Марлис Мелтън
Време за бягство (13)

Единадесета глава

Докато си сипваше купичка овесени ядки в миниатюрната кухня на майка си, Сара чу щракване в ключалката на вратата. Минаваше шест сутринта — тъкмо тогава Рейчъл се прибираше от болницата, където даваше нощни дежурства като сестра в родилното отделение. Котката й, на име Мосби, руска синя порода, се втурна да я посрещне.

Сара и майка й си кимнаха безмълвно, за да не събудят спящия на дивана Кендъл. Рейчъл остави дамската си чанта на масичката за кафе и гушна котката.

— Рано си станала — прошепна тя.

— Как беше на работа? — попита Сара.

— Динамично. — Рейчъл въздъхна изморено и се отпусна на единия от двата стола до малката маса за хранене. Прозорецът до нея гледаше към тесния парцел земя на паркинга за каравани „Уилоу Удс“. — Единайсет бебета се родиха тази нощ. Сигурно е имало пълнолуние.

Сара сложи купичката си с овесени ядки на масата и се настани срещу нея.

— Господи, като нищо.

— Не можа ли да спиш? — попита Рейчъл и тревожно се вгледа в нея.

— Поспах, ала в ранчото имаше един петел, който всяка сутрин ме будеше на разсъмване. Свикнах да ставам рано. — Сара дъвчеше закуската си, усещайки погледа на майка си върху себе си.

През първите два дни след пристигането им не правеха почти нищо друго, освен да се гледат. Сара с изумление установи колко много прилича на родната си майка, чак до пръстите на краката — вторият й пръст, също като на Рейчъл, стърчеше малко над палеца.

Усетиха близост помежду си от самото начало, абсолютно безусловно — по някакъв свръхестествен начин. Разделяха ги само седемнайсет години и връзката им бе по-скоро сестринска, отколкото като между родител и дете.

— Какво те тревожи, Сара? — нежно я попита Рейчъл. — Нали не продължаваш да смяташ, че си ми в тежест?

Сара й бе споменала, че се опасява от това още щом пристигнаха. Усмихна се бегло на Рейчъл и поклати глава.

— Не — призна тя. — Други неща ме тревожат?

— Какви например?

— Например училището, което ще посещава Кендъл. Огромно е — възкликна тя. — Той е много стеснителен сред хора. Имам чувството, че цял ще го глътнат.

Рейчъл кимна разбиращо.

— Има ли и друго? — попита тя.

Сара разтри с пръсти челото си.

— Не знам.

— Напротив, знаеш — ласкаво каза майка й.

— Липсва ми ранчото — призна Сара. — Там цари такова спокойствие… не че тук не ми харесва или нещо подобно. Просто… ми липсва цялата онази красота и тишина наоколо. — А паркингът за каравани, където живееше Рейчъл, се намираше точно до околовръстното шосе на Далас и бученето от денонощния трафик никога не спираше.

— И Чейс ти липсва — предположи майка й.

Сара стреснато вдигна поглед. Никога не й бе споменавала за каквито и да било чувства към него, освен признателност.

— Толкова ли е очевидно? — попита изумено тя. Рейчъл се подсмихна.

— Само за тези, които знаят какво е любов.

Сара се намръщи. Любов? Как би могла да изпитва любов към човек, който само след седмица може да е на другия край на света, за да изтребва терористи?

— Безсмислено е да ми липсва — каза тя, по-скоро за да убеди себе си. — Дори и да се върна, той заминава скоро, така че пак ще ми липсва.

Но поне ще си в дома му. И ще живееш с надеждата да го видиш отново.

Да, можеше и да го види. След четири години, когато приключеше активната служба. Ала едва ли след толкова време той щеше да се интересува от нея.

Рейчъл зарея замечтан поглед встрани.

— Знаеш ли, мислех, че ще проваля живота на баща ти, ако му кажех, че съм бременна. Той нямаше търпение да замине да учи в колеж, а аз не исках да се отказва от това, за да се грижи за мен. Просто реших да не му казвам. Исках да го оставя да сбъдне мечтата си. Много съжалявам, че не дадох шанс на любовта. Понякога тя върши чудеса.

Сърцето на Сара се сви.

— Мислиш ли, че Чейс ще ми позволи да наема ранчото? — попита тя. Напоследък често си мислеше за това.

— Защо не го попиташ? Може и той да не иска да напускаш напълно живота му.

— Ами ти? — тревожно попита Сара. — Не искам да се чувстваш като изоставена.

— О, Сара — отвърна Рейчъл с преливащи от обич очи. — Твоята осиновителка ти е дала чудесно възпитание. Имаш толкова добро сърце. Най-важно за мен — тя се пресегна през масата и стисна ръката й — е твоето щастие. Как бих могла да съм щастлива, ако знам, че ти и Кендъл сте нещастни.

— От нас не стават добри съквартиранти — съгласи се Сара. Особено от Кендъл, който не правеше нищо друго, освен замислен да дялка парчето кедър.

— Обади му се — окуражи я Рейчъл и уморено й се усмихна.

— Ще се обадя — обеща Сара и внезапно се разтрепери цялата. Ами ако й откаже? — По-късно — добави тя. — Искам да обмисля как точно да го кажа.

— Добре — отвърна Рейчъл с нотка на задоволство в гласа. — Лягам си тогава. — Тя стана от стола и се протегна.

Сара погледна към измачканата й медицинска униформа, покрита тук-там с петна от кръв, и изпита огромно уважение към тази жена.

— Мамо… — каза й тя за пръв път. Рейчъл се сепна и я погледна. — Благодаря ти.

— О, миличка, няма за какво да ми благодариш. Нали за това са майките. — С блеснал от влага поглед, Рейчъл се запъти към задната част на караваната и остави Сара сама, изпълнена с надежда.

* * *

От алеята се разнесе ревът на бързо приближаващ се автомобил и Чейс се усмихна. Това трябваше да е Хана, специален агент Линдстром, която звънна на мобилния му телефон преди около половин час, за да каже, че е пристигнала на летището в Тълса и да го помоли да я упъти към ранчото.

Той излезе на верандата с грейнало от радост лице и я мярна зад волана на яркочервен „Мустанг“ под наем. В тази марка коли имаше нещо, което привличаше Хана като магнит. Бяха отражение на собствената й индивидуалност — произведено в Америка, с мощен двигател и любов към високите скорости.

Докато паркираше зад неговата кола, Чейс се запъти да я посрещне. Веднага щом изгаси двигателя, тя изскочи и се хвърли на врата му.

Бурната й прегръдка едва не го събори. Беше висока почти колкото него, с къса огненочервена коса. Стреляше не по-зле от всеки тюлен и посрещаше опасността с усмивка. Смелата хубавица, Хана, бе идеалната половинка за високия почти два метра Лутър Линдстром — лейтенант от взвода на Чейс и най-достойния мъж, с когото някога бе работил.

— Уести! Божичко, това място толкова ти подхожда! — възкликна тя и с възхищение огледа къщата, плевнята и голямото орехово дърво, като не пропусна да забележи и надгробните камъни.

После го огледа от глава до пети с игривите си зелени очи.

— Риза, дънки, голяма катарама на колана и — накъде без тях, разбира се — каубойски ботуши. Добре дошъл у дома, Уести! С тази козя брадичка изглеждаш много по-добре отпреди, когато приличаше досущ на Гризли Адамс^[1] — заяви тя и го погледна право в очите.

— Как беше в Малайзия? — бяха се видели за последно малко преди заминаването му за там миналата година.

— Горещо, лепкаво и гъмжащо от долнопробна измет. Съжалявам, че пропуснах сватбата ви — добави той с искрено съжаление.

— А аз съжалявам, че не изчакахме да се върнеш — отвърна тя.

— Е, как е? Харесва ли ти да работиш за ФБР? — попита той и хвърли поглед към тревистозеления й костюм. Винаги успяваше да е едновременно и делова, и секси — не че я оглеждаше.

— Страхотно! — Тя се обърна да вземе куфарчето си. — В подвижния екип на Валентино съм и пътувам доста, но не и в чужбина, така че Лутър е доволен. В момента наблюдаваме един контрабандист на диаманти — добави тя и преметна ремъка на куфарчето си през рамо.

— Сигурна ли си, че ще намериш време да заловиш банда скинари? — попита той. Ако беше на мястото на Лутър, щеше да иска съпругата си само за себе си.

— Шефът ми е отпуснал седмица, за да проуча този случай. Под шеф имам предвид Валентино, а не Лутър. Той пък ме искаше вкъщи още вчера.

— Всичко това ще е приключило до седмица — мрачно отбеляза Чейс. — Хайде да влезем в къщата.

— Боже мой, страхотно местенце си имаш — възкликна Хана веднага щом пристъпи в приятно хладната всекидневна — централната климатична система бе поправена тази сутрин. Погледът й пробяга по дивана и прясно изпраните калъфи на възглавничките му, по безупречно чистия дървен под и големия панорамен прозорец, излъскан до блясък от Сара.

— Жадна ли си? — попита Чейс и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и наля лимонада в две високи чаши.

— Благодаря — отвърна тя и веднага пресуши нейната, докато оглеждаше кухнята с любопитство.

Мобилният телефон на Чейс иззвъня. Той разпозна номера на екрана и стомахът му се преобърна.

— Извини ме за секунда — каза той.

— Разбира се — Хана се приближи към прозореца и зарея поглед навън.

Чейс се усамоти в кабинета на Линк, в който вече нямаше нищо друго, освен бюрото, празния шкаф за оръжие и едно кресло в ъгъла.

— Здрасти — каза той на Сара в слушалката.

— Здрасти — отвърна колебливо тя. — Как е при теб?

— Всичко е наред. Не мога да говоря много точно сега — призна той. — Хана е тук.

— О, така ли? — каза Сара. Беше й разказал, че се е заел с издирването на скинарите, прибягвайки до помощта на ФБР.

— Какво има?

— Не е нещо спешно — притеснено отвърна тя. Чувстваше колебанието й толкова осезаемо, сякаш го изпитваше самият той.

— Не, кажи ми — настоя с надеждата, че не е свързано с Кендъл, който според Сара от деня на заминаването им се бил затворил в черупката си.

Чу я да си поема въздух, преди да го попита бързо:

— Склонен ли си да се съгласиш да наема ранчото?

Стените около него сякаш се завъртяха пред погледа му и той приседна на ръба на бюрото от изненада.

— Искаш да живееш тук? — попита той, завладян едновременно от удивление и надежда.

— Мисля, че Кендъл ще се чувства много по-щастлив в обстановката на малкия град — обясни тя. В гласа й непогрешимо се долавяше нотка на отчаяние. — Ще те разбера напълно, ако не искаш. Не е нужно непременно да се съгласяваш, Чейс, просто реших да попитам.

Сара в ранчото. Не за пръв път обмисляше тази идея.

— Обаче… — започна той.

— Какво? — нетърпеливо попита тя.

— Сигурна ли си, че ще се чувстваш добре на такова място? — продължи той. — Имам предвид, че ранчото е на светлинни години от стария ти начин на живот — обясни той и веднага си представи квартала, където бе живяла с Гарет.

Тя замълча за няколко секунди.

— Не съм разглезена госпожичка, Чейс. Произхождам от съвсем обикновено семейство, също както и ти. Ако се тревожиш, че ще очаквам от теб да се чувстваш отговорен за нас, недей — увери го тя.

— И разбира се, ще плащам пълната сума за наема, надявам се да мога да си го позволя — секунди след това добави Сара.

Смелият й отговор го изпълни с възхищение. Харесваше му, че е започнала да отстоява собственото си мнение.

— Кога смяташ да дойдеш? — попита той.

— Какво ще кажеш за утре?

Мисълта Хана и Сара да се срещнат го накара да се почувства неудобно.

— По-добре да изчакаш, докато арестуват скинарите — предложи той.

— Но това е една от причините да искам да съм там — призна тя. — Искам да помогна. Само аз знам как изглежда Уил.

Чейс измърмори нещо като благодарност.

— От друга страна, Кендъл е изпуснал много в училище. Искам да го запиша преди Деня на Колумб.

Да, а и отпуската на Макафри почти свършваше. Ако смяташе да прекара с нея още малко време, наистина щеше да е най-добре да побърза да се върне. Явно се налагаше да разкаже всичко на Хана.

— Ами, идвай си у дома тогава — побърза да я покани той, без да губи време да го обмисля.

— Добре. До скоро — каза тя и затвори.

Чейс прибра телефона си, усмихна се и поклати глава. Ето че за пореден път просто не можеше да й каже „Не“.

* * *

Членовете на отряда за специални операции „Алфа“ седяха около дългата правоъгълна маса в конферентна зала „Б“ в сградата на полицейското управление в Броукън Ароу. Дийн Кенард представи Чейс на останалите като бивш гражданин на Броукън Ароу и настоящ морски тюлен в антитерористични операции, който ще замества отсъстващия член от отряда им. По скептичните изражения на лицата им, Чейс разбра, че ще трябва да се потруди, за да спечели доверието им.

Хана, от друга страна, получи изключително топло посрещане. Седеше начело на масата и с едно ухо следеше разговора, без да изпуска от поглед екрана на лаптопа пред себе си. Посредством безжичен интернет тя комуникираше на живо с колегите си в главния щаб на ФБР.

— Не можем да открием местонахождението на Лес Райт и Тимъти Олсен — призна командирът на отряда, капитан Луис, и се облегна на стола си със скръстени ръце. — Водачът на групата им се подвизава под името Уил. Според детектив Кенард в уликите, с които разполагаме, никъде не се споменава фамилията му.

Хана вдигна поглед от екрана на лаптопа си.

— Това е бившият армейски рейнджър, нали така? — попита тя.

— Такава е мълвата — потвърди капитанът.

— Ще помоля колегите ми от щаба да проверят регистрираните ветерани в базата данни — предложи Хана. — Ако намерят там лице на име Уил, с местожителство Броукън Ароу, който получава пенсия, нищо чудно това да е нашият човек.

Капитан Луис хвърли поглед към Кенард.

— Идеята е добра — отвърна той.

— Колкото до Лес Райт и Тим Олсен, поисках справка за двамата от Вътрешната данъчна служба. Чакам резултатите — добави Хана. — Всякаква информация ще ни е от полза.

— Чудесно. Става въпрос за група от поне десет души, никой, от които не може да бъде открит и разпитан до този момент. Всичко, с което разполагаме, е споменаването на камион, натоварен с ANFO, и закана да го използват в Деня на Колумб. На всяка цена трябва да открием поне част от групата им. Цялата ни униформена дивизия е на крак и ги издирват под дърво и камък.

— Да поговорим за потенциалните мишени — обади се Хана, стараейки се да не се налага Чейс да си отваря устата.

Детектив Кенард се наведе напред, за да изкаже оскъдните си предположения.

— Така, прегледах още веднъж материалите, с които разполагаме — за целта дори прибегнах до помощта на двама от колегите ми. Никъде не се споменава конкретна мишена. Имайки предвид расовите предубеждения на тази група, нищо чудно да се спрат на обществена сграда, както при бомбения атентат в Оклахома Сити. Или по етнически признак да изберат квартал или училище, или дори някоя местна компания, която дава работа предимно на малцинствата и според тях „пренебрегва работниците от бялата раса“. Кой знае?

Около масата се възцари мълчание.

— Членовете на групата знаят — обади се Хана и всички обърнаха глави към нея. Тя невъзмутимо им се усмихна. — Разпространете снимките на Лес и Тимъти из целия град и предложете парична награда за залавянето им. Някой има ли представа как изглежда Уил?

Дийн Кенард погледна Чейс в очакване. Хана любопитно извъртя очи в същата посока.

— Може да се наложи да пратим призовка на госпожица Дженсън, за да даде описание — каза Дийн с извинителна нотка в гласа.

Чейс нямаше как да използва извинението, че Серенити е заминала, при положение че вече пътуваше обратно и всеки момент щеше да пристигне.

— Коя е госпожица Дженсън? — попита Хана и се намръщи.

— Една моя приятелка — отвърна той и стоически понесе любопитния й, продължителен поглед. Сара вече имаше документи, потвърждаващи новото й име, така че едва ли щеше да е фатално, ако даде показания. — Беше извън града няколко дни. Ще я доведа утре.

Хана замислено подпря с длан брадичката си.

— Виж дали описанието ще е достатъчно, за да успеем да скицираме портрет — обърна се капитан Луис към Кенард, който му кимна в отговор.

До края на срещата Чейс усещаше изгарящия поглед на Хана върху себе си.

Най-после всички тръгнаха да се разотиват, а тя и Чейс се запътиха към паркирания под палещите лъчи на слънцето червен „Мустанг“. Хана бе настояла да вземат нейната кола не заради неограничените си служебни разходи, а защото обожаваше да лети по неравните черни пътища със скорост, доста по-висока от позволената.

— Е, Чейс — каза тя и метна куфарчето си на задната седалка, — изплюй камъчето.

Той изчака да затворят вратите и да излязат от паркинга.

— Спомняш ли си Сара Гарет, съпругата на прокурора от съдебния процес срещу Ягуара?

Тя го погледна учудено.

— Да, нали тя и хлапето й изчезнаха преди няколко седмици.

Чейс замълча, надявайки се тя да се сети сама.

— О, не! — възкликна тя ужасено, точно както се и очакваше. — О, боже мой, Чейс!

— Само не ми чети конско — предупреди я той. — Нямаш представа какъв живот е била принудена да води и какво е причинил бащата на сина си.

Хана дълго време не можа да обели и дума след чутото. Не че това я накара да намали скоростта. Мустангът ревеше по завоите на селския път, а тучните пасища от двете им страни профучаваха покрай прозорците като размазани зелени петна. Чейс на два пъти усети, че като нищо може да се прости със съдържанието на стомаха си.

— Чейс — най-после се обади Хана. Гласът й звучеше разтревожено. — Този случай се води отвличане. Включен е в програмата „Амбър“. Издирват ги на национално ниво. Знаеш ли какво означава това?

Чейс умишлено не се бе замислял особено.

— Означава — напрегнато продължи тя, — че случаят е под юрисдикцията на ФБР, което пък значи, че имам право да те арестувам още сега.

— Не беше отвличане — настоя Чейс. И за миг не се усъмни, че Хана ще го арестува.

— Това не значи, че Гарет няма да повдигне обвинение. — Тя поклати глава и го погледна недоумяващо. Неочаквано върху устните й трепна усмивка и намръщеното й лице се озари.

— Кое ти е толкова смешно? — попита той.

— Никога не съм вярвала, че ще се случи — заяви Хана.

Той усети накъде бие.

— Ти си влюбен! — изпищя тя и избухна в смях.

Сърцето му сякаш замря от изненада. Изгледа я кръвнишки и усмивката й помръкна.

— Не ми дрънкай глупости! — предупреди я той. На никоя друга жена не би си позволил да говори така. Но за него Хана бе част от взвода му, верен приятел — също като Лутър.

Усмивката й изчезна.

— Стига, Уести, я се стегни — отвърна тя. — Всички се влюбваме, рано или късно.

— Не и аз — продължаваше да упорства той. — И не искам да чувам това повече, особено пък в присъствието на Сара. Тя знае с какво се занимавам. Не искам да се заблуждава излишно, че може да разчита на мен за нещо по-сериозно. Освен това, какво би могла да хареса в такъв недодялан селяк като мен?

— Шегуваш ли се? — искрено се учуди Хана и го погледна критично. — Трябва да проумееш, че си доста апетитна хапка.

— Не съм апетитна хапка — с насмешка отвърна той. — Аз съм снайперист. Всеки знае, че снайперистите са психопати, особено пък тези като мен, които са вечно по разни мисии.

— А може вече да ти е време да се откажеш от този начин на живот — деликатно предложи тя.

— Току-що поднових договора си — изръмжа в отговор той. — Защо, по дяволите, да се отказвам!

Хана го погледна със съчувствие, този път напълно сериозно.

— Просто си спомни какво ми каза преди време, когато аз самата се влюбих в Лутър — посъветва го тя.

Мразеше да му пробутват обратно собствените му съвети.

— Какво съм ти казал?

— Някои неща не могат да бъдат планирани. Те просто се случват в движение — каза тя, имитирайки провлачения му говор.

Беше го запомнила дума по дума, разбира се. Той изръмжа с досада, стисна устни и не обели и дума през остатъка от пътя им до ранчото.