Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time to Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 120гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Сканиране
ina-t(2010)
Допълнителна корекция
asayva(2013)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Марлис Мелтън. Време за бягство

ИК „Хермес“, 2008

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от asayva

Шеста глава

Чукането на покрива внезапно утихна. Сара спря да мете пода в кухнята и се ослуша. Избра си да работи вътре, а Чейс се залови с външната част на къщата. Сама решаваше какво да прави, Чейс нямаше към нея каквито и да било изисквания. Като награда за усилията й, къщата лека-полека започваше да възвръща естествения си чар и това й доставяше огромно удоволствие.

Входната врата се отвори и Чейс влезе с мрачно изражение на лицето.

Отиде право на мивката и пъхна палеца си под течащата вода. Сара подпря метлата на кухненския шкаф и се приближи да огледа пораженията.

— Премазах го с чука — кратко каза той.

Нокътят му беше морав на цвят. С гримаса на съчувствие, Сара отвори фризера и извади форма за лед. Взе найлонова торбичка от едно чекмедже, напълни я и я подаде на Чейс, който тъкмо подсушаваше пръста си със салфетка.

— Благодаря.

Двамата останаха така за момент, загледани един в друг. Ризата на Чейс беше мокра от пот. Сара също се потеше заради липсата на климатик — едно от нещата за поправяне в дългия им списък.

Чейс се огледа наоколо и остана доволен от резултата. Отвори един от шкафовете, който Сара по-рано бе изпразнила и забърсала, изхвърляйки всичко счупено и ненужно, и се наслади на спретнато подредените съдове.

— Здраво си поработила — каза той и отвори съседния шкаф, където видя консервите и бурканчетата с подправки, останали от Линк или бездомника. Напук на Гарет, Сара реши да подреди консервите по височина, а не по вид, и това й достави огромно удоволствие.

Сара трепна, когато Чейс се протегна и хвана китката й, за да огледа зачервената й длан. Увереният му, но нежен допир сякаш изгаряше кожата й.

— Нали ти купих ръкавици! — сгълча я.

Тя издърпа ръката си и той веднага я пусна.

— Може да не искам да слагам ръкавици — отвърна тя и се изненада от себе си.

— Както искаш — вдигна рамене той.

— Обичам да усещам това, което правя — обясни тя.

— Не искам да ти излязат пришки. Не съм те довел тук, за да те карам да работиш.

Стояха на по-малко от метър един от друг и едновременно вдишваха и издишваха. Сара се изкушаваше да го попита — А защо точно ме доведе тук? Едва ли само за да й даде пикапа, с който да се придвижи до Тексас, нали?

В тази къща имаше спомени, които все още го преследваха и не му се искаше да остава сам.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза тя.

— Какво? — отвърна той и застана нащрек.

— Ще ми кажеш ли как е починала майка ти?

Той само я погледна, а пулсът в основата на врата му заби ускорено.

— Искаш да говорим за миналото, така ли? — тихо попита.

Сара се замисли. Ако му разкажеше собствената си история, трябваше да е също толкова откровена, а тя предпочиташе да я забрави.

— Може да помогне — отстъпи Сара.

— Ханта вирус вероятно — кратичко каза той. — Помете целия Среден запад в края на 80-те, но беше идентифициран по-късно, след няколко смъртни случая. Заразата се причинява от контакт с изпражнения на плъхове, а тя често метеше плевнята.

— Бебето също ли? — ужасено попита тя.

— Не, но тя се роди преждевременно, тъй като мама бе много болна.

Сара очакваше да види в очите му огромна мъка, ала лицето му остана безизразно.

— На колко години си бил, когато са починали? — попита тя.

— На четиринайсет, когато си отиде бебето. На петнайсет, когато умря мама.

Сара се сети за ужаса в очите на Кендъл вчера. Не искам ти да умираш. Чейс със сигурност се е чувствал точно така, когато е останал сам със суровия си втори баща.

— Толкова съжалявам — прошепна тя, изпълнена с огромно съчувствие към момчето Чейс.

— Твой ред е — отвърна той почти ядосано. — Какво направи Гарет, че те принуди да го напуснеш?

Сара преглътна. Така й се искаше миналото да си остане там, където го бе погребала. Въздъхна мъчително.

— Той контролираше всичко — цялото ми свободно време. Откъсна ме от семейството и приятелите ми. Караше ме да ползвам кредитните му карти вместо пари в брой, за да може да следи разходите ми. Когато катастрофирах леко, взе шофьорската ми книжка. Каквото и да направех, никога не успявах да оправдая очакванията му. Но когато удуши заека на Кендъл, чашата преля.

По лицето на Чейс се изписаха отвращение и съчувствие.

— Удрял ли те е? — рязко попита той.

— Не. — Ударите на Гарет бяха винаги психически и емоционални — много по-тежки от физически тормоз, тъй като не оставяха следи, а само горчивото усещане, че беше виновна; караха я да мисли, че следващия път трябва да положи усилие, за да получи одобрението му.

Единайсет пропилени години от живота й, преминали в питане дали тези невидими белези можеха да се заличат.

Ала сега, далеч от него, когато бъдещето й изглеждаше по-ясно, претърпяното унижение бе толкова осезаемо, че тя за нищо на света нямаше да се върне.

Чейс вдигна ръка и Сара инстинктивно се дръпна. Той се поколеба за секунда, обхвана брадичката й в шепа и нежно погали с палец бузата й.

Не й каза нищо. Не се и налагаше. Успокоителният му жест накара изопнатите й нерви да потръпнат от наслада.

Изкушаваше се да се отпусне в сигурните му ръце, ала не можеше да си позволи повече грешки. Гарет я бе научил да не вярва в това, което вижда на пръв поглед. Струваше й се невъзможно да съществува мъж като Чейс — толкова стабилен и нежен едновременно.

— Мислех да сготвя за вечеря наденички със задушени домати и тиквички — предложи тя, за да види как ще реагира той.

Той изненадано погледна часовника си. До вечеря имаше доста време.

— Гладна ли си вече? — попита я.

— Не — отвърна тя и лицето й грейна. — Просто… няма значение.

Той скръсти ръце и се намръщи.

— Не си тук, за да ми готвиш — отново я смъмри той. — Но няма да откажа порция домашно приготвена храна, ако това предлагаш — добави с усмивка.

— Точно това предлагам — увери го тя. Даже нямаше търпение да запретне ръкави.

— Ами добре. В колко часа е вечерята?

— В шест.

— Да се залавям за работа тогава — каза той, сложи торбичката с лед върху палеца си и излезе от кухнята.

* * *

Малко преди шест и половина залязващото слънце обагри в златно надрасканата повърхност на кухненската маса. Тримата обитатели на къщата мълчаливо седяха пред опразнените си чинии.

— Готов съм, мамо — обяви Кендъл, след като пресуши чашата си с мляко. — Мога ли да изляза навън да си играя? — Цял ден чакаше да се постъмни, за да лови щурци в специално приготвена кутия, постлана с трева и клонки.

Сара обърна глава към Чейс, който топеше с парченце хляб остатъците от доматения си сос. Той улови погледа й и побърза да даде напътствия на момчето:

— Оглеждай се за рисове. Обичат да слизат насам преди залез.

— Ще внимавам — обеща Кендъл. Отнесе чинията си на мивката и профуча през входната врата, която с трясък се хлопна зад гърба му.

— Съжалявам — извика той отвън.

— Чейс си има достатъчно неща за поправяне, Кендъл — побърза да извика Сара, преди Чейс да го е смъмрил. С нетърпение наблюдаваше замисления му поглед, докато дъвчеше последната си хапка.

— Казах, че съжалявам — долетя отвън гласът на момчето, преди да хукне към двора.

— Благодаря за вечерята — каза Чейс и отмести чинията си. — Готвиш страхотно!

Сара се почувства неловко от комплимента му. Нарочно избра да сервира нещо, което правеше за пръв път. Можеше и по-добре да се справи — наденичките се препекоха повечко. Тя се изправи и колебливо започна да прибира съдовете.

— Нямаме бърза работа — каза й Чейс и тя незабавно седна обратно.

Помежду им се загнезди мълчание, но не напрегнато или неловко. Чейс се изтегна назад в стола си.

— Ще ми се да можех да те накарам да се отпуснеш — неочаквано призна той.

— Аз съм отпусната — възпротиви се тя. Ала не беше точно така. Всичко свързано с него я вълнуваше — от широките му рамене до начина, по който държи вилицата си с лявата ръка. Едва преди малко разбра, че е левичар.

— Може би ще е добре да знаеш, че дреболиите не ме притесняват — започна той, — като например затръшване на врата или малко попрегорели наденички. Тревожат ме доста по-сериозни проблеми.

— Така е — развълнувано каза тя. — Съжалявам, явно просто… съм свикнала да се тревожа непрекъснато.

— Спри да се извиняваш. — Топлият му поглед й подейства успокоително.

— Съжалявам… — повтори тя, преди да осъзнае, че продължава да го прави.

Той едва доловимо се усмихна, ала след това погледът му се стрелна към всекидневната и Сара усети как всяко едно от сетивата му се задейства в режим на готовност.

— Какво има? — прошепна тя и наостри уши. Сякаш долавяше някакво трополене.

Той скочи от стола и безшумно се придвижи към съседната стая. Сара предпазливо го последва, любопитна да разбере какво става. През големия прозорец в предната част на къщата забеляза на завоя на алеята стар модел шевролет „Ел Камино“, полускрит от високата трева. Един от фаровете на някога бялата кола липсваше. Стоеше там, вместо да паркира пред къщата, а това изглеждаше подозрително.

— Иди да прибереш Кендъл — мрачно каза Чейс.

Сара не се поколеба изобщо. Почувства, че е усетил заплаха в присъствието на превозното средство, и хукна през задната врата като обезумяла, чудейки се дали пък Гарет вече не е открил къде са. Само дето той за нищо на света не би се качил в такава таратайка.

— Кендъл — извика тя тихо, но настоятелно. Намери го, коленичил до стената на плевнята, току-що уловил насекомо в шепите си.

— Миличък, трябва да се прибереш веднага.

— Защо?

Тя го сграбчи за лакътя и го изправи на крака.

— Защото Чейс каза така, затова.

Завари Чейс точно там, където го остави. Колата също. От време на време моторът изръмжаваше, сякаш шофьорът искаше да ги сплаши.

— Кой може да е това? — прошепна Сара, тревожно обвила ръце около сина си.

— Не знам точно — отвърна той.

Студенината в гласа му я накара да вдигне поглед към него.

Това бе воинът Чейс, осъзна тя и потръпна. Напрегнатото му изражение караше очите му да изглеждат като късчета синкав лед — твърде далеч от карибската синева, която видя в тях минути преди това.

— Искам да отидете в коридора и да стоите далеч от прозорците — инструктира я той. — Хайде!

— Какво смяташ да правиш? — попита Сара, докато отстъпваше назад, стиснала ръката на Кендъл.

— Да им изкарам акъла — отвърна той.

Внимавай! След секунда вече го нямаше. Видя го през прозореца как прескочи с лекота парапета на верандата. Затича приведен към колата си, отключи я и измъкна своя „Зигзауер“ изпод седалката. Сара бе забравила, че е там. Добре че колата беше заключена.

Чейс набързо провери оръжието и махна предпазителя. Подскочи плавно и стреля срещу натрапниците над покрива на колата си.

От мястото си Сара не успя да види дали бе улучил. Но малко след това й се стори, че чува как шевролетът се отдалечава.

— Какво става, мамо? — прошепна уплашено Кендъл.

— Не знам, миличък. Може да е бездомникът. Който и да е, Чейс ще го накара да си обере крушите.

В този момент Чейс отвори вратата и влезе, закопчавайки кобура си. Очевидно смяташе да носи пистолета със себе си.

— По-безопасно е да го нося с мен, отколкото да стои в колата — каза той, виждайки стъписания й поглед. Мина покрай тях и влезе в кабинета на Линк. Спусна щорите, светна лампата и се приближи до шкафа с оръжията.

Сара прочете мислите му.

— Мислиш, че някой дебне наоколо заради оръжието ли? — попита тя и влезе в стаята, пренебрегвайки тежката миризма.

— Имам такова предчувствие — отвърна той и разтърси вратичките. Ключалката не поддаваше. — Веднага се връщам — каза и се запъти към задната врата.

— Доста неща има в тази стая — отбеляза Кендъл, наведен над купчина списания. Посегна към най-горното. — Каталог на Националното движение на социалистите — бавно прочете той.

Социалисти? Сара се обърна и го взе от ръцете му.

— О, божичко!

Каталогът предлагаше всевъзможни нацистки джунджурии: от записи на най-известните речи на Хитлер до нацистки знамена и тениски с надписи, величаещи превъзходството на бялата раса. Тя го захвърли с отвращение.

— Не пипай нищо повече — предупреди сина си.

Чейс се появи с малък трион в ръка. Пъхна го в процепа между вратичките и започна да реже ключалката, докато Сара оглеждаше струпаните наоколо вещи.

— Чейс — предпазливо се обади тя, надявайки се да не го ядоса, — баща ти е бил привърженик на теорията за превъзходството на бялата раса.

— Знам.

Той остави триона на бюрото и отвори шкафа. Измъкна отвътре една пушка и провери дали е заредена.

— Скъпи, защо не отидеш да си играеш в старата стая на Чейс — предложи Сара на Кендъл.

— О, мамо! — запротестира той разочаровано. — Исках да си наловя малко щурци.

— Вътре има много неща, с които да се занимаваш — настоя тя. Когато надникна там сутринта, намери колекция от карти за игра, стари комикси и колички.

— Добре — отстъпи той, изтича в коридора и изчезна в съседната стая.

Сара застана до Чейс, който тъкмо изваждаше друга пушка от шкафа.

— Тази стая не е подходящо място за дете — тихо каза тя.

Ръцете му застинаха във въздуха.

— Винаги е било така — отвърна той. — Откакто Линк се довлече тук.

— Може би трябва да се обадиш в полицията — колебливо предложи тя.

— Ще се обадя — обеща той. — Но точно сега не искам ченгетата да те виждат тук.

— Май е най-добре да си тръгваме тогава. — Ето. Събра смелост и го каза, въпреки че огромна част от нея предпочиташе да си замълчи. Да напусне Чейс означаваше да се изправи сама срещу целия свят. Означава уязвимост и самота, за които още не се чувстваше подготвена.

Чейс върна пушката обратно в шкафа, въздъхна и се обърна с лице към нея.

— Казах ти, рисковано е да пътуваш с обществен транспорт. Нека оправя пикапа. Утре ще се заема с него.

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме? — попита тя и се извърна към прозореца.

— Не знам — отвърна той с лека нотка на раздразнение. — Два-три дни поне. Междувременно ще държа тази стая заключена.

Сара кимна. Изпита облекчение от факта, че точно в този момент бе невъзможно да си тръгне. Освен това Чейс имаше нужда от помощ в ранчото.

— Мислиш ли, че тези хора възнамеряват да дойдат пак? — попита тя и надникна през щорите. Той се протегна и извади още една пушка.

— Най-вероятно.

— Може би трябва да извадиш тези пушки навън и да оставиш да ги вземат.

Той застина неподвижно.

— Не давам оръжие в ръцете на терористи — отвърна.

— Разбира се, че не. — Тя осъзна, че се е изказала твърде необмислено. Та нали работата на Чейс се състои тъкмо в това — да се бори с тероризма. Не приличаше на човек, който би се оставил да го манипулират хулигани. Тя плъзна поглед из стаята. — Направо не мога да повярвам, че виждам всичко това. Явно наистина съществуват американци, които вярват в превъзходството на арийската раса над всички останали. Толкова е не американско.

— Шибана нацистка бърлога — измърмори Чейс, докато отваряше патронника на пушката. — Извинявай — добави и изтърси сачмите в шепата си.

— Заредена е! — смаяно отбеляза Сара.

Чейс изсипа сачмите в джоба си и извади четвърта пушка. Боравеше с оръжието с такава лекота, че Сара изведнъж осъзна колко много се различават помежду си. Тя бе живяла в охолство. Той бе постигнал всичко с цената на големи усилия. Много скоро пътищата им неизбежно щяха да се разделят.

— Ще отида да видя какво прави Кендъл — каза тя и тръгна към вратата със свито сърце.

* * *

Чейс с отвращение премести брошурата от бюрото на Линк и раздвижи схванатия си врат. Почти съмваше. Стоя буден цяла нощ, разлиствайки пропагандните материали, които задръстваха стаята. Продължаваше да подозира, че оръжието в шкафа е било подготвяно за някаква решаваща битка.

Според брошурата, която току-що прочете, Линк и съмишлениците му са били членове на „Юмрук за справедливост“, подгрупа на Националната социалистическа партия. Бяха си направили труда да издадат брошури, за да умножат редиците си, въпреки че в ръководството офицери можеха да бъдат само преки потомци на първите бели заселници в Оклахома. Всеки новоприет член се задължаваше да обръсне главата си.

„Юмрук за справедливост“ проповядваха масово изтребване на тъмнокожите емигранти: мексиканци, чернокожи и араби, които „узурпират трудно завоюваните от бялата раса работни места, опорочават чистотата на езика и понижават стандарта в училищата“.

— Кучият му син — изръмжа Чейс и стана от стола. Закрачи нервно из претрупаната стая и спря пред гравирана със свастика табелка, която провъзгласяваше Линк Сойер за почетен член на „Юмрук за справедливост“. Линк нямаше право да заема офицерски пост, тъй като произхождаше от Канзас.

Чейс намръщено огледа стаята. Очевидно трябваше да се обади в полицията, но не и преди Сара да замине благополучно за Далас, а той нямаше никакво желание да я кара да бърза. Тя вярваше, че Гарет няма как да научи тайната за съществуването на родната й майка, ала Чейс не беше чак такъв оптимист.

От друга страна, нетърпението на скинарите да се докопат до пушките превръщаше ранчото в далеч не най-безопасното място за майката и момчето. А той искаше да им осигури спокойно местенце, където поне известно време да не се тревожат за проблемите си. Сега обаче, заради тази напаст, това се оказваше невъзможно.

Явно се налага да запретне ръкави и да поправи пикапа, за да може тя да поеме по пътя си, а той най-после да се изправи срещу демоните от миналото. Каква ирония — дори след смъртта си, Линк продължаваше да обърква живота му.

— Мръсна гадина — измърмори той, загледан в пушките. За нищо на света нямаше да позволи оръжието да попадне в ръцете на тази нацистка сбирщина. Дори ако трябва да ги разглоби една по една. Но докато намери време за това, просто щеше да ги скрие.

* * *

Кендъл отново се криеше някъде. Сара ядосано изпухтя и излезе на двора през задната врата.

— Кендъл! — извика тя. Ревът на косачката заглуши гласа й. Чейс се появи пред погледа й, а в буйната трева зад него се виеше спретната, ниско окосена пътечка. Щом я видя, той изгаси мотора и спря. Сара тръгна към него, опитвайки се да не гледа към потното му, загоряло от слънцето тяло. Заради жегата бе захвърлил ризата си и работеше гол до кръста. Жалко, че няма как и тя да направи същото!

— Виждал ли си Кендъл? — попита го, оглеждайки се наляво-надясно за сина си.

Чейс изглеждаше по-заинтригуван от изцапаната й със сажди буза.

— В камината ли си ровила? — попита той.

— Метох я — поправи го тя. — Къде може да е Кендъл? Сутринта му казах да си играе в къщата.

— Невъзможно е да затвориш едно момче вътре, Сара — нежно я смъмри той. — Кен е ей там, до дърветата на алеята — каза й и кимна в същата посока.

Сара се повдигна на пръсти, за да погледне над все още неокосената трева.

— Какво прави там? — тревожно попита тя.

— Момчешки му работи, предполагам — отвърна Чейс.

Тя го погледна и въздъхна.

— Смяташ, че се притеснявам прекалено много, нали?

— Нищо няма да му стане, ако го оставиш да се поскита малко.

— Тревожа се да не би онези хора да решат да се върнат — обясни тя.

Чейс едва забележимо се усмихна. С пистолета, затъкнат в колана на камуфлажните му панталони, изглеждаше напълно способен да ги защити.

— Недей.

Тя хвърли последен поглед към Кендъл и стеснително потърка изцапаната си буза.

— Ще го наглеждаш ли? — попита тя.

— Бъди сигурна. — Топлите му сини очи сякаш галеха пламналото й лице. — И не си давай много зор вътре, чу ли! — Той кимна към верандата. На парапета висеше преметнат килимът от всекидневната.

— Доставя ми удоволствие — увери го тя, изненадана, че всъщност казва истината. Кой би си помислил, че метенето на задръстено със сажди огнище, тупането на килими и търкането на дървени подове би могло да бъде приятно? — Ами ти? — попита тя. — Цялата поляна ли смяташ да окосиш? — Сара кимна към цъфналите слънчогледи.

— Засега ще оформя само алеята. Трябва да взема още гориво за косачката, преди да се захвана с поляната.

Тя кимна с разбиране.

— Искаш ли малко лимонада?

Преди Чейс да успее да й отговори, Кендъл нададе вой, после още веднъж. Сара изпъшка и хукна към него.

Чейс пусна косачката и бързо я изпревари. Докато го следваше през високата трева, през главата й запрепускаха куп възможни причини: Кендъл ухапан от змия; ужилен от пчела; с изкълчен глезен…

Когато тя настигна Чейс, Кендъл вече не плачеше. Само хапеше горната си устна, може би от страх да не ги ядоса. За ужас на Сара, от лявата му ръка течеше кръв.

— Какво стана? — попита тя задъхано.

— Така е, когато ползва инструменти, с които не знае как се борави — мрачно отвърна Чейс. — Сваляй ризата — добави той и протегна ръце да му помогне — и я увий около пръста си.

Сара се притече на помощ и побърза да види дали порязването не е лошо. Погледът й се спря върху малка кутия с инструменти в краката на сина й. По формата и размера им разбра, че са инструменти за дърворезба. Кендъл явно ги е открил в стаята на Чейс.

— О, скъпи — възкликна тя и погледна с тревога към Чейс. — Трябваше първо да искаш позволение.

Чейс се наведе и затвори кутията.

— Да влезем вътре — каза той лаконично и тръгна пред тях обратно през поляната.

Остави Сара в кухнята, за да измие раната на Кендъл, и се запъти към колата да вземе аптечката.

Сара с облекчение установи, че не се е порязал дълбоко и няма нужда от шевове. Подсуши мястото със салфетка и се обърна към Чейс, за да поеме бинта от ръката му.

Тримата стояха скупчени мълчаливо един до друг, докато Сара изчакваше кървенето да спре. Забил поглед в земята, Кендъл сякаш нямаше търпение да изхвърчи отново навън. Двамата със Сара бяха като на тръни и очакваха Чейс да започне лекцията си.

Както се и предполагаше, Чейс проговори пръв.

— Още ли искаш да се научиш да правиш дървени фигури? — попита той.

Кендъл стреснато вдигна глава и го погледна въпросително.

— Да, сър — измърмори той под носа си.

Сара затаи дъх, готова да защити сина си, ако се наложеше.

— Не смяташ ли, че трябва първо да попиташ, преди да вземеш инструментите?

Кендъл забоде брадичка в гърдите си.

— С-съжалявам — заеквайки, каза той.

Помежду им настъпи напрегната тишина.

— Извинението се приема — най-после отвърна Чейс и изпитателно погледна Сара. — Ако майка ти позволи, довечера ще ти покажа как се прави.

Кендъл й отправи изпълнен с молба поглед.

— Нямам нищо против — каза тя и въздъхна с облекчение. — Просто бъди внимателен.

— Пази си пръста — каза Чейс на Кендъл. После се обърна и безшумно излезе през задния вход.

Вратата хлопна зад гърба му и чак тогава Кендъл и Сара се осмелиха да си разменят учудени погледи. Нямаше нужда да изричат на глас това, което си мислеха: Чейс няма нищо общо с Гарет.