Марлис Мелтън
Време за бягство (3)

Първа глава

На другия ден

Старши сержант Чейс Макафри влезе в сградата на Военна прокуратура във Военноморска база „Оушиана“ в отвратително настроение. На бюрото му в отдел „Специални операции“ го чакаше куп бумаги, а трябваше да стяга багажа си и да заминава — този път не по служба, ами да уреди собствеността върху земята, която наследи от втория си баща. Земята, в която бяха корените му и където нямаше никакво желание да се връща.

Младият афроамериканец от охраната усмихнато го поздрави:

— Как си, старши? Не съм те виждал тук от месеци!

— Дванайсет, ако трябва да сме точни — отвърна Чейс и хвърли върху лентата на рентгена папката, която носеше. Извади от кобура си своя „Зиг Зауер Р226“ и го предаде на охраната заедно с мобилния си телефон, тъй като бе забранено да се внасят в сградата.

— Къде се изгуби толкова време? — попита сержант Марселино Хюит. — О, забравих, че не можеш да ми кажеш. Строго секретно е.

— На едно горещо място — отвърна кратко Чейс. Беше очевидно — силно загорялата му кожа и изсветлелите до русо вежди го издаваха. Мина през детектора за метал и се почувства някак уязвим. Но тук не беше Малайзия. В тази сграда е в безопасност.

— Всичко наред ли е, старши? Не ми изглеждаш много весел днес — продължи да го дразни Хюит, както обикновено.

— Аз никога не съм весел — отвърна Чейс, престорено намръщен.

— Е, закачлив тогава — уточни Хюит, вече по-сериозен.

— Да ти го начукам — каза Чейс. — Ти си този, който се закача. — Погледът му се плъзна надолу към закръгления корем на сержанта. — Забрави ли, че ти казах да отслабнеш? Качил си поне още пет кила.

Хюит се ухили.

— Каза ми да престана с поничките. Нищо не си споменавал за кифличките с мед.

Чейс прибра обратно папката си от лентата.

— Никакви сладкиши, Хюит. Точка! — каза той. — Спри и газираното — добави и посочи към кутийката кока-кола на бюрото на сержанта.

— Еех, старши! — престорено запротестира Хюит.

Ала Чейс вече крачеше надолу по коридора. Трябваше да се види с капитан Спенсър, адвокат от Военна прокуратура, за да подпише документите в папката, че е съгласен да поеме защитата на един сержант от взвода на Чейс, който се бе забъркал в сбиване на брега.

Чейс изпухтя с досада, че работата му в базата често включва и задълженията на бавачка, и влезе в чакалнята пред кабинета на адвоката. За негово облекчение вътре имаше само един посетител, някаква жена. Но тогава забеляза, че в кабинета нямаше никой. Погледна към матовите стъкла на вратата от отсрещната страна на коридора и видя, че всички се бяха събрали на съвещание.

— Да си го начукам — изръмжа той и се стовари върху един от твърдите пластмасови столове. С ъгълчето на окото си забеляза как жената стреснато вдигна глава. — Съжалявам — извини й се той.

Двамата се спогледаха изненадано, когато установиха, че са се срещали и по-рано.

Сара Гарет, съпругата на омразния военен прокурор от съдебния процес на лейтенант Рено миналата година.

Бе събудила любопитството му тогава. Сиво-зелените й очи му въздействаха по същия начин и сега, когато плъзна поглед по изсветлялата му от слънцето козя брадичка, надолу по военната униформа, та до черните кубинки.

— Знаете ли колко още ще се бавят? — попита той, притеснен от изпитателния й поглед.

— Ами… нямам представа — призна тя, хапейки долната си устна. — Може би още половин час.

Не можеше да спре да я гледа, също както и в съда миналата година. Опита се да я заговори тогава след края на делото, ала тя се шмугна в тоалетната и осуети намеренията му. Сега имаше възможност да задоволи любопитството си.

— Срещали ли сме се и преди? — попита той. — Имам предвид преди съдебния процес.

Лицето й придоби особено излъчване.

— Ами всъщност — да. Бяхте в Сан Диего преди около четири години.

Откъде ли можеше да знае?

— Помогнахте ми да запаля колата си на паркинга пред библиотеката — обясни тя. — Забравих фаровете включени и акумулаторът се изтощи напълно.

Не си спомняше.

— После, около две години по-късно, се сблъскахме с пазарските си колички тук, в супермаркета на военната база.

Ето това горе-долу го помнеше. При удара от неговата количка паднаха няколко кутийки сода. Две от тях се отвориха и опръскаха панталоните му. Жената бе толкова притеснена, че му се наложи да намери парцал и сам да почисти пода.

— Това вие ли бяхте? — попита той.

— Да — отвърна тя и наведе пламналото си лице към тетрадката в скута си. Същото правеше и когато Чейс нахълта в чакалнята.

Той си позволи да я огледа внимателно. Нямаше кой знае какво за гледане от провисналата кестенява коса до безформената й бежова рокля. Беше нервна и напрегната и владееше до съвършенство изкуството да остава незабелязана. Трудно би могла да заблуди човек като Чейс обаче, който си вадеше хляба под прикритие и имаше набито око на изкусен стрелец. Още миналата година си зададе въпроса от какво се крие тази жена. И още продължаваше да се чуди.

— Казвам се Чейс — представи се той. — Чейс Макафри. Някои ме наричат Уести.

— Сара — отвърна тя и плахо кимна. Стискаше здраво молива си и не му протегна ръка.

— Върху какво работите? — попита той, стараейки се да я успокои и да разбули тайната й.

— Планове на уроци — отвърна тя и приведе рамене, сякаш искаше да се изпари във въздуха.

Напомняше му на диво животно, което се плаши от хора. Бе опитомявал не едно или две преди години. Трябваше му само време, нежност и търпение.

— Учителка ли сте? — поинтересува се той. Като изключим прибраната й на кок коса, изобщо не приличаше на такава.

— Преподавателка по английски език — поправи го тя. Погледна часовника си и между тънките й вежди се появи бръчка.

— Всичко наред ли е? — обикновено не си пъхаше носа, където не му е работа, но усещаше, че нещо я тревожи. Надяваше се, че не е заради него.

— О, да. Просто… имам часове в Центъра за бежанци след около час, обаче… — Тя погледна към вратата, зад която продължаваха да се съвещават адвокатите, и върху лицето й се изписа безсилие.

— И не шофирате — предположи той. В очите й за миг проблесна гняв.

— Ами не и напоследък — отвърна тя и отново сведе поглед към тетрадката си.

Трудно напредваше с нея. Някои диви животни се нуждаеха от месеци за опитомяване.

— Искате ли да ви закарам? — чу се той да пита. Сякаш имаше време да я разхожда напред-назад с всичката работа, която чакаше на бюрото му.

Това привлече вниманието й.

— Моля? — изненадано попита тя.

— Мога да ви закарам — повтори той и усети, че е прекрачил границата.

— В Центъра за бежанци — поясни тя.

— Разбира се. — Господи, тя да не би да си мислеше, че я сваля? Не е чак толкова отчаян, че да се пробва на съпругата на военен прокурор, която на всичко отгоре се облича като монахиня.

— Не, благодаря — измърмори тя и лицето й пламна.

Чейс забеляза, че жената надраска нещо върху листа си. Колкото по-дълго я наблюдаваше, толкова по-здраво тя стискаше молива си.

— Госпожо? — обади се той и тя стреснато го погледна. — Мога ли да ви помоля за услуга? — Не можеше повече да стои тук и да усеща напрегнатостта й. — Ще предадете ли този плик на капитан Спенсър, когато излезе от срещата?

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна насила.

— Благодаря. Предайте му, че може да върне документите на адреса на изпращача, след като ги подпише.

— Добре.

Чейс се надигна от стола си, за да й подаде папката, и се почувства точно както преди да скочи в синьо-зелените води на някой от водопадите в Малайзия. Очите й сякаш го погълнаха.

— Всичко хубаво — каза той, объркан от внезапното привличане, което изпита към нея.

— И на вас — отвърна тя с грейнало лице.

Той се запъти към изхода, опитвайки се да насочи вниманието си към всички задачи, които му предстояха, преди да замине. Спря на контролно-пропускателния пункт, за да прибере пистолета и мобилния си телефон, и попита Хюит:

— Какво прави тук съпругата на капитан Гарет?

— Мис Сара? — отвърна Хюит и състрадателно поклати глава. — Понякога седи тук цял ден и го чака да свърши работа.

— Защо? — попита Чейс.

Хюит вдигна рамене.

— Капитан Гарет не я изпуска от поглед. Симпатична дама. Жалко, че той се държи толкова зле с нея.

Чейс му обърна гръб. По-добре да не беше питал.

— Да си отслабнал, като те видя другия път, Хюит.

— Едва ли, старши — изкиска се сержантът.

Чейс излезе навън и топлите лъчи на мекото септемврийско слънце го накараха да се замисли за жената, уловена като в капан в сградата зад гърба му. Сигурно копнееше да се измъкне на свобода. Поклати глава, за да пропъди мисълта за егоцентричната същност на съпруга й, умело прикрита под арогантното му поведение.

За Чейс мъжете, които тормозеха жени, принадлежаха към категорията на терористите, а тях самият той преследваше. Жалко, че никога нямаше да получи заповед да унищожи тази гадина.

* * *

Двадесет и четири часа по-късно Чейс напъха в брезентовата си торба всичко необходимо за предстоящото триседмично отсъствие. Стоеше между скрина и леглото си, току-що изпразнил чекмеджетата, в които само преди няколко дни нареди багажа от предишното си пътуване.

Джеси — неговият черен лабрадор ритрийвър, лежеше, отпуснал глава върху лапите си, и гледаше тъжно. Чейс не можа да понесе гледката.

— Искаш да дойдеш с мен ли, момчето ми? — омекна той. Последните дванайсет месеца кучето прекара при негов приятел. Не беше честно да го зарязва отново.

Джеси наостри уши.

— Искаш да дойдеш в Оклахома, така ли? Пътят е дълъг, да знаеш.

Кучето изкриви муцуна в нещо като усмивка.

— Може толкова да ти хареса, че да не искаш да се връщаш — добави Чейс, като се сети за гората и поточето, край които израсна — истински рай за едно ловджийско куче. Джеси размаха опашка, сякаш прочете мислите му.

А мислите на Чейс за секунди се преплетоха с лошите му спомени. Видя майка си, застанала на верандата пред къщата, с ревящо бебе на ръце.

— Линк, престани!

Линк стискаше Чейс за яката на ризата и без да обръща внимание на виковете на жена си, го блъсна с всичка сила във вратата на боядисания в два цвята Шевролет „Силверадо“, модел 1976. Ударът беше зашеметяващ. Чейс усети как костта на носа му се пропуква. Кръвта му бликна и потече върху устните.

Той изсумтя с досада и пропъди спомена. Още не можеше да повярва, че старият Линк си е отишъл и му е оставил ранчото в наследство. Сигурно тънеше в дългове и това бе последният опит на стареца, дори от гроба, да тормози заварения си син.

Ранчото първо бе принадлежало на истинския му баща и само затова Чейс не искаше да го продава. Защо иначе да му пука за това място!

Но земята беше на Макафри, а не на Сойер. Баща му я беше купил за майка му още преди той да се роди.

— Време е да приключвам с това — измърмори на себе си.

Тъкмо прибираше чорапите си в торбата, когато мобилният му телефон звънна.

Разпозна номера на командващия си офицер.

— Да, сър.

— Знам, че се приготвяш за тръгване, старши, но успя ли да се видиш с адвоката, за да подпише документите във връзка с Дюи? — попита лейтенант Рено, когото приятелите му наричаха Ягуара.

Ставаше въпрос за папката, която Чейс остави на Сара Гарет.

— Ще ни ги изпратят обратно днес или утре, сър. Ще проверя още веднъж.

— Просто ми звънни, ако има някакъв проблем.

— Разбрано, сър.

— Виж какво, карай внимателно и си свърши работата спокойно. Вини ще се заеме с документацията на бюрото ти. Лутър е налице и ще те замества, когато трябва. Ако се наложи да останеш и по-дълго, само ми се обади.

— Благодаря, сър.

— Няма проблем, старши.

Чейс затвори и набра номера на капитан Спенсър. Включи се гласовата му поща. Ако оставеше съобщение в петък следобед, адвокатът можеше и да не му се обади изобщо.

Той въздъхна, слезе в кухнята и разлисти телефонния указател. Надяваше се да намери номера на Сара Гарет и да има късмета тя да си е вкъщи.

Нейното име го нямаше, но откри капитан Гарет — съпруга й. Набра 067, за да скрие своя номер. Докато телефонът звънеше, Чейс си представи красивите й очи и с изненада усети как пулсът му се ускорява.

* * *

Докато броеше парите си на пода в банята, Сара се сепна от звъна на телефона. Натъпка банкнотите обратно в кутията от тампони, скри я под мивката и забърза към спалнята, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Госпожа Гарет? — попита мъжки глас отсреща. Познатият провлачен говор я накара да затаи дъх.

— Да.

— Обажда се Чейс Макафри. Дадох ви един плик вчера в сградата на Военна прокуратура.

— Да — отвърна тя, изгубила ума и дума, че той й се обажда. Мислите й препускаха.

Старши сержант Макафри. Преди четири години, докато безуспешно се опитваше да запали колата си на паркинга, той се приближи и предложи да й помогне. Беше толкова внимателен, уверен и красив, въпреки грубоватата си външност, че я остави като замаяна. Гарет я нахока за закъснението й, щом се прибра.

Втория път, когато случайно се сблъска с него тук, в супермаркета на базата във Вирджиния Бийч, го прие като щастливо стечение на обстоятелствата. Държа се също толкова мило и сърдечно като първия път, въпреки че вината за съборените кутийки сода бе изцяло нейна. Сара излезе от магазина, поразена, че такива мъже съществуват, ала Гарет бързо я свали на земята, когато прибра чековата й книжка, задето си бе позволила да прахоса пари за ягодов сладкиш.

А сега самият Чейс Макафри й звънеше, лично на нея!

— Съжалявам за безпокойството, госпожо, но трябва да разбера дали капитан Спенсър е получил въпросния плик.

— О, да — отвърна тя, леко разочарована, че ставаше въпрос за служебно обаждане, но пък какво друго можеше да е. — Предадох му го незабавно, заедно със съобщението ви.

— Благодаря — каза той. — Тръгвам днес следобед за Оклахома и исках да се уверя, че всичко е наред.

Оклахома! Наистина ли каза Оклахома току-що? Сякаш я удари електрически ток. Сара започна да заеква, чудейки се как точно да го помоли да вземе нея и Кендъл със себе си.

— Защо… защо ще ходите в Оклахома? — попита с треперещ глас тя. Главата й се замая и едва събираше мислите си.

— Смърт в семейството — кратко отвърна той. — Наследих малко земя.

Сара облиза пресъхналите си устни и отчаяно затърси точните думи, за да го попита. Струваше й се неприемливо да го направи по телефона. Освен това, отвън се чуха спирачките на автобуса, с който Кендъл се прибираше от училище.

— Моля ви, може ли… да ви видя, преди да тръгнете? — побърза да каже тя, преди да е загубила смелост. — Искам да ви помоля за нещо.

Настъпи неловко мълчание; човекът със сигурност смяташе, че се е побъркала.

— В моя квартал има един парк — настоятелно продължи тя, жертвайки достойнството си заради Кендъл. — Ще водя сина си там в четири. Можете ли да дойдете?

— Ами имам още неща за вършене, а и багажът ми не е готов — отвърна той, ала звучеше така, сякаш го обмисляше.

— Отделете ми само десет минути. — Идваше й да потъне в земята от срам, че се унижава да моли непознат за услуга, ала не можеше да пропусне тази златна възможност: превоз на запад, без да й се налага да ползва обществен транспорт.

— Паркът на Шеруд Драйв? — попита той.

— Да — потвърди тя обнадеждено, — веднага след басейна.

— Ще се видим там — каза той и затвори.

Сара гледаше втренчено телефонната слушалка и още не можеше да повярва, че чудото, за което се молеше толкова отдавна, най-после кацна на рамото й. Нима можеше да се намери по-подходяща възможност от един морски тюлен, който да помогне на двамата с Кендъл да избягат? И при двете им срещи бе толкова отзивчив; едва ли щеше да й откаже помощ и този път.

Хвърли поглед към прозореца и видя десетгодишния Кендъл да слиза от автобуса, привел рамене под тежката си раница. Носеше черно от глава до пети: още не можеше да прежали заека си.

Предишната вечер й се обади учителят му, в деня след смъртта на господин Уискърс, притеснен от промяната в поведението на Кендъл.

Тя също се тревожеше за него. Но нямаше да пилее повече време в чудене къде точно ще свърши спиралата, по която главоломно се спускаше животът им.

Щеше да направи всичко възможно, за да измъкне Кендъл и себе си от този кошмар, преди да е станало твърде късно.