Марлис Мелтън
Време за бягство (16)

Четиринадесета глава

Упоена от пречистващото сексуално освобождаване, Сара проспа кукуригането на петела. Отвори очи в окъпаната от слънчевите лъчи стая и се огледа. Чейс го нямаше, но това изобщо не я изненада. Снощи го видя да спи за пръв път, откакто се познаваха.

Ослуша се, за да разбере какво ли можеше да прави. Къщата тънеше в тишина. В ореха навън цвърчеше чучулига.

Тя отметна завивките и се отправи към банята. Среса се и си изми зъбите, докато замечтано гледаше отражението си в огледалото и се чудеше как ли — и дали изобщо — нещата щяха да се променят след тази нощ.

Чейс така или иначе заминаваше във вторник. Щеше да продължи да бъде снайперист от 12-ти отряд на тюлените. Работата му си оставаше все така опасна и можеше да загине.

Но със сигурност нещо се промени. Предишната нощ той й се разкри така, както никога досега. Плака в прегръдката й — със сигурност не го беше правил с друга жена. Тази увереност изпълни сърцето й с нежност.

Каза му, че го обича и въпреки че той не й отвърна със същите думи, делата му потвърдиха, че надхвърляха обикновеното приятелство.

Къде ли се е дянал? Остави четката си за коса и излезе от банята, за да го открие.

Очакваше да го види да прави кафе в кухнята, ала го нямаше. Погледна към плевнята, но вратите бяха плътно затворени. И неговата кола, и пикапът си стояха пред къщата. Къде можеше да е отишъл?

Оглушителен изстрел разцепи тишината. Сара стреснато подскочи и се извъртя в посока на звука. Скинарите! Сигурно идват в ранчото да търсят отплата за това, че полицията ги издирва под дърво и камък.

Ра-та-та-та-та.

Повторната стрелба я накара да потисне напиращия в гърдите й писък. Какво да направи? Ловната пушка беше заключена в пикапа. Дали да се изложи на опасност и да изтича навън да я вземе, или да се обади на полицията за помощ, а после да се заключи с Кендъл в стаята му и да чака?

Но щеше ли Чейс да успее да ги забави достатъчно, и то сам?

Ра-та-та-та-та.

Сара погледна натам, откъдето се стреляше и осъзна, че се паникьосва без причина. Чейс стоеше под ореха, насочил оръжие в посока към алеята. Обърна глава и видя — доста по-нататък, чак до дърветата, мишената, която беше сглобил преди няколко дни.

Той просто се упражняваше в стрелба.

Уплахата отстъпи пред гнева й. Изкара й ангелите! Как пък реши да се упражнява точно в седем сутринта, и то в неделя!

— Мамо! — извика Кендъл от стаята си.

— Поспи още малко, миличък. Чейс просто е решил да постреля.

Тя ядосано се запъти към входната врата. Ако толкова много го сърбяха ръцете да прави нещо, можеше например да се захване със закуската. Сара излезе на верандата и тъкмо щеше да го извика по име, когато той вдигна автомата си и отново откри огън по мишената.

Тя изпъшка от безсилие и закрачи ядосано по чакълестата алея, потръпвайки от убожданията на камъчетата под босите си ходила. Нямаше как да не я е видял. На него никога нищо не му убягваше.

— Чейс! — извика тя отдалече, когато той свали оръжието, за да огледа попаденията си.

Той се обърна към нея и нещо като че ли я накара да преосмисли подхода си.

Изглеждаше ядосан. Истински ядосан. Може би не точно на нея, щом като погледът му се плъзна с възхищение по шаващите под нощницата й гърди.

Тя спря на няколко метра от него.

— Налага ли се да правиш това в седем сутринта? — попита тя, вече поуспокоена. — Помислих, че скинарите са се върнали да си отмъщават.

Той подпря приклада на зловещо изглеждащата пушка върху обувката си.

— Скинарите ли? — повтори той и вдигна вежда.

Тя се вгледа внимателно в него. Беше очевидно, че бе надянал защитна маска, която му помагаше да изглежда неразгадаем.

Сара кръстоса ръце пред гърдите си. Хладният, наситен с влага утринен въздух обгръщаше полуголото й тяло. Стоеше и смаяно наблюдаваше отчуждението в погледа му, питайки се дали пък близостта им от изминалата нощ не е била просто сън.

— Толкова невероятно ли ти звучи? — попита тя. — Все още са на свобода, нали така? Не може да не са наясно, че точно ние сме казали на полицията за тях.

На устните му се появи цинична усмивка и той отново вдигна оръжието.

— Няма да посмеят да дойдат — каза и тонът му накара Сара да настръхне. После отново се прицели.

— Недей! — извика тя с нов прилив на гняв.

Той насочи цевта надолу, но остана втренчен в мишената, сякаш искаше да я изпепели с поглед.

— Исках Кендъл да си поспи днес. Просто престани! — отсече тя, обърна се и побягна към къщата, без да обръща внимание на камъните, болезнено забиващи се нежните й ходила. Изкачи стълбите с насълзени очи.

Престани да се държиш така, сякаш нищо не се е случило.

Ето това всъщност искаше да му каже. Как можа да се отдръпне толкова бързо, след като през изминалата нощ я допусна така близо до себе си.

Мина покрай тихата стая на Кендъл и се затвори в спалнята си, изпълнена едновременно със страх и надежда, че Чейс ще я последва. Хвърли се на леглото и прегърна възглавницата му. Ухаеше на него, на прясно отсечен кедър. Парещи сълзи потекоха от здраво стиснатите й очи.

Знаеше много добре, че щеше да се стигне дотук. Наистина Чейс от самото начало бе внимателен и с добра душа. Но още онази вечер на верандата й стана ясно, че не е като останалите мъже. Не всеки би си избрал професия като неговата. Чакаха го още четири години активна военна служба. Мъже като Чейс не се влюбват, не се занимават с ферми, не създават семейства.

Но той би могъл, някой ден, след тези четири години, заинати се вътрешният й глас.

Сара рязко пое дъх, надигна се и избърса сълзите си. Този Чейс, в когото се влюби, не е хладнокръвен убиец. В паметта й изплува усмивката му, когато случайно попаднаха на онази сърна в гората. Точно той научи нея и Кендъл как да вярват отново.

Нито веднъж досега не е мамил надеждите й.

Което значеше, че рано или късно щеше да се върне вкъщи при тях. Трябваше да вярва в това.

Но докато това стане, можеше ли да чака четири безкрайно дълги години? Би било глупаво. Не, трябваше й знак от негова страна — обещание — че ще се върне. Завърнал се в дома от детството си, той нямаше търпение да напусне. Трудно щеше да изтръгне такова обещание от мъж, който е погребал сърцето си някъде дълбоко в себе си.

Имаше начин обаче. Предишната нощ, когато се любиха, Сара стана свидетел на неподозирано силните му чувства. Очевидно трябваше да го направят отново, за да може той да свали маската си. Може би тогава щеше да й даде обещанието, от което толкова много се нуждаеше.

* * *

Дийн Кенард обикновено не работеше в неделя сутрин, ала сега, когато членовете на „Юмрук за справедливост“ все още не бяха зад решетките, а на него много му се искаше да направи впечатление на капитан Луис, събра сили и в осем часа се завлече в кабинета си.

Агентът от ФБР, Хана Линдстром, успя за един ден да открие повече информация за Уилард Смит, отколкото Дийн за почти седмица. За да укрепи репутацията си в управлението, той възнамеряваше да открие всичко останало, което можеше да се намери за Уилард Смит, включително и криминално досие, ако имаше такова.

С чаша кафе до себе си, Дийн затрака по клавиатурата и за около два часа проследи живота на Уил от детството му в Стилуотър, Оклахома, до периода, прекаран на служба като армейски рейнджър. Имаше общо дванайсет години на бойното поле във Виетнам и Персийския залив, за които бе награден с Бронзова звезда за храброст. След пенсионирането си през 1994 от Форт Белвоар, Вирджиния, той просто се изпаряваше.

След залавянето му от полицията, ако човекът нямаше криминално досие, нямаше да получи нищо повече от плясване през ръката — в случай че го хванеха преди планираната от него „демонстрация“.

В щата Оклахома Уилард имаше безупречно досие. Дийн насочи вниманието си към базата данни във Вирджиния и оттам разбра, че Уил бе издирван за употреба на огнестрелно оръжие при извършване на углавно престъпление.

— Пипнах те, копеле — измърмори той, докато си водеше записки.

Кенард се върна в главното меню на уебстраницата, за да потърси координати на лице за контакт в щата Вирджиния. Докато записваше името и телефонния номер, с периферното си зрение забеляза мигаща икона: Програма „Амбър“.

От професионално любопитство реши да я отвори.

Докато разглеждаше страницата, вниманието му за секунда бе привлечено от две снимки — на майка и син, и рисунка по описание на техния похитител. После затвори страницата и се върна в главното меню.

Докато записваше следващия телефонен номер, мисълта му отново се върна на снимките.

Един момент. Той никога не забравяше лица, а тези очи определено му бяха познати.

Шокиран, Дийн отново се върна на страницата на програма „Амбър“. Нямаше начин това да е Серенити Дженсън. Жената от снимката беше със съвсем обикновена прическа и размазани черти на лицето. Ала очите бяха на Серенити. Или може би става въпрос за случайно съвпадение. Казваха, че всеки човек имал двойник някъде по света. Погледна към името — Сара Гарет. Синът й се казваше Кендъл.

Сара. Но разбира се! Чейс използва точно това име в деня, когато Кенард му се обади по телефона. Той е очаквал да му се обади тя.

Детективът всъщност никога не бе виждал сина на Серенити и този факт още повече засили подозренията му. Тя просто не е искала той да вижда момчето.

Вгледа се внимателно в портрета на вероятния похитител. Това трябва да е Чейс Макафри, въпреки че мъжът от рисунката беше с брада.

— Дявол да го вземе — измърмори той с разтуптяно сърце. Прочете цялата информация за случая, напълно забравил за Уилард Смит.

В началото полицията предполагала, че се касае за отвличане. По-късно първоначалната версия е отпаднала и на този етап се смяташе, че е по-вероятно Сара Гарет да е избягала заедно със сина си с помощта на брадатия непознат. Скоро случаят щеше да бъде свален от програмата „Амбър“ и считан за обикновено отвличане от родител.

Последното го зарадва много. В противен случай щеше да му се наложи да арестува Чейс Макафри, а той нямаше никакво желание да го прави. Освен че бяха ходили на училище заедно, не му се искаше да си навлече гнева на опасен човек като Чейс. А и Макафри щеше да му е нужен при залавянето на скинарите.

Дийн се облегна назад и мислено прехвърли цялата налична информация.

За да реши да избяга от съпруга си — военен прокурор във флота, капитан при това — животът на Серенити, тоест Сара, трябва да е бил направо непоносим. Не възнамеряваше да ги събира отново.

Най-разумно бе да запази истинската й самоличност в тайна, която да използва за собствена изгода, когато му дойдеше времето. Щом Чейс заминеше, Дийн щеше да й разкрие, че е знаел коя е през цялото време, но не е искал да й причинява неприятности. С този ход нямаше начин да не спечели точки в своя полза.

Ако успееше да спечели доверието й, имаше шанс да спечели и сърцето й.

* * *

Чейс копнееше да потъне вдън земя повече от всичко на света, ала просто нямаше къде да се скрие. Чувстваше се така, сякаш без камуфлаж бе скочил с парашут в центъра на военни действия. Щеше да е мъртъв, преди да успее да се огледа.

След сутрешната стрелба с автомата се почувства малко по-добре. Усети как безчувственият воин в него се събужда, до момента, в който не се появи Сара, за да го нахока.

Видя разочарованието в очите й и моментално му се прииска да го пропъди. Ала много добре знаеше, че това ще го накара да се чувства още по-зле.

Нямаше да позволи това да се случи.

През следващите четири години трябваше да се запази такъв, какъвто си беше преди — съсредоточен и необвързан емоционално, по-скоро машина, отколкото човек. Иначе провалът не му мърдаше. Чувството за вина, което тормозеше някои снайперисти — също. Да възкресява отдавна погребаното си сърце изобщо не му влизаше в плановете.

В никакъв случай не биваше да допуска повторение на предишната нощ. И тъй като не можеше да разчита на волята си, просто се налагаше да избягва Сара.

За щастие имаше още доста работа за вършене, преди да замине във вторник: да боядиса кепенците, да оправи кранчето на маркуча, да подреди инструментите в плевнята. Едва ли щеше да е чак толкова трудно да стои настрана от нея за някакви си два дни, особено ако скинарите се готвеха да изпълнят заплахите си. А на третия ден вече нямаше да е тук.

Коленичил в тревата до къщата с клещи в ръка, Чейс поправяше крана на маркуча, когато на верандата се показа Сара, хванала Кендъл. На рамото й висеше новата й дамска чанта, а в свободната си ръка държеше ключовете за пикапа.

— Здрасти — каза тя. Нежната й усмивка го извади от равновесие. Къде се дяна разочарованието, което забеляза в погледа й сутринта?

— Къде отиваш? — попита той и приседна на пети. Дънките й стояха невероятно, а в добавка с лекия грим изглеждаше по-секси отвсякога. Щеше да събере погледите на целия град, ако се появеше по улиците в този си вид.

— Кени ще спи в дома на Ерик довечера — каза тя, докато подрънкваше с ключовете. — На връщане ще купя хризантеми за празните саксии. Нали каза, че нямаш нищо против?

— Разбира се — болезнено му се прииска да отиде с нея и заедно да изберат цветята. Веднага след това го завладя паническата мисъл, че вечерта ще останат сами в къщата. — Нали щяхме да спим на верандата довечера и да търсим рисове? — попита той Кендъл.

— Отказах се — отвърна момчето, избягвайки погледа му.

Чейс осъзна, че хлапето нарочно се опитва да се държи хладно, за да направи предстоящата им раздяла малко по-безболезнена, и в гърлото му заседна буца.

— Ще се върна след около час — каза Сара и тръгна към пикапа. — Хайде, миличък.

Чейс ги последва, разтревожен за безопасността им и обзет от чувството, че времето сякаш изтича между пръстите му. Изправи се до отворения прозорец на пикапа и надникна да провери дали са закопчали коланите си.

— Карай внимателно — каза той. Внезапно му се прииска да ги целуне и двамата.

— Не се тревожи — успокои го тя, включи на скорост и потегли.

Чейс остана загледан след колата. Би трябвало да чувства облекчение, че тя не му се сърди или че не рони сълзи от несподелена любов. Беше успяла да се съвземе и по всичко личеше, че занапред чудесно ще се оправи и без него, също както и Кендъл.

Би трябвало да е доволен, ала не беше.

* * *

Сара надникна през прозореца на кабинета. Засадените сутринта хризантеми заливаха верандата с ярките си цветове. Доволна от външния вид на къщата, тя се концентрира в следващата си задача за следобеда — да внесе малко уют в кабинета на Линк.

Времето сякаш препускаше. Откакто беше оставила Кендъл в дома на Ерик, Чейс непрекъснато си намираше някаква работа, за да я избягва. Очевидно никак нямаше да й е лесно да изтръгне от него мечтаното обещание. В момента продължаваше да подрежда инструментите си в плевнята.

Трябваше й основателна причина, за да го извика в къщата.

Погледна към бюрото на Линк в средата на стаята и реши, че ще е по-добре да го премести под прозореца, откъдето да се наслаждава на гледката. Ала то със сигурност тежеше поне сто килограма и нямаше да успее да се справи сама.

Събра смелост и отиде да повика Чейс.

За нейна изненада го откри в кухнята да пие лимонада. Очите му я пронизваха.

— Не съм те чула да влизаш — призна тя. — Ъмм… можеш ли да ми отделиш минутка? Искам да преместя бюрото до прозореца и ще ми е нужна помощта ти.

Той предпазливо остави чашата си и безмълвно я последва.

С изопнати докрай нерви, Сара хвана единия край на бюрото, изчака Чейс да застане от другата страна и двамата заедно го преместиха под прозореца. Оказа се доста лесно.

— Мисля да направя библиотека от шкафа за оръжие, ако не възразяваш — обади се тя, търсейки причина да го задържи още малко. — Ще са ми нужни доста учебници и трябва да ги държа някъде. Струва ми се, че кукичките могат да се вадят и ще успея да вдигна рафтовете по-нагоре. Какво мислиш?

Той огледа празния шкаф.

— Мисля, че ще стане — отвърна, като избягваше погледа й.

— По-нататък може би ще ми трябва и компютър. Но няма да е скоро. Страшничко е да започваш отначало — добави тя, насочвайки разговора към бъдещето.

Той я погледна намръщено.

— Мислих си за това — призна дрезгаво. — Не искам да ми плащаш наем.

— О, аз не намеквах за подаяние — запротестира тя. — Малко морална подкрепа няма да ми е излишна.

— Знаеш, че я имаш — отвърна той с равен глас.

Тя само го погледна, надявайки се Чейс да продължи да говори.

— Сара, ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ми се обадиш — рязко каза той. — Мобилният ми телефон има обхват навсякъде по света.

На устните й се появи печална усмивка.

— Ами ти? — попита.

— Какво аз? — поклати глава той.

— А ако ти имаш нужда от мен, Чейс? Ще ми се обадиш ли?

Той не отговори веднага.

— Виж какво… — въздъхна и отмести поглед встрани — през следващите четири години няма да съм тук. Не мога да ти дам това, което заслужаваш от един мъж.

Нима очакваше това да я накара да се откаже от него? Едва ли. Определено я подценява.

— Това изобщо не е вярно — възрази тя. — Ти си най-щедрият мъж, когото познавам. Независимо дали си тук, или на другия край на света, усещам какво чувства сърцето ти. Тук не става въпрос за липсата ти на възможност да се грижиш за мен, Чейс, а за страховете ти и за това, че всички, които някога си обичал, са ти били отнети.

Той трепна и това беше единственият знак, че думите й са успели да пропукат маската, прикриваща истинските му чувства. Чейс заби поглед в земята.

Сара реши да действа. Сега или никога.

Тя прекоси стаята и заключи вратата.

— Няма да излезеш оттук — заяви тя и разкопча горното копче на бледожълтата си блуза, — докато не признаеш, че се опитваш да избягаш от чувствата си.

Осъзнаваше, че ултиматумът й е смешен, звучеше абсурдно да се мери физически с него.

Беше сигурна обаче, че желанието, бушуващо във вените й, е еднакво силно и за двамата. С треперещи пръсти разкопча докрай копчетата на блузата си и под смаяния му поглед я изхлузи от раменете си, като остана по бледорозов сутиен.

Чейс не помръдна, ала не успя да прикрие възбудата, извираща от погледа му.

За пръв път през живота си Сара се опитваше да съблазни мъж. Но в този случай рискът да бъде отхвърлена си струваше.

Разкопча ципа на дънките си, бавно ги плъзна надолу по бедрата си и с облекчение установи, че предвидливо е обула бикини в същия цвят.

— Кажи ми, че това не те възбужда — предизвика го тя.

Той преглътна с усилие, но не успя да каже и дума.

Окуражена от очевидната му безпомощност, Сара застана пред него. Погали гърдите му, плъзна длани по широките му рамене и надолу по мускулестите му ръце. Чейс не смееше да помръдне от усилието да запази самообладание.

Тя се повдигна на пръсти и нежно притисна устни към неговите. Той продължаваше да стои неподвижен, не отвръщаше на целувките й, но не се и съпротивляваше. Затвори очи, сякаш така можеше да се скрие.

Сара посегна към копчетата на камуфлажния му панталон и започна да ги разкопчава едно по едно. След мъничко вече нямаше да има къде да избяга. Бузите му пламнаха, сякаш отразяваха руменината от собственото й лице.

Никога през живота си не беше влизала в ролята на изкусителка, ала реши да следва женския си инстинкт — плъзна ръка към боксерките му и смело ги издърпа надолу. Макафри измърмори нещо в знак на протест, ала тя не му обърна внимание, а коленичи и го пое в уста.

Изстена от удоволствие и това я увери, че е на прав път. Но когато вдигна поглед, видя, че очите му са все още затворени.

— Погледни ме — каза и обви ръка около него.

Той поклати глава. Просто не можеше.

— Погледни ме, Чейс — повтори тя настоятелно.

Той повдигна клепачи и я погледна. Очите му преливаха от желание и сърцето й се изпълни с надежда. Съсредоточи вниманието си върху неговото удоволствие, молейки се да успее да отприщи чувствата му както преди.

Ала най-неочаквано той се отдръпна и я изправи на крака.

— Спри — заповяда й той и я сграбчи за раменете. — Защо правиш това? — ядосано изръмжа.

— Защото искам да го направя — отвърна тя. — Защото те обичам.

Признанието й го разтърси, а сърцето му сякаш напираше да изхвръкне от гърдите.

— Люби ме — замоли го тя отчаяно. Усещаше вътрешната му борба. Страхуваше се, че може просто да се обърне и да я остави тук сама, отнасяйки със себе си надеждата и достойнството й.

Той рязко я дръпна към себе си и я прегърна. Долепила ухо до гърдите му, тя се заслуша в мощните удари на сърцето му.

— Не бива да го правим — каза той.

— Но ти също го искаш — отвърна тя.

— Ти не разбираш какво ме молиш, Сара. Не мога да се чувствам така и да продължавам да върша работата си.

— Казваш го, сякаш имаш избор — удивено възкликна тя и впери поглед в него.

— Точно за това става дума — изръмжа той в отговор. — Че нямам избор, мамка му!

Защото принадлежеше на правителството, осъзна тя. Това бе последният й шанс да вземе част от него само за себе си.

— Люби ме — повтори Сара и впи устни в неговите, в отчаян опит да срути барикадата, която той продължаваше да брани с всички сили.

Лека-полека Чейс започна да се предава. Целуваше я грубо, тъй като част от него продължаваше да се съпротивлява, ала нея не я бе грижа. Отдаде му се с още по-голяма наслада, обвивайки с крак бедрата му, за да го придърпа по-близо до себе си. Той стенеше и ругаеше едновременно, неспособен да я отблъсне. Понесе я към ъгъла на стаята и я положи на креслото.

Бе негов ред да коленичи и той се намръщи на собствената си слабост. Изтегли бедрата й към себе си и тя изви гръб назад, подпряла лакти върху облегалките.

Чейс нямаше намерение да й доставя удоволствие и тя знаеше причината. Смяташе, че ако го направи бързо, последствията щяха да са по-леки.

Събу бикините й и ги захвърли настрани. После придърпа бедрата й към ръба на седалката, намести се между краката й и рязко проникна в нея.

От гърлото й се изтръгна сподавен вик, но не от болка, а от огромната вълна от чувства, която я заля — целия му гняв, безпомощност, задръжките му и най-вече огромната му потребност да я има.

Не се стараеше да бъде нежен. Поглъщаше я жадно, бързо и грубо. Но ако с това целеше да събуди отвращението й, провалът му бе гарантиран. Чейс успя да събуди у нея инстинкти, желания и страсти, каквито не бе изпитвала от години. Тялото й гореше, потръпваше и се изопваше в синхрон с неговото.

Колкото по-мощни бяха тласъците му, толкова по-силно Сара го притискаше към себе си, докато най-после се предаде, пометена от вълните на екстаза. Премреженият й поглед улови удивлението в очите му. Той изобщо не бе очаквал тя да свърши. Нейното удоволствие сякаш отприщи неговото. Той изстена, зарови глава между гърдите й и я последва в рая.

Дълго време никой от двамата не помръдна. Сара лежеше, заслушана в накъсаното му дишане, и чакаше.

Възможно ли е след толкова бурен изблик на чувства да не обели и дума за завръщането си?

Чейс най-после се отдръпна от нея и, избягвайки погледа й, започна да закопчава панталона си.

— Ще донеса салфетки — каза той и побърза да изчезне от стаята, докато Сара се опитваше да възвърне благоприличието си.

След малко й подаде сноп салфетки, лицето му отново бе придобило обичайното си намръщено изражение.

— Съжалявам, ако съм бил груб — тихо каза той.

— Не беше — отвърна тя.

Помежду им се загнезди дълго, неловко мълчание. Сините му очи я пронизваха и я караха да се чувства като тежко, досадно бреме.

— Кажи ми какво искаш, Сара? — най-после я попита той.

— Искам отново да заобичаш живота — незабавно отвърна тя.

— И как точно да направя това? — попита Чейс с насмешка.

— Като приемеш факта, че не си сам. Че ние сме тук и те чакаме.

Чейс изруга под носа си, обърна се и излезе, като с нищо не показа дали опитът й да получи някаква сигурност е успешен, или се е оказал пълен провал.