Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time to Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 120гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Сканиране
ina-t(2010)
Допълнителна корекция
asayva(2013)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Марлис Мелтън. Време за бягство

ИК „Хермес“, 2008

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от asayva

Епилог

Четири месеца по-късно

Пролетта е времето, когато животинките не могат да си намерят място, съвзели се от бездействието през дългата, студена зима. Очевидно така беше и в ранчото. Синамон — кучето на Кендъл, което осиновиха от местния приют, порода златист ритрийвър — препускаше през поляната по петите на някакъв заек. Двойката лястовици, свили гнездо под стряхата на верандата, се стрелкаха напред-назад във въздуха и носеха червейчета за храна на малките си. А Сара миеше съдовете от закуската и докато наблюдаваше как Чейс чопли нещо под капака на пикапа, се чудеше дали някога ще му хрумне да й направи предложение за женитба.

По всичко изглеждаше, че възнамерява да се отдаде на обичайното си занимание в събота сутрин. Имаше навика да посещава жертвите от нападението на скинарите в голф клуба, защото донякъде се чувстваше отговорен за случилото се. Хлопна капака на пикапа и се запъти към къщата.

Влезе в кухнята и проследи замисления поглед на Сара, докато миеше изцапаните си с машинно масло ръце.

— Искаш ли да дойдеш с мен днес? — попита той и с интерес зачака отговора й.

— Ами… — Тя му подаде кърпа, за да избърше ръцете си. Той бе много по-смел от нея и намираше сили да продължава да посещава тези хора, някои от които щяха да останат белязани за цял живот. — Добре.

— Радвам се — каза той и тръгна към задната част на къщата. — Само да взема нещо.

Така и не й каза какво е то, докато се настаняваше до нея в пикапа.

Носеха се покрай тучни пасища с избуяла по тях свежа трева, минаха покрай стадото биволи на Гуднър, които мързеливо размахваха опашки, гонейки досадните мухи. После подминаха отбивката към магистрала 51 и смесения магазин на ъгъла. Най-после Чейс свърна в една алея за автомобили, доста по-къса от тяхната, и спря пред стара тухлена къща, която изглеждаше леко занемарена.

— Кой живее тук — попита го Сара.

— Мелъди — отвърна той.

Малкото момиченце, което загуби наведнъж и двамата си родители, сега живееше с баба си. Сара преглътна тежко. Искаше й се да е силна като Чейс, когато се налагаше да се среща с по-суровата страна на живота.

Двамата се изправиха пред входната врата.

— Звънецът е счупен — обясни той и почука.

Отвътре се разнесе тътрене на крака и малко след това дребна на ръст старица им отвори вратата и примигна насреща им.

— Довел си Сара! — радостно възкликна тя.

— Да, госпожо — призна Чейс.

— Надявам се това да означава точно каквото си мисля, че означава — добави жената и очите й блеснаха.

Сара отправи на Чейс въпросителен поглед.

— Ще видим — уклончиво отвърна той.

— Аз съм Дорис — каза жената и протегна ръка. — Мелъди чакаше с нетърпение този ден. — Обърна се и ги поведе през претрупания с вещи коридор.

Любимата на Чейс посегна към него. Рамото на Мелъди, припомни си тя, бе претърпяло много тежка фрактура, след която се бе наложила възстановителна операция, и все още я лекуваха. Той стисна уверено ръката й.

— Мелъди — напевно извика Дорис. — Чейс е довел Сара, за да се запознае с теб!

Завиха зад ъгъла в дъното на коридора и влязоха в окъпана в слънчева светлина стая, пълна с плюшени животни.

Младата жена срещна яркосиния поглед на момиченцето и трепна от внезапно завладялото я чувство за съпричастност.

Чейс я поведе към леглото.

— Донесох ти изненада — каза той и се наведе да я целуне по бузата.

Мелъди се притисна към него, сякаш го познаваше от години, но не отделяше поглед от придружителката му. Едва ли бе на повече от шест, но от очите й струеше мъдрост, неприсъща за възрастта й.

— Здравей — каза Сара и сведе поглед към лявата й ръчичка, положена неподвижно в скута й.

— Много си хубава — каза Мелъди.

— Благодаря ти. Ти също. — Изглеждаше крехка и ефирна, от русата си главица до босите крачета, и събуждаше у околните инстинкт да я закрилят.

Момиченцето направи знак на Чейс да се наведе отново и прошепна нещо в ухото му.

— Да — каза той. — След малко. Как върви раздвижването?

— Вече мога да си мърдам пръстите — отвърна тя и побърза да му покаже.

— Браво! — похвали я Чейс.

Гледаха я със свити сърца.

Дорис нахлузи чифт обувки на крачетата на детето.

— Започна ли да спи по-добре? — попита я Чейс.

— О, почти няма промяна — вяло отвърна Дорис.

Младата жена предположи, че Мелъди сънуваше кошмари.

Макафри се обърна към момиченцето.

— Готова ли си?

Момичето кимна. Сара винаги е знаела, че Чейс обожава децата. Но виждайки го, понесъл на ръце крехкото създание, сякаш бе негово собствено, сърцето й се разтопи от умиление.

Той й кимна да го последва и тръгна след Дорис по коридора към задната врата.

— Приятно прекарване — извика след тях старицата и на лицето й се изписа тъжна усмивка.

Тримата останаха сами сред обраслия в бурени заден двор.

Макафри свали Мелъди на земята и детето бързаше да се настани в градинската люлка.

Сара не можеше да откъсне поглед от нея.

— Е, какво мислиш? — попита я Чейс.

— Просто нямам думи — отвърна тя.

Нямаше представа, че Чейс е толкова грижовен и че е постигнал такава близост с това малко дете.

— Искаш ли да я полюлееш? — предложи й той. — Но не прекалено силно.

Мелъди и новата й приятелка прекараха следващия половин час в игра; първо на люлката, а после на масичката от ковано желязо, където пиха въображаем чай с Чейс и това им достави огромно удоволствие.

— И мама си играеше с мен на чай — припомни си момиченцето и очите й се изпълниха с тъга.

— Наистина ли? — нежно попита Сара.

— Да. Много приличаше на теб.

Думите на детето се забиха болезнено в сърцето й.

— Искаш ли да ми станеш майка? — попита я Мелъди съвсем сериозно.

Любимата на Чейс се сепна и го погледна в очакване да намери отговор на въпроса й, ала той само се усмихна.

— Взел ти е пръстен — заяви момиченцето. — Искаш ли да го видиш?

Сара пребледня.

— Покажи й го — нетърпеливо го подкани Мелъди и тъжното й изражение се замени с усмивка.

Макафри бръкна в джоба на дънките си и измъкна оттам кадифена торбичка.

Бъдещата булка едва не падна от стола си, когато той извади най-красивия диамантен пръстен, който някога беше виждала.

— Реших, че няма да имаш сили да откажеш, ако тя те помоли — призна той и се усмихна.

Сякаш изобщо би могла да му откаже.

— Знам, че имаш лоши спомени с Гарет — мрачно добави той. — Но се надявам, че това няма да повлияе на решението ти.

— Трябва да сте женени, за да ме вземете при вас — обясни Мелъди.

Сара усети, че й се завива свят.

Но пък всичко си идваше по местата — самата тя бе осиновена и сега щеше да осинови това момиченце.

— Баба й има нужда от помощ — обясни Чейс. — Мислиш ли, че ще можем да се справим?

Имаше нужда да се ощипе, за да повярва, че всичко това наистина й се случва. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не бе очаквала Чейс да поиска ръката й по този начин, не и в добавка с такъв бонус.

Тя поклати глава, задавена от вълнение.

— С Кендъл вече се познават — добави той, разтревожен от продължителното й мълчание. — Играха си заедно миналата седмица и се разбираха чудесно.

Майката добре познаваше сина си и бе сигурна, че веднага се е привързал към момиченцето. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Чейс — най-после каза тя. — Изобщо нямаше нужда да ме молиш. Твоя съм от момента, в който ме спаси. Ти ми помогна да започна нов живот — добави тя с треперещ глас и погледна към Мелъди, която изглеждаше очарована от отговора й. — Най-малкото, което можем да направим, е да дадем нов живот и на Мелъди.

— Обичам те, Сара — каза Чейс с дрезгав от вълнение глас и поднесе пръстена към ръката й.

Тя се усмихна на грейналата от щастие Мелъди и пъхна безименния си пръст в кръгчето от злато. Пасваше й идеално, точно както и Чейс. Точно като цялото й ново семейство.

Край
Читателите на „Време за бягство“ са прочели и: