Марлис Мелтън
Време за бягство (17)

Петнадесета глава

Рейчъл Дженсън сковано се измъкна от малкия си автомобил. Изпита облекчение при мисълта, че натовареният й уикенд в болницата най-после приключи и на днешния празничен ден ще си почива заслужено.

Слънцето тъкмо започваше да се надига над хоризонта зад караваната, хвърляйки топлите си златни лъчи по върховете на върбите на паркинга. Някои от съседите й вече бяха будни и прозорците им светеха. За разлика от нея, повечето от тях нямаше да почиват на Деня на Колумб.

Нямаше търпение да се отпусне между хладните чаршафи и да потъне в сън, унесена от монотонното бръмчене на автомобилния трафик на Далас.

Пъхна ключа си във входната врата и стреснато установи, че ключалката е разбита.

Обир? О, не! Веднага се сети за ценната си колекция от пръстени и прекрачи прага на малкия си дом на колела, без да й мине през ум, че крадецът може да е още вътре.

А той я чакаше.

При вида на високия тъмнокос непознат, настанен на дивана й, Рейчъл се стъписа.

Той хладнокръвно насочи дулото на пистолета срещу нея.

— Затвори вратата.

Тя изпълни нареждането му. Котката не спираше да се отърква около глезените й и галещата топлина на козината й рязко контрастираше на смразяващия страх, който сковаваше тялото й.

— Ка-какво искаш? — с треперещ глас каза тя.

— Къде е тя? — попита мъжът. Говореше отчетливо и любезно, но в същото време изглеждаше доста раздърпан, сякаш току-що става от сън.

— Коя? — може би бърка адреса. Ще се увери, че е сгрешил, и ще си отиде.

Човекът бръкна във вътрешния джоб на черното си сако и извади оттам платинена халка.

— Съпругата ми — отвърна той и устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

В ръката си държеше венчалния пръстен на Сара. Дъщеря й настояваше да го остави за колекцията й като малка финансова компенсация за помощта й.

Рейчъл отвори уста, ала не успя да обели и дума. Трябваше бързо да измисли как да го заблуди.

— Няма я тук — бързо отвърна. — Нямам представа къде е. Реши да започне живота си начисто.

Гарет присви очи.

— Лъжеш — каза той и рязко се изправи. Главата му почти опираше в тавана. — Прочетох имейлите, които сте си писали. Възнамерявала е да живее с теб.

— Промени решението си — каза тя, като се мъчеше да не дава израз на страха си. Мъже като Гарет обичаха да атакуват по-слабия. Надушваше ги веднага, самата тя се бе омъжвала за такъв. — Не се разбирахме особено.

— Защо тогава ти е оставила пръстена си? — попита я и застана точно до нея.

— Забрави си го — Рейчъл полагаше огромни усилия да прикрие ужаса от близостта му.

— Още една лъжа — заяви с равен глас той. — Защо ли се учудвам, всички жени сте лъжкини. Сара не е по-различна от майка ми. Ти също.

Майка му? О, да. Сара й бе споменавала, че проблемите на Гарет се коренят във факта, че майка му го пращала в различни пансиони, докато многократно се омъжвала и развеждала.

Само че Рейчъл това не я засягаше. Нито пък Сара.

— Защо не се прибереш у вас? — посъветва го тя и се насили да вдигне поглед към мастиленочерните му очи. — Дъщеря ми иска да се махнеш от живота й.

Присвитите му устни приличаха на безкръвни дъждовни червеи.

— Кажи ми — изръмжа той през зъби — къде е.

— Казах ти, не знам.

Ръката му изневиделица се стовари върху лицето й и ударът я запрати в стената.

— Това успя ли да опресни паметта ти? — попита той заплашително.

Двата отвратителни брака зад гърба й я бяха калили достатъчно.

— Нямаше да ти кажа, дори да знаех — сряза го тя. Тревожеше я единствено пистолетът, който Гарет размахваше в дясната си ръка.

— О, повярвай ми, щеше — увери я той и я сграбчи за врата с лявата. Прикова я към стената и стегна около шията й невероятно дългите си пръсти.

Рейчъл усещаше, че слепоочията й всеки момент ще се пръснат, ала продължаваше да го гледа предизвикателно. Предпочиташе да загуби съзнание, отколкото да отстъпи пред деспотизма му.

Гарет изръмжа от ярост и я захвърли настрани. Лицето й се блъсна във вратата. Рейчъл се претърколи на земята и удари хълбока си в бюрото. Проряза я неописуема болка.

Немската овчарка, завързана пред една от съседните каравани, започна да лае.

Рейчъл загуби съзнание, ала само за секунда. Гарет вилнееше наоколо. Чу го как срита дамската й чанта, чу изтракването на ключовете си върху пода. Отвори очи и го видя да вдига нещо от разпилените й вещи — бележника, в който записваше координатите на най-близките си познати.

Немската овчарка се разлая отново.

Ушите й пищяха от удара, ала чуваше бързото разлистване на страниците.

— Не знаеш къде е, а? — злорадо каза той, след като за нула време откри името на Сара. — Пак казвам, всички жени са лъжкини.

Рейчъл очакваше да я застреля. Болката в хълбока й я съсипваше и се замисли за облекчението, което смъртта би й донесла.

Усети раздвижване около себе си. И тогава, изневиделица, получи мощен ритник в ребрата си. Тя изпъшка приглушено, отчаяно мъчейки се да си поеме дъх.

Кучето лаеше все по-упорито. Гарет се обърна и тихомълком се измъкна навън.

Тя отново изгуби съзнание.

Събуди се от болка доста по-късно. Отне й време, докато си припомни защо лежи безпомощно на пода във всекидневната с потрошено тяло.

О, Господи! Съпругът на Сара дойде да я търси и успя да открие новия й адрес.

Налагаше се да я предупреди на всяка цена!

Ала не можеше да помръдне. Всеки опит да направи каквото и да било движение й причиняваше нетърпима болка.

— Помощ! — немощно извика тя. Помисли си за самотния живот, който води, и осъзна, че никой няма да я чуе; Дори и немската овчарка, която вече не лаеше.

Единственият начин да предупреди Сара беше да се опита да допълзи до телефона в другия край на стаята.

Заби нокти в килима и направи опит да се оттласне. За малко да припадне от рязката болка в ребрата. Твърдо решена да успее, тя повтори движението отново… и отново, придвижвайки се сантиметър по сантиметър през стаята, като периодично губеше съзнание и после отново идваше на себе си.

Няма да зарежа детето си втори път.

Тази мисъл й даваше сили да продължи.

 

 

Чейс почувства облекчение, когато го повикаха в полицейското управление на Броукън Ароу, за да очаква заповедите относно подготвяния от скинарите атентат — удобен повод да насочи мислите си в друга посока. Настани се в ъгъла на фоайето, точно до саксиите с цветя, за да не се набива на очи. Сърбяха го ръцете да се впусне в действие, само че целта все още не беше известна.

Въпреки усърдната подготовка, силите на реда по-скоро се подготвяха да отвърнат на заплахата, отколкото да я предотвратят.

Чейс продължаваше да се чувства като аутсайдер. Робинсън, партньорът му, му бе подхвърлил бойна жилетка с джобове, натъпкани с муниции, радиостанция и ръчни гранати. Под нея обаче носеше своята униформа, която имаше различен камуфлажен десен от този на екип „Специални операции“. Предпочиташе да не привлича внимание — достатъчно му бе да знае, че е там, за да отмъсти за Джеси.

Ръководителят на екипа, капитан Луис, нервно крачеше между кабинета на Дийн Кенард и гишето за информация, където телефоните не спираха да звънят. Обаждаха се цивилни граждани по повод афишите с обявения за издирване Уилард, разпространени от униформения отряд из целия град.

Но дори и сега, осем часа от началото на Деня на Колумб, разполагаха със съвсем оскъдна информация. Обектът на атаката бе все още загадка, а членовете на „Юмрук за справедливост“ се разхождаха на свобода.

С ръце на кръста, Хана стоеше надвесена над факс машината. Носеше бойна екипировка на ФБР, включително пистолет „Магнум“, закопчан в кобур под мишницата, колан с муниции и кубинки. Приличаше на червенокоса версия на Лара Крофт. Почукваше нетърпеливо с пръст и чакаше факс машината да започне да бълва хартия. Най-после търпението й се увенча с успех и служител от Вътрешната данъчна служба изпрати дългоочакваната справка за Уилард Смит.

Чейс веднага разбра, че Хана забеляза в нея нещо интересно. Тя посегна към куфарчето си и извади пресниманите предишния ден документи, за да ги сравни с новата информация.

— Капитане — извика, и Луис пристигна незабавно. — Може и да е съвпадение, но Уил Смит и Тим Олсен са работили заедно като озеленители на голф игрище „Индиън Спрингс“. Или са напуснали по едно и също време, или са ги уволнили.

Капитанът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Е, и?“

— Ако са дали тяхната работа на хора от малцинствата, това може да е отключило желанието им за отмъщение, не е ли така? — предположи тя.

Луис скептично се намръщи.

— Малко вероятно е да изберат за мишена някакъв провинциален голф клуб — отвърна той.

В мислите на Чейс изплува натрапчив спомен и той се обади от мястото си:

— Мисля, че знам със сигурност къде смятат да атакуват.

Хана, капитанът и четиринадесетте членове на екип „Специални операции“ впериха изненадани погледи в него.

Дийн Кенард се подаде от кабинета си с чаша кафе в ръка.

— Целите сме в слух — каза той.

Чейс се изправи и опъна надолу бойната си жилетка.

— Избрали са за мишена голф клуба — заяви той с абсолютна увереност. — Уилард Смит е казал на Са… Серенити, че възнамерява да даде урок на онези либерални копелета, които милеят повече за стиковете си за голф, отколкото за хората си.

Изминаха няколко секунди без никой да помръдне.

— Дявол да го вземе! — наруши мълчанието Дийн. — Най-после някакъв пробив!

Капитан Луис присви очи към Чейс.

— Моли се да си прав, Макафри — предупреди го той.

Чейс не отговори, просто се запъти към паркирания пред входа микробус.

— Добре, да действаме — извика Луис към екипа си. — Влизайте в микробуса — нареди той. — Да сложим край на това, преди да е станало късно.

Чейс отвори вратите и момчетата от отряда започнаха да се качват един по един. Хана се приближи до него, стиснала куфарчето си в ръка.

— И аз идвам — уведоми го тя.

Чейс се замисли за огромното количество взрив, с което скинарите разполагаха.

— Гледай да стоиш настрана — предупреди я той. Ако нещо й се случеше — не дай боже — Лутър никога нямаше да му го прости.

Дийн Кенард забърза към тях.

— Имаш ли нещо против да пътувам с теб — попита той Хана.

Тя го изгледа намръщено.

— Ти не си ли в отдела за криминални разследвания?

Той се усмихна глуповато.

— Да, обаче ми писва да стоя по цял ден зад бюрото.

— Напълно те разбирам — измърмори тя. — Разбира се, идвай.

Тя кимна на Чейс и се запъти към колата си, а той се качи в микробуса с останалите разузнавачи и снайперисти от екипа. Изпълнените им с недоверие погледи подсказваха, че изобщо не са убедени в предположението му, че голф клубът бе избраната от скинарите цел за атака.

Чейс се настани на тясната седалка и нахлузи слушалките, които Робинсън му подаде. Задните врати се хлопнаха и микробусът потегли.

Мислите му се насочиха към Сара. Днес бе последният му ден в Броукън Ароу. Не можеше да се избави от пронизващото го чувство на съжаление. Същевременно изпитваше облекчение, че денят се очертава напрегнат и има основателна причина да стои далеч от ранчото. Далеч от леглото на Сара, което не излизаше от мислите му. Защо, когато правеше любов с нея, изпитваше едновременно и страх, и наслада?

Тревожеше се, че може просто да се е влюбил. А любовта водеше със себе си състрадание, а после и разкаяние. Освен това любовта болеше — по-силно от прободна рана, от огнестрелна рана, от спане върху остри мангрови корени. Да се влюби, бе равносилно на самоубийство.

И все пак нямаше друга жена, която толкова много да заслужаваше да бъде обичана.

Намираше се в много объркано положение.

Нямаше как да спаси едновременно и нея, и себе си.

Радиостанцията изпука в ухото му и върна мислите му в настоящето.

— Внимание, момчета. Извънредна ситуация в голф клуба. Въоръжен човек — а може и да са повече от един — е открил огън срещу голф играчите на моравата. Имаме един прострелян до четвърта дупка.

Четиринадесет чифта очи се извъртяха към Чейс, който едва забележимо вдигна вежди.

Ръководителят на екипа бързо разпредели задачите им. Чейс и партньорът му Робинсън, заедно с още двама снайперисти, имаха за цел да извадят стрелците от прикритието на дърветата. Двата разузнавателни екипа трябваше да обходят периметъра и да установят дали натовареният с експлозив камион е на територията на голф клуба. Останалите петима трябваше да изчакват в готовност. В случай че успееха да открият бомба, Флинт и Сийвърс щяха да се заемат с обезвреждането й.

Микробусът слезе от Ийст Авеню 131 и зави по дългата алея, която водеше към голф клуба.

— Хайде, тръгвайте! По-живо! — извика командирът.

Снайперисти и разузнавачи наскачаха от автомобила, паркиран малко по-надолу от входа на игрището. Чейс хвърли бърз поглед на района. Гъста широколистна гора опасваше тучната морава и осигуряваше добро прикритие на стрелците.

Даде знак на партньора си да го последва и двамата потънаха между дърветата.

Чейс беше идвал тук като малък. Пусна Робинсън пред себе си и безшумно се затича след него.

Не бяха изминали и петдесет метра, когато наоколо се чу изстрел, последван от женски писък, и след него още един изстрел. После настъпи тишина. Чейс определи посоката, от която се стреля. В слушалките си чуваше гласовете на разузнавачите, които брояха цивилните, тичащи да намерят убежище в голф клуба.

— Мамка му! — извика единият от тях. — До входа на ресторанта има паркиран камион без номера.

Неприятната новина накара Чейс да извади оръжието си. Профуча покрай по-тромавия Робинсън, твърдо решен да открие стрелеца, без да губи повече време.

С десетина метра дистанция помежду си, двамата започнаха да претърсват района, от който се чуха изстрелите. Гъста растителност и буйна трева покриваха тази страна на голф игрището. От другата страна гората се разреждаше и пред очите на играчите се разкриваше прекрасна гледка към проблясващата повърхност на река Арканзас.

Чейс пръв забеляза стрелеца. Криеше се, приклекнал зад един храст, с насочена към моравата пушка. С един безшумен скок той се хвърли върху него и го повали на земята. Пушката му изхвърча десетина метра встрани и той заби нос в мъха край близкото дърво. Чейс изви ръцете му назад и омота около китките черна полиетиленова лента.

Робинсън грабна падналата на земята пушка и я изпразни.

— С кого си тук? — просъска Чейс в ухото му. — Къде са приятелчетата ти? — Чудеше се дали това е Тими или Лес. Заби коляно в рамото на мъжа и бързо получи отговорите.

Още двама стрелци, разположени под ъгъл 45 градуса от двете страни на голф клуба, се криеха на стотина метра навътре в гората.

Чейс завърза и краката му, за да не може да им избяга. Да тръгваме, даде той знак на Робинсън, който подпря пушката „Ремингтън“ до едно дърво.

Докато се оглеждаха дебнешком за другите двама, до слушалките на Чейс стигна новината, че Флинт и Сийвърс не могат да се доближат до бомбата. Стрелец с неизвестно местоположение ги държи на мушка. Имаше и трима цивилни, простреляни, опитвайки се да напуснат голф клуба.

Чейс рязко смени посоката. Потупа с пръст микрофона си и повика другата двойка снайперисти да преследват скинарите вместо него. Той смяташе да открие Уилард Смит — нямаше кой друг да е стрелецът.

Морски тюлен срещу армейски рейнджър.

Чейс се затича безшумно към голф клуба, а Робинсън го следваше по петите. Едноетажната тухлена сграда стърчеше самотно насред моравата. Наоколо нямаше други постройки, с изключение на съблекалнята до плувния басейн.

Съобщи на момчетата от отряда местоположението си и двамата с Робинсън се прикриха зад една декоративна тухлена стена, издигаща се от едната страна на алеята за автомобили. Чейс надникна предпазливо иззад нея и веднага забеляза телата на тримата простреляни цивилни, проснати на стълбите.

По дяволите! Поне една от жертвите, малко дете в критично състояние, все още дишаше. Бомбата можеше да избухне всеки момент.

Таймерът в главата на Чейс се задейства и започна да отмерва секундите. Тик-так, тик-так, тик-так. Сърцето му биеше двойно по-бързо.

Опита се да се постави на мястото на Уилард. Къде би застанал, ако искаше да наблюдава едновременно и вратите на сградата, и платформата за доставки към ресторанта?

Би се покатерил на някое дърво, за да ги наблюдава отгоре.

В близост до голф клуба имаше само четири големи дървета. Чейс ги огледа внимателно едно по едно и погледът му се спря върху огромен дъб. Изчака, заслушан в забързания си пулс. Дебнеше. Хайде, копеле такова! И тогава един от клоните трепна.

Можеше да е помръднал и от ветреца, ала… не, ето че се раздвижи отново. Стрелецът се спотайваше на десетина метра нагоре в короната на дървото, почти напълно прикрит от гъстите зелени листа.

— Снайперистът е засечен — съобщи той в микрофона си. — Искам разрешение за отстраняване.

— Потвърждавам разрешението — отвърна капитан Луис с нотка на облекчение в гласа.

Чейс изобщо не възнамеряваше да отстъпва изстрела на титуляра Робинсън. Измъкна закопчания в кобура си „Зигзауер“ и свали предпазителя. Предпочете го пред автомата, който щеше да съсипе дървото — стремеше се към чисто изпипана работа.

Излезе от прикритието си и хукна на зигзаг към дъба. Трябваше да намери най-подходящата позиция, за да е сигурен, че ще улучи. Всеки изстрел — успешно попадение. Това бе мотото, към което се придържаше в продължение на шестнайсет години.

Подготвен за възможността самият той да се превърне в мишена, Чейс се придвижваше все по-близо до дъба. В меката почва около краката му се забиха няколко куршума — Смит очевидно го бе забелязал.

Добра се до широкия дънер на дъба, където щеше да е в безопасност и спря да си поеме дъх. Сега предимството бе на негова страна и Уилард го знаеше.

Бързичко ще ти помогна да слезеш, помисли си той и се приготви.

Отскочи вляво с надеждата, че Уилард го очаква да се появи от другата страна, и стреля в движение. Бум!

Чу се кратък вик и Чейс разбра, че е улучил. Уилард се претърколи от клона, на който лежеше, и се стовари на земята, по всяка вероятност — мъртъв.

След обезвреждането на всички известни им скинари, момчетата от отряда „Специални операции“, които стояха в очакване, се измъкнаха от скривалищата си и нахлуха в сградата.

Чейс ги последва. Не се взривявай, замоли се той наум, мислейки си за експлозива в камиона, който можеше да избухне всеки момент. Пот се лееше под тежката бойна жилетка и униформата му, ала опитът си каза своето и първата му работа бе да се спусне към раненото дете на стълбите.

Понесъл малкото момиченце на ръце, Чейс се обърна и хукна далеч от сградата. Изпълни го чувство на огромно възхищение към момчетата от екипа, които евакуираха цивилните от сградата. Някои отказваха да напуснат и се налагаше да бъдат избутвани навън, покрай двойката убити, все още проснати на стълбите.

Сведе поглед към крехкото телце в ръцете си — изглеждаше на не повече от пет-шест години. Губеше твърде много кръв от раната в рамото.

— Бягайте! — викаше той на тичащите в паника хора наоколо. — Към другия край на паркинга!

Положи момиченцето в тревата. Започна да рови в джобовете на жилетката си за бинт или нещо друго, каквото и да е, с което да спре кръвоизлива. Целият трепереше. Неконтролируемо.

Може би заради това, че осъзнаваше къде се намират — в сърцето на Америка — а тук такива гадости просто не биваше да се случват. Или пък заради крехката възраст на момиченцето. Независимо от причината, случката го разтърси до мозъка на костите.

Мъжът и жената, които лежаха безжизнени на стълбите, вероятно бяха родителите й. Чейс притискаше парче марля към бликащата рана, потресен от цялата нелепа жестокост.

Усещаше слабия, но стабилен пулс на детето. Хана се появи изневиделица и коленичи до него.

— О, не! — изстена тя и хвърли поглед зад себе си към двете безжизнени тела пред входа. — О, Господи!

— Ще оживее — изрече Чейс с твърд глас, въпреки че се съмняваше дали детето изобщо щеше да има такова желание, когато разбереше, че родителите му са си отишли завинаги.

Хана прехвърли ръка през рамото му в знак на съчувствие.

— Отивам да видя докъде са стигнали Флинт и Сийвърс с бомбата.

Всички щяха да си поемат дъх едва след като чуеха, че бомбата е обезвредена.

Сирените на линейките кънтяха в ушите му сякаш от цяла вечност и той помаха на първата от тях, която се появи на дългата алея към голф клуба.

Други две спряха направо на игрището, близо до простреляните на тревата цивилни.

— Всичко е наред — чу Чейс в слушалките си. — Бомбата е обезвредена. Сградата е в безопасност.

Сред членовете на отряда и присъстващите цивилни се разнесоха колебливи ръкопляскания.

Той с облекчение предаде момиченцето в ръцете на санитарите, които го преместиха на носилка и наложиха рамото му с лед. Все още стоеше до него със свито от страх сърце, когато клепачите му трепнаха и то впери поглед в Макафри.

Нещо в красивите й очи му напомни за Сара. Това го разстрои още повече и той се обърна, за да помогне с арестуването на скинарите.

Точно в този момент колегите му им четяха правата, а тялото на Уилард Смит закопчаваха в чувал за трупове.

Опита се да успокои напрегнатите си нерви и се загледа в Хана, която сновеше напред-назад в навалицата с диктофон пред устата си. Мобилният му телефон внезапно завибрира в страничния джоб на панталона и пулсът му отново се ускори. Кой би могъл да го търси?

Намръщи се — номерът му изглеждаше познат, ала не можеше да се сети откъде.

— Чейс е на телефона — каза той нетърпеливо.

От другата страна се чу тежко дишане.

— Кой се обажда? — тревожно попита той.

— Кажи на Сара…

Изведнъж осъзна, че шепнещият глас е на Рейчъл Дженсън, и настръхна от напрежение.

Запуши с пръст другото си ухо, за да заглуши шума наоколо.

— Какво да й кажа? Ти добре ли си?

— Той идва…

— Кой идва?

От другата страна се чу глухо тупване и той проумя, че Рейчъл е изпуснала слушалката.

— По дяволите! — изруга през зъби и затвори. Веднага набра номера й, ала линията даваше заето. После позвъни в ранчото.

— Хайде! — Място не можеше да си намери, докато телефонът не спираше да звъни. — Вдигни слушалката, Сара!

Ала тя не отговаряше.

— Проблем ли има? — беше Дийн Кенард. Стоеше точно до него и нямаше начин да не е чул, че нарича Сара с истинското й име.

Чейс не му обърна внимание и изтича към Хана, която помагаше на полицаите да установят самоличността на един от убитите цивилни.

— Трябва да се върна в ранчото — каза той, опитвайки се да не звучи като обезумял от тревога. — Мога ли да взема колата ти?

Точно в този момент Дийн отново се появи до него.

— Какво става тук? — настоятелно попита той.

Чейс го изгледа с раздразнение.

— Разкарай се, Кенард. Това изобщо не те засяга.

Дийн благоразумно отстъпи.

— Чейс — тревожно го погледна Хана, сграбчи го за ръката и го повлече настрана. — Какво ти става?

— Сара е в опасност. Мисля, че Гарет я е открил. Мога ли да взема колата ти?

— Мамка му! — изпъшка тя. — Идвам с теб. — Измъкна ключовете на колата от връзката на колана си и кимна към Кенард, който навъсено ги гледаше от мястото си. — Какво ще кажеш да вземем и него? — обърна се тя към Чейс. — Може да имаме нужда от полицейско подкрепление.

— Знам коя е Сара — обади се Кенард, окуражен от предложението на Хана. — Ако наистина е в опасност, бих искал да помогна.

Не се и съмнявам, помисли си Чейс в изблик на ревност и добави:

— Да тръгваме.

Тримата хукнаха към червения „Мустанг“ на Хана, паркиран на входа на голф клуба. Капитан Луис остана, загледан след тях с объркано изражение на лицето.