Марлис Мелтън
Време за бягство (6)

Четвърта глава

Чейс отвори очи още щом бледата светлина на зората докосна завесите на мотелската стая. Спусна крака на пода, обзет от желание да се раздвижи. Ала двете тъмни издутини под завивката на съседното легло спяха спокойно — най-после. Сара се мята и въртя до късно през нощта. Сърце не му даваше да я буди толкова рано.

Сложи си тениска и шорти, обу маратонките и набързо изми зъбите си. Грабна каишката на Джеси и той радостно размаха опашка. Какво ще кажеш за едно кросче, момчето ми?

Може и да си въобразяваше, но имаше чувството, че Гарет вече е по петите им. Най-добрият начин да разбере това беше да вземе сутрешния вестник. Тъкмо щеше и да потича.

Взе пари и ключа за стаята, излезе навън и вдъхна хладния планински въздух. Хълмовете се къпеха в първите утринни лъчи на изгряващото слънце.

— Хоп! — извика той на Джеси и двамата се затичаха през паркинга в бързо, равномерно темпо. Чейс веднага усети как напрежението започва да го напуска.

Никога досега не бе рискувал кариерата си заради когото и да било. Може би го правеше заради антипатията, която изпитваше към капитан Гарет. Арогантното му поведение по време на съдебния процес миналата година направи загубата на обвинението още по-унизителна, ала Чейс не приемаше отмъщението като мотивиращ фактор, за каквото и да е.

Слънцето бе придобило цвят на масло, когато Чейс мина напряко по затревената могила в близост до магазина и подкани Джеси да пресекат тихата улица. Пусна седемдесет и пет цента в машината за вестници, взе си един брой и нетърпеливо го разгърна. Погледът му спря върху заглавието в долната част на първа страница и пулсът му се ускори.

Кендъл Гарет включен в програмата „Амбър“. Под него имаше три снимки: на Кендъл, на Сара и скициран портрет на техния похитител. Мамка му!

Чейс наклони вестника така, че слънцето да го огрява добре.

— Джеси, долу! — нареди той, когато кучето зарови муцуна в някакви боклуци.

Прочете статията набързо и после още веднъж, по-внимателно. Докато тичаше, не успя да се изпоти; сега обаче потта шуртеше на струйки по гърба му.

По дяволите! Кендъл Гарет и майка му — Сара, бяха обявени за издирване на територията на щата. По информация от очевидец двамата били отвлечени в Сийшор Стейт Парк от непознат мъж с брада.

Вгледа се в собствения си портрет и се намръщи. Единственият свидетел, рибарят от пристана, го бе описал с брада, каквато имаше по време на мисията си в Малайзия. Благодарение на ниско нахлупената му бейзболна шапка чертите на лицето му се разминаваха с портрета от вестника.

Кендъл също не си приличаше особено. Явно снимката е правена отдавна, защото косата му изглеждаше по-дълга в сравнение с вчера, преди Чейс да го подстриже.

Колкото до Сара, снимката й показваше жена с дълга до раменете сивкава коса, невзрачни черти на лицето и торбести дрехи.

Все още имаше надежда.

Какво от това, че ги търсеха из целия щат?

Чейс се бе измъквал невредим от доста по-заплетени ситуации. Нямаше нужда да изпада в паника без причина. Ала на всяка цена трябваше да се махнат от Вирджиния, и то по най-бързия начин.

— Хайде, Джес — извика той и остави вестника. Нямаше намерение да го показва на Сара. Не му се искаше да разбира каква публичност е придобило бягството й, за да не се паникьосва излишно.

Върна се на бегом до мотела заедно с Джеси и спря пред вратата на стаята. Изчака няколко секунди да успокои дишането си, отвори вратата и остави слънцето да нахлуе.

— Време е за ставане — грубо извика той.

И двамата подскочиха като ударени от електрически ток.

— Съжалявам — извини се Чейс, като видя, че Сара още не може да дойде на себе си, — но се налага да тръгваме.

Тя отметна завивката, даде инструкции на сина си и се шмугна в банята да се преоблече.

Докато я чакаха, Чейс и Кендъл излапаха поничките, останали от предишната вечер.

— Остави и за мама — обади се детето с трогателна напереност.

За пръв път се обръщаше лично към него.

— Разбира се. — Двамата се грижеха един за друг точно както Чейс и собствената му майка преди години.

Половин час по-късно кучето и багажът им чакаха натоварени в колата, моторът работеше, ала Сара все още я нямаше.

— Трябва да тръгваме — изръмжа Чейс и похлопа на вратата на банята.

— Добре, готова съм. — Най-после. Облечена в новите си дрехи, Сара се шмугна покрай него и грабна раницата си. — Съжалявам, че се забавих. — Излезе от стаята, без дори да го погледне.

Чейс не можеше да свали очи от краката й. Мили боже! Какви крака! Великолепни, с нежна като коприна кожа от изваяните прасци чак до ръба на късите й панталони, които едва покриваха невероятно сладкия й задник.

— Мамо, приличаш на момиче! — отбеляза Кендъл възмутено.

На истинска жена, поправи го Чейс наум. Особено отзад. Побърза да я задмине, умирайки от любопитство да провери гледката и отпред. Първо забеляза пазвата й. Бледожълтата тениска едва побираше едрите й гърди, а тесните къси панталони излагаха на показ пъпа й и нежните извивки на бедрата. Нищо чудно, че й отне толкова време да излезе от банята. Имала е нужда да събере смелост.

Чейс отвори вратата на колата и тайничко продължи да се наслаждава на преобразената й до неузнаваемост външност. Дръзката прическа, гримът и облеклото й я караха да изглежда десет години по-млада. Липсваше й само обеца на пъпа.

Тя го погледна неловко и се настани на седалката. Ако преди очите й изглеждаха просто забележителни, то сега — подчертани с очна линия, сенки и спирала — направо спираха дъха.

Замаян, Макафри заобиколи колата и седна зад волана.

Съсредоточи се, наложи си той и запали двигателя. Трябваше да тръгнат на запад по магистрала 11, която щеше да ги изведе до един не толкова натоварен път в посока Тенеси.

Чейс с мъка се опитваше да концентрира вниманието си върху пътя и табелите, ала погледът му непрекъснато се връщаше към бедрата на седналата до него Сара, към тънкия й кръст, гърдите, лицето й… Тази жена го привличаше неудържимо. Непрекъснато му се налагаше да си припомня, че съвсем скоро всеки от тях ще поеме по пътя си.

— Нали щяхме да се отбиваме в магазина — попита Сара точно когато профучаха покрай него.

— Няма да е тази сутрин — рязко отвърна той. Само това липсва, да види снимката на Кендъл на първа страница във вестника. — Ще спрем някъде, когато стигнем в Тенеси — добави малко по-нежно.

Острият му тон я накара да замълчи. Обърна глава към прозореца и зарея поглед към обагрените в есенни цветове хълмове.

— Кендъл, виж потока — каза тя и момчето подпря брадичка на облегалката й, загледано в лъкатушещата покрай пътя рекичка.

Чейс се замисли дали да не й каже защо е цялото това бързане. Как ли ще реагира, когато разбере, че снимките им са на първа страница по вестниците, а самият той е набеден за техен похитител?

Обърна се към нея и остана поразен от дългата й, грациозна шия. Притискаше длани към бедрата си, като напразно се опитваше да ги прикрие. Изглеждаше толкова уязвима, зареяла поглед към хоризонта, сякаш за да намери спокойствие, че той реши да си премълчи.

Не й трябваше да знае. И без това е достатъчно уплашена.

Само десет минути след като се качиха на магистрала 11, Чейс започна да проклина късмета си.

„Не може да бъде“, помисли си той и трескаво се заоглежда за изход. Ала такъв нямаше.

Преглътна мощната ругатня, която напираше на езика му — не искаше да стряска Сара и Кендъл точно в този момент.

Твърде късно! Тя вече бе забелязала проблясващата синя лампа в далечината.

— Пътят е блокиран — извика тя и вкопчи ръце в седалката, сякаш щяха да връхлетят право срещу полицейската кола.

— Спокойно! Поеми въздух! — отвърна той със същата интонация на гласа, която използваше, за да насърчава тюлените новобранци преди първия им нощен парашутен скок със свободно падане. — В никакъв случай не трябва да показваш, че те е страх. Кендъл, искам да се престориш на заспал. Обърни се с лице към облегалката си — инструктира го той. — Сара — добави Чейс, — искам те усмихната! — И успокоително я щипна по крака.

— Усмихната — повтори тя и тревожно погледна към ръката му.

На Чейс изобщо не му се искаше да я маха оттам. С неохота се протегна към жабката и извади документите си. Пред тях се виеше дълга опашка от автомобили.

— Нас търсят, нали? — попита Сара. Лицето й беше бяло като платно, а гласът й трепереше; нямаше нищо общо с усмихнатата спътница, от която се нуждаеше.

Той отвори огледалото на сенника пред лицето й.

— Я погледни тук! — нареди й. — Какво виждаш? Това според теб Сара Гарет ли е?

Тя се вгледа в отражението си, преглътна с усилие и поклати глава. Не!

— Промяната на външния вид е само първата стъпка. Много по-важно е как се държиш — добави той и придвижи колата още малко напред.

Сара пое дълбоко дъх. За негова изненада, тя изпружи крака върху таблото, облегна глава назад и спокойно му се усмихна.

Чейс я изгледа доволен.

— Добре — измърмори той и с мъка отдели погледа си от нея. Опита се да разгадае лицата на полицаите, които се навеждаха към всяка от колите и една по една ги пропускаха. — Остави аз да говоря — каза и измъкна портфейла от задния си джоб.

Най-после дойде и техният ред. Чейс протегна ръка назад и смушка кучето.

— Джеси, дай глас! — Свали прозореца си и отвътре се разнесе мощен лай.

— Добро утро — поздрави патрулният полицай и бързо отстъпи крачка назад, когато Джеси подаде муцуна между предните две седалки и остро излая.

— Добро — отвърна Чейс. — Шшт, Джеси! — нареди той, само че кучето за пръв път чуваше тази команда.

Полицаят не смееше да се приближи. Огледа шофьорската книжка на Чейс и му подаде някаква листовка.

— Издирваме това момче и майка му. Изчезнали са вчера в района на Вирджиния Бийч — обясни той, опитвайки се да надвика кучето.

— Чух за това — отвърна Чейс и се намръщи при вида на снимките — същите като във вестника.

Полицаят се опита да надникне и да огледа купето. Сара му се усмихна приветливо.

— Закъде пътувате? — попита той.

Джеси, който закриваше гледката към притихналия Кендъл, отново излая.

— Ноксвил — извика Чейс. — На гости на снаха ми.

Полицаят кимна.

— Желая ви приятно пътуване — каза той и им махна да продължат.

Докато Чейс бавно излизаше от стеснения участък, Сара взе листовката от скута му, погледна я и изхълца от изумление.

— Мили боже! — изстена тя при вида на снимките. — Смятат, че сме отвлечени. Включили са ни в програмата „Амбър“! — Тя го погледна ужасено. — О, Чейс — промълви тя с дълбоко разкаяние. — Нямах никаква представа, че ще стане така, заклевам се — добави тя загрижено. — Можеш да ни оставиш на следващата автобусна спирка, ако не искаш да пътуваме с теб. Бих те разбрала напълно…

— Никъде не смятам да ви оставям — прекъсна я той и я погледна окуражително.

Тя отвърна през сълзи на погледа му и смръщи изящните си вежди.

— Защо не си разтревожен? Или изненадан? — попита го с позакъсняла подозрителност.

— Разбрах сутринта от вестника — призна той.

— Защо не ми каза? — настоя тя.

— Не исках да те тревожа — вдигна рамене той.

— Беше доста нервен сутринта — припомни си тя.

Чейс предпочете да замълчи. Усети, че току-що успя да спечели частица от доверието й със загрижеността си.

— Мамо, пак ми е лошо — обади се Кендъл.

— Миличък, тъкмо тръгнахме.

— Искам да ми дадеш хапче — настоя детето.

Сара въздъхна и бръкна в раницата си. Чейс се въздържа от коментар. Не му беше работа да се обажда. Просто смяташе, че и на Кендъл напрежението му идваше в повече. Освен това един „Драмамин“ нямаше да му навреди. Тъкмо щеше да поспи, докато успееха да прекосят Тенеси. Чак тогава можеха да си позволят да спрат.

* * *

— Морските тюлени убиват хора, нали?

Кендъл изстреля въпроса си точно когато Чейс пъхаше пистолета си под възглавницата на леглото до прозореца в мотелската им стая в Мемфис. Сара беше под душа и нямаше никаква възможност да му се притече на помощ с отговора.

— Тюлените бранят интересите на свободния свят — отвърна той и се отпусна на леглото. Облегна главата си на таблата и се загледа в риболовното предаване по телевизията. — Понякога убиваме терористи, но само ако са наранили невинни хора и възнамеряват да го направят отново.

Очевидно на момчето това не му бе достатъчно, за да задоволи любопитството си.

— Обзалагам се, че освен това си и ловец, а? — продължи той няколко минути по-късно. — Затова си си взел ритрийвър. — Хвърли поглед към легналия пред вратата Джеси.

— Ходим на лов за патици — призна Чейс. — Общо взето това ловувам. Но никога не убивам повече, отколкото мога да изям.

Кендъл го погледна ужасено.

Чейс се почеса по главата и пробва отново:

— Дядо ми беше индианец от племето крийк. Научи ме да ценя живота, а не да го унищожавам.

Кендъл омекна.

— Истински индианец? — подозрително го изгледа той.

— Стопроцентов.

Разпитът продължи.

— Как се казваше?

— Джеремая Блекбърд. Научи ме как се лови бобър с капан и как се опитомява рис.

— Никой не може да опитоми рис.

— Аз успях. Когато бях на десет. В ранчото имахме двойка рисове и аз научих едно от малките им да идва при мен, когато го извикам.

— Как пък не! — недоверчиво го изгледа Кендъл.

— Сериозно ти казвам — увери го Чейс.

Продължиха да наблюдават как въдичарят от екрана улови още една риба.

— Какви други животни живеят в ранчото? — в гласа на детето вече нямаше и следа от предишната му враждебност.

— Обичайните: миещи мечки и катерици; язовци и зайци; орли, сови, чапли и любимите ми костенурки.

— Значи доста знаеш за животните.

— Израснах сред тях. Земята край ранчото е около двайсет хектара — добави той и мислено си го представи. — Предимно гори и малко пасища. Има поточе, където можеш да се разхладиш, когато е много горещо. — Обзе го радостно вълнение при мисълта, че съвсем скоро щеше да види всичко това отново.

Двамата се умълчаха, всеки потънал в мислите си.

— Може и да ти дойда на гости — предложи Кендъл.

— Може — отвърна Чейс. Но едва ли. Щеше да е луд, ако ги закара по-далеч от Маскъгий Търнпайк, Оклахома. Оттам те щяха да поемат на юг към Тексас, а той — на северозапад към Броукън Ароу.

Ала после си представи Сара и сина й в ранчото и му хрумна, че Гарет никога не би могъл да ги открие там.

Разкарай тези глупости от главата си, заповяда си той. Отиваше твърде далеч от чувството за дълг, което единствено го свързваше с тях двамата. Нямаше намерение да се забърква в още по-големи неприятности.

* * *

Сара се събуди от сковаващия кошмар, трепереща и с настръхнала кожа. Отне й известно време да проумее къде се намира — в мотелска стая в Мемфис, а не в спалнята си във Вирджиния Бийч, опитвайки се да избегне сексуалните апетити на Гарет.

Обърна глава към съседното легло, за да потърси успокоение в силуета на Чейс, ала там нямаше никого.

Пое дъх и се подпря на лакти, загледана в тъмните сенки наоколо. Къде се беше дянал? Нямаше го в стаята. Можеше ли да е офейкал и да ги е оставил? Не би могла да му се сърди за това.

Тя се изправи и напрегнато се загледа в тъмнината. За огромно нейно облекчение забеляза Джеси, който лежеше на пост пред вратата. Чейс в никакъв случай не би тръгнал без кучето си.

Прекоси стаята и надникна през прозореца. Отвън стоеше някакъв мъж и тя стреснато се дръпна назад. После разпозна Чейс, застанал с гръб към прозореца. Плъзна поглед по нощницата, която си бе купила по-рано тази вечер, докато пазаруваше дрехи за Кендъл в местния „Уолмарт“. Да му се не види, покриваше тялото й повече, отколкото дрехите, които носеше цял ден навън.

Избута Джеси встрани и открехна вратата, за да си поговори с Чейс.

Той я усети и се обърна. Сребрист дъжд се стелеше като завеса по тротоара пред терасата. Облечен единствено в сивото си спортно долнище, Чейс й изглеждаше огромен.

— Какво правиш? — попита го тя.

Очите му блещукаха като езерца в тъмнината. Той вдигна рамене.

— Не можах да заспя. Ти добре ли си?

Дъждът трополеше толкова приятно, че й се прииска да излезе при него.

— Сънувах кошмар — призна тя и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Зачуди се дали все още не сънува. На фона на дъждовната нощ Чейс изглеждаше спокоен и замислен. На оскъдната светлина чертите на лицето му не бяха толкова сурови. Широкият му гръден кош я изкушаваше да се облегне на него — като стабилна опора и безопасно убежище.

— Гарет ли сънува? — проницателно предположи той.

Тя обви ръце около раменете си, сякаш за да се предпази от влажния бриз, и кимна.

Помежду им се загнезди тишина, но не толкова напрегната като преди.

— И аз сънувах — призна той.

Разбра по гласа му, че не е било нещо приятно. Тя потръпна, завладяна от усещането, че много скоро Гарет ще залови и двамата.

— Утре всеки тръгва по пътя си — припомни му тя. Преди да легнат, бяха обсъдили плана за действие. В Маскъгий, Оклахома, той ще й помогне да намери превоз до Далас.

— Мислих си за това — призна той. — Какъвто и транспорт да използваш, ще искат да видят документите ти. А ти нямаш такива.

— Ще вземем такси — реши тя, опитвайки се да го успокои.

— Прекалено е скъпо.

Двамата отново се умълчаха.

— Ето какво мога да направя за теб — обади се той решително, сякаш нещо му бе хрумнало внезапно. — Имам един приятел във Вашингтон, който ми прави разни документи, когато пътувам в чужбина. Мога да поръчам да изработи всичко, от което имаш нужда.

— Как така всичко? И акт за раждане ли? — изненадано попита тя.

— Акт за раждане, шофьорска книжка, каквото се сетиш — отвърна той, като внимателно я наблюдаваше.

Главата й се замая от предложението.

— Не мога да приема — реши тя. — Вече направи достатъчно, даже повече от достатъчно…

— А как ще си намериш работа без документи за самоличност? — настоя той. — Как смяташ да запишеш Кендъл на училище без удостоверение за образованието му до момента?

Тя сложи ръка на челото си. По неговите думи, бъдещето й изглеждаше невъзможно.

— Не знам. Аз… — Въобразяваше си, че ще може да го запише без проблем, ако кажеше, че досега са го обучавали вкъщи. Колко наивно от нейна страна. Все някой щеше да се усъмни. — Това е моя грижа.

Той се засмя сухо.

— Не е само твоя грижа, откакто ме помоли да ти помогна.

— Съжалявам.

— Не те моля за извинение. Просто искам да ми се довериш.

Да му се довери? Никога повече нямаше да се довери напълно на когото и да било.

— Дотолкова, че да ми позволиш да ти задам няколко въпроса. Нужна е известна информация, за да се направят въпросните документи.

Тя тревожно пое въздух. Не искаше Чейс да се изправя в съда заради нея, ако Гарет успееше да ги открие. От друга страна, вероятността той да ги намери намаляваше, ако склонеше да приеме предложението на Чейс.

— Освен това, бих искал да дойдете с мен в Броукън Ароу — неочаквано добави той. — Вторият ми баща остави един пикап. Ако успея да го запаля, няма да ви се налага да търсите автобус или такси. Ще си имате собствен превоз.

Лично неин автомобил? Това предложение бе също толкова примамливо, колкото и предишното. Нещо повече — раздялата, която им предстоеше, я плашеше. Двамата с Кендъл сами във враждебния свят, където всеки момент някой може да ги разпознае. Мисълта да я заловят, разпитват и накрая да се върнат при Гарет я ужасяваше.

Поканата на Чейс изтри мрачните картини от главата й и ги замени с други — далеч по-приятни и безопасни.

Ами ако реши да злоупотреби с доверието ти? — предпазливо прошепна вътрешният й глас.

Тя веднага пропъди тази мисъл от главата си. Да, Чейс не говореше кой знае колко, стряскаше я понякога с прекалената си строгост и спеше с пистолет под възглавницата, но до този момент се бе държал изключително почтено. Естествено, че можеше да му се довери за още няколко дни.

— Добре — съгласи се тя. — Не бързам за никъде.

Погледите им се срещнаха и тя сякаш потъна в очите му.

— Ще трябва да ми кажеш как смяташ да промениш фамилното си име. И всичко останало.

Отново я завладя съмнение. Щеше да се наложи да му разкаже, че с истинската си майка си пишеха имейли от месеци, че смяташе да живее при нея в Далас и да си изкарва хляба с преподаване на емигранти.

— Утре ще ти кажа — обеща тя, прекалено изморена за дълги разговори по това време.

— Добре — отвърна той и загрижено я погледна. — Ще успееш ли да заспиш?

— Мисля, че да.

— И аз. Хайде да дремнем.

Той посегна към бравата и ръката му неволно докосна гърдите й.

Сара стреснато си пое дъх, изненадана, че й достави удоволствие. Изтръпна при мисълта за собствената си уязвимост — факт, от който Чейс лесно би могъл да се възползва.

— Да влизаме — каза Чейс и задържа вратата пред нея.

Тя прекрачи прага на тъмната стая, твърдо решена да бъде нащрек.