той сграбчи китката й и докосна дланта й с устни. — Мойра. Ако вече не бях обречен, това щеше да ме прати в ада.

— Ще се опитам първо да те отведа в рая, ако ме научиш как.

Тя се повдигна на пръсти и го притегли надолу. Дъхът й затрептя, докато устните им се срещаха.