Метаданни
Данни
- Серия
- Тюлените (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time to Run, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Иванова Кирякова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara(2010)
- Сканиране
- ina-t(2010)
- Допълнителна корекция
- asayva(2013)
- Форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Марлис Мелтън. Време за бягство
ИК „Хермес“, 2008
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Десета глава
Чейс метна ловната пушка през рамо и изчака патрулната кола на полицейското управление в Броукън Ароу да спре до него. Зад волана разпозна Дийн Кенард, бивш съученик от гимназията и негов съперник.
Двамата мъже се изгледаха изпитателно, преди Кенард да наруши мълчанието.
— Добро утро — каза той. — Радвам се да те видя отново, Чейс. Минаха почти двайсет години, а?
— Осемнайсет — отвърна Чейс и пристъпи по-близо, за да се здрависа. — Не си се променил изобщо. — Кенард бе всеобщ любимец в гимназията заради мургавата кожа и привлекателната си външност. Чейс, от своя страна, си бе спечелил слава на дългурест самотник, който обича да се скита из пущинаците.
— Ти обаче си се променил — отбеляза Кенард и погледна към широките му рамене. — Чух, че си наследил ранчото.
— Да — кимна Чейс и с крайчеца на окото си забеляза, че Сара се е затворила в къщата.
Настъпи неловко мълчание и Кенард се принуди да разкрие причината за посещението си.
— Снощи се отбихме при Рийвс след сигнал, получен в управлението. Натъкнахме се на двама скинари и един куп пушки. Казаха, че ти си им ги дал.
Чейс изсумтя презрително.
— Бяха ги оставили тук, в кабинета на Линк — призна той. — Повредих повечето от тях, след като застреляха кучето ми. Арестувахте ли ги?
— Закарахме ги в участъка — потвърди Кенард. — Но единственото обвинение, което можехме да им лепнем, бе нахлуване в чужда собственост. В този щат не е незаконно да носиш пушка. Наложи се да ги пуснем на сутринта.
Чейс изскърца със зъби от яд. Трябваше да се върне обратно предишната нощ, независимо от увещанията на Сара, и хубавичко да подреди онези момченца.
— Колко души арестувахте? — попита той, завладян изведнъж от съмнението, че Уил — водачът им — е успял да се измъкне навреме.
— Само двама — потвърди подозренията му полицаят. — Лес Райт и Тимъти Олсен. Познаваш ли ги?
— Не — кратко отвърна той.
— Те обаче споменаха за някаква твоя приятелка — добави Дийн и сърцето на Чейс заби още по-учестено. Кенард бръкна в джоба на ризата си и извади оттам пръстен. — Това нейно ли е?
Венчалната халка на Сара. Как е успяла да се изхлузи от пръста й?
— Възможно е — небрежно отвърна той и протегна ръка да я вземе.
— Бих искал да поговоря с нея, ако не възразяваш — заяви Кенард.
Щеше да е твърде подозрително, ако му откажеше.
— Тя е вътре — с престорено безразличие отвърна Чейс и вдигна рамене. — Искаш ли да влезеш? Приятелчетата на Линк са си забравили някои неща тук. Може да им хвърлиш един поглед.
Кенард излезе от автомобила и последва Чейс в къщата. Още с влизането си подсвирна от изумление.
— Това място изглежда значително по-добре. — Явно е идвал тук, докато Линк е бил жив, помисли си Чейс.
Намери Сара в спалнята на майка си.
— Изгубила си това във фермата вчера — каза той и й подаде пръстена. Тя се намръщи и си го взе обратно. — Ще ми кажеш ли как е паднал?
— Тим възнамеряваше да… да ме завърже за стола, ала Уил не му позволи.
В очите му припламна гневна искра, защото бе пропуснала да му спомене за това предишната вечер. Тогава със сигурност нямаше да им се размине.
— Сержант Кенард иска да говори с теб — тихо каза той. — Просто му кажи истината за случилото се, но нищо повече.
Тя нервно кимна и излезе пред него от стаята. Когато застана пред Дийн Кенард и го поздрави, звучеше напълно спокойна.
— Сержант — каза тя, — аз съм Серенити Дженсън.
Чейс се появи зад ъгъла тъкмо навреме, за да не пропусне смаяното изражение на Кенард. Или бе разпознал Сара, или я намираше за дяволски привлекателна.
— Детектив — поправи я той и лепна на лицето си онази усмивка, която караше бузите на момичетата в училище да порозовяват. — В момента съм цивилен и се занимавам с разследвания.
Човекът явно се опитваше да я впечатли. За негов лош късмет обаче, точно заради този факт нямаше шанс да спечели симпатиите й.
Сара седна на перваза пред камината, точно срещу дивана, но който се настани той.
— Благодаря ви, че донесохте пръстена ми — каза тя. — Не съм усетила кога е паднал.
Полицаят я наблюдаваше с неприкрит интерес.
— Доколкото разбирам, завели са ви там против волята ви — предположи той.
Тя хвърли бърз поглед към Чейс, преди да отговори.
— Скинарите дойдоха да търсят някакви пушки. Твърдяха, че са техни. Когато не успяха да ги открият, ме взеха със себе си като залог, за да са сигурни, че Чейс ще им ги занесе. Оставиха сина ми тук, за да му предаде съобщението. Това се случи, след като бяха разбили къщата и застреляли кучето.
Кенард отмести поглед върху Чейс, който стоеше в антрето, в случай че Кендъл излезеше от стаята си да провери какво става. Не искаше Кенард да вижда и него.
— И тогава ти си повредил оръжието — заключи полицаят.
— Пет от осем — поправи го Чейс. — Нямах време да се бавя.
Кенард кимна замислено.
— Значи ти си им занесъл пушките, а те са пуснали госпожица Дженсън доброволно?
— В общи линии, да — съгласи се Чейс.
— Изненадан съм, че не си им спукал задниците от бой… извинете ме за израза — обърна се той към Сара. — Чух, че си станал морски тюлен — добави той, доказвайки, че госпожа Гуднър не си губеше времето.
— Надявах се вие да свършите тази работа — отвърна тюленът с едва доловима обвинителна нотка.
— Законът си е закон, Макафри. Не можех да ги държа дълго в ареста само заради нахлуване в чужда собственост. Все пак онази ферма е изоставена. От друга страна, ако госпожица Дженсън реши да повдигне обвинение, мога да ги арестувам за влизане с взлом, отвличане и дори за проява на жестокост към животни.
Чейс веднага усети тревогата на Сара. Ако повдигнеше обвинение, щеше да се наложи да попълва разни бумаги с личните си данни, а новите й документи още не бяха готови.
— Тя тъкмо щеше да си тръгва оттук — бързо измисли приемливо извинение.
— Видях натоварения пикап отвън — отбеляза Кенард. — Закъде ще пътувате?
— Тексас — отвърна Сара, без да навлиза в подробности.
Полицаят поглеждаше ту към Сара, ту към Чейс, опитвайки се да отгатне каква точно е връзката помежду им. Все пак току-що й бе върнал венчалната халка.
— Можем да пробваме и по друг начин — предложи Чейс и се запъти към кабинета на Линк. — Погледни тук каза той и отвори вратата.
Кенард стана и го последва в разхвърляната стая. Направи няколко крачки и внимателно огледа струпаните на купчини списания и джунджурии.
— Исусе! — възкликна той, измъкна някаква брошура на „Юмрук за справедливост“ и я прелисти набързо.
Сара застана до отворената врата.
— Името на водача им е Уил — съобщи тя и добави: — Спомена, че е бивш армейски рейнджър, служил във Виетнам. Мисля, че е много опасен.
Кенард се намръщи.
— Организирането на събрания и разпространяването на пропагандни материали също не се счита за престъпление. Под закрилата на Конституцията е. Освен ако не решите да повдигнете обвинения, нищо не мога да направя относно цялата тази работа — каза той с изпълнен със съчувствие поглед.
Сара се размърда неспокойно.
— Съжалявам, но днес си тръгвам — повтори тя. — Нямам време да се захващам с това. Ала Чейс би могъл да го направи, ако реши.
Кенард не изглеждаше очарован от идеята да кани Макафри в управлението. Вместо това, огледа още веднъж струпаните на пода купчини.
— Мога ли да взема някои от тези материали? — попита той.
— По дяволите, разбира се! Вземи ги всичките, ако искаш.
— Няма да се съберат в колата — отвърна той и едва забележимо се усмихна. — Ще ми помогнеш ли?
Когато час и половина по-късно Кенард си тръгна, колекцията в кабинета на Линк изглеждаше значително намаляла.
— Мислиш ли, че подозира нещо? — обърна се Сара към Чейс, докато стояха на верандата, загледани в отдалечаващата се по алеята патрулна кола.
— Не — уверено отвърна той, — но със сигурност се чуди защо не се поддаваш на чара му. — Изпълненият му с копнеж поглед застина върху меката извивка на розовите й устни. Припомни си целувката им и осъзна, че никога досега не е преживявал нещо по-приятно от това. — Е, скоро май трябва да тръгваш — каза той и сърцето му се сви. — Не че го искам.
Отразяващата се в стълбите на верандата слънчева светлина караше очите й повече от всякога да изглеждат като онези водопади в Малайзия.
— Ще ми липсваш — призна тя и смутено извърна поглед.
Признанието й прободе сърцето му като с нож.
— И ти ще ми липсваш — отвърна той дрезгаво. Беше казвал това един или два пъти на свои интимни партньорки, но никога на жена, с която го свързва само приятелство.
— Ще поговоря с Кендъл — каза тя и неохотно се обърна към вратата.
Той протегна ръка и я спря.
— Нали ти казах, че аз ще го направя — припомни й.
Сара кимна признателно и трудната задача му се стори малко по-лека.
* * *
За втори път тази седмица Сара насочи пикапа към магистрала 51 и оттам към Маскъгий Търнпайк, доволна, че до този момент Кендъл не обелва и дума за стомашни болки. Чейс сигурно му е обяснил, че условията на договора му са прости и ясни. Няма избор — налагаше се да се върне обратно. Също както и те нямаха друг избор, освен да продължат напред. Сара следваше разума си, ала сърцето й се разкъсваше от болка.
Заминаването им сложи край на едно многообещаващо начало.
Многообещаващо? Що за наивност! — присмя се тя на себе си. Какво толкова обещаваше — самота? Разочарование? Наистина ли се надяваше, че ако задълбочи близостта си с някакъв снайперист, щеше да постигне нещо по-различно от това?
Не, напускаше Оклахома тъкмо навреме. Преди да е хлътнала още повече. И все пак не спря да се взира в огледалото за обратно виждане, докато и пощенската кутия в края на алеята не се изгуби от погледа й.
Старият пикап сякаш вървеше по-добре в хладния есенен ден. Стрелката на скоростомера показваше 90 километра в час. Мирисът на хладния бриз, нахлуващ през полуотворените прозорци, галеше обонянието й. Във въздуха не се усещаше и капчица влага, а по ширналото се над равния хоризонт синьо небе нямаше нито едно облаче. Прекрасен ден за начало на новия й живот в Тексас.
Защо обаче това не я радваше?
Колкото по-назад оставаше Броукън Ароу, толкова по-тревожна се чувстваше. Скинарите Лес и Тим, но най-вече Уил, продължаваха да се разхождат на свобода, проповядваха омразата си и трупаха оръжие — и то за какво? За да държат на мушка невинни хора. Ако се бе съгласила да повдигне обвинение, това можеше и да не сложи край на плановете им, но поне щеше значително да ги обърка.
Но как би могла да го направи, когато самата тя бягаше от полицията и все още нямаше документи за самоличност? И дали новото име върху тях, когато най-сетне ги получеше, щеше успешно да сложи край на цялата тази криеница?
Сара въздъхна и пусна радиото, за да разсее мрачните си мисли. Кендъл седеше мълчаливо до нея, стиснал в скута си парчето кедрово дърво.
Цяла сутрин го разнасяше със себе си. Вслушваше се в него, както й обясни. Минаваха покрай пресъхнали езерца, унило пасящи край пътя биволи, скупчени под рехавата сянка на дърветата — ала Кендъл не им обръщаше внимание, вперил невиждащ поглед в безкрайното шосе пред тях. Пръстите му опипваха парчето дърво също като слепец, четящ брайлов текст.
— Добре ли си, Кени? — обърна се тя към него с името, с което го наричаше Чейс.
— Да — отвърна той, но мислите му се рееха другаде.
Малко по-късно Кендъл подскочи на мястото си и радостно възкликна:
— Чувам го!
— Какво чуваш? — Тя го погледна стреснато.
— Дървото. Каза ми в каква фигурка иска да го превърна — поясни той. Нотката на вълнение в гласа му беше като балсам за ушите й.
— Добре де, няма ли да ми кажеш? — подкани го тя.
— О не, не мога! — отряза я той и започна да оглежда дървото от всички страни. — И без това ще бъде за Чейс.
— Миличък — каза тя със свито сърце, — ние повече няма да се виждаме с Чейс.
Той я погледна ядосано и се намръщи.
— Откъде си толкова сигурна? — отвърна. — Никой не знае какво може да стане.
Думите му я накараха да настръхне от вълнение.
— Така си е — съгласи се тя, опитвайки се да го успокои.
Само ако можеха да видят отново Чейс, бъдещето нямаше да изглежда толкова страшно и несигурно.
В крайна сметка, той й помогна да направи първата — решителната — крачка към новия й живот. И без значение с какво си вадеше хляба, Чейс завинаги щеше да си остане нейният герой.
* * *
По безоблачното небе над ранчото кръжаха ястреби. Чейс реши, че бе крайно време да се заеме с кабинета на Линк. Сара и Кендъл ги нямаше и вече нищо не го спираше да приключи веднъж завинаги с това неприятно занимание.
Първо свали крилото на счупения прозорец с намерението по-късно да го занесе в стъкларския магазин. После повлече кофата за боклук покрай къщата и я намести точно под зейналата дупка на прозореца.
Върна се в стаята и започна да преглежда старите списания, някои от които датираха още от годините, когато самият той живееше тук. Мяташе ги през прозореца право в кофата, за да ги отнесе във фабриката за рециклиране, когато приключеше.
Със заминаването на Сара в къщата се загнезди оглушителна тишина. Стените сякаш му шепнеха: откъслечни разговори от миналото, отчаяните ридания на майка му след смъртта на бебето. Господи, не спря да плаче седмици наред!
За кой ли път се улавяше, че единственото му желание бе просто да стане и да се махне оттук завинаги. Но ако го направеше, никога нямаше да приключи с това.
Колкото повече бумаги изхвърляше, толкова по-силен ставаше гневът му. Заради Джеси. Заради това, че онези негодници си позволиха да пипнат Сара с мръсните си ръце, заради това, че явно се е мъчила да се отскубне, щом е загубила пръстена си. За това, че не му е казала — разбира се, че нямаше да го направи.
Защото тогава чашата на търпението му щеше да прелее. Щеше да се върне по тъмно във фермата, да изненада онези тримата и да ги накара да съжаляват, че са се родили.
Как стана така, че ги остави да им се размине? Сара успя да го разубеди да не прибягва към насилие, точно както го придума да й помогне да се измъкне от лапите на онзи маниак Гарет. И не думите й му въздействаха толкова, а начинът, по който го гледаше.
Исусе!
Чувстваше се като изгубен без нея, сякаш нещата се изплъзваха от контрола му, без всъщност да бе така — всичко си вървеше по план, скоро щеше да стегне ранчото и да го даде под наем.
Тази част от плана си остана непроменена, както и намеренията му Сара да тръгне за Далас с пикапа, който да задържи за себе си. Вярно, имаше един фалстарт, но този път замина завинаги, с обещанието да му се обади веднага щом спрат да починат по средата на пътя.
Само дето още не се е обадила. Може би затова се чувстваше толкова напрегнат целия следобед. Тревожеше се за нея и Кендъл. Не искаше да им се случва нищо непредвидено точно сега, когато бяха толкова близо до свободата си.
И мамка му, изобщо не преувеличаваше, когато й каза, че ще му липсва. Кен също му липсваше.
Липсваше му и кучето.
Чейс изруга с пълно гърло и запрати сноп брошури през прозореца. Половината от тях се разпиляха из тревата. Можеше да се закълне, че ако онези негодници, които застреляха Джеси, му се изпречеха на пътя, щеше да им извие вратовете като на пилета. Да върви по дяволите имиджът му на герой!
Вибрацията на мобилния телефон в джоба му го извади от мрачните мисли. Измъкна го бързо, нетърпелив да чуе гласа на Сара.
— Сара?
— Съжалявам, Дийн е на телефона — след кратко колебание каза детектив Кенард. Чейс със закъснение осъзна, че кодът на изписания на екрана номер е местен. Ядоса се на прибързаността си и усети как се облива в пот при мисълта, че е казал на глас истинското име на Сара.
— Слушам те — каза той и се зачуди за какво ли му се обажда Дийн.
— Разрових се из нещата, които ми даде — каза Кенард. — Оказва се, че няма нужда госпожица Дженсън да повдига обвинение. Тук има предостатъчно доказателства за наличие на престъпление — подбудителство към убийство например.
— Радвам се да го чуя — отвърна Чейс. В крайна сметка онези копелета можеше и да си получат заслуженото. — Е, разбираш какво имам предвид. — Естествено, че не би могъл да се радва на нещо, свързано с убийство.
— Споменава се и за ANFO[1] — добави Дийн. — Знаеш ли какво е това?
— Амониев нитрат с течно гориво — втрещи се Чейс. — Дяволски коварен експлозив. За получаването му човек се нуждае единствено от изкуствен тор и моторно масло — смъртоносна комбинация. И двете поотделно обаче се продават свободно навсякъде, особено в селскостопански район като този.
— Същата смес е използвал и Тимъти Маквей при бомбения атентат в Оклахома Сити — потвърди Кенард. — Натъкнах се на запис от някаква среща между членове на „Юмрук за справедливост“ отпреди три седмици, според който групата разполага с готова смес, приготвена от двеста и петдесет килограма изкуствен тор и петнадесет литра течно гориво, оставена е да зрее в някакъв камион, неизвестно къде. Планират да я използват в Деня на Колумб[2].
Денят на Колумб. Чейс се обърна към календара, който още висеше на стената, и го прелисти. Падаше се след седмица.
— Коя е целта? — попита той.
— Не се споменава.
— Струва ми се, че трябва да се уведоми Вътрешна сигурност за това — предложи Чейс. — Имам мой човек във ФБР. Ако искаш, мога да й се обадя.
— Хора във ФБР си имаме и ние — отвърна Дийн, ала тонът му подсказваше, че не изгаря от желание да контактува с тях.
— Моят човек е жена. От умните хубавици е, няма да се опита да завземе полицейското ви управление.
— Какъв е номерът й? — попита Дийн и столът му изскърца в слушалката, вероятно се протягаше за писалка.
Макафри започна да рови в указателя на телефона си, за да го открие. Мисълта, че Хана би могла да се присъедини към разследването на полицията в Броукън Ароу, го измъкна от киселото му настроение.
Също както и неочакваното предложение на Дийн Кенард.
— Слушай — каза той, — едно от момчетата ни от екип „Специални операции“ си е контузило гърба. Какво ще кажеш да заемеш мястото му, докато се оправи?
Чейс имаше още доста работа в ранчото, ала възможността да отмъсти за смъртта на Джеси и да се измъкне от изпълнената с болезнени спомени къща не беше за изпускане.
— Нямам нищо против — отвърна той, без да се колебае и секунда.
— Чудесно тогава. Ще се видим във вторник в два следобед. Конферентна зала „Б“.
— До скоро — отвърна Чейс и затвори телефона. Почувства се отново във форма. Вече имаше сериозна мотивация да си плюе на ръцете и да се захваща за работа.
* * *
На вратата на кабинета се почука и Бетси Бартлет, главен администратор на Центъра за бежанци в Норфък, вдигна поглед от формулярите пред себе си. Секретарката й колебливо въведе непознат мъж с остри черти и тънки мустаци, който й се стори познат отнякъде. Носеше униформа на офицер от флота.
— Да, Амбър?
— Това е господин Гарет — представи го Амбър.
— Капитан — поправи я унило той.
— Съпругът на Сара — обясни секретарката, ала Бетси се сети и сама.
— Капитан Гарет! — възкликна тя, скочи от стола си и заобиколи бюрото с разперени ръце. — Моите съболезнования — каза тя и се замисли за това колко много им липсва Сара. — Тук нищо не е същото без нея.
Ръкостискането на капитана бе някак вяло, а дланта му — леко влажна.
— Какво мога да направя за вас — попита Бетси и издърпа ръката си. Човекът изглеждаше съсипан от изчезването на съпругата и сина си.
— Бих искал да прибера нещата на Сара — обясни той и я погледна навъсено.
— Разбира се — отвърна Бетси и се сети за малкото вещи, останали на бюрото на Сара. — Бихте ли ме последвали — каза тя и с усмивка го поведе по коридора към учителската стая — просторно помещение, споделяно от общо седем преподаватели по английски език.
— Това беше бюрото на Сара — каза тя и спря пред една от преградените работни кабинки, в която всичко изглеждаше идеално подредено и чисто: няколко сувенира от признателни емигранти, кутия за моливи, блокче с лепящи листчета, разноцветни магнити и преспапие. — От полицията идваха да огледат преди няколко дни — сподели. — Търсиха снимки на Кендъл. Не успяха да намерят.
Капитан Гарет не откъсваше очи от компютъра.
— Мога ли да прегледам файловете й? — попита той.
— Файловете й? — повтори странната му молба Бетси.
Той се обърна и я погледна.
— Не вярвам, че съпругата ми е мъртва, госпожо Бартлет — каза той. — Ако има някакъв начин да я открия жива, ще обърна света, но ще го направя.
Странно, но първата импулсивна реакция на Бетси бе да защити личното пространство на Сара.
— Страхувам се, че потребителският й профил е защитен с парола.
— Вашият мрежов администратор със сигурност има достъп — арогантно настоя капитанът.
Бетси въздъхна. Така си беше. Ако наистина имаше вероятност личните файлове на Сара да дадат каквато и да било информация за местонахождението й, тя бе длъжна да съдейства.
— Чарлз — извика тя към някакъв мъж в другия край на стаята. — Направи ми услуга, моля те. Активирай профила на Сара на този компютър — помоли го.
Едрият мъж се дотътри, без да бърза, и стовари задника си на стола пред бюрото. Включи компютъра си и използва администраторската парола, за да отвори профила на Сара.
— Ето — каза той и се надигна.
— Ще ви оставя на спокойствие — предложи Бетси и се оттегли.
Когато след десетина минути се появи отново, тя изумено се втренчи в капитана. По продълговатото му лице нямаше и следа от скръбното изражение. Седеше, наведен над бюрото с вперен в монитора поглед, и пръстите му хвърчаха по клавиатурата. Пишеше имейл!
Забеляза я с крайчеца на окото си и побърза да изпрати писмото. И преди да е успяла да го скастри, че си е позволил твърде много, Гарет побърза да затвори маркираната папка.
— Капитан Гарет! — извика тя и бързо закрачи към него. — Какво, за бога, правите?
— Какво искате да кажете? — отвърна той и заплашително се надигна от стола. — Имейлите на съпругата ми не засягат никого, освен мен.
— Аз… — тонът му я остави почти безмълвна. — Надявам се, че сте успели да намерите нещо полезно — отстъпи тя.
— Не бих казал. — Ала пламъчето в тъмните му очи подсказваше друго. — Благодаря ви все пак, госпожо Бартлет. Желая ви приятен ден — каза той, завъртя се на безупречно лъснатите си обувки и напусна стаята, без да прояви какъвто и да е интерес към личните вещи на Сара.
— Виж ти! — възкликна Бетси и остана, загледана след него със зяпнала уста.