Марлис Мелтън
Време за бягство (20)

Осемнадесета глава

Пражук Сомчай бе труден за убиване. Човекът имаше цяла свита от телохранители, които го пазеха денонощно. Нощуваше в апартамент без тераси, намиращ се на един от последните етажи в жилищна сграда в Банкок, около която нямаше други високи постройки.

Четиричленният екип морски тюлени от 12-ти отряд пребиваваше в горещия град от седмица, изчаквайки удобна възможност да ликвидира водача на небезизвестната тайландска групировка „Златен триъгълник“. Убийството на хероиновия крал щеше да е първата стъпка в парализирането на сложната им организация.

Младши сержант Теди Брубейкър, разузнавачът в екипа, седеше на балкона в хотелската стая и наблюдаваше скривалището на наркобарона; беше полузадрямал от непоносимата жега, примесена с миризмата на изгорели газове и упойващия аромат на екзотични храни.

Теди едва не падна от стола си, когато видя Пражук да излиза сам от сградата.

— Старши! — извика той.

Чейс, който тъкмо ядеше сандвича си в стаята, грабна своя „Ремингтън“ и излезе на балкона при чернокожия си колега.

Пражук очевидно бе освободил бодигардовете си, щом излизаше сам, въобразявайки си, че може да се скрие зад чифт слънчеви очила и бейзболна шапка. Чейс вдигна далекобойната си пушка и я насочи към него, ала улицата гъмжеше от хора. Не искаше да рискува и да улучи цивилен гражданин.

— След него — каза той и захвърли пушката настрана. Носеше преметнат през врата фотоапарат и риза на цветя, под която криеше закопчания си в кобур „Зиг Зауер“. Двамата с Теди хукнаха надолу през аварийния изход и се озоваха на улицата, надявайки се да открият набелязания обект.

Преследването на противник посред бял ден не беше най-доброто решение, но в момента просто нямаха друг избор.

На не повече от петдесет метра от хотела Чейс осъзна, че е изгубил Теди в тълпата — мамка му! Но все още виждаше оранжевата бейзболна шапка на Пражук, открояваща се над главите на по-ниското на ръст азиатско население. Реши да тръгне след него сам. Докато Пражук беше жив, мисията им тъпчеше на място.

Чейс изглеждаше като обикновен турист — от ризата и бермудите, та до сандалите. Дори да попадне в полезрението на Пражук, онзи едва ли ще се усъмни, че го преследва наемен убиец.

Човекът зави по някаква тясна крива уличка. Чейс неотлъчно го следваше, стараейки се да не се приближава прекалено. Внимателно заобикаляше застоялите локви — обичайна гледка по улиците в дъждовния сезон. Вдигаше фотоапарата към очите си, преструвайки се, че снима суровата действителност около себе си, като в същото време поддържаше разумна дистанция помежду им.

Молеше се това да не е капан. Кралят на хероина не можеше да знае, че морски тюлени работят рамо до рамо с ЦРУ, за да провалят операцията му, нали така? Насочи фотоапарата си към едно окаяно на вид дете, седнало върху обърната щайга за банани. С крайчеца на окото си забеляза Пражук да влиза през задния вход на невзрачна сграда със зидария от циментови тухли. Чейс подхвърли монета на момчето и влезе след наркобарона.

Озова се на безлюдно стълбище. Звуците, които долитаха някъде над главата му, го накараха да извади пистолета изпод ризата си. Гумените подметки заглушаваха стъпките му, докато се качваше по стълбите. По гърба между плешките му се стичаше струйка студена пот, а той обикновено не се потеше.

Но пък и никога досега не му се бе случвало да не успее да улучи, както стана при последната му задача. Отне му цели три изстрела, за да убие нигерийския търговец на оръжие, когото тюлените изненадаха на яхтата му в открито море.

Стигна до площадката и се шмугна зад някаква врата, която водеше към оскъдно осветен коридор с много врати, покрити със завеси от мъниста. В добавка с влажния въздух, пропит с миризма на тамян, Чейс разбра, че е влязъл през задния вход на един от многото долнопробни салони за масаж в Банкок.

Къде обаче изчезна Пражук?

В ранния следобед в салона бе все още спокойно. Макафри надзърташе зад завесите, ала в стаичките нямаше никого. От последната стая вдясно се чуваше тихо шепнене и той пристъпи нататък. Опря гръб в стената и внимателно надникна между мънистата. Пражук разсъбличаше някаква жена.

Страхотно. Трябваше да изчака, докато наркобаронът изчука приятелката си. Чак тогава можеше да го убие, и то ако онзи тръгне да излиза по същия път.

Надникна още веднъж и забеляза, че жената е бременна. Сепна се и погледна лицето й.

Веднага съжали, че го е направил. Нежната й усмивка му напомни за Сара.

Съсредоточи се, изкомандва сам себе си. Предстоеше му да извърши нещо много важно, свързано с опазване на държавните интереси. Картелът на Пражук представляваше заплаха за световния мир. Просто и ясно.

Обърна се да тръгва, но до ушите му стигнаха думите на жената и той спря.

— Усети ли това, скъпи? Бебето помръдна.

Имаше моменти, в които Чейс предпочиташе да няма толкова развит слух. Спусна се по стълбите, опитвайки се да прогони от главата си образа на Пражук с бебе на ръце. Скри се зад купчина кашони, струпани под втората редица от стълби, и зачака. Беше горещо като в пещ. Искаше му се Теди да бе с него.

Най-после вратата към коридора на горния етаж се отвори. Някой, вероятно Пражук, тръгна надолу по стълбите, подсвирквайки си доволно. Пулсът на Чейс препускаше. Стисна пистолета в потната си длан и се приготви да стреля. Човекът се появи пред погледа му и точно преди да посегне към дръжката на вратата — бум! — куршумът го запрати към стената и той се свлече надолу, размазвайки след себе си диря от яркочервена кръв и частици мозък.

Чейс прибра пистолета си и бързо се шмугна през изхода. Едва направил няколко крачки под палещото слънце, той се сблъска с момчето, на което подхвърли монета малко по-рано. Хлапето си беше купило захаросани стафиди и протегна ръка да го почерпи.

Чейс поклати глава и отмина, стараейки се да не бърза прекалено, за да не привлича внимание.

Главата му бучеше. Усещаше, че започва да изпада в шок. Къде остана равнодушието, с което се славеше от години? Повдигаше му се и трепереше целият. Ускори крачка към хотела, оглеждайки се предпазливо.

От Теди все още нямаше и следа. По-добре — не искаше момчето да го вижда такъв — отново. Едва не превъртя след нигерийския провал.

Влезе във фоайето на хотела и жадно вдъхна охладения въздух.

Лутър, командващият офицер, щеше да иска да го разпита, но точно сега изобщо не му беше до това. Една бира щеше да се отрази добре на изопнатите му нерви.

За негово облекчение барът беше празен. Взе си голяма кутийка австралийска бира и се скри в едно от сепаретата.

Какво му ставаше? Къде изчезна апатията, удовлетворението след добре свършена работа? Нямаше и следа от тях. Но как да почувства облекчение, след като току-що остави едно неродено дете без баща? Мамка му! Надяваше се хлапето със захаросаните стафиди да не открие трупа.

Към сепарето му се приближи сервитьорка и той поръча още една бира. Какво ли прави Сара? Мислеше за нея почти непрекъснато и се чудеше дали Дийн Кенард бе започнал да я ухажва.

Бръкна в джоба на бермудите си, извади оттам костенурката на Кендъл и я постави на масата пред себе си.

За какво ти е това? — попита го Теди преди няколко дни.

Напомня ми за вкъщи — призна Чейс и колегата му го изгледа със съчувствие.

— Ето къде си бил!

Чейс се сепна, когато огромната сянка на командващия му офицер, Лутър, надвисна над масата. Теди Брубейкър стоеше точно зад него.

— Търсихме те къде ли не.

— Изгубих те на улицата, старши — добави Теди. — За нула време ми се изплъзна.

Лутър кимна на Теди да сяда и намести едрото си мускулесто тяло до Чейс.

— Какво стана? — тихо попита той и впери в него сериозните си морскосини очи. — Хвана ли го?

— Да, сър — отвърна той. — Вече е вън от играта. — Идеално развитият му слух не пропусна въздишката на облекчение, която се изтръгна от Теди.

— Защо не дойде да ни кажеш? — попита го чернокожият му колега. — Вече бях започнал да издирвам тялото ти по затънтените сокаци — едва чуто добави той.

— Съжалявам — отвърна Чейс. — Имах нужда да остана сам за малко.

Не му убягна многозначителният поглед, който Лутър и Теди си размениха.

— Добре ли си, старши? — най-после попита Лутър.

Чейс се замисли, преди да отговори.

— Не — отвърна.

Настана неловко мълчание. Теди и Лутър почти едновременно погледнаха към бирата. Сигурно се чудеха колко ли е изпил.

— Нещо не е наред ли? — подтикна го Лутър да продължи.

— Ударих на камък — каза Чейс. — Не мога повече да върша това. — Не можеше да повярва, че го изрече. Сякаш говореше някой друг. Но изведнъж осъзна, че това е самата истина.

— Случва се с всички снайперисти рано или късно — успокои го Лутър. — Ти издържа по-дълго от повечето.

Чейс грабна бирата си и ръката му застина във въздуха.

— Зачеркнал съм трийсет и осем души от лицето на земята — каза той с печална усмивка и свито сърце.

— Ще те прехвърлим на друга служба в екипа, ако искаш — предложи лейтенантът.

— Може — Чейс отново отпи от бирата си.

— С какво точно ти се занимава? — попита го Лутър.

— Нямам нищо против да бъда освидетелстван от психиатър и отстранен от активна служба — предложи Чейс, донякъде на шега.

— О, я стига — запротестира Теди. — Ти не си луд, старши.

— Мисля, че е лудо влюбен — каза Лутър.

Чейс свъси вежди и го погледна.

— Явно си говорил с Хана на тази тема — обвини го той.

— Тя ми е съпруга. А ти отричаш ли?

— Ни най-малко — отвърна Чейс. И тъй като искаше да е честен пред себе си, добави: — Казах й да не ме чака. Не съм ли глупак?

— Не знам — отвърна Лутър. — Глупак ли си?

— Звучиш ми като психоаналитик.

— Съжалявам, но от начина, по който ми я описа Хана, съдя, че Сара е меко казано изумителна.

Изумителна. Чейс усети, че в очите му напират сълзи. Мамка му, май прекали с бирата.

— Не знам как се случи — призна с дрезгав глас. Не усети да го поразява като мълния. Сара влезе под кожата му неусетно. Чувстваше се така, сякаш винаги е била там.

Теди му хвърли пълен със съчувствие поглед и поклати глава.

— Все още не сме приключили мисията — припомни им Лутър.

Чейс пое дълбоко дъх, опитвайки се да прочисти главата си от тревожните мисли.

— Да — съгласи се той. — С теб съм.

— След около две седмици се прибираме вкъщи — добави Лутър. — Ще говоря с помощник-командира. Двамата с капитан Монтгомъри са много стриктни. Може пък да ти намерят някое топло местенце, където спокойно да изкараш остатъка от службата.

— Добре — кимна Чейс. Не разчиташе много на това. Единственото, което можеше да му помогне да изкара спокойно оставащите четири години, е утвърдителен отговор на въпроса, който искаше да зададе на Сара лично.

 

 

Обвила ръце около раменете си в мразовития декемврийски ден, Сара смаяно се вгледа в Дийн Кенард, който тъкмо паркираше полицейската кола пред верандата. Очевидно идваше да й донесе коледната елха, която стърчеше от полуотворения му багажник. Не за пръв път се опитваше да я спечели с неочаквани подаръци.

Крайно време беше да му каже, че си губи времето, но той изскочи от колата с толкова щастлива усмивка на лицето, че тя за пореден път се отказа да го стори.

На Бъдни вечер двамата с Кендъл възнамеряваха да гостуват на майка й, която все още се възстановяваше след фрактура на тазобедрената става и две счупени ребра. Сара беше купила изкуствена елхичка, която щяха да вземат със себе си в Далас. Дръвчето стоеше в кутията си в багажника на пикапа.

— Коледа без истинска елха не е никаква Коледа — извика усмихнат Дийн и започна да развързва въжето, което придържаше капака на багажника. Ситни снежинки се сипеха по полицейската му куртка и проблясваха върху черната му коса. Отвори капака и обви ръце около привързаните към стъблото клони.

Понесе елхата към къщата и я подпря до парапета на верандата. После се запъти обратно към багажника.

— Предположих, че нямаш поставка за елха, затова реших да взема. — Извади отвътре яркочервена метална стойка и й я показа.

— Благодаря ти — каза Сара и се насили да се усмихне. — Защо не я внесеш вътре? — предложи тя.

— Ще ми се да можех. — Той й отправи изпълнен със съжаление поглед. — Но трябва да бягам обратно в управлението. Имаме случай на доста сериозна кражба и се налага незабавно да се захващам за работа. — Той остави поставката на верандата и посегна към джоба си.

— Довечера ще намина да я сглобя — обеща. — Имам обаче достатъчно време да ти дам това.

С пламъче в погледа, той извади клонка имел.

— Сега можеш да ми благодариш — подкани я той.

Сара се поколеба. Със свито сърце се сети за опияняващите целувки на Чейс. Никога нямаше да преживее нещо подобно — и все пак, той не искаше тя да го чака. Дийн, от друга страна, упорито я ухажваше. Не можеше да става въпрос за измяна към Чейс, който така и не й даде дори зрънце надежда за общо бъдеще.

Не знаеше нищо за него вече цели два месеца. Наистина ли е толкова глупава, че да се надява на някаква промяна?

Дийн развяваше клонката над главата си и нетърпеливо чакаше да види поне искрица страст в погледа й. Сара затвори очи, не искаше да го разочарова. Сложи леко ръце на раменете му, надигна брадичка и го целуна, донякъде очаквайки да усети искра помежду им.

Толкова по-лесно би било да обича мъж като Дийн.

Устните му бяха хладни и твърди, но не почувства нищо особено. Усети просто утеха, че докосва друго човешко същество, че не е съвсем сама. Въздъхна, отвори очи и се отдръпна, умело прикривайки разочарованието си.

— Трябва да тръгвам — с нотка на съжаление каза той.

— Да. — Тя отстъпи назад. — Благодаря ти за елхата.

— Няма защо. Ще намина пак довечера. О, едва не забравих. — Той бръкна във вътрешния си джоб. — Донесох ти пощата.

— Благодаря — очакваше с нетърпение разходката си до пощенската кутия в края на алеята, но нищо.

— Е, ще се видим довечера. — Той й помаха, скочи в колата и потегли.

Сара небрежно разрови купчината писма, предимно рекламни брошури. Един плик привлече вниманието й и тя го измъкна. Погледна името на подателя и зяпна от изненада. Хана Линдстром! Защо можеше да й пише, освен ако с Чейс не се бе случило нещо лошо!

Със заседнала в гърлото й буца, тя разкъса плика. Разгъна писмото и отвътре изпаднаха два билета. Самолетни, забеляза тя, докато се навеждаше да ги вземе от заснежената трева: за нея и Кендъл, по направление Тълса — Норфък.

Сара отвори писмото, за да намери обяснение.

„От абсолютно сигурен източник знам, че Чейс те обича! Ела да го посрещнеш на родна земя. Ще те взема от летището.

Искрено твоя, Хана.“

Сара не помръдна от мястото си цели двайсет минути. Чейс я обича? Откъде Хана може да е толкова сигурна? Очевидно има причина да го твърди, иначе нямаше да даде куп пари за самолетни билети. Сълзи на надежда, страх и облекчение се търкаляха от очите й и пареха бузите й. Щеше ли да намери сили да тръгне? Можеше ли да понесе риска от повторно отхвърляне? Искаше ли я Чейс наистина?

Тя извърна глава към ореха и спря погледа си върху надгробните камъни на любимите му същества, които й припомниха, че животът е твърде кратък. Рейчъл първа щеше да настоява, че трябва да се даде шанс на любовта.

Сара хукна към къщата, за да сподели новината с Кендъл.

Горкичкият Дийн. Когато по-късно наминеше да сложи елхата, щеше да открие само бележка.